Върнър Виндж
Огън от дълбините (33)

Тридесет и едно

В разгара на лятото армията на дърворезбарите тръгна на север. Подготовката на похода беше неистова и Вендейшъс се постара да изтощи себе си и всички останали до последен дъх. Трябваше в най-кратък срок да бъдат направени трийсет оръдия. Скрупило изля седемдесет метални тръби, преди да успее да получи трийсет оръдия с необходимото качество, които при това да стрелят точно. После трябваше да бъдат обучени артилеристите и да се открие безопасен начин за стрелба, та да не избият собствените си войници. Когато всичко бе направено, оставаше да се погрижат за каруци за транспортиране и кероги, които да ги теглят.

Никой не се заблуждаваше, че е възможно да скрият абсолютно всичко от очите на съгледвачите, но беше важно да запазят в тайна детайлите на предстоящата операция.

Армията тръгна по суша. Войската наброяваше хиляди глутници, но те не трябваше да се събират накуп преди да стигнат най-гъстите лесове. Би било много по-лесно да изминат първата част от пътя по море, но фленсериерите бяха разположили свои наблюдатели по всички възвишения из фиордите. Ето защо избраха горските пътища и местата, за които Вендейшъс предварително се беше погрижил да бъдат прочистени от вражески агенти.

Отначало придвижването вървеше гладко, поне за тези, които се возеха в каруците. Джоана пътуваше в една от последните коли заедно с кралицата и Компютъра. „Дори самата аз започнах да гледам на него като на някакъв оракул“, помисли си момичето. Колко жалко, че той не можеше наистина да предсказва бъдещето.

 

 

На идване Книжовника, Джоана и Пилигрима пропътуваха разстоянието от владенията на Фленсер до пристанището на дърворезбарите само за три дни. На армията обаче щяха да са необходими почти трийсет денонощия.

Въпреки прекрасното време, те вече започваха да изпитват затруднения. Понякога по обед ставаше дори горещо, а постоянният вятър изсушаваше всичко по пътя си. През цялото време се налагаше да бъдат много предпазливи с лагерните огньове. Под ослепителното слънце те лесно можеха да бъдат забелязани от километри разстояние. Скрупило най-много страдаше от това. Той не се надяваше да изпробва оръдията по време на пътуването, но поне очакваше да обучи „своите“ войници на открито.

Скрупило беше член на Съвета на кралицата и неин главен инженер. След първия опит с оръдието обаче той вече настояваше да бъде титулуван като „Главнокомандващ артилерията“. Той се влюби до полуда в оръдията. За останалите глутници огнестрелното оръжие беше истинско мъчение. Не след дълго обаче Джоана се убеди, че тренировките имат ефект. Артилеристите вече без усилие можеха да насочват оръдията само с едно-единствено действие, да ги натъпкват с фалшив барут и гюле и да изревават командата, отговаряща на човешкото „Огън!“.

 

 

На двадесет и петия ден армията попадна в най-голямата долина, която беше им се изпречвала по пътя от началото на похода досега. Точно през средата й, почти скрита от гъстата гора, минаваше река, чийто води се вливаха в западното море. На Страум Джоана никога не беше виждала нещо подобно на склоновете в тази долина. В горния си край бяха стръмни и остри, по-надолу започваха полегатите места и накрая преминаваха в меките очертания на равнината, която следваше речното корито.

Кралицата и нейната армия стояха под прикритието на гората точно на ръба на стръмния склон. Докато кралицата и Вендейшъс крякаха оживено, Джоана се изтегна сред цветята и се отдаде изцяло на насладата от прекрасната гледка. Въздухът беше прозрачен като кристал, какъвто бе навсякъде в света на Остриетата. На изток и на запад очертанията на долината се губеха в далечината и тя изглеждаше безкрайна. Реката приличаше на сребърна нишка, която проблясваше тук-там из гъсталака на гората.

Пилигрима я побутна с нос и посочи към кралицата. В този момент тя оживено сочеше нещо над ръба на склона.

— Назрява голяма караница. Искаш ли да ти превеждам?

— Да.

— Кралицата не харесва този път — Перегрин отново имитира тембъра на кралицата, с който тя говореше самнорск. — Смята, че е твърде открит. Дори да се намира на няколко километра разстояние от нас, всеки на отсрещния склон би могъл да преброи съвсем точно колко са каруците ни.

През това време Вендейшъс въртеше глави във всички посоки по обичайния си маниер. Той кудкудякаше нещо и от тона му Джоана и сама можеше да разбере, че е много ядосан. Пилигрима се изсмя и преправи гласа си като този на шефа на сигурността.

— Ваше величество! Моите разузнавачи претърсиха цялата долина чак до отсрещния склон. Не ни грози никаква опасност.

— Знам, че си способен да извършиш чудеса, но наистина ли мислиш, че северният склон е претърсен сантиметър по сантиметър? Та той се простира поне на пет километра разстояние, а аз още от моята младост си спомням, че освен това е издълбан от хиляди пещери. Но няма какво да ти обяснявам, аз съм ти предала всичко ценно от моя опит.

— Именно това го е спряло! — изхихика Перегрин.

— Хайде де, не можеш ли да превеждаш, без да коментираш казаното!

До този момент Джоана беше изучила сравнително добре езика на тялото и особеностите в интонацията на Остриетата. Понякога дори й се струваше, че улавя смисъла на звуците, които издаваха те.

— Добре, де, добре.

Кралицата вдигна малките си и приклекна. Тонът й стана помирителен.

— Ако времето не беше толкова ясно или пък имаше нощи, можеше и да опитаме, но сега… Спомняш ли си старата пътека? Тя е на петнайсетина километра оттук навътре в сушата. Сигурно вече е обрасла и непроходима, пък и да се връщаме назад…

Вендейшъс издаде гневен съскащ звук.

— Пак ти казвам, този път е напълно безопасен! По другата пътека ще загубим напразно няколко дни! А пристигнем ли със закъснение при фленсериерите, тогава излиза, че всичките ми усилия са отишли на вятъра! Трябва да минем оттук!

— Оппала! — Пилигрима не устоя на изкушението да реагира на казаното от двамата. — Старият Вендейшъс май доста се увлече.

Главите на кралицата рязко се извърнаха. Гласът на Перегрин продължи да я имитира.

— Разбирам твоята загриженост и безпокойство, глутница от моята глутница. Но ние ще минем там, където кажа аз! Ако това е твърде неприемливо за теб, аз с огромно съжаление ще приема твоята оставка.

— Но ти имаш нужда от мен!

— Да, но не толкова голяма.

Джоана внезапно осъзна, че походът можеше да приключи точно на това място, без да е произведен дори един изстрел. Закъде бяха без Вендейшъс?! Тя притаи дъх и се втренчи в двете глутници. Частите на Вендейшъс подтичваха в малки кръгове, като от време на време спираха, за да изгледат гневно кралицата. Най-накрая той преви всичките си вратове.

— Ъ-ъ-ъ, моите извинения, Ваше величество. Докато вие смятате това за необходимо, аз ще продължа да изпълнявам своите задължения.

Кралицата също се поотпусна и дори се протегна да погали кутретата си. Те й отвърнаха по същия начин, избухвайки в нечленоразделни викове и съскане.

— Извинен си. Имам нужда от твоето независимо становище, Вендейшъс. То винаги е било съвършено разумно.

Вендейшъс слабо се усмихна.

— Аз пък не мисля, че тая мижитурка изобщо притежава собствено мнение — прошепна Перегрин до ухото на Джоана.

 

 

Измина цяло денонощие преди да стигнат стария път. Както и се очакваше, пътеката беше обрасла с храсти и клони. Нещо по-лошо — на някои места дори нямаше следа от просека в гората. Сигурно дни наред щяха да си пробиват път през гъсталака, но дори кралицата да имаше някакви лоши предчувствия, тя не ги сподели с Джоана. Владетелката все пак беше на шестстотин години и често повтаряше, че на тази възраст всяко чуждо мнение се приема много трудно. Сега Джоана вече знаеше какво означава това.

На шестия ден, откакто бяха тръгнали по стария път и очакваха всеки миг да стигнат долината, се натъкнаха на вълците. Пилигрима ги наричаше така, но съществата, които Джоана видя, не приличаха на нито едно познато животно.

Тъкмо бяха изминали почти километър по сравнително открития и проходим път. Полъхът на вятъра се чувстваше дори между дърветата — сух и топъл, той духаше безспир към долината. И последните останки от сняг по земята се стопиха. Отвъд северния склон на долината се забелязваше мъглива пелена.

Джоана вървеше до каручката на кралицата. Пилигрима ситнеше на около десетина метра зад тях и от време на време казваше по някоя дума. През последните дни кралицата беше станала необичайно мълчалива. Изведнъж във въздуха се разнесе зов за тревога.

Само миг по-късно Вендейшъс се разкрещя на стотина метра пред тях. В пролуката между дърветата Джоана видя войниците, стигнали следващата извивка на пътя нагоре по възвишението. Те сваляха арбалетите от гърба си и стреляха срещу стръмнината над тях. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на дърветата и правеха светли петна върху земята. Но тези петна изведнъж се раздвижиха и се пръснаха наоколо, щом войниците тръгнаха към тях. Настана невъобразим хаос. В бъркотията Джоана забеляза непознати същества, съвсем различни от Остриетата! Дребни, оцветени в сиво или кафяво, те пробягваха безшумно из сенките и осветените места. Момичето видя, че се спускат от страната на хълма, противоположна на тази, по която стреляха войниците.

— Обърнете се! Обърнете се! — изкрещя Джоана, но гласът й се изгуби сред общия смут и бъркотия. Пък и да я чуеха, кой ли би разбрал думите й на самнорск?!

Всички части на кралицата бяха вперили поглед към мястото на битката. Една от тях захапа ръкава на момичето.

— Виждаш ли нещо горе? Покажи ми къде е то!

Джоана започна със заекване да й обяснява, но малко след това и Перегрин го забеляза. Неговите квичащи викове се разнесоха над шума от схватката. После той се затича обратно по пътеката към Скрупило, който се опитваше да откачи едно от оръдията от колата.

— Джоана, помогни ми!

Кралицата се поколеба за миг, но после кимна.

— Върви! Изглежда наистина сме в опасност. Помогни им за оръдието, Джоана.

Разстоянието до каручката с оръдието беше само петдесетина метра, но се налагаше да пълзи нагоре по стръмното. Момичето побягна с всички сили. Нещо тежко тупна на пътеката зад нея. Беше част от войник! Тя се сгърчи и запищя. Дузина космати топки се нахвърлиха върху тялото и кожата се превърна в кървави ивици. След миг друга част се отърколи покрай Джоана, после още една. Краката на момичето се подкосиха, но то продължи да тича напред.

Уиккукракрана беше скупчил глави само на няколко метра от Скрупило. Всички негови възрастни части бяха въоръжени — ками в зъбите и металните остриета върху предните лапи. Той махна на Джоана да отиде при него.

— Натъкнахме се на вълче гнездо. — Говореше мъчително и сливаше думите. — Сигурно се намира някъде наблизо между дърветата. Обикновено е масивно образувание от пръст, подобно на малка крепостна кула. Трябва да го убием. Можеш ли да го видиш къде е?

Той явно не можеше да го забележи, въпреки че се оглеждаше на всички страни. Джоана се извърна назад към хълма. Битката като че ли вече затихна и оттам се носеха само агонизиращите писъци на Остриетата. Момичето посочи в тази посока.

— Да нямаш предвид онова тъмно нещо там горе?

Пилигрима не отговори, но частите му трепнаха и замахаха безразборно с камите. Джоана отскочи пред святкащите им остриета. Той вече бе успял сам да се пореже на няколко места. Прозвуча зов за атака. Джоана погледна към пътеката. Вече цяла година наблюдаваше глутниците, но това, което виждаше в момента, беше някакво… безумие. Някои от войниците се бяха пръснали в несвяст на такова разстояние, на което частите им не можеха да мислят заедно. Други — като кралицата например — стояха свити на кълбо, притиснали хълбоци една в друга, а главите им почти не се забелязваха.

Джоана видя как иззад най-близкото възвишение приижда сива вълна. Вълците. Всяко едно от тези пухкави кълбета изглеждаше невинно и беззащитно. Но когато бяха заедно… Краката на Джоана сякаш се вкопаха в земята, докато наблюдаваше как те разкъсват гърлата на един от войниците.

Момичето се огледа наоколо. По всичко личеше, че е единствената, която все още може да разсъждава трезво. Но единствената полза от това бе, че ясно осъзнава приближаването на своята смърт.

Гнездото трябва да бъде убито.

Върху каручката с оръдието зад нея беше останала само една от частите на Скрупило — Белоглавия. Смахнат както обикновено, когато е сам, той беше нахлупил наушниците си и душеше нещо около дулото на оръдието. Убий гнездото! Може пък тази идея да не се окаже толкова смахната.

Джоана се метна върху каручката. Колата тръгна назад по стръмния склон и се блъсна в ствола на едно дърво, но момичето изобщо не обърна внимание на това. Побърза да вдигне нагоре тялото на оръдието, както беше видяла да правят по време на ученията. Белоглавия навря нос в торбата с барута, но не можа да се справи само с един чифт челюсти. Без останалите части от глутницата сякаш беше без ръце и разум. Той извърна глава към Джоана. Широко отворените му очи гледаха с безнадеждно отчаяние.

Тя сграбчи торбата от другата страна и двамата натъпкаха барута в гърлото на оръдието. Белоглавия отново се зарови из останалите муниции, търсейки гюле. Безспорно имаше повече разум от едно куче, при това беше трениран. Може би двамата заедно щяха да постигнат нещо.

Вълците вече бяха само на няколко метра по-надолу. Тя щеше да устои на един-двама, но те нападаха с десетки — нахвърляха се върху самотните части на глутниците и ги разкъсваха. Трима от Пилигрима бяха наобиколили Белязаното чело и малките, но защитата им приличаше по-скоро на безсмислена суетня. Те дори бяха захвърлили камите и остриетата за лапи.

Джоана и Белоглавия най-сетне успяха да приготвят оръдието за стрелба. Той отново се метна към задната му част и взе да се суети около фитила. С това вече можеше да се справи и сам, защото обикновено стрелците бяха от по една част.

— Чакай, идиот такъв! — изрита го Джоана. — Най-напред трябва да насочим оръдието към целта!

Белоглавия изглеждаше страшно обиден. Не му стана много ясно в какво точно го обвиняват. Той пусна края на фитила, но все още държеше огнивото за запалване. Прикри бледото пламъче и заобиколи отстрани, решен да се промъкне между краката на момичето. Тя отново го отблъсна и погледна към възвишението. Онова тъмно нещо там горе. Това трябваше да е гнездото. Тя наклони дулото на оръдието върху стойката и го насочи към върха. Увенчаната с наушници глава на Белоглавия се протегна напред и пламъкът близна фитила.

Взривът едва не изхвърли Джоана от каручката. За миг тя не усещаше нищо друго освен ужасна болка в ушите. Най-сетне успя да се закрепи седнала, кашляйки от дима. В главата й кънтеше непрекъснат звън като от хиляди камбани. Малката кола се люлееше цялата — едната й част висеше над пропастта. Белоглавия се кандилкаше около цевта на оръдието. Джоана го дръпна към себе си и го погали по главата. Той кървеше. А може би тя беше ранена. Поседя замаяна още няколко мига, притеснена от вида на кръвта, чудейки се как изобщо беше стигнала дотук.

Някъде отзад някой крещеше пронизително. Няма време, няма никакво време. Тя се насили да застане на колене и се огледа. Мислите й течаха мъчително бавно.

Някои от дърветата по хълма бяха станали на трески. Бледожълтата дървесина светлееше между листата. На мястото, където доскоро се издигаше гнездото, тя видя купчина прясно изровена пръст. Значи все пак бяха успели да „убият“ гнездото, но… битката продължаваше.

По пътеката все още имаше останали вълци, но сега те бяха тези, които се мятаха като обезумели на всички страни. Забеляза как някои изхвърчат през ръба на пропастта и се разбиват върху дърветата и скалите отдолу. Сега вече можеше да се каже, че Остриетата се сражават. Пилигрима отново беше захапал камите. Муцуните и остриетата върху лапите му бяха почервенели от кръвта на нападателите.

Нещо сиво и окървавено се преметна през ръба на каручката и тупна в краката на Джоана. „Вълкът“ не беше по-дълъг от двайсет сантиметра, а козината му имаше мръсен сиво-кафяв оттенък. Приличаше на невинно домашно животинче, но острите му като игли зъби изщракаха зловещо на сантиметри от глезена й. Джоана стовари с все сила едното от гюллетата върху него.

 

 

През следващите три дни дърворезбарите хвърлиха всички сили да съберат пръснатата си екипировка и самите себе си в едно. През това време Джоана научи доста неща за вълците. Изстрелът на оръдието, който произведоха двамата с Белоглавия, беше пресякъл тяхната атака отведнъж. Без съмнение разрушаването на гнездото беше запазило живота на много войници, а спаси и целия поход. Вълците живееха на рояци също като пчелите и съвсем слабо напомняха действията на глутниците. Остриетата използваха колективното мислене, за да достигнат по-висок интелект; Джоана обаче не беше виждала разумна глутница, която да наброява повече от шест члена. Гнездата на вълците изобщо не се стремяха към висок интелект. Кралицата твърдеше, че едно гнездо може да бъде обитавано от хиляди вълци. Това, на което се бяха натъкнали, бе едно от най-големите, които се срещаха из горите. Но тази огромна маса не можеше да притежава разум, равен на човешкия. В способността си да реагира на определена ситуация тази тълпа сигурно можеше едва да достигне равнището на един-единствен член от някоя глутница. От друга страна обаче можеше да бъде много гъвкава и приспособима. Вълците запазваха способността си да действат самостоятелно дори на голямо разстояние от общото цяло. На стотици метри от гнездото те все още продължаваха да реагират адекватно и да действат като придатъци на своите „царици“. Пилигрима знаеше много легенди за гнезда, които притежават интелигентност, почти равна на тази при глутниците. Някои горски обитатели дори сключваха споразумение с такива гнезда, за да ги пазят, а в замяна ги снабдяваха с храна. Тъй като гнездата излъчваха мощни звукови вълни, които се разпространяваха на голямо разстояние, вълците успяваха да запазят координацията помежду си почти като частите в една глутница. Но ако някой разрушеше гнездото, те се разпадаха на отделни части като някоя елементарна компютърна система, лишена от управление.

Преди да бъде разрушено обаче, гнездото причини доста щети на армията на дърворезбарите. Обитателите му бяха изчакали търпеливо, докато войниците навлязат в неговата територия. После вълците, разположени в широк кръг около своя дом, бяха използвали звукова мимикрия, за да подмамят глутниците надалеч от гнездото. Това предизвика безразборната стрелба в противоположната на гнездото посока. При започването на истинската атака, гнездото беше започнало да издава нетърпими за глутниците звуци, които станаха причина за неистовия хаос. По думите на пострадалите този шум бил много по-силен и концентриран, отколкото използваните „режещи“ звуци срещу отделните глутници, пръснати из гората. „Режещите“ звуци причиняваха нетърпима болка на дърворезбарите и ги сковаваха от страх, но не довеждаха до пълна лудост, както се случи при нападението на самото гнездо.

По време на битката бяха поразени повече от сто глутници. Някои от тях, в състава на които имаше и кутрета, се свиваха на кълбо, опитвайки се да опазят малките. Други, като Скрупило например, се „взривиха на парчета“. Няколко часа след нападението повечето от засегнатите се върнаха при кервана и се събраха отново. Те бяха доста замаяни, но поне не бяха ранени. Оцелелите войници се пръснаха из гората наоколо да търсят частите на своите пострадали другари. Урвата стигаше до двайсет метра дълбочина. Падналите долу се бяха разбили в голите скали на дъното. Откриха пет трупа и двайсетина сериозно ранени части. Две от каручките също се бяха преобърнали в пропастта и от тях останаха само трески. Поне имаха късмет, че изстрелът на оръдието не предизвика пожар в гората.

След края на битката слънцето беше изминало три пъти своя дълъг път по небето. Армията на дърворезбарите постепенно се възстановяваше в построения набързо лагер край реката, скрит в гъсталака на долината. Вендейшъс разположи въоръжени със сигнални огледала наблюдатели по северните склонове. Мястото беше доста скътано и сравнително безопасно.

В последния ден от техния престой кралицата свика всички глутници с изключение на охраната и наблюдателите по склона. Това беше най-голямото струпване на глутници на едно място. Джоана не беше виждала подобно нещо, откакто убиха семейството й. Само дето тези тук не бяха агресивни и не нападаха. Докъдето стигаше погледът стояха струпани множество глутници, но всяка от тях гледаше да се държи поне на пет метра от своите съседи. По някаква необяснима причина това събиране напомни на момичето за Звездния парк на Страум. Там семействата идваха на пикник, всяко с традиционното си одеяло, отличаващо се от останалите по своите шарки. Само че тук всяко „семейство“ представляваше една-единствена глутница, а заедно те съставляваха едно военно образувание. Стояха строени в правилни редици около своята кралица. Перегрин Уиккукракрана почти не се забелязваше, скрит в сянката на дърветата на около десетина метра зад повелителката. Да си член от семейството на кралската особа не беше официална длъжност. Отляво на кралицата лежаха живите доказателства за последиците от засадата — ранени части с превръзки и шини. Но тази гледка не беше най-ужасяващото нещо. Наоколо бродеха и „ходещите рани“, както ги наричаше Пилигрима. Това бяха самотни части, двойки или тройки, оцелели след унищожаването на своите глутници. Някои от тях се стараеха да съсредоточат вниманието си върху онова, което се говореше, но повечето стенеха високо или пък прекъсваха от време на време думите на кралицата с напълно безсмислени уточнения. В паметта на Джоана отново изникна случилото се с Книжовника Джакерамафан. И все пак тези тук бяха живи. Повечето вече се опитваха да се слеят с други и да образуват напълно нова личност. Някои наистина имаха шанс да оцелеят, както стана с Перегрин Уиккукракрана. На мнозина обаче предстоеше дълъг и мъчителен процес, докато отново се превърнат в цялостни личности.

Джоана седеше до Скрупило в първия ред войници точно срещу кралицата. Главнокомандващият артилерията стоеше в стойка „свободно“ според устава на Остриетата — беше приклекнал върху задните си хълбоци, гърдите му бяха изпъчени, а всички глави гледаха, без да помръдват към своята владетелка.

Кралицата беше облечена в своята парадна униформа. Всяка от главите й беше обърната към различна група от събралото се множество. Джоана все още не разбираше езика на Остриетата, но все пак започваше да научава по нещо оттук-оттам. В зависимост от интонацията лесно разпознаваше вида емоция. Вече знаеше, че дрезгавото аф-аф-аф тук минава за аплауз. Напоследък, ако се заслушаше внимателно, тя схващаше значението дори на цели думи.

… Ето, точно в този момент кралицата отправяше хвалебствени слова към своите слушатели. Одобрителното аф-аф-аф се надигна от всички страни. Звуковата картина наподобяваше стадо тюлени. Една от главите на кралицата се наклони към купата пред нея и тя измъкна от там някаква богато гравирана дрънкулка. После произнесе името на една от глутниците.

От първите редици на събралото се множество излезе един-единствен член и запреплита крака към кралицата. Накрая почти допря нос в муцуната на най-близката част на кралицата. Владетелката спомена нещо за проявена смелост, а после две от нейните части привързаха дървената — брошка? — към куртката на наградения. Частта се завъртя около себе си и се върна обратно при своята глутница.

Кралицата извади нов почетен знак и извика името на друга глутница. Джоана се протегна към Скрупило.

— Какво става тук? — рече учудено тя. — Защо само единични части получават медалите?

И освен това как издържаха на толкова близко разстояние до кралицата?

От началото на парада Скрупило стоеше скован и много по-нервен от останалите. Сега обаче извърна глава към нея.

— Шшшт! — После се опита отново да извие врат към кралицата, но Джоана побърза да се вкопчи в една от куртките му. — Глупаво момиче — процеди най-накрая той, — наградата е за цялата глутница, но само една част бива излъчена, за да я приеме. Ако всички се скупчат там, ще настане същински хаос.

Хм. Една след друга още три глутници „излъчиха по една част“ и получиха отличията си. Цялата церемония се извършваше стегнато и с безпогрешни движения, също както е било при военните паради на хората, за които разказваше историята. Някои от наградените се държаха достойно през цялото време, други ставаха плахи и объркани, щом приближаха кралицата.

Най-накрая Джоана не издържа.

— Ей, Скрупило, а ние кога ще получим своите медали?

Този път той дори не я удостои с поглед; всичките му глави се взираха неотклонно в кралицата.

— Последни, естествено. Ние двамата убихме гнездото и спасихме живота на кралицата.

Но Джоана забеляза, че целият се тресе от напрежение. Той безумно се страхуваше! Внезапно тя разбра каква е причината за тоя страх. Кралицата без усилие можеше да съхрани съзнанието си, дори при толкова близко присъствие на чужда част. Но това беше непосилно изпитание за самотната част, колкото и кратко да траеше. Да изпратиш една от своите части сред членовете на друга глутница означаваше да изгубиш чувство за собствената си самоличност и да й се довериш напълно… Това напомни на Джоана за един исторически роман, който обичаше често да гледа. По време на Мрачната епоха в Нийора, когато кралицата удостоявала някоя дама с аудиенция, васалката по традиция предавала меча си и едва след това коленичела пред своята владетелка. По този начин тя засвидетелствала своята вярност. Същото беше и тук. Но когато погледна отново Скрупило Джоана осъзна, че въпреки че церемонията си беше чиста формалност, тя пак всяваше ужасен страх у присъстващите.

Бяха връчени още три медала, а после кралицата изквича звуците, които съставляваха името на Скрупило. Главнокомандващият артилерията се затресе още по-силно и започна да издава свистящи стонове с уста.

— Джоана Олсъндот — произнесе кралицата, после отново продължи на езика на Остриетата. Най-вероятно ги приканваше да се приближат.

Джоана се изправи на крака, но нито една от частите на Скрупило не я последва.

Кралицата се разсмя с човешки смях. Тя държеше между зъбите си две полирани брошки.

— По-късно ще ти обясня всичко на самнорск, Джоана. Сега просто се приближи насам заедно с една от частите на Скрупило. Скрупило?

Внезапно Джоана и Скрупило се озоваха в центъра на вниманието. В тях бяха вперени хиляди чифта очи. Вече не се чуваше нито афкане, нито приглушени разговори. Джоана не се беше чувствала така изложена на чужди погледи още откакто игра Първия колонист в училищния спектакъл „Кацането“. Тя се наклони ниско, така че устните й да се изравнят с една от главите на Скрупило.

— Хайде да вървим, момче. Сега ние сме големите герои.

Той извърна към нея разширени от страх очи.

— Не мога — думите бяха произнесени почти беззвучно. Въпреки присъщата на характера му горделивост и цялото перчене с наушниците, Скрупило се тресеше от ужас. И това съвсем не беше сценична треска.

— Не мога толкова скоро пак да се разделя на части. Не мога.

В редиците зад тях взе да се надига шум. Бяха артилеристите на Скрупило. В името на всички Сили, нима щяха да се настроят срещу него само заради тази незначителна случка? Е, тогава добре дошла в средните векове! Ама че глупави създания! Дори разделен на части, Скрупило успя да им отърве задниците, а сега…

Тя преметна ръце през раменете на две от неговите части.

— Двамата с теб сме го правили и преди, не помниш ли?

Главите кимнаха.

— Така беше. Онази моя част никога не би постигнала сама онова, което направихме заедно с теб.

— Аз също нямаше да се справя без нея. Но двамата заедно успяхме да убием вълчето гнездо.

Известно време Скрупило я гледа мълчаливо с разчувстван поглед.

— Наистина го убихме. — После се изправи на крака и разтърси глави, така че наушниците да паднат на земята. — Готов съм!

Белоглавия се притисна плътно до Джоана. Тя изопна тяло и се постара да върви стегнато като войник. Двамата излязоха в празния кръг отпред. Отдалечиха се на четири метра от глутницата му, после разстоянието стана шест метра. Момичето леко докосваше с пръстите на едната ръка козината по врата му. Когато стигнаха на дванайсет метра от глутницата на Скрупило, крачката на Белоглавия стана колеблива. Той обаче вдигна глава към Джоана, а после продължи уверено напред.

 

 

Джоана не си спомняше много подробности от тяхното награждаване, защото през цялото време вниманието й беше приковано в Белоглавия. Кралицата произнесе дълга и неразбираема реч. Най-накрая двамата бяха окичени с по една богато гравирана дрънкулка и се отправиха назад. Едва тогава тя се сети за тълпата, която ги наблюдаваше. Множеството се простираше навътре в гората, чак докъдето поглед стига. Сега всички ги поздравяваха възторжено, а артилеристите на Скрупило крещяха най-високо.

 

 

Наближаваше полунощ. Джоана се връщаше от бивака на артилеристите. Беше се упътила към центъра на лагера, където беше шатрата на кралицата. Наоколо цареше тишина. Стражите пред шатрата не се опитаха да я спрат, а само тихо издадоха предупредителен сигнал. В края на краищата наоколо не се срещаха чак толкова много човешки същества. Кралицата подаде глава през завесата на входа.

— Влез, Джоана.

Частите й се бяха разположили в обичайния кръг, а кутретата лежаха по средата. Беше доста тъмно. Единствената светлина се процеждаше през пролуките на входа. Джоана се търкулна върху възглавниците, където спеше обикновено. Цяла вечер след получаването на наградата се канеше да си поговори откровено с кралицата за доста неща. Тържеството при артилеристите обаче наистина мина много весело — би било глупаво да им разваля доброто настроение.

Владетелката вдигна една от главите си по посока на момичето. Двете кутрета на мига повториха нейния жест.

— Видях те на тържеството. Беше доста трезва. Ти вече свикна с храната ни, но още не си се решила да вкусиш от нашата бира.

Джоана сви рамене.

— На децата не им е позволено да пият преди да навършат осемнайсет години.

Това беше желязно правило и родителите й го следваха безкомпромисно. Джоана навърши четиринайсет години само преди няколко месеца; Компютърът й припомни дори точния час на нейното раждане. Момичето се зачуди дали ако все още беше в Главната лаборатория на Страумлинските владения, щеше да опита тайно от забранените напитки заедно със своите приятели. Сигурно би постъпила точно така. Но тук, където сама си беше господар, а при това призната за велик герой, тя не вкуси дори капка… Причината бе в отсъствието на нейните родители. Чувстваше ги някак по-близо до себе си, когато спазваше техните желания и съвети.

Джоана почувства как сълзите напират в очите й.

— Хммм. — Кралицата сякаш не забеляза потиснатото й настроение. — Значи Пилигрима е имал право, когато ми каза каква е причината за твоето въздържание. — Тя потупа с лапа кутретата и се усмихна. — В това правило наистина има смисъл. Тия двете също няма да опитат бира, докато не пораснат, макар че тая вечер чрез мен май успяха да разберат какво е да са леко пияни.

В шатрата наистина се усещаше дъх на бира.

Джоана нервно прекара ръка по лицето си. Точно сега никак не й се щеше да обсъжда проблемите на юношеската възраст и измърмори:

— Знаеш ли, мисля, че днес скрои доста подъл номер на Скрупило.

— Аз… Да. Говорих с него за това още отпреди. Той не искаше да го прави, но аз си мислех, че е малко… надут. Нали това беше точната дума? Само ако знаех колко е притеснен…

— Той направо се разпадна на части пред очите на всички събрани. Доколкото разбирам, това си е истински позор. Права ли съм?

— … Така е. Да пожертваш собствената си чест в името на верността си към кралицата пред очите на всички тези благородници не е никак малко. Такъв е моят принцип на управление. Обзалагам се, че Пилигрима или Компютърът биха могли да предложат много други по-подходящи начини да се ръководи един народ. Но въпреки това се опитай да ме разбереш, Джоана. Аз държа именно на тази жертва. Беше важно вие двамата със Скрупило да сте до мен точно в този момент.

— Ясно, ние сме героите на деня.

— Мълчи и слушай! — Гласът й внезапно беше станал рязък и повелителен. Джоана разбра, че в този момент пред нея стоеше истинска средновековна владетелка. — Намираме се на двеста мили северно от моето царство, почти в сърцето на фленсеровите владения. Само след няколко дни ще се срещнем лице в лице с врага и мнозина от нас ще паднат в битката, без да знаят точно в името на какво умират.

Краката на Джоана се подкосиха. Ако не успееше да стигне до кораба по някакъв начин, тя никога нямаше да довърши започнатото от родителите й…

— Моля те, кралице! Този поход наистина си струва жертвите!

— Аз съм убедена в това, Пилигрима — също. Повечето от членовете на Съвета, макар и доста неохотно, приеха нашето решение. При това всички ние бяхме говорили с твоя Компютър, видяхме с очите си звездните светове и разбрахме на какво е способна вашата наука. Но от друга страна, повечето хора тук — и тя махна с глава към лагера отвъд стените на шатрата — ще излязат на бойното поле и ще се сражават единствено заради своята вярност към мен. За тях този поход крие смъртна опасност, а те изобщо не могат да проумеят неговата цел. — Тя млъкна, но кутретата продължиха още известно време да жестикулират усилено. — Питам се дали ти би убедила съществата от твоя вид да поемат такъв голям риск. В Компютъра се говори за военна повинност.

— Това е било в Нийора и то преди много време.

— Както и да е. Ставаше дума за това, че моята войска е мотивирана единствено от своята преданост и подчинението си лично към мен. През изминалите шестстотин години аз успях да опазя хората си — легендите и спомените на глутниците са съвсем категорични по този въпрос. Пак повтарям — това е единствената причина, поради която моята армия и артилеристите стигнаха чак дотук. Всеки от тях е свободен, когато реши да се откаже и да поеме обратно към дома. Та какво биха си помислили всички те, когато нашата първа „битка“ се оказа срещу някакво вълче гнездо. Ако не беше тоя невероятен късмет двамата със Скрупило да се окажете на точното място в точното време и при това да запазите самообладание, аз вече щях да съм мъртва. А заедно с мен и една трета от войската.

— Ако не бяхме ние, тогава сигурно някой друг щеше да го направи — каза скромно Джоана.

— Сигурно. Макар да не ми се вярва, че някой друг би се осмелил да припари до онова гърмящо нещо. Нали видя как действа на хората ми? Та представи си само как биха се почувствали моите войници, ако една непредвидена случайност насред гората може да причини смъртта на тяхната кралица и да направи смешни чудодейните ни оръжия! Как тогава биха се изправили срещу някой мислещ и разумен враг? Сега този въпрос се върти из много глави. Ако не успея да намеря отговор, ние никога няма да се измъкнем от тази долина. Или най-малкото няма да продължим похода на север.

— Значи затова раздаде медали — разменяш вярност срещу почести, така ли?

— Да. На теб ти се губи смисълът на цялата церемония, защото не разбираш езика на Остриетата. Аз се постарах да раздуя максимално заслугата на войниците си за днешната победа. Раздадох ордени от сребърно дърво на всички, които успяха да запазят самообладание и проявиха смелост по време на атаката. Това занапред ще ни бъде от полза. Освен това отново повторих какви причини са ме накарали да предприема този поход — чудесата, които ни обещава Компютърът и смъртната опасност, ако Стийл доведе докрай плановете си. Но те вече са чували всичко това, а нашата цел е толкова напред в бъдещето, че дори не могат да си я представят. Затова се наложи днес да им покажа нещо ново — вас двамата със Скрупило.

— Нас?!

— Постарах се да ви възхваля с най-силните думи. Единичните части често извършват отчаяни подвизи. Заедно вие сторихте онова, на което не е способна нито една глутница, озовала се близо до вълче гнездо. Ето защо аз се опитах да обясня на моята войска каква непобедима сила би се получила от обединените армии на нашите две раси. Как всяка от тях би могла да компенсира несъвършенствата на другата. Събрани заедно, ние бихме могли да станем дори Глутницата на глутниците. Как се чувства Скрупило?

Джоана леко се усмихна.

— Май отново възвърна самообладанието си. След като успя да излезе отпред и да си получи медала, значи е добре. — Тя попипа украшението, прикачено към колана й. Беше наистина красива вещ и представляваше изглед от Града на дърворезбарите. — Но преживяното изпитание коренно го промени. Трябваше да го видиш в компанията на неговите артилеристи след това. Те също му оказаха заслужена почит, а после потекоха реки от бира. Скрупило им разказа най-подробно какво сме правили и дори ме помоли да им разиграем отново как точно е станало всичко… Ти наистина ли мислиш, че войниците са повярвали на твоите думи за обединените сили на човешките същества и Остриетата?

— Така мисля. Когато говоря родния си език, аз мога да бъда много красноречива и убедителна. А днес особено се постарах. — Кралицата помълча известно време. — Освен това не е изключено в един момент казаното от мен да се окаже истина… А сега трябва да поспиш малко.

През завесата на входа вече се процеждаха ярки слънчеви лъчи.

— Добре.

Джоана смъкна от себе си горните дрехи, легна и се покри през глава, за да се скрие от светлината. Повечето от частите на кралицата вече спяха. Една-две глави обаче винаги оставаха с отворени очи. Въпреки това способността им да разсъждават значително намаляваше. А сега и те изглеждаха страшно уморени.

Джоана протегна ръка изпод завивката и погали врата на най-близката от частите й — слепецът.

— А ти вярваш ли в онова, което си казала на останалите? — попита меко момичето.

— Да, но ужасно се боя, че това вече няма никакво значение. Цели шестстотин години твърдо вярвах в себе си и в това, което правя. Но онова, което се случи при южния склон… никога не трябваше да става. Щяхме да го избегнем, стига да се бях вслушала в мнението на Вендейшъс.

— Но там можеха да ни забележат.

— Така е, но аз допуснах грешка, не разбираш ли това? Вярно е, че Вендейшъс разполага с точна информация направо от най-висшите съветници на Фленсер, но затова пък хич го няма при решаването на прости и ежедневни проблеми. Досега мислех, че мога да компенсирам тази негова слабост. Оказа се обаче, че старият път е в много по-лошо състояние, отколкото си го спомнях. Вълците никога нямаше да си направят гнездо край него, ако е имало редовно движение през последните няколко години. Ако Вендейшъс беше подбрал по-добре патрулите си или пък, ако аз бях подбрала него по-внимателно, никога нямаше да попаднем в тая клопка. Вместо това се оказахме напълно безпомощни… Излиза, че вече съм способна единствено да подвеждам онези, които все още вярват в мен. — Тя сякаш се усмихна. — Много странно, не съм говорила за това дори пред Пилигрима. Не е ли това още едно предимство при общуването с човешките същества?

Джоана потупа врата на слепеца.

— Сигурно е така.

— Аз твърдо вярвам в онова, което би могло да стане, но се боя, че душата ми не е достатъчно силна, за да доведе нещата до край. Може би е по-добре да прехвърля управлението на Пилигрима или на Вендейшъс. Ето върху това би трябвало да размисля. — Кралицата пресече опита на Джоана да се възпротиви. — А сега заспивай, моля те.