Върнър Виндж
Огън от дълбините (5)

Три

Трябваше да изминат часове, докато почвата изстине достатъчно, та баща й да спусне подвижната стълба долу. Двамата слязоха предпазливо по нея и заподскачаха през димящия кръг, докато най-накрая се добраха до едно незасегнато парче торф. Щеше да е необходимо още много време, докато се охлади напълно повърхността. Изгорелите газове от двигателя бяха много „чисти“ и почти не влизаха в контакт с обикновената материя. Това означаваше, че в момента някоя скала долу, на хиляди километри под краката им, се разширяваше от досега с нажежените остатъчни газове. Майка й стоеше край люка и оглеждаше равнината зад тях. В ръцете си държеше стария пистолет на баща й.

— Виждаш ли нещо?

— Не, а и Джефри не забелязва нищо през илюминаторите горе.

Баща й обиколи кораба, проучвайки внимателно повредените при кацането подпори. На всеки десет метра спираха и поставяха звукопроекционен апарат. Това беше идея на Джоана. Освен пистолета на баща й те не разполагаха с никакво оръжие за защита. Звукопроекционните апарати бяха попаднали случайно на кораба заедно с болничното оборудване. С просто настройване те можеха да възпроизведат ужасяващи писъци и ревове в целия звуков диапазон — достатъчно да прогони местните животни.

Джоана последва баща си. Погледът й непрестанно шареше на всички страни, но нервността й постепенно преля в благоговение. Беше толкова красиво и така спокойно! Намираха се сред широко поле, заобиколени от високи хълмове. На запад хълмовете преминаваха в проливи и островчета. На север полето внезапно завършваше на границата с просторна долина. Момичето можеше да види водопадите от другата й страна. Почвата пружинираше под краката. Мястото на тяхното приземяване беше нагънато от хиляди малки възвишения и могили, които приличаха на застинали вълни. От снега бяха останали само тесни ивици в сянката между хълмовете. Джоана примигна на север срещу слънцето. Север ли?

— Колко е часът, татко?

Олсъндот се засмя, без да откъсва поглед от корпуса, който изследваше сантиметър по сантиметър.

— Около полунощ местно време.

Джоана беше отраснала в умерените ширини на Страум. Повечето от училищните екскурзии се провеждаха в открития космос, където познанията по география не са от кой знае какво значение. Тя никога не се беше замисляла, че подобно нещо е възможно на земята… Имам предвид да видиш слънцето да виси точно на върха на света.

Най-важната им задача бе да изнесат половината от охладителните камери на открито и да преподредят останалите на борда. Майката прецени, че така проблемите с температурата ще отпаднат дори за онези камери, които щяха да останат на борда.

— Разделените източници на енергия и вентилационните уреди сега се превръщат в предимство. Децата ще са на сигурно място, Джоана, ти само провери какво е направил Джефри с онези вътре.

Втората по важност задача бе да започнат проучване на ретранслационната система и да установят ултрасветлинна връзка. Джоана се боеше от новините, които щяха да получат. Какво ли беше станало? Вече знаеха, че Главната лаборатория е причинила раждането на злото и предреченото от майка й бедствие се бе случило. Каква ли част от Страумлинските владения са унищожени? Всички в Главната лаборатория бяха убедени, че вършат нещо добро, а сега… Не мисли за това. Може пък ретранслаторите да помогнат. Все някъде трябваше да има хора, които биха могли да използват донесеното от Главната лаборатория. Тогава щяха да бъдат спасени, а останалата част от децата — съживена. Тя се чувстваше виновна заради това, че остана будна. Вярно, родителите й се нуждаеха от допълнителна помощ в края на полета, а Джоана бе едно от най-големите деца в колонията. Но въпреки това беше някак несправедливо, че само те с Джефри останаха будни по време на полета. Спускайки се надолу по стълбата, тя проумя страха на майка си. Сигурно са искали да бъдем заедно, па макар и за последен път. Кацането наистина беше опасно, колкото баща им да омаловажаваше риска. Джоана видя къде точно корпусът се беше вдлъбнал от удара при кацането. Ако някое от тези изкривявания беше станало в камерата за изгорели газове, сега всички да са станали на пепел.

Почти половината от охладителните камери вече бяха разтоварени откъм източната страна на кораба. Джефри беше вътре и проверяваше дали някоя от останалите камери не се нуждаеше от по-специална поправка. Беше добро хлапе. Когато не правеше пакости, разбира се.

Тя се обърна по посока на слънцето и почувства прохладния полъх, минаващ над хълма. После дочу нещо, което й напомни цвъртене на птица.

Джоана беше до един от звукопроекционните апарати, когато започна атаката. Тъкмо включваше персоналния си компютър в контролния панел на апарата и се беше задълбочила да му зададе нови координати. Баща й държеше звукопроекционните апарати да покриват възможно най-голяма площ и да вдигат, колкото се може по-силна шумотевица, но те все по-често излизаха от строя. Затова пък верният Лони засега се справяше добре.

— Джоана! — викът на майка й дойде едновременно със звука от счупена керамика. Усилвателят на звукопроекционния апарат се изтърколи в краката й. Джоана се огледа. Нещо се заби в нея точно под раменете и я повали на земята. Тя глупаво се втренчи в дръжката, която стърчеше от гърдите й. Стрела!

Западният край на мястото, където бяха кацнали, гъмжеше от някакви… неща. Приличаха на вълци или кучета, но имаха по-дълги вратове. Придвижваха се бързо напред, прибягвайки от място на място през възвишенията. Кожата им беше в същия сиво-зелен цвят като околните хълмове. Изключение правеше само областта около хълбоците, където момичето забеляза черни и бели петна. Не, зеленото бяха дрехи. Куртки!

Джоана беше парализирана от шока и усещането за чуждо тяло в гръдния й кош все още не се бе превърнало в болка. Ударът я отхвърли назад към едно от торфовите хълмчета и от мястото си можеше да наблюдава развитието на атаката. Видя, че във въздуха литна облак стрели, които сякаш оставяха след себе си черни следи. Вече можеше да различи и стрелците. Пак кучета! Движеха се на глутници и си служеха с лъка по двойки — единият го държеше, а другият дърпаше тетивата. Други двама носеха колчаните със стрели и сякаш само наблюдаваха битката.

Стрелците се отдръпнаха на безопасно място назад. Изневиделица изникна нова глутница, която устремено преодоляваше възвишенията. Повечето носеха брадвички в зъбите си. По лапите им проблясваха метални остриета. Тя чу бащиния пистолет. Групата атакуващи се олюля, когато един от тях падна. После продължи напред, но вече с ръмжене. Не беше просто кучешки лай, а вой на обзети от бяс животни. Тя усети вибрациите на това ръмжене чак в зъбите си, сякаш беше силна музика, идваща от огромни колони. Зъби, нокти, ножове и шум.

Момичето се извърна, опитвайки се да зърне кораба. Сега усещаше болката с цялата й сила. Извика, но гласът й се изгуби сред всеобщата лудост. Вражеската сган я заобиколи и се насочи към родителите й. Те се прикриваха зад корпуса на кораба. От цевта на пистолета постоянно изскачаха пламъци. Скафандърът успяваше да предпази баща й от стрелите.

Телата на пришълците започнаха да падат като покосени. Пистолетът с неговите самонасочващи се остриета беше наистина смъртоносен. Тя видя как баща й подаде оръжието на майка й, преди да излезе от прикритието си, опитвайки се да достигне Джоана. Момичето протегна към него здравата си ръка и през плач взе да го умолява да се върне обратно.

Тридесет метра. Двадесет и пет. Прикриващата стрелба на майката й отблъскваше вълците. Цяло ято стрели се набучи в скафандъра на Олсъндот, докато тичаше с вдигнати ръце, за да предпази главата си. Двадесет метра.

Един вълк скочи високо през Джоана. За миг тя зърна късата козина и подвитата опашка. Беше се насочил право към баща й. Олсъндот се наведе, за да даде възможност на жена си да стреля в нападателя, но вълкът беше твърде бърз. Той направи рязка маневра и се устреми към отворилата се пролука. Хвърли се напред, а по лапите му проблеснаха металните остриета. Джоана видя как от врата на баща й бликна червена струя, след което той и противникът му паднаха на земята.

За момент Сяна Олсъндот спря да стреля. Но и това беше достатъчно. Глутницата се раздели и едната половина хукна право към кораба. На гърбовете си носеха нещо като резервоари. Водачът държеше в устата си маркуч. От него блъвна тъмна течност… която само след миг се превърна в огнени езици. Глутницата си проправяше пътека чрез пламъците, насочвайки ги ту към охладителните камери със спящите деца, ту към корпуса, зад който се прикриваше Сяна Олсъндот. Джоана видя нещо да се гърчи и извива сред огъня и лепкавия дим, забеляза как леката материя на камерите се топи и изчезва.

Момичето извърна лице към земята и подпирайки се на здравата си ръка се опита да пропълзи до кораба. После над нея падна благословен мрак и тя вече нищо не си спомняше.