Стивън Кинг
22 ноември 1963 (17)

2.

Първият ден от Новата година започна студен и ясен. Прогнозата за времето в „Морнинг Фарм Рипорт“ заплашваше със смразяваща мъгла в низините. Бях прибрал двете лампи с „бръмбарите“ в гаража. Сложих едната в колата и отидох във Форт Уърт. Помислих си, че ако има ден, в който карнавалът на дрипльовците на Мерседес Стрийт ще бъде затворен, това ще бъде днес. Оказах се прав. Беше тихо като… ами, в мавзолея на Тракър, когато завлякох трупа на Франк Дънинг там. В оголелите предни дворове бяха разхвърляни преобърнати детски велосипеди на три колела и играчки. Някой купонджия беше паркирал грозен „Мъркюри“ пред верандата си. Вратите на колата бяха отворени. На неасфалтираната улица имаше няколко тъжни, изхвърлени гирлянди от креп и много кутии от бира — повечето „Лоун Стар“.

Погледнах към номер 2706 и не видях никой да гледа през големия прозорец, но Айви беше права. Всеки, който стоеше там, имаше идеална видимост към хола на номер 2703.

Спрях на бетонните ивици, които се водеха алеи за коли, сякаш имах право да бъда в бившия дом на нещастното семейство Темпълтън. Взех лампата и нова кутия с инструменти и се приближих до предната врата. Преживях един лош момент, когато ключът отказа да проработи, но беше нов.

Вътре имаше четири стаи, ако броим и банята, която се виждаше през врата, окачена на единствената си здрава панта. Най-голямата беше комбиниран хол и кухня. Другите две бяха спални. В по-голямата имаше дюшеци на леглото. Спомних си, че Айви каза: „Все едно ще водим куче на почивка.“ В по-малката спалня Розет беше нарисувала с пастели момичета по стените, където мазилката се бе олющила и се виждаха летвите. Всичките момичета бяха със зелени пуловери и големи черни обувки. Конските им опашки бяха огромни колкото краката и много от момичетата ритаха футболни топки. Едното носеше корона „Мис Америка“ и се усмихваше с начервени устни. Къщата все още леко миришеше на пърженото месо, което Айви бе сготвила за последната им вечеря, преди да се върнат в Мозел да живеят при майка й, с пакостливото й дете и съпруга й със счупен гръбнак.

Тук Лий и Марина щяха да започнат американския етап на брака си. Щяха да се любят в по-голямата спалня и той щеше да я бие там. Лий щеше да лежи буден след дълги работни дни на сглобяване на врати против бури и да се чуди защо, по дяволите, не е известен. Нима не се беше опитвал? При това усилено?

И в хола с неравен под и окъсан жълто-зелен килим Лий щеше да се запознае с мъжа, на когото аз не трябваше да вярвам, онзи, който беше причината за повечето, ако не и за всичките съмнения на Ал за ролята на Осуалд като единствен стрелец. Името му беше Джордж де Мореншилд и много исках да чуя какво ще си говорят двамата с Осуалд.

В ъгъла на главното помещение, който се намираше най-близо до кухнята, имаше старо бюро. В чекмеджетата бяха нахвърляни безразборно различни по големина прибори и скапани готварски инструменти. Отместих бюрото от стената и видях електрически контакт. Отлично. Сложих лампата на бюрото и я включих. Знаех, че там може да живее някой, преди да се нанесе семейство Осуалд, но едва ли щеше да вземе „Наклонената лампа от Пиза“, когато си тръгнеше. Ако го стореше, имах резервна в гаража.

Пробих дупка в стената с най-тънката бургия, бутнах бюрото на мястото му и изпробвах лампата. Работеше много добре. Взех си нещата, излязох от къщата и заключих вратата, а после се върнах в Джоди.

Сейди ми се обади и попита дали искам да отида при нея и да вечеряме заедно. Каза, че имала само студено варено месо, но и крем-пита за десерт, ако съм имал желание. Отидох. Десертът беше превъзходен, както винаги, но нещата между нас вече не бяха същите. Сейди беше права. В леглото имаше метла. Беше невидима като джимла, който Розет бе видяла на задната седалка в колата ми… но беше там и хвърляше сянка.

3.

Понякога един мъж и една жена стигат до кръстопът и спират там, без да са готови да поемат по която и да е посока, защото знаят, че погрешният избор ще означава краят… и че има много неща, които си струва да спасят. Такъв беше случаят със Сейди и мен по време на суровата зима на 1962 година. Още излизахме да вечеряме един-два пъти в седмицата и понякога в събота вечер ходехме в бунгалата „Кендълуд“. Сейди изпитваше удоволствие от секса и това беше едно от нещата, заради които все още бяхме заедно.

Три пъти бяхме отговорници на ученически танци. Диджеят неизменно беше Доналд Белингам и рано или късно ни подканваше да повторим първия ни линди хоп. Хлапетата винаги ръкопляскаха и дюдюкаха, когато изпълнявахме желанието им. И не от учтивост. Те наистина ни се възхищаваха и някои дори започнаха да учат стъпките.

Бяхме ли щастливи? Разбира се, защото имитацията е най-искрената форма на ласкателство. Но никога не го изтанцувахме добре и интуитивно плавно като първия път. Сейди вече не беше толкова грациозна. Веднъж се изпусна от ръцете ми и щеше да се просне на пода, ако наблизо не стояха двама яки футболисти с бързи рефлекси. Тя се засмя, но видях смущението, изписано на лицето й. И укорът. Сякаш аз бях виновен. Въпреки че донякъде беше така.

Предстоеше раздяла. Щеше да стане по-скоро, отколкото предполагах, ако не беше „Купон в Джоди“, който щеше да съживи връзката ни, шанс да се задържим заедно още малко и да обмислим нещата, преди да бъдем принудени да вземем решение, което никой от нас не искаше да взима.

4.

През февруари Елън Докърти дойде при мен и ме помоли за две неща — първо, да си помисля да подпиша договор за учебната 1962–1963 година и второ, пак да режисирам ученическата пиеса, защото миналата година съм имал невероятен успех. Отказах и на двете молби, не и без болка и искрено съжаление.

— Ако е заради книгата ти, имаш цяло лято да работиш по нея — увещаваше ме тя.

— Няма да е достатъчно дълго — отговорих, въпреки че на този етап не давах пет пари за „Място на убийство“.

— Сейди Дънхил каза, че не ти пука за романа.

Сейди не беше споделила с мен прозрението си. Това ме стъписа, но се помъчих да не го показвам.

— Ел, Сейди не знае всичко.

— Тогава пиесата. Постави поне пиесата. Стига да няма голотии, ще подкрепя всичко, което избереш. Като се имат предвид сегашният състав на училищния съвет и фактът, че самата аз имам само двугодишен договор като директор, това е огромно обещание. Може да я посветиш на Винс Ноулс, ако искаш.

— Вече посветиха футболния сезон в негова памет, Ели. Мисля, че това е достатъчно.

Тя си тръгна сломена.

Друга молба ми беше отправена от Майк Кослоу, който щеше да се дипломира през юни и ми каза, че смята да учи драматично изкуство в колежа.

— Но много бих искал да участвам в още една пиеса тук. С вас, господин Амбърсън. Защото вие ми показахте пътя.

За разлика от Ели Докърти той прие измисленото извинение за романа ми и това ме накара да се почувствам неловко. Всъщност ужасно. За човек, който не обичаше да лъже и бе видял как бракът му рухва заради всичките лъжи, които бях чул от съпругата си (и по-точно, че може да спре с пиенето винаги, когато поиска), аз лъжех най-безочливо.

Изпратих Майк до ученическия паркинг, където беше спрял безценното си притежание (стар буик с „вежди“ на калниците), и го попитах как е ръката му след свалянето на гипса. Той отговори, че е добре и че е сигурен, че през лятото ще поднови тренировките си по футбол.

— Въпреки че ако ме отсвирят, това няма да разбие сърцето ми. Тогава може би ще играя в някой квартален театър и ще уча. Искам да уча всичко — сценичен дизайн, осветление, дори костюми. — Майк се засмя. — Хората ще започнат да ми викат педераст.

— Съсредоточи се върху футбола и оценките и гледай да не ти е твърде мъчно за дома. Моля те. Не се бъзикай.

— Да… господарю… — отвърна той със зомбиран глас като Франкенщайн.

— Как е Боби Джил?

— По-добре. Ето я.

Боби Джил чакаше до буика на Майк. Махна му с ръка, а после ме видя и веднага се обърна, сякаш се интересуваше от празното футболно игрище и дивата пустош отвъд. Всички в училище бяха свикнали с поведението й. Белегът от катастрофата се беше превърнал в дебела червена ивица. Тя се опитваше да го прикрие с пудра, но това само го правеше по-забележим.

— Казах й да зареже пудрата — добави Майк. — Прилича на реклама за погребално бюро. Но не ме слуша. Непрекъснато й повтарям, че не ходя с нея от съжаление и повече да не взима хапчета. Тя казва, че ми вярва, и може би е така. Друг път.

Майк забърза към Боби Джил, сграбчи я през кръста и я завъртя. Въздъхнах. Почувствах се малко глупав и много твърдоглав. Донякъде исках да режисирам пиесата. Дори да не послужеше за друго, това щеше да запълни времето, докато чаках да започна моето представление. Не исках обаче да се обвързвам повече с живота в Джоди. Както дългосрочното ми бъдеще със Сейди, и връзката ми с града трябваше да бъде спряна.

Ако всичко минеше добре, възможно беше да спечеля момичето, златния часовник на пенсиониране и всичко останало, но не можех да разчитам на това, колкото и внимателно да планирах нещата. Дори да успеех, можеше да се наложи да бягам и ако не се измъкнех, имаше голяма вероятност доброто ми дело в името на света да бъде възнаградено с доживотна присъда. Или електрически стол в Хънтсвил.

5.

Дийк Симънс най-после ме хвана в капан и ме убеди да се съглася. Направи го, като ми каза, че ще съм луд дори ако се замисля. Трябваше да се досетя, но той го изигра много хитро. И лукаво. Същинска Кума Лиса.

Седяхме в хола ми и пиехме кафе в съботния следобед, а по телевизора ми със зърнест образ даваха някакъв стар филм — каубои във Форт Холивуд, сражаващи се с две хиляди и нещо атакуващи индианци. Навън валеше дъжд. През зимата на 1962 година трябва да е имало най-малко няколко слънчеви дни, но не си ги спомням. Помня само, че студените пръсти на ситния ръмеж винаги намираха обръснатия ми врат, въпреки вдигнатата яка на якето ми от овча кожа, което си купих, след като подарих фермерския кожух.

— Не трябва да се тревожиш за проклетата пиеса само защото Елън Докърти си е наумила да се представя — рече Дийк. — Свърши си книгата, издай бестселър и не поглеждай назад. Живей си в живота в Ню Йорк. Пий с Норман Мейлър и Ъруин Шоу в кръчмата „Белият кон“.

— Аха — отвърнах. Джон Уейн свиреше със сигнална тръба. — Мисля, че Норман Мейлър няма за какво да се притеснява от мен. Както и Ъруин Шоу.

— Освен това ти постигна голям успех със „За мишките и хората“. Всичко друго вероятно ще бъде разочарование в сравнение с… О, Боже, виж! Пронизаха със стрела шапката на Джон Уейн! Добре че беше резервоарът с водата!

Подразних се повече от мисълта, че вторият ми опит може да не успее. Това ме накара да се замисля как със Сейди така и не можахме да постигнем първото си представяне на дансинга, въпреки че много се старахме.

Дийк изглеждаше напълно вглъбен в телевизора, когато каза:

— Пък и Силвестър Плъха прояви интерес към ученическата пиеса. Говореше за „Арсеник и стари дантели“. Той и жена му я гледали в Далас преди две години и много им харесала.

Мили Боже, онази изтъркана пиеса! И химикът Фред Силвестър — режисьор. Не бях сигурен дали мога да се доверя на Плъха да ръководи дори училищно противопожарно учение. Ако един талантлив, но все пак неопитен актьор като Майк Кослоу попаднеше в ръцете на Плъха, това можеше да върне с пет години назад процеса му на съзряване. Плъха и „Арсеник и стари дантели“. Майка плаче!

— И без това няма да има време да поставиш нещо хубаво — продължи Дийк. — Затова според мен нека Плъха поеме неуспеха. Никога не съм харесвал този щуращ се насам-натам дребен кучи син.

Доколкото знаех, никой не го харесваше, освен може би госпожа Плъх, която припкаше до него на всяко училищно и преподавателско тържество, увита в акри коприна. Не той обаче щеше да поеме провала, а хлапетата.

— Може да направите вариете — предложих. — За това ще има достатъчно време.

— Господи, Джордж! Току-що простреляха със стрела в рамото Уолас Бери! Мисля, че е свършено с него.

— Дийк!

— Не, Джон Уейн го влачи към безопасно място. В тези старомодни престрелки няма абсолютно никаква логика, но ги обожавам. А ти?

— Чу ли какво ти казах?

Започнаха реклами. Кийнан Уин слезе от булдозер, свали каската си и съобщи на света, че ще извърви километър и половина за „Кемъл“. Дийк се обърна към мен:

— Не, не чух.

Хитра стара лисица.

— Казах, че ще има време да направите вариете. Ревю. Песни, танци, шеги и няколко скеча.

— Всичко освен секси танцьорки? Или и за това си помислил?

— Не говори глупости.

— Тогава ще бъде водевил. Харесвам водевилите. „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“ и други такива. — Той извади лулата от джоба на вълнената си жилетка, натъпка я с „Принц Албърт“ и я запали. — Знаеш ли, едно време правехме нещо подобно в чифлика. Наричахме представлението „Купон в Джоди“. В края на четирийсетте години престанахме. Хората се чувстваха малко неудобно, въпреки че никой не дойде да ни го каже. И не го наричахме водевил.

— За какво говориш?

— Беше менестрел-шоу, Джордж. Включваха се каубои и фермери. Намазваха лицата си с черно, пееха, танцуваха и разказваха вицове с негърски диалект. Малко или повече базирана на „Амос и Анди“^[1].

Засмях се.

— А някой свиреше ли на банджо?

— Да, два пъти свири сегашният директор.

— Елън е свирила на банджо в менестрел-шоу?

— Внимавай, ямбичен пентаметър. Това може да доведе до мания за величие, партньоре.

Наведох се към него.

Дийк се прокашля и започна да говори с два различни гласа:

— Хей, братко Тамбо, защо купи това бурканче вазелин?

— Ами, мисля, че струваше четирийсет и девет цента.

Той ме погледна с очакване и аз осъзнах, че това е било поантата.

— Смяха ли се? — попитах. Страхувах се от отговора.

— Скъсаха се от смях и крещяха за още. Разправяха шегите на площада няколко седмици след представлението. — Дийк ме погледна сериозно, но очите му блестяха като коледни светлинки. — Нашият град е малък. Необходимостта ни от хумор е скромна. Представата ни за раблезианско остроумие е слепец да се подхлъзне на обелка от банан.

Замислих се. Уестърнът продължи, но Дийк сякаш бе загубил интерес към него и гледаше мен.

— Това нещо може да има успех.

— Джордж, това нещо винаги има успех.

— И не е необходимо да бъдат смешни чернокожи.

— И без това вече не можем да го правим така. Може би в Луизиана или Алабама, но не и по пътя за Остин, както в „Мазния Хералд“ наричат Консуматорския град. Пък и ти няма да искаш да се заемеш, нали?

— Не. Наречи ме наивник, но намирам идеята за отблъскваща. И защо да си правя труда? Изтъркани шеги… момчета в широки стари костюми с подплънки на раменете вместо селски дрехи… момичета в дълги до коленете, широки рокли с много волани… Много бих искал да видя как ще се представи Майк Кослоу в комедийна пародия…

— Ще се провали — заяви Дийк, сякаш въпросът беше предрешен. — Много добра идея. Жалко, че нямаш време да я изпробваш.

Понечих да кажа нещо, но ме осени друго прозрение. Беше ярко като онова, която блесна в главата ми, когато Айви Темпълтън каза, че съседите отсреща виждат какво става в хола й.

— Джордж? Устата ти е отворена. Гледката е хубава, но не е апетитна.

— Мога да намеря време, ако договориш с Ели Докърти едно условие.

Той стана и изключи телевизора, без да поглежда екрана, въпреки че сражението между Дюк Уейн и племето пауни беше достигнало критична точка и Форт Холивуд гореше в далечината.

— Казвай.

Обясних му и после добавих:

— Трябва да говоря със Сейди. Веднага.

6.

Отначало тя беше сериозна. След това започна да се усмихва. Усмивката се превърна в кикотене, а когато й казах за идеята, която ми хрумна в края на разговора ми с Дийк, ме прегърна. Това обаче не й беше достатъчно и се хвърли и уви крака около мен. В онзи ден между нас нямаше метла.

— Гениално! Ти си гениален! Ще напишеш ли сценария?

— Да, и още как. И няма да ми отнеме много време. — В главата ми вече се въртяха изтъркани стари шеги: Треньорът Борман се концентрира върху портокалов сок двайсетина минути, защото на кутията пише КОНЦЕНТРАТ. Кучето ни имаше прераснала навътре опашка и трябваше да го гледаме на рентген, за да видим дали е щастливо. Летях със самолет, който беше толкова стар, че на едната тоалетна пишеше „Орвил Райт“, а на другата — „Уилбър Райт“… — Но ще ни трябва много помощ за другите неща. Необходим ни е продуцент. Надявам се, че ти ще се заемеш с това.

— Разбира се. — Сейди се плъзна до пода, като все още се притискаше в мен. Полата й се вдигна и видях голия й крак, за съжаление само за миг. Тя започна да крачи из хола и да пуши настървено. Спъна се в шезлонга (вероятно за шести или осми път, откакто бяхме в интимни отношения) и аз я хванах, без дори да забележи, въпреки че до вечерта щеше да има синина на прасеца. — Ако искаш широки поли в стила от двайсетте години, мога да накарам Джо Пийт да направи костюмите. — Джо беше новият председател на учителите по домашно обучение и се бе издигнал до тази позиция, когато Елън Докърти беше утвърдена за директор.

— Чудесно.

— Повечето момичета обичат да шият… и да готвят. Джордж, ще трябва да поднасяме вечеря, ако репетициите продължат твърде дълго, нали? И това ще стане, защото ще започваме късно.

— Да, но само сандвичи…

— Може и нещо по-добро. И музика! Ще ни трябва музика! Ще бъде на запис, защото оркестърът никога няма да изпълни такова нещо навреме.

И после едновременно двамата извикахме:

— Доналд Белингам!

— Ами рекламата? — попитах.

Започнахме да говорим като Мики Руни и Джуди Гарланд, които се готвят за представление в хамбара на леля Мили.

— Карл Джейкъби и неговите ученици по графичен дизайн. Ще разлепим плакати не само тук, но и из целия град. Защото ще искаме да дойде целият град, а не само роднините на хлапетата в представлението. Само правостоящи.

— Бинго — рекох и я целунах по носа. Вълнението й ми хареса. И аз доста се вълнувах.

— А какво ще кажеш за благотворителността?

— Нищо, докато не сме сигурни, че ще спечелим достатъчно пари. Не искам да вдъхваме фалшиви надежди. Искаш ли утре да отидем в Далас и да поразпитаме тук-там?

— Утре е неделя, мили. Да отидем в понеделник след училище. Може би дори преди да свърши, ако се измъкнеш от седмия час.

— Ще изкарам Дийк от пенсия и ще го включа да измисля смешки. Длъжник ми е.

7.

Със Сейди отидохме в Далас в понеделник. Карах бързо, за да стигна дотам, преди работният ден да свърши и да затворят. Офисът, който търсехме, се оказа на булевард „Хари Хайнс“, недалеч от „Паркланд Мемориал“. Зададохме куп въпроси и Сейди направи кратка демонстрация какво искаме. Отговорите бяха повече от задоволителни и два дни по-късно започнах предпоследната си авантюра в шоубизнеса като режисьор на „Купона в Джоди“, нов, весел и смешен водевил с песни и танци. И всичко в името на добра кауза. Не казахме каква е каузата и никой не ни попита.

Мога да отбележа две неща за Страната на миналото — имаше много по-малко попълване на документи и много повече доверие.

8.

Наистина дойдоха всички от града и Дийк Симънс беше прав за едно — тъпите шеги никога не остаряваха. Поне не и на две хиляди и петстотин километра от Бродуей.

В лицето на Джим Ладю (който не беше зле и дори можеше да пее) и Майк Кослоу (който беше адски смешен) нашето шоу беше по-скоро Дийн Мартин и Джери Люис, отколкото господин Боунс и господин Тамбо^[2]. Пародиите бяха страхотни и с двамата спортисти, които ги изпълняваха, станаха по-добре, отколкото беше възможно. Зрителите пляскаха по коленете си и от дрехите им хвърчаха копчета. Може би скъсаха и няколко колана на коремите си от смях.

Елън Докърти извади банджото си. За застаряваща дама тя свиреше фантастично. И в края на краищата, имаше и секси танци. Майк и Джим убедиха останалите от футболния отбор да изиграят един вдъхновен канкан, издокарани с фусти и кюлоти и голи от кръста нагоре. Джо Пийт им намери перуки и те взривиха залата. Градските дами пощуряха по гологърдите млади мъже.

На финала актьорите се разделиха по двойки и изпълниха сцената във физкултурния салон с лудешки суинг, докато от високоговорителите гърмеше „В настроение“. Развяваха се поли, размахваха се крака и футболистите (сега облечени в дълги сака и тесни панталони и с панамени шапки на главите) въртяха гъвкави момичета. Повечето бяха мажоретки, които вече умееха да танцуват добре.

Музиката и смехът спряха. Задъханите актьори пристъпиха напред да се поклонят и публиката стана на крака за трети (или за четвърти) път, откакто завесата се вдигна. Дони Би отново пусна „В настроение“. Този път момчетата и момичетата изтичаха в срещуположните страни на сцената, грабнаха десетките пайове с крем, които ги чакаха на маси зад кулисите, и започнаха да се замерват. Зрителите ревяха от удоволствие.

Участниците знаеха за тази част от шоуто и я очакваха с нетърпение. Тъй като на репетициите не хвърляха истински пайове, не бях сигурен как ще я изиграят. Всичко мина великолепно, както винаги става с битките с пайове. Хлапетата знаеха, че това е кулминацията, но аз криех още един номер в ръкава си.

Когато излязоха да се поклонят за втори път с изцапани с крем лица и костюми, пуснахме „В настроение“ за трети път. Повечето се огледаха озадачено и не видяха, че преподавателите на първия ред станаха, държейки пайовете с крем, които ние със Сейди бяхме сложили под столовете им. Пайовете полетяха и актьорите бяха изцапани за втори път. Треньорът Борман имаше два пая и мерникът му беше безпогрешен. Той улучи защитника и звездния си нападател.

— Господин Амбърсън! Госпожице Дънхил! — разкрещя се Майк Кослоу с обляно в крем лице.

Останалите актьори се включиха в скандирането, а после и публиката, като пляскаше с ръце в ритъм. Качихме се на сцената, хванати за ръце, и Белингам отново пусна проклетата плоча. Учениците се наредиха от двете ни страни и се развикаха:

— Танц! Танц! Танц!

Нямахме избор и макар да бях убеден, че гаджето ми ще се подхлъзне на този крем и ще си счупи врата, бяхме безупречни за пръв път след „Сейди Хокинс“. В края стиснах ръцете на Сейди, видях я, че леко кима — Давай, имам ти доверие — и я плъзнах между краката си. Обувките й изхвърчаха към първия ред, полата й умопомрачително се вдигна до бедрата й… и тя се изправи като по чудо, без да се пребие. Вдигна ръце към зрителите, които обезумяваха, после приглади изцапаната си с крем пола и направи реверанс като благовъзпитана дама.

Оказа се, че и хлапетата са подготвили номер, със сигурност измислен от Майк Кослоу, макар че той така и не си призна. Те бяха запазили няколко пая и докато ние приемахме аплодисментите, ни замериха от всички посоки. Тълпата подивя.

Сейди придърпа ухото ми до устните си, избърса крема с кутрето си и прошепна:

— Как да зарежеш всичко това?

9.

И това не беше краят на представлението.

Дийк и Елън излязоха на сцената, като по магия си проправиха път през ивиците, пръските и купчинките крем. Никой дори не си и помисли да ги замери с пай.

Дийк вдигна ръце, за да направи знак на публиката да млъкне. Елън Докърти пристъпи напред и заговори с ясен глас, който с лекота се разнесе над шушукането и заглъхващия смях.

— Госпожи и господа, днешното представление на „Купон в Джоди“ ще бъде последвано от още три. — Съобщението предизвика нова вълна от аплодисменти. — Представленията са благотворителни — продължи тя, когато ръкоплясканията стихнаха, — и с огромно удоволствие ще ви кажа за кого ще отидат приходите. През есента загубихме един от нашите високоценени ученици и всички скърбяхме за твърде ранната кончина на Винс Ноулс. — В залата настъпи мъртвешка тишина. — Едно момиче, което всички вие познавате, една от пътеводните светлини в нашето училище, много силно се уплаши от катастрофата. Господин Амбърсън и госпожица Дънхил са уредили на Робърта Джилиан Олнът да бъде направена възстановителна пластична операция на лицето през юни в Далас. Семейство Олнът няма да платят нищо. Господин Силвестър, който е счетоводител на „Купона в Джоди“, ми каза, че съучениците на Боби Джил и жителите на града са се погрижили всички разноски по операцията да бъдат платени.

Последва миг мълчание и после всички скочиха на крака. Аплодисментите бяха като лятна гръмотевична буря. Видях Боби Джил сред зрителите. Беше закрила с ръце лицето си и ридаеше. Родителите й я бяха прегърнали.

Беше вечер в малък град, едно от онези селища встрани от главния път, за които на никого не му пука, освен на хората, които живеят там. И това е хубаво, защото на тях им пука. Погледнах Боби Джил, която плачеше, закрила с ръце лицето си. Погледнах Сейди. В косата й имаше крем. Тя се усмихна. Аз също. Сейди безмълвно изрече: „Обичам те, Джордж.“ Отвърнах: „И аз те обичам.“ В онази нощ обичах всичките. Обичах и себе си, че бях с тях. Не се бях чувствал толкова жизнен и щастлив, че съм жив. Наистина, как можех да зарежа всичко това?

Разривът дойде след две седмици.

10.

Беше събота, пазарен ден. Със Сейди бяхме свикнали да пазаруваме заедно в „Уейнгартън“ на магистрала 77. Бутахме количките един до друг, докато от високоговорителите над главите ни се разнасяше музика, дирижирана от Мантовани, разглеждахме плодовете и търсехме меса на най-изгодната цена. Човек можеше да намери каквито котлети иска, стига да бяха говежди или пилешки. Нямах нищо против, макар че след три години все още се чудех на ниските цени.

В онзи ден си мислех и за нещо друго освен за покупките. Семейство Хазард живееше на Мерседес Стрийт 2706 в малка полуразрушена къща на отсрещната страна на улицата и малко вляво от порутеното жилище, което Лий Осуалд скоро щеше да нарича свой дом. Бях много зает с подготовката на „Купон в Джоди“, но през пролетта успях да отида три пъти на Мерседес Стрийт. Оставих форда си на паркинг в центъра на Форт Уърт и взех автобус по Уинскот Роуд, който спираше на по-малко от осемстотин метра по-нататък. За тези пътувания нахлузвах джинси, протрити ботуши и избеляло джинсово яке, което бях купил на гаражна разпродажба. Ако някой ме попиташе, щях да кажа, че търся да наема евтино жилище, защото съм си намерил работа като нощен пазач в „Тексас Шийт Метал“ в Западен Форт Уърт. Това ме правеше надежден и заслужаващ доверие (стига някой да не провереше) и ми осигуряваше причина къщата да е тиха и със спуснати капаци на прозорците през деня.

Докато се разхождах по Мерседес Стрийт към склада „Монтгомъри Уорд“ и обратно (винаги с вестник, отворен на обявите за къщи под наем), съзрях господин Хазард, едър, тромав мъж на трийсет и пет години, двете деца, с които Розет не искаше да играе, и старица с пареза на лицето, която влачеше единия си крак, докато вървеше. Единия път, докато бавно минавах по изровената бразда, която служеше за тротоар, майката на Хазард ме огледа подозрително, но не каза нищо.

По време на третото ми разузнавателно посещение видях ръждясало старо ремарке, закачено за пикапа на Хазард. Той и децата му го товареха с кашони, а възрастната жена стоеше наблизо върху наскоро появилите се бурени и се подпираше на бастуна си с подигравателна усмивка на лицето, която можеше да прикрива богат спектър от чувства. Заложих на абсолютното безразличие. Аз обаче бях щастлив. Семейство Хазард се изнасяха. Веднага щом заминеха, стабилен работещ човек на име Джордж Амбърсън щеше да наеме номер 2706. Най-важното беше да съм пръв сред кандидатите.

Опитвах се да измисля лесен и безопасен начин да сторя това, докато пазарувахме в събота. На едно ниво отговарях на въпросите на Сейди, правех подходящи коментари, шегувах се с нея, когато тя прекарваше твърде много време в отделението за млечни продукти, бутах натоварената с покупки количка до паркинга и сложих пликовете в багажника на форда, но вършех всичко на автопилот. Тревожех се за логистиката във Форт Уърт и това се оказа грешка. Не обръщах внимание какво говоря, а когато водиш двойствен живот, това е опасно.

Карах към дома на Сейди, която мълчаливо седеше до мен, и пеех, защото радиото в колата не работеше. И клапаните хриптяха. Фордът „Сънлайнър“ все още беше бърз и бях привързан към него по най-различни причини, но беше слязъл от конвейерната лента преди седем години и бе навъртял сто четирийсет и пет хиляди километра.

Занесох покупките на Сейди в кухнята наведнъж, като нарочно пъшках и залитах героично. Не забелязах, че тя не се усмихва, и нямах ни най-малка представа, че краткият период на съживяване на връзката ни е свършил. Продължавах да мисля за Мерседес Стрийт и се чудех какво шоу да изпълня там. Трябваше да бъда деликатен. Исках да стана познато лице, защото навикът поражда незаинтересованост и презрение и не исках да изпъквам. Оставаше и проблемът с Осуалд. Марина не говореше английски, а той беше студен човек и всичко това беше хубаво, но номер 2706 беше ужасно близо. Миналото можеше и да е необратимо, но бъдещето беше крехко, къща от карти, и трябваше много да внимавам да не го променя, докато не съм готов. Ето защо трябваше да…

В същия миг Сейди заговори и скоро след това животът такъв какъвто го познавах (и обичах) в Джоди, се срина.

11.

— Джордж? Би ли дошъл в хола? Искам да говоря с теб.

— Не е ли по-добре да сложиш хамбургера и свинските пържоли в хладилника? Мисля, че видях и сладолед…

— Нека да се разтопи! — извика тя и набързо изкара другите мисли от главата ми.

Обърнах се към нея, но Сейди вече беше отишла в хола. Взе цигарите си от масата до дивана и запали. По мое деликатно настояване се опитваше да ги намали (поне докато беше с мен) и това изглеждаше някак по-злокобно от повишения й тон.

Влязох в хола.

— Какво има, мила? Нещо не е ли наред?

— Всичко. Каква беше онази песен?

Лицето й беше бледо и намръщено. Държеше цигарата пред устата си като щит. Започнах да осъзнавам, че съм направил неволна грешка, но не знаех как и кога, и това ме уплаши.

— Не знам какво имаш предвид…

— Песента, която пееше в колата, докато се връщахме. Ревеше с пълно гърло.

Опитах се да си спомня и не можах. Сетих се само, че си мислех, че винаги трябва да се обличам като работник без късмет на Мерседес Стрийт, за да се впиша в обстановката. Вярно, пеех, но го правех често, когато мислех за други неща. Не го ли прави всеки?

— Предполагам, че беше някаква популярна песен, която чух по „Кей-Лайф“ Беше ми се набила в главата. Знаеш как е с песните. Не разбирам защо си разстроена.

— Чул си я по „Кей-Лайф“. С текст като „Срещнах нафиркана с джин хубавица в Мемфис и тя се опита да ме заведе в спалнята си да ме изчука“?

Сърцето ми се сви. „Курвите от кръчмата“. Това пеех. Песен, която щеше да бъде записана едва след седем-осем години от група, която щеше да има хит в Америка след още три. Да, мислех за други неща, но… Как можеше да съм толкова тъп?

— „Тя издуха носа ми и после ума ми“? По радиото? Федералната комисия по комуникациите би затворила станцията, ако пусне такова нещо!

Започнах да се ядосвам. Предимно на себе си… но не съвсем. Вървях по опънато въже, а Сейди ми се караше заради някакво парче на „Ролинг Стоунс“.

— Споко, Сейди, Това е само песен. Не знам къде съм я чул.

— Това е лъжа и двамата го знаем.

— Ти изперкваш. Мисля, че е по-добре да си взема покупките и да си отида у дома. — Помъчих се да говоря спокойно. Познавах този тон. Така говорех на Кристи, когато се върнеше вкъщи пияна. Полата виси, блузата — размъкната, косата — разрошена. Да не говорим за размазаното червило. От ръба на чашата или от устните на някой редовен посетител на кръчмата?

Самата мисъл за това ме ядоса. Пак грешка — помислих си. Не знаех дали имам предвид Сейди, Кристи или себе си и в момента не ме интересуваше. Най-много се вбесяваме, когато ни хванат, нали?

— По-добре ми кажи къде си чул тази песен, ако искаш отново да дойдеш тук. И къде си чул онова, което каза на хлапето в магазина, когато ти каза, че ще ти даде още една торбичка за пилето, за да не протече.

— Нямам представа за какво…

— „Печен си, пич“, това каза. Къде си го чул? И „ще купонясваме и ще се кефим“? И „буги обувки“? И „разтърси дирника си, муци“, „Споко“ и „изперкваш“. Искам да знам къде си чул и тези думи. Защо ги употребяваш само ти? Защо се уплаши толкова много от онова глупаво скандиране „Джимла“, че чак говореше за него насън? Искам да знам къде е Дери и защо е като Далас. Искам да знам кога си бил женен, за коя и колко време. Искам да знам къде си бил, преди да дойдеш във Флорида, защото Ели Докърти не знае и каза, че някои от препоръките ти са фалшиви. „Изглеждат префърцунени“, както се изрази.

Бях сигурен, че Дийк не е казал на Елън… но тя беше разбрала. Всъщност не бях много изненадан, но се вбесих, че се е разбъбрила пред Сейди.

— Тя няма право да ти казва това!

Сейди угаси цигарата си и размаха ръка, когато частица от горящо въгленче изхвърча и я опари.

— Понякога все едно си от… знам ли… друга вселена, където пеят за чукане на пияни жени от Мемфис! Помъчих се да се убедя, че това няма значение и че любовта побеждава всичко, но не е така. Любовта не побеждава лъжите. — Гласът й потрепери, но тя не се разплака и очите й останаха втренчени в моите. Ако в тях имаше само гняв, щеше да бъде малко по-лесно. Но имаше и молба.

— Сейди, ако разбереш…

— Няма. Вече не. Затова не започвай с онези приказки, че не правиш нищо, от което да се срамуваш, нито пък аз. Тези неща трябва да ги реша сама. Всичко се свежда до следното — отива си или метлата, или ти.

— Ако знаеше, нямаше да…

— Тогава ми кажи!

— Не мога. — Гневът се пръсна като спукан балон, оставяйки емоционална притъпеност. Отместих очи от намръщеното й лице и ги насочих към бюрото. Дъхът ми секна от онова, което видях там.

Беше купчинка заявления за работа в Рино през лятото. Най-горното беше от хотел-казино „Хара“. На първия ред Сейди беше написала името си с добре оформени печатни букви. Цялото си име, включително второто, за което така и не се бях сетил да я попитам.

Бавно протегнах ръце и сложих палци върху малкото й име и втората сричка от фамилията й. Остана ДОРИС ДЪН.

Спомних си деня, в който бях разговарял със съпругата на Франк Дънинг, когато се престорих на търговец на недвижими имоти, който се интересува от детската площадка в Уест Сайд. Тя беше двайсет години по-голяма от Сейди Дорис Клейтън, по баща Дънхил, но и двете имаха сини очи, изящна кожа и хубави тела с едри гърди. И двете пушеха. Всичко това можеше да е случайно съвпадение, но не беше. И аз го знаех.

— Какво правиш? — Обвинителният тон загатваше истинския въпрос: Защо продължаваш да увърташ и да шикалкавиш, но аз вече не бях ядосан.

— Сигурна ли си, че той не знае къде си?

— Кой? Джони ли? Джони ли имаш предвид? Но защо… — И тогава тя реши, че е безполезно. Видях изражението й. — Джордж, трябва да си вървиш.

— Но той може да разбере, защото родителите ти знаят, а те го смятат за страхотен. Ти го каза.

Направих крачка към нея. Сейди отстъпи назад, както се отдръпваш от човек, който се е разкрил, че е ненормален. Видях страха в очите й и липсата на разбиране и въпреки това не можах да се сдържа. Не забравяйте, че и аз бях уплашен.

— Дори да си ги помолила да не му казват, той може да го изкопчи от тях. Защото е очарователен. Нали, Сейди? Когато не мие маниакално ръцете си, не подрежда по азбучен ред книгите си и не говори колко отвратително е да имаш ерекция, той е много очарователен. Със сигурност е очаровал теб.

— Моля те, върви си, Джордж. — Гласът й трепереше.

Приближих се към нея. Тя пак отстъпи назад, блъсна се в стената и се сви от страх. Все едно истерик ме зашлеви през лицето или някой плисна чаша студена вода в лицето на сомнамбул. Отдръпнах се към свода между хола и кухнята и вдигнах ръце като човек, който се предава. И точно това правех.

— Отивам си. Но, Сейди…

— Не разбирам как го правиш. — По лицето й бавно се затъркаляха сълзи. — Или защо отказваш да не го правиш. Между нас имаше нещо много хубаво.

— И все още има.

Тя поклати глава — бавно, но категорично.

Прекосих кухнята, сякаш не вървях, а се носех в транс, извадих ваниловия сладолед от единия плик на плота и го сложих във фризера на хладилника „Колдспот“. Исках да мисля, че това е кошмар и че скоро ще се събудя, но знаех, че не е така.

Сейди стоеше под свода и ме гледаше. В едната си ръка държеше цигара, а в другата — заявленията си за работа. Сега приликата с Дорис Дънинг беше свръхестествена и това повдигна въпроса защо не я бях забелязал по-рано. Защото бях зает с други неща? Или защото все още не бях разбрал напълно необятността на нещата, с които си играех?

Излязох през вратата, застанах на верандата и я погледнах.

— Пази се от него, Сейди.

— Джони е объркан за много неща, но не е опасен. И родителите ми няма да му кажат къде съм. Обещаха.

— Хората се пречупват и нарушават обещанията си и са психически нестабилни.

— Върви си, Джордж.

— Обещай ми, че ще се пазиш от него, и ще си тръгна.

— Обещавам! Обещавам! Обещавам! — извика тя. Цигарата трепереше между пръстите й и това беше лош знак, а комбинацията от шок, загуба, тъга и гняв в зачервените й очи беше много по-лоша. Видях го по начина, по който ме проследиха до колата ми.

Проклетите „Ролинг Стоунс“.