Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Of Blood and Honor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Обработка на текста и форматиране
katinata (2015)
Обработка на текста и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Любителски превод по изданието:

WARCRAFT: OF BLOOD AND HONOR — Chris Metzen

POCKET BOOKS, a division of Simon & Schuster, Inc.

1230 Avenue of the Americas, New York, NY 10020

Copyright © 2000 by Blizzard Entertainment

ISBN: 0-7434-1897-2

First Pocket Books Ebooks Edition — December 2000

POCKET and colophon are registered trademarks of Simon & Schuster, Inc.

 

Илюстрация на корицата: Бил Петрас и Крис Метцен

Превод от английски език: Катина Цонева

Коректор: Недялка Цонева

Оформление на корицата: Катина Цонева

История

  1. — Добавяне

Историите в тази книга са измислени. Имената, героите, местата и случките в нея са продукт на въображението на автора. Всякаква прилика с реални случки, места или хора е чисто съвпадение.

На родителите ми, Пийт и Кейти Метцен, за цялата им любов, подкрепа и насърчаване през годините.

 

На екип Хамро — Сам Муур, Майкъл Карило, Майк Пирози и Даниъл Муур, които непрекъснато ми напомнят какво всъщност означава думата „епичен“.

 

На Уолтър Саймънсън, чийто портрет на един определен гръмотевичен бог представя всичко, което ценя като художник и писател.

 

И не на последно място — на всички мои талантливи братя и сестри от Близард, с които съм имал страхотната привилегия да градя най-чудесните светове в компютърните игри. Това е за всички вас.

Едно
Схватка

Лек, прохладен ветрец подухваше през короните на величествените дъбове в гората на Хартглен[1]. В спокойната гора цареше мир и Тириън Фордринг[2] можеше да остане сам с мислите си. Сивият му жребец, Мирадор[3], го носеше в лек тръс по криволичещата ловджийска пътека. Макар че през последните няколко седмици почти не се срещаше дивеч, Тириън не пропускаше възможност да дойде на лов. Предпочиташе великолепния свеж въздух на открито пред спарените и задушни стаи в крепостта си. Още от малък идваше на лов в тази гора и познаваше всичките й пътечки и завои като дланта на ръката си. Това беше единственото място, където винаги можеше да си отдъхне от грижите и бюрократичния натиск, присъщ на позицията му. Мислеше си как някой ден ще да доведе собствения си син, Таелан, за да може и той да почувства величието на росните гори.

Лорд паладин Тириън Фордринг беше силен мъж. Силен, както физически, така и психически, той беше смятан за един от най-великите воини за времето си. Дори преминал петдесетте, все още изглеждаше жизнен и енергичен, както когато беше млад. Характерните му гъсти мустаци и късо подстриганата му коса бяха леко прошарени, но пронизващите му зелени очи още блестяха с енергия, която не издаваше възрастта му.

Тириън управляваше проспериращото княжество на Алианса Хартглен — обширен горист регион, разположен на кръстопътя между високите планини Алтерак и обвитите в мъгла брегове на езеро Дароумиър. Той беше уважаван за своята честност и хората в цялото кралство Лордерон почитаха името и делата му. Величествената му крепост, Марденхолд, беше търговският център на оживения регион. Жителите на Хартглен се гордееха с факта, че масивните стени на крепостта никога досега не се бяха поддавали на нашественици, дори в най-мрачните дни на нападението на орките над Лордерон. Но напоследък Тириън беше разтревожен от новата армия, която се суетеше из залите в дома му.

През последните седмици крепостта преливаше от пътуващи сановници и представители на различните нации от Алианса, които минаваха през Хартглен, изпълнявайки тайните си дипломатически мисии. Тириън се беше срещал лично с много от тях и им беше предложил гостоприемството и помощта си. Макар сановниците да оценяваха подобаващо усилията му, Тириън усещаше зараждащото се напрежение между всички тях. Той подозираше, че им е възложено да занесат някаква тревожна новина направо във Висшия съвет на Алианса. Колкото и да опитваше, така и не успя да разбере подробности около тайните комюникета. Но Тириън не беше глупав. След трийсет години като паладин в Алианса, той знаеше какво беше единственото нещо, което можеше да притесни обикновено хладнокръвните емисари: Войната се завръщаше в Лордерон.

* * *

Бяха изминали дванайсет години от края на войната с Ордата на орките. Ужасният конфликт, който се беше разразил в северните земи, остави след себе си заличени и изпепелени много от кралствата на Алианса. Прекалено много храбри мъже паднаха, преди вилнеещата Орда да бъде спряна. Тириън изгуби много приятели и войници във войната. Алиансът се беше събрал в единадесетия час и беше изтръгнал победата, избягвайки сигурния погром, но заплати ужасна цена. Почти цяло поколение млади мъже самоотвержено дадоха живота си, за да може човечеството никога да не попада в оковите на дивите орки.

Към края на войната разгромените и останали без лидер оркски кланове бяха обкръжени и изтласкани в охраняваните резервати, намиращи се в покрайнините на земите на Алианса. Макар че от съображение за сигурност беше необходимо резерватите да бъдат под постоянно наблюдение от рицари и воини, орките станаха покорни и пасивни. И наистина, с времето орките напълно загубиха яростната си жажда за кръв и всички изпаднаха в някакъв странен ступор. Някои предполагаха, че летаргията на свирепите създания се дължи на обездвижването им, но Тириън не можеше да бъде убеден в подобно нещо. Със собствените си очи беше видял колко са свирепи и жестоки орките в битка. Спомените от отвратителните им зверства тормозеха съня му години след края на войната. Той със сигурност нямаше да повярва, че войнствеността им е изчезнала напълно.

* * *

Както винаги, Тириън всяка нощ се молеше конфликтът да не застраши отново хората му. Може би наивно, но горещо се надяваше синът му да не преживява ужаса на войната. Като паладин, по време на трагичния конфликт той беше видял прекалено много осиротели и убити деца. И знаеше, че едно дете не може да не бъде безсърдечно и дистанцирано, след като е било заобиколено само от ужас и насилие. Той със сигурност нямаше да позволи подобно нещо да се случи със собствения му син, но въпреки желанието си, не можеше да пренебрегне настоящото положение на нещата. Най-близките му помощници и съветници от месеци му докладваха за страшните слухове, че орките отново са се раздвижили. Беше трудно за вярване, но присъствието на толкова много емисари в крепостта му ги потвърждаваше.

Ако орките бяха достатъчно глупави, за да въстанат отново, той щеше да стори нужното, за да ги спре. Дългът винаги е бил неизменна част от живота му. Беше прекарал по-голямата част от живота си, защитавайки Лордерон по един или друг начин. И макар да не беше от благороднически произход, ентусиазмът и честта му бяха спечелили рицарското признание, когато беше едва на единайсет. Тириън служеше на краля си с непреклонна вярност и беше спечелил уважението на висшестоящите. Години по-късно, когато орките за пръв път нахлуха в Лордерон с намерението да заличат цялата цивилизация, той беше първият рицар, който получи честта да застане до Утър, Носителя на Светлината[4], и да бъде посветен като Паладин. Утър, Тириън и още няколко верни рицари бяха лично избрани от Архиепископ Алонс Фейол да се превърнат в живите носители на свещената Светлина. Те получиха двойна сакрална задача — с помощта на свещената Светлина паладините трябваше не само да поведат борбата срещу злите сили на мрака, но и да лекуват раните на невинните хора. Тириън и хората му получиха божествената сила да лекуват всякакви рани и болести. Беше им вдъхната невероятна сила и мъдрост, които им позволиха да защитават братята си и да прославят Светлината. И наистина, водачеството и силата на паладините спомогна за спечелването на войната и оцеляването на човечеството.

Въпреки че способностите му, дадени от Светлината, да бяха поотслабнали с времето, Тириън все още чувстваше как енергия и благодат изпълват застаряващото му тяло. Със сигурност, в случай на нужда, щеше да бъде достатъчно силен. Заради сина си и хората си той се закле, че ще бъде достатъчно силен.

* * *

Тириън прогони тревожните мисли от главата си и спря, за да определи местонахождението си. С изненада откри, че е стигнал много по-далеч по пътеката, отколкото беше възнамерявал. Пътеката се извиваше сред гъстата гора нагоре в планината. Той си спомни, че толкова надалеч нямаше стражи. Всъщност дори не си спомняше кога за последен път беше идвал чак до тук. Поспря за миг, за да се наслади на красотата на мястото. Чуваше се бълбукането на близкото поточе, а въздухът беше чист и свеж. В синьото и ясно небе кръжаха два сокола. Той наистина обичаше тази земя. Тириън си обеща отново да се върне тук веднага, щом му се отвори възможност. Той прокара ръка през изтъняващата си посивяваща коса и се укори, че толкова се беше унесъл в мисли. Все пак беше дошъл на лов. Тириън внимателно обърна коня си и го пришпори надолу по пътеката. По едно време дръпна рязко юздите и поведе верния си другар навътре в гъстата гора.

След малко забави ход и излезе на широкото сечище, което обграждаше останките на изоставена наблюдателна кула. Спря до основата на кулата и погледна нагоре към самотната постройка. Като много други останки по цялата земя, тя болезнено напомняше за смутните времена. Стените на кулата бяха разбити и по тях личаха черните следи от снаряди. Явно е било дело на оркските катапулти. Той си спомни как по време на войната разрушителните машини отдалече мятаха огнени снаряди и опожаряваха цели села. Зачуди се как тази порутена кула е успяла да оцелее, след толкова дълга борба със стихиите. Докато изследваше основата й, той забеляза странни следи по земята и слезе от коня си, за да огледа отблизо. Кръвта във вените му почти се смръзна, когато осъзна, че следите не бяха човешки… и бяха пресни.

Тириън бързо се огледа наоколо и забеляза още такива следи из цялото сечище. Предположи, че преди поне няколко дни тук е имало орки и се зачуди дали наистина свирепите зверове са могли да се мобилизират толкова бързо. Не. Трябва да има друго обяснение. Границите на Хартглен бяха защитени. Няма как по което и да е време група орки да проникне незабелязано в тази земя. Определено хитростта не беше присъща за орките. Разузнавачите и стражите моментално щяха да забележат нахлуването им в Хартглен. И въпреки всичко, следите им бяха там.

* * *

Тириън поведе Мирадор към задната част на кулата и извади тежкия си меч от ножницата, закрепена за седлото му. Изведнъж съжали, че не беше взел мощния си боен чук. Макар да имаше добър опит с меча, предпочиташе в моменти на опасност да размахва традиционния за паладините чук.

Възможно най-безшумно Тириън се прокрадна покрай кулата и влезе вътре през това, което беше останало от главния вход. Няколко дървени греди бяха паднали от разнебитения таван и се бяха разцепили в нащърбения каменен под. Той огледа порутената стая за стражата и откри малко импровизирано огнище до една дрипава постеля, цялата в кръпки. Огънят беше загаснал съвсем неотдавна. Явно орките се бяха наместили в старата кула. Странното беше, че нямаше оръжия или трофеи, които те обичаха да трупат. Тириън се зачуди какво беше накарало зверовете толкова дръзко да се настанят в земята на Алианса.

Той реши да се върне в крепостта и да събере хората си. Излезе от кулата и смело закрачи към сечището. С голяма изненада очите му се спряха на огромния орк, който изведнъж се появи между дърветата. Оркът, който изглеждаше толкова стреснат, колкото и самия Тириън, хвърли вързопа дърва, който носеше, и се протегна за бойната секира на гърба му. Тириън изскърца със зъби и размаха заплашително меча си. Бавно оркът зае бойна поза и сграбчи огромната си секира.

* * *

Тириън не беше виждал орки от години. Той гледаше към звяра едновременно с възхищение и отвращение. И въпреки силното си вълнение, Тириън забеляза, че този орк беше някак различен. Определено съществото беше огромно и мускулесто. Грубата му зелена кожа и маймуноподобната стойка показваха, че безспорно е орк. Дори противните му бивници и заострените му уши напомняха за зверовете, с които Тириън се беше сражавал по време на войната. Но нещо в позата и изражението на това същество беше различно. Сякаш тялото му беше превито от тежестта на старостта и имаше твърде много бръчки около очите. Оредялата му брада и традиционно високо вързана коса бяха прошарени. Докато повечето орки се кичеха с разнородни брони и ръкавици с шипове, този беше облечен само в грубо съшити кожи и мръсни панталони. Спокойната увереност и сигурната бойна стойка ясно показваха, че оркът не е свиреп младеж, а по-скоро опитен ветеран. Въпреки напредналата си възраст, той всъщност беше по-опасен от всеки друг орк, който Тириън беше виждал.

Огромното създание стоеше неподвижно, сякаш чакаше Тириън да направи първия ход. Тириън бързо огледа дърветата, за да е сигурен, че няма други орки, които се готвят за нападение. После отново погледна към орка и забеляза, че не е помръднал и на милиметър. Оркът кимна, потвърждавайки, че е сам. Сериозният поглед на съществото накара Тириън да разбере, че очаква пълното му внимание, преди да се хвърли в битка.

Обзет от силно безпокойство заради спокойното излъчване на орка, Тириън се втурна напред. Оркът ловко отстъпи встрани, избягвайки първия удар и завъртя огромната си секира. Инстинктивно Тириън се наведе под яростния замах, претърколи се и зае стабилна позиция. В първия удобен момент той замахна с меча си към незащитения корем на орка. Съществото умело парира удара с дръжката на секирата си и отскочи назад, освобождавайки си повече място за маневри. Тириън го заблуди с десен замах и завъртя меча си в помитащ обратен удар. За миг оркът остана изненадан от хитрия ход, завъртя се в обратна посока и стовари секирата си с висок бърз замах, който трябваше да разсече Тириън на две. Тириън се изтърколи и секирата се заби на сантиметри от него. Двамата отново се изправиха, заеха отбранителна позиция и се загледаха един в друг. Тириън трябваше да признае, че оркът беше толкова страшен, колкото всеки друг, с когото се беше сражавал. Свирепата усмивка, която се появи на противното лице на орка, явно показваше подобно отношение към уменията на Тириън.

* * *

Двамата започнаха да се дебнат, преценявайки силните и слабите си страни. Тириън отново остана изненадан от спокойствието и съсредоточеността на орка. Всеки друг орк би се хвърлил безотговорно напред, предпочитайки дивата и свирепа сила пред финеса на тактическите маневри. Този орк, обаче, показваше забележителни умения и самоконтрол.

За миг Тириън се зачуди дали наистина може да победи съществото. За част от секундата той се притесни, че умореното му тяло и забавените му рефлекси ще го предадат в критичния момент. В съзнанието му нахлуха мисли за любимата му съпруга и син, които щяха да останат сами, и като че ли се обезкуражи. Тириън изсумтя иронично, отърси се от съмненията си и стисна оръжието си. Беше се изправял пред смъртта стотици пъти. Имаше работа за вършене. Той се успокои и се увери, че бойните му инстинкти действат безотказно, както винаги. Освен това притежаваше и силата на Светлината. Без значение колко внушителна беше бойната готовност на орка, за него той си оставаше създание на мрака — заклет враг на хората и затова трябваше да умре.

* * *

С твърда решителност Тириън се хвърли към орка и замахна с всичката сила, която успя да събере. Оркът се принуди да отстъпи пред атаката на паладина. Тириън избутваше орка назад, докато усети, че ръката, с която държи меча, сякаш щеше да избухне в пламъци. Оркът успяваше са блокира и контрира голяма част от ударите на паладина, но загуби равновесие от един ловък замах. Тириън успя да отвори широка рана на бедрото на звяра, който се строполи в прахта. Старият орк силно изрева, удряйки се в твърдата земя. Той стисна окървавения си крак и се опита да се изправи, очаквайки Тириън да се възползва от несигурното му положение. За голяма изненада, обаче, Тириън отстъпи назад и му кимна, давайки му възможност спокойно да се изправи. Оркът примигна учудено.

Тириън беше паладин — Рицар на Сребърната ръка[5] — и за него покосяването на паднал враг в единична схватка безспорно беше непочтено. Свещеният кодекс на Ордена му повеляваше да остави орка да си отдъхне. Той отново кимна на орка и го подкани с жест да се изправи. Стисвайки от болка жълтите си зъби, оркът бавно се добра до секирата си и се изправи на крака. Известно време двамата останаха вторачени един в друг. Оркът леко се изпъна рамене и допря юмрук до сърцето си. Явно е поздрав, помисли си Тириън. Сега беше негов ред да примигне от изненада. Определено досега никой орк не го беше поздравявал по време на битка и осъзна, че сигурно има какво още да научи за свирепите същества. Но въпреки това, оркът си оставаше враг. Тириън му кимна с разбиране към орка и отново вдигна меча си.

Този път оркът нападна пръв. Неспособен да носи огромната си тежест с ранен крак, той бе принуден да се засили към паладина с къси яростни подскоци. Държейки с една ръка страховитата си секира, той замахна гневно към Тириън. Паладинът се оказа натясно, за да избегне удара и отстъпи назад към входа на кулата. На косъм от смъртоносния удар, Тириън се хвърли в стаята на стражата през отворената врата. За миг се зашемети и изрева от болка, когато острата като бръснач секира се стовари върху лявата му ръка. Опитвайки се да потисне болката, той успя да посече откритата ръка на орка. Изненаданият орк изви от ярост, а секирата му издрънча върху каменния под. Тириън нападна с надежда битката да свърши възможно най-скоро.

В същия момент оркът грабна една греда и я засили към приближаващия паладин. Тириън се отмести, виждайки как гредата полита и описва лека дъга във въздуха. Тя се разби в полуразбитата стена и от високия таван се посипаха прах и камъчета. Другите греди заскърцаха, разместени от тежестта на стените. Тириън продължи атаката, разцепвайки на трески временното оръжие на орка. Осъзнавайки критичната ситуация, оркът захвърли остатъка от гредата и се нахвърли върху Тириън, разперил мускулестите си ръце. С яростен рев огромният орк посегна към гърлото на Тириън. Паладинът успя да прониже орка още веднъж, преди съществото да се стовари върху него с цялата си тежест. Двамата съперници се блъснаха в паянтовата стена, а разнебитеният таван най-сетне поддаде и се срути отгоре им.

* * *

Тириън се събуди от звука на скрибуцащо дърво и тропот на камъни. Примигна, докато дебелият облак прах около него се послегна. Всичко в порутената стая на стражата беше потънало в мрак. Тялото му беше вкочанено, но усещаше силно напрежение в гърдите си. Щом прахът се слегна, той успя да види, че е затиснат от огромна разцепена греда. Краката му също бяха затрупани от големи каменни парчета. Той трескаво се заоглежда за следа от орка. Беше напълно беззащитен, ако съществото решеше да го довърши. Тириън се присегна надолу, сграбчи гредата и я повдигна с всичката си останала сила. Тя се търкулна настрани и се удари в камъните.

Изведнъж цялото му тяло се изпълни с болка. Зави му се свят, а от отворената рана на ръката му ценната кръв изтичаше по пода. Опита се да се повдигне и усети остра болка от счупените ребра, които застъргаха едно в друго. Десният му крак също изглежда беше счупен под тежките каменни късове. Потрошеното му тяло пулсираше от болка и изтощение и Тириън имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съзнание. Чуваше как останалите стени скърцат и стържат. Цялата кула щеше да се срути. Тириън бавно губеше съзнание, но усети някакво раздвижване зад гърба си. Опитвайки се да остане буден, той едва се обърна и видя страшните зелени ръце на орка да се протягат към него. Ужасеният му вик потъна в мрака, който го обгърна.

Бележки

[1] Хартглен — Hearthglen (англ.) — сърцето на долината — Б.пр.

[2] Фордринг — Fordring (англ.) — ford (брод); ring (кръг, пръстен) — Б.пр.

[3] Мирадор — Mirador (англ.) — прозорец, балкон към голяма гледка — Б.пр.

[4] Носителят на светлината — the Lightbringer (англ.) — Б.пр.

[5] Сребърната ръка — Silver Hand (англ.) — Б.пр.