Даниел Стийл
Чарлс стрийт 44 (5)

5.

В деня след като Тод се изнесе Франческа купи цветя почти за всички стаи. Почисти кухнята, мина навсякъде с прахосмукачка и старателно огледа най-горния етаж, за да се увери, че всичко е наред. Къщата изглеждаше страхотно. Айлийн пристигна по обяд. Донесе четири куфара, няколко кашона и три торби с обувки. Посочи ги смутено, докато Франческа й помагаше да качи багажа горе.

— Извинявай. Просто полудях по Коледа. Хвана ме депресията и се хвърлих да пазарувам. Куфарите не ми стигнаха.

— Не се притеснявай — усмихна й се Франческа. — Свикнала съм. И майка ми е луда за обувки. Лично аз предпочитам маратонки, но тя носи толкова високи токчета, че ако се кача на тях, от носа ми ще потече кръв.

— Явно съм като нея — отбеляза Айлийн.

Остави багажа в спалнята на най-горния стаж и слезе да донесе останалия.

Следобед в къщата цареше съвършено друга атмосфера. Предишния ден сякаш беше в траур, а днес се събуди с усещането за свобода. Втората обувка най-после бе метната. Тод го нямаше. Беше й тъжно, но не се чувстваше така съсипана, както когато го наблюдаваше да товари вещите си и да заминава. Най-лошото отмина. Отсъствието му нямаше да промени нещата, защото от месеци не живееха заедно. Просто сега нямаше да го вижда, когато влиза и излиза. Беше забавно да има момиче в къщата. По-късно следобед видя Айлийн в кухнята. Беше неделя, галерията беше затворена и Франческа се въртеше из къщата.

Айлийн се усмихна широко, когато се засякоха. Държеше се като хлапе.

— Много ми харесва горе. Красиво е. И благодаря за цветята. — Франческа бе оставила ваза с розови карамфили и рози в спалнята й. Айлийн изпадна във възторг. — Имам чувството, че най-после съм си у дома. Откакто пристигнах в Ню Йорк, не съм изпразвала куфарите. Страхотно е да разполагам със свое местенце. — Дори не негодуваше срещу продължителното изкачване до най-горния етаж. Забеляза компютър на масата в кухнята и погледна Франческа с надежда. — Нали не възразяваш да си проверя пощата? Още нямам лаптоп.

— Заповядай.

Франческа нямаше нищо против. Този лаптоп винаги седеше на масата в кухнята, но с Тод рядко го използваха. Имаше друг в кабинета си.

— Няма да се бавя повече от минута — увери я Айлийн.

Включи го и се усмихна широко, докато четеше писмата си. Разсмя се с глас на едно от тях. Франческа също се усмихна и тръгна към стаята си. Приятно беше да има някого наоколо. Сега къщата изглеждаше по-приветлива. Почти съжаляваше, че се налага да търси още наематели. Щеше да й е приятно да съжителства само с Айлийн, ала нямаше начин да си го позволи. Трябваше да намери още двама, но след Айлийн не се бе обадил нито един подходящ. На обявите, които пусна преди Коледа, откликваха единствено напористи и побъркани. Обади се приятно звучаща жена, току-що преместила се в Ню Йорк от Атланта, но намери друго решение, преди да дойде да огледа къщата на Чарлс Стрийт. Обстоятелствата я притискаха бързо да намери квартиранти. Не беше в състояние да плаща вноските само с наема на Айлийн.

Следобед Франческа дремна; рядко го правеше, но още се чувстваше емоционално изтощена от сбогуването с Тод предишния ден. Обеща да й се обажда, ала тя не знаеше дали наистина ще го направи, а и се колебаеше доколко държи на това. Не искаше да губи връзка с него, а същевременно не желаеше да е в постоянен контакт. Сега двамата трябваше да продължат напред. Поотделно.

За вечеря Франческа слезе отново в кухнята. Там завари Айлийн. Току-що довършваше купичка супа. Беше си я донесла и беше проявила тактичността да не пипа храната на хазайката. Беше добър признак — очертаваше се да бъде почтена наемателка.

Франческа си наля чаша мляко и взе ябълка. Айлийн седна отново на компютъра. Влече в сайт за онлайн запознанства и разгледа снимките.

— Опитвала ли си някога? — попита тя с дяволита усмивка. — Аз го обожавам. Все едно си поръчваш доставка на храна. Започнах да го правя в колежа. Запознах се със страхотни момчета в Ел Ей и Сан Диего. Излизах с едно цяла година, докато не се напи и не се записа пехотинец.

— Не знаех, че хората още го правят — напиват се и се записват в армията, имам предвид. И — не, никога не съм се запознавала с някого онлайн. Звучи ми опасно и ме е страх на кого ще попадна. Няма как да провериш предварително.

Идеята за онлайн запознанство я отблъскваше. Струваше й се прекалено отчаяно. Чувстваше се много по-сигурна да се запознава чрез приятели, макар да имаше доста познати, срещали мъже и дори бъдещите си съпрузи онлайн.

— Развиваш доста добро шесто чувство за хората. Попадала съм само на един-двама пълни боклуци.

— Често ли го правиш? — попита Франческа с интерес.

Изненадваше се, че хубаво, стойностно, лъчезарно момиче като Айлийн има желание да се запознава с мъже онлайн. Можеше да е с всеки, с когото пожелае. Но Франческа също така беше наясно, че не е лесно да срещнеш неженен, подходящ мъж и затова съществуваше услугата „Запознанства онлайн“.

— Не бих казала. Просто се развличам, когато нямам какво друго да правя.

Франческа се запита дали трябва да въведе някакъв ред по отношение на това кого води в къщата, но си даде сметка, че няма право. Тя й е само хазайка, а не наставничка в женски колеж или майка. И двете бяха на възраст, имаха свой живот и кого ще води Айлийн в къщата, си бе нейна работа. Затова си замълча. Качи се горе с ябълката и остави Айлийн да търси из мрежата. Самата тя съзнаваше, че това не е за нея.

Още не бе мислила да излиза на срещи; пък и не искаше. Не се чувстваше готова. Айлийн, преизпълнена с живот, търсеше да се запознае с хора в новия град. По-възрастната Франческа проявяваше предпазливост. Въобще не я привличаше услугата за онлайн запознанства. Ако срещне мъж, ще бъде по старомодния начин — чрез приятели или на светско събиране, или дори в галерията. Но в момента не желаеше да среща никого нито да излиза с мъже; пък и нямаше време. В интернет искаше единствено да намери още двама квартиранти.

След две седмици, в средата на януари, най-после се случи. Получи отговор от мъж, който й звучеше нормално. Бил графичен дизайнер, работел предимно вкъщи, от време на време пътувал в командировки, бил платежоспособен и търсел квартира, каквато е описана в обявата. Наскоро се бил развел и нямал мебели, но му трябвало само спалня и малък кабинет, където да сложи чертожна дъска и компютър. Празният втори етаж с някогашната трапезария му се струвал достатъчен. Уговориха се кога да дойде да види къщата. Спомена също, че е на трийсет и осем години, а когато се срещнаха, уточни, че има седемгодишен син и през уикенд го взема при себе си.

— Представлява ли проблем? — попита той притеснено.

Вече бе оглеждал няколко жилища, но навсякъде отказвали да приемат деца. Франческа дълго се колеба, преди да отговори, но накрая кимна.

— Всичко ще е наред, щом няма да е тук през цялото време.

Два уикенда през месеца не бяха чак толкова много и Крис Харли я погледна облекчен. Беше висок, слаб, с пясъчно руса коса, сиви очи и сериозно изражение. Изглеждаше изключително блед, все едно не бе виждал слънце от години. Щеше да е привлекателен, ако нямаше такъв угрижен вид.

По време на срещата не разказа много за себе си, като се изключи въпроса, свързан със сина му. Огледа стаите, остана доволен и реши:

— Ще ги наема.

Никакви възклицания „ох“ и „ах“, както направи Айлийн; по-скоро не каза почти нищо. На Франческа й се стори твърде затворен, но тя нямаше нищо против. Нещата се свеждаха до делови отношения; не беше необходимо да се харесват, нито да се опознават и да стават приятели. Интересуваше я единствено дали този човек щеше да си плаща редовно наема. Не ставаше въпрос за романтика, а и той не изглеждаше заинтересуван от такова нещо. След като му показа стаите, Франческа го отведе долу да види кухнята и студиото до градината. Той предпочете помещенията на втория етаж. Градинското студио му се видя малко, а и не желаеше да е толкова близо до кухнята. Предложи той да купи обзавеждането за спалнята, което я улесняваше.

Когато слязоха да разгледат кухнята, Айлийн беше там. Отново седеше пред компютъра, както често се случваше, но не само търсеше потенциални партньори за срещи, а и пишеше имейли. Вдигна поглед и щом забеляза Крис, се усмихна. По-късно каза за него — „сладък е“. На Франческа започваше да й се струва, че Айлийн си пада прекалено по момчета. Излизаше почти всяка вечер, но никой от ухажорите й не бе идвал в къщата и не бе създавал проблеми.

На Франческа Крис Харли й се струваше идеален наемател, макар да не знаеше нищо лично за него, освен че е разведен, занимава се с графичен дизайн и очаква да си плаща наема. Всъщност само последното я интересуваше и банката да потвърди, че има налични средства.

Ограничи се с подробностите, за които се осведоми и за Айлийн. Имаше чувството, че го е виждала някъде, някога… Но можеше и да се лъже. В края на краищата си стиснаха ръцете и Франческа му обясни, че щом получи положителен отговор от банката, жилището е свободно да се нанесе — колкото по-бързо, толкова по-добре. Ако всичко се уредеше, означаваше, че е на път да се сдобие с втори квартирант.

Тръгвайки си от къщата на Чарлс Стрийт, Крис Харли изглеждаше щастлив. Франческа обеща да му се обади, щом получи информация от банката, но пред себе си призна, че няма вид на човек, който ще има проблем да плаща наема или сметките. Изглеждаше солиден, консервативен и образован. Правел индустриални опаковки — беше й дал визитка. Обзе я усещането, че всичко ще е наред, а тя се доверяваше на инстинктите си. Щеше да е добре наоколо да има стабилен и според преценката й, почтен човек.

Докато с Айлийн разтребваха кухнята, сподели впечатленията си.

— И е привлекателен — подметна Франческа небрежно.

Айлийн само сви рамене.

— Прекалено е конвенционален, скучен. Не е за мен — добави тя. Франческа понечи да я попита, а кой е, освен десетките мъже, чиито снимки разглеждаше в интернет, но момичето я изпревари. — И ще е глупаво да се обвържа с мъж, който живее тук. Ще си наруша спокойствието и уединението. — И двете бяха единодушни по въпроса. — Ако нещата не потръгнат, ще се наложи да се преместя. Предпочитам да излизам с мъже, с които се запознавам навън или онлайн.

В момента усилено си разменяше имейли поне с половин дузина кандидати. Франческа нямаше представа с кои от тях се е срещала и с кои предстои.

За голяма радост банката даде отличен отзив за Крис. Явно бе намерила и втори наемател. Вярно, още не познаваше сина му, но колко лошо може да е едно седемгодишно дете? Пък и става дума само за четири дни месечно — не е чак толкова много. Звънна на служебния номер на Крис и му съобщи, че може да се нанесе, когато пожелае.

— Чудесно — зарадва се той. — Ще се пренеса този уикенд. Нямам много вещи. Ще купя каквото ми трябва за спалнята утре.

Уточни, че е оставил всичко на бившата си съпруга. В момента имал само дрехи, купчина книги и две картини. Всичко друго било в апартамента при жена му и сина му и от два месеца живеел на хотел. Допадала му обаче идеята да живее в къща, а не в апартамент. Това устройваше Франческа.

Крис се нанесе и атмосферата в къщата отново се промени. Той внесе нещо солидно. Франческа го намираше за изключително сериозен и спокоен и не допускаше, че ще създава проблеми; очакваше да е лесен за съжителство. Напълно покриваше представите й за наемател или квартирант. Айлийн не изглеждаше особено впечатлена, когато изкоментира преценката си пред нея.

— Прекалено е тих — отбеляза без особен интерес.

А и беше прекалено стар за нея. Предпочитала връстници, наскоро завършили колеж. За своите трийсет и осем години Крис изглеждаше много зрял и в някои отношения дори по-възрастен от Тод. Франческа подозираше, че е заради детето или развода. Каквато и да беше причината, приличаше на отговорен човек, какъвто тя искаше за наемател.

Следващия уикенд се пренесе. По-точно донесе чертожната дъска и запас от бои и четки, които старателно подреди. Донесе още гири, телевизор с плосък екран, стереоуредба и дрехите си. Още предишния ден докараха мебелите за спалнята и тя се изненада от леглото на два етажа. Стори й се странно, но после се досети, че е за сина му.

Този ден Франческа не видя повече новия си наемател: тя отиде в галерията, а когато се прибра, той се беше нахранил и работеше на етажа си. Айлийн беше заминала за уикенда.

Къщата беше подредена и тиха. Видя го чак в неделя в кухнята, където бе слязъл да си направи кафе. Попита го дали всичко е наред и той отвърна утвърдително. Седна тихо на масата, изпи си кафето, прочете вестника, наля си втора чаша и се качи отново горе. Не подхвана разговор с нея и тя забеляза, че в очите му има тъга. Каквато и да беше историята му, очевидно не желаеше да я обсъжда. Крис не даваше никакви видими признаци, че желае да се сприятелява. Мил и възпитан мъж, но хладен, какъвто се показа и при първата им среща. Това напълно я устройваше.

Вечерта звънна Ейвъри и тя се похвали с новия наемател.

— Звучи като идеален съквартирант — прецени Ейвъри. — Спазва дистанция, държи се възпитано и е благонадежден във финансово отношение. Запозна ли се с детето му?

— Още не. Сигурно ще дойде следващия уикенд.

— Да се надяваме, че не е чудовище.

— Крис не ми прилича на човек, който би търпял пакости. У него има нещо тъжно и е много мълчалив.

— Вероятно е имал неприятности или просто по природа е такъв. Не всички са чаровни и бъбриви като баща ти — добави тя и двете се разсмяха. — Някакви кандидати за студиото долу? — Ейвъри се радваше, че Франческа успя да намери двама подходящи наематели. Единият — приятен и забавен, другият — сериозен и мълчалив. Нещата наистина добре се подреждаха. — Някакви новини от Тод?

— Звънял е в галерията преди няколко дни, но ме е нямало. Бях при художник да донеса няколко картини. — За да пести пари, обикновено сама вършеше част от работата. — Оставил ми е съобщение — надявал се да съм добре. Неприятно ми е да го призная, но ми липсва. Липсват ми отношенията ни в началото, не съжителството ни от последната година. Животът ми стана прекалено монотонен: само работя, вечер се връщам вкъщи, ям, гледам телевизия и заспивам.

— Нещата ще се съживят. Излизай по-често, ходи на откривания и събирания.

Франческа обаче не беше настроена на такава вълна. Разказа на Ейвъри за новия художник, когото откри благодарение на един от „старите“ художници от галерията. Стана дума и за баща й. В момента усилено подготвяше предстоящата изложба и Ейвъри спомена, че едно от новите платна е великолепно. Тя бе най-големият му почитател. След като приключиха разговора, Франческа загаси лампата и остана да лежи в тъмното. Чуваше шума от телевизора в стаята на Айлийн и как Крис ходи напред-назад долу. Приятно й беше, че не е сама в къщата. Харесваше й, макар почти да не познаваше тези хора, а и вероятно никога нямаше да ги опознае. Докато мислеше за това, се унесе и заспа.

Следващата седмица Франческа откри изложба в галерията. Подобни начинания винаги бяха тежки и напрегнати, а работата — много: да подсигури пристигането на картините в галерията (често означаваше да тормози художника до последния момент), да се разпратят покани до клиенти и гости, да ухажва критиците не само да дойдат, но и да напишат добър отзив, да окачи картините, да се погрижи за осветлението. Когато отвориха вратите за посетителите, се чувстваше напълно изтощена.

Този път представяше един наистина труден художник: освен всичко друго постоянно настояваше картините да се разместват. Първата вечер продадоха четири платна. От няколко седмици не бе имала време да прегледа отговорите на обявата си. Все се канеше да го направи, но пропускаше. Трябваше й още един наемател, а не разполагаше с време да го търси. И въобще не виждаше Крис или Айлийн. Нещата се бяха подредили добре. Три седмици след като Крис се нанесе, тя най-после видя сина му. Седеше в кухнята и проверяваше пощата си, когато чу шум, стресна се и вдигна поглед: малко момче в червен пуловер и джинси я наблюдаваше с интерес.

— Харесва ми къщата ти — бяха първите му думи. После се усмихна. Имаше тъмна коса, големи сини очи и въобще не приличаше на баща си. — Аз съм Иън — представи се той учтиво и протегна ръка, за да поеме нейната.

Сладко дете; приличаше на хлапе от реклама.

— Аз съм Франческа. Искаш ли нещо за хапване?

Беше едва осем сутринта, а от баща му нямаше и следа. Иън се бе облякъл и слязъл сам.

— Добре. Ще ми дадеш ли банан?

Имаше няколко в купата на хладилника. Тя се пресегна и му подаде един, а той благодари.

— Искаш ли овесени ядки?

Той кимна. Сипа малко в купичка, заля ги с мляко и му даде чиния за банана.

— Всеки ден сам си приготвям закуската — похвали се той. — Мама обича да спи до късно. Вечер винаги излиза.

Франческа се въздържа от коментар. А и не знаеше какво да каже. Нямаше опит с деца на неговата възраст.

— В кой клас си? — попита тя.

Той дъвчеше с пълна уста и издути бузи. Тя се усмихна. Забави се, преди да й отговори.

— Втори. Тази година смених училището. Харесвах старото повече, но мама каза, че е много далеч.

В този момент Крис влезе в кухнята. Усмихна се на сина си, а после и на Франческа, когато видя, че го е нахранила. Не го бе виждала толкова щастлив, откакто се нанесе. Изглеждаше спокоен, дружелюбен и топъл. Очевидно бе луд по момчето и се гордееше с него.

— Благодаря, че го нахрани. Измъкнал се е, докато бях в банята.

— Добре се забавляваме — увери го Франческа.

Иън я погледна доволен. Явно и на него му беше приятно. Изглеждаше самостоятелен и се чувстваше добре сред възрастните.

— Ще ходим в зоологическата градина — съобщи той на Франческа. — Има нова бяла мечка и кенгуру.

— Звучи забавно — кимна Франческа.

Крис се залови да пържи яйцата, които беше купил.

— Искаш ли да дойдеш? — покани я момчето усмихнато.

— Бих дошла с удоволствие, но имам работа.

— С какво се занимаваш? — продължи да разпитва малкият.

— Имам галерия на няколко преки от тук. Продавам картини. Ела да ги разгледаш, ако искаш.

— Може да наминем — обади се Крис.

Поднесе едно яйце на Иън и се настани до него.

Докато се хранеха, Франческа продължи да чете пощата си. Имаше още един отговор на обявата й — жена от Вермонт търсеше жилище в Ню Йорк, където да отсяда от време на време. Интересуваше се от студиото. Беше оставила телефон и изразяваше надежда, че помещението още е свободно. Франческа си записа номера до другия, който бе отделила, но жената от Вермонт й допадаше повече. Очевидно не възнамеряваше да стои през цялото време в Ню Йорк, което си имаше хубавите страни. Така както бяха нещата в момента, всички се чувстваха удобно. Иън се оказа приятна добавка към групата. Изглеждаше чудесно дете.

Побъбри още няколко минути с него, пожела им приятно прекарване в зоологическата градина и се качи горе. Бяха тръгнали, когато тя се накани да излезе.

В галерията работата я завъртя. Продаде още една картина. Впрочем от няколко месеца продажбите се бяха увеличили. Проблемът беше в ниските цени, затова нямаше добра печалба. Под натиска на Ейвъри обмисляше дали да не ги повиши.

Едва следобед се сети за кандидатката от Вермонт. Набра номера. Отговори млада жена. По гласа й реши, че са на една възраст; говореше ведро и весело. Франческа обясни, че помещението продължава да е свободно и го описа, без да го разкрасява: стаята е малка и по-скоро прилича на студио, но е с хубав изглед към градината, до кухнята е и има самостоятелна баня.

Марая Дейвис, така се казваше жената, възкликна. Звучало й идеално, не й трябвало нещо голямо и много обичала да се занимава в кухнята — това щяло ли да е проблем?

— Не. Работя до седем вечерта шест дни в седмицата и малко се застоявам у дома. Мъжът работи вкъщи, но е твърде затворен. Момичето е учителка, завършила току-що, и почти всяка вечер излиза. Къщата е доста тиха и никой от нас не ползва дълго кухнята. Обикновено съм прекалено уморена да готвя. Правя си салата или си купувам нещо готово на път към вкъщи. И другите постъпват по същия начин, така че кухнята е свободна.

Откакто се наносеха квартирантите й, не си бяха готвили вечеря, а и тя рядко ги виждаше.

— Звучи чудесно. Ще отскоча от Вермонт другата седмица, стига да е удобно. Дали студиото ще бъде още свободно? — попита Марая притеснена, което накара Франческа да се разсмее.

— Кандидатите са малко. Днес имам да завъртя още един номер, но говорих първо с вас и вие ще сте приоритет. Кога ще дойдете?

— В сряда става ли?

— Чудесно.

Уговориха час и Франческа си го записа, за да не забрави. По телефона жената звучеше много приятно, а мъжът, на когото звънна след това, вече се бе устроил. Започваше февруари — твърде дълго се проточи времето, докато намери двама свестни квартиранти. Дано сега, най-сетне, да е намерила и трети. Не очакваше да се окаже толкова сложно, пък и беше доста предпазлива. Преди да попадне на Айлийн и Крис, не хареса никого. Жената спомена, че търси временно жилище в Ню Йорк — наскоро овдовяла и зимата във Вермонт й се струвала тежка.

До вторник вечерта Франческа забрави за жената. Видя сина на Крис за кратко, преди детето да си тръгне в неделя. От галерията му донесе близалка. Държеше купа с лакомства там, в случай че посетителите дойдат с деца. Преди да му я даде, поиска разрешение от Крис и той не възрази. Явно посещението при бялата мечка е било голям хит, а в зоопарка имало и новородено тигърче! Иън много се зарадва на близалката и на тръгване махна сърдечно на Франческа. Наистина беше изключително симпатично дете. Но дори когато виждаше деца като него, не й се приискваше да има свои. Имаше петнайсет художници, за които да се тревожи. Това й стигаше, поне за момента, а вероятно и завинаги. Особено след като нямаше мъж в живота й. Да вижда деца като Иън, й бе предостатъчно. Но усещаше колко е луд Крис по сина си. Погледът му сияеше, когато го гледаше.

Марая, жената от Вермонт, се появи в къщата на Чарлс Стрийт пет минути преди уговорената среща. Беше облечена в екип за ски — с апрески и яке с качулка; и в Ню Йорк денят беше необичайно студен. Носеше сивата си коса събрана в елегантен кок и въобще не приличаше на онова, което Франческа очакваше. Оказа се доста по-възрастна, отколкото звучеше по телефона. Сподели, че е на петдесет и девет и наскоро е загубила съпруга си след тежко боледуване. Въпреки това изглеждаше ведър и весел човек. Беше дребна, с младежки вид и подход, макар Франческа да се сепна, когато си даде сметка, че е почти на годините на майка й. Но тази жена беше съвършено различна.

Изглеждаше много по-заинтересувана от кухнята, отколкото от стаята, която погледна бегло и обяви, че я устройва.

— Доколкото схващам, обичате да готвите — усмихна се Франческа.

— Да. Страст ми е от дете. Истинско щастие е, че се занимавам с това, което обожавам. Така въобще не го чувствам като работа.

В този момент Франческа се сети коя е жената срещу нея: Марая Дейвис, известната готвачка, написала половин дузина популярни готварски книги. Франческа имаше две от тях на полицата. Беше един от най-прочутите главни готвачи, който предлагаше специалитети от френската кухня, но опростени за заетите хора. Разкриваше тайните на прочути френски блюда и бе съставила цяла книга с рецепти за суфле. И ето я сега — в кухнята на Франческа на Чарлс Стрийт седнала до масата.

— Пиша нова книга — сподели тя. — Реших, че ще е забавно да прекарам известно време тук, докато я завърша. Там, където живея, е прекалено тихо. Особено сега, когато съм сама.

Не го изрече скръбно, само малко тъжно.

— И съпругът ви ли беше главен готвач? — полюбопитства Франческа.

Имаше живи очи, широка усмивка и беше един от най-топлите и сърдечни хора, които Франческа бе срещала. Не се държеше претенциозно и се чувстваше съвършено свойски в кухнята. Ако се нанесе, помисли си Франческа, от време на време ще ядем фантастични блюда.

Марая се засмя на въпроса за покойния й съпруг, преди да отговори:

— Беше банкер, не готвач, но обичаше да похапва, особено френска кухня. Всяка година прекарвахме по един месец в Прованс, докато усвоявах нови рецепти. Живеехме забавно. Липсва ми. — Изрече всичко това простичко. — Затова реших да предприема нещо ново и да се преместя тук за известно време. Но ще се налага да отскачам до Вермонт понякога, за да проверявам къщата, а и там е страшно красиво в края на пролетта. Сега обаче, когато не карам вече ски, предпочитам зимните месеци да съм тук.

На шейсет и две години майката на Франческа продължаваше да кара ски. Двете жени бяха почти връстнички, но никак не си приличаха. Марая Дейвис имаше талант, чувство за хумор, стойност и дълбочина. Талия не притежаваше такива качества. Франческа с най-голямо удоволствие разговаряше с Марая — възхитителна жена, а перспективата да живее в къщата я очароваше. Извади късмет и с тримата си наематели.

Няколко минути по-късно уточниха подробностите. Наемът беше приемлив за Марая, а стаята бе всичко, от което се нуждаеше. Особено я радваше, че е близо до кухнята. Устройваше я идеално.

— Надявам се да опитате някои от новите ми рецепти — подхвърли тя стеснително, а Франческа я увери, че ще е превъзходно.

— За нас ще е чест, госпожо Дейвис — усмихна се тя широко.

Жената толкова много й хареса, че й идеше да я прегърне.

— Моля те, наричай ме Марая, иначе ме караш да се чувствам стара. Сигурно съм такава. Догодина ставам на шейсет.

Изглеждаше поне десет години по-млада и бе така непринудена и непосредствена, че човек бързо я харесваше и заобичваше. Франческа нямаше търпение да се нанесе в къщата й. Госпожа Дейвис смяташе да отскочи до Вермонт с колата следобед, но обеща да се върне след няколко дни. На тръгване тя прегърна бъдещата си хазяйка.

По-късно, докато се качваше по стълбите, Франческа неочаквано се сблъска с Айлийн.

— Изглеждаш щастлива.

— Така е. Марая Дейвис, прочутата готвачка и авторка на много готварски книги, току-що нае стаята долу. Във възторг съм, а тя ще ни готви, когато поискаме. През следващата година ще бъдем нейните опитни зайчета.

— Фантастично — зарадва се Айлийн. — Мразя да готвя.

— И аз — призна Франческа. Кулинарията не беше стихията й. Тод се справяше доста по-добре от нея.

— Е, това е: сега къщата е пълна.

Франческа изглеждаше доволна и облекчена. Подсигури си източници за вноските и без Тод. Оформи се група: Айлийн, Крис, а сега и Марая. Извади късмет с наемателите, които намери, въпреки мрачните прогнози на майка си, собствените си опасения и предупрежденията на Тод.

Получи се отлично. Къщата на Чарлс Стрийт беше пълна и оживена. Събраха се симпатични хора, а талантът на Марая обещаваше да похапват страхотно. Какво по-хубаво от това?