Дейвид Едингс
Пазителите на запада (23)

22.

— Какво си мисли този човек? — избухна кралица Порен в изблик на неприсъщ за нея гняв. — Дадох му изрична заповед да ни догони.

Лицето на Силк беше сурово.

— Мисля, че трябваше да проверим скъпоценните стъпала на генерал Халдар. Може би щяхме да открием върху тях издайническия белег на култа.

— Не говориш сериозно, нали! — възкликна Порен.

— Той съзнателно отказва да се подчини на заповедите ти, Порен. Освен това го прави по такъв начин, че излага на смъртна опасност и теб, и всички нас.

— Повярвай ми, ще проуча из основи случилото се веднага щом се върна в Боктор.

— За съжаление сега не отиваме в тази посока.

— Тогава ще се върна край плитчините — заяви кралицата. — Ако е необходимо, ще му отнема командването.

— Не — възрази твърдо дребничкият драснианец. — Няма да ти позволя.

Тя го изгледа невярващо.

— Келдар, осъзнаващ ли с кого говориш?

— Прекрасно, Порен, но онова, което си решила, е твърде опасно.

— Това е мой дълг.

— Не — поправи я Силк. — Всъщност твой дълг е да останеш жива достатъчно дълго, за да отгледаш Кева и той да стане крал на Драсния.

Кралицата прехапа устни.

— Не е честно, Келдар.

— Животът е суров, Порен.

— Той има право, ваше величество — намеси се Джевълин. — Генерал Халдар вече е извършил предателство, отказвайки да изпълни заповедите ви. Не мисля, че би се поколебал да прибави и вашето убийство към първото си престъпление.

— Ще ни трябват още хора — избоботи Барак. — Във всеки случай поне още малко. Иначе ще трябва да спрем и да изчакаме Брендиг.

Силк поклати глава.

— Хелдар лагерува при плитчините. Ако това, което подозираме, е вярно, той няма да позволи на Брендиг да свали войската си на брега.

— Е? — попита гневно Се’Недра. — Какво ще правим сега?

— Не смятам, че имаме избор — рече Барак. — Ще трябва да се върнем при плитчините и да задържим Халдар за извършеното предателство. След това ще се присъединим към копиехвъргачите и ще дойдем с тях тук.

— Та това ще отнеме почти седмица! — възпротиви се малката кралица.

— Какво друго можем да направим? Тези копиеносци наистина са ни нужни.

— Мисля, че пропускаш нещо, Барак — прекъсна го Силк. — Усети ли лека хладина във въздуха през последните два дни?

— Да. Рано сутрин.

— Ние сме в североизточна Драсния. Зимата тук идва много рано.

— Зимата ли? Но сега е едва ранна есен.

— Намираме се далеч на север, приятелю. Първият сняг може да ни изненада по всяко време.

Барак започна да ругае.

Силк дръпна Джевълин настрана да си поговорят насаме.

— Всичко пропада, нали, Гарион? — прошепна Се’Недра. Долната й устна трепереше.

— Всичко ще се оправи, Се’Недра — окуражително каза той и я прегърна.

— Но как?

— Все още не съм го измислил.

— Уязвими сме, Гарион — подхвана сериозно Барак. — Навлизаме в територията на култа с малобройни сили и лесно можем да попаднем в засада.

— Трябва да изпратиш някого напред на разузнаване — подхвърли Белдин и вдигна очи от парчето студено месо, което късаше със зъбите си. После натъпка останалата част в устата си и обърса пръстите си в изцапаната си туника. — Мога съвсем да не бия на очи, ако пожелая.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна Поулгара. — Хетар идва на север с алгарските родове. Би ли могъл да отидеш при него и да му съобщиш какво се е случило? Той ни е необходим колкото е възможно по-скоро.

Вълшебникът я погледна одобрително и без да спира да дъвче, каза:

— Това хрумване никак не е лошо, Поул. Мислех си, че семейният живот е размекнал мозъка ти, но изглежда, единственото, което се е отпуснало у теб, е задникът ти.

— О, стига вече! — възкликна тя.

— Най-добре ще е да тръгна веднага — каза той. Тялото му се сви, ръцете му се разпериха, вълшебникът изведнъж засия, облян в ярка светлина, и се превърна в птица.

— Ще ви оставя за няколко дни — каза Силк, който тъкмо се бе върнал при тях. — Може би все още имаме шансове да спасим положението. — След това се обърна и без колебание тръгна към коня си.

— Къде отива? — обърна се Гарион към Джевълин.

— Трябват ни хора — отвърна Джевълин. — Отива да намери войници.

— Порен — рече Поулгара, опитвайки се да хвърли поглед през рамо. — Мислиш ли, че напоследък съм натрупала излишни килограми?

Порен леко се усмихна.

— Разбира се, че не, Поулгара — отвърна тя. — Той просто те дразнеше.

Ала докато сваляше синьото си наметало, Поулгара изглеждаше доста загрижена.

— Ще тръгна напред — каза тя на Гарион. — Ти продължавай да напредваш с войските, но не ги принуждавай да бързат прекалено много. Не искам да се натъкнете на капан преди да съм ви предупредила. — Изведнъж тя потрепера, превърна се в голяма снежнобяла сова и отлетя, размахвайки съвсем безшумно леките си криле.

От този ден Гарион предвождаше армията си с особено внимание, като я разгръщаше във възможно най-добрия защитен строй. Удвои и броя на съгледвачите. Яхнал коня си, кралят на Рива се изкачваше на върха на всеки хълм по пътя им, за да разгледа местността, простираща се пред тях. Скоростта на придвижването им спадна до не повече от пет левги на ден. Въпреки че това забавяне го измъчваше, Гарион разбираше, че няма друг избор.

Поулгара се връщаше всяка сутрин и докладваше, че по пътя напред не ги грозят никакви опасности, след това отлиташе, размахвайки безшумно криле.

— Как се справя с всичко това? — попита Се’Недра. — Струва ми се, че изобщо не спи.

— Поул може да издържи седмици, без да спи — отвърна Дурник — Всичко ще бъде наред, ако това не се проточи твърде дълго.

— Белгарион, — рече Еранд с безгрижния си глас, застигайки с дорестия си жребец коня на краля. — Знаеш, че ни следят, нали?

— Какво?

— Наоколо има хора, които ни наблюдават.

— Къде са?

— На няколко места. Скрили са се грижливо. Други препускат между града, към който отиваме, и войската зад нас при реката.

— Това никак не ми харесва — отбеляза Барак. — Сигурно се опитват да съгласуват действията си.

Гарион погледна през рамо към кралица Порен, която яздеше до Се’Недра.

— Би ли ни нападнала драснианската войска, ако Халдар й нареди? — попита той.

— Не — отвърна категорично кралицата. — Армията ми е напълно предана. Войниците не биха се подчинили на такава заповед.

— А какво ще стане, ако си мислят, че ви спасяват? — попита Еранд.

— Да спасяват мен?

— Точно това им внушава Улфгар — отвърна момчето. — Казва на войниците, че нашата войска ви държи в плен.

— Смятам, че при такива обстоятелства войниците биха ни нападнали, ваше величество — намеси се Джевълин. — А ако хората на култа и армията ни заклещят помежду си, ще изпаднем в много голяма беда.

— Какво все още не се е стоварило върху главите ни! — гневно възкликна Гарион.

— Поне не вали сняг — напомни му Лелдорин. — Все още не.

Войската сякаш пълзеше през пустошта. Облаците продължаваха да се трупат застрашително над нея. Целият свят като че бе скован в студен леденосив цвят; всяка сутрин мръсната ледена кора, покриваща застоялите вирове, ставаше все по-дебела.

— С тази скорост никога няма да стигнем, Гарион — каза Се’Недра един мрачен ден по обяд.

— Ако попаднем в засада, наистина няма да стигнем, Се’Недра — отвърна той. — Това ми е неприятно колкото и на теб, но мисля, че наистина нямаме друг избор:

— Искам си бебето.

— И аз.

— Ами тогава направи нещо, Гарион.

— Приемам всякакви предложения.

— Не можеш ли… — Тя направи леко, рязко движение с едната си ръка.

Той поклати глава.

— Знаеш, че възможностите на тези вълшебства са ограничени.

— Каква е ползата от тях тогава? — попита горчиво тя и се загърна по-плътно със сивото риванско наметало, за да се предпази от студа.

Голямата бяла сова ги очакваше зад следващото възвишение.

Бе кацнала на един строшен клон, щръкнал над един мъртвешки бял дънер, и ги наблюдаваше, без да премигва, със златистите си очи.

— Лейди Поулгара — поздрави я Се’Недра, навеждайки учтиво глава.

Бялата сова й отвърна с лек официален поклон. Гарион изведнъж се разсмя.

Очертанията на совата проблеснаха, въздухът около нея затрепери за момент. След това Поулгара се появи пред тях, седнала на клона.

— Какво е толкова забавно, Гарион? — попита го тя.

— Не бях виждал птица да се покланя — отвърна той. — Просто ми се стори смешно.

— Не се поддавай на веселото настроение, скъпи — строго каза тя. — Ела тук и ми помогни да сляза.

— Да, лельо Поул.

След като кралят й помогна да слезе от клона, вълшебницата го погледна изпитателно.

— Внушителна армия на култа се е разположила на две левги от тук и те очаква — съобщи му тя.

— Каква е числеността й?

— Два пъти по-многобройна от твоята.

— Ще трябва да уведомим останалите — мрачно каза той и обърна коня си.

— Бихме ли могли по някакъв начин да се промъкнем край тях? — попита Дурник, след като Поулгара им разказа всички подробности за сектантите, които ги очакваха в засада.

— Не мисля, Дурник — отвърна тя. — Знаят, че сме тук, и съм сигурна, че ни наблюдават.

— В такъв случай, щем не щем, трябва да ги нападнем — заяви Мандорален. — Нашата кауза е справедлива, затова неминуемо ще ги победим.

— Интересно убеждение, Мандорален — рече Барак. — Но предпочитам превъзходството в броя на войниците да бъде на моя страна. — Едрият мъж се обърна към Поулгара. — Как са разположили силите си? Искам да кажа…

— Знам какво означава тази фраза, Барак. — Вълшебницата разчисти с крак малко място на земята и взе една пръчка. — Пътят ни минава през пролом, врязващ се в ниската верига от хълмове точно пред вас. В най-дълбоката част на пролома и по двата му склона се спускат изровени от водата клисури. Сектантите са се разделили на четири части, като всяка от тях се крие в отделна клисура. — Поулгара очерта с пръчката разположението на клисурите. — Очевидно възнамеряват да ни изчакат да влезем точно по средата между тях. Тогава ще ни нападнат едновременно от всички страни.

Дурник навъсено разучаваше схемата.

— Вихме могли да разгромим с лекота всяка от неприятелските части — каза той и потри замислено едната си буза. — Всъщност единственото, което ни трябва, е по някакъв начин да държим останалите три дружини на врага настрана от сражението.

— В общи линии планът е добър — намеси се Барак. — Но не смятам, че враговете ни няма да се впуснат в боя само защото не сме ги поканили.

— Това е невъзможно — съгласи се ковачът. — Затова вероятно ще трябва да издигнем нещо като преграда, която ще им попречи да се включат в сражението.

— Измислил си нещо, нали, Дурник? — отбеляза кралица Порен.

— Каква преграда би могла да възпре злодеите? Как ще ги спрем да не се втурнат на помощ на другарите си? — попита Мандорален.

Дурник сви рамене.

— Огънят би свършил добра работа.

Джевълин поклати глава, посочи ниските храсти в полето и изсумтя:

— Всичко по тези места е все още зелено — изтъкна той. — Не смятам, че ще гори много добре.

Дурник се усмихна.

— Не е необходимо да палим истински огньове.

— Би ли могла да направиш това, Поулгара? — попита Барак със светнали очи.

Тя помисли за малко и отвърна:

— Не и на три места едновременно.

— Но ние сме трима, Поул — напомни й ковачът. — Ти би могла да препречиш пътя на една от вражеските дружини чрез изкуствено изображение на огън; аз мога да поема втората, а Гарион — третата. Ще затворим като в кошара всяка дружина в собствената й клисура. А щом приключим с първата, ще можем да преминем към следващата. — Дурник леко се навъси. — Единствена трудност е, че не съм сигурен как точно се създава този изкуствен образ.

— Не е толкова трудно, скъпи — увери го леля Поул. — С Гарион бързо ще се научите на този майсторлък.

— Ти какво смяташ? — обърна се кралица Порен към Джевълин.

— Опасно е — отвърна шефът на драснианското разузнаване.

— Имаме ли друг избор?

— В момента не ми идва наум нищо друго.

— В такъв случай решението е взето — заяви Гарион. — Вие уведомете войската за нашия план, а Дурник и аз ще започнем да се учим как се правят големи въображаеми огньове.

След около час риванската армия потегли внимателно напред. Ниската верига хълмове се простираше мрачна и заплашителна пред тях, а обраслият с бурени път ги водеше право към осеяния с огромни камъни пролом, където чакаха в засада невидимите сектанти. Когато навлязоха в пролома, Гарион се напрегна, съсредоточи волята си и внимателно си припомни всичко, на което го бе научила леля Поул.

Планът се оказа изключително успешен. Щом първата бойна дружина на сектантите се спусна бясно надолу от укритието в своята клисура с високо вдигнати оръжия и победни викове на уста, Гарион, Дурник и Поулгара светкавично преградиха останалите три клисури. Връхлитащите сектанти се сепнаха, ликуването им се замени с разочарование, те впериха изумени погледи във внезапно избухналите пламъци, които пречеха на техните другари да се включат в сражението. Риванците на Гарион веднага се възползваха от моментното колебание на врага и стъпка по стъпка първата дружина на сектантите бе изтласкана обратно в тясната клисура.

Гарион едва успяваше да следи развоя на битката, защото съзнанието му бе изцяло съсредоточено да създава образ на пламъци, чувство за топлина и пращене на огън в началото на клисурата, разположена непосредствено до полесражението. Видимостта през високо издигащите се пламъци не бе добра. Гарион зърваше сектантите, опитващи се да защитят лицата си от силната топлина, каквато всъщност там нямаше. И изведнъж се случи нещо, за което не се бе досетил нито един от тях. Сектантите, затворени в клисурата, за която отговаряше Гарион, започнаха припряно да изливат кофи вода върху въображаемите пламъци — черпеха чевръсто скъпоценната течност от един застоял вир. Разбира се нямаше свистене на пара, нито някакъв друг видим резултат от опитите да се угаси несъществуващият в действителност огън. След малко един сектант, разтреперан от страх и колебания, все пак нагази в огъня и викна:

— Не е истински! Огънят не е истински!

— Но оръжието ми е съвсем истинско — измърмори мрачно Лелдорин и изстреля остра стрела в гърдите му. Сектантът разпери ръце и падна по гръб в огъня, който въобще не засегна отпуснатото му тяло. Това, разбира се, издаде всичко. Отначало няколко, а след това двадесетина последователи на култа се втурнаха направо през изкуствените пламъци, създавани от Гарион. Виждаше се единствено дъгата, която описваше ръката на Лелдорин, изпращайки стрела след стрела срещу напиращите сектанти.

— Твърде много са, Гарион — извика той. — Не мога да ги задържа. Ще трябва да отстъпим.

— Лельо Поул! — изкрещя Гарион — Пробиват защитната ни линия!

— Отблъсни ги — извика тя. — Използвай волята си.

Кралят на Рива се съсредоточи още повече и издигна здравата преграда на волята си срещу хората, изскачащи от клисурата. Отначало изглеждаше, че опитите му ще се увенчаят с успех, но усилията, които влагаше, бяха огромни, и той скоро започна да се изморява. Краищата на тази светкавично създадена бариера започнаха да изтъняват и да се разкъсват. Мъжете, които той толкова отчаяно се опитваше да задържи, започнаха да откриват слабите места в нея.

Съсредоточил цялата си воля върху поддържането на преградата, Гарион изведнъж чу страхотен тътен, подобен на гръмотевица.

— Гарион! — извика Лелдорин. — Конници! Стотици конници!

Смаян, Гарион хвърли светкавичен поглед към склоновете на пролома. Видя изневиделица появила се орда конници, спускаща се по стръмния, изровен от водата улей от изток.

— Лельо Поул! — извика той и посегна към рамото си, за да извади меча на Желязната хватка.

Ала щом стигна до риванския крал, лавината конници направи рязък завой и се впусна срещу предните редици на сектантите, които след броени секунди щяха да пробият преградата на Гарион. Тази новопоявила се армия бе съставена от жилави, пъргави като тетива на лък мъже, облечени в черно.

— Надраки! О, богове, това са надраки! — чу Гарион виковете на Барак, долитащи някъде от другата страна на пролома.

— Те пък какво правят тук? — измърмори Гарион.

— Гарион! — извика Лелдорин. — Онзи мъж в средата на конницата не е ли принц Келдар?

Неочаквано появилата се войска, връхлетяла в ожесточеното сражение, бързо промени развоя на битката. Конниците препускаха направо срещу слисаните сектанти в клисурите и им нанасяха страшни загуби.

След малко Силк отиде при Гарион и Лелдорин в пролома.

— Добър ден, господа — поздрави ги той самоуверено. — Надявам се, че не съм ви накарал да чакате дълго.

— Къде намери всички тези надраки? — попита Гарион и потрепна от внезапно обзелото го облекчение.

— В Гар ог Надрак, разбира се.

— Че защо са се съгласили да ни помогнат?

— Защото им платих — сви рамене Силк. — Дължиш ми много пари, Гарион.

— Как намери толкова много хора за толкова кратко време? — попита Лелдорин.

— Ярблек и аз имаме пункт за търговия с кожи точно зад границата. Ловците, които ни донесоха кожи миналата пролет, просто се шляеха наоколо, отдадени на на пиене и комар, така че ги наех.

— Пристигна тъкмо навреме — рече Гарион.

— Забелязах. Тези твои огньове бяха майсторска работа.

— Да, до момента, когато започнаха да изливат вода върху тях. Тогава положението стана напрегнато.

Неколкостотин сектанти успяха да се измъкнат по стръмните склонове на клисурата, но за повечето от другарите им пътят към бягството бе пресечен.

Барак излезе от клисурата, яхнал коня си. Риванската войска приключваше с малцината оцелели сектанти, които се бяха нахвърлили срещу силите на Гарион.

— Искаш ли да им дадем възможност да се предадат? — попита той Гарион.

Гарион си припомни разговора, който бе водил с Поулгара преди няколко дни, и каза:

— Мисля, че трябва да го сторим.

— Знаеш, че не си длъжен да ги пощадиш — напомни му Барак. — При тези обстоятелства никой не би те обвинил, ако ги изтребиш до крак.

— Не — възрази Гарион. — Не искам. Кажи на останалите живи, че ще пощадим живота им, ако хвърлят оръжието.

Барак сви рамене.

— Ти решаваш.

— Силк, ах ти лъжлив разбойнико! — възкликна един висок надрак с дебело палто от кожи и рунтава кожена шапка, който трескаво претърсваше тялото на един убит сектант. — Каза, че всички носели пари и че били отрупани със златни верижки и гривни. Тоя има по себе си само бълхи.

— Може и да съм преувеличил мъничко, Ярблек — отвърна любезно Силк на своя съдружник.

— Би трябвало да те изкормя, знаеш ли?

— О, Ярблек! — възкликна Силк с престорено удивление. — Така ли разговаряш със собствения си брат?

— Брат! — изсумтя надракът, изправи се и ритна силно трупа, който го бе разочаровал толкова горчиво.

— Нали така се споразумяхме, когато станахме съдружници, че ще се отнасяме един към друг като братя.

— Не мисли, че ще се хвана на въдицата ти, невестулка такава! Освен това преди двадесет години забих нож в гърдите на собствения си брат, защото ме лъжеше.

След като и последните сектанти, хванати в капана на надраките, хвърлиха оръжието и се предадоха на превъзхождащите ги по численост победители, Поулгара, Се’Недра и Еранд навлязоха предпазливо в пролома, придружени от мръсния Белдин.

— Твоите алгарски подкрепления са все още на няколко дни път оттук — обърна се към Гарион грозният вълшебник. — Опитах се да ги накарам да се придвижват по-бързо, но те се отнасят прекалено нежно към конете си. Откъде намери тези надраки?

— Силк ги е наел.

Белдин кимна одобрително и отбеляза:

— От наемниците винаги излизат най-добрите войници.

Ярблек позна Поулгара и я загледа със светнали очи.

— Все още си красива като преди, момиче — рече той. — Промени ли си мнението? Сега ще ми позволиш ли да те купя?

— Не, Ярблек — отвърна тя. — Все още не. Но дойдохте в много подходящ момент, не мога да отрека това.

— Само защото някакъв си лъжлив разбойник ме подведе, че ще има голяма плячка. — Надракът погледна свирепо Силк. — Честно казано, щях да изкарам повече пари, ако бях скубал заклани пилета.

Белдин погледна Гарион и каза:

— Ако искаш да видиш сина си преди да му порасне брада до пояс, веднага продължавай напред.

— Трябва да дам разпореждания за пленниците — отвърна Гарион.

— Какво толкова има да се разпореждаш? — сви рамене Ярблек. — Подреди ги в редици и ги изколи до един.

— Категорично не!

— Какъв е смисълът да водиш сражение, ако не можеш да изколиш пленниците, след като то свърши?

— Някой ден, когато имаме малко повече свободно време, ще ти обясня — обеща Силк.

— Алорни! — въздъхна Ярблек и впери поглед към мрачното небе.

— Ярблек, ти, крастав кучи сине! — изкрещя женски глас. Беше жена с гарвановочерна коса, облечена в кожени панталони и плътно прилепнал кожен елек. Силният й гняв личеше отдалеч, ала не скриваше изумителната й красота. — Нали каза, че ще спечелим купища пари, ако оберем мъртвите. Тази паплач няма нищо у себе си.

— Подведоха ни, Вела — отвърна мрачно надракът и погледна сурово Силк.

— Казах ти да не вярваш на тази малка змия с лице на плъх. Ти си не само грозен, Ярблек, ами си и глупав!

Гарион с любопитство наблюдаваше ядосаната жена.

— Това не е ли момичето, което танцуваше в кръчмата в Гар ог Надрак? — обърна се той към Силк, припомняйки си поразителните форми на жената, накарали кръвта на всеки мъж в пивницата да закипи.

Дребният драснианец кимна.

— Тя се омъжи за онзи ловец — Тек, — но той не беше особено убедителен в един спор с мечка преди няколко години и брат му я продаде на Ярблек.

— Най-голямата грешка, която съм допускал през живота си — каза покрусено Ярблек. — Тя е почти толкова чевръста с ножовете, колкото и с езика си. — Надракът дръпна единия си ръкав и им показа възпален червен белег. — А аз само се опитвах да се държа приятелски с нея.

Жената се изсмя.

— Ха! Знаеш правилата, Ярблек. Ако искаш вътрешностите ти да бъдат на място в корема ти, дръж си ръцете по-далеч от мен.

Белдин я гледаше особено.

— Момиче с характер — измърмори той на Ярблек. — Обожавам устатите жени с пъргав ум.

Изведнъж в очите на Ярблек проблесна отчаяна надежда.

— Харесваш ли я? — попита нетърпеливо той. — Ще ти я продам, ако искаш.

— Да не си си изгубил ума, Ярблек? — викна възмутено Вела.

— Моля те, Вела — водя делови разговор.

— Този оръфан стар трол не може да купи халба пиво, та мен ли! — Жената се обърна към Белдин. — Имаш ли поне две монети, че да подрънкват, удряйки се една в друга, магаре такова?

— Виж, сега напълно провали пазарлъка — обвини я с жален глас Ярблек.

Ала Белдин се засмя дяволито на момичето, изкривявайки устни чак до ушите си.

— Ти разпали интереса ми, момиче — рече й той. — Вече не мога да си припомня кога това се е удало другиму. Но положи още мъничко усилия, опитай да поработиш върху заплахите и ругатните си. Темпото им нещо не ми допада. — Вълшебникът се обърна към Поулгара. — Смятам да се върна назад. Искам да проверя какво са наумили драснианските копиехвъргачи. Не зная защо, но никак не ми харесва, че ще пълзят зад гърбовете ни. — След това вълшебникът разпери ръце, тялото му се сви и той се превърна в ястреб.

Вела не откъсна от него невярващия си поглед, докато изневиделица появилата се птица се издигаше към небето.

— Как го направи? — смаяна изрече тя.

— Просто дарба — отвърна Силк.

— Дарба ли? — Жената се обърна към Ярблек с пламнали от ярост очи. — Защо ми позволи да му говоря така? Знаеш колко са важни първите впечатления. Сега вече той никога няма да ми направи прилично предложение.

— Сама видя, че няма никакви пари.

— Освен парите има и други неща, Ярблек.

Ярблек поклати глава и се отдалечи, мърморейки нещо неразбрано.

Очите на Се’Недра бяха хладни и твърди като зелен планински ахат.

— Гарион — подхвана тя с подвеждащо тих глас, — някой ден в съвсем близко бъдеще ще трябва да си поприказваме за онези кръчми, за които спомена. И за танцуващите момичета и други неща.

— Това се случи преди много време, скъпа — отговори бързо той.

— Не е било достатъчно отдавна.

— Има ли някой нещо за ядене? — попита Вела и се огледа. — Гладна съм като вълчица с десет вълчета.

— Може би ще успея да ти намеря нещо — отвърна Поулгара.

Вела я погледна и очите й се отвориха още по-широко.

— Да не би да си тази, за която си мисля? — попита тя и гласът й потрепера, изпълнен със страхопочитание.

— Зависи за кого ме вземаш, скъпа.

— Разбрах, че танцувате — намеси се Се’Недра с леденостуден глас.

Вела сви рамене.

— Всички жени танцуват. Аз просто съм най-добрата, това е всичко.

— Изглеждате ми много самоуверена, госпожо Вела.

— Само излагам фактите такива, каквито са. — Вела огледа Се’Недра с любопитство и възкликна: — Божичко, ама ти наистина си дребничка! Сигурна ли си, че си пораснала?

— Аз съм кралицата на Рива — отвърна Се’Недра и изправи рамене.

— Много добре, момиче — каза топло Вела и я потупа по рамото. — Винаги се радвам, когато видя, че някоя жена се е издигнала в живота.

 

 

В сивия предобед Гарион се изкачи на върха на един хълм и пред очите му се разкриха внушителните стени на Реон. Градът бе разположен на върха на стръмен хълм и стените се издигаха високо към небето.

— Е — измърмори тихо Барак. — Пристигнахме.

— Не мислех, че стените са толкова високи — каза Гарион.

— Непрекъснато ги надстрояват — каза Барак и посочи. — Ето, виж новите каменни зидове.

Над града предизвикателно бе издигнато яркочервеното знаме на култа към Мечката — алено парче плат, в центъра на което с черни очертания бе изобразена тромаво крачеща мечка. Знамето плющеше на хладния вятър. Незнайно защо то предизвика у Гарион необяснима ярост.

— Искам това нещо да се свали — каза той през стиснатите си зъби.

— Затова сме дошли — отвърна Барак.

Мандорален, сложил блестящите си доспехи, се приближи до тях и каза:

— Не ще е лесно, нали?

— Няма да е чак толкова зле — отвърна Барак. — Стига Хетар да дойде навреме.

Мандорален оглеждаше укрепленията на града с око на познавач.

— Не смятам, че ще бъдем изправени пред непреодолими трудности — уверено заяви той. — Щом се завърнат войниците, които изпратих да донесат трупи от гората на десетина левги на север оттук, ще започна изграждането на обсадните машини.

— Ще успееш ли да хвърлиш с някакво приспособление достатъчно голям камък, за да пробиеш толкова дебели стени?

— Не ще ги разрушим с един-единствен удар, Гарион — отвърна рицарят. — Трябва да бъдем упорити, да ги засипем с градушка от непрекъснати атаки. Ще обкръжа града със стенобитни машини, ще обсипя стените му с грамадни канари. Не се и съмнявам, че вече ще сме пробили стените тук-там преди пристигането на лорд Хетар.

— А нима хората отвътре няма да запълнят зейналите дупки веднага щом ги пробиеш? — попита Гарион.

— Не и ако други катапулти мятат срещу тях горещ катран — отговори Барак. — Много е трудно да съсредоточиш мислите си върху нещо, когато дрехата ти гори.

Гарион потрепера.

— Ненавиждам мисълта, че ще трябва да използвам огън срещу хора — изрече тихо той, спомнил си за момент мурга Ашарак.

— Това е единственият начин, Гарион — отвърна Барак. — Иначе ще загубим много добри мъже.

— Добре — въздъхна Гарион. — Да започваме.

Подкрепени от ловците на Ярблек, риванците се подредиха в широк кръг около укрепения град. Числеността на смесената войска все още не беше достатъчна, за да започнат успешен щурм срещу високите мрачни стени, но въпреки това армията бе достатъчно голяма, за да обгради успешно града от всички страни. Мандорален имаше нужда от няколко дни за построяването на обсадните машини. Щом работата по тях приключи, те бяха разположени на предварително определените позиции. След това въздухът около града затрептя от непрекъснатото бръмчене на опънати до скъсване въжета, размотаващи се със страхотна сила; навсякъде се разнасяше оглушителният трясък на тежките скални късове, разбиващи се в стените на Реон.

Гарион следеше развоя на събитията от наблюдателната си позиция на върха на един хълм. Камък след камък се издигаха високо във въздуха и се сгромолясваха върху стените, които на пръв поглед изглеждаха непревземаеми.

— Тъжна гледка — чу Гарион гласа на кралица Порен и се обърна. Острият вятър развяваше черната й рокля и разпиляваше русата й като лен коса. Драснианската кралица наблюдаваше мрачно как машините на Мандорален безмилостно обстрелват градските стени.

— Реон се издига на това място почти три хиляди години. Бил е непристъпна канара, закриляща границата на кралството. Изпитвам особени чувства, нападайки един от собствените си градове, особено ако вземем предвид факта, че половината от нашите войници са надраки, а Реон е бил построен да служи като преграда преди всичко срещу тях.

— В известна степен войните винаги са нелепи, Порен — съгласи се Гарион.

— Нека не използваме фразата „в известна степен“. О, Поулгара ме помоли да ти предам, че Белдин се е върнал. Имал да ти съобщи нещо важно.

— Добре. Ще дойдеш ли и ти? — Той подаде ръка на кралицата на Драсния.

Белдин се бе излегнал на тревата близо до палатките, оглозгваше един кокал, останал от супата на обяд, и от време на време разменяше по някоя обидна дума с Вела.

— Изправен си пред нов проблем, Белгарион — обърна се гърбавият вълшебник към краля на Рива: — Драснианските копиехвъргачи са вдигнали лагера си и напредват насам.

Гарион се намръщи и попита:

— На какво разстояние от нас се намира Хетар?

— Твърде далеч. Ще му се наложи да се състезава с тях по бързо придвижване — отвърна дребният гърбушко. — Смятам, че изходът на цялото ни начинание ще зависи от това коя от двете войски ще стигне първа дотук.

— Драснианците няма да ни нападнат, нали? — попита Се’Недра.

— Трудно е да се каже — отвърна Порен. — Ако Халдар ги е убедил, че Гарион ме държи в плен, може и да го направят. Джевълин препусна нататък, за да види дали ще успее да разбере какво точно става в техните редици.

Гарион разтревожено загриза нокътя на палеца си.

— Не си гризи ноктите, скъпи — рече му Поулгара.

— Да, лельо — отвърна той, без да спира, и попита Белдин: — Хетар напредва ли възможно най-бързо към нас?

— Така пришпорва конете, че те едва се държат на краката си от изтощение.

— Само да имаше някакъв начин да забавим копиеносците…

— Хрумнаха ми две-три интересни неща — измърмори Белдин и погледна Поулгара. — Какво ще кажеш да полетим заедно известно време сред облаците, Поул? Може да ми потрябва помощта ти.

— Не искам да нараняваш тези мъже — изрече твърдо кралица Порен. — Дори и да са заблудени от някого, те са мои поданици.

— Ако това, което съм замислил, завърши успешно, никой няма да пострада — увери я Белдин, изправи се и изтупа прахта от туниката си. — Беше ми приятно да си побъбря с тебе, момиче — обърна се той към Вела.

От устата й се изля цял ураган ругатни, които накараха лицето на Се’Недра да пребледнее.

— Ставаш по-добра — рече одобрително той. — Мисля, че започваш да му хващаш цаката. Идваш ли, Поул?

Вела следеше с поглед как ястребът със сини петна по врата и снежнобялата сова се издигат, описвайки красива спирала във въздуха. Лицето й беше непроницаемо.