Сергей Лукяненко
Нов патрул (25)

Глава 6

Хесер ме гледаше с обида и смайване. Не, не просто с обида — с разочарование. Така, навярно, може да гледа ученика си велик художник, току-що узнал, че ученикът му е откраднал четките и боите, и на шега е нарисувал мустаци на дамите в няколко от картините му.

— Защо? — попита Хесер с горчивина и в яда си хвърли стария ми CD-плеър на масата. — Защо не ми предаде пророчеството веднага?

— Защото беше твърде опасно — поясних аз. — Не исках цялото ръководство на Патрула да се забърква в тази работа. Ако беше дошъл Тигъра…

— Щеше да ни изяде всичките! — изсумтя Хесер. — Не виждам нищо ужасно в пророчеството.

— Наистина ли? — изумих се аз.

— То не предвещава нищо — изрече спокойно Хесер. — То само разкрива възможността Абсолютната вълшебница да е способна да унищожи Сумрака. Ти какво, да не мислиш, че това е новина за мен?

Настана мой ред да погледна смаяно шефа.

— Та това е аксиома — продължи Хесер. — Абсолютната сила е способна да унищожи всичко. Не те ли плаши, че дъщеря ти е способна да взриви Земята?

— Какво? — измънках аз.

— Да я взриви. Да я изпепели. Да устрои потоп. Само чрез магически методи… тя взема Сила практически от неизчерпаем източник, ще й бъде достатъчна… По същия начин може да унищожи и Сумрака.

— Как? — попитах аз.

— Или ще пръсне всичките слоеве — небрежно поясни Хесер. — Тогава светът ще обрасне със син мъх, на небето ще се появи втора Луна… наистина, по-голямата част от нея ще се скрие зад светещите облаци… общо взето ще стане удивително смесване на пространствата. Катаклизъм и то какъв… Може би при това магията ще се запази, а може би не… Но има и втора версия, също вероятна. Пространствата се разделят. Светът няма да се промени, но ние няма да можем да ходим в Сумрака, равнището на магия ще започне да пада… макар че тук отново има варианти!

Той така се въодушеви, че разбрах — отдавна му се е искало да обсъди с някого всичко това.

— Аз, например, смятам, че магията ще бъде напълно изгубена за хората — обясни той. — Докато Завулон предполага, че напротив — хората с най-висока магическа температура, които сега нямат дори най-слаби способности за предвиждане, ще станат Велики магове!

— Завулон? — попитах аз глупаво. — Обсъждали ли сте това с него?

— Да, Завулон — отговори твърдо Хесер. — Разбери, Антоне, някои неща са толкова важни за всички Различни, че заради тяхното разбиране се забравя всякаква вражда.

— Но ако Сумракът вече го няма, как тези хора-Различни ще започнат да използват магия?

— Няма да им е необходимо да влизат в Сумрака. Ще оперират само със собствената си вътрешна енергия… макар че е възможно с течение на времето да намерят начин да изтеглят енергия направо от другите хора… Тогава, между другото, ние ще сме практически имунизирани срещу магията — усмихна се Хесер. — Не можеш да удариш с ток този, който не е проводник на ток…

Той помълча, после въздъхна.

— Но ще стане лошо за всички нас, разбира се. Със сигурност можем да забравим за дългия живот.

— Значи пророчеството на Кеша не е опасно и не носи нищо ново — казах замислено аз. — Може би то не е първото от този род?

Хесер премълча, но се усмихна.

— А защо Тигъра толкова го беше страх да не прозвучи?

— Защото наистина има шансове някой да се опита да унищожи Сумрака — отвърна спокойно Хесер. — Например, както виждаме, твоята при…

Навъсих се.

— Твоята позната вещица — поправи се Хесер. — При нея, както виждаш, има лична особеност — тя се бои, че с невнимателната си намеса в пророчество е навлякла беди на страната. А има и други. Например — радикалните Тъмни.

— А на тях за какво им е? — учудих се аз. — Готови ли са да се лишат от Сила?

— Смятат, че магията просто ще се измени. И се надяват, че личната им Сила при това ще нарасне. А има и радикални Светли. Ето, например, ти днес работи с младеж, който искаше да ощастливи хората, като направи човешките органи на властта високоморални. Обичайна ситуация, нали? А има и такива Светли, които се измъчват от осъзнаването на собствената си Сила. И искат да няма магия, хората да живеят без никакво вълшебство!

— Но много ли са онези, които знаят как да се унищожи Сумракът и кой е способен да го направи?

— За щастие на теб и Надя — каза сухо Хесер, — не са много. Да бяхте се постарали да й повлияете.

— Какво мога да направя? — попитах аз и внезапно се почувствах точно такъв, какъвто съм — въпреки случайно добития ранг на Висш — начинаещ вълшебник, редови Различен, ученик на мъдър маг.

— Нищо, Антоне — махна с ръка Хесер. — Само се постарай повече да не криеш нищо от мен, става ли? И не разказвай нищо на никого. Както предполагам, Тигъра няма да дойде за нас. Той разбира, че няма да разкрием пророчеството пред никого. А дори и Арина да го разкрие — това ще е само вероятност, не неизбежност.

— Ще я преследвате ли? — поинтересувах се аз.

— Без особен ентусиазъм — сви рамене Хесер. — Ако ти се отвори случай, предай й моя съвет. Или отново да легне да поспи — десет-двайсет години — или да се яви със самопризнания. Може да се яви и при мен, между другото. Ще се постарая да я защитя от Инквизицията и да постигне най-леката възможна присъда.

Кимнах.

— Благодаря, Борис Игнатиевич!

— С благодарностите не можеш да си намажеш филия — промърмори той и погледна монитора на компютъра. — Добре… тръгвай… конспираторе. Трябва да говоря с някого.

— Между другото, относно филиите… — спомних си аз. — Кажете, колко пари мога да тегля от картата си?

Хесер се намръщи.

— Каква е заплатата на сътрудниците на Патрула? — уточних аз.

— В зависимост от ранга — каза Хесер, без да ме поглежда. — Антоне, всичко това са глупости, трябва да ти е ясно.

— Как така „глупости“ — запънах се аз. — Аз вчера отидох при един банкомат…

— Антоне, как смяташ, каква е ценността на човешките пари за организация, в която има поне един предсказател от четвърто-пето равнище? — попита Хесер.

— Никаква — отвърнах аз след кратък размисъл.

— Точно за това говорим. Само за сметка на валутните курсове и колебанията на акциите, дори и в най-благополучната година, Патрулите са способни да заработят произволно големи суми. А тъй като нормалния Различен не го интересуват човешките атрибути на богатството и процъфтяването, не виждам смисъл да ограничавам сътрудниците си. Дори Тъмните не страдат от такова тщеславие.

— Но някак… — започнах аз.

— Трябва ли ти бентли? — попита Хесер, вдигайки към мен тежкия си поглед.

— За какво? — изумих се аз. — За да събирам проклятията на завистливите околни? Виж, някакъв японски джип бих си купил… да ходим през лятото на вилата, там пътищата са кални, ще затънем…

— Ами, купи си — равнодушно каза Хесер. — Движението на парите в природата увеличава икономическата активност на хората и в края на краищата им е от полза. Още повече, че Япония пострада от земетресението. Ще им помогнеш.

— Шефе, кажете честно, всяко нещо ли можете да оправдаете от гледна точка на доброто и справедливостта? — попитах аз.

Хесер се замисли. Почеса върха на носа си.

— Като цяло, навярно да. Но ти не се терзай, с възрастта това идва при всички.

 

 

В един през деня отидох в столовата. Не ми се ядеше, навярно сутрешното произшествие ми беше убило апетита. Почовърках и оставих настрана котлета по киевски — готвачката леля Клава, наблюдаваща бдително залата откъм гишето за раздаване на храната, ме изгледа с упрек. Така че се наложи да изиграя цяла пантомима, демонстрирайки, че едва се побирам в панталоните си, губя форма и само това ме спира да си доям порцията. Леля Клава се успокои. Налях си чаша превъзходен боровинков сок, пресуших я на един дъх, сипах си втора и се върнах на мястото си. Столовата беше почти празна, сега все пак беше през деня, оперативният персонал или си отспиваше, или беше със семействата си… които имаха такива. След някой друг час щяха да започнат да се събират за обяд…

— Вкусен ли е сокът, Антоне? — извика ми през залата Клава.

— Много! — искрено си признах аз и готвачката се усмихна със задоволство.

Все пак има нещо в шарлатанските теории за влиянието на имената върху характера на човека. Разните Андреевци, Александровци, Сергеевци или Лени, Маши, Наташи могат да бъдат всякакви. Но малко встрани от популярните имена влиянието веднага започва да се усеща.

Ето, с името Клава е добре да си готвачка. Не непременно дебела, но едра. И още от двайсет и петгодишна възраст ще ти викат „леля“. Защото „леля“ и „Клава“ са неразделни.

Интересно как ли влияе на човек името Антон?

Замислих се, спомняйки си познатите ми Антоновци. Не се наблюдаваше някаква особена система. Един Антон, например, беше як добродушен чичко, добър къщовник и добросъвестен професионалист. При това заядлив любител на спретването на номера и съчиняването на неприлични стихове. Затова пък друг беше книжен червей, абсолютно неприспособим към живота.

Навярно името Антон също не е от редките и не оказва влияние на хората…

Взех чинията и чашите, готвейки се да ги отнеса към миячката, но неусетно приближилата се леля Клава решително ми ги измъкна от ръцете.

— Тръгвай, тръгвай да работиш. Само това оставаше — и Великите да носят мръсните съдове…

— Аз не съм Велик… — промърморих.

— Висш? — попита Клава и сама си отговори — Висш. Значи ще станеш Велик. Тръгвай, де.

Кой знае защо чувствайки се неловко, отидох в кабинета си. И още на десет метра от вратата чух как звъни забравеният на масата мобилен телефон.

И изведнъж се почувствах зле.

Ускорих крачка, хвърлих се към вратата, бързо отключих. Мамка му, що за навици, защо си заключвам кабинета в Нощния патрул, та тук няма чужди! Но пак си го заключвам…

Телефонът лежеше на масата и звънеше. Някак упорито, настойчиво. Кой знае защо, беше ясно, че ще звъни дълго… че това е много важно за звънящия.

А на мен не ми се искаше да го вдигам.

— Ало — казах, поднасяйки телефона към ухото си.

— Антоан! — с неподправено чувство възкликна Еразъм Дарвин, отделен от мен чрез клетки на мобилни оператори, оптични линии, висящи в небето спътници… е, и просто две хиляди и петстотин километра. — Безмерно се радвам да чуя гласа ти! Пребиваваш ли в добро здраве и благоразположение на духа?

— Благодаря, Еразъм — казах аз, присядайки на ръба на масата. — В добро здраве и в добро настроение съм.

— Радостно ми е да го чуя — каза Еразъм. — В Москва ли си, или службата те е откарала в далечни неизследвани страни?

— Да, в Москва съм — признах си аз.

Не ми харесваше как говори Еразъм. Беше твърде възбуден. Говореше малко по-бързо от обикновено. И на заден план се чуваше някакъв шум. Тих, но неприятен.

— Колко жалко, че можем да говорим само две и половина минути! — каза Еразъм.

— Защо? — учудих се аз. — Ъъъ… зарядното ли ти пада? Или нямаш пари в картата?

Еразъм тихо се разсмя.

— Не, не! Парите ще ми стигнат до края на живота! Но аз съм пророк, нали си спомняш? Антоане… моля те. Не мога да гадая повече за подаръка на Великия Хесер. Кажи ми, Антоан! В какво е тайната на бонзая, който той ми изпрати?

Шумът в слушалката стана малко по-силен.

Поколебах се за миг.

— Еразъм, не знам точно. Не съм питал Хесер. Но ми се струва, че разбрах каква е работата.

— Е, е? — попита заинтересовано Еразъм.

— Това е просто дръвче в саксия. Просто бонзай. Без никаква магия. Хесер така се е пошегувал.

Еразъм помълча секунда, само дето шума в слушалката се увеличаваше. После той се разкикоти.

— Хесер! О, стар тибетски хитрец! О, казаха ми, че обича глупавите шеги. Благодаря, Антоан! Аз… трябваше да науча. Трябваше да го чуя! Иначе щеше да е твърде обидно!

— Еразъм, какво става? — попитах аз. — Прости ми за въпроса… пиян ли си?

— Да, малко — призна си той. Отчетливо чух звука от преглъщане. — Но това е толкова рядко уиски… толкова древно… пазех го за някой особен случай…

— Еразъм, какво става при теб? — извиках аз.

— Тигъра — отговори пророкът много спокойно. — Аз малко те послъгах, Антоан. Не се сърди. Изрязах две чаши от дървото, в което извиках пророчеството си.

— Узна ли своето пророчество? — Аз скочих от масата. Изтичах до прозореца. Така… кой е на наша територия? Никой… Но ако много се забързам, на улицата ще има минувачи… — Еразъм, дръж се за минута! Ще дам телефона на човек, кажи му…

— Недей, Антоан — помоли Еразъм. — Всичко е предрешено. Недей! И не се опитвай да узнаеш пророчеството ми, моля те. Това… няма да ти донесе радост и дълъг живот. Не се сърди, че ти дадох бокала. Забрави за него. Погреби го.

— Не мога да ти обещая това… — казах честно.

Еразъм въздъхна в слушалката.

— Тогава ми прости. Имам само двайсет секунди, Тигъра сега ще пробие защитата. Слагам завещанието си в портфейла… портфейл от крокодилска кожа… ето така. Той ще е на масата в кухнята.

— Еразъм, много съжалявам! — възкликнах аз. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Свържи се с лондонския Дневен патрул. Помоли ги… да почистят в дома ми. — Той се забави за миг. А после съвсем спокойно и ясно, на добър руски език, изрече — Сбогом, московски маг Антон Городецки.

Първо шумът в слушалката утихна.

А после връзката прекъсна.

Погледнах екранчето. Продължителност на разговора — две минути и двайсет и седем секунди. Бях чул последното пророчество на Дарвин — точно както ми беше казал.

Еразъм е добър предсказател.

Беше добър предсказател.

И, общо взето, нелош Различен. Като за Тъмен — просто прекрасен.

Приближих се към прозореца, отворих го, извадих цигара и я запалих. Беше студено и мрачно, канеше се да вали.

Така и ме завари Олга — пушещ до прозореца. Приближи се безмълвно, седна до мен, извади си тънички „дамски“ цигари. Когато преди тринайсет години излезе от заточението в тяло на сова, в началото пушеше „Беломор“ — връх на лукса по нейно време. Но се ориентира достатъчно бързо в променения свят.

— Какво е станало, Антоне? — попита тя. — Много си блед.

— Обади ми се Еразъм.

— Дарвин? Какво искаше?

— Да се сбогува. Имал е още един бокал със запечатано пророчество… е, и не е издържал на изкушението. Узнал е пророчеството си… и тогава е дошъл Тигъра.

Олга изруга грубо, по мъжки. Уточни:

— Не можеше ли да се помогне?

— Не. Той имаше две и половина минути… искаше да се сбогува. И ме помоли в никакъв случай да не се опитвам да узнавам пророчеството.

— Унищожи бокала — каза твърдо Олга. — Антоне, не бива да се играе с пророчествата. Хубаво е, че Кешиното се оказа такова неясно… удивително неясно, бих казала. Но всяко пророчество е потенциално опасно.

Фактът, че Хесер вече беше споделил информацията с нея, не ме учудваше. Нито пък това, че тя веднага беше дошла при мен и се безпокоеше за моята безопасност — такъв й беше характерът. Но нещо ме тревожеше. Нещо не беше наред. Олга ме погледна настойчиво и аз неохотно кимнах.

— Добре.

— Още днес — настоя Олга.

— Хубаво.

— Иска ми се да те проконтролирам, Антоне.

— Олга, заклевам се. Днес, като се прибера, ще унищожа бокала.

Тя ме погледна в очите и кимна, успокоена.

— Благодаря. Може и всичко да се размине. Вероятно напразно… — тя млъкна.

— Какво напразно? — попитах аз. — Напразно ти и Хесер измислихте този план с Тебешира на съдбата? Напразно направихте дъщеря ми Нулева вълшебница?

— Кой пък тогава е знаел, че ще бъде твоя… — отговори мрачно Олга.

— Защо изобщо ви беше нужно това? Такава пропаст в равновесието между Патрулите… представям си какви отстъпки ви е струвал.

— Смятай, че сме го направили на кредит — отвърна небрежно Олга.

— Тоест?

— Ще се разплащаме с Тъмните още петдесет години.

Помълчах малко.

— Навярно е безсмислено да питам какво са получили Тъмните в замяна на появата на Надя?

— Напълно безсмислено — отговори твърдо Олга. — Нека да оставим тези тема…

— Но защо? Защо ви е трябвало това? Нулевата вълшебница — това е срив на равновесието, нарушаване на баланса, това е… като атомно оръжие, което правят, за да не използват… — Разбрах всичко сам, още преди да съм довършил изречението. — Това не е против Тъмните, нали? — попитах аз Олга. — Затова и Завулон се е съгласил… затова и Инквизицията си е затворила очите.

Олга мълчеше. Загасващата угарка трепереше в пръстите й.

— Надя е оръжие против Сумрака — казах аз. — Нали? Тя е единствената Различна, която е способна да унищожи Сумрака… да унищожи цялата магия на света. Вие… та вие сте се досещали… отдавна сте се досещали, че Сумракът не е просто среда, не е просто енергия… това е личност. И сте се бояли. Ето защо Хесер се е съвещавал със Завулон… И Инквизицията сте привлекли, нали? И е било решено, че на Различните им е необходима сдържаща сила, за всеки случай… ако изведнъж Сумракът престане да изпълнява малките ни капризи и стане твърде активен. Как решихте какъв цвят ще бъде тя? Монета ли хвърлихте? Завулон е заложил на тура, а Хесер на ези? Не те ли смущава, че отглеждате дете като живо оръжие?

— Аз не съм вземала участие в това! — отвърна рязко Олга. — Както добре си спомняш, бях чучело!

— Но ти държа Тебешира!

— Антоне, не ми се искаше да остана още петдесет години в шкафа! А и не разбрах веднага каква е работата. Мислиш ли, че Хесер ме посвети моментално във всички детайли? Да бе… Понякога ми се струва, че той крие планове и от самия себе си.

— Ще разкажа всичко на Надя — казах аз. — Тя има право да знае. За да не се опитвате да я използвате без нейно съгласие.

Олга въздъхна.

— Никой не смята да я използва. Това е така… за всеки случай. Не натоварвай детето, остави го да порасне.

— Ще си помисля — казах аз и затворих прозореца. — Все пак какви сте такива…

Олга присви очи, гледайки ме.

— Какви? Ако ръководството на Патрула достигне до обосновано подозрение, че Сумракът е активно действаща сила, че той притежава воля и желания — какво ще наредиш да прави? Сумракът не осъществява контакт, най-реалната му проява е Тигъра… а той не е от приказливите. И как ще наредиш да постъпим? Ще разчиташ на добрата му воля? А кой ни е казал, че разбираме доброто по един и същи начин? По-добре да имаме в резерв Различен, способен да се противопостави на Сумрака в кризисни ситуации. И имай предвид, между другото, че за дъщеря ти фактически се грижат и я защитават и двата Патрула. Тя е общо оръжие!

— Тя не е оръжие — казах аз уморено. — Тя е човек.

— Тя не е човек, тя е Различна!

— Всичко това са словесни черупки, Олга. — Направих няколко крачки из кабинета. Погледнах Олга и попитах — А ти не мислиш ли, че Сумракът наистина е вреден? Че би било по-добре да го унищожим? Може да помоля дъщеря ми…

— А ти сигурен ли си, че тя ще надживее Сумрака? — попита Олга. — Тя е абсолютна вълшебница. През нея тече цялата Сила на света. Сигурен ли си, че Надя изобщо ще може да живее без нея?

— Гадове — казах аз. — Все пак вие сте гадове…

Олга само сви рамене — „мисли каквото искаш“…

— Свържи се с лондонския Дневен патрул — помолих аз. — Нека минат през дома на Еразъм. Завещанието му е върху кухненската маса, в портфейл от крокодилска кожа.

— А ти къде? — извика Олга подир мен.

— Вкъщи. Смятайте, че съм си взел отпуска — казах, затваряйки вратата, и не се сдържах да добавя — Безсрочна.