Даниел Стийл
Майчин грях (13)

13.

Питър пристигна в Бедфорд в осем и трийсет, вместо в осем. Трафикът бе много натоварен в петък вечер и хората излизаха от града за уикенда. Оливия беше приготвила плато със студени меса и салата, беше изстудила бутилка вино и той я прегърна и целуна още с влизането.

— Какъв ден! — въздъхна той. Изглеждаше притеснен и изтощен. Все още бе разстроен, че Филип ги хвана, но се тревожеше и от разговора, който беше провел с майка си. — Извинявай, мила. Добре ли си?

— О, да — отвърна тя изненадано и му наля вино.

Излязоха на терасата с изглед към великолепно поддържана градина и седнаха. Къщата беше красива, голяма, но не и огромна. Беше се преместила тук след смъртта на Джо, тъй като децата бяха големи, а майка й отиде в старчески дом. Тук беше приятно, красиво обзаведено с ценни антики и картини, които двамата с Джон бяха купували през годините. Отиваше й, а Питър се чувстваше удобно и уютно винаги когато идваше. Собственият му дом излъчваше тъга като всяко жилище, в което хората бяха нещастни и отчуждени отдавна. Не му беше никак приятно да се прибира и се радваше всеки път, когато идваше при нея. Домът й излъчваше топлота и уют, също като нея.

— Не знам как стана така, че Филип се превърна в блюстител на морала. Според мен бракът му е нещастен. Аманда ще си счупи краката да се катери по социалната стълбица, а пък колко е студена. Едва ли щеше да се омъжи за него, ако нямаше пари и не знаеше, че един ден той ще наследи бизнеса. Сигурно няма търпение да се пенсионирам или да умра. Не беше никак весела на яхтата. Всъщност, тя никога не е весела. А с него е леденостудена. Той обаче няма нищо против. — Искаше й се той да се радва на нещо повече, но решението си беше негово. Беше направил избора си и изглеждаше доволен.

Питър също не харесваше снаха си, но мислеше като Оливия. Синът му трябваше да реши, а след като той се примиряваше, Питър нямаше право на глас. Никога не си позволяваше да се меси. За щастие зет му беше малко по-свестен и затова прекарваше с него повече време. Обичаше децата си, но те си имаха свой живот, бяха пораснали и самостоятелни. Сега Оливия му носеше радост, въпреки че прекарваха по-малко време заедно, отколкото му се искаше. И двамата бяха заети, отдадени на работата, а тя продължаваше да пътува често. Питаше се дали някога ще намали темпото. Беше малко вероятно. Щеше да е нещастна, ако не работи. След толкова много години я познаваше добре и я харесваше такава, каквато беше. Не помнеше някога да е обичал Емили и да е бил щастлив с нея, но знаеше, че е имало и такова време.

Вечеряха мълчаливо в кухнята, после поговориха за Филип, за работата. Питър планираше да остане през уикенда, така че да имат достатъчно време за себе си. В неделя сутринта щеше да отиде да поиграе голф, а Оливия беше решила да посети майка си за пръв път след връщането си от ваканцията. Лиз беше ходила при Марибел и я зарадва с новината, че баба й е добре и весела. Майка й беше особено важна за Оливия, също както Питър през последните десет години. Той й даваше добри съвети, както лични, така и професионални, беше интелигентен и мил. Интересите им бяха почти еднакви, времето, прекарано заедно, бе извор на нежност и удоволствие и бяха приели, че не могат да бъдат непрекъснато заедно. Това им стигаше. Оливия нямаше желание да се омъжи отново, а Питър бе дал ясно да се разбере още от самото начало, че няма намерение да се разведе. Според него не беше редно. Емили беше болна и докато отказваше да се подложи на лечение, а вече бе ясно, че никога няма да се съгласи, той щеше да остане с нея. Двамата с Оливия обаче бяха прекарали много щастливи мигове през последните десет години. Няколко пъти бяха ходили на почивка заедно, понякога пътуваха по работа, събираха се през уикенди или по една или две вечери през седмицата, когато тя не беше в командировка. Тя не можеше да иска повече и така на него му беше по-лесно. Не настояваше да променя живота си и двамата се радваха на компанията си. Смееха се много, беше им добре в леглото, което се оказа изненада и за двамата. Любовният им живот беше вълнуващ както в началото.

Започнаха връзката си случайно по време на една командировка. Заминаха за Чикаго в последния момент, за да предотвратят стачка и положението се усложни. Останаха три седмици, тъй като профсъюзът отказа да отстъпи и започнаха преговори. В края на първата седмица двамата се озоваха в леглото след особено напрегнат ден и осъзнаха, че са влюбени. Беше чудесно, че са заедно, въпреки заплахата от стачка. Цели пет години бяха работили рамо до рамо и се познаваха добре. Като внесоха секс и любов в отношенията си, приятелството им се задълбочи. Двамата изпитваха огромно уважение един към друг, за него постиженията й бяха забележителни. Никога не си позволяваше да се меси в решенията й, но й помагаше да бъде обективна и я подкрепяше с разумни съвети, точно като Джо. И двамата мъже се прекланяха пред гения й и никога не заставаха на пътя й, но не се страхуваха да й кажат мнението си. Тя винаги ги слушаше и се съобразяваше с мнението им.

В някои отношения Питър беше поел оттам, откъдето Джо я беше оставил, въпреки че бе различно, тъй като не беше омъжена за него и нямаха деца. По този начин се чувстваха по-свободни, уважаваха самостоятелността си. Това положение устройваше и двамата, също както беше с Джо на млади години. Това беше поредната глава от живота им, близо до края на книгата, въпреки че гените на Марибел им даваха надежда, че ще бъдат заедно още дълго.

Никога не говореха за брак, защото не бе възможен. Емили беше на шейсет и две и можеше да доживее техните години, може би дори по-дълго. Макар да бе по-млада от Оливия, заради пиенето имаше проблем със сърцето. Оливия никога не се беше надявала да стане негова съпруга. Чувстваха се добре като любовници, а тайната им връзка ги караше да проявяват още повече нежност.

Тази вечер си легнаха рано и се любиха за пръв път, откакто тя замина. Както винаги, беше прекрасно и след това се отпуснаха мързеливо в огромната й вана, докато тя му разказваше за ваканцията. От възторжените й думи той разбра, че са прекарали фантастично. Парите, които изкарваше, бяха незначителна част от нейното богатство, но бе водил хубав живот, беше направил стабилни инвестиции и можеше да си позволи да прояви щедрост към нея. Беше й подарил златна гривна, която тя не сваляше, а децата й нямаха представа, че е от Питър. Обясни им, че си я е купила сама, както и диамантените обеци, които й подари наскоро по случай десетата им годишнина. Те бяха единствените накити, които носеше сега, освен халката от Джо. Двамата мъже, които бе обичала, бяха проявили чувствата си към нея по безброй начини.

На следващия ден напазаруваха заедно, слушаха музика, отидоха на дълга разходка, почетоха мълчаливо няколко часа, след това отново си легнаха. Той я разсмя с признанието, че не е спирал да мисли за нея и е искал да са в леглото непрекъснато.

— Ти май си падаш по бабки — пошегува се тя, — но мен ме устройва.

Беше в чудесна форма, тялото й бе запазило красотата си, но седемдесет съвсем не бяха двайсет и две. На тази възраст той можеше да има всяка жена, която пожелае. Мъжете на неговите години непрекъснато се женеха за млади жени, създаваха нови семейства, но Питър бе открил всичко, което иска, у нея. Тя беше единствената жена, откакто се бе оженил за Емили преди трийсет и шест години. Бяха останали верни на половинките си и споделяха едни и същи идеи.

Любиха се отново в неделя сутринта преди той да отиде да играе голф с приятели. Тя беше обещала на Марибел да обядват заедно и след като целуна Питър за довиждане, подкара към Лонг Айлънд, замислена за него. Уикендът беше прекрасен. Винаги беше така. Понякога се питаше дали не е толкова хубаво, защото знаят, че не могат да имат нищо повече, затова ценяха всеки миг заедно. Нямаше го напрежението, което се появяваше при семейните двойки. Двамата никога не се караха. Прекарваха добре заедно и докато се усетят, бяха минали десет години.

Когато Оливия пристигна при Марибел, майка й тъкмо довършваше игра на карти. Цяла сутрин беше играла бридж, а предишната вечер покер.

— Мамо, ти се превръщаш в ненаситен картоиграч — пошегува се Оливия, когато отидоха в апартамента на Марибел, за да обядват на спокойствие.

Беше й приятно да прекара малко време с нея, без приятелите й да спират на всеки пет минути до масата в общата трапезария. Всички искаха да се видят с Оливия. Марибел пък искаше да останат насаме.

— Знам всичко за ваканцията от Лиз — обяви Марибел. — Било е страхотно. Проверих яхтата в интернет. Невероятна е. Собственикът също е много интересен човек.

Когато не играеше карти, тя сърфираше в интернет, после разказваше на другите какво е научила. Оливия се усмихна и се заслуша. Майка й се интересуваше от всичко в живота, най-вече от нещата, които вълнуваха младите и онова, с което се занимаваха. Беше прочела книгата на Лиз и й беше допаднала. Съгласи се с мнението на агента и Оливия, после заяви, че щяла да стане бестселър. Оливия ценеше майка си не само защото бе пълна с живот и гледаше положително на нещата, а и защото беше мъдра.

— Прекарах интересна седмица — призна Оливия. Беше решила да й каже как Филип е разбрал за връзката й с Питър.

— При теб винаги е интересно — отвърна Марибел, но забеляза в очите на дъщеря си, че има нещо, което иска да сподели.

— Преди няколко дни се скарах жестоко с Филип — започна тихо тя.

— Нищо ново — отбеляза майка й. Той беше от гневните млади мъже, а възрастта не го беше променила.

— Този път беше различно — въздъхна Оливия, след това заразказва. — Има нещо, което не съм ти казала. Струваше ми се маловажно. Мислех, че „дискретност му е майката“, както ти обичаш да казваш.

— Баба ме научи така. Тя беше умна жена и доживя до дълбока старост. За каква дискретност става въпрос? — Любопитството я измъчваше, въпреки че тя подозираше от години, но бе достатъчно мъдра, за да не разпитва.

— Имам връзка с Питър Уилямс от десет години. Не сме я афиширали. Виждаме се веднъж или два пъти в седмицата и той винаги е бил много мил с мен. Обичам го, макар и по различен начин от Джо. Двамата бяхме женени безкрайно дълго, имахме деца. Не е същото. — Искаше да се увери, че майка й разбира, просто от уважение към Джо.

— Нормално е. Ти беше съвсем млада, когато се омъжи за Джо. Той също. Двамата израснахте заедно. Не е същото при зрелите връзки, но това не означава, че не се обичате. Просто е различно. Хората се женят непрекъснато. Всички обичат любовта, независимо от възрастта. Миналия месец двама се ожениха. Тя е на деветдесет и една, а той на деветдесет и три, не очакват да бъде завинаги, но искаха да се оженят. Любовта е различна на всяка възраст, въпреки това си остава любов.

— Така е и с нас през изминалите десет години. Джо беше мъртъв от почти пет години, когато започнахме връзката си. Не съм проявила неуважение към него.

— Беше още млада, когато той почина. Жена на петдесет и пет или шейсет също има нужда от любов — отбеляза разумно Марибел.

— Ти беше още по-млада, когато Ансел почина — напомни й Оливия — и нямаше никого след това. А беше едва на четирийсет.

— Да, но след това бях щастлива с всички вас. Понякога любовта те предпазва от самота на старини. Аз обаче не бях самотна, благодарение на вас с Джо и децата. В живота ми нямаше нито място, нито време за други. — Каза го през смях и двете знаеха, че е истина.

— Както и да е, от десет години съм с Питър. Има и още. Той е женен и няма намерение да се развежда. Каза ми го още от самото начало. Винаги е бил откровен с мен. Жена му е неспасяема алкохоличка и той не може да я напусне. В началото все още се залъгваше, че тя ще се съгласи да започне лечение и ще спре с пиенето. Ако се беше получило, щяха да се разделят, но тя категорично отказва да остави алкохола, той мисли, че е твърде стар, за да я напусне, а и аз не искам подобно нещо от него. Сегашното състояние на нещата ме устройва. Нямам желание да се омъжа отново, доволна съм от живота си и съм щастлива с него. От морална гледна точка не съм имала проблем. Той проявява уважение към съпругата си, оставайки с нея, никой не знае за нас, така че не нараняваме никого. Като цяло, положението не е идеално, нито пък морално, но аз съм го приела отдавна. Това е.

— Какво е различното сега?

— Филип ни завари заедно през седмицата. Целувахме се в офиса ми след работно време, което, признавам, беше глупаво. Никога досега не си бяхме позволявали подобна волност, но не се бяхме виждали отпреди ваканцията, затова се поувлякохме и Филип влезе точно в този момент. Направо полудя. Нарече ме любовница на женен мъж, което, разбира се, е истина, каза, че съм нямала принципи. Обвини ме, че съм изневерявала на баща му, когато сме били млади, тъй като очевидно съм човек без морални задръжки. Продължи все в този дух. Оттогава не сме се чували. Казах му, че не му влиза в работата, докато съм дискретна. Той ме обвини, че съм лицемерка, че връзките с женени мъже са неморални, което е така. Само че Питър е чудесен, подкрепя ме и ме прави щастлива. Знам много добре, че не е хубаво, че е женен. Понякога обаче действителността се разминава с нормите на обществото. — Оливия погледна нещастно майка си. Все още беше разстроена от онова, което й беше казал Филип, но нямаше никакво намерение да се откаже от Питър, независимо че той бе женен. Същевременно не й беше никак приятно, че синът й я възприема като неморален човек.

Марибел клатеше глава, докато слушаше, и загледа дъщеря си със съчувствие.

— Действителността абсолютно винаги се различава от онова, което ти се иска да бъде. Поне през повечето време е така. Съществува съвършеният модел, в който вярваме, а с това идват онези неща, които попадат в сивия сектор, а ние всички можем да направим най-доброто, на което сме способни при дадени обстоятелства. И аз бях в същото положение с Ансел Морис. Не знам колко знаеш или колко си спомняш. Съпругата му страдаше от тежка форма на депресия, въпреки че те не наричаха състоянието й така. Наричаха го меланхолия. След шест спонтанни аборта и няколко мъртвородени деца, тя така и не успяла да роди и след това просто се затворила в себе си. Сигурно и двамата са били разочаровани, но той поне продължи живота си. Тя станала крайно религиозна, ужасно депресирана и започнала да се занимава със свръхестественото. Сякаш била малко луда и така си останала. Почти не излизала от къщата. Когато аз се появих на сцената, състоянието й останало непроменено от двайсет години, но той й беше верен. През първите години се държеше с мен много почтително, бяхме единствено работодател и служителка. След това отношенията ни се промениха. Той знаеше, че изнемогвам финансово, затова непрекъснато ми повишаваше заплатата. Аз пък се стараех да му давам съвети за бизнеса и по този начин да оправдая повишенията. Опитвах се да му помогна да преобърне нещата и да добави новаторска, по-младежка гледна точка. Предложенията ми бяха много скромни в сравнение с онова, което постигна ти, но бяха добри и той ми беше благодарен. В продължение на няколко години работихме рамо до рамо, след това разбрахме, че сме влюбени. Той ме предупреди, че никога няма да я напусне, защото се страхуваше да не би тя да се самоубие. Тя наистина не беше наред с главата. Първоначално се чувствах виновна, че имам връзка с него, но ние не наранявахме никого. Бяхме внимателни и изключително дискретни, държахме се с уважение един към друг. Той се отнасяше прекрасно с теб. Просто не намирах причина да се лиша от любовта му само защото не отговаряше на моралните ценности, с които бях възпитана. А той винаги казваше, че ще се омъжи за мен, ако живее достатъчно дълго, но ето че накрая не го направи. А връзката ни съвсем не беше съвършена. Щеше да бъде много по-почтено, ако се бяхме оженили. Той беше трийсет години по-възрастен от мен и в някои отношения ми беше и като баща, и като съпруг. Грижеше се за мен по-добре от когото и да било и виж какво направи за мен накрая. Толкова ли беше непростимо? Той остана женен за съпругата си, докато тя не почина от грип. Държеше се внимателно с нея чак до самия край.

— Защо не се омъжи за него след смъртта на жена му? Винаги съм се питала? — Майка й за пръв път говореше толкова открито. Оливия трябваше да чака, докато стане на седемдесет, за да зададе на майка си въпросите, които си беше задавала цял живот. Беше й необходимо много време, но сега Марибел разкриваше истината.

— Имахме намерение да се оженим. Той обаче настоя да изчакаме да мине година от смъртта на съпругата му. Дори бяхме определили дата. Той ми беше купил пръстен и двамата се чувствахме сгодени, въпреки че не бяхме казали на никого, дори на теб. И после, седем месеца след нейната смърт, почина и той, така че не се оженихме. Аз обаче го обичах.

Оливия се замисли. Майка й току-що бе разкрила загадката. След това погледна към ръката на майка си, видя пръстена и разбра какъв е. Беше халка с три малки диаманта. Майка й я беше носила почти цял живот. Марибел кимна, когато забеляза накъде е насочен погледът на Оливия, и се замисли за мъжа, който й бе подарил пръстена.

— Да, това е пръстенът. Никога не го свалих.

— А пък аз реших, че предпочиташ нещата да си вървят както дотогава и затова не си се омъжила за него. Така и не събрах кураж да те попитам.

— Не беше това. Навремето не беше прилично да си любовница на женен мъж, не че сега е по-различно. Понякога обаче нямаш избор. Ако бях омъжена, щеше да е съвсем друго и нямаше да започна извънбрачна връзка. Той обаче започна. Съпругата му беше напълно луда. Май и твоят приятел е в подобно положение. Щях ли да предпочитам да съм омъжена за Ансел? Разбира се. Само че аз приех положението такова, каквото беше, също като теб. Ти сигурно също предпочиташ да си омъжена — погледна я изпитателно тя, но Оливия поклати глава.

— Всъщност не предпочитам. Поне така ми се струва. Така се чувствам добре. Бих предпочела той да не беше женен. Аз поне имах дълъг и хубав брак с Джо и не съм сигурна, че искам нов брак на моята възраст.

— Аз със сигурност не искам на моята — засмя се Марибел, — въпреки че най-възрастният човек, който се е женил тук, е бил на деветдесет и шест. Оженил се за младо гадже на осемдесет и две. Той живя още три години, но се обзалагам, че двамата са били много щастливи заедно. Ако не се бяха оженили, щеше ли връзката им да е неморална? Ами моята? Технически е така. Същото важи и за теб, но техническите подробности не са истинският живот. Животът касае хората, решенията, които вземат, и онова, което чувстват, че трябва да направят. Стига никой да не е наранен, аз никак няма да се притесня от липсата на морал.

Майка й току-що бе разхлабила примката около врата й.

— И аз мисля така — кимна замислено Оливия, — но не и синът ми. Той е човек на крайностите, на техническите подробности.

— Филип е водил много затворен живот. Време му е да порасне, да престане да те съди. Сърди ти се прекалено дълго. Трябва да се опита да разбере какво правиш и защо, и да проумее, че имаш дискретна връзка с женен мъж, който няма да изостави алкохоличката, за която е женен. Щеше да бъде много по-неморално, ако ти го беше принудила да я напусне. За мен критерият е дали има наранени, или не. Всеки от нас си има свой морален компас, правим компромиси, но дотук. На Филип му трябва повече състрадание. Той откъде знае, че няма да постъпи по същия начин, ако беше на твое място? Говорим за истинския живот. Всички ние се сърдим за нещо на родителите си. Ти ми се сърдеше заради Ансел, а виж какво стана! Колелото се завъртя, годините минаха, Джо го няма и ти си намери мъж, който те прави щастлива, но по една случайност е женен за алкохоличка. Това много по-различно ли е от връзката ми с Ансел?

Рано или късно всички повтаряме онова, което са правили родителите ни, без значение колко много ги критикуваме, защото в края на краищата сме просто хора и сме подвластни на едни и същи слабости. Всички допускаме същите грешки или много подобни. Това ни научава да прощаваме, да не бързаме да съдим. Всяко от децата ти ще повтори грешките ти. Това е човешката природа. Така че как смеят да си позволяват да те съдят толкова строго! „Чуждото нещастие лесно може да се превърне в твое, ако Господ така повели.“ Кой може да каже дали Филип няма да направи същото някой ден? Животът е дълъг. На шейсет ти направи нещо много подобно на онова, което направих аз, когато бях по-млада. Може би един ден Филип ще разбере, че не си неморална, а просто човек, както и той.

Докато я слушаше, Оливия усети как я залива вълна от облекчение. И тя разсъждаваше по този начин, но след като Марибел изрази всичко така красноречиво, от гледна точка на друго поколение, всичко вече бе съвършено ясно.

— Благодаря, мамо — рече тя, наведе се напред и я целуна. — Радвам се, че си поговорихме. — Тя беше отговорила на въпрос, който я бе измъчвал цял живот, и си бе изяснила важни неща. Мислеше, че майка й не държи на брака, че е освободена жена, но се оказа, че е била сгодена и е очаквала втория си брак с нетърпение, а той е починал, преди да застанат пред олтара. Беше обикновена като всички останали, просто се бе опитала да пресече пътищата на морала и действителността, което невинаги бе лесна задача.

— Радвам се, че повдигна въпроса — додаде тихо Марибел и отново докосна пръстена на Ансел. Той бе добър човек. Същото можеше да се каже и за бащата на Оливия, въпреки че двамата бяха женени съвсем кратко преди той да загине във войната. Тя бе прекарала с Ансел дълги години, също както Оливия с Питър. Десет години бяха много време. Марибел повтори казаното по-рано: — Филип трябва да порасне. Животът ни принуждава да пораснем, независимо дали го искаме, или не. И на двете ни се наложи — усмихна се тя на дъщеря си. — А той трябва да престане да натяква, че не си стояла вкъщи, докато е бил момче. На него му беше добре. А ако ти не беше създала бизнеса, той нямаше да има къде да работи. Човек не може да има всичко в този живот. Ти беше до него, когато бе възможно, а през останалото време той можеше да разчита на мен и Джо. Лиз и Джон са го разбрали. На Филип просто ще му трябва повече време, докато стигне до същия извод.

— Иска ми се и Кас да го разбере — погледна я тъжно Оливия. Отношенията с най-малкото й дете бяха обтегнати, почти непоправимо съсипани.

— Ще го разбере. Най-големият ти проблем в момента е, че тя много прилича на теб. Бори се непрекъснато. Млада е. Чудесна жена е, също като теб.

— Вече почти не я познавам. Добре поне че идва да те вижда.

— Идва, когато може — усмихна се Марибел и при тези думи Оливия стана. Беше стояла дълго и не искаше да измори майка си, въпреки че едва ли имаше такава опасност. По-скоро в момента й пречеше да играе карти.

— Благодаря, мамо — повтори Оливия и я прегърна топло, радостно.

— Остави Филип да се нафучи и да поври в собствен сос. Той сам ще разбере. Рано или късно животът ще го ритне в задника и ще го засили напред.

— Надявам се. Много ми е неприятно, че е с Аманда. Тя е толкова студена.

— След като я иска — напомни й Марибел. — Трябва сам да стигне до извода, че заслужава нещо по-добро.

— Дали някога ще го разбере?

— Може би — отвърна Марибел и стана.

Двете жени се прегърнаха отново и докато Оливия се отдалечаваше, махайки с ръка, майка й се усмихваше широко. Приличаше на жена, която е намерила покой, а сега вече и Оливия се чувстваше по същия начин.

Прибра се у дома усмихната.