Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (21)

Принц без маска

— Ми заповеди, к’во да правя! Казаха ми да туря краля и щерка му на добри коне — да ги вържа на седлата ако трябва! Фургонът е много бавен за дълъг поход през тия пущинаци — каза Габорн, имитирайки говора на Флийдс.

Най-добрите конегледачи идваха от Флийдс и той искаше да изиграе ролята на доверен коняр.

Седеше на жребеца си и гледаше отгоре капитана на цитаделата на Посветителите. Стражите бяха вдигнали портикула и бързо пълнеха един голям покрит фургон с придобити тук, в замък Силвареста Посветители — онези, които действаха като вектори за Радж Атън, в това число и крал Силвареста.

— На мен не ми е казвал! — възрази капитанът и се заозърта нервно. Хората му бяха зарязали постовете си, за да съберат колкото могат провизии от кухните. Някои от офицерите плячкосваха съкровищницата на Силвареста, а други по Пазарната улица трошаха прозорците на дюкяните. Всеки миг, прахосан от капитана в приказки с Габорн, означаваше, че ще му остане по-малко време да натъпче и той джобовете си.

— Е, както щеш — каза Габорн. — Тогава да си ходя.

И задърпа юздите на другите четири коня да завият. Беше деликатен момент. Конят на Габорн стана неспокоен, сви уши и завъртя очи. Няколко войници нахълтаха бързо в цитаделата на Посветителите да помогнат в ограбването на съкровищницата. Жребецът на Габорн трепваше при всеки войник, който профучеше край тях, а един понечи да ритне. Един от вързаните коне реагира, като опъна въжето и заскача. Габорн им заговори успокоително да ги укроти.

Улиците гъмжаха от хора — тълпа от хората на Радж Атън тичаше към оръжейната да награбят припаси, оръжия и коне — кой каквото докопа; търговци сновяха насам-натам да опазят каквото могат от стоката си от плячкаджиите.

— Стой! — викна капитанът на гвардията, щом Габорн обърна конете. — Кой кон е за краля?

Габорн завъртя очи с досада, сякаш отговорът беше очевиден. Ако беше истински коняр, щеше да знае кой от конете ще остане най-спокоен, кой кон ще се старае да държи видиотения крал да не падне от гърба му. Но сега се побоя, че и петте коня могат да скочат и да се разбягат всеки момент. Собственият му, жребецът, който беше яздил през града предния ден, беше обучен да разпознава войниците на Вълчия господар по снаряжението им и да се нахвърля върху тях с копита и зъби. Обкръжен от войници на Вълчия господар, сега жребецът му мяташе глава и нервно местеше тежестта си от крак на крак. Беше неуверен. Настроението му нервираше другите коне.

— Ох, днеска, кой знае? — каза Габорн. — Буря надушвам май. Виж ги колко са плашливи всички.

Погледна конете. Всъщност две от животните изглеждаха по-малко притеснени от суматохата.

— Краля го сложи на Бунт, пък дано не вземе да падне! — Габорн потупа по шията един дорест кон, беше измислил името му в момента. — Принцесата да седне на сестра му, ей тая тук, Възмездие. Техните Дни могат да яхнат плашливите коне и да си натъртят задниците, все ми е едно. А, и виж оня ремък на седлото на краля. Много е хлабав. О, и Траурен звън, оная там, нея я сложи последна в колоната. Рита.

И се обърна да си тръгне.

— Чакай! — викна капитанът, точно както очакваше Габорн.

Габорн изви врат и го погледна с досада.

— Ти ще качиш краля на коня! Всички ще ги качиш. Искам лично да ги изведеш през портата.

— Нямам време! — възрази Габорн. Понякога най-добрият начин да си осигуриш работа е като се правиш, че не я искаш. — Искам да погледам как тръгват войниците.

— Изпълнявай! — изрева капитанът.

Габорн сви рамене, взе поводите и подкара конете през портикула в двора на цитаделата на Посветителите, близо до грамадния фургон.

Още не бяха успели да доведат товарните коне, които щяха да го теглят, така че фургонът стоеше килнат напред, с опряна в земята ос.

Габорн погледна във фургона, като се стараеше да не се вглежда прекалено в Йоме. Изтри потта от челото си с ръкав, след което слезе от коня и помогна на Йоме да се качи. Нямаше представа дали може да язди, затова изпита облекчение, като видя как тя леко се намести на кобилата си и хвана уверено юздите.

Видиотеният крал беше друга работа. Очите му се опулиха и той заломоти изплашено и сграбчи коня за шията веднага щом Габорн го вдигна на седлото, след което понечи да се смъкне. Въпреки че някога кралят беше великолепен ездач, сега и помен нямаше от това. Габорн разбра, че трябва съвсем буквално да го върже за седлото.

Поемаше неразумен риск: Йоме можеше да язди, но кралят определено щеше да му създаде проблем.

Габорн смяташе да изведе краля и Йоме през градските порти и след това да препусне към гората, където войските на Ордън можеха да го защитят. Надяваше се, че никой от вражеските стрелци няма да посмее да стреля по краля. Като вектор, той беше твърде ценен за Радж Атън.

Най-много се боеше, че конниците на Радж Атън можеха да се впуснат в гонитба.

За щастие, конят на краля изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен от крясъците на краля и от щуротиите му със стискането по шията. След като Габорн го затегна здраво, Силвареста прояви повече интерес да потупва животното и да го целува по врата, отколкото да се опитва да слезе и да тръгне пеш.

 

 

Радж Атън се приведе над напоената с кръв земя и задуши дирята на Габорн сред брезовата горичка. Горе на хълма стояха съветниците му и двама телохранители, осветени от обедното слънце.

Но тук, в сенчестата гора, Радж Атън търсеше сам, както можеше само той.

— Това е мястото — извика един от капитаните му.

Но земята миришеше само на плесен, хумус и гнили листа. От пожарите, изпепелили градината на чародея, се беше посипала пепел, заличавайки дирята. Разбира се, във въздуха се долавяше и нотка на пролята от войник кръв.

Принцът беше преминал през градината на билкаря, така че собствената му миризма беше маскирана под пластове розмарин, жасмин, треви и други богати аромати. Предната нощ хората на Радж Атън бяха отъпкали земята наоколо, още повече разваляйки миризмата.

Колкото повече душеше въздуха, толкова повече му убягваше дирята.

Но нито едно от ловните му кучета не можеше да проследява толкова добре, колкото самият Радж Атън. Така че Вълчия господар коленичи в мазната пръст и задуши грижливо — отсяваше някои миризми и търсеше точно онези, които можеха да принадлежат на Габорн. Запълзя напред, търсейки някаква следа, оставена от Габорн между дърветата. Може би младежът се беше отъркал в листата на някоя лоза или беше пипнал ствола на някоя елша. Ако го беше направил, миризмата му щеше да се задържи.

Не намери никаква миризма около кръвта, но се натъкна на нещо не по-малко интересно: землистия мускус на млада жена, девица, която е работила в кухните. Странно, че никой от ловците му не беше споменал за тази миризма. Можеше да е нищо, но можеше и да е жена, която е придружавала принца.

Радж Атън изведнъж стреснато се изправи. Няколко сипки от близкото дърво се разлетяха, уплашени от рязкото движение. Радж Атън се вслуша в тихия шепот на вятъра в клоните. Миризмата на момичето му беше позната, беше я помирисвал…

Тази сутрин.

Беше минал покрай нея на Пазарната улица, малко извън кралската цитадела.

Радж Атън притежаваше дарове на ума от над хиляда души. Помнеше всеки удар на сърцето си, помнеше всяка дума, изречена някога пред него. Сега си представи жената, поне както я беше видял, в тил. Добре оформена, с дълга тъмнокафява коса. Стоеше до някаква статуя от сив камък. Отново го връхлетя онова странно усещане — странно и необичайно замъгляване на мисълта.

Но… не, изведнъж осъзна той. Не можеше да е било статуя. Онова нещо се беше раздвижило. И все пак, когато го подмина, беше останал с впечатление за камък.

Той се помъчи да си спомни лицето на статуята, да си представи нещото, което беше подминал, като жива плът. Но не можеше да го види, не можеше да го превърне в образ. Статуя на момче — безлик, простоват на вид момък, облечен в мръсен халат.

Стояха на улицата близо до мястото, където беше убита неговата пиромантка.

Но почакай! Сега Радж Атън се сети — миризмата. Спомни си миризмата им. Задържа я в ума си. Да, тя беше и тук, в гората. Беше я подушил и в конюшнята. Младежът, когото Радж Атън беше видял в конюшнята, само преди няколко минути.

Радж Атън можеше да си спомни всичко, което беше видял от години. Сега се помъчи да извлече лицето на момъка, да го види там, в конюшните.

Но вместо момък му се привидя дърво… огромно дърво в средата на гората привечер, толкова огромно, че разлюлените му клони посягаха да уловят звездите.

Толкова мирно беше под това дърво, докато го гледаше, че Радж Атън вдигна ръце, усети как топлината на звездната светлина докосва дланите му и прониква в тях.

Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.

Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво — толкова мирно и невъзмутимо.

„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“

В ствола му лумна огън.

Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.

— Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!

Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.

— Аз… Габорн все още е тук, в града.

Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това — дълбоко ждрело.

„Защо не мога да видя лицето му?“ — зачуди се Радж Атън.

После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.

— Опожарете тази гора — каза на огнетъкача.

И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.

 

 

Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.

Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.

Други хиляда стрелци стояха в готовност край стените, с изпънати лъкове в случай, че от гората излезе вражеска войска.

Но фактът, че толкова много мъже вече бяха напуснали замъка, не облекчаваше струпването при портите. Хиляди от войниците не пътуваха съвсем сами — щитоносци, готвачи, оръжейници, шивачи, носачи, стрелари, блудници, перачки — всичко това се тътреше по улиците. Радж Атън имаше в легиона си седем хиляди бойци, но още хиляда души се мъкнеха с лагера му. Оръжейници по двора навличаха броня на конете. Босоноги деца притичваха насам-натам. Две крави бяха хукнали по Складова улица и сега си пробиваха път с рога през тълпата.

Сред цялата тази врява и бъркотия Габорн теглеше коня на Йоме, на баща й, както и на техните Дни, и се мъчеше да удържи жребеца си да не рита и хапе всеки войник, носещ червените вълци на Радж Атън на своя щит или палто.

Един тъмнолик сержант сграбчи юздите на коня на Габорн и изрева:

— Даваш кон, момче! Взимам тоя!

— Радж Атън ми нареди аз да му държа юздите — отвърна Габорн. — Той е за Джюрийм.

Сержантът си дръпна ръката като опарен и изгледа коня с копнеж.

Габорн проби през гъстата маса човешки тела и пое към тълпата войници, трупащи се по овъглената трева извън замъка. Стисна здраво поводите на кралския кон и се обърна назад.

Видиотеният крал се усмихваше на всички, махаше и устата му беше широко отворена от радост. Животното на Габорн с неговия сприхав нрав газеше през гъмжилото и отваряше път за конете, които го следваха. Последни се нижеха Йоме и Дните.

Близо до почернелите порти всеки напираше да премине по разрушения подвижен мост. Едната му страна беше изгоряла от пламъците на огнения дух, но я бяха поправили набързо.

— Отвори път за кралските коне! Пази се от кралските коне! — завика Габорн.

Докато минаваше под портала, мерна градските стени. Навсякъде пазеха стрелци, но пехотинците бяха напуснали постовете си.

После мина под главната арка. Не разчиташе много, че разрушеният мост ще издържи тежестта на конете, заедно с хората върху тях. Над дупката бяха хвърлили няколко дъски, но изглеждаха хлъзгави и податливи, затова той слезе от коня и накара Йоме да направи същото. Колкото до краля, него го остави на седлото и внимателно преведе конете един по един, след което навлезе сред тълпата войници, трупащи се по овъглената трева.

Войниците на Радж Атън нервно поглеждаха към хълмовете, нетърпеливи най-после да поемат на път. Трупаха се нагъсто, като уплашени. Звуците на ловните рогове на крал Ордън преди по-малко от час бяха помрачили настроението им.

Йоме премина моста и Габорн й помогна да се качи отново, след което поведе коня й по черния път, държейки юздите на своя, уж че е само прост коняр, комуто е било поръчано да доведе животните.

Изведнъж зад него настъпи вълнение. Един силен глас извика:

— Стой, принц Ордън!

Габорн се метна на коня, пришпори го с ритник и изрева:

— Дивеч, хо!

Конят му се понесе напред толкова силно, че Габорн едва не изхвръкна от седлото.

Беше взел коне от ловните конюшни на Силвареста, разчитайки, че са обучени за гонене на дивеч. На тази команда конете тичаха като вятъра. Тези коне бяха гледани в горите — със силни крака и стегната гръд.

Някакъв по-бързо мислещ войник изскочи на пътя на Габорн и понечи да вдигне бойната си брадва.

— Бий! — изрева Габорн и конят му скочи, замахна с предните си копита, и разцепи главата на войника с ръба на желязната си подкова.

От стените на замъка Радж Атън извика:

— Спрете ги! Дръжте ги! Преди да са стигнали дърветата!

Гласът му отекна от хълмовете.

Габорн препускаше през полето. До него препускаше Йоме, стиснала юздите на бащиния си кон.

Двамата Дни зад тях не бяха пришпорили конете си. Един войник сграбчи Дните на краля за пеша и го смъкна от седлото, а конят заподскача. Други трима се спуснаха да го уловят. Дните на Йоме, слаба жена с тънки устни, остави коня си да затанцува сред суматохата, зави настрани, после се впусна да ги догони.

Няколко десетки рицари пришпориха тежките си бойни коне, обучени за сражение на открит терен. Габорн не се боеше от тях. Под съкрушителната тежест на собствената им броня и тази на бронираните им ездачи, конете щяха да изостанат. Но все пак бяха подсилени коне, със свръхестествена сила и издръжливост.

Габорн извика на Йоме да подкара по-бързо. Имаше само един къс меч — не чак толкова много, за да се бие с мъже като тези.

По стените на замъка много от стрелците имаха големи лъкове, направени от стомана, които можеха да стрелят на петстотин разкрача. Десетки от тях насочиха стрели. От толкова далече никой не можеше да стреля точно, но един случаен изстрел може да те убие толкова сигурно, колкото и точният.

Конят му препускаше толкова плавно, че му се струваше, че е създание на вятъра, оживяло под него, копитата биеха с четворен ритъм. Жребецът изпружи уши, вдигна доволно опашка, благодарен, че са го пуснали на воля от конюшнята, благодарен, че може да препуска като вихър над земята.

Горите сякаш препускаха бясно срещу Габорн.

Една стрела профуча покрай врата му и забърса ухото на коня му.

Зад него се чу конско цвилене и Габорн се обърна и видя, че конят на Дните на Йоме залита, със забита в шията му стрела. Тънките устни на жената се бяха свили в учудено „О“. Тя се преметна през главата на коня — черна стрела стърчеше от гърба й — и падна на овъглената трева.

Още стрели се носеха към тях във висока дъга. Габорн извика:

— Вдясно, хо-о!

Трите останали коня като един свърнаха встрани, избягвайки стрелите.

 

 

— Не стреляйте! — изрева Радж Атън. Глупавите лъкометци щяха да убият Посветителите му.

Пет дузини рицари препускаха бясно през черните поля, осеяни с мъртви върколаци и главанаци, към близките хълмове, където изгорели дървета вдигаха криви клони. Ако рицарите не успееха да догонят принца преди да навлезе в горите, Габорн щеше да намери безопасност при войниците на крал Ордън. Или още по-лошо — самите гори щяха да влязат в бой, за да опазят момчето.

Сякаш за да потвърди подозренията му, откъм гората прозвуча боен рог — пронизителен и самотен зов. Сигнал за хората на Ордън за атака.

Знаеше ли човек колко рицари се криеха там?

Двама огнетъкачи дотичаха на стените. Зноят на телата им се надигна свирепо като от адска паст.

Радж Атън само посочи. Не можеше да види лицето на момчето. Дори когато Габорн се обърна, неизвестно защо не можа да съсредоточи погледа си върху лицето му. Но знаеше гърба му, очертанията му.

— Рахжим, виждаш ли младежа там, който изостава и се готви за бой? Изгори го.

От черните очи на огнетъкача лумна доволна светлина. Рахжим издиша нервно; от разширените му ноздри изригна дим.

— Слушам, о, Велики.

Рахжим нарисува с пръста си руна на огнена сила във въздуха, после вдигна високо ръка и я стисна в юмрук за половин секунда към слънцето, греещо високо в небето. Небесата изведнъж помръкнаха, щом събра слънчевата светлина във фибрите си, нишки като разтопена коприна, събра ги наедно и ги усука надолу във въжета от енергия, съсредоточени в ръката му… докато дланта му не се изпълни с разтопени пламъци.

Рахжим задържа огъня за частица от секундата — достатъчно дълго, за да го съсредоточи на подходящ фокус. После го хвърли с цялата си мощ.

 

 

Габорн политна напред, когато вълната от вятър и огън го блъсна в гърба, и усети рязко парене. Зачуди се дали го е улучила стрела, но тутакси осъзна, че връхната му дреха е в пламъци.

Един от рицарите на Радж Атън препускаше до Йоме и се мъчеше да сграбчи юздите на коня й.

Габорн бързо разкъса мръсната тлееща дреха и я метна във въздуха точно в мига, в който тя избухна в пламъци. Реши, че само калта по палтото го е предпазила да не изгори в тази прескъпа половин секунда. Дрехата падна върху муцуната на бойния кон на преследвача на Йоме и се закачи за шлема. Приличаше едва ли не на магьоснически трик.

Конят изцвили от ужас, залитна и хвърли ездача си.

Габорн пак се обърна към замъка. Беше вече на неколкостотин разкрача от огнетъкача — извън обхвата на най-опасните му заклинания.

След като бе пропуснал с първата си атака, сега огнетъкачът щеше да прояви мощта си в изблик на сляп бяс.

Горе на хълма бойният рог прозвуча отново, зовейки мъжете на крал Ордън на щурм. Самата мисъл за това ужаси Габорн. Ако крал Ордън нападнеше, Радж Атън щеше да разбере с колко малко войници разполага.

Небесата помръкнаха за втори път, но този път тъмнината се задържа по-дълго. Габорн се обърна. Огнетъкачът бе вдигнал ръце. Кълбо от огън, ярко и разтопено като слънцето, се оформи между тях.

Габорн притисна лицето си към шията на коня, помириса конската пот, сладникавия мирис на космите.

Пътят свиваше на изток, макар че скоро щеше да поведе на юг. Беше широк и прашен по това време на годината — прах, вдигана от товарните животни на хиляди търговци. Но напред минаваше през овъглени дървета към обещаващите подслон лесове отвъд тях. Точно оттам беше прозвучал бойният рог. Но ако Габорн оставеше пътя тук, ако продължеше направо, щеше по-бързо да се добере до гората.

А щом навлезете в нея, извън погледа на огнетъкача, щеше да е в по-голяма безопасност.

— Вдясно, хо-о! — извика той и подкара встрани от пътя. Животното на Йоме се подчини на командата, кралският кон тръгна по петите му. При внезапния завой крал Силвареста изрева от страх. Габорн остави коня си да прескочи като заек крайпътния насип и да се понесе през овъглените стволове.

Огненото кълбо профуча вляво от него — разширило се до размера на фургон и губещо силата си от разстоянието.

Притокът на топлина и светлина се блъсна в почернелия торф и го взриви. Във въздуха изригна черна пепел и огън.

Габорн запрепуска през черните стволове на дърветата, затанцува между тях, използвайки ги като щит зад гърба си. Макар и мъртви, осигуриха му някаква защита.

Войниците на Радж Атън се носеха след него и крещяха ругатни и проклятия на южняшките си езици. Лицата им бяха изопнати от ярост.

Само фактът, че сега нямаше нищо на себе си, нищо, което да го предпази освен кожата му, напомни на Габорн за билките на Бинесман в кесията, вързана на шията му.

Седефче.

Сграбчи кесията, скъса я от връвта на шията си и я метна във въздуха. Стритите на прах листа се разлетяха като облак.

Ефектът беше опустошителен.

Войниците започнаха да се давят от суха кашлица. Конете зацвилиха от болка, почнаха да залитат и да падат. Разкрещяха се мъже. По земята задрънча метал. Габорн се обърна назад.

Десетина рицари лежаха и кашляха върху овъгления склон на хълма. Всички останали бяха свърнали далече встрани от изпопадалите по необяснима причина техни другари. Повечето от тях бяха преценили за най-разумно да се оттеглят от настоятелните звуци на бойния рог, защото вече препускаха в тръс обратно към замъка Силвареста.

Габорн се изкачи на малкото възвишение и погледна пътя, който се виеше през тясна долина.

Сред почернелите дървета, недалече от билото, на гърба на неоседлана сива кобила седеше самотен воин. Държеше щита си в лявата си ръка — малък и кръгъл, не по-голям от блюдо.

Боренсон. Чакаше го. Едрият телохранител се усмихна на принца и белите му зъби блеснаха под рижата брада. Габорн не беше и помислял, че ще е толкова щастлив, щом види зеления рицар на дома Ордън на щита на някой воин.

Боренсон отново вдигна бойния рог към устните си, изсвири сигнала за атака и препусна към Габорн. Конят му прескочи трупа на един великан и се понесе надолу по хълма.

— Стрелци, изпъни! — извика Боренсон явно за заблуда… в долината нямаше нищо освен почернели дървета и камъни. Телохранителят му откачи от седлото бойната си брадва, размаха я над главата си и изтрополи покрай Габорн, за да прикрие изтеглянето на принца.

Само един от воините на Радж Атън се бе осмелил да прехвърли височината и сега се носеше надолу.

Грамаден мъж на черен жребец — бялата му дълга пика бе насочена напред, като лъч светлина. Макар и за половин секунда, докато дърпаше юздите на коня си, за да свие настрани, Габорн погледна назад.

Рицарят носеше черна ризница под златистото връхно палто с извезана на гърдите емблема — червените вълци на Радж Атън. Пиката му с цвят на слонова кост беше оцапана с кръв.

На високия му шлем бяха нарисувани бели криле, показващи, че не е обикновен войник, а капитан от гвардията на Радж Атън, Непобедим с не по-малко от петдесет дара.

Боренсон не можеше да се мери с него.

Въпреки това Боренсон пришпори коня си срещу воина и жребецът му замята буци пръст с всеки удар на копитата.

И тогава Габорн разбра: войниците на баща му се бяха оттеглили, нямаше да се върнат, за да го спасят. Боренсон трябваше да убие рицаря или да загине, забавяйки го, иначе Радж Атън щеше да научи истината.

Габорн измъкна късия меч от колана на кръста си.

Непобедимият се понесе по склона с насочена напред пика.

Боренсон вдигна високо бойната си брадва. Най-разумното щеше да е да премери замаха си и да парира пиката преди върхът й да разкъса ризницата му.

Но тези воини бяха подсилени, а Габорн не знаеше какви видове сила или таланти можеха да притежават Непобедимите. Не беше подготвен за тяхната тактика.

Точно когато изглеждаше, че Боренсон ще бъде поразен, той извика:

— Чисти!

Конят му скочи и изрита.

Пиката на Непобедимия се заби в конската шия. Чак тогава Габорн видя, че е „прикована пика“ — здраво притегнато с болтове към металната ръкавица на рицаря оръжие. Болтовете помагаха при двубой с брониран противник, защото гарантираха, че рицарят няма да я изтърве, когато пиката удари метала.

За нещастие, човек не можеше да пусне пиката, без да махне тежките стоманени болтове, които я придържаха към ръкавицата. Сега, след като острието й се заби в конската плът и кост, тежестта на коня беше такава, че ръката на рицаря се изви нагоре и назад, после изпука и костите на рамото се строшиха още докато пиката пращеше под грамадния натиск.

Непобедимият изрева от гняв, а безполезната му дясна ръка остана прикована към счупената пика.

С лявата си ръка той награби боздугана си, докато Боренсон се мяташе от коня си, замахвайки с острата си брадва с такава сила, че тя разкъса ризницата на Непобедимия, проби кожения елек отдолу и острието се заби под гърлото му.

Боренсон изхвърча след оръжието си и цялата тежест на щита му се стовари върху едрия рицар. Двамата се претърколиха на кълбо през гърба на рицарския кон и паднаха в пепелта.

Толкова свирепи удари щяха да убият на място някой обикновен човек, но обляният в кръв Непобедим на Радж Атън нададе боен вик и отхвърли Боренсон на няколко разкрача надолу по склона.

После скочи на крака и надигна боздугана си. Габорн се зачуди дали ще оправдае името си, защото наистина изглеждаше непобедим. Някои от тези рицари притежаваха над двайсет дара на жизненост и можеха да се съвземат почти след всеки удар.

Непобедимият се втурна напред, бърз като мълния. Боренсон лежеше по гръб. Изрита и железният връх на ботуша му удари глезена на рицаря. Костта изпука като скършена ос.

Непобедимият замахна с боздугана. Боренсон се опита да блокира удара с ръба на щита си. Щитът се огъна от сблъсъка и долният му край се заби в корема на Боренсон.

Боренсон изпъшка.

Габорн вече почти беше стигнал до мястото на битката; конят му сякаш летеше.

Той скочи от седлото и Непобедимия се извърна вихрено да го посрещне, размахал високо боздугана, готов да смаже Габорн с железните му шипове.

Пълният шлем на Непобедимият не осигуряваше периферно зрение, така че той не можеше да види Габорн, докато не се обърне. Докато се извръщаше, Габорн нацели меча си в очния процеп на шлема.

Острието се хлъзна навътре с болезнено тъп звук. Габорн се хвърли напред след оръжието и изтласка рицаря на земята.

Падна върху него и полежа така за миг, останал без дъх. После погледна Непобедимия, за да се увери, че е мъртъв.

Тънкото острие се беше врязало през очния процеп чак до дръжката, беше пробило черепа на Непобедимия и върхът му се беше показал от другата страна на шлема. Дори един Непобедим не можеше да оцелее след такава рана. Тоя специално се беше отпуснал като медуза.

Габорн се надигна потресен, едва сега осъзнал колко близо беше бил до смъртта.

Бързо се огледа за рани, после погледна към склона, уплашен, че още някой рицар може да се спусне отгоре.

Опита се да измъкне късия си меч от шлема на Непобедимия, но оръжието беше заяло здраво и не искаше да излезе.

Габорн се изправи, пое си дъх и погледна към Боренсон. Боренсон се превъртя по корем и повърна върху овъглената земя.

— Добра среща, приятелю — каза усмихнат Габорн. Имаше чувството, че се усмихва за пръв път от седмици, въпреки че беше оставил Боренсон само преди два дни.

Боренсон се изхрачи на земята, отърка устата си и се усмихна.

— Наистина мисля, че трябваше да си измъкнеш задника оттука още преди Радж Атън да се приближи по пътя.

— Радвам се, че те виждам, все пак — каза Габорн.

— Сериозно говоря — изръмжа Боренсон. — Няма да те остави да се измъкнеш толкова леко. Не разбираш ли, че той е бил целия този път само за да унищожи дома Ордън?