Серия
Пясъчните войни (2)
Включено в книгата
Пясъчните войни. Книга първа
Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите
Оригинално заглавие
Lasertown Blues, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Dargor (2015 г.)

Издание:

Чарлз Ингрид. Пясъчните войни

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Иванка Нешева

 

Charles Ingrid

The Sand Wars (1987–1988)

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 38

 

Цена: 11.99 лв.

 

ИК „БАРД“ ООД


Първа част

1.

— Няма костюм, няма и войник. Ето ви една простичка истина — инструкторът плъзна поглед по редицата от мъже, строени пред него, чиито голи рамене лъщяха от пот под ярките лъчи на слънцето. — Можем да ви дадем лазерни пушки, но никога няма да станете войници.

Не беше чак толкова просто. Никога не е било. Ала въпреки това мъжете продължаваха да стоят неподвижно, покрити с прахта на този чужд свят, и да слушат инструктора. Един от тях, нито млад, нито стар, неволно потреперваше, чувствайки се гол и беззащитен под малтенското слънце, тъй като през последните шест седмици твърде рядко се бе разделял с костюма си. Бялата му кожа порозовяваше бързо. Бяха ги накарали да си свалят костюмите след няколко дни на патрулни обиколки и сега тренираха без тях.

От двете му страни бяха строени млади мъже, почти момчета, втренчили погледи в инструктора. За Джек Сторм подобна ситуация бе позната от преди доста време и не чувстваше това, което изпитваха те. Беше получил бойното си кръщение преди много години и сега единственото, което го вълнуваше, бе дали ще успее да си възвърне формата, за да бъде приет в редиците на имперската гвардия. За разлика от останалите, подредени в редици встрани и зад него, той не бе тук от патриотични подбуди или от желание да служи на императора. Напротив. Беше дълбоко уверен, че императорът му е длъжник.

Беше с двайсетина години по-стар от другите. Не си личеше по тялото му, защото бе прекарал седемнайсет от тях в хибернационен сън. Докато стоеше, замислен за тези и други неща, а гласът на инструктора ехтеше на парадния площад, усещаше как потта се стича по тялото му. Пясъчнорусата му коса бе започнала да потъмнява. Лицето му бе обгоряло от слънцето, но само до шията, откъдето започваше бледорозова кожа.

Джек затвори очи, опитвайки се да се изолира от всичко. Ала побърза да ги отвори, когато неочаквано пред вътрешния му взор изплува отдавна забравен кошмар от времето на хибернационния сън. Припомни си, че е имало дни, в които това проклятие е било равносилно на благословия. Ако тялото му бе на четирийсетгодишен, едва ли щеше да издържи на натоварванията, на които го бяха подложили през изминалите шест седмици.

Мъжът до него пристъпи от крак на крак.

— За какво говори този?

— Ще видиш — отвърна тихо Джек. Прогони споходилото го желание да извърне глава и да погледне към прозореца на втория етаж, откъдето и днес, както всеки ден, ги наблюдаваше невисок, строен мъж. Този мъж, прочут наемник, посочен лично от императора да командва гвардията, нямаше име, също както Джек Сторм нямаше определена възраст. Пурпурния познаваше Джек добре — но дори приятелството между двамата не можеше да го отърве от строгия поглед на инструктора.

— И така, войници — прокънтя гласът на инструктора. Всички знаем, че само един на всеки четирима ще стигне заветната цел и ще стане имперски гвардеец. Това, което не знаете, е къде и кога ще бъде взето решението. — Той скръсти ръце на блестящите си сребърни гърди. — Защото днес е денят. От няколко седмици получавахте оценки за всеки взет изпит. Днес онези от вас, които не са се справили, ще бъдат отстранени. Получихте костюмите си и вече знаете как да ги поддържате. Окончателната преценка ще бъде извършена според състоянието, в което се намират те. В момента се извършва техният оглед.

— По дяволите! — изруга червенокосият вдясно от Джек.

Джек разбираше какво има предвид. Току-що се бяха завърнали от тридневен патрул и не им бе останало време да презаредят и поправят костюмите си. Какво, за Бога, очакваха тези хора?

Но под първоначалната му изненада си проправяше път една друга мисъл. Устните му се извиха в едва забележима усмивка. Император Пепус знаеше какво иска — човек, който не само владее бойните умения, но и знае как да поддържа в изправност и готовност снаряжението си. С такъв човек зад гърба си можеше да стигне далече.

От друга страна, подобно решение можеше да се окаже фатално за Джек. В сравнение с останалите, неговият костюм бе архаичен, далечен прототип на костюмите, които бяха изработени от новото правителство. С него бе участвал в Пясъчните войни и се бе завърнал оттам.

И освен това костюмът му беше жив.

Джек неволно трепна, когато инструкторът изрева: „Свободни сте!“ Колко надълбоко в костюма му биха могли да се заровят? Той облиза устни. Бяха покрити със засъхнала прах.

Нечия ръка го потупа по рамото.

— Да пийнем по една студена бира?

— Защо не? — сви рамене Джек. — Чакането ще е дълго. Имат да проверяват триста костюма.

Изравни се с ниския, набит и мургав мъж, който го бе поканил. Не познаваше Даку много добре, въпреки че беше един от първите доброволци в отряда за подготовка.

В началната подготовка нямаше чинове. Даку би могъл да е генерал или цивилен. Беше работил и тренирал рамо до рамо с Джек седмици наред, без да промълви нито дума. А сега изведнъж го бе поканил да пият заедно. Мургавото му лице имаше неразгадаемо изражение. Широкият му нос бе набръчкан в основата си.

— Притеснен ли си?

— Естествено. А ти?

Даку кимна.

— Въпреки че — отбеляза той — има други, които би трябвало да са далеч по-притеснени. Онези, които нехаеха за екипировката, уверени, че ако нещо се повреди, просто ще им направят нов костюм.

Приближиха външния портал, където вече се бе скупчила неголяма група. Даку се чувстваше свободно в тълпата, докато Джек изпитваше необяснимо безпокойство. Не обичаше тълпите.

Когато най-сетне излязоха, отидоха да се преоблекат в съблекалнята. Джек носеше сиви панталони с множество джобове и широка, свободна риза. Даку бе в тъмни дрехи и докато крачеше редом с него, Джек си помисли, че не би искал да го срещне в някоя сумрачна задна уличка на Малтен. Малко по-надолу по улицата имаше аеротаксита. Изглежда и други се бяха сетили да ги повикат.

Двамата с Даку избраха едно такси с автоматично управление и се качиха. Даку спря за миг, вдигнал пръст над екрана на навигационното устройство.

— Накъде?

— Накъдето и да е — сви рамене Джек.

Даку натисна няколко копчета и таксито се понесе надолу по хълма, право към центъра на Малтен, града, на който бе кръстена цялата планета.

 

 

Даку почака да сервират вторите халби бира, след това се наведе към него. Диванът изскърца лекичко под масивното му тяло.

— Е, какво ще кажеш? Не ми изглеждаш особено разтревожен.

Джек чукна с нокът по запотеното стъкло на чашата. Усещаше едва доловима болка в ръбеца, останал на мястото на отрязаното кутре. Ако не друго, поне му напомняше достатъчно често за времето, прекарано в хибернационен сън. Зачуди се какво ли може да иска Даку от него. Едва ли го бе избрал случайно. Стараеше се да го разглежда крадешком, без да издава любопитството си. Барът, в който се бяха озовали, не беше от евтините. Нито един от останалите курсанти не бе дошъл тук. Не беше и уличен бар, тъй като не се забелязваше обичайната тълпа от мошеници, наемници и всякаква друга измет, която си има постоянни проблеми със закона. Даку имаше вид на опасен човек. Защо ли искаше да се сближи с него? За един кратък миг съжали, че не може да се допита до Пурпурния, но откакто бе постъпил в школата, избягваше да се вижда с него — двамата бяха на различни нива. Пурпурния лично бе препоръчал Джек на императора, който бе заповядал да го приемат в групата за начално обучение. Оттук нататък обаче съдбата на Джек щеше да е само в неговите ръце — точно както той предпочиташе.

На входната врата се появи непознат мъж в синьо расо, който спря на прага и се озърна. Погледът му се спря на Джек, после и на Даку.

— Някакъв поп — подметна презрително Даку.

Джек се размърда неспокойно. Непознатият беше въоръжен, дискретно, но тежко, и това го безпокоеше. Скиталците принадлежаха към една радикална секта, възникнала на основата на стара земна религия, наричана християнство, и се бяха посветили на идеята да докажат чрез антропологични изследвания и археологически разкопки, че Исус Христос е действителна личност, която е посещавала множество светове. Но въпреки това Джек не бе виждал досега въоръжен духовник. Гледката му въздействаше по странен начин. Мъжът се приближи до бармана, размени тихо няколко думи с него, после се отдалечи към сепаретата в дъното.

Даку изсумтя. Сетне вдигна чашата.

— Знаеш ли, Джек, завиждам ти на самообладанието. Имам чувството, че си преживявал и преди всичко това.

— Вярно, че залогът е голям — отвърна невъзмутимо Джек, — но не виждам с какво можеш да промениш нещата, ако се притесняваш. — Нямаше намерение да казва на мургавия си събеседник, че наистина веднъж вече е преживявал нещо подобно. Името му не фигурираше в компютърните архиви на Доминиона. Нямаше какво да разкрие, че той е последният оцелял от Пясъчните войни, и Джек предпочиташе нещата да си останат така. Оттогава бяха изминали двайсет години, за някои цяла епоха, но не и за него. Двайсет години, по голямата част от които бе изкарал в хибернационен сън, и те се бяха превърнали в пропаст между настоящия и миналия му живот на елитен Рицар. Една-единствена цел го караше да продължава напред. Жаждата за мъст. И за да я осъществи, трябваше да събере отделните части от мозайката и да ги сглоби. Струваше му се, че мъжът пред него може да се окаже една от тези части.

— Прав си — кимна Даку. Приближи чашата до устните си и отпи голяма глътка.

С крайчеца на окото си Джек забеляза към бара да се приближава млада жена. Имаше стройно и гъвкаво тяло, нещо в движенията й напомняше уличните акробати. Ала ако се съдеше по дългата, падаща на вълни коса и прилепналия по тялото й гащеризон, по-вероятно бе да е някоя високо платена проститутка. Тя хвърли поглед към тях, извърна глава и седна на една от свободните маси.

Даку остави чашата.

— И откъде идваш, изпълнен с младежки мечти? — попита.

Джек отново го погледна. Започваше разговор с надлъгвания и подпитвания. Извади една снимка от портфейла си и я постави на масата.

— Бях рейнджър там.

Даку се пресегна и придърпа снимката върху масата.

— Откъде я имаш?

— Подкупих един от членовете на изследователския отряд.

— Гледката не е кой знае колко привлекателна.

Джек не отговори. А и нямаше смисъл. Даку беше прав. Нямаше и не можеше да има нищо привлекателно в гледката на един изпепелен свят. Можеше само да се надява, че са се запазили непокътнати ясното синьо небе и лазурното море.

— Тази планета е била изпепелена.

— Така е.

Даку побутна снимката обратно.

— Значи може да бъде само Кларон. Без предупреждение, нали?

— И без причина — допълни Джек, макар да знаеше, че не е така. Той бе причината. Едно мускулче затрептя на лицето му. Първо Милос, драките, после и Кларон, обгърнат в пламъци. Вече два повода за отмъщение.

— Винаги има причина. Просто ние с теб не я знаем. Лоша работа — поклати глава Даку.

— Аха — кимна замислено Джек. В ума му се надигаха спомени за огнения ад и бягството в последната възможна секунда. Опита се да ги прогони. — Ти откъде си?

— Африка 2 — отвърна Даку и сега бе ред на Джек да се изненада. Планетата, заселена изцяло с чернокожо население, рядко търгуваше със системата на Триадите. Отделила се по собствено желание, Африка 2 не хранеше приятелски чувства към останалите планети. Още по-странно бе, че някой оттам би искал да постъпи на служба при императора. Даку изглежда предугади мислите му, защото каза:

— Не обичам, когато в космическото ни пространство се навъртат дракски кораби.

Мотивът бе разбираем за Джек. Въпреки всичко враговете си оставаха врагове. Той вдигна бавно чашата си и произнесе:

— Смърт на всички драки.

— Амин — отвърна Даку и пресуши своята.

— Виждал ли си някога пясъчна планета на драките? — попита нехайно Даку.

Джек бе виждал. Беше участвал в сраженията на Милос, докато драките тераформираха планетата в безбрежен пясъчен океан, заравяйки в дюните яйца, които скоро след това започваха да се люпят. Но потвърждението щеше да е равносилно на това да се издаде. Отпи от чашата, преди да отговори лаконично:

— Не.

— Аз съм бил. На Дорман, една от последните планети, които изгубихме. Гледката беше ужасяваща, повярвай ми. Сега там е мъртвило, ако изключим, разбира се, драките.

Неговата родна планета. Планетата, на която бе изгубил цялото си семейство. Джек стисна чашата и отмести поглед към една русокоса посетителка на бара, която тъкмо отказваше на потенциален клиент. За миг очите й се стрелнаха към Джек. Той преглътна смутено, надявайки се, че Даку няма да забележи. Погледна си часовника, докато събеседникът му пъхаше картата си в автомата за поръчки. След това вдигна ръка.

— Няма да пия повече. Стига ми толкова. Ще си вървя.

Даку вдигна глава и се усмихна любезно.

— Джек, излишно е да се безпокоиш. Няма да можеш да си тръгнеш. Пратиха ме да те превърна в глината, от която сме слепени всички ние. Прах от прахта.

Джек гледаше право в цевта на миниатюрния лазерен пистолет. Тялото му реагира, преди още да му подаде команда. Оттласна се от масата, изрита я отдолу, право в зъбите на Даку, и се претърколи настрани, тъкмо когато от цевта бликна ярък лъч. Блондинката на бара започна да пищи, хората наскачаха от масите си и хукнаха да бягат панически от заведението.

Джек успя да се изтърколи в ъгъла, където скочи на крака. Даку също тъкмо се изправяше. От горната му устна са стичаше кръв. Ръката, която стискаше пистолета, трепереше.

— Няма да се измъкнеш. Аз отговарям за това!

Джек се метна в мига, когато лазерният лъч проби дупка в тавана над главата му. Тупна на пода и се преобърна. Чуваше как Даку тича в обратната посока.

Русокосата пропълзя до Джек и му подаде малък пистолет.

— Какво щеше да правиш без мен?

— Да си живея сам — отвърна той. — Свий се в някой ъгъл и не си подавай главата.

Тя се намуси, но изпълни нареждането му.

— Предполагам, че няма да искаш да ми кажеш кой те е наел — подвикна Джек, докато премисляше възможните ходове.

Даку се захили злобно. Кръвта по лицето му придаваше зловещ вид. Завъртя се на място и пусна около себе си дълъг, смъртоносен откос. Но Джек вече бе скочил десетина стъпки наляво. Масата, зад която се скри, скоро се превърна в димяща купчина от разтопена пластмаса.

Даку приклекна, уверен, че Джек не го вижда, и изтри уста с опакото на ръката си. Провери заряда на пистолета. От мястото, където се намираше, Джек можеше лесно да го уцели, но сърце не му даваше да застреля човек в гърба.

Освен това искаше да узнае защо го бяха превърнали в мишена.

Джек се хвърли към него. Удари го с пистолета по тила и го повали на пода.

— Кой те нае? Кой — казвай!

Осъзна, че е допуснал грешка, в мига, когато стисна шията му с ръце. Даку сви рамене и Джек усети стаената в мускулите му мощ. Нямаше да успее да го задържи дълго в тази поза.

Даку завъртя пистолета и се опита да простреля Джек през рамо, но при първия изстрел улучи тавана. Втория път късметът съвсем му изневери, защото лъчът го прониза в черепа.

— Проклятие! — изруга Джек. — Казвай — кой те нае? — раздруса го той, но искрицата на живота вече угасваше в очите на другия. Джек го пусна.

Русокосата от бара бе застанала до него.

— Да се махаме — подкани го тя. — В този квартал рядко се случват подобни неща. Скоро ще пристигне полиция.

Едва отвън, когато се качиха в аеротаксито, Джек намери време да си поеме въздух.

— Защо ме проследи?

— Шегуваш ли се? Днес ви вземат костюмите за проверка. Да не мислиш, че не ме интересува какво ще стане с фантом? — тя сбърчи нос и изведнъж придоби съвсем детински вид. — Пък и при нас, медиумите, няма случайни неща. Не се ли запита как така Даку не ти обръщаше внимание цели шест седмици, а сега изведнъж тръгва да се сприятелява? Усетих, че нещо не е наред, и реших да намина, за да те държа под око. Какво мислиш? Дали е убиец, или просто е решил да намали бройката на съперниците за гвардията?

Джек се извърна и я погледна внимателно. После бавно поклати глава.

— Мисля си, че си сложила твърде много грим. Приличаш на курва.