Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (5)

Долината е в безопасност и ще печем хляб

В десет часа сутринта ветрецът разпръсва зеленикавия аромат на млада пшеница и Фернандо тихичко си тананика над ливадата:

— Ogni giorno la vita e una grande corrida, ma la note, no. Всеки ден животът е една голяма битка, но нощта, ах, нощта — Кълна се, овцете го слушат, толкова са неподвижни по време на сутрешните му неаполитански концерти. И аз слушам. И пея, с него. — Gia il mattino е un ро grigio se non c’e il dentifricio, ma la notte, no. Утрото се помрачава, ако няма паста за зъби, но нощта, ах, нощта.

Барлоцо закъснява за работа, но след по-малко от седмица търпелив инструктаж Фернандо без усилие смесва цимента, нанася, заглажда, заравнява и полага тухлите — справя се с маневрите по зидането на стената, която накрая ще обгражда пещта на дърва. В някои дни Барлоцо изобщо не идва и ни е ясно, че отсъствието му е обмислено, че усеща положителната нагласа на Фернандо към този първи творчески проект в живота му.

Доказателството: трудно ме търпят на строителната площадка; участието ми се свежда до пренасяне и домакинстване, докато мъжът ми открива ръцете си и това колко красота могат да създават те. Чудесно е за него, мисля си, но започвам да се отегчавам да стоя на едно място, приведена, в очакване на поредната команда да донеса лимонада или хартиени салфетки. Ето защо всеки ден си подарявам тези часове — за да ги прекарам насаме със себе си.

Първото нещо, което ще направя, е да се отърва от тосканската си униформа. Откакто сме пристигнали, не съм обличала нищо друго, освен работни ботуши, светлокафяви панталонки и зарязаната от дъщеря ми фланелка с „Кокто Тунис“. Въпреки че селският живот ми действа благотворно, провинциалните дрехи не ми прилягат. Аз съм редник Бенджамин^[1], която копнее за сандали и среща с приятел за обяд. По-скоро си искам бюстието и пола, която шумоли. Летният ми дрешник изглежда като гардероба на Мими за „Бохеми“. Тафта, дантели и тюл, кринолини, син ленен жакет с волани, същият, но ушит от шоколадова коприна, шапки, които да придърпвам силно надолу върху прекалено гъстата си коса. Романтична колекция. Деликатността на тези неща се балансира от няколко изключителни дрешки в стил четиридесетте от Норма Камали. Няколкото привидно градски рокли избирам да пренебрегна. Венеция поощрява всякакви стремежи, като импулсът за костюм е само един от тях. Там ми се струваше в реда на нещата да се лутам из тесните сенчести улички с надиплена дантелена пола, чийто бароков обем се смекчава от прилепнал пуловер с висока яка, а косата ми е обуздана в стегнат кок и прибрана с фиби ниско на тила. А на палубата на лодка, пореща светналите под звездите среднощни води, покрай мраморни дворци, които се поклащат, изникнали от лагуната, една жена може да се чувства възхитително в кадифена пелерина с качулка, пърхаща на студения черен вятър. Да трепкам, качена на бара тук, в „Чентрале“, със същата кадифена пелерина, може само да предизвика скандал и усещане за Хелоуин. Въпреки това правите полиестерни поли точно под коляното, четвъртитите блузони отгоре и обувките с отворени пети на моите съседки не са в стил, който мога да възприема. Нито пък ще прекарвам провинциалния си живот безопасно опакована в дънки, нагаждайки се към комфорта на другите.

Избирам от дрешника си тънка копринена рокля с мънички нашарени навсякъде по нея щампи от оранжеви и розови рози. Веревно скроена, нежно прилепваща към дупето, полата се разширява под коленете и спира в средата на прасците. Харесва ми как шумоли, докато се движа, сякаш е част от тялото ми. Решавам, че ще я нося със старите работни ботуши, предимно защото имам желание да пазя костите на глезените си по тези хълмове, но и защото контрастите ми харесват. Сутрин ще грабвам една жилетка и голяма сламена шапка, както и старите тъмни очила „Шанел“. По-късно ще се увивам в дълга бяла престилка за готвене. Вечер ще връзвам високо косата си, ще добавям огърлица и „Опиум“. И преди да се приготвя за лягане, ще плъзвам роклята над главата си, ще изпитвам удоволствие от аромата на слънцето и как се смесва с моя собствен и ще я хвърлям в мивката на банята, ще я изплаквам като бельо с капка тоалетен сапун, ухаещ на мускус, ще изцеждам водата от нея и ще я провесвам на последната от моите сатенени закачалки. До сутринта винаги ще изсъхва. Харесва ми идеята да не трябва да мисля какво да облека, като знам, че роклята с розите е най-хубавата от всички рокли за мен през тези летни дни.

Следващата точка в личния ми дневен ред изисква план за работа. Колкото и да искаме да залостим холандската врата срещу заповеди и нареждания като онези, които изтезаваха Фернандо в живота му на банкер, все пак трябва да се подчиня на някакъв вид дисциплина. Сега е мой ред да поработя известно време, за да може той да се наслаждава на новия си статус на пенсионер. Първата ми книга, написана във Венеция, е томче със спомени и рецепти, епизоди от пътуванията ми из десет региона на Северна Италия. Понеже е потънала в процеса на производство и е планирана за издаване късно наесен, точно сега няма друго какво да направя, за да й помогна да се придвижи. Междувременно имам договор за написване на втора книга на приблизително същата тема, но съсредоточена върху осем региона на Южна Италия. Осемнайсетте месеца, които са ми дали за проучване и писане, сякаш се разтягат пред мен като вечност, но все пак знам какъв фокусник е времето. Сега е моментът да започна да нахвърлям основното и да планирам пътуванията.

С нетърпение очаквам целия този процес и въпреки това, поне засега, по-скоро бих пъхнала всичко под жълтото дървено легло и просто бих потънала в тосканския живот. Но не мога. Макар да искам да остана вярна на нашия бунт срещу системата, чакат ме също и няколко месечни заявки от клиенти, които още ме тормозят от Щатите — бюлетин за малка група калифорнийски ресторанти, меню и разработване на рецепти за други заведения, и най-вече — концепция за стартиращ проект в Лос Анджелис. По-дълбоко скритата истина е, че аз се наслаждавам на всичко това, благодарна съм за тези възможности, които ще ни издържат и ще държат ръцете ни вън от нашите тънки джобове.

Заемам се да си подредя нещо като кабинет точно срещу камината в обора. И като хрътка, надушила заек, Барлоцо подава наполовина кокалестата си същност през вратата.

— Ti serve un mano? Имаш ли нужда от помощ? — пита той, загледан в огромната плетеница от компютърни кабели в ръцете ми. Херцогът вече разбира, че възприемам двайсет и първи век само в минимални дози. — Мислех, че ще пишеш книгите и историите си с перо върху овча кожа — казва ми той, докато се заема.

— Ползвам компютъра за обработка на текста. Само за обработка на текста. По-сложните операции оставям на Фернандо. Но ти пък откъде знаеш толкова много по тези въпроси? — питам го аз.

— Не съм много сигурен, че знам нещо, но сигурно е повече от теб — отвръща той. — Освен това всички инструкции са на италиански, а аз мога да чета. Ти си продължи с твоята работа като tappezziera — тапицерка. Все има нещо в къщата, което още да не е закачено или постлано.

Защо трябва толкова бързо да се връща към това свое престорено държание на негодник? Като поклащам глава и сподавям смеха си от едва ли не постоянната му нужда да крие добрината си зад това негово мрачно тартарско изражение и глас, издърпвам завеси от един голям куфар. Ушити са от тежък жълт брокат, а някога са висели в театър или параклис — според търговеца, от когото ги купих на панаира в Арецо. Разгръщам ги върху черния чугунен лост с дървените краища, резбовани като ананаси, който пасва отгоре над вратите на конюшнята. Материята се плъзва и застава на мястото си. Три пердета, всяко широко по един и осемдесет. Пердетата обаче са двойно по-дълги от необходимото и изобилната им материя се излива на огромни маслени локви по каменния под. Събирам едното перде отстрани с дълга червена сатенена лента, завързвайки я на съвършен савойски възел. Дебелият плат възпира слънцето, но то все пак подсилва цвета му, обливайки стаичката в златно. Херцогът не е обелил и думичка през всичкото това време. Дори сега, подпрян на бедрата си, наблюдава ефекта, но единствено усмивката му подсказва, че според него всичко е прекрасно.

Докато градежът напредва, хората от селото всекидневно се навъртат около мястото на пещта. Чува се мърморене и подсвиркване, някои казват, че пещта е formidabile — впечатляваща. Онези, които си скубят косите и кряскат „Богородичке“, твърдят, че ще вдигнем във въздуха цялата проклета долина още щом запалим това нещо. Тъй като Фернандо скоро ще я завърши, вече подпомаган от технологичен контингент — и официален, и доброволен, — хората от близките села се отбиват вечер, оставят колите си край пътя и идват да посетят пещта, като че ли е светилище. Своенравното ни чувство за хумор ни подсказва да я кръстим Санта Джована. Почти всеки, който се появи, иска да говори за фурната от своето детство, какво е пекла леля му в неделя, какви незабравими питки е пекла мама. Донякъде като църковен купел, донякъде като пчелен кошер, фурната е толкова голяма, че няма да мога да вдигам и да слагам нищо в пещта, без да застана на дървения сандък, който Барлоцо е укрепил с каменна плоча отгоре, за да ме повдига.

По неговия си начин, типичен за неолита, Барлоцо изработва инструментите ни на ръка. Бавно полира с пясък парче дъб, дълго метър и половина, и го превръща в дръжка, после я прикрепя към метален лист, който е сплесквал с камък, докато ламарината изтънее. Това е нашата фурнаджийска лопата. Той прави метлата от сноп сухи маслинени клонки, завързани с оплетени стръкове плевел. Със зловещ инструмент, който би могъл да е някакъв вид неандерталски пинцети, продупчва на равни разстояния други два метални листа, подрежда ги, отделя ги с трески от дъбовата дръжка. Това пък е решетката ни за охлаждане.

Двамата с Фернандо обсъждаме какъв хляб ще изпечем първо.

— Нещо с царевично брашно или с елда? Или тънки питки с розмарин отгоре?

Фернандо иска сушени черни маслини и печени орехи, и нищо с елда.

Херцогът още не е вдигнал поглед от своя метален пиърсинг. Знае, че разговорът ни е безполезен. Знае, че първите хлябове — и ако сме умни, както той се надява, всеки хляб, който опечем след това — ще бъдат чисто тоскански безсолни самуни с дебела твърда кора и жилава, кисела среда. Приготвяме нова biga — щипка мая, шепа брашно, малко вода, всичко се разбърква заедно, после се оставя да шупне и да събере сила, — за да добавим към тази, която донесохме от Венеция. Като начало ще смесим културите и ще сътворим тоскански хляб с венециански спомени.

Завършването на фурната се пада в неделя и се договаряме първото печене да е сутринта на следващата събота, последната от юли. След хляба ще задушим coscia di maiale al chianti — свински бут в кианти. Може би два бута, ако решат да дойдат достатъчно хора. Оставяме покани на бара, казваме на всички, които видим, за вечерята по освещаването, допълваме, че радушно ги приветстваме да донесат сутринта своето тесто за хляб и ако искат, да пекат с нас.

— Senz’altro, ci vediamo, ci sentiamo prima. Несъмнено, ще се видим, ще говорим преди това — отвръщат толкова много хора.

Отвън в градината, изпреварили слънцето, подреждаме дървата и подпалките, както препоръча Барлоцо, само че с по-голяма прецизност. Сътворяваме натюрморт от дъбови клони и лозови пръчки, а отгоре натрупваме голям наръч от сух див копър за аромат. За късмет. Фернандо поставя подобен сноп копър и още един с пръчки отдолу, и разпалва буен огън, от който се извиват пламъци, а през вратата на пещта бълват гъсти кълбета дим, скривайки ни дори един от друг. Побягваме от мястото на бедствието, докато не виждаме, че задушливият порив е овладян и тръгва да изпълзява по стените на комина, преди черният му рунически стълб да изригне през отвора. Кашляме, крещим и тържествуваме. Долината е в безопасност и ние ще печем хляб.

Седнали на два стола от ковано желязо, придърпани близо до фурната, сега сме акушерки, които чакат. Ливадите отвъд са зелени, просто зелени, като накълцан градински чай и целина, разбъркани с маскарпоне; маслиновите дървета просветват със сребристи сигнали към орляк препиращи се птички, а житните стърнища в по-далечните ниви са напечени до хрущене и трошливи като изстинал карамел. Живея живота, който винаги съм си представяла. Искам това, което вече имам. Когато го казвам на Фернандо, той отвръща:

— Време е да разместим дървата.

Може би имаме предвид едно и също нещо.

Като плъзва ръка в кожената каишка на домашно изработения си пекарски ръжен, той разбърква нажежената до червено купчина, пръска искри и отново опушва въздуха наоколо. Няма да чакаме още дълго, затова влизам вътре, за да оформя моите половинкилограмови кръгли паньоти, които съм оставила да втасват около час. Като използва ръжена отново, Фернандо изтиква въглените на една страна, а аз се качвам на моя сандък и хубавичко разтръсквам лопатата, мятайки хлябовете на дъното на фурната, бутвам с бедро вратата на пещта да се затвори и ги пращам на оня свят. Почти девет и половина е — мислехме, че до това време някой все щеше да дойде. Обаче още никой не се е появил.

До късно сутринта не ни навестява жива душа. Докато се пече втората партида, изваждаме пресния свински бут от червеното вино, в което е киснал, правим резки по обагреното месо, пълним нарезите с намачкан чесън, розмарин и карамфилчета, втриваме по цялата повърхност зехтин, а накрая пак изливам върху бута всичкото вино от маринатата. Фурната изстива, докато наместваме запечатания съд и го укрепваме с бялата пепел, надявайки се на най-доброто. Закусваме с първия си хляб, а също и обядваме с него, като го покриваме с прошуто и лакомо го сдъвкваме на мига, между глътки хладно вино „Требиано“.

Вече е почти девет часът вечерта. Като последица от свирепата, кратка буря, чезнещото слънце отново се появява и набързо пожелава лека нощ. Докато нареждаме масата за вечеря отвън на терасата, вдигаме поглед и виждаме Флори — неохотно се тътри надолу по хълма и придържа към гърдите си купа, сякаш е пушка, която пренася над река. На двайсет метра зад нея е херцогът — полюшва петлитрова бутилка с червено вино в плетена кошница. В края на краищата, ще има празнична вечеря.

Изтичвам долу да посрещна Флориана, която е останала без дъх от катеренето. Тя спира на пътя, зад нея са последните слънчеви отблясъци. Иглици дъжд лепнат по незабрадената й, пусната свободно коса, улавяйки я в своята блещукаща червеникавокафява рамка. Топазени бадеми са очите й, тази вечер осветени от нещо ново или старо, от някакво изящно тайно кътче, което често е трябвало да забравя, че притежава. Разговаряме около минута и Барлоцо ни подминава като момче, което е прекалено срамежливо, че да говори с две момичета едновременно.

— Belle donne, buona sera. Красиви дами, добър вечер — казва той, без да забавя крачка.

Гостите ни са вежливи, приятни и все пак изглежда, дори и да е едва, че носят донякъде бремето на задължението. Ала свинското е меко като прясно сирене, а сосът му е като гъсто черно греяно вино. Хлябът има вкус на опърлено дърво и на вечност. Още щом гостите започват да говорят повече помежду си, отколкото с нас, разбираме, че изпитват и голяма лекота да са в нашата компания. Опитвам да не се втренчвам в тях, но всъщност изглеждат прекрасно заедно — всеки се грижи за другия, без да излага отношението си на показ. Не мисля, че някога съм ги виждала да се докосват или дори да се поглеждат направо един друг и все пак около тях се усеща голяма любов — такава, каквато би била първата любов на света. Официално не са двойка или поне никой от тях по никакъв начин не ни е показал нещо подобно през всичките тези седмици. Всеки си има свой дом, свой живот и се занимава с нещо съвсем свое. Но би трябвало да има и нещо повече. Трябва да има нещо повече.

— Знаете ли произхода на думата „компания“, „компаньон“? — пита Барлоцо, докато взема нова питка и я разчупва през средата. — От латински. „Ком“ е „със“, а „пан“ е „хляб“. Компаньон е човек, с когото разчупваме хляб.

Всеки от нас вдига чашата си, всеки предава хляба на другия, а накрая всички плъзваме парченца хляб в останалия сос. Амин.

След вечеря господата искат да седят, да пушат и да сръбват от своята грапа. Ние с Флори решаваме да се спуснем до термалните извори, където двамата с Фернандо се къпем повечето сутрини. Пълним цели шепи бишкоти в книжна кесия и ги пъхваме в пазарска чанта с малко одеяло и стара хавлия, с която да си избършем краката. Проверяваме дали има батерии в две фенерчета, захвърляме сандалите си и нахлузваме гумени ботуши, които не са ни по мярка, но ги намираме в плевнята. Завити в шалове, зарязваме Фернандо и херцога.

Нощта бързо захладнява, ние се кикотим и треперим единодушни, че сме „siamo due matte“ — две луди жени — луди да тръгваме толкова късно. Усещам радостта на Флори от тази деликатно дивашка лудория и нейната радост пробужда моята. Докато вървим, тя заговаря за „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Харесва ми да си представям как тази шейсет и няколко годишна тосканка с глава, покрита с прерафаелитски^[2] къдрици, чете американски приключенски роман.

— Знаеш ли, Шу, винаги съм искала да построя точно такъв сал и да се нося по същата тази река — най-голямата река в света. Да спра на някой самотен бряг в края на гората, да запаля огън, да опека бекон и да го изям направо от тигана. Как казвате панчета на английски? А, бекон. Разбира се. Би било наистина прекрасно.

Щом стигаме долу, до изворите, чертаем дъги с фенерчетата и търсим подходящо място за сядане, изхлузваме ботушите си и натапяме крака в топлата, процеждаща се вода. Но след като краката ни се затоплят, телата ни остават по-хладни и Флори се пресяга за одеялото. Като се увиваме около раменете с него, сядаме и разговаряме за книгите на живота ни. Въпреки че обича „Хъкълбери Фин“, Флори казва, че любимите й „чужди“ книги са „Мадам Бовари“, „Дейвид Копърфийлд“ и „Ана Каренина“. Особено „Ана Каренина“.

— Ах, как исках да познавам мъж като Вронски. Някой опасен като него. Опасен с това, че никога не би могло да има никой друг, освен него. Знаеш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — отвръщам, но всъщност знам прекрасно. Още увити в одеялото, с изхабени фенерчета, ние лягаме назад и сплескваме бурените и стръковете мащерка, като си правим малки гнезда с лица, обърнати към луната. Тласкани от ветровете, облаците бързо плуват край нея, толкова бързо, че сякаш и ние плуваме, по гръб, сред небето. Свободни.

Флори се надига и сяда, изважда краката си от вира, после поляга до изворите, потапяйки ръце във водата, още загледана в луната. От някакво много далечно място се втурва спомен.

— Някога познавах една жена, която приличаше на теб — споменавам й аз.

— Да не искаш да кажеш, че приличам на американка? — пита свенливо Флори, като се извръща леко, за да ме погледне.

— Не точно. Видях тази жена само веднъж. Била съм на осем-девет години, мисля, гостувахме на приятели или далечни роднини на баба ми, които живееха по крайбрежието на Лигурия, до Генуа. Май не бях особено щастлива, че съм там. Както и да е, един ден отидох да се шляя по плажа близо до къщата им и видях една жена, която печеше картофи върху огън от плавеи. Носеше няколко пласта дълги поли и цялата беше увита в шалове и кърпи. Усмихна ми се и аз седнах на пясъка до нея да я гледам. Като извади малка сребърна бутилка от джоба си, тя се пресегна, обърна дланта ми нагоре и изля няколко капки от нещо гъсто и тъмнозелено в нея, вдигайки я към устните ми. Сръчно изсипа малко и върху набръчканата възглавничка на своята ръка и го изсмука, като затвори очи и се усмихваше. Аз направих същото. Отначало ми се стори ужасно, като лекарство за болен стомах, но щом го глътнах, усетих истинския вкус и също се усмихнах. Така се запознах със зехтина.

Флори остава приведена над водата и всъщност говоря пред затворените очи на профила й. Тя поглежда, обръща се към мен, изпъва крака напред, оправя си полите. С устни, присвити в гальовна усмивка, Флори остава неподвижна.

— Моля те, не спирай. Разказвай ми още.

— Ами, Картофената дама се свиваше долу на пясъка точно както направи ти преди малко, а дебелите й гумени ботуши се подаваха изпод полите й. Взираше се в огъня или ставаше и мяташе ту камък, ту голямо парче дърво към морето, а щом картофите станеха на златисти шупли, ги обръщаше и ги намазваше със зехтина. Хвърли шепа сол, извадена от някакво друго място с вълшебни запаси, и вдигна високи, подскачащи пламъци от огъня. Най-после набоде два-три картофа на една клонка и ми предложи да ги вкуся. Вече откровено бях почнала да треперя от глад и ги изядох, като си опарих устата. Опитах вкуса им и вкуса на момента с някакъв нов апетит. Исках аз да съм нея. Исках да съм тази жена на плажа. Исках полите й, шаловете, наметалата, сребърната бутилчица. Исках да направя така, че един картоф да има по-добър вкус от шоколадов пай. Повече от всеки друг, тя ме остави да видя себе си. Понякога си мисля, че Картофената дама сигурно е била сън или привидение в червена дреха, дошло, за да ми предаде великата тайна, че да живееш за мига и да си доволен от порцията си, ще ти осигури най-хубавия живот от всички. Но жената беше истинска, Флори. И като се замисля сега, вероятно и тя е имала своите проблеми. Но някак изглеждаше отделена от нещастието и успяваше да извлече красотата от онзи следобед така ловко, както вадеше шишенцето от джоба си. Това беше нейният дар за мен. Накара щастието да изглежда като избор.

— Мислиш ли, че е истина? Въпрос на избор ли е щастието?

— В повечето случай е така според мен. Поне много по-често, отколкото много от нас разбират или вярват, че е.

Камбаните в селото известяват полунощ като в приказката за Пепеляшка. Ние се суетим наоколо, събираме нещата си и нахлузваме ботушите. Като се смеем по целия път, изкачваме хлъзгавия склон и се издърпваме една друга по стръмното. Заварваме мъжете седнали на пода на терасата, с лице един към друг — херцогът преподава урок по астрономия на спящия Фернандо.

— Виждам, че всичко тук е наред, затова се качвам нагоре и отивам да спя — Флори се смее с нейния тъничък момичешки смях, а херцогът се разгъва по цялото си протежение, за да я последва и техните „лека нощ, лека, съкровища“ звънтят през ветреца в мрака. С ръце скръстени пред гърдите, в опит да разтрия раменете си и да ги стопля, стоя и си мисля колко много си приличат човешките копнежи — да лагеруваш край Мисисипи, да нагазиш в етруски извор, пърженето на бекона, ароматът, който може да долети от картофа, и тревите, наредени заедно върху пушека на огъня, мирисът на бурно море и пресипналото стенание на водата, която стърже в камъка, вълните, как напредват все повече и повече върху пясъка, търсейки края на земята. Търсят почивка. Така правим и ние.

Schiacciata Toscana — Тосканска скиачата (плоска питка)

За две плоски питки от 40 см:

1 супена лъжица активна суха мая или 1 1/2 бучки прясна мая

1 равна чаена лъжичка кафява захар

2 3/4 чаши хладка вода

1/2 чаша студенопресован зехтин

3 чаени лъжички фина морска сол

6 1/2 чаши обикновено брашно

1 чаша фино смляно царевично брашно

2 супени лъжици пресни листа розмарин, смлени на прах

едра морска сол (по желание)

допълнително зехтин за намазване на тавичките, за поръсване и за придаване на блясък накрая

В голяма купа размесете маята и захарта в хладката вода и бъркайте, докато кристалчетата захар се разтворят. Покрийте с найлон и оставете за 10 минути. Разбъркайте зехтина и солта заедно и ги изсипете в сместа с маята. Започнете да прибавяте брашното, чаша по чаша, като разбърквате добре след всяка доза. Прибавете царевичното брашно наведнъж и размесвайте, докато получите меко, сухо тесто. Ако тестото ви се струва лепкаво, прибавете допълнително брашно — една по една супени лъжици. Обърнете тестото върху леко набрашнена повърхност и го месете 10 минути. Поставете го в чиста, леко намазнена купа и го покрийте с найлон. Оставете го да втасва един час или докато обемът се удвои.

Освободете въздуха от тестото със силен удар, разделете го на две и разтеглете всяко парче върху дъното на леко намазнена тавичка за печене с диаметър 30 сантиметра, поръсена с царевично брашно. Тестото малко ще се противи, но не се изкушавайте да използвате точилка. С върховете на пръстите си избутайте тестото до краищата на тавата и го оставете да почива. Върнете се към него след няколко минути и пак го издърпайте до ръба. До този момент тестото си е починало достатъчно и би трябвало да се държи доста послушно под пръстите ви. Покрийте подготвените скиачати с чисти кухненски кърпи и ги оставете за половин час. През това време загрейте фурната на 230 градуса.

След второто втасване притискайте, с кокалчетата надолу, юмруци върху повърхността на питките, като ги „сплесквате“ и образувате вдлъбнатини. Напръскайте отгоре скиачатите със зехтин, който ще се излее във вдлъбнатините, и поръсете розмарина и морската сол, ако ще ги използвате. Печете питките 20–25 минути, или докато придобият тъмнозлатист цвят. Прехвърлете изпечените хлябове от тавичките върху метални решетки, за да се охладят. Като използвате сладкарска четка, намажете горещите, току-що изпечени питки с няколко капки зехтин.

Сервирайте ги топли или на стайна температура. Според обичая, вместо да се режат на парчета, скиачатите се разчупват и се раздават на масата от ръка на ръка.