Керстин Гир
Сапфиреносиньо (6)

Глава 3

Флоренция, 23 юни 1542 г.

„Натоварен съм от ръководителя на конгрегацията със случай, изискващ изключителна дискретност и тактичност, чиято куриозност не би могла да бъде по-голяма. Елизабета, най-малката дъщеря на М.^[1], която от десет години живее строго изолирано зад стените на манастир, явно носи в утробата си сукуб^[2], което представлява доказателство за съвкупление с дявола. Действително можах да се убедя в бременността на момичето, както и в леко обърканото й психическо състояние. Докато игуменката, която се ползва с пълното ми доверие и е жена със здрав разум, не изключва възможността за естествено обяснение на феномена, подозренията за магьосничество са изказани именно от бащата на момичето. Твърди, че е видял със собствените си очи как дяволът в облика на млад мъж прегръща момичето в градината, след което се материализира в кълбо от дим и оставя след себе си слаб мирис на сяра^[3]. Две други възпитанички на манастира свидетелстват, че много пъти са виждали дявола в компанията на Елизабета и че той й е подарявал скъпи скъпоценни камъни. Колкото и невероятно да звучи историята, с оглед на силната връзка между М. и Р.М.^[4], както и множеството му приятелства във Ватикана, ще ми е трудно официални да се усъмня в разсъдъка му и да обвиня дъщеря му единствено в разврат. Затова от утре ще започна провеждането на разпити на всички засегнати.“

из ИНКВИЗИЦИОННИТЕ ПРОТОКОЛИ

НА ДОМИНИКАНСКИЯ ОТЕЦ ДЖАН ПЕТРО БАРИБИ

(Разшифровано, преведено и добавени коментари и обяснителни бележки от доктор М. Джордано)

АРХИВ НА УНИВЕРСИТЕТСКАТА БИБЛИОТЕКА В ПАДУА

— Ксемериус?

Чувството на мокрота около врата ми беше изчезнало. Бързо включих фенерчето. Но стаята, в която се намирах, вече бе осветена от слаба крушка, висяща от тавана.

— Здравей — каза някой.

Завъртях се стреснато. Стаята бе пълна с всякакви сандъци и мебели, а на стената до вратата се бе облегнал бледен млад мъж.

— Най… най-важно е участието — заекнах аз.

— Гуендолин Шепърд? — попита той, също заеквайки в отговор.

Кимнах.

— Откъде знаете името ми?

Младият мъж извади смачкан лист хартия от джоба на панталона си и ми го подаде. Изглеждаше твърде развълнуван, както и аз. Носеше тиранти и малки очила с кръгли рамки, русата му коса бе разделена на път от едната страна, бе намазана с много помада и сресана назад. С голям успех можеше да се снима в някой стар гангстерски филм в ролята на умния, но безобиден асистент на пушещия една след друга цигари закоравял комисар, който се влюбва в любовницата на гангстера, носеща множество шалове с пера и накрая винаги бива застрелян.

Малко се поуспокоих и се огледах. Нямаше никой друг в помещението, дори не открих следа и от Ксемериус. Явно, макар и да минаваше през стени, не можеше да пътува във времето.

Колебливо взех листа. Беше избелял, кариран лист, небрежно откъснат от тетрадка със спирала. Върху него, с разкривен, смайващо познат почерк, бе изписано:

„За лорд Лукас Монтроуз — важно!!!

12 август 1948 г., 12 часа на обяд.

Алхимичната лаборатория. Моля те, ела сам.

Гуендолин Шепърд“

Сърцето ми веднага започна да бие по-силно. Лорд Лукас Монтроуз беше моят дядо! Бе починал, когато бях на десет. С притеснение се взрях в извитата линия на „л“—то. За съжаление нямаше никакво съмнение — разкривеният почерк приличаше досущ на моя собствен. Но как бе възможно?

Погледнах младия мъж.

— Откъде имате това? И кой сте вие?

— Ти ли си го написала?

— Възможно е — отвърнах и мислите ми трескаво започнаха да се въртят в кръг. Ако съм го написала, защо тогава не можех да си спомня? — Откъде имате бележката?

— Имам я от пет години. Някой я бе сложил в джоба на палтото ми заедно с едно писмо в деня, в който се състоя церемонията по обявяването ми в адепт втори ранг. В писмото бе написано: „Който съхранява тайни, трябва да знае и тайната зад тайната. Докажи, че можеш не само да пазиш мълчание, а и да мислиш.“ Нямаше подпис, а и почеркът беше различен от този на бележката, някак си… ъъъ… по-елегантен, малко старомоден.

Загризах долната си устна.

— Нищо не разбирам.

— Аз също. През всичките години си мислех, че е нещо като изпитание — рече младият мъж. — Поредният тест, така да се каже. На никого не съм разказвал за това, непрестанно очаквах някой да повдигне въпроса или да получа по-нататъшни указания. Но никога нищо не се случи. А днес се промъкнах тук долу и зачаках. Всъщност вече изобщо не очаквах, че нещо ще се случи. Но тогава ти се материализира пред мен от нищото. Точно в дванайсет часа. Защо си ми написала онази бележка? И защо се срещаме на това уединено място? И от коя година идваш?

— От 2011-а. Съжалявам, но на другите въпроси и аз нямам отговор. — Покашлях се. — Вие кой сте?

— О, извинявай. Името ми е Лукас Монтроуз. Без лорд. Аз съм адепт втори ранг.

Изведнъж устата ми съвсем пресъхна.

— Лукас Монтроуз, „Бърдън Плейс“ № 81?

— Да, там живеят родителите ми — кимна младият мъж.

— Тогава… — Зяпнах го и поех дълбоко въздух. Тогава вие сте моят дядо.

— О, не отново — каза той и въздъхна много дълбоко. Отблъсна се от стената, изтупа праха от един от столовете, струпани един върху друг в едната част на стаята и застана пред мен. — Не е ли по-добре да седнем? Усещам краката си така, сякаш са от гума.

— Аз също — признах и се отпуснах върху тапицерията.

Лукас взе още един стол и седна срещу мен.

— Значи си моя внучка? — Той се усмихна слабо. — Знаеш ли, чувствам се много странно. Та аз още не съм женен. Дори не съм сгоден.

— На колко си години? О, извинявай, би трябвало да знам. Роден си през 1924 година, така че през 1948 година си на двайсет и четири.

— Да. След три месеца ще направя двайсет и четири. А ти на колко си?

— Шестнайсет.

— Също като Люси.

Люси. Нямаше как да не си спомня какво извика тя след мен, докато бягахме от дома на лейди Тилни. Още не можех да повярвам, че стоя срещу дядо ми. Потърсих прилика с мъжа, в чийто скут бях седяла и слушала интересни приказки. Той ме бе защитавал от Шарлот, която твърдеше, че се правя на интересна с призрачните ми истории. Но гладкото лице на мъжа срещу мен сякаш нямаше никаква прилика с прорязаното от бръчки лице на стареца, когото познавах. Но затова пък открих, че приличаше на майка ми — сините очи, енергичната брадичка, начинът, по който се усмихваше. За миг затворих очи — всичко това беше просто… прекалено.

— И така, ето ни заедно тук — каза Лукас тихо. — Аз… ъъъ… добър дядо ли съм?

В очите ми запариха сълзи, които с мъка успях да задържа. Затова само кимнах.

— Другите пътуващи във времето винаги се появяват съвсем официално горе, в драконовата зала, при хронографа или в кабинета с архивите — каза Лукас. — Защо си избра тази мрачна лаборатория?

— Не съм я избрала. — Избърсах носа си с опакото на ръката. — Дори не знаех, че е лаборатория. В моето време е съвсем обикновено подземно помещение със сейф, където се съхранява хронографа.

— Наистина ли? Е, и в наши дни отдавна не се използва за лаборатория — рече Лукас. — Но първоначално това помещение е било тайна алхимична лаборатория. Това е една от най-старите стаи в цялата сграда. Още стотици години преди основаването на ложата на граф Сен Жермен известни лондонски алхимици и магьосници са провеждали тук експерименти в търсене на Философския камък. По стените все още могат да се видят части от страховити рисунки и неразбираеми формули, а и се говори, че стените са толкова дебели, защото в тях са зазидани черепи и кости… — Той млъкна и също започна да гризе долната си устна. — Значи и ти си моя внучка. Мога ли да попитам от кое от… ъъъ… децата ми?

— Майка ми се казва Грейс. Тя прилича на теб.

Лукас кимна.

— Люси ми е разказвала за Грейс. Според нея, тя е най-симпатичната от всичките ми деца. Другите били надути. — Той направи физиономия. — Не мога да си представя, че един ден ще имам надути деца… или изобщо, че ще имам деца…

— Възможно е да не са такива заради теб, а заради жена ти — промърморих аз.

Лукас въздъхна.

— Откакто преди два месеца Люси за пръв път се появи тук, всички се шегуват с мен, защото тя има червена коса, същата като на момичето, от което се интересувам. Но Люси не поиска да ми издаде за коя жена ще се оженя. Според нея е възможно да премисля и тогава вие няма да бъдете родени.

— Явно решаващото няма да е цветът на косата, а генът за пътуване във времето, която твоята бъдеща жена носи в себе си. По това вече сигурно си я разпознал.

— Точно това е забавното в случая. — Лукас приседна по-напред в стола си. — Намирам за… ъъъ… привлекателни две момичета от родословната линия на Нефрит — субект номер четири и субект номер осем.

— Аха — казах аз.

— Знаеш ли, положението е такова, че в момента просто не мога да взема решение. Може би едно малко напътствие от твоя страна ще премахне несигурността ми.

Повдигнах рамене.

— От мен да мине. Баба ми, тоест твоята съпруга, е лей…

— Недей! — извика Лукас, вдигайки отбранително ръце. — Размислих, все пак е по-добре да не ми казваш. — Притеснено се почеса по главата. — Това е училищната униформа на „Сейнт Ленъкс“, нали? Разпознавам герба върху копчетата.

— Точно така — отвърнах и огледах тъмносиньото си сако. Явно мадам Росини бе изпрала и изгладила униформата ми, защото изглеждаше като нова и миришеше на лавандула. Освен това беше направила и нещо със сакото, защото сега то ми стоеше много по-добре.

— Моята сестра Маделин също посещава „Сейнт Ленъкс“. Но заради войната едва сега ще завърши.

— Леля Мади? Не знаех.

— Всички момичета от семейство Монтроуз посещават „Сейнт Ленъкс“, както и Люси. Тя има същата униформа като твоята. На Мади е тъмнозелена с бяло, като полата е карирана… — Лукас се прокашля — хм… в случай че те интересува… но сега е най-добре да се концентрираме и да помислим защо се срещнахме днес тук. И така, да приемем, че ти си написала тази бележка…

— По-точно казано „ще напишеш“.

— … и при някое от бъдещите ти посещения ще ми я предадеш. Защо, според теб, си го направила?

— Имаш предвид „защо ще го направя“? — Въздъхнах. — Някак си има логика. По всяка вероятност можеш да ми обясниш една камара неща. Не знам… — Безпомощно погледнах моя млад дядо. — Познаваш ли добре Люси и Пол?

— Пол де Вилърс идва, за да елапсира, от януари. Оттогава в своето време той е остарял с две години. Звучи направо страховито. А Люси дойде тук за пръв път през юни. В повечето случаи аз се грижа за двамата по време на посещенията им. Обикновено е много… забавно. Помагам им с домашните. И трябва да кажа, че Пол е първият Де Вилърс, който ми е симпатичен. — Той отново се прокашля. — Ако идваш от 2011-а би трябвало да ги познаваш. Представата, че междувременно двамата наближават четирийсетте, е доста странна. Поздрави ги от мен.

— Не мога. — Ох, всичко беше толкова сложно. И може би трябваше да внимавам какво разказвам, докато аз самата не разберях какво наистина се случваше. Думите на мама още кънтяха в ушите ми: „Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства“. Но все на някого трябваше да се доверя и кой би бил по-подходящ, ако не собствения ми дядо? Реших да рискувам. — Не мога да поздравя Люси и Пол от твое име. Те са откраднали хронографа и заедно с него са отишли в миналото.

— Какво? — Очите на Лукас се ококориха зад очилата. — Но защо им е трябвало да правят такова нещо? Не мога да повярвам. Те никога не биха… Кога се е случило това?

— През 1994-а, в годината, когато съм се родила.

— През 1994-а Пол ще е на двайсет, а Люси на осемнайсет — каза Лукас повече на себе си, отколкото на мен. — Значи след две години, защото сега тя е на шестнайсет, а той на осемнайсет. — Лукас се усмихна извинително. — Разбира се, нямам предвид сега, а просто сега, когато идват, за да елапсират.

— През последните нощи не можах много да спя, затова имам чувството, че в момента мозъкът ми сякаш е от захарен памук. А и без това в смятането съм кръгла нула.

— Люси и Пол са… В това, което ми разказа, няма никаква логика. Те никога не биха направили нещо толкова безумно.

— Но са го направили. Мислех, че ти би могъл да ми кажеш защо. В моето време всички искат да ме убедят, че те са… лоши. Или луди. Или и двете. Но при всички случаи — че са опасни. Когато срещнах Люси, тя каза да те попитам за зеления ездач. И така — какъв е този зелен ездач?

Лукас ме зяпаше слисано.

— Срещнала си Люси? Нали току-що каза, че тя и Пол са изчезнали в годината на твоето раждане. — Но в този момент, изглежда, му хрумна нещо. — Ако са взели хронографа, тогава ти как пътуваш във времето?

— Срещнах ги в 1912 година при лейди Тилни. Има втори хронограф, който използваме.

— Лейди Тилни? Тя е мъртва от четири години. А вторият хронограф изобщо не работи.

Въздъхнах.

— Но сега работи. Виж, дядо — при тази дума Лукас трепна, — за мен цялата история е още по-заплетена, отколкото за теб, защото само допреди няколко дни нямах никаква представа за всичко това. Не бих могла нищо да ти обясня. Изпратиха ме тук, за да елапсирам. Боже, дори не знам как точно се пише тази тъпа дума, която вчера чух за първи път. Сега е едва третият път, когато пътувам във времето с помощта на хронографа. Преди това неконтролируемо се озовавах в миналото натри пъти, което изобщо не беше забавно. Всъщност всички мислеха, че братовчедка ми Шарлот е носителката на гена, защото е родена в определения ден, а майка ми е излъгала за моята рождена дата. Затова вместо мен, Шарлот е взимала уроци по танци, знае всичко за чумата и крал Джордж, може да се дуелира, да язди в дамско седло и да свири на пиано. А и един господ знае на какво още е обучавана в часовете й по мистерия… — Колкото повече говорех, толкова по-бързо извираха думите от мен. — Във всеки случай аз нищо не знам, освен откъслечните неща, които ми бяха съобщени, които действително не са нито твърде много, нито прекалено ясни. И което е още по-лошо: досега дори нямах време да осмисля всичко, което се случи. Лесли, най-добрата ми приятелка, провери всичко в Гугъл, обаче господин Уитман взе папката ни, но аз и без това бях разбрала само половината. Изглежда, всички очакват нещо специално от мен и сега са разочаровани.

— Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват — промърмори Лукас.

— Ето, виждаш ли, магията на гарвана, дрън-дрън-дрън. За съжаление, що се отнася до мен, това е тотална грешка. Граф Сен Жермен ме души и можех да чуя гласа му в главата си, въпреки че стоеше на няколко метра от мен. А после се появиха онези мъже в Хайд Парк с пистолети и шпаги и аз трябваше да намушкам единия от тях, защото иначе щеше да убие Гидиън, а той е… той е такъв… — Поех си дълбоко въздух, след което отново го залях с приказките си. — Всъщност Гидиън е истински гадняр, държи се така, сякаш съм се увесила на шията му като воденичен камък. А днес сутринта целуна Шарлот, вярно, само по бузата, но може би означава нещо. Във всеки случай не трябваше да го целувам, без преди това да се изясним. Все пак го познавам само от един-два дни, но изведнъж той беше толкова… мил, а после… всичко стана толкова бързо… и всички си мислят, че аз съм издала на Люси и Пол кога ще посетим лейди Тилни, защото ни трябва кръвта й, както и тази на Люси и Пол. Те също се нуждаят от нашата с Гидиън, защото само тя липсва в техния хронограф. И никой не ми казва какво ще се случи, когато кръвта на всички бъде прочетена в хронографа, но понякога си мисля, че и те не знаят. И Люси каза, че трябва да те попитам за зеления ездач.

Лукас бе присвил очи и явно отчаяно се опитваше да схване смисъла на потока ми от думи.

— Нямам никаква представа какво може да означава зеленият ездач — каза той. Съжалявам, но днес за пръв път чувам за това. Може би е заглавие на филм? Защо не попиташ… би могла да ме попиташ за това в 2011 година.

Погледнах го уплашено.

— О, разбирам — рече бързо Лукас. — Не можеш да ме попиташ, защото тогава отдавна ще съм мъртъв, или стар, глух и сляп, дремещ в някой старчески дом… Не, не, моля те, изобщо не искам да знам.

Този път не успях да сдържа сълзите си. Поне половин минута хлипах, защото — колкото и странно да звучеше — изведнъж усетих, че дядо ужасно ми липсваше.

— Много те обичах — казах накрая.

Лукас ми подаде кърпичка и ме изгледа съжалително.

— Сигурна ли си? Аз дори не обичам деца. Някак си са големи досади… Но може би ти си била особено симпатичен екземпляр. Сигурен съм.

— Да, така е. Но ти беше мил с всички деца. — Издухах си шумно носа. — Дори с Шарлот.

Известно време помълчахме, после Лукас извади един часовник от джоба си и каза:

— Още с колко време разполагаме?

— Изпратиха ме тук точно за два часа.

— Не е задълго. Пропиляхме прекалено много време. — Той се изправи. — Ще набавя химикалка и листове за писане и ще се опитаме да внесем малко ред в целия този хаос. Най-добре е ти да останеш тук и да не мърдаш от мястото ти.

Кимнах. Когато Лукас изчезна, продължих да стоя като вцепенена, закрила лицето си с ръце. Той имаше право, беше важно, особено сега, да разсъждавам трезво. Кой можеше да знае, дали отново щях да срещна дядо ми? Но за кои неща, тепърва предстоящи да се случат, трябваше да го уведомя и за кои не? И обратното, отчаяно си блъсках главата каква информация можеше да ми даде той, която да ми е от полза. На практика, дядо бе единственият ми съюзник. Но в погрешното време. И в коя от многото тъмни загадки изобщо би могъл да внесе светлина?

Лукас дълго се забави и с всяка минута, която изтичаше, започвах все повече да се съмнявам в решението си. А ако бе излъгал и изведнъж се появеше с Люси и Пол, носейки голям нож, за да вземе от кръвта ми? Накрая неспокойно се изправих и потърсих нещо, което да мога да използвам като оръжие. В един ъгъл имаше дъска със забит в нея ръждив пирон, но когато я вдигнах, се разпадна в ръцете ми. Точно в този момент вратата отново се отвори и младият ми дядо се появи с бележник в едната ръка и банан в другата.

Въздъхнах облекчено.

— Ето нещо срещу глада. — Лукас ми подхвърли банана, взе още един стол от камарата, постави го между нас и сложи бележника върху него. — Съжалявам, че толкова се забавих. Този смахнат Кенет де Вилърс ми загуби времето. Не мога да ги понасям тези Де Вилърс, пъхат любопитните си дълги носове навсякъде. Искат всичко да контролират и да се разпореждат, и винаги те знаят всичко най-добре.

— Така е — измърморих под носа си.

Лукас раздвижи китката си.

— Е, внучке, да започваме. Значи ти си рубин, дванайсетата в кръга. Диамант, от семейство Де Вилърс, е роден две години преди теб. Значи в твоето време той трябва да е около деветнайсетгодишен. И как се казваше?

— Гидиън — казах и само от произнасянето на името му ми стана топло. — Гидиън де Вилърс.

Химикалката на Лукас се плъзгаше по хартията.

— И той е гадняр, като всички Де Вилърс, но ти все пак си го целунала, ако правилно съм разбрал. Не си ли твърде малка още за тези неща?

— Не бих казала. Дори напротив, закъсняла съм. Освен мен, всички момичета в класа ми взимат противозачатъчни хапчета. — Е, всички, освен Айшани, Пеги и Каси Кларк, но родителите на Айшани са консервативни индийци и биха я убили, само ако погледнеше момче. Пеги май си падаше по момичета, а що се отнася до Каси — сигурно някой ден пъпките щяха да изчезнат от само себе си и тогава отново щеше да стане любезна с хората и нямаше повече да съска „Какво зяпаш така тъпо“ щом някой погледнеше към нея. — Разбира се, и Шарлот не се интересува от секс. Затова Гордън Гелдърман я нарича Ледената кралица. Но вече не съм толкова сигурна дали този прякор наистина й отива… — Изскърцах със зъби, защото си припомних как Шарлот гледаше Гидиън, както и той нея. Като се замисля колко бързо Гидиън бе узрял за идеята да ме целуне, тоест точно на втория ден от запознанството ни, не исках и да си представям какво се е случило между тях двамата през всичките тези години, откакто се познаваха.

— Какви хапчета? — попита Лукас.

О, боже, явно през 1948 година все още са се предпазвали с презервативи от кравешко черво. Но честно казано, изобщо не исках да знам.

— Дядо, наистина не искам да говоря с теб за секс.

Лукас ме погледна, клатейки глава.

— А аз дори не искам да чувам тази дума от устата ти. И нямам предвид думата „дядо“.

— Добре. — Обелих банана, докато Лукас си записваше нещо. — А каква дума използвате вместо това?

— Вместо кое?

— Вместо секс.

— Не говорим за това — каза той, надвесен над бележника. — Или поне не с шестнайсетгодишни момичета. И така, нека да продължим: хронографът е бил откраднат от Люси и Пол, преди кръвта на последните двама пътуващи във времето да бъде прочетена в него. Затова вторият хронограф е бил поправен, но разбира се, в него липсва кръвта на всички останали пътуващи във времето.

— Не, не е точно така. Гидиън е успял да открие почти всички и да вземе от кръвта им. Липсват само лейди Тилни и Опал, Елис някоя си.

— Елейн Бърли — каза Лукас. — Придворна дама на Елизабет I, която на осемнайсет е починала от роднина треска.

— Точно така. И разбира се, кръвта на Люси и Пол. Тоест те преследват нашата кръв, а ние тяхната. Или поне аз така разбрах.

— Значи сега има два хронографа, с които може да се затвори кръга? Това наистина е невероятно!

— Какво ще се случи, когато се затвори кръгът?

— Тогава ще се разкрие тайната — отвърна Лукас тържествено.

— О, боже! Не и ти! — Поклатих глава ядосано. — Не може ли поне веднъж някой да бъде по-конкретен?

— В предсказанията се говори за полет на орела, за победата на човечеството над болест и смърт, за началото на нова ера.

— Аха — кимнах. Бях точно толкова наясно, колкото и преди това. — Значи е нещо добро, нали?

— Дори много добро. Нещо, което ще тласне напред цялото човечество. Затова граф Сен Жермен е създал Обществото на пазителите, затова в нашите редици са най-умните и влиятелни мъже в света. Всички ние искаме да запазим тайната, за да може, когато настъпи моментът, тя да се разгърне и да спаси света.

Добре. Ето че това бе едно ясно обяснение. Или поне най-ясното, което бях чула досега, що се отнася до тайната.

— Но защо Люси и Пол не искат кръгът да се затвори?

Лукас въздъхна.

— Нямам представа. Кога каза, че си ги срещнала?

— През 1912 година. Юни месец. 22-ри юни. Или 24-ти, не запомних съвсем точно. — Колкото повече се опитвах да си спомня, толкова по-несигурна ставах. — А може и да бе 12-и? Сигурна съм, че беше четно число. 18-и? При всички положения беше следобед. Лейди Тилни бе сервирала масата за следобедния чай. Изведнъж ми просветна какво бях казала току–що и закрих устата си с ръка. — О, не!

— Какво има?

— Ето че ти разказах, а ти ще го издадеш на Люси и Пол. Затова са успели да ни устроят засада. Значи на практика ти си предателят, не аз. Въпреки че така или иначе тръгва от мен.

— Какво? О, не! — Лукас енергично заклати глава. — Няма да го направя. Изобщо няма да им разкажа за теб, това би било лудост! Ако утре им кажа, че един ден ще откраднат хронографа и ще избягат с него в миналото, ще умрат на място. Човек трябва много внимателно да премисля какво ще разкаже на някого за бъдещето, чуваш ли?

— Е, може и да не им го кажеш утре, имаш на разположение още много години. — Замислено задъвках банана си. — От друга страна… в кое ли време са отишли с хронографа? Защо не в това? Все пак тук биха имали поне един приятел, тоест теб. Може би ме лъжеш и те отдавна чакат пред вратата, за да източат от кръвта ми.

— Нямам ни най-малка представа в кое време са отишли. — Лукас въздъхна. — Дори не мога да си представя, че ще направят нещо толкова откачено. Или каква би била причината! — После добави отчаяно: — Излиза, че абсолютно нищо не знам.

— Явно в момента и двамата не знаем абсолютно нищо — казах също толкова отчаяно.

Лукас написа в бележника зелен ездач, втори хронограф и лейди Тилни и постави един въпросителен знак.

— Това, което ни трябва, е още една среща, но по-късно! Дотогава бих могъл да разбера много неща…

Бях съгласна.

— Първоначално трябваше да бъда изпратена да елапсирам в 1956 година. Значи бихме могли отново да се срещнем утре вечер.

— Ха-ха! — рече Лукас. — За теб 1956-а може и да е утре вечер, но за мен… Е, добре, нека да помислим. Ако бъдеш изпратена да елапсираш, тогава пак ли ще е в същото помещение?

Кимнах.

— Така мисля. Но няма да е възможно да ме чакаш тук по цели дни и нощи. Освен това Гидиън също може да се появи тук, все пак и той трябва да елапсира.

— Хрумна ми как ще го направим — каза Лукас с нарастващо въодушевление. — Следващия път, когато попаднеш в тази стая, просто ела при мен! Кабинетът ми е на втория етаж! Трябва да минеш само покрай два караулни поста, но това няма да е проблем, ако кажеш, че си се загубила. Ти си моята братовчедка Хейзъл от провинцията. Още днес ще започна да разказвам на всички за теб.

— Но господин Уитман каза, че тук винаги е заключено, а пък и не знам точно къде се намираме.

— Разбира се, ще ти трябва ключ. И паролата за деня. — Лукас се огледа. — Ще ти поръчам ключ и ще го скрия тук някъде. Същото важи и за паролата, ще я запиша на бележка и ще я сложа при него. Най-добре някъде в стената. Ето тук камъните са хлабави, виждаш ли? Може би ще успеем да издълбаем кухина. — Той се изправи, провря се между вехториите и клекна пред стената. — Виж, ето тук. Ще се върна с инструменти и ще направя перфектно скривалище. Следващия път, когато дойдеш, трябва само да издърпаш този камък и ще намериш ключа и паролата.

— Но камъните са дяволски много — възразих.

— Просто запомни този тук, пети ред отдолу, някъде в средата. По дяволите, нокътят ми! Както и да е, това е планът и според мен е добър.

— Но от сега нататък ти ще трябва всеки ден да слизаш тук долу, за да подменяш паролата. Как ще стане това? Не следваш ли в Оксфорд?

— Паролата не се сменя всеки ден — отвърна Лукас. — Понякога цели седмици е една и съща. А и това е единствената възможност да си уредим среща. Запомни този камък. Ще приложа и план, за да можеш да намериш пътя до горе. Оттук минават тайни тунели през половината Лондон. — Погледна часовника си. — А сега нека отново седнем и напишем някои бележки, за да систематизираме информацията. Ще видиш, че накрая ще сме много по-наясно.

— Или ще си останем двама незнайковци, киснещи в плесенясало подземие.

Лукас наклони глава на една страна и ми се усмихна.

— Може би ей така, между другото, ще ми издадеш дали името на баба ти започва с „А“. Или може би със „С“?

Нямаше как да не се усмихна в отговор.

— А ти какво предпочиташ?