Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rasmus, Pontus och Toker, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Астрид Линдгрен. Малките детективи и гълтачът на мечове

ИК „Пан ’96“ ООД

Редактор: Цанко Лалев

Илюстрации: Ерик Палмквист

ISBN: 954-657-216-0


Първа глава

На последния чин до прозореца седеше жизнено, синеоко момче с чорлави коси. Казваше се Размус, Размус Персон. Беше на единадесет години, единственият син на полицая Патрик Персон от Вестанвик.

— Моят Размус е любимецът на всички учители — твърдеше бащата пред всички, които искаха да чуят точно това.

Доктор Фрьоберг, учителят по математика, трябва да не бе дочул тези слухове, иначе не би разговарял с любимеца на всички учители по начина, по който го направи.

— Ей, малък хъшлако… да, да, ти, Размус Персон!

Размус скочи от чина и погледна невинно своя учител.

— Защо целеше с гумата си главата на Стиг? Смяташ ли, че това влиза в програмата ни по средата на часа?

Размус би могъл да отговори, че Стиг го е мушнал с триъгълника си в ребрата по време на часа и затова наказанието трябва да последва също по време на часа и нищо не би могло да се промени. Но мълчеше. Стиг бе достатъчно умен, за да го стори, додето учителят пишеше на черната дъска с гръб към класа. И сега седеше на чина си и гледаше послушно и прилежно.

— Е — рече доктор Фрьоберг, — навярно ще получим някакво обяснение защо бомбардираше Стиг с гумата си? Някакво обяснение все пак трябва да се даде, нали?

— Нямах друго подръка — промърмори Размус. — Не се осмелих да използвам мастилницата.

Доктор Фрьоберг кимна замислено.

— Наистина ли не се осмели? Надявам се, че моят не особено съществен предмет, математиката, не ти е попречил за това. В края на краищата ти трябва да имаш правото да мяташ мастилници винаги, когато ти се прииска.

— Да, но тя ми трябва за следващия час, когато имаме граматика и правопис — измърмори Размус. Доктор Фрьоберг бе любимият му учител, но бе направо непоносим, когато станеше ироничен. Тогава не беше ясно дали той иска да му се отговаря със същия тон или да се мълчи и изтърпява всичко.

Доктор Фрьоберг отново кимна.

— А, виж ти каква била работата. Аз обаче смятам, че сега ти трябва да излезеш навън в коридора и да отдъхнеш, иначе не би бил в състояние през следващия час да мяташ предмети наоколо си. Спокойно би могъл да решаваш задачи и някой друг ден.

Размус покорно се запъти към вратата. Не се случваше за първи път да го изгонят от час. Учителите имаха причудливата привичка честичко да се лишават от своя любимец по време на заниманията.

Понтус му намигна окуражително, когато Размус мина покрай неговия чин. И Размус също му намигна. Понтус му беше най-добрият приятел, верен спътник през огън и вода. По всичко личеше, че и сега би предпочел да последва Размус в неговото изгнание.

Но отдихът в коридора трябваше да се използва най-вече, за да се замислиш над постъпките си, смяташе доктор Фрьоберг, и по тази причина, естествено, трябваше да останеш сам. Размус не схващаше съвсем точно защо учителят иска той да размишлява над постъпките си. В края на краищата имаше неща, които му доставяха по-голямо удоволствие и заради които си струваше да си поблъскаш главата. Но щом учителят изискваше от него точно това, то тогава щеше да се позамисли и над постъпките си.

В коридора беше тихо и празно. Само едва-едва доловимо шумолене се промъкваше откъм класните стаи. Размус се метна на перваза, където сядаше винаги, когато бе прогонен от час и където през годините вероятно са седели цели поколения момчета и са се разкайвали за греховете си. Той честно опита да помисли за постъпките си, но това бе безнадеждна работа. След като преоткри, че хич го няма в математиката и че не би трябвало да мята предмети по главите на другите, и че все пак трябваше да фрасне Стиг с мастилницата, мислите му поеха в съвсем друга посока.

Той хвърли един тъжен поглед към свободния свят и към ясния майски ден навън, пред стените на училището. Слънцето грееше над града и беше времето на люляците. В самия Вестанвик беше прекрасно. Където и да отидеше, навсякъде ухаеше на люляк. Кестените също цъфтяха сега и всички градини наоколо преливаха от розови и бели ябълкови цветове, под които противните малки къщи изчезваха като парчета торта под разбитата сметана. Дори полицейското управление, което Размус можеше да види от своя прозорец, изглеждаше уютно, цялото обраснало в цъфнал орлов нокът и съвсем не беше толкова заплашително, колкото се очаква от едно полицейско управление. Стига да имаше далекоглед сега, можеше да зърне баща си вътре в стаята на участъка. Не, толкова силни далекогледи, за щастие, наистина няма, защото иначе и баща му можеше да се сдобие с един, а в този миг Размус смяташе за най-голям късмет факта, че бащиният му поглед не можеше да го достигне.

Погледна улицата долу. Там би отишъл сега с най-голяма радост. Днес беше пролетният панаир и много хора щъкаха насам-натам. Беше си истинска беда, че седи тук, след като можеше да предприеме куп неща, ако беше свободен. За капак на всичко някъде отдалеч прозвуча и музика. Беше духов оркестър, който свири на пазарния площад, празнично тръбене, което ставаше още по-чисто от слънчевата светлина и още по-празнично от синьото небе. Всички деца на улицата презглава тичаха към пазарния площад като стадо телета, преследвано от рояк стършели. Ясно, общообразователното училище днес имаше свободен ден! Размусовата душа преля от мъка. Твърде късно прозираше, че би могъл да си остане в онова училище и да не позволи да го преместят тук, в реалното училище. Изведнъж забеляза какво представляват всички прехвалени училищни институции и всички учители. Не бяха ли като затворнически надзиратели, които пречат някому да се забавлява истински.

В случая обаче беше несправедлив. В учителското съсловие все още се намираха достойни мъже.

Старият, благ директор на реалното училище във Вестанвик със сигурност също бе забелязал, че денят сияе с особена чистота и че в градчето има пролетен панаир. И затова го беше сполетяло най-щастливото хрумване. Додето Размус седеше там и сърцето му преливаше от несправедлив гняв към всички учители, директорът стигна до заключението да разпрати вестоносци до класните стаи със следните прекрасни слова, написани върху малко листче с острия почерк на директора: „Поради хубавото време днес последните два часа са свободни“.

Вестоноската, която трябваше да нахлуе с новината в долните класове, не бе никоя друга, освен Прик, голямата сестра на Размус. Тя бе на шестнайсет години и учеше в гимназията, но сега прекосяваше почти тичешком коридора на долните класове и русата й конска опашка се полюляваше. На Размус много му се искаше да вярва, че съзира видение. Да срещнеш голямата си сестра, точно когато си изгонен от час, е последното нещо, което някой би могъл да си пожелае. Но Прик си бе точно толкова действителна, колкото си бе, и веднага забеляза, че съществото с ленени сини панталони и карирана риза, което седи на перваза и полага усилия да изглежда безобидно, не е никое друго, освен родното й братче, което толкова много обичаше и с което толкова честичко се хващаха за косите.

— Какво правиш тук? — строго попита Прик.

— Излязох да се обръсна — отвърна Размус. — А ти?

Прик му хвърли унищожителен поглед.

— Престани с плоските си шеги! Какво правиш тук? Отговори!

— Мисля — призна си Размус. — Просто си седя тук и мисля. По заповед на доктор Фрьоберг.

Прик направи изумена физиономия.

— Така ли? И за какво мислиш, ако смея да запитам?

— Не те засяга — отсече Размус. — Във всеки случай не мисля за Йоахим, както други, които го правят сутрин, обед и вечер.

Прик се фръцна и изчезна в класните стаи на първолаците. Малко след това Размус чу мощно трополене, страшен шум и в същия миг удари училищния звънец. Данданията стана още по-голяма и от всички класни стаи излетяха орди от момчета. Те се втурнаха към изхода и към свободата със същото фанатично усърдие, с което удавниците се хвърлят към спасителната лодка. Всяка секунда беше безценна! Но Размус остана колебливо на мястото си. Той не се осмеляваше да хукне преди да се е произнесъл господин учителят.

И доктор Фрьоберг, който тъкмо излизаше от класната стая, се спря, когато зърна грешника, който стоеше с напълно спокойно лице. Той издърпа ухото на Размус.

— Е? — обърна се към него.

Размус не даде никакъв отговор, но доктор Фрьоберг прочете в момчешката му душа с каква радост тутакси би се махнал оттук. И тъй като учителят беше мъдър мъж, подсмихна се любезно и рече:

— Да освободим значи затворника… пролет е!

И само след миг Размус и Понтус вече стояха пред училището, двама пуснати на свобода затворници, в прекрасното сияние на пролетта.

— Ези или тура — попита Размус и подхвърли едно петаче под носа на Понтус. — Ако е ези, отиваме на Пазара на въшките, а ако е тура, пак отиваме на Пазара на въшките. Ако петачето обаче застане на ръба си, тогава вече отиваме в къщи да си напишем домашните.

Понтус се закиска доволно.

— Да, това е справедливо решение. Да се надяваме, че петачето няма да застане изправено.

Размус подхвърли монетата високо във въздуха и тя тупна с лек звън на земята. Размус се наведе и цялото му лице цъфна в усмивка.

— Не, петачето не застана изправено! Нищо няма да излезе от домашните.

Понтус се закиска отново.

— Това е съдбата — отсече той, — и срещу нея не може да се върви. Пазара на въшките спечели. Хайде да вървим.

Пазара на въшките бе прастаро място в градчето. Тук от хилядолетия се стичаха търговци на коне и добитък за пролетния панаир. Пристигаха винаги и пътуващи циркове. Имаше клетки с животни, панаирджийски бараки; имаше всичко, което би могло да хвърли в празнична еуфория мирния Вестанвик. Духът на приключенията вече се носеше из въздуха: нещо като мирис на стари конски фъшкии, глас на стара латерна и спомен за буйни спорове с ножове. Тук беше още жив дивият цигански живот на отминалите времена.

В днешно време всичко беше далеч по-спокойно. Весели селяни от околните села се разполагаха в кръг, както винаги са го правили, за да купуват прасета и да разменят крави. Но вече не се явяваха толкова много търговци на коне, защото вече нямаше и толкова много коне за продан. Въпреки това пристигаха мъже с черни бради и мършави кранти, които яздеха така, че потта им се разхвърчаваше наоколо. И днес животът на Пазара на въшките процъфтяваше. Въртележките си се въртяха, стрелбищата кънтяха от изстрели и странни чужденци, които говореха странни чужди езици, живееха в каравани около пазара. И всеки път, за всяко дете във Вестанвик пролетният панаир беше приключение, което няма равно на себе си.

Името на Пазара на въшките беше останало от стари времена и днес бе съвсем неразгадаемо. В малките, построени от дърво къщички, които обрамчваха пазара, нямаше нито един паразит. Във всеки случай той щеше да бъде очистен с възмущение от хората, които живееха тук. Но въпреки това не можеше да се намери човек, който да нарече Пазара на въшките с истинското му име — Пазара „Вестан“.

Петачето не счете за нужно да застане изправено на ръба си и следователно Размус и Понтус препуснаха в тръс към Пазара на въшките. Животът беше прекрасен, денят беше дълъг, пък и те нямаха кой знае колко бърза работа. Бяха се прегърнали дружески през раменете и се шляеха по улицата, при което кожените чанти, пълни с ненавижданите от тях учебници и тетрадки, непрекъснато ги удряха по бедрата. Изведнъж насреща им се появи малък черен дакел с остър косъм, който тичаше толкова бързо, колкото можеше с късите си крачета.

— Погледни, идва Токер — каза Понтус.

В очите на Размус затрептя топъл блясък. Токер беше собственото му, горещо обичано куче. Когато Размус го видя, му се зарадва толкова много, че чак го заболя сърцето, но рече укорително:

— Токер, ти нали знаеш, че не бива да излизаш просто така от къщи.

Кучето гузно спря. Едното му предно краче колебливо бе вдигнато, стоеше тихо и гледаше своя малък господар. И Размус гледаше Токер, и му говореше с глас, пълен с нежност:

— Все пак ти не бива да излизаш от дома, разбираш ли, Токер! Но хайде сега, ела!

И Токер дойде. Подскочи високо към него, щастлив с всяко косъмче на малкото си кучешко тяло, защото беше получил прошка. Опашката му свистеше във въздуха. Лаеше толкова силно, колкото му стигаха силите, беше най-щастливото куче на света. Размус се наведе и разтвори ръцете си, за да го вземе.

dog.png

— Що за малко, глупаво куче си ти, Токер — каза той и замилва тъмната кучешка глава.

Понтус гледаше завистливо.

— Наистина ли се радваш толкова, че имаш свое собствено куче?

Размус притисна Токер още по-горещо към себе си.

— Да, точно това и правя. То си е само мое. Въпреки всичките опити на Прик да ми го отнеме и да стане негова любимка.

Още не беше свършил изречението си и сестра му се появи иззад ъгъла на улицата. Не беше сама. Беше с този Йоахим фон Ренкен, по когото сега бе хлътнала, и бе изгубила всякакви връзки с настоящето. Размус побутна Понтус настрани.

— Погледни тези двамата! Когато любовта сполети хората, те вече не са съвсем с всичкия си.

Беше тягостно да наблюдаваш как един от членовете на семейството ти се държи толкова детински глупаво. Там вървеше Прик и държеше Йоахим за ръка. Гледаха се в очите, смееха се и не забелязваха нищо наоколо си, камо ли пък някого другиго на улицата.

— Прик, ти си най-сияещата от всички — казваше Йоахим и при това толкова ясно и отчетливо, сякаш искаше да го чуе целия свят. — Влюбен съм до полуда в теб.

Размус и Понтус изпръхтяха. Това върна влюбените в действителността. Те осъзнаха, че не са сами в света.

— Понтус, ти си най-блестящият от всички — каза Размус, загледан влюбено копнежно в очите на Понтус.

Прик се засмя.

— Защо точно аз трябва да имам брат? — попита тя Йоахим.

Всъщност тя от сърце искаше да има брат, и във всеки случай точно това дяволито жребче с блестящи очи, което в дълбоката си същност бе толкова добро, и което тя страстно бе обикнала от мига, когато го бе зърнала в бебешкото кошче. Въпреки това беше прекрасно и да се разхождаш из градчето с Йоахим, и да бъдеш най-блестящата от всички. Какво можеше да направи, задето две малки момчета й се присмиват? В някакъв прилив на пролетно настроение тя разтвори ръце, прегърна Размус и бързо и здраво го притисна към себе си.

— Все пак той е прекрасен малчуган!

Нейният прескъп малчуган, малкото й братче се бранеше срещу силите на любовта. Това бе страхотно глупаво! Такава като Прик не биваше да бъде пускана на улицата. Тя не вършеше нищо друго, освен глупости и невинните хора страдаха от това, че поради независещи от тях обстоятелства се е случило точно тя да им бъде сестра.

— Остави ме! — изкрещя Размус с глас, който от негодувание прозвънтя съвсем пискливо. — Опитай поне на улицата да се владееш мъничко.

Прик се засмя меко и закачливо, после улови отново Йоахим за ръка и забрави напълно, че има брат.

— О, човече — каза Понтус и погледна подир Прик и Йоахим. — Тези съвсем са мръднали! Дано не ни се случва!

Размус се засмя.

— Да станем такива? Е, за щастие не съществува никаква опасност!

Токер подскачаше наоколо и невъобразимо лаеше. Той очевидно бе на мнение, че едно малко куче, избягало от дома само за да срещне любимия си стопанин, няма нужда непрекъснато да стои наоколо и да гледа как хората се прегръщат. Ако някой трябва да бъде прегърнат, то това беше именно Токер. Така реши и стопанинът му. Прегърна го и го притисна отново здраво до себе си, галеше го и му говореше с възможно най-нежния си глас:

— Колко си миличък, Токер.

Тогава Понтус се закиска.

— Опитай поне на улицата да се владееш мъничко. Не каза ли сам точно това?

— Тц — отговори Размус. — С един пес е нещо съвсем различно.

boys.png

След това внезапно млъкна и се заслуша. Отново можеше да се чуе онази примамлива духова музика. Тя се приближаваше откъм пазарния площад. Идваше все по-близо и все по-близо и вече преминаваше с един камион по улицата отсреща. В отвореното ремарке седяха седмина ученици от оркестъра на основното училище и свиреха с все сила. Месинговите им инструменти блестяха на слънцето и с много зор те успяваха да изстискат от тях нещо като „Тържественото влизане на гладиаторите“. Всички деца от всички възрасти във Вестанвик следваха пътя на гладиаторите. Те маршируваха след камиона в такт с празничните звуци и четяха с блаженство големите плакати, закачени от двете страни на ремаркето. Размус и Понтус също ги прочетоха.

Увеселителният парк гостува на пазара „Вестан“!

Представление на световноизвестния гълтач на мечове Алфредо!

Въртележки, стрелбища.

Всички са добре дошли!

— О! — възкликна Размус.

Понтус кимна в знак на съгласие.

— Да, но това струва пари. Имаш ли някакви?

Размус подхвърли във въздуха петачето и отново ловко го улови.

— Страшно много! Цял петак! С него можем да купим половината панаир — горчиво рече той.

Но Понтус не бе толкова унил.

— Ще се наложи да продадем нещо от нашето старо желязо, тогава ще успеем.

Размус кимна. Колко оскъден би бил все пак животът на един беден ученик с петдесет йоре[1] джобни пари за седмица, ако той не беше поне мъничко предприемчив! Размус и Понтус отдавна го бяха проумели. В целия Вестанвик нямаше други толкова предприемчиви събирачи на вторични суровини и всякакви отпадъци, като тях двамата. Те непрекъснато бяха в акция. Изравяха разхвърляни наоколо празни бутилки и късове ръждиво желязо, както прасетата изравят корени, и триумфиращо влачеха торбите в своя лагер малко по-нагоре от Пазара на въшките. Понтус принадлежеше към една от старите, почитани фамилии, които живееха около Пазара на въшките. Обитаваше голяма и противна стара къща с много квартиранти. В нейното мазе „Обединено старо желязо АД, Съдружие на Понтус Петерсон и Размус Персон“ имаше склад, за което съобщаваше и една изрисувана табела върху вратата на мазето, и насочваше всекиго.

Да посетиш панаира само с петдесет йоре в джоба си можеше да се определи само като истинска беда. Тук трябваха пари. Размус и Понтус тръгнаха към Пазара на въшките, само за да хвърлят по един поглед за начало и за да пресметнат горе-долу какъв капитал ще им е нужен, за да прекарат добре. Те застанаха пред входа и загледаха с огромно желание въртележките и стрелбището. О, тук имаше огромни възможности за прахосване на пари.

market.png

— Трябва да си осигурим пари за въртележките — констатира Понтус. — А също и за люлките.

— Да, а после и за гълтача на мечове — допълни Размус. — Много бих искал да видя какво прави, когато един такъв меч му заседне в гърлото.

Токер лаеше като бесен. През целия си кучешки живот той не беше виждал нито една въртележка, и не беше съвсем сигурен дали изобщо би трябвало да съществуват подобни кръжащи неща. Отгоре на всичкото тук миришеше смешно и враждебно. Трябваше да се лае порядъчно и да се каже високо, че един такъв мирис не може да се възприеме без по-нататъшни последствия.

— Ей, Токер, слушай — каза Размус. — Не може да се возиш на въртележките, както навярно си представяш.

После се обърна към Понтус:

— Първо трябва да заведа Токер у дома. И второ, трябва да се наям добре.

— И трето, трябва да отидем и да продадем старото желязо в изкупвателния пункт на Йохан — каза Понтус. — И четвърто, налага се въпреки всичко да си напишем и домашните.

— Четвърто, въпреки всичко можем и да зарежем домашните, и пето, трябва на всяка цена да излезем довечера. Трябва да излезем и още как!

С тази уговорка се разделиха.

Бележки

[1] Шведската крона е равна на сто йоре. — Б.пр.