Алеко Константинов
Бай Ганьо (11) (Невероятни разкази за един съвременен българин)

Бай Ганьо се върна от Европа

— Чухте ли новината? — извика Марк Аврелий, щом отвори вратата и се втурна запъхтян в стаята.

— Каква новина? — обадихме се всички.

— Бай Ганьо се върнал от Европа!

— Не може да бъде!

— Как „не може да бъде“ бе, господа, аз го видях, говорих с него… Първата му дума… ха-ха-ха!… Първата му дума: оплес… ха-ха-ха!… Оплескахме я, кай, ний нея… ха-ха-ха…

— Стига си се кикотил бе — извика с нетърпение Арпакаша, — разказвай. Искаш ли чай?

— Арпакаш, дай да те цункам между очичките…

— Говедо! — изпусна с добродушна усмивка Арпакаш и подаде една чаша чай на Марк Аврелия, като го дръпна със свободната си ръка за къдравия мустак. — Оберговедо!

— Капитан, не крути, пожалуйста, параход — пошегува се Марк Аврелий, отсръбна от чашата и ни разказа следното: — Въобразете си, господа, какво щастие, преди няколко дена, на 22-й (Альоша, твойто любимо число), в неделя, отидохме с Герванича на Искърските ханчета, към Враждебна; заварихме там сума свят…

— Урвичците не бяха ли там?…

— Не, не бяха, те бяха на техния Урвич… Недей ме прекъсва, Арпакаш… Сума свят имаше, повечето иностранци — немци, чехи — и ни един, ама положително ни един от тия вкаменени от апатия шопи… Само дядо Хаджи мина за чифлика си. Времето, както знаете, беше чудесно; ония ти ливади, ония ниви, оная прясна зеленина на гората, да не можеш да се надишаш… Чужденците дошли с целите си семейства, надомъкнали провизия, постилки, люлки за децата; насядали са сам-там като букети под сенките и си пируват хората. Да ти е драго да ги гледаш. И не да речеш някои заможни, охолни хора, не, а все еснаф, работен свят — тенекеджии, железари, дърводелци. Работи шест дни — седмия гуляй! А не кат вашите милости да се завирате из задимените кафенета с вашата проклета „бачка“…

— Марк Аврелий! Тебе ли чувам, гълъбче? Иван Златоуст, дай да те цункам!…

— Млъкни, Арпакаш, недей ме прекъсва…

— Хей, Амонасро, не прекъсвай човека — обади се Мойше.

— Ама наистина бе, господа — продължава шегата си Арпакаша с маслен поглед, — кажете, не е ли сладък Марк Аврелий особено като изговаря тази хубава думица „бачка“, туй „ч“ е цяла музика…

— Ще млъкнеш ли ти, Амонасро Етиопский?…

— И не забелязахте ли, господа, каква бездънна омраза питае нашият сладчайши Марк Аврелий към тази бачка.

— Слушай, Амонасро, млъкни или ще накарам Мойше да ти налее цяла чаша коняк в гърлото.

— Но ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат видели ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум…

— Ти си луд, Арпакаш, ей богу, луд си — каза с лек укор Марк Аврелий, — постой малко мирен, моля ти се…

— Артък веке, Арпакаш! — обади се Ожилката.

— И ти ли, Ожилка, и ти ли, Бруте! Я запей ти „Снощи си минах край Севлиево.“

— Долу Арпакаша! — извика Мойше и след него цялата компания зарева „долу!“ и накараха най-сетне етиопския цар да млъкне.

Марк Аврелий продължи:

— Не, наистина, господа, то е печално явление тази триклета „бачка“, тя ни е вкаменила, тя ни е покрила мозъка с плесен и паяжина. Ами че, моля ви се, аз зная някои приятели, които цели десет години — десет години! — господа, това не е шега — не са престанали да гният в задимените кьошета на „Панаха“ с карти в ръка, а пред носа им цъфти тази хубава, тази живописна градска градина, от дъха и прохладата на която те не умеят да се ползуват; а пък вън от София, в околностите, какви чудни места! Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас — Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли един — един, божичко! — шоп, който да се е качил на Витоша! Ний знаем примери между работниците италианци, които са напущали тука готова работа само защото им омръзва еднообразието и с риск тръгват да странствуват, за да видят свят, а пък, от друга страна, има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!… Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката да ви кажа, завиждам на това дете на природата! Ами какво да кажа за мнозина от нашите заможни граждани, които се душат цял живот в праха, миризмите и миазмите на софийските стари улици, гледат цял живот хубавата драгалевска горица и не са имали волята да станат, да идат там и да се насладят от нейния дъх и прохлада, от омайния шум на пенливия поток и от славеите…

— Брей, че ти си бил цял поет бе, Марк Аврелий, я гледай!… Ама я ми кажи ти защо ни приказваш тия бабини деветини; нали уж за бай Ганя разправяш?

— Затуй ти приказвам „бабини деветини“, защото просто яд ме е, като гледам каква апатия ни е вдървила… Да речете, че ний не отбираме от природни ху-бости — не; не можем да не отбираме, защото това е естествено чувство — говедото и то отбира; но работата е, че сме сковани от възточна неподвижност. Ако те хвана, Арпакаш, за яката и те потътра към Урвичкия манастир, ти, щом те наведа зад Кокаленския баир над искърската бездна и чуеш таинствения говор на извилистата запенена река, ти ще почнеш да цъкаш с езика си и ще извикаш, непременно ще извикаш: „Брей, че то цяла Швейцария, я гледай, че тя била хубава нашата България и ний, глупци, да не знаем това, а киснем по празниците в кафенетата.“ Но щом се върнеш в София и дъхнеш от задушената й атмосфера, ти пак ще паднеш в летаргия, пак ще те вкамени апатията, додето не те потътре друг за яката.

Сега — за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците, които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри, пееха, тичаха, скачаха — да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска, влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията се зачу гласът на третия: „Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим пред… оногова.“

И след тия думи скочи от колата… бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати глава на своите невежи спътници, като че искаше да им каже: „Живи да ви оплача“, въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: „Ех, Пратер, Пратер!“

— Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя — обади се нареченият бай Михал.

— Живи да ви оплача аз вас — произнесе състрадателно бай Ганьо. — Ех, Пра̀тер, Пра̀тер!… Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пра̀тера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям — не можете го разбра.

И за да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи към горицата и изрече: „Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!…“

Цялата група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия „немец“ и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите:

— Просим вас, господин, искате пиво?

„И тези не ме разбират“ — помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: „Нарязали се като… казаци.“

След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: „И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!“

Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:

— Не искате ли нещо? — попита той.

— Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода — поръча бай Ганьо.

Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас.

— Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде — шепнеше бай Ганьо, — ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза.

— Ами за княза нещо армаганец? — попита предпазливо бай Михал.

— Не трябва — отговаря авторитетно бай Ганьо, — тука всичко е големеца; замажеш ли му очите — тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи — негова работа! Пред княза да се държите, брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя. Като кажа, както ни казаха да кажем: „Ваше Царско Височество, сакън да не му приемете оставката, зере Задунайская губерния“, и вий подир мене: „Сакън, Ваше Царско Височество!“

— Хелбетя, друго какво ще речем — покорно отговаря бай Михал.

— А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! — предупредява наставнически бай Ганьо.

— Кой? Аз ли? — оправдава се бай Михал. — Не думай така, братко, ще чуй някой. И стените имат уши. Аз като чуя името „казак“, треска ме хваща.

— Треска те хваща, а? — шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. — А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де!

— Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим — шепне бай Михал, — нали от руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй?

— Хайде, хайде, то с тебе не може човек дума да прохортува. То било, каквото било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли?

— А бе как да не разбирам! — каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си.

И тримата се изсмяха в шепа, за да не ги чуе някой.

— Брей, опичайте си акъла, вардете се, че ако ви чуе някой — отиваме на гюрултия… Хей, момче, какъв е онзи вестник там? „Свобода“ ли? — обърна се бай Ганьо към слугата.

— „Свободно слово“, господине.

— Ех, че ми се иска да попрочета — шепне на другарите си бай Ганьо, — ама ме е страх, дявол да го вземе. Ще чуе големеца — па иди се оправяй сетне.

Но тъкмо в този момент произлезе една сцена, която накара пътниците да се вдървят на местата си. Едно пет-шестгодишно момченце пристъпваше лениво около прага на кръчмата и си пееше някакви импровизации и, види се, под впечатлението на тридневното софийско непрекъснато „долу“ в мотива на „Шуми Марица“ остави същинския текст и захласнато в песнята си, употребяваше следующите втълпени в мозъка му думи: „Дó-лу-лу, дó-лу, дó-лу-лу, до-лу, до-о-лу, до-о-лу, до-лу Стамболов!“ Дружен смях на веселящите се групи прекъсна импровизацията на детето, което, възбудено от неочаквания успех, отново, с по-силен глас, почти с крясък, продължи песента си и вместо „ма-арш, ма-арш!“ — викаше „до-о, до-о, долу Стамболов, до-до-до-доолу, долу Стамболов“. Този път освен дружния смях зачуха се ръкопляскания и викове „браво“, „долу“, „долу блудникът“, „долу тиранинът“ от една компания младежи, които се връщаха от разходка.

Аз се обърнах към масата на тримата пътници.

Бай Ганьо и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване, щото не ми оставаше освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат… Пръв се свести бай Ганьо, обърна очи към манифестантите и веднага трепна, като че поразен от електрически ток: един конен полицейски стражар минуваше по шосето и чуваше тези ужасни викове и вместо да извади шашката си и като хала с бесен вик да я развърти около главите на тези нечувани бунтовници, на тези черни души, на тези разбойници и предатели, той изглеждаше спокойно, с добродушна усмивка на лицето… Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече, отколкото тази сцена…

— Оплескахме я ний нея! — изговори с отчаяна въздишка бай Ганьо. — А бе, бай Михале, я иди, моля ти се, около тезгяха, та надзърни в „Свободно слово“, виж там дано разбереш каква е тази работа…

— Хубава работа, ами ти защо не отидеш? Я да ти видя куража! — отговаря бай Михал.

— Ей, че си прост! Какво бива най-сетне да надзърнеш; мини край тезгяха, уж че гледаш ракията, подсвирквай си така, па с едно око, тъйцък, виж… да няма ново минис… Има хас!…

— Невъзможно нещо… Опичай си акъла!…

— Ами не видя ли стражарина?… А бе я чакай, мечка страх, мен не страх — ще погледна вестника, па майната му!

И бай Ганьо стана от мястото си, засвири със зъбите си „Зелен листец“ и като се озърташе уж разсеяно, правеше орлов кръг към тезгяха; доближи се, хвана за гърлото една бутилка с коняк и престорен, че чете етикета й, така си изкриви надясно очите, щото човек насреща му би видял само белтъците им, и погледът му падна върху сгънатата газета, от която се виждаше само заглавието „Свободно слово“. Той си потътра дясната ръка и като усили „Зелен листец“, за да заглуши шума на вестника, разтвори едната му част и с ужасно изкривени надясно очи прочете: „Известия от Двореца. Днес…се представи на Н. Ц. Височество президент-министърът и министърът на вътрешните дела г. д-р К. Стоил…“ — Нещо се пресече в гърлото на бай Ганьо; той се изкашля; облиза си мигом засъхналите устни и метна изкривено око по-надолу и прочете с големи заглавни букви: „Падна Стамбол…“, и сърцето на Ганя падна в ботушите му, той изтърва бутилката с коняка и за да заглади произведения шум, почна силно да кашля… Обърна се бай Ганьо към другарите си и изрече многозначително.

— Беше!

— Хаир сюле, бай Ганьо! — обади се бай Михал.

— Свърши се тя! — допълни бай Ганьо и като се приближи при масата, пошепна тихо на другарите си: — Стамболов ефенди боклатмъш! Стоилов сега…

— Не може да бъде бе, що думаш! Във вестника ли?…

— Разбира се!

— А бе да не е някоя уйдурма?

— Каква ти уйдурма! — извика с глас бай Ганьо и като събра всичкия си кураж, затропа по масата и се провикна: — Хей, момче, я дай тука „Свободно слово“…

Другарите неволно си снишиха главите и почнаха да се озъртат плахо.

Момчето донесе вестника и го подаде случайно на бай Михаля, но той, като че му подадоха нажежено желязо, отдръпна си ръката и показа с очи към бай Ганя. Бай Ганьо взе газетата и то се знай, пообърна се да види какво има, какво няма в кръчмата, па най-сетне откъде ще се вземе толкова кураж у бай Ганя! Ама все пак куражлия! Разгърна „Свободно слово“ и почна: „Падна Стамб…“ Закашля се бай Ганьо, закашляха се още по-силно другарите му. Бай Михал изкриви окото си към вестника да види дали чете право неговият смел другар и се увери, че няма грешка… Наведе глава към вестника и третият другар и прочете и… треска го втресе, и свят му се зави. Колко ли негови дела и делца, дрямали с години под прокурорското сукно, ще измъкнат на бял свят тия две думици…

С гушене, с шепнене, с кашляне иззобаха уводната статия и като назърнаха сам-там из вестника, узнаха и се убедиха най-сетне, че работата е свършена.

— Оплескахме я ний нея! Ами сега? Сега е късно вече да молим да не му се приема оставката. Хай дявол да го вземе. Е, Михале, какво мълчиш, кажи какво да се прави? — пита бай Ганьо.

— Кажи, твоя милост; аз съм тъй слисан, като че ме е стоварил някой с бухалка по кратуната — отговаря отчаяно бай Михал.

— Ами ти бе, Гуньо, какво мълчиш? Кажи и ти някоя дума. Какво да правим сега, а?

— Е, че зная ли аз… Каквото речеш, твоя милост — мъмли убитият духом Гуньо.

— Ами че ти ум нямаш ли бе, серсем! Все аз ли ще ви оправям — вика почти просълзен от отчаяние бай Ганьо, — нейсе, хайде и тоя път да ви науча… Знаете ли какво?

По този въпрос бай Ганьо се позамисли намръщено, почеса се, дето го не сърби, поизкашля се еднъж-дваж в шепа, бръкна в джеба на редингота си, извади една хартия, сгъната на четири, и я подаде на бай Гуня.

— Я прочети още веднъж тая пущина, та после ще ви кажа какво ще правим.

— Ами защо, ваша милост, не я прочетеш?

— Ама, Гуньо, каздърма бени! Ти знаеш защо не я чета, на тебе пó ти иде отръки да четеш онези папищашки думи…

Гуньо разгърна хартията и прочете горе-долу следното: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нещастните ни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениален вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон! O tempora, o mores! Не, Ваше Царско Височество! Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с човека, който е олицетворение на неговите стремления и идеали, на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално! Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества, които денонощно се, стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй и да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака.

Ваше Царско Височество! Timeo Danaos et dona ferentes! Горната резолюция се прие от 11 000 най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество. Ураа!“

— Ей, че сме калпав народ! — казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо. — Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?

— Единадесет души — отговаря Михал.

— Толкоз ли бяха?

— Е, толкоз, бай Ганьо, правото — право. Аз нали ходих със стражар да ги събирам.

— Калпав народ!… Сега знаете ли какво? За връщане назад не може и дума да става. Ти, Гуньо, си едно парче адвокатин. Я се запретни, моля ти се, па дай тука всички заедно да изкалъпим един друг адрес, за новия… Н€, аз имам хартия. Па дано не узнаят, че сме дошли да молим за онзи хубостник, че ни е спукана работата. Особено твойта работа, Гуньо… Ако дойде други прокурор.

Гуньо се поизкашля…

— Дай хартията и калема — каза той тревожно. — Вий гледайте, аз ще пиша.

И той почна да пише: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави!…“

— Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?… Чакайте… Одобрявате ли така: „Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество.“

— Само отечество много просто излиза — заявява бай Ганьо, тури „нашето мило отечество“.

— И аз мисля, че без мило не чини — казва бай Михал.

— Добре, турих мило. По-нататък: „Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар“… Сега наопаки: „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин.“ Съгласни ли сте?

— Да беше прибавил още „изчадие на пъкъла“ — заявява бай Ганьо. — Ама нейсе, по-сетне.

— …„който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон.“

— Сега туй как да го обърнем?… Чакайте… Ето как: „И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката на този — о! има ли думи — най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон.“

— Браво бе, Гуньо! — извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо.

— Че ти как го мислиш Гуня? — ласкае Михал.

— „O tempora, o mores!“… Туй може да си остане. То, дето и да го туриш, все си е на мястото… „Не, Ваше Царско Височество!“… Да турим: „Да, Ваше Царско Височество!… Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с человека…“ Сега вместо „няма да се раздели“ ще турим „и ще изтрие от лицето на земята“, а вместо „человека“ ще турим „свирепия звяр“.

— Не, по-добре тури „бясното чудовище“ — поправя бай Ганьо.

— Аз пък мисля да турим „Геена огненная“ — каза Михал.

— Ех, че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде „Геена огненная?“ По-добре да турим „мръсния кръволок“ — казва Гуньо.

— Ха, видя ли сега! Аферим! — одобрява бай Ганьо.

— … „който е олицетворение на неговите стремления и идеали — на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално!“ Сега да обърнем наопаки… „който е олицетворение на народното нещастие!… на всичко безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско!“ По-нататък: „Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества…“ Как да го обърнем сега?… Стойте! Дойде ми на ума! Ето как: „Позволете ни, Ваше Царско Височество, да се считаме честити и да изразим нашите най-безпределно верноподанически чувства, задето поверихте властта в ръцете на ония благородни патриоти, на тия образовани и възпитани държавни мъже… които денонощно се стремят да под-копаят основите на нашия държавен строй.“

— Как така! Имаш грешка! — каза стреснато бай Ганьо.

— Сега ще го обърнем наопаки, така вместо „да под-копаят“ ще турим „да закрепят“. „И да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака.“

— Хайде сега да видим — казва бай Ганьо. — Сега е зорът! Не знаем, дявол да го вземе, сегашните как ще я подкарат с Московията. Да знай човек, че искат да се мирят — лесна работа, може сума неща да напишем: „Цар освободител; цар покровител; едноутробни братя; немските келяви чифути“ и прочее; ама не знаем какъв вятър ще повее… Добре: „братя славяни“, ами ако и днешните са против славяните, па току виж… хоп! — бай Ганьо предател! Не, знаете ли какво? По-добре онуй там за „миризливия ботуш“ да го изхвърлим…

— Е, ами какво да турим!…

— Сто-ой! Недей бърза! Ще помислим… Знаете ли какво? Сега ний, като не знаем още какъв вятър вее, да турим и тъй, и тъй, па те нека го тълкуват, както им уйдиса. Да турим така… „И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците…“ Тю! Да ги порази господ!…

— Не, хич не уйдисва така! Какво е това „хем-хем“? Пред княз така ли се говори! — заявява адвокатствуващият Гуньо.

— Ами как се говори бе, келеш! Ти мене ли ще ме учиш! — пламна бай Ганьо. — Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй — зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден… че ти ли на ум ще ме учиш?… Ти знаеш ли, че аз…

— Зная бе, бай Ганьо, как да не зная — оправдава се стреснатият Гуньо.

— Е, ами като знаеш, какво там таквозинаке… Нейсе, пиши там, както знаеш…

— Да напишем така: „… и да ни турят, ако не по-горе, то поне наред с великите европейски сили“…

— Нейсе, съгласен съм — одобрява бай Ганьо.

— … „с великите европейски сили, като ни възвърнат към величието на Аспаруха и Крума.“

— Съгласен съм. Добре.

— Сега по-нататък: „Ваше Царско Височество, Timeo danaos et dona ferentes!“… Вместо него най-добре е да турим: „Vox populi, vox dei.“ Съгласни ли сте?

— Най-сетне, нейсе, тури го. То не е съвсем българско, ама като трябва, какво ще му правим! — съгласява се бай Ганьо.

— … „Горната резолюция се прие от 11 хиляди най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански…“ и прочее, туй може да си остане цяло докрай.

— Да ги оставим ли само 11 хиляди души, или да покачим за хатъра на новите още една-две хиляди? Да им подмажем колата?

— Доста са, бай Ганьо. В нашия град кьораво и кьопаво да събереш, надали ще излязат 11 000, ама хайде, нейсе, за хатър нали е!

— Съгласен съм… Ами туйнаке… наместо Ганьо Балкански не е ли по-салтанатлия да турим „господин Ганьо“ и прочее? Да види княза, че не сме някоя долна работа хора, а?

— И аз тъй ще кажа — обажда се Михал.

— Ефендилер, късно стана. Хайде да ходим! — извика файтонджията турчин от прага на кръчмата.

Пътниците заминаха за София.

 

 

На другия ден, господа, прочетох в един от местните вестници, че пред големите капии се е представила депутация от г. П., състояща от Ганьо Балкански и прочее, да благодари за освобождението от тиранския режим.

След два дена в този вестник прочетох телеграма от същия град, подписана от името на „хиляди“ граждани, с която уведомяваха големците, че бай Ганьо и другарите му били самозвана депутация и че същинските народни избраници са тръгнали вече за столицата да благодарят…

Аз знаех хотела, в който спира бай Ганьо, и се упътих към него. Не исках да изказвам негодувание за подлата му постъпка не защото всяко негодувание е бледно, за да я похули; но желаех да направя един опит — дали е възможно да накарам тази нещастна рожба на обстоятелствата да съзнае всичкия ужас на своята постъпка.

На таблата в хотела прочетох в коя стая е бай Ганьо и се изкачих по стълбите. Почуках на вратата, никой не се обади. Натиснах дръжката и вратата се отвори. Стаята празна. Заминали. Върху масата съгледах един къс хартия, на която беше написано с бай Ганьовски почерк:

„До редакцията на в. «Свободно слово».“ Последното название зачеркнато и вместо него написано „Свобода“. По-нататък: „Потайностите на Стамболова“ — и това зачеркнато и вместо него написано „Анархия“. Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например „патриоти“ и зачеркнато, а отгоре му написано „пладнешки хайдути“ — и това зачеркнато, и пак написано „патриоти“. Цялото писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и дотеглена двойно по-дебела черта… Под зачеркнатите редове стояха следните думи:

„На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари…“