Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 13 гласа)
Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6


На Джейн и Кет,

които ме окуражаваха да мечтая за космически кораби

Пролог
Джули

Изминаха осем дни от превземането на „Скопули“ и Джули Мао бе готова да се остави да я застрелят.

Осем дни, прекарани в тясното шкафче, се оказаха достатъчни, за да вземе това решение. През първите два се стараеше да не мърда, изпълнена с увереност, че заплахите на въоръжените мъже, които я бяха затворили вътре, са напълно сериозни. В началото, след превземането, корабът беше с изключена тяга и тя се полюшваше в шкафчето с леки тласъци, за да се предпази от сблъсък със стената или с атмосферния скафандър, с който делеше пространството. Когато корабът най-сетне потегли и теглото й се възвърна, тя се изправи безшумно и остана така, докато мускулите на краката й започнаха да се свиват конвулсивно, а след това се сви на кравай на пода. Беше облечена с комбинезон, но отдавна престана да обръща внимание на топлата, дразнеща влага под мишниците и на миризмата, страхуваше се единствено да не се подхлъзне на мокрото петно, което бе оставила на пода. Не биваше да вдига шум. Бяха й казали, че ще я застрелят.

На третия ден обаче жаждата я подтикна към действие. Шумът на кораба я заобикаляше отвсякъде. Тихото, почти неуловимо, под прага на слуха бумтене на реактора и двигателя. Несекващото свистене на хидравликата и стоманените брави при отварянето и затварянето на хидравличните врати между отсеците. Тропотът на тежки обувки по металния под. Тя почака, докато стъпките се отдалечиха, сетне смъкна скафандъра от закачалката и го пусна на пода. Като се ослушваше за приближаващи се звуци, Джули разкопча предпазливо скафандъра и извади контейнера с вода. Водата беше стара и застояла, скафандърът очевидно не бе използван, нито подменян от години. Но жаждата я измъчваше вече няколко дена и вмирисаната вода в контейнера й се стори най-вкусното питие, което бе опитвала някога. Трябваше да си наложи с усилие на волята да не я изпие цялата, защото се опасяваше, че ще я повърне.

Когато пикочният й мехур се напълни, тя извади уринаторната торбичка от скафандъра и се облекчи. Остана да седи на пода, върху меката подложка на скафандъра, замислена над това кои ли са похитителите й — Коалиционният флот, пирати или нещо по-лошо. От време на време се унасяше в сън.

* * *

На четвъртия ден изолацията, гладът, отегчението и липсата на място, където да излива урината, я подтикнаха да потърси контакт с тях. На няколко пъти дочу приглушени викове от болка. Някъде съвсем наблизо биеха или измъчваха хора от екипажа. Ако успееше да привлече вниманието на похитителите, може би те щяха да я отведат при другите. Нищо страшно не би трябвало да има в това. Беше тренирана да понася удари. А и боят й се струваше твърде малка цена срещу възможността отново да вижда хора.

Шкафчето се намираше непосредствено до вътрешния люк на шлюза. По време на полет тук рядко се навъртаха хора, макар че тя не познаваше особено добре разположението на кораба. Зачуди се какво да им каже, как да се представи. Когато най-сетне дочу някой да се приближава, опита да извика, че иска да я пуснат навън. Сухият хрип, който се изтръгна от гърлото й, я изненада. Джули преглътна, мъчително изтика с език полузасъхналата слюнка и извика отново. Още един слаб хрип в гърлото.

Някой бе спрял зад вратата на шкафчето. Чуваше се слаб, тих глас. Джули вдигна ръка, за да удари с юмрук по вратата, когато най-сетне различи думите.

— Не! Моля ви, недейте. Не го правете.

Дейв. Корабният механик. Дейв, който събираше стари комикси и знаеше милион вицове, се молеше с тих, изплашен гласец.

— Моля ви, недейте, моля ви — повтаряше той.

Изсвистя хидравличната инсталация, сетне вътрешният люк на шлюза се отвори с грохот. Меко тупване от тяло, изхвърлено навън. Затръшване на люка и отново свистене от изпуснатия въздух.

Когато помпите на шлюза възстановиха налягането, хората отвън си тръгнаха. Тя не посмя да почука, за да им привлече вниманието.

* * *

Бяха изчистили кораба. Да попаднеш в ръцете на флотски сили от вътрешните планети бе лош сценарий и всички бяха обучени как да действат в подобен случай. Всички ключови данни, засягащи СВП, бяха изтрити или презаписани с невинна на вид информация и с фалшифицирана дата на въвеждане. Лично капитанът бе унищожил всички сведения, които не можеха да бъдат поверени на компютъра. Когато нападателите най-сетне се озоваха на борда, хората там можеха да се преструват на напълно невинни.

Но се оказа, че това няма значение.

Никой не зададе въпроси за товара или разрешителните. Нападателите се държаха така, сякаш притежават кораба, и капитан Дарен бе принуден да изпълнява всяко тяхно хрумване. Всички останали — Майк, Дейв, Уан Ли — просто вдигнаха ръце и правеха каквото им се нареждаше. Пиратите, или роботърговци, или каквито бяха там, ги отведоха от малкия товарен кораб, който бе и неин дом, като ги накараха да преминат през съединителния тунел без скафандри. Тънката, покрита със слой милар стена на тунела бе единствената преграда между тях и абсолютния вакуум отвън. Скъса ли се — сбогом, бели дробове.

Джули също тръгна, но после мръсниците й се нахвърлиха, опитаха се да разкъсат дрехите й.

Пет години тренировки по жиужицу в условия на ниска гравитация, а сега — затворена в тясното пространство, с негодниците наоколо. Успя да причини доста щети. За миг дори си помисли, че ще ги надвие, когато една изникнала изневиделица тежка ръкавица се стовари в лицето й. Мътна пелена скри света пред очите й. После шкафчето и „Ако вдига шум, я застреляйте“. Четири дни, през които се стараеше да стои безшумно, докато те биеха приятелите й на долната палуба и изхвърлиха един от тях през шлюза.

След шест дена на кораба се възцари тишина.

Шест дена, през които тя дремеше и се пробуждаше, измъчвана от объркани видения, дочуваше в просъница звуците от стъпки, откъслечни разговори, свистенето на хидравличните врати и далечния, равномерен тътен на двигателя и реактора. Когато двигателят замлъкна и гравитацията изчезна, Джули се пробуди от поредния сън, в който се надпреварваше със стария си скутер, за да открие, че се полюшва в шкафчето, а мускулите й се свиват в болезнени спазми.

Тя се оттласна леко към вратата и долепи ухо до хладния метал. В началото я завладя паника, но сетне долови слабия шум на пречистващата инсталация. Корабът все още функционираше и рециклираше въздуха, ала двигателите мълчаха и никой не отваряше врати, нито вървеше или говореше. Може би екипажът се бе събрал на обсъждане. Или имаше забава на другата палуба. Или пък всички се бяха заели да отстраняват някоя сериозна повреда.

Прекара целия ден в ослушване и чакане.

На седмия ден й свърши водата. От двайсет и четири часа не бе долавяла шум или движение. Тя облиза пресъхналите си устни и започна да вика. Крещя, докато пресипна.

Никой не дойде.

А на осмия ден бе готова да я застрелят. От два дена нямаше вода, уринаторната торбичка бе напълнена до пръсване. Опря гръб в задната стена на шкафчето и се заклещи с ръце в страничните. Спазмите в краката й след първия ритник едва не я накараха да изгуби съзнание. Вместо това изкрещя.

„Глупачка“ — рече си ядосано. Очевидно страдаше от дехидратация. Осем дена без никакво движение бяха достатъчни, за да започне атрофия. Е, ако не друго, поне се беше протегнала.

Тя се зае да масажира вкочанените си мускули, докато се отпуснаха, протегна се отново и се опита да настрои ума си, както правеше, когато беше в доджо[1]. Когато възстанови контрола над тялото си, изрита отново вратата. И отново. И отново, докато през цепнатините започна да се процежда светлина. И отново, докато вратата се изкриви толкова силно, че трите панти и бравата бяха единствените опори, на които се държеше.

И още веднъж, за последен път, след което бравата се строши и вратата отлетя настрани.

Джули изхвърча от шкафчето, вдигнала ръце и готова да изглежда заплашителна или изплашена, в зависимост от това кое от двете можеше да се окаже по-полезно.

Нямаше никого на палубата — в шлюза, в гардеробния отсек с шкафчетата, в едно от които бе прекарала цели осем дена, и в останалите помещения. Всички бяха празни. Тя измъкна една намагнетизирана щанга от кутията с инструменти за РОК[2] и се спусна на пасажерската палуба на долния етаж.

А след това на по-долната палуба и на тази под нея. В каютите на екипажа цареше изрядна чистота и почти военен ред. Надникна в склада, там откри следи от борба. В празния лазарет. В торпедния отсек. Никой. Комуникационната станция бе изключена и затворена. На екраните за външно наблюдение нямаше и следа от „Скопули“. Сърцето й се сви. Палуба след палуба, каюта след каюта без никакви признаци на живот. Какво ли бе станало? Радиационно замърсяване? Отравяне на въздуха? Каквото и да бе, вероятно бе принудило екипажа да се евакуира. Зачуди се дали би могла сама да управлява кораба.

Но ако се бяха евакуирали, щеше да ги чуе, когато излизат през шлюза, нали?

Тя стигна последната палуба, тази, на която бе машинният отсек, и спря, когато люкът не се отвори автоматично. Червената светлина на индикатора сочеше, че вратата е заключена отвътре. Отново си помисли за радиация или сериозна повреда. Но дори да беше така, щяха ли да заключат вратата отвътре? На нито един от индикаторите на предишните люкове не светеше червено. Нито пък сензорите показваха наличие на радиация. Значи беше нещо друго.

Там отново цареше бъркотия. Кръв. Навсякъде бяха разхвърляни инструменти и контейнери. Каквото и да се бе случило, бе станало тук. Не, беше започнало тук. И бе приключило зад затворения люк.

Трябваха й два часа да среже люка с горелка и щанга от ремонтното. Хидравличната система не работеше и трябваше да изтика люка на ръка. Отвътре я лъхна топъл въздух с болнична миризма, но без антисептик. Мирис на кръв и повръщано. Значи тук са ги измъчвали. Очакваше да открие приятелите си, смазани от бой или накъсани на парченца. Джули стисна здраво щангата и се приготви да строши поне една глава, преди да я убият. След това се тласна навътре.

Машинният отсек бе просторен и мрачен като катедрала. Термоядреният двигател заемаше централно място. Но нещо не беше наред с него. Там, където би трябвало да блещукат датчици, да лъщят защитни панели и да сияят монитори, някаква тъмна маса сякаш покриваше кожуха му. Джули я доближи бавно във въздуха, уловила с една ръка близкия парапет. Странна миризма изпълни ноздрите й.

Подобната на глина кора, обвиваща реактора, не приличаше на нищо, което бе виждала. През нея — сякаш вени или бронхи — преминаваха тръбички. В някои части пулсираше. Значи не беше глина.

Плът.

Една издатина върху образуванието се протегна към нея. Сравнена с всичко останало, изглеждаше не по-голяма от палец на крак, от кутре.

Беше главата на капитан Дарен.

— Помогни ми — рече главата.

Бележки

[1] Доджо — (яп.) — тренировъчна зала по бойни изкуства. — Б.пр.

[2] РОК — работа в открития космос. — Б.пр.