Керстин Гир
Сапфиреносиньо (3)

Пролог

Лондон, 14 май 1602

Уличките на Саутуорк бяха тъмни и безлюдни. Воня на водорасли, мъртва риба и клоака тегнеше във въздуха. Той неволно стисна ръката й по-силно и я задърпа напред.

— По-добре да бяхме тръгнали по протежение на реката. В този лабиринт от улички само ще се загубим — прошепна.

— Да, а и зад всеки ъгъл дебне крадец или убиец. — Гласът й звучеше развеселено. — Прекрасно, нали? Това е хиляди пъти по-добре, отколкото да киснем зад онези задушни стари зидове и да пишем домашни! — Тя повдигна тежките поли на обемната си рокля и забързано продължи напред.

Той неволно се усмихна. Способността на Люси във всяка ситуация и по всяко време да вижда позитивната страна на нещата, беше неповторима. Дори така нареченият Златен век на Англия, който беше доста зловещ и не отговаряше на името си, не можеше да я уплаши, а напротив.

— Жалко, че никога нямаме повече от три часа. „Хамлет“ щеше да ми хареса още повече, ако не трябваше да го гледаме на части — каза тя и ловко избегна една гнусна кална локва, или поне той искрено се надяваше да е било само кал. След това тя направи няколко танцови стъпки и се завъртя около оста си. — „Какъв съм аз подлец и жалък раб!“ Беше невероятно, нали?

Той кимна и трябваше да се въздържи да не се ухили отново. В присъствието на Люси това му се случваше прекалено често. Ако продължаваше в същия дух, щеше да изглежда като пълен идиот!

Бяха се отправили към Лондон Бридж, защото Саутуорк Бридж, който им беше много по на път, за съжаление, още не беше построен. Но трябваше да побързат, ако искаха тайното им приключение в седемнайсети век да не бъде разкрито.

Боже, какво ли не би дал, за да може най-сетне да махне тази колосана бяла яка! Сякаш си беше сложил някоя от онези пластмасови фунии, които кучетата трябваше да носят след операция.

Люси зави зад ъгъла към реката. Изглежда, в мислите си още беше при Шекспир.

— Пол, колко всъщност даде на онзи мъж, за да ни пусне в Глоуб Тиътър?

— Четири от онези тежички монети, нямам представа каква им е стойността — засмя се той. — Сигурно се равняват на годишна заплата.

— При всички положения помогнаха. Местата бяха супер.

Тичайки, стигнаха до Лондон Бридж. Както и на отиване, Люси се спря с намерението да обсъжда къщите, с които беше осеян моста. Но той я дръпна напред.

— Нали знаеш какво каза господин Джордж — ако се застояваш под прозорците, някой може да изсипе гърнето си върху главата ти. Освен това привличаш внимание.

— Изобщо не си личи, че се намираме върху мост, прилича на най-нормална улица. О, виж, има задръстване. Вече е време да построят още някой и друг мост.

За разлика от другите странични улички, мостът беше доста оживен, но превозните средства — карети и товарни каруци, — които искаха да преминат на отсрещния бряг на Темза, не се придвижваха и на метър.

В далечината отпред се чуваха гласове, ругатни и конско цвилене, но не можеше да се разбере причината за застоя. Мъж с черна шапка се показа от прозореца на една карета точно до тях. Изкривената му бяла дантелена якичка стигаше чак до ушите му.

— Няма ли някакъв друг път през тази воняща река? — попита той кочияша си на френски.

— Не. А дори и да имаше, няма как да обърнем, запушили са ни. Ще отида напред да проверя какво се е случило. Сигурно скоро ще можем да потеглим, сър.

Докато кочияшът слизаше и си проправяше път през навалицата, мъжът прибра главата си заедно с шапката и яката обратно в каретата, мърморейки.

— Чу ли това, Пол? Те са французи — въодушевено прошепна Люси. — Туристи!

— Да, страхотно. Но трябва да продължим, нямаме много време. — Смътно си спомняше, че беше чел някъде, как мостът е бил разрушен и по-късно отново построен, но петнайсет метра по-напред. Значи не беше добро място за скок във времето.

Последваха френския кочияш, но малко по-напред, хора и превозни средства стояха толкова нагъсто, че нямаше минаване.

— Чух, че някаква каруца с бъчви олио се е запалила — каза една жена пред тях, но не говореше на никого конкретно. — Ако не внимават, ще изгорят до основи целия мост.

— Но не и днес, доколкото знам — измърмори Пол и хвана ръката на Люси. — Ела! Ще се върнем обратно на брега и там ще чакаме да настане време за връщането ни.

— Спомняш ли си паролата? В случай че не успеем навреме.

— Беше нещо от сорта на гуша и лава.

— Gutta cavat lapidem, глупчо. — Тя погледна нагоре към него, хихикайки. Сините й очи искряха от веселие и изведнъж в съзнанието му изплува какво бе отговорил брат му Фолк на въпроса му кога би бил най-подходящият момент. „Аз не бих губил време в приказки. Просто бих го направил. А ако отнесеш някоя плесница, поне ще си наясно.“

Естествено, Фолк бе поискал да разбере за кое момиче става въпрос, но Пол нямаше желание за дискусии, които започваха с: „Много добре знаеш, че отношенията между Де Вилърс и Монтроуз трябва да си останат само служебни!“ и завършваха с: „Освен това, всички момичета от рода Монтроуз са кучки, а като остареят, стават дракони като лейди Ариста“.

Кучка, как ли пък не! Може би това важеше за другите момичета от рода Монтроуз, но със сигурност не се отнасяше за Люси. За Люси, която всеки ден успяваше с нещо да го изуми, на която беше доверявал неща, несподелени с никой друг, с която…

Той пое дълбоко дъх.

— Защо спря? — попита Люси, но той вече се бе навел над нея и притисна устните си към нейните. През първите три секунди се страхуваше, че ще го отблъсне, но изглежда, тя преодоля изненадата си и отвърна на целувката му, в началото много предпазливо, а след това по-уверено.

Всъщност сега бе възможно най-неподходящият момент и всъщност ужасно бързаха, защото всеки миг можеше да започне скокът им във времето, и всъщност…

Пол забрави какво беше третото „всъщност“. Всичко, което имаше значение, беше тя.

Но изведнъж погледът му попадна върху една фигура с черна качулка и той отскочи уплашено назад. В първия момент Люси се взря в него объркано, после се изчерви и заби поглед надолу в краката си.

— Съжалявам — промълви притеснено. — И Лари Колман каза, че когато го целувам, усещането е сякаш някой му навира в лицето шепа неузряло цариградско грозде.

— Цариградско грозде? — Пол поклати глава. — И кой, по дяволите, е този Лари Колман?

Сега вече изглеждаше съвсем объркана и той дори не можеше да я вини за това. Някак си трябваше да опита да подреди хаоса в главата си. Издърпа Люси от светлината на факлите, хвана я за раменете и впи поглед в нейния.

— Сега ме чуй, Люси. Първо, целуваш сякаш… сякаш имаш вкус на ягоди. Второ, ако ми падне този Лари Колман, ще го фрасна по носа. И трето, задължително запомни докъде бяхме стигнали, защото в момента имаме един съвсем мъничък проблем.

Безмълвно посочи към високия мъж, който небрежно пристъпи от сенките на една каруца и се наведе към прозореца на каретата на французина. Очите на девойката се разшириха от уплаха.

— Добър вечер, бароне — каза мъжът. Той също говореше френски и при звука на гласа му Люси се вкопчи в ръката на Пол. — Толкова се радвам да ви видя! Пътят от Фландрия дотук е дълъг. — Мъжът смъкна качулката си.

От вътрешността на каретата се разнесе вик на изненада:

— Фалшивият маркиз! Какво правите тук? Какво означава това?

— И аз бих искала да знам — прошепна Люси.

— Така ли се поздравява собственото потомство? — отвърна развеселено високият човек. — Все пак съм внук на внука на вашия внук и въпреки че ме наричат Мъжът без име, мога да ви уверя, че си имам такова. За да бъдем точни, притежавам много имена. Мога ли да се присъединя към вас в каретата? Не е особено комфортно да стоя прав тук, а мостът ще бъде задръстен още доста време. — Без да изчака отговор или да се огледа още веднъж, той отвори вратата и се качи в каретата.

Люси беше дръпнала Пол още няколко крачи встрани, по-далеч от осветеното от факлите пространство.

— Наистина е той! Само че много по-млад. Какво ще правим сега?

— Нищо. Няма начин да отидем и да го поздравим! Изобщо не би трябвало да сме тук.

— Но защо той е тук?

— Просто съвпадение. В никакъв случай не бива да ни види. Ела! Трябва да се върнем на брега.

Но те не помръднаха от мястото си. И двамата втренчено се взираха в тъмния прозорец на каретата, запленени от тази сцена дори повече, отколкото от представлението в Глоуб Тиътър.

— При последната ни среща съвсем ясно ви дадох да разберете какво е мнението ми за вас — чу се от каретата гласът на френския барон.

— О, да, така е.

Незнайно защо, от тихия смях на посетителя, Пол го побиха тръпки.

— Решението ми е категорично! — Гласът на барона леко трепереше. — Ще предам този дяволски уред на Алианса, без значение какви пъклени методи ще използвате, за да ме спрете. Знам, че сте се съюзили с дявола.

— Какво иска да каже? — попита шепнешком Люси.

Пол само поклати глава.

Отново се чу тих смях.

— Моят тесногръд, заслепен родственик! Колко по-лесен би бил животът ви — а и моят — ако бяхте послушали мен, а не вашия епископ или онези жалки фанатици от Алианса. Ако бяхте използвали разума си, вместо броеницата. Ако бяхте осъзнали, че сте част от нещо много по-голямо от онова, което ви проповядва свещеникът.

Отговорът на барона като че ли се състоеше от „Отче наш“. Люси и Пол го чуваха да мърмори тихо.

— Амин! — рече посетителят, въздишайки. — Значи това е последната ви дума по този въпрос?

— Вие сте самият дявол! — извика баронът. — Напуснете каретата ми и никога повече не ми се мяркайте пред очите.

— Както желаете. Само още една малка подробност. Досега не съм ви казвал, за да не ви безпокоя излишно, но на надгробната ви плоча, която видях със собствените си очи, като ден на смъртта ви е посочен 14 май 1602 година.

— Но това е… — поде баронът.

— … днес, точно така. И не остава много време до полунощ.

Чу се задъханото дишане на благородника.

— Какво прави той? — прошепна Люси.

— Нарушава собствените си закони. — По гръбнака на Пол пропълзяха нежелани тръпки. — Говори за…

Той спря насред изречението, защото в този момент усети как в стомаха му се разпростира добре познатото му, неприятно чувство.

— Кочияшът ми ще дойде всеки момент — каза баронът и сега гласът му прозвуча определено уплашено.

— Да, сигурен съм в това — отвърна посетителят отегчено. — Затова и ще побързам.

Люси постави ръка на корема си.

— Пол!

— Знам, и аз го усещам. По дяволите! Трябва да тичаме, ако не искаме да пльоснем в най-дълбоката част на реката. — Той я хвана за ръката и я поведе напред, като се стараеше да не обръща лицето си към прозореца на каретата.

— Всъщност е трябвало да починете в родината си, от усложненията, предизвикани от тежък грип — чуха те гласа на посетителя, докато се провираха покрай каретата. — Но тъй като вследствие на моите посещения при вас, днес сте тук, в Лондон, и се радвате на отлично здраве, определено равновесието е нарушено. Съответно, понеже съм коректен човек, се чувствам длъжен да помогна малко на смъртта.

Вниманието на Пол бе ангажирано с усещането в стомаха му и с мисълта да изчисли колко метра остават до брега, но въпреки това значението на последните думи проникна в съзнанието му и той се закова на място.

Люси го бутна напред.

— Бягай! — процеди през зъби, като самата тя се затича. — Остават ни само още няколко секунди!

С омекнали колене той също побягна, ала докато тичаше, а близкият бряг се мержелееше пред погледа му, чу от вътрешността на каретата ужасяващ, макар и приглушен вик, последван от агонизиращо изхърхореното „Дявол“. После настъпи мъртвешка тишина.