Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (45)

44.
Холдън

Отвън пораженията по „Росинант“ почти не личаха. Трите куршума на отбранителните оръдия на един от земните разрушители го бяха улучили малко пред лазарета и след кратко диагонално пътуване бяха излезли през работилницата две палуби по-надолу. По пътя един от тях бе минал през две каюти на жилищния отсек.

Холдън очакваше дребният ботаник да е психическа развалина, особено след шегата му, че е напълнил гащите. Но когато след битката отиде да провери как е, остана изненадан от небрежното му свиване на рамене.

— Беше доста стряскащо — каза той.

Холдън лесно би могъл да отдаде това на шока. На отвличането на дъщерята на Пракс, последвано от месеците живот на Ганимед, докато социалната структура там се разпадаше. Лесно би могъл да види в спокойствието му предвестник на тотален умствен и емоционален срив. Господ му бе свидетел, че този човек беше губил самообладание няколко пъти, и то предимно в доста неподходящи моменти. Но подозираше, че има нещо повече от това. Пракс бе движен от неотклонен стремеж напред. Вселената можеше да го поваля отново и отново, но освен ако не бе мъртъв, той пак щеше да се изправя и да продължава към целта си. Холдън си помисли, че вероятно е бил добър учен. Такъв, който се въодушевява от дребните победи, не се смущава от неуспехите и продължава да тъпче упорито напред, докато стигне там, накъдето се е запътил.

Дори сега, само часове след като едва не бе срязан на две от свръхскоростен проектил, Пракс се намираше долу с Наоми и Авасарала и запечатваше дупките във вътрешността на кораба. Не го бяха молили. Той просто бе станал от койката си и се бе включил в работата.

Холдън стоеше над едно от входните отвърстия на куршумите във външната обшивка. Малкият проектил бе оставил идеално кръгла дупка, почти без никакво нащърбване по краищата. Бе минал през петсантиметровата броня от свръхяка сплав толкова бързо, че дори не я бе огънал.

— Намерих я — каза Холдън. — От нея не излиза светлина, значи трябва вече да са я запушили отвътре.

— Идвам — отзова се Еймъс и затрополи по корпуса с магнитните си ботуши, стиснал в ръка оксижен. Боби го следваше в бойния си скафандър, понесла големи листове материал за кръпки.

Докато Боби и Еймъс запушваха пробойната във външната обшивка, Холдън се отдалечи да търси следващата дупка. Около него трите останали марсиански бойни кораба се носеха край „Росинант“ като почетна стража. С изключени двигатели, те се виждаха само като малки черни петна, движещи се на фона на звездите. Въпреки че „Роси“ му казваше накъде да гледа и лицевият дисплей му ги посочваше, пак бе почти невъзможно да ги види.

Холдън проследи марсианския кръстосвач на дисплея, докато той не мина през яркото петно на еклиптиката на Млечния път. За миг целият кораб представляваше черен силует, ограден от древното бяло сияние на няколко милиарда звезди. Блед полупрозрачен конус изригна от едната му страна и той се плъзна отново в осеяната със звезди чернота. На Холдън му се прииска Наоми да стоеше сега до него, взирайки се в същите тези гледки, които предизвикваха почти физическа болка. Вместо това й каза по частния им канал:

— Понякога забравям колко е красиво тук.

— Пак ли си се отплеснал в мечти и оставяш другите да вършат работата? — скастри го тя.

— Да. Около повечето от тези звезди има планети. Милиарди светове. По последни данни петстотин милиона от тези планети се намират в обитаемата зона. Мислиш ли, че нашите правнуци ще видят някои от тях?

— Нашите ли?

— Когато всичко това свърши.

— Също така — отбеляза Наоми — поне на една от тези планети живеят създателите на протомолекулата. Може би трябва да я избягваме.

— Наистина ли? Аз пък бих искал да видя точно нея. Кой е създал това нещо? С каква цел? Много ми се иска да мога да ги попитам. Най-малкото, те притежават човешкия стремеж да намерят всяко обитаемо кътче и да се настанят в него. Може би имаме повече общи черти, отколкото си мислим.

— Като, разбира се, те убиват онези, които са живели там досега.

Холдън изсумтя.

— Ние правим същото, откакто сме изобретили копието. Те просто са плашещо добри в изобретяването.

— Намери ли вече следващата дупка? — обади се Еймъс по главния канал. Прекъсването подразни Холдън, но той откъсва поглед от небето и го насочи към метала в краката си. С помощта на картата на щетите, която „Роси“ подаваше към дисплея му, му трябваха само няколко секунди, за да открие следващото входно отверстие.

— Да, да, точно тук — каза той и Еймъс и Боби тръгнаха към него.

— Капитане — обади се Алекс от пилотската кабина. — Капитанът на онзи марсиански кръстосван иска да говори с теб.

— Прехвърли го към скафандъра ми.

— Разбрано — каза Алекс и тонът на статичния шум по радиото се промени.

— Капитан Холдън?

— Чувам ви. Говорете.

— Тук е капитан Ричард Ценг от кораба на МКРФ „Сидония“. Съжалявам, че не можахме да разговаряме по-рано. Трябваше да направя оценка на щетите и да уредя пращането на спасителни и ремонтни кораби.

— Разбирам ви, капитане — отговори Холдън и се опита да открие с поглед „Сидония“, но не успя. — Аз самият в момента съм извън кораба и запушвам дупките по корпуса. Видях ви да минавате преди минутка.

— Моят старши офицер казва, че сте искали да говорите с мен.

— Да, благодарете й от мое име за всичката помощ досега — каза Холдън. — Слушайте, в тази престрелка изхабихме голяма част от боеприпасите си. Изстреляхме четиринайсет торпеда и близо половината муниции за отбранителните оръдия. Тъй като това по-рано е бил марсиански кораб, помислих си, че може да разполагате с резерви, които да пасват на оръдията ни.

— Разбира се — откликна капитан Ценг без нито секунда колебание. — Ще наредя на разрушителя „Сали Райд“ да се приближи до вас за прехвърляне на боеприпаси.

— Ъъъ — заекна Холдън, шокиран от мигновеното съгласие. Той се беше подготвил за пазарлък. — Благодаря.

— Ще ви пратя анализа на битката, съставен от моя разузнавателен офицер. Ще го намерите за интересно четиво. Но накратко, първото попадение, което развали бойния строй на земните кораби и реши битката, е ваше дело. Предполагам, че не трябваше да ви обръщат гръб.

— Можете да си припишете заслугите — предложи през смях Холдън. — Имам марсиански сержант-оръжейник, който водеше стрелбата.

Настъпи пауза; после Ценг добави:

— Когато това свърши, бих искал да ви черпя едно и да си поговорим как така дисциплинарно уволнен флотски офицер на ООН се оказва капитан на краден торпедоносец на МКРФ, с марсиански военен екипаж и висш политик на ООН на борда.

— Историята е адски добра — отбеляза Холдън. — Хей, като стана дума за марсианци, искам да направя подарък на един от моите. На „Сидония“ имате ли пехотинска част?

— Да, защо?

— Сред тях намират ли се командоси?

— Да. И пак питам, защо?

Холдън каза на капитан Цент какво търси и той отвърна:

— Ще кажа на „Райд“ да ви дадат едно при прехвърлянето.

* * *

Корабът на МКРФ „Сали Райд“ сякаш не бе получил и драскотина при битката. Когато спря до „Росинант“, тъмният му корпус изглеждаше гладък като черно езеро. След като Алекс и пилотът на „Райд“ синхронизираха идеално движението на двата кораба, в корпуса на разрушителя се отвори голям люк, от който бликна мъждива аварийна червена светлина. Две магнитни куки бяха изстреляни през делящото ги пространство, за да свържат съдовете с десет метра кабел.

— Тук е лейтенант Грейвс — каза един момичешки глас. — Готови сме за прехвърляне на товара по ваша заповед.

Лейтенантът звучеше сякаш би трябвало да е още в гимназията, но Холдън отвърна:

— Давайте. От тази страна сме готови.

После превключи на канала към Наоми и й нареди:

— Отвори люковете, на борда пристигат нови рибки.

На няколко метра от мястото, където стоеше, един люк, който обикновено се сливаше с корпуса, се отвори и разкри дупка с размери метър на осем. По двата й края минаваше сложна наглед система от релси и механизми. В дъното лежаха три от оставащите торпеда на „Росинант“.

— Седем тук вътре — каза Холдън и посочи към отворения торпеден отсек. — И седем от другата страна.

— Разбрано — отвърна Грейвс. В отворения люк на „Райд“ се появи дългата и тясна бяла форма на плазмено торпедо, заобиколена от моряци с реактивни раници. Пускайки леки струи сгъстен азот, те подкараха торпедото по двата водещи кабела към „Роси“; после, с помощта на подсилената от бойния скафандър Боби го нагласиха върху релсите.

— Първото е на място — докладва Боби.

— Разбрано — отвърна Наоми и секунда по-късно моторизираните релси оживяха, сграбчиха торпедото и го придърпаха вътре.

Холдън погледна към часовника на лицевия си дисплей, за да види колко време е изтекло. Прехвърлянето на всичките четиринайсет торпеда щеше да отнеме часове.

— Еймъс — обади се той. — Къде си?

— Тъкмо свършвам с последната кръпка долу при работилницата — отвърна механикът. — Имаш ли нужда от нещо?

— Когато си готов, донеси две реактивни раници. Ще отидем да вземем останалото. То би трябвало да включва три сандъка с муниции за ОО и някои дреболии.

— Вече съм готов. Хей, Наоми, ще ми отвориш ли вратата на товарния отсек?

Холдън се зазяпа в работата на Боби и моряците на „Райд“. Докато пристигне Еймъс с реактивните раници, те бяха натоварили още две торпеда.

— Лейтенант Грейвс, двама от екипажа на „Росинант“ молят за разрешение да се качат на борда и да приберат останалите припаси.

— Имате го, „Росинант“.

Мунициите за ОО бяха в сандъци по двайсет хиляди и при пълна гравитация щяха да тежат над петстотин кила. В микрогравитацията на движещите се по инерция кораби двама души с реактивни раници можеха да местят един, стига да са готови да зареждат наново сгъстен азот след всеки курс. Тъй като не разполагаха със спасителен механобот или малка работна совалка, нямаха друг избор.

Всеки сандък трябваше да бъде подкаран бавно към кърмата на „Росинант“ с двайсетсекунден тласък от раницата на Еймъс. Когато стигнеше до вратата на товарния отсек, Холдън трябваше да го спре със също толкова голям насрещен тласък от своята раница. После двамата го вкарваха вътре и го прикрепваха към някоя стена. Процесът беше дълъг и поне за Холдън във всеки курс имаше един момент, когато сърцето му се разтуптяваше силно — когато „удряше спирачките“, за да спре сандъка. Всеки път за кратко го завладяваше паническата представа, че реактивната му раница отказва и той отлита заедно със сандъка в космоса пред очите на Еймъс. Разбира се, това беше абсурдно. Еймъс лесно можеше да вземе нова раница и да дойде да го прибере, или пък корабът можеше да се върне, или пък „Райд“ да прати спасителна совалка, или да го спасят по още куп други начини.

Но хората просто не бяха живели и работили в космоса достатъчно дълго, за да може онази примитивна част от мозъка им да престане да си повтаря: „Ще падна. И ще падам вечно“.

Моряците от „Райд“ свършиха с прехвърлянето на торпедата горе-долу по същото време, когато Холдън и Еймъс закрепиха последния сандък с муниции в товарния отсек.

— Наоми — повика я Холдън по открития канал. — Всичко зелено ли е?

— Оттук изглежда добре. Всички нови торпеда говорят с „Роси“ и докладват, че са в изправност.

— Страхотно. Двамата с Еймъс влизаме през шлюза на товарния отсек. Можеш да затваряш отсека. Алекс, след като Наоми докладва, че всичко е наред, съобщи на „Сидония“, че сме готови да потеглим с максимална тяга към Йо веднага щом капитанът пожелае.

Докато екипажът подготвяше кораба за пътуването до Йо, Холдън и Еймъс си свалиха екипировката и я прибраха в работилницата. Шест сиви диска, по три на двете срещуположни стени, показваха местата, където куршумите бяха пробили тази част от кораба.

— Какво има в другия сандък, който ти дадоха марсианците? — попита Еймъс, докато сваляше единия си грамаден магнитен ботуш.

— Подарък за Боби — отговори Холдън. — Но ми се иска да го пазим в тайна, докато не й го дам, става ли?

— Разбира се, капитане, няма проблем. Но ако е букет от рози, не искам да съм там, когато Наоми разбере. Пък и знаеш, Алекс…

— Не, това е нещо по-практично от рози… — започна Холдън, после превъртя назад разговора в главата си. — Алекс ли? Какво за Алекс?

Еймъс направи с ръце поясния жест за свиване на рамене.

— Мисля, че може мъничко да си пада по нашата способна пехотинка.

— Шегуваш се. — Холдън не можеше да си го представи. Не че Боби не беше привлекателна. Съвсем не. Но беше също така ужасно едра и доста заплашителна. А Алекс бе толкова тих и кротък човечец. Вярно, и двамата бяха марсианци, а какъвто и космополит да е човек, нещата, напомнящи му за дома, винаги го размекват. Може би фактът, че са единствените двама марсианци на борда, бе достатъчен. Но Алекс гонеше петдесетака, оплешивяваше, без да се оплаква, и носеше тлъстините около кръста си с тихото примирение на мъж на средна възраст. Сержант Дрейпър не можеше да е на повече от трийсет и приличаше на излязла от комикс — дори мускулите й си имаха мускули. Неспособен да се спре, Холдън се опита да си представи как биха си паснали двамата. Не успя.

— Брей — беше всичко, което можа да каже. — Взаимно ли е?

— Нямам представа — сви рамене Еймъс. — Не е лесно да разгадаеш сержанта. Но не мисля, че би го наранила умишлено, ако за това ме питаш. Не че можем да й попречим.

— Теб също те плаши, нали?

— Виж какво — рече с усмивка Еймъс. — Когато става дума за въргал, аз мога да се нарека талантлив аматьор. Но огледах хубаво тази жена със и без онази изчанчена механична броня, която носи. Тя е професионалистка. Просто сме в различни видове спорт.

Гравитацията започна да се връща на „Росинант“. Алекс включваше двигателя, което означаваше, че започват пътуването към Йо. Холдън се изправи и остави за миг ставите си да привикнат отново към усещането за тежест. Плесна Еймъс по гърба и подхвърли:

— Е, зареден си догоре с торпеда и куршуми, следват те три марсиански бойни кораба, имаш една ядосана старица в чаена абстиненция и марсианска пехотинка, която вероятно би могла да те убие със собствените ти зъби. Какво правиш?

— Ти ми кажи, капитане.

— Намираш им някой друг, с когото да се бият.