Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9


Посвещавам тази книга на Зелда

Здравей, сладурано, добре дошла на купона.

22_noemvri_1963_iljustracija_1.jpg

Човешкият разум не може да приеме, че незначителен човечец сам-самичък е повалил исполин сред кортежа от лимузини и верните стражи, сред обожаващата го тълпа и въпреки мерките за сигурност. Ако подобно нищожество е унищожило лидера на една от най-могъщите нации на земята, то ние обитаваме изкривен и абсурден свят.

Норман Мейлър

Когато обичаш някого, белезите му от едра шарка ти приличат на чаровни трапчинки.

Японска поговорка

Танцът е живот.

Открай време не съм плачльо. Бившата ми жена Кристи твърдеше, че ме е напуснала, понеже ми липсвал „емоционален градиент“ (все едно онзи тип, с когото се беше запознала на сбирките на Анонимните алкохолици, нямаше нищо общо). Казваше, че би ми простила, задето не съм плакал на погребението на баща й — все пак го познавах само от шест години и нямаше как да разбера, че е бил страхотен и щедър човек (ама, разбира се, че е бил щедър, след като й беше подарил мустанг-кабриолет по случай завършването на гимназията). Разправяше още, че чак след като не се разплаках и на погребенията на собствените си родители, които починаха през две години (баща ми умря от рак на стомаха, а майка ми беше покосена от инфаркт, докато беше на почивка във Флорида), започнала да проумява онова с емоционалния градиент. Според нея бях „неспособен да почувствам емоциите си“, както се изразяваха откачалките от Анонимните алкохолици.

— Никога не съм те виждала да пророниш и сълза — обяви с равнодушния тон на човек, който си е наумил да сложи край на една връзка. — Дори когато ми каза, че се налага да отида в клиника заради проблемите с алкохола, иначе ще ме зарежеш.

Този разговор проведохме около шест седмици преди жена ми да си събере багажа и да се пренесе при Мел Томпсън, който живееше в другия край на града. „Любов пламва между младеж и девойка в нашия кампус“ — още една крилата фраза от сбирките на Анонимните алкохолици.

Не се разплаках, когато тя си тръгна. Нито когато се прибрах в малката къща с голямата ипотека. Проснах се на леглото, което сега беше само мое, закрих с длан очите си и потъгувах.

Без да пророня нито една сълза.

Обаче Кристи грешеше. Не съм емоционален инвалид. Един ден, когато бях на девет, се върнах от училище и мама ме чакаше на вратата. Каза ми, че моето ко̀ли, което бях кръстил Дрипльо, било прегазено от камион, при това шофьорът дори не си направил труда да спре. Не плаках, когато го погребахме, макар татко да ме предупреди, че няма да стана за смях, ако си поплача, но се разридах, като чух за смъртта на любимеца си. Отчасти защото за пръв път се сблъсквах със смъртта, но най-вече защото не се бях погрижил да затворя Дрипльо в задния двор, където не минаваха камиони.

Плаках и когато лекарят на мама ми съобщи по телефона за трагедията:

— Моите съболезнования, но нямаше как да й се помогне. Понякога хората умират внезапно и ние, лекарите, казваме, че това е лека смърт.

Кристи не беше у дома, когато той ми се обади — наложило й се беше да остане в училището след часовете, за да се обяснява с някаква жена, недоволна от последните оценки на сина си, — но аз наистина плаках. Отидох в пералното помещение, извадих от коша с мръсното спално бельо някакъв чаршаф, притиснах го до лицето си и си поплаках. Не дълго, обаче плаках. Не го споделих с жена си: стори ми се безсмислено отчасти защото тя щеше да си помисли, че си прося съчувствие (не е мъдрост от сбирките на АА, но може би трябва да я включат в речника си с крилати фрази), отчасти понеже не мисля, че способността да плачеш по поръчка е задължително условие за щастлив брак.

Като се замисля, никога не съм виждал баща си да рони сълзи; когато нещо го развълнуваше, тежко въздишаше или тихо се кискаше: никакво скубане на косите, никакъв гръмък смях. Уилям Епинг таеше всичко в себе си, майка ми донякъде приличаше на него. Което ме навежда на мисълта, че неспособността да плачеш се предава по наследство. Ала да ме нарекат емоционален инвалид, „неспособен да почувства емоциите си“? Това вече беше прекалено. Спомням си, че след смъртта на мама плаках само още един път — когато прочетох историята за бащата на чистача. Седях сам в учителската стая в гимназията и преглеждах есетата на учениците от курса за възрастни. Отвън чувах тупкането на баскетболните топки, свирката за таймаут и виковете на публиката, наблюдаваща бейзболния мач между „Лисбонските хрътки“ и „Тигрите от Джей“. Кой може да разбере кога и защо животът му ще се преобърне?

Зададената тема беше „Денят, който промени живота ми“. Повечето отговори бяха искрени, но ужасно банални — сантиментални разкази за добросърдечна леля, която приютила бременна тийнейджърка, другар по оръжие от армията, проявил безмерна храброст, случайна среща със знаменитост (май беше Алекс Требек, водещ на телевизионното състезание „Джепарди“, или пък Карл Малдън[1]). Преподавателите, които четат тези редове и които изкарват допълнително три-четири хиляди долара годишно, като водят курс за придобиване на гимназиална диплома, знаят колко отчайващо е да се четат подобни творения и колко трудно се оценяват (поне на мен ми беше трудно); дори най-безнадеждните писания „минаваха“, защото не съм имал курсист или курсистка, който да не дава всичко от себе си. Който предадеше лист хартия с нещо написано, получаваше тройка от преподавателя по английски Джейк Епинг, а когато написаното беше подредено в изречения, Джейк пишеше на ученика пет минус.

За съжаление не устата ми, а червеният молив се превърна в моето основно средство за преподаване, и аз изписах сума червени моливи. Трудът ми беше отчайващ, защото си давах сметка колко малко от тези поправки в червено ще бъдат запомнени от курсистите; ако на двайсет и пет или на трийсет не знаеш правописа (например, че нож се пише с Ж, а не с Ш), не си наясно кои думи в словосъчетанието се пишат с главни букви (Белият дом, а не Белият Дом) и не можеш да съставиш изречение, съдържащо съществително и глагол, вероятно никога няма да се научиш. Така или иначе ние, преподавателите, стискаме зъби и упорито поправяме неправилните думи в изречения от рода на „Моичкият сношти са натряска“, задраскваме прая и поправяме с правя и така нататък.

Ето с каква убийствена и безнадеждна работа се занимавах през онази вечер, докато отвън поредният баскетболен мач между гимназиалните отбори вървеше към финалния съдийски сигнал… поредният мач в един безкраен свят, амин. Преди няколко дни Кристи беше излязла от клиниката за алкохолици и сега мислех само дали като се прибера у дома, ще я заваря трезва (заварих я; жена ми се беше вкопчила в трезвеността по-силно, отколкото в съпруга си). Помня, че имах леко главоболие и разтърквах слепоочията си, както правим, за да прогоним неразположението и да му попречим да се превърне в убийствена болка. Помня още как си казах: „Още три есета… само три… и край! Ще се прибера у дома, ще си приготвя голяма чаша с разтворимо какао и ще започна да чета новия роман на Джон Ървинг, без тези искрени, но нескопосано написани «творби» да ми висят като Дамоклев меч над главата.“

Не прозвучаха нито фанфари, нито алармена сирена, когато взех от купчинката съчинението на чистача и го сложих пред себе си, не подозирах, че скучното ми съществуване завинаги ще се промени. Но… ние никога не знаем какво ни очаква. Животът е непредсказуем… като игра на ези-тура.

Курсистът беше използвал евтина химикалка и тук-там буквите се бяха поразмазали. Почеркът му беше грозен, но четлив, и той сигурно здравата беше натискал при писането, защото думите се бяха вдълбали в петте листа, откъснати от евтина тетрадка; ако затворех очи и прокарах пръсти по обратната страна на страниците, щях да добия усещането, че чета нещо, написано на Брайловата азбука. Всяко „щ“ завършваше със заврънкулка — до ден-днешен си спомням тази маловажна подробност. Помня и как започваше есето. Запомнил съм всяка дума.

„Не беше ден а нощ. Ноща която промени живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя и замалко да обие и мене. Замалко да обие и сестра ми — одари я толкова лошо че тя попадна в кома. Слет три години омря без да се сабуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обича да събира цветя и да ги слага въф вази.“

На средата на първата страница очите ме засмъдяха и аз оставих настрани верния си червен молив. Като стигнах до описанието как той пропълзял под леглото, докато кръвта се стичала в очите му (течеше ми и въф гърлото и вкуса беше гаден), заплаках. Кристи щеше да се гордее с мен. Прочетох съчинението до края, без да поправя нито една дума, нито един препинателен знак; непрекъснато си бършех сълзите, за да не намокрят страниците с текста, написан с толкова усилия. Нима бях смятал, че този човек е много по-изостанал умствено от другите курсисти, че може би е дебил, който не подлежи на обучение? Да му се не види, имало е причина за умствените му увреждания! И за накуцването му. Цяло чудо беше, че е останал жив. Но той беше жив: вечно усмихнат симпатяга, който никога не се караше на хлапетата. Симпатяга, който беше минал през ада и се стараеше — смирено и с надежда като повечето си колеги от курса — да получи гимназиална диплома. Въпреки че до края на живота си щеше да работи като чистач — невзрачен тип със зеленикава или бежова униформа, тътрещ метла или изстъргващ залепената на пода дъвка с шпаклата, която винаги носеше в задния си джоб. Може би навремето е бил друг, но една нощ животът му внезапно се беше преобърнал и сега той беше само мъж с работен гащеризон, когото хлапетата наричаха Жабока Хари заради смешната му подскачаща походка.

Да, разплаках се. Плачът ми беше искрен, защото идваше от сърцето ми. Чух как оркестърът на гимназията засвири марша на победата: нашият отбор беше спечелил — браво на момчетата! Може би по-късно Хари и колегите му щяха да пометат боклуците, нахвърлени под скамейките.

Написах голяма червена шестица най-отгоре на първата страница. Погледах я няколко секунди и добавих голям червен плюс. Защото съчинението беше хубаво и защото мъката на Хари развълнува мен, читателя. А не е ли тъкмо това целта на есе за шест плюс? Да вълнува, да предизвиква емоционален ответ?

Колкото до мен… безкрайно съжалявам, че бившата ми съпруга не се оказа права. По-добре да бях емоционален инвалид. Понеже всичко, което последва — всяко ужасяващо събитие — беше породено от тези сълзи.

Бележки

[1] Карл Малдън (1912–2009) — американски актьор от сръбски произход, известен с ролите си във филмите „Трамвай «Желание»“, „Как завладяхме Запада“, „Бейби Дол“ и др. Коронната му роля обаче е на лейтенант Майк Стоун от сериала „Улиците на Сан Франциско“. — Б.пр.