Сергей Лукяненко
Нов патрул (20)

Глава 1

Младежът беше стабилен, от младите, дошли в Патрула миналата година, и мечтаеше да стане оперативен работник. Честно четвърто равнище и всички шансове да се издигне още. Наричаха го Александър, до съвсем скоро учеше в Московския авиационен институт и мечтаеше да стане космически инженер. От такива не се и получаваха други освен Светли, защото през 2012 година в Русия космонавти мечтаеха да станат само малките деца или блажените.

— Антон Сергеевич — той се стараеше да говори спокойно и стегнато, но в гласа му все пак нещо потрепваше, — а Вие сигурен ли сте, че те ще дойдат тук?

Свих рамене, извадих пакета с цигари, запалих, поднесох го на Саша, без да обръщам внимание на неодобрителната му гримаса. Саша започна да нервничи, после неуверено посегна за цигара.

Прибрах пакета.

— Не бива. Първо, никога не пуши. Второ, изобщо не прави това, което ти предлагат авторитетите, ако не ти харесва. Ако скоча от моста, също ли ще скочиш?

— Ако трябва — ще скоча! — изрече твърдо Саша.

Погледнах надолу, към сивата вода на река Москва, в която се отразяваха уличните лампи (звездите в Москва не се виждат често и на самото небе). Кимнах:

— Винаги най-важното е да разбереш дали да скочиш, или не… Саша, те ще дойдат тук, защото така е насочен Зовът. Когато аз бях мъничко по-възрастен от теб, но едва ли по-силен, можех само с голямо усилие да усетя вампирски зов и да тръгна към него. Сега го чувствам само малко повече… и знам, че по „Берсенавска крайбрежна“ идва вампир, а по „Пречистенска“ — девойка. Това в последно време стана страшно популярно при вампирите — да хващат жертвата си на мост, а после да хвърлят тялото във водата. Докато го измъкнат… вече никой не може да разбере от какво е загинала.

— Как така „не може да разбере“? — възмути се Саша. — А загубата на кръв? А белезите от зъби?

— Ами, представи си — казах аз, издишвайки във въздуха кълбо дим, — че си патоанатом. Докарват ти тяло, извадено от водата, доста пострадало, ударило се в брега или в опорите на мост…

Саша започна да пребледнява. Млад беше още. Добър, но млад…

— Дори и да забележиш, че на шията има някакви рани, а в тялото почти няма кръв, какво ще предпочетеш да мислиш? Че из Москва бродят вампири? Или че влюбената глупачка се е хвърлила във водата и при падането се е набола на някакво желязо?

— Аз бих разгледал всички варианти — реши Саша.

— Затова си в Патрула — кимнах аз.

Саша помълча, поглеждайки бдително ту наляво, ту надясно. После плахо попита:

— А Храмът не им ли пречи?

Погледнах масивното, благообразно осветено здание. Поклатих глава.

— Този не им пречи. Вампирите изобщо не се боят от религията. Ако вярваха в Бог, нямаше да станат вампири. Но си прав в това, че истинският храм може да защитава. Ако е наблизо и ако жертвата е вярваща. Разбираш ли? Това не плаши вампира, но защитава жертвата.

— Струва ми се, че разбирам — кимна Саша замислено. — А защо този не помага?

— Заради много фактори — отговорих аз уклончиво.

Саша стоеше, дърпайки сложения на перилата на моста катинар. Ама че смешен е този маниер на съвременните влюбени — отиват на моста, целуват се, и слагат катинар — сякаш вече са заключили любовта си.

А любовта не бива да се заключва. Тя не ни е дадена за това.

— Чувствам го — каза Саша възбудено. — Идва! Отляво!

— Знам — кимнах аз.

— Той нас не ни ли…

— Той няма да почувства в нас Различни и дори няма да види истинския ни облик — успокоих го аз. Без да уточнявам, че вместо мен вампирът ще види пълен младеж с обеца на ухото, а вместо Саша — тъжна девойка. Стандартната картина за това място — поскарали се влюбени…

— Чувствам и девойката — каза Саша е облекчение. — Ето, идва… та тя е съвсем момиченце!

Обърнах леко глава — девойката преминаваше покрай нас, заслепено гледайки напред, и признах:

— Да, на четиринайсет-петнайсет години. Това е лошо. Ако беше на десет…

— Какво му е лошото? — изуми се Саша.

Така ли се е учил? Нима не помни, че лицензите се издават…

— Изчезнаха! — възкликна възбудено Саша.

Аз и сам видях как вампирът — толкова млад на вид, колкото и моят партньор — направи крачка срещу девойката, усмихна се — зъбите му още не се бяха подали, имаше само едва забележим намек за тях — и… те изчезнаха.

— Да вървим — казах аз, с щракане на пръстите запратих угарката през парапета към водата. По-скоро почувствах, отколкото видях сянката си — и пристъпих в нея.

Студ. Обичайният пронизващ студ на Сумрака. Светът наоколо изведнъж потъна в сиво и забави движенията си, звуците станаха провлечени и далечни. Под краката ни се стелеше плътен син мъх, краката ни потънаха в него като в скъп килим.

Вампирът стоеше на няколко крачки от нас, съвсем млад, красив, аристократично блед. Е, да, той също беше съвсем новак, не се беше маскирал на млад, наистина беше такъв… иначе сумрачният му образ на Различен би бил съвсем различен…

Все още обичам този стар каламбур…

Вампирът стоеше, прегърнал девойката и целувайки я в устните. Именно целувайки я, а не хапейки я. С крайчеца на окото си поглеждаше към мен и към тромаво влезлия в Сумрака зад гърба ми Саша.

— Нощен патрул, всички да излязат от Сумрака — казах аз с отегчен глас.

Много се надявах, че вампирът ще се озъби и ще се хвърли към мен. Или ще хукне да бяга. Или ще започне да крещи, че не е направил нищо лошо, просто се е поцелувал със симпатична девойка…

Вампирът спря да се целува, внимателно остави девойката — тя застина като кукла — и е известна обида попита:

— Какъв е проблемът, всъщност?

— Антон Городецки, московски Нощен патрул — казах аз, вече досещайки се за всичко. — Покажете регистрацията си.

— Добър вечер — изрече учтиво вампирът, откопчавайки якето си. Светлосините линии на регистрационния белег светеха слабо през ризата. — Много ми е приятно да се запознаем, Антоне. Чувал съм много за вас.

— Денис Любимов, вампир, шесто равнище — изрекох аз, прочитайки белега. — Задържан сте за нелицензиран контакт с човек.

— Защо веднага „нелицензиран“? — обиди се Денис. — Ето!

Тънкият лист „пергаментна“ хартия се разтвори в ръката му. Можеше дълго и досадно да сверявам цифрите, подписите, печатите, магическите знаци… Само че и така виждах, че лицензът е истински.

— Тя няма и петнайсет години — кой знае защо казах аз.

— А аз съм на двайсет — кимна Денис. — Лицензите започват да ги издават от дванайсет, ако в семейството няма Различни от първа степен на родство. Всичко е законно.

Саша зад гърба ми задиша тежко.

— Това е Ваше право — рекох аз без никаква интонация. Погледнах под краката си — и синият мъх пламна, сякаш са го залели с керосин и са го запалили. — Но Вие сте съвсем млад, Денис. Не оспорвам правата Ви, но бих искал да напомня, че мнозина вампири живеят по цели векове, без да използват лиценза си за лов. В замяна могат да Ви бъдат предоставени най-различни видове преференции съгласно съглашение шейсет и четири — седемнайсет от трети юли…

— Прочел съм и съм подписал всички необходими документи, знам правата си и задълженията си — каза вампирът учтиво. — Мога да потвърдя още веднъж, че всичко ще бъде извършено с максимална хуманност, безболезнено и бързо. А сега бих искал да ви помоля… господа патрулни… да излезете от Сумрака!

— Защо? — възкликна неочаквано Александър. — А, защо? Кажи ми, вампирска мутро!

Обърнах се и хванах здраво Саша за рамото. Само това ни оставаше, жалба на вампир в Дневния патрул по повод непровокирана обида и дискриминация…

Но това беше съвременен вампир, млад, учтив и сдържан.

— Защото такива са законите на природата — поясни любезно той. — Защото хората непрестанно и с огромно удоволствие се изяждат взаимно. Най-често образно казано, но много по-жестоко и болезнено, отколкото вампирите и върколаците. Аз не съм си избирал съдбата, не съм си избирал начина на живот… или смърт, ако предпочитате. Но нямам намерение и да се правя на овца, бидейки вълк. А сега ни оставете… Зовът отслабва, девойката може да дойде в съзнание и да се уплаши, и вие ще сте виновни за това!

— Запомни едно — казах аз, без да се обръщам. — Ти може и да си вълк, но ние сме вълкодави.

Вече излизах от Сумрака, мъкнейки Александър след себе си, когато чух подхвърленото подире ни:

— Баща ми имаше ирландски вълкодав, хубаво куче. Само дето не живеят дълго.

Наложи ми се да хвана Александър за яката и да го притисна към парапета, иначе той щеше да се върне обратно в Сумрака.

— Та той… той… — вилнееше младият патрулен.

— Ни се подиграваше и ни провокираше, особено теб — казах аз. — Успокой се. В правото си е.

— Но той сега ще убие девойката!

— Да, най-вероятно — кимнах аз. Извадих цигара, запалих. — Знаеш ли колко хора в Москва загиват за една нощ? И, между другото, повечето съвсем не ги убиват Различни, а самите хора.

— Но…

— Ние не сме рицари, търсещи девици в беда — казах аз.

— Ние сме полиция! Ние пазим и защитаваме!

— Не, ние не сме дори полиция. Ние сме бюрократи, следящи да се съблюдават закони, които не се харесват на нас самите. Ние сме кучета, които пазят стадото от вълците, но не хапят пастирите, които вечер пекат шашлик. Успокой се.

Александър отстъпи крачка назад, гледайки ме ужасено. После поклати глава и изрече с неподправено отвращение:

— Не вярвам. Не, не вярвам, честна дума! Вие, Антон Городецки… та Вие сте герой, Вие толкова пъти сте правили такива неща… разказвали са ни на уроците, гледал съм учебни филми, как Вие…

— В учебните филми играят актьори — казах аз. — А на уроците се разказват легенди.

Зад гърба ми се разнесе шумолене. Във въздуха се появи увисналото тяло на девойката. Увисна за секунда — а после прелетя през парапета и се устреми към водата.

В следващата секунда се появи вампирът. Той беше с розови бузи, бодър и красив. Леко навеждайки глава, сякаш за да се сбогува, той се обърна и се понесе с немислима скорост по моста, надалеч от нас.

Под краката ни едва чуто изпляска студената кална река Москва.

Александър ме изгледа със стъклен поглед.

— Помниш ли как ти казвах, че е важно да разбереш трябва ли да скачаш, или не? — попитах аз.

Александър мълчеше.

— В това се състои целият проблем — поясних аз. Изплюх цигарата през парапета — и скочих подир нея.

Реката ме удари в краката с противна тежка пихтия, която мигновено се разреди и се превърна в ледена есенна вода. Гмурнах се, отворих очи, погледнах светещите праз водата огънчета. Ако не се вглеждам, можех да си помисля, че са звезди…

Тялото на девойката бавно потъваше през водата от огънчета. Направи само две загребвания, когато чух оглушителен плясък — още едно тяло беше паднало във водата.

 

 

— Ти да не си глупак? — попитах, след като се убедих, че Александър е спрял да плюе вода. — Защо скачаш, щом не умееш да плуваш?

— Ти… ти нали… каза… — простена той, надигайки се.

— Какво съм казал?

— Че… трябва…

— Че трябва винаги да разбираш какво правиш — напомних му безмилостно аз. — Та ти си маг. Различен. Светъл. Точно ти да си глупак е особено срамно!

Бях измъкнал Александър и девойката от водата против течението, там, където имаше по-малко народ — възможностите на Различен позволяваха подобни фокуси. Седяхме на калното крайбрежие, край парка, срещу чудовищната статуя на Колумб, към която беше прикрепена главата на Петър Първи. Петър-Христофор презрително се взираше над главите ни в своята желязно-бронзова далечина.

— Девойката… — простена Саша.

— Лежи ей там — кимнах аз. — Измъкнах ви и двамата. Благодаря, страшно ми помогна…

— Тя жива ли е? — попита Саша с надежда.

— Не е мъртва — отвърнах аз, гледайки аурата й.

— Какво? — Саша най-накрая седна нормално и се огледа. — Този гад…

— Можеше да я убие. Но аз го ядосах, с твоя помощ. Така че тя не е мъртва… ще бъде вампир.

Покрай нас премина някаква мрачна двойка — солиден мъж с костюм и вратовръзка и още по-едър мъж с костюм с малко по-голям размер от необходимия и с дебел врат. Машинално разтворих Сфера на невнимание, за да прикрия бледата девойка, но притежателят на дебелия врат въпреки това завъртя глава и прекара ръка под сакото си. Добрите телохранители са такива, те ни усещат нас, Различните…

— Какво ще правим? — попита Саша.

— Първо ще се подсушим — казах аз. — Помниш ли заклинанията? Браво. Второ, ще станем, тук е кално и студено, ние сме още млади мъже, не ни трябва простатит. Трето, аз ще си отида вкъщи, ще се изкъпя и ще легна да спя.

— А аз? — попита тихо Саша.

— Ти ще останеш да чакаш девойката да дойде в съзнание. Засега повикай Дневния патрул… Кажи им: „ситуация шест, без усложнения“. Ако не помниш номера или те е гнус да говориш с Тъмните — помоли нашия диспечер. Мобилният ти цял ли е?

— Той е защитен със заклинание…

— Умник. Докато Тъмните дойдат, а те няма да се разбързат особено, поговори с девойката. Обясни й, че я е ухапал вампир, че сега тя също ще стане такава… всъщност вече е станала… вампир. Е, правата и задълженията… Ще я предадеш на Тъмните, те ще й намерят учител. Например същия този Денис. И това е — на този етап работата ти ще е приключена.

Станах, изтръсках се. От дрехите ми се вдигаше воняща на гнилоч и нефт пара. Добре, че бях с яке, хубавият костюм не може да се изчисти от московската река дори с магия…

Мерцедесът с господина и неговия охранител вече потегляше от паркинга. Вдигнах ръка, изпращайки лека заповед. Тук нямаше да са достатъчни реморализация или дори „Диханието на Тереза“…

Мерцедесът леко намали. Отворих задната врата — собственикът на колата седеше до шофьора, по удивителния маниер на родните новобогаташи от средна ръка.

— Засега карай по крайбрежната — наредих аз на охранителя. И преди да затворя вратата, извиках на Александър — Да, между другото, взе си изпита. Утре можеш да си отдъхнеш, да дойдеш на себе си. Аз в такива случаи се напивам, а ти можеш да измислиш нещо твое си. А вдругиден — в Оперативния отдел. Приет си на работа.

 

 

Този ден Хесер още от сутринта беше в приповдигнато настроение. На оперативката се усмихваше, разказа малко не на място смешен, но пошличък виц, и изведнъж увеличи бюджета на Научния отдел за следващото тримесечие. Прегърна игриво Олга, която просто минаваше наблизо, изпрати Игнат в командировка в Лвов „за обмяна на опит“, макар че всички прекрасно знаеха, че Игнат е родом оттам и просто иска да навести роднините и приятелите си.

Разказът ми за изпита на курсанта Александър също беше приет благосклонно. Единственият въпрос също беше очакван.

— А сигурен ли си, че за девойката не е било по-добре да умре, отколкото да стане нежива? — попита шефът, играейки си с химикалката.

— Не съм сигурен — отговорих честно аз. — Но нямах възможност да я попитам, а не исках да решавам вместо нея. В края на краищата, до пълното преобразяване ще има достатъчно време с относително здрава психика. И ако тя вземе друго решение… А виж, на Александър ще му е крайно полезно да осъзнае, че невинаги действията водят до желания резултат. Сигурен съм, че всичко разбра.

— Убедително — кимна Хесер и се подписа със замах върху заповедта за зачисляване на Александър на щат.

Общо взето, днес от Хесер можеше да се изкрънка всичко или почти всичко. От което се опитах да се възползвам, забавяйки се, когато народът започна да се разотива.

— Въпроси, Антоне? — попита Хесер, отваряйки ноутбука си.

— Да, един. За Еразъм.

— Досети ли се как да откриеш пророчеството му? — поинтересува се Хесер.

— Засега не, макар че се появи една идейка. Но тук всичко е толкова взаимосвързано… Борис Игнатиевич, кажете, а онзи бонзай, който му подарихте… можете ли да кажете що за магия е скрита в него?

— Не — отсече Хесер.

Е, от опит глава не боли…

— Аз изобщо не бих вземал присърце това древно пророчество — продължи Хесер, без да ме поглежда. — Или е прокиснало и не се е осъществило, или отдавна се е случило. Виж, онова, което искаше да каже момчето, би ни било много по-интересно да го узнаем.

— Арина ме завъртя около пръста си… — отново се покаях аз. — Но аз самият не съм сигурен, че там, на флашката, имаше нещо…

— Изхождайки от неписания закон, че винаги се случват неприятности, там е имало нещо… — Хесер въздъхна и затвори ноутбука. — Седни, Антоне. Да поговорим. Разбирам какво те тревожи.

— Пророчеството на Арина — признах си аз. — Поточно, на приятелката й… А ако тя е права и пророчеството сработи?

Хесер сви рамене.

— Може и да е права и пророчеството да сработи. Може и да е сработило, въпреки уловките й — немците са превзели Малорусия, японците са нахлули в Сибир, болшевиките са били бесени…

— Войната е продължила девет години?

— Първата световна е започнала в хиляда деветстотин и четиринайсета, Гражданската война в Русия е завършила през хиляда деветстотин двайсет и трета. Ще ги сметнеш ли сам?

— Завършила е в двайсет и втора — продължих да упорствам аз.

— Ох, тези историци! В Якутия, на Камчатка и в Чукотка — през двайсет и трета! — изрева Хесер. — С кого спориш? Ти бил ли си там? А аз през двайсет и трета се сблъсках с казаците на Бологов и с техния шаман! А след това басмачите още колко време безчинстваха…

— Не споря за това — казах аз примирено. — Ако смятаме от четиринайсета до двайсет и втора, стават точно девет години.

Хесер замислено вдигна ръце и започна да отмята пръсти. После ме погледна и почервеня.

— Тогава за какво спориш? Всичко се е случило!

— Не всичко — казах мрачно аз. — Третина ще загине от глад…

— Гладът в Поволжието, Казахстан, Малорусия… Не е една трета, естествено, но да оставим на пророците правото да нагнетяват трагичност.

— А останалите ще се разтворят в света.

— А какво, коя страна сега не се разтвори в света? — Хесер учудено вдигна вежди. — Глобализацията, Антоне! Всичко се разтвори във всичко! В Париж влязох в тоалетната — на стената бяха изписани надписи на дванайсет езика!

— Москва ще загине, от пламък обзета…

— Пророчествата винаги са иносказателни — отсече Хесер. — Старата Москва е загинала, от нея не е останало нищо освен Кремъл… Но Кремъл не е Москва.

— Ще умре наследникът и царят ще тъжи…

Хесер се замисли за миг. После каза:

— Ето го и резултатът от намесата на Арина. Тя е излекувала наследника, ако не лъже, и той не е умрял… от предназначената му смърт… А всичко останало така или иначе се е случило. Така че старата глупачка просто е изкуфяла. Приискало й се е да пострада, разбираш ли. Русия е погубила. Смешно! Русия хиляда години я погубват всички, които не ги мързи, а нея още си я има и ще продължава да я има!

— Благодаря — изрекох аз искрено, изправяйки се. — Че то… някак си е тежко на душата.

— Антоне, живял съм на много места — рече меко Хесер. — Тибет… Китай… Индия… Фландрия…

— А не Холандия? — уточних аз.

— Зеландска Фландрия — поясни Хесер, — сега това е Нидерландия, да. Та така, Антоне, към всяка страна се привързваш. На мен са ми скъпи и Тибет, и Индия, и Фландрия. И Русия, разбира се. Но с годините осъзнаваш, че най-важното — това е семейството ти, приятелите ти, работата ти. А страната ти… всички ние сме граждани на човечеството, излезли от него, но живеещи и работещи заради него. Всички ние сме Различни! Ето това е главното. Не се бой от глупостите на старата вещица, на нея й се е отразил лошо прекалено дългият сън. Не търси смисъл в старото дърво на Еразъм — щом даже Арина не му се е полакомила, — а е могла да ти го открадне сто пъти — значи от него няма полза. Виж, това, което Инокентий пророкува… но тук ти, разбира се, сбърка! Ето него си струва да узнаем!

Окаяно наведох глава.

— Сигурен ли си, че изтри всичко от телефона играчка? — попита Хесер небрежно.

— Да. Нали го дадох на Научния отдел.

— Нищо не са могли да измъкнат — въздъхна Хесер. — Малка микросхема, всичко е презаписано, старата информация е изтрита тотално… И не си го оставил на друга флашка?

— Нямам друга флашка. Нали проверявахте…

— Лошо — отново въздъхна тежко Хесер. — Най-ценната информация, с която си се сдобил на Формоза, е, че Тигъра съвсем не е това, което си мислехме, че се опитва не да унищожи пророците, а да ги тласне към пророчество. Но нали при нас се държеше иначе! Та той сам заяви, че пророчеството не трябва да прозвучи! Ето това прави пророчеството интересно, а то ни е недостъпно!

— Виновен съм…

— Тръгвай, тръгвай — махна с ръка Хесер. Не, той наистина беше в прекрасно настроение. — Станалото — станало. За днес нямам задача за теб, можеш да се заемеш с твоите си дела. И… получаваш правото на една добра намеса от седмо равнище!

— Ако го имах снощи…

— Щеше да спасиш девойката, а на вампира щяха да му издадат нов лиценз. Много добре знаеш!

Разперих ръце и излязох от кабинета.