Даниел Стийл
Майчин грях (20)

20.

Оливия се наслаждаваше на спокоен неделен следобед в Бедфорд, след като Питър, както обикновено, отиде да играе голф, когато й позвъни Алекс. Стори й се, че момчето плаче.

— Оказах се прав.

— За кое?

— Казах им. Татко направо пощръкля, а мама не може да спре да плаче. Нарече ме педал. — Алекс вече не се опитваше да спре сълзите си, а Оливия остана шокирана.

— Господи, съжалявам, че е станало така.

— Напускам. Просто исках да ти кажа какво става.

— Те къде са сега?

— Излязоха на обяд с приятели.

— Къде отиваш, Алекс? — Тя беше много разтревожена за него и силно разочарована от сина си.

— Може би у приятел.

— Защо не дойдеш у нас? Ще останеш тук няколко дни. — Тя обаче знаеше, че той вече е започнал училище. — Можеш ли да отсъстваш няколко дни от училище?

— Ще прекъсна.

Това вече беше сериозно.

— Не прави глупости. Те ще се успокоят.

— Пет пари не давам. Мразя ги. И те ме мразят.

— Изобщо не те мразят. Просто не разбират.

— Дори не искат да разберат. Татко каза, че се срамувал от мен. Срамува се, че съм гей. Заяви, че ми имало нещо.

— Как може да каже подобна глупост? — Алекс отново се разплака. — Качи се на влака за Ню Йорк. Ще те чакам на гарата. После идваме тук.

— Не е нужно да го правиш, бабче.

Той й се стори съкрушен, изгубен. Прииска й се да удуши Джон, да го разтърси, също и Сара.

— Настоявам. Само звънни и ми кажи в колко ще пристигне влакът.

Той й звънна час по-късно и тя го накара да остави бележка на родителите си, че ще бъде при нея, а той обеща да я послуша. Щом затвориха, тя грабна чантата си, ключовете от колата и затича към вратата, за да го посрещне.

Личеше, че е съсипан, когато слезе от влака. Прегърна я и избухна в сълзи. Тя го притиска до себе си дълго, докато плачеше, разплака се и тя, а след това се качиха в колата й и тя подкара към Бедфорд. Когато пристигнаха, той се отпусна тежко на един стол и двамата разговаряха целия следобед. Заяви, че мрази и родителите си, и училището, че няма желание да учи в колеж, че момчето, което харесвал, си падало по друг, че може изобщо да не е гей, но не бил сигурен. Всичко беше толкова сложно и прекалено тежко за момче на седемнайсет. Прииска й се да позвъни на Джон и Сара, но след като те знаеха къде е Алекс, прецени, че е по-добре те да се обадят. Двамата така и не позвъниха.

Приготви вечеря на Алекс и го настани в стаята за гости. Единственото, което можеше да направи, беше да му повтаря колко много го обича и че ще бъде до него.

В полунощ й позвъни Лиз.

— Не искам да те притеснявам — започна загрижено тя, — но ми се обадиха Джон и Сара. Алекс е избягал. Скарали се за нещо и когато се прибрали, го нямало. Чувала ли си се с него? — Тя знаеше колко е близка с момчето. — Не са ме накарали да ти звъня, но реших, че така е най-добре.

— Тук е — прошепна тя. — Те казаха ли ти защо са се скарали?

— Не, било нещо свързано с училище, поне така разбрах. — Тя й се стори изненадана. — Той е толкова послушно и добро дете.

— Нещата са много по-сериозни. — Не искаше да нарушава обещанието, което беше дала на Алекс, но след като вече бе признал пред родителите си, тя реши да сподели с Лиз. — Всъщност вината е моя. Аз му казах да говори открито с тях. Той е гей. Очевидно Джон е побеснял, нарекъл го е с обидни имена и му е казал, че се срамува от него. Казах на Алекс да остави бележка, като тръгне, но изглежда, е пропуснал. Заяви, че не иска да се връща.

— По дяволите! Как е възможно Джон да е толкова глупав? Значи те ме излъгаха, но ми се сториха много уплашени. Питаха дали не е звънял на Софи. Говорих с нея, но тя не знаеше нищо. Затова реших да ти се обадя. Радвам се, че е с теб. Ще кажа на Джон и Сара.

— Кажи им да не идват тук. Искам първо аз да говоря с тях. Той иска да напусне училище.

— Не може — притесни се Лиз. — Ще прецака всичко за колежа.

— Те обаче могат да прецакат живота му, ако се държат така отвратително. Това ще го нарани завинаги. Може вече да са оставили неизличими белези. Беше напълно отчаян, когато го взех от Ню Йорк.

— Взела си го от Ню Йорк ли? Много мило, мамо.

— Той ми е внук и го обичам. Изобщо не ме интересува дали е гей, или не. А Джон да побърза да разбере същото.

— Може утре да отида да поговоря с него.

— Би било добре. Той винаги те слуша — додаде тъжно майка й. Изпита съжаление към Алекс.

— Ще им кажа, че е при теб.

Джон й звънна след десет минути.

— Как се е озовал при теб?

— Обади ми се и аз го поканих. Казах му да ви остави бележка. Извинявай, ако не е. — За друго нямаше намерение да се извинява, защото беше много ядосана на сина си. — Вие, двамата със Сара, имате да оправяте доста неща и най-добре да се замислите над онова, което сте казали. Той има пълното право да се отнасят към него като към човешко същество.

— Той каза ли ти какво стана? — попита Джон с разтреперан глас. — Хванах го да се целува с друго момче в басейна. Тогава ми каза, че бил гей.

— А щеше ли да побеснееш така, ако го беше хванал да целува момиче? Със сигурност нямаше. Той не харесва момичета. Привличат го мъже. Такъв е.

— На тази възраст няма представа какъв е.

— Напротив, има. Също както ти си знаел на неговата възраст. Ами ако ти кажа, че се срамувах от теб, защото те привличат жени? Щеше ли да промениш нещо? Щеше ли да направиш опит?

— Той не е гей.

— Гей е — натърти тя с глас, който караше властни мъже да потреперват. Вече говореше строго и делово. Беше се превърнала в лъвица, която защитаваше внука си. — Какво право имаш да му казваш какъв да бъде? Той знае по-добре.

— Ти как се забърка в тази работа, мамо?

— Той ми призна през лятото. Аз го накарах да ви каже. Убедих го, че ще проявите разбиране. Той беше сигурен, че няма да се получи. Срамувам се от теб, защото Алекс се оказа прав. Ако имах представа, че ще се държите по този начин, нямаше да го окуражавам. Обичам те, но съм много разочарована от теб. Той има нужда от подкрепата ни, от подкрепата на всички до един. Ако семейството му не го подкрепи, то кой друг?

— Няма да го подкрепям да се натиска с момчета в дома ми.

— Тогава не трябва да живее с теб, защото е гей и има право да постъпва както прецени.

— Какво ще си помислят хората?

— Я излез от тъмните векове. Господи! Ще си помислят, че си пълен кретен и ще са прави. Ами Сара? И тя ли е толкова закостеняла в това отношение като теб?

— Тя е съсипана. Не е спряла да плаче, откакто ни каза.

— И той не е спрял да плаче, освен това има много по-основателна причина. Баща му е кръгъл идиот. Сара пък защо е съсипана?

— Първо, не може да има повече деца, а сега няма никога да има внуци. Сломена е.

— Може и да може. Много гейове имат деца в днешни дни — или собствени, или осиновени. Но не е там работата. Сега говорим за Алекс, не за нея. Имате нужда от професионална помощ, за да се справите с този въпрос както трябва, заради Алекс.

— Ти пък откога стана толкова модерна?

— Когато той ми каза. Сега ти казвам и на теб, че няма да го пусна да се прибере у дома, докато вие двамата не се стегнете и не започнете да се отнасяте към него както трябва. — Джон бе шокиран. — Ако не ти харесва, можеш да ме замъкнеш в съда. Като знам какво е отношението ви със Сара, няма да го пусна да се прибере у вас. Ще го повредите завинаги.

— Той вече е повреден.

— Което означава, че има нужда от помощта ви.

— Как ще ходи на училище, ако остане в Бедфорд? Изобщо не трябваше да си тръгва.

— Кажи, че е болен. Иска да напусне училище.

— Не може — вбеси се Джон.

— И аз му казах същото. Само че няма да го пусна да се прибере, докато вие не се вземете в ръце. Затова, засега поне, остава тук.

— Утре ще говорим — заяви Джон и затвори.

Поне сега знаеха, че синът им е жив и здрав, а не се лута някъде.

 

 

Алекс изглеждаше все още депресиран, когато на следващия ден стана и баба му приготви закуска. Оливия съобщи в офиса си, че този ден ще работи у дома. Лиз пък отиде да поговори с Джон и Сара. След това разказа на майка си, че те само плачели. Нито един от двамата не беше отишъл на работа. Предложила им да потърсят професионална помощ. Сара звъннала на човек от университета преди Лиз да си отиде. Щели да се срещнат с терапевт на следващия ден.

Вечерта Оливия заведе Алекс на кино, а след това отидоха да похапнат в ресторант в Бедфорд. Излизането му се отрази добре и той й се стори по-спокоен, когато се прибраха. Все още не се беше чувал с родителите си. Обадиха му се на следващия ден. Бяха ходили на консултация и специалистът им беше дал час за следващия месец, за да отидат с Алекс, стига той да искаше, или без него, ако той откажеше. Експертът ясно им беше казал, че от тях зависи как ще се държат. Джон звучеше така, сякаш някой беше умрял — неговият син мечта. Истинският беше все още жив и здрав и имаше нужда от майка си и баща си.

Оливия остана у дома с Алекс още един ден, след това го покани да я придружи в офиса. Трябваше да присъства на няколко съвещания. Знаеше, че Джон си е взел цяла седмица отпуск, така че нямаше опасност Алекс да се натъкне на него. Щом разбра, Алекс веднага се съгласи. Филип се изненада, когато ги видя заедно.

— Как е баща ти? Няма го цяла седмица. — Филип знаеше, че е болен.

— Не знам. Не съм го виждал — вдигна рамене Алекс. — Аз съм у баба.

Това бе голяма изненада. Този ден всички имаха изненади. Съобщи на Алекс, че е напуснал Аманда. Алекс му призна, че е гей и баща му не може да приеме този факт, затова се е преместил у баба си, която нямала нищо против. Филип бе шокиран и се обади на брат си, за да обсъдят положението. Като цяло, Филип беше на едно мнение с майка си и Лиз. Джон трябваше да намери начин да приеме фактите. След това заведе момчето на обяд. В края на деня Алекс вече имаше настроение и не спря да бъбри до Бедфорд. На следващия ден също придружи Оливия. Джон й позвъни в офиса и каза, че двамата със Сара искали да дойдат у тях в събота, а Оливия го предупреди да не идва, освен ако не е готов да подкрепи сина си. Психологът бе казал абсолютно същото.

Сара и Джон бяха тъжни, когато пристигнаха, но се държаха прилично със сина си. Имаше сълзи, обвинения и въпроси, но накрая Джон прегърна Алекс и му каза, че го обича. Това бе важна стъпка.

В неделя Оливия закара момчето обратно в Принстън. Той обеща да се прибере и да види как ще потръгне. Оливия обаче виждаше, че Джон се старае. Нямаше да приеме промяната веднага, но Алекс бе сигурен, че чичо му, леля му и баба му са на негова страна, че го приемат какъвто е, а на родителите му просто щеше да им бъде необходимо повече време. Алекс бе готов да приеме това положение. В понеделник се върна на училище. Всеки ден се обаждаше на баба си. Призна, че след два дни в офиса й е по-сигурен от когато и да било, че иска един ден да работи там.

— Тогава продължавай да учиш и се запиши в колеж — посъветва го тя и той се засмя. Възрастната жена остана сериозна, защото бизнесът вече бе по-сложен, с много повече тънкости, отколкото едно време.

— Знам — съгласи се той. Съобщи й, че родителите му се справят по-добре. Много се стараели. Тя не можеше да иска повече от тях и бе очевидно, че кризата е преодоляна. Така връзката с внука й бе станала по-силна. Беше се превърнала в негов защитник и съюзник.

— Благодаря, бабче — рече той, преди да затвори. — Благодаря ти за всичко. Обичам те.

— И аз те обичам. — Тя обичаше и сина си, въпреки че му предстоеше да измине дълъг път, докато разбере Алекс и го приеме такъв, какъвто е. Това бе урок за всички и най-вече за Джон, който трябваше да научи, че нещата не са винаги такива, каквито очакваме или се надяваме. В края на краищата единственото, което имаше значение, беше, че той обича сина си и Алекс го знаеше.