Даринда Джоунс
Третият гроб отсреща (14)

Глава 13

„Животът на монахинята: целомъдрие, нищета и послушание.“

Какво? Целомъдрие ли?

Лепенка на броня на кола

В мига, в който спрях пред офиса, се затичах по стълбите да споделя с Куки най-невероятното нещо, което чух по радиото. Прелетях през вратата и спрях пред бюрото й с приплъзване.

— Чу ли за пениса на Милтън Бърл?

Очите на Куки се разшириха и тя взе да ми сочи с брадичка някого зад гърба ми.

Обърнах се и видях една монахиня. Тя очевидно чакаше мен.

Неловко.

Аз се усмихнах.

— Съжалявам за това — казах и подадох ръка. Тя беше облечена в тъмносиня пола и пуловер, които бяха в тон с покривалото на главата й, под което се виждаше кестенява коса. — Аз съм Шарлот Дейвидсън.

— Знам. — Тя хвана ръката ми между своите, в зелените й очи проблясваше страхопочитание, сякаш бе срещнала рокзвезда. Или пък бе дрогирана. — Чувала съм, че е огромен.

— Моля? — попитах, объркана от възхищението в погледа й.

— Пенисът на Милтън Бърл.

— О, да. Чудесия, нали? Та с какво мога да ви помогна?

— Ами… — Тя погледна към Куки и после пак към мен. — Не отговаряте на имейлите ми, така че реших да ви посетя лично.

Намръщих се.

— Имейлите ви? Срещали ли сме се?

— Не — отвърна тя и тихичко се засмя, — но знам коя сте и просто исках да ви видя.

— Коя съм аз? — попитах леко притеснена.

Тя се наведе леко напред и пошепна със заговорническа усмивка.

— Жътварят на души.

Ако не се брои, че едва не припаднах, приех изказването й доста добре. Хвърлих поглед към Куки, която беше отворила широко очи и така се беше заплеснала, та не осъзнаваше, че беше преобърнала чашата си с кафе. Аз прочистих гърлото си и й посочих чашата. За щастие го беше изпила почти цялото. Тя грабна салфетка, за да се погрижи за разлятото, а аз поведох сестрата към офиса си.

— Да ви предложа кафе? — попитах и поех в обичайната посока. Бяха минали минути от последната ми чаша кафе.

Тя поклати глава.

— Добре, господ знае, че аз имам нужда — казах и си налях.

— Вероятно знае — съгласи се тя и аз осъзнах какво бях изтърсила, като вътрешно се сгърчих. — Харесват ми картините ви.

Куки също си наля друга чаша и седна до бюрото ми, а монахинята се настани отсреща.

— Благодаря. А ще ми кажете ли името си?

— Разбира се — каза тя и пак се изкиска, — аз съм сестра Мери Елизабет. Вие ме знаете като Мадам Невен.

Спрях в полуседнало положение, огледах я още веднъж, после се отпуснах на стола.

— Вие сте Мадам Невен?

Тя се усмихна търпеливо и кимна.

— Не сте точно каквато си ви представях — признах, като отпих голяма глътка. Очаквах жена в стил ню ейдж с бижута от мъниста, карти таро и ароматни масла. Мадам Невен беше жената от сайта „Ангели и демони“. Честно казано, най-много се изненадах от това, че умее да направи уебсайт.

— Сигурна съм. Съжалявам за заблудата. Просто не исках другите да разберат, че съм ви открила. Още не — каза тя и стисна длани. — Предпочитах да се уверя, че сте вие, преди да им кажа.

— На тях? — попитах. Ставаше неприятно. Само няколко души на Земята знаеха какво съм.

— На сестрите от Неопетнения Кръст. Ние сме надолу по улицата.

— Разбира се. — Изучавах я известно време. Тя не възрази. — Вижте, не че не вярвам в Големия шеф, само че откъде знаете коя съм аз, по дяволите?

— Ами…

— И как ме открихте?

— О…

— И откъде знаете за сина на Сатаната? — попитах и си спомних как Гарет й писа, като се престори на жътвар на души, а тя му отговори: „Ако ти си жътвар на души, аз съм синът на Сатаната“.

Куки кимаше, докато отпиваше от чашата си, а очите й се бяха разширили от любопитство.

Монахинята се усмихна търпеливо, почака ме да довърша и каза:

— Добре, преди да сме стигнали по-далече, може би ще искате да научите малко повече за мен.

— Добре — съгласих се, облегнах се на стола и отпих нова глътка.

Тя седеше изправена, с допрени колене, с ръце, скръстени в скута.

— Чувам ангели.

Примигнах и зачаках края на шегата. Монахинята изглежда беше приключила и аз попитах:

— И?

— О, само толкова. Чувам ангели.

— Добре, това обяснява всичко.

Тя издиша и пое отново дъх с облекчение.

— Слава богу. Притеснявах се…

— Наистина ли?

— Съжалявам.

— Нищо не обяснява. — Оставих кафето си и се наведох напред. — Беше сарказъм.

— О, разбирам. — Тя се намръщи и поклати глава. — Понякога ми убягва.

— Значи сайтът „Как да откриете демони“ е ваш?

Тя кимна с искрена усмивка.

— Строго погледнато, не е грях.

— Наистина ли сте Мадам Невен?

Ново кимване. Май се опитваше да ми даде време да го осъзная. Определено ми трябваше време.

— Добре, да продължим нататък.

Кимване.

— Куки ви писа и вие знаехте, че не е тя въпросната. После Гарет ви прати имейл, в който ви уведомяваше, че е жътвар на души и вие се усетихте, че не е той. Тогава нека само изясня — казах с вдигнат показалец. — Куки ви прати ново писмо, като ме регистрира с фалшиво име, че аз съм жътвар на души и вие разбрахте, че съм аз.

Кимване.

— Как…? Какво…?

Дожаля й за мен и заговори:

— Заради името, което тя беше посочила. — Погледна към Куки, която беше слисана също като мен. — Джейсън Воорхеес.

Направих гримаса.

— Казах ти да не избираш онзи от „Петък тринайсети“.

— Алтернативата беше Майкъл Майърс — защити се тя.

— Не, аз исках да съм онзи от „Хелоуин“. Ти в началото искаше да ме кръстиш Фреди Крюгер. — Погледнах сестра Мери Елизабет. — Сериозно? Фреди? Виждали ли сте на какво прилича кожата му?

— Това е без значение — заяви тя и уверено поклати глава. — Ангелите биха разбрали далеч преди нея кое име ще ви избере. Те ми казаха, че ще използвате точно това.

— Ангелите? Те наистина ли ви говорят?

Тя изпръхтя и покри стеснително устата си с ръка.

— Простете, понякога маниерите ми не са на нужното ниво.

— Нищо подобно.

— Всъщност ангелите не говорят на мен. Дори едва ли знаят, че ги чувам. — Повдигнах вежди въпросително и тя допълни: — По-скоро подслушвам.

— Подслушвате ангелите? — опитах се да уточня.

— Просто винаги съм ги чувала. Откакто се помня.

— Леле, това е наистина интересно. На приятелката ми Пари й се случи нещо подобно, когато официално я обявиха за умряла за няколко минути. Като се връщала на земята, чула ангелите да говорят.

Мери Елизабет се изкиска.

— Случва се. Същото е при мен, само че аз ги чувам постоянно. — Тя се наведе напред, сякаш за да сподели с нас някаква свещена тайна. — Всъщност на моменти е доста дразнещо. Те никога не млъкват.

— Да, предполагам, че е така — промърморих с усмивка. — И тъй, знаели сте какво име ще използвам, но оттам нататък как ме открихте?

— Хм, връзки. — Тя се облегна на стола с виновно изражение.

— А тези връзки да не са случайно незаконни?

Тя въздъхна.

— Не! Добре де, не съм много сигурна. Познат на познат.

Информацията бе от някой друг…

— Значи той…?

— Проследи вашия електронен адрес.

— Леле! — Бях впечатлена. — А вие създадохте този уебсайт с информация за ангели и демони?

Тя кимна.

— И сте чули фалшивото име на Чарли от ангелите? — попита Куки.

— Да, чувам всякакви неща. Не бихте повярвали какво ще се случи следващата седмица, ако не се направи нещо. — Тя извъртя очи. — А това не се случва. Никога. Никой не слуша.

— Вие сте пророк? — попитах леко озадачена.

— А… — Тя махна с ръка на това определение. — Не точно. Не и в обичайния смисъл. Искам да кажа, че не пророкувам. Само слушам онези, които го правят. Доста е неприлично, ако се замислите.

Не успях да се сдържа и се изкисках.

— Просто съм силно озадачена.

— Аз също — намеси се Куки. — Все пак сте различна от това, което очаквахме.

— Да, стана ми ясно. Но сестрите искат да знаят за вас. О, също и за Рейес.

Опа!

— И колко точно знаете за Рейес?

— Ами да видим. Той е син на Сатаната, който се е родил на Земята, за да бъде с теб, жътваря на души, въпреки че сестрите не харесват много това прозвище. Според тях то те ограничава. Истинското му име е Рей’азиел, което означава Прекрасния. И той като теб е портал. О! — Тя ни изгледа настойчиво. — И е толкова могъщ, че може да предизвика апокалипсис.

— Доста си информирана.

— Да, нали казах, сума дрънканици слушам. — Тя направи жест с отваряне и затваряне на дланта си като уста, която не спира да приказва. Беше смешно. — Значи знаеш, че той може да предизвика края на света? — попита тя.

— Да, имам някакъв спомен.

— Но… не разбирам. — Тя свъси вежди. — Спаси го, когато демоните щяха да го убият и още веднъж, когато щеше сам да отнеме живота си. После го свърза към това измерение, прикова го за него.

— Да, така направих. И какво? — След като победих демоните, които измъчваха Рейес, освобождавайки вътрешната си светлина, към която демоните явно бяха алергични, Рейес реши сам да отнеме живота си, за да не е толкова уязвим. Спрях го и го свързах с физическото му тяло. Но фактът, че сестра Мери Елизабет знаеше какво съм направила, и че изобщо й беше известно всичко за мен и Рейес, беше доста неприятен.

— Причините бяха налице — продължи тя, — само съм леко изненадана, че спаси живота му при всичко, което знаеш.

— Какви причини?

— Вие двамата. Ти и Рей’азиел. Вие сте магнити. Буквално. — Тя вдигна двата си показалеца, за да го демонстрира. — Привличани сте един към друг от силата на волята.

— О, това ли?

— Имам предвид, че ви е писано. Знаех, че ще го направиш. Само че ако демоните те пипнат…

— Да, чувала съм. Лоша работа — казах, без да обръщам внимание на свиването в корема си.

— Дори много лоша, но не се тревожи, ще ти пратят пазител веднага след голямото ти страдание.

— Страдание?

— Да — потвърди тя и кимна.

— Не си падам много по страданията. Тежко ли ще е?

— Страданието обикновено е тежко. Особено когато е предречено от ангелите.

— Звучи ужасно неприятно. И те ще ми пратят пазител? Но аз мислех, че Рейес е моят пазител.

Тя изсумтя.

— Рей’азиел? Твой пазител?

— Да — казах леко изненадана, — винаги се е появявал при нужда. Наглеждаше ме и е спасявал живота ми няколко пъти.

— Така е, но той не е твоят пазител. Той е… мисля, че не разбираш много добре ситуацията.

— Каква ситуация? — попитах притеснена.

— Той е… ами, много могъщ.

— Да, и това го помня.

— И е… не съм съвсем сигурна как да се изразя.

— Сестра Мери Елизабет, няма много неща, с които би ме обидила, ако от това се притесняваш.

— О, ами добре, тогава ще говоря направо. Той е нещо като твоята Ахилесова пета.

— Какво, какво?

— Твоят криптонит, разбираш ли?

— Значи Рейес е моето слабо място? — попитах по-скоро объркана, отколкото обидена.

— Точно така. Влюбена си в него. Не можеш да вземаш важни решения в негово присъствие.

— Тя има право — намеси се Куки и кимна в знак на съгласие.

— Уф. Моля те. Вземам важни решения по цял ден. Мога го и със затворени очи. Дори и с ръце, вързани зад гърба.

— Точно така — подметна тя и стисна устни непреклонно. — Обикновено такива неща се случват, когато той е наблизо.

Фактът, че й бе известно, беше странно смущаващ.

— Кой е той тогава? Пазителят? — Отпих дълга глътка кафе. Имах нужда от ободряване, щом ми се пишеше тежко страдание. Страданието, било то тежко или не, щеше направо да източи бодростта от мен.

— Не знам името му, но знам, че ще донесе равновесие. О, и все още не е мъртъв.

— Добре. — Облегнах се и се замислих. — Значи ще бъде мъртъв?

— Да. — Тя погледна часовника си. — Ще умре след два дни, единайсет часа и двайсет и седем минути.

— Охо, това е доста конкретно. Не го убивам аз, нали? — Изсмях се нервно. Щеше да е доста гадно да убия собствения си ангел-пазител. Току-виж взел, че се засегнал.

— Не, разбира се — каза тя и се изкиска с мен. — Не пряко.

— Хубаво. — Набързо отпих отново, преди да проумея думите й. — Чакай, какво означава това?

— Кое?

— Не пряко.

— Хммм — проточи тя и погледна тавана замислено. — Не съм съвсем сигурна. Само това знам. Още не бях вечеряла. Понякога пропускам някои неща, преди да съм вечеряла.

— Майко мила. — Стъпих с двата си крака на земята и се изправих. — Ще нося непряка отговорност за нечия смърт?

— Да.

— Каква гадост.

— Да, така е.

— Можеш ли да ги попиташ кой е?

— Кой кой е?

— Пазителят, когото ще убия непряко.

— О, разбира се. — Тя се усмихна леко. — Но кого да попитам?

Може би решението й да остане целомъдрена не е било лоша идея.

— Ангелите.

— А, ясно. Не.

— Защо не? — попитах леко намръщена.

— Казах ти. Не разговарям с ангелите. Само ги слушам. — После се обърна към Куки. — Тя още ли не спи?

Куки поклати глава.

— Откъде…? — Спрях се. — Ангелите? Сериозно? Такива ли са клюкари?

— Идея си нямаш.

 

 

Изпратих сестра Мери Елизабет до вратата и се обърнах към Куки.

— Само на мен ли ми се струва странно или наистина е така?

— И двете. — Тя ме изгледа притеснено и с леко подозрение. — Значи ще очистиш някого.

— Непряко — уточних в своя защита. — Пък и кой знае колко хора съм убила непряко. Ако щеш, ти също.

— Аз? — ахна тя ужасена. — Добре. Ще опитам да открия дали мъж на име Кийт Джейкъби е бил на Каймановите острови по времето, когато е починала първата съпруга на доктора.

— Чудесно. Аз ще поработя по случая на Рейес и ще проуча имената, които той ми даде.

— Това, което каза тя, беше доста шантаво — измърмори Куки, като се настани зад бюрото си. — Как така чува ангели?

Това ли беше най-важното?

— Ти чу ли онази част за тежкото страдание?

Изражението й се смекчи.

— Можеш ли да се постараеш да не съм наблизо, когато настъпи?

— Не мога — отрязах и тръгнах към офиса си, като направих отрицателен жест с ръка. — Щом трябва да страдам, така ще е и за всички в радиус от петнайсет километра.

Тя стисна устни.

— Какво стана с девиза „Един за всички“?

— Никога не съм била отборен играч.

— Да се жертваш в името на доброто?

— Нито си падам по човешки жертвоприношения.

— Да страдаш безмълвно?

Спрях и се обърнах към нея, присвила обвинително очи.

— Ако трябва да страдам, ще крещя с всичка сила твоето име. Ще ме чуят чак в Джърси, помни ми думата.

— Много си сприхава днес.

Петнайсет минути по-късно включих интеркома на бюрото си.

— Спомняш ли си медицинската сестра на зъболекаря от процеса на Рейес? Казала, че Ърл Уокър се страхувал от Рейес, а по една случайност работела при същия зъболекар, който идентифицирал Ърл по картона му.

— Помня, разбира се. Сара някоя си — отвърна тя.

— Сара Хадли. Познай къде е сега Сара Хадли.

— В Ямайка?

— Защо да е в Ямайка?

— Нали ми каза да позная.

— Чуй това…

— Разбери, че те чувам и без досадния интерком.

Двете с Куки се наведохме напред и се погледнахме през отворената врата.

— Но така е по-забавно — възразих, — по̀ като в „Стар Трек“.

— По-дразнещо? — попита тя.

Стиснах устни и зачаках и Куки бързо се предаде.

— Та къде е тя?

— Добре, чуй това. — Извадих статията. — Сара Хадли е била намерена мъртва от хазайката си в обитавания от нея апартамент в понеделник сутринта, след оплаквания, че телевизорът работел твърде силно. — Погледнах отново към нея.

— Не може да бъде — възкликна тя и пак се наведе напред.

— Може.

— Искаш да кажеш този понеделник?

— Не. Процесът на Рейес е приключил преди повече от десет години в четвъртък, нали така?

— Да.

— Тя е била открита в понеделник, веднага след процеса.

— Уокър я е убил. Прикривал си е следите.

— Така изглежда. Освен това е бил на косъм от затвора, задето мамел възрастни жени и им прибирал парите и го заплашвала петнайсетгодишна присъда.

— И точно тогава много удобно е убит?

— Около пет минути, преди да започне процесът срещу него.

— Късметлия.

— Да. Или голям хитрец.

— Значи Сара Хадли подменя зъболекарския картон на Уокър, с този на човека, който той е избрал да бъде в задгробния си живот…

— Какво? Не те чувам — започнах да размахвам ръка и да соча ухото си и интеркома. — Трябва да говориш към интеркома.

Тя въздъхна шумно и натисна бутона.

— След това тя свидетелства на процеса срещу Рейес, а готиният Ърл й се отплаща като…

— … я пребива до смърт с подпора за книги.

— Този Ърл май не е наред.

— И мисля, че го чакат трилион години в затвора. — Скочих и отидох в офиса на Куки да си взема сакото, тъй като го бях оставила там, върнах се в моя кабинет и пак включих интеркома. — Добре, имам адресите на хората, чиито имена ми даде Рейес. Тръгвам. Да се надяваме, че няма да убия никого.

— Имаш дни дотогава. Не се тревожи.

— Така е, а за щастие един от хората в списъка вече е мъртъв, така че няма как да го убия отново.

— А другите?

— Един е тук, в Албукърки, има един в Корона.

— Бирата?

— За беда, не. Градът.

— Имаме град на име Корона?

— Представяш ли си? Кой да знае? Първо ще разпитам тукашния. Пожелай ми късмет.

— Чакай! — спря ме тя, като минах покрай бюрото й.

Обърнах се към нея, но пръстът й още натискаше бутона и тя ме изгледа предизвикателно.

О, добре. Аз започнах това. Върнах се в кабинета си и включих интеркома.

— Казваш, че приличам на сладкиш, а?