Иван Богданов
Прабългари (5) (Произход, етническо своеобразие, исторически път)

Залезът на Тангра

Крум. Омуртаг. Пресиан и Борис. Край на прабългарското господство

Възходът на българската държава през IX и X век се дължи толкова на редица благоприятни обстоятелства от вътрешен и международен характер, колкото и на високите лични качества на повечето владетели и на непосредствените им сътрудници. Към тези два благоприятни фактора трябва да се прибави и влиянието на трети: повишената политическа съзнателност на хората от народните низини. Защото без тяхна помощ нито един владетел не би могъл да осъществи политическите си замисли. На тази земя не само славяни и славянизирани траки, но и прабългари вече гледат като на своя родина, като на майка-кърмилница. И не, за да задоволят властническите амбиции на владетелите, както някои мислят, под страх от камшика те се хвърлят в огъня, а защото личните им интереси налагат това. Обратното по онова време важи за Византия, дето бягството от войската и бунтовете на войскарите са обикновено нещо.

Този велик прелом^[192] започва с възцаряването на хан Крум през 803 година след смъртта на неговия предходник хан Кардам. Крум не е син на Кардам. Обстоятелствата, при които е издигнат за повелител на прабългарите и за български владетел, не са изяснени. Дали понеже Кардам умира бездетен, или защото войнствените и непримиримите боили отново вземат преднина, но Крум^[193] не получава властта по силата на наследственото право, а по силата на избор. Поради това той поставя устоите на нова прабългарска династия. И доколко тези устои са здрави може да се съди от обстоятелството, че от неговия корен произлизат: хан Омуртаг (814–831), хан Пресиан (831–852), княз Борис (852–889), цар Симеон (893–927) и цар Петър I (927–969). Последна издънка на този славен род е цар Роман (979–997). Следователно Крумовата династия управлява страната близо два века.

Възцаряването на хан Крум през 803 година открива нов период в историята на българската държава. Този период се характеризира, от една страна, с увеличаването на международния престиж на България, и с подем във вътрешния живот на страната, от друга. Като използува умело благоприятната международна обстановка, хан Крум успява да преодолее напълно центробежните домогвания на някои боили. Верен на прабългарските традиции, ханът същевременно успява да спечели доверието на славянските вождове и посредством тях да внесе успокоение сред славяните. Подобно на хановете Аспарух и Тервел, той отдава в еднаква мяра следуемото се и на прабългари, и на славяни — според значението, което имат за държавния живот и съобразно със заслугите им.

Отличаващ се с твърда воля и същевременно притежаващ чувство за мярка, хан Крум преодолява конфликтите на етническа почва, без да прави значителни компромиси. Почувствувал се владетел на обединен народ, за разлика от предходниците си той вече не води отбранителни, а нападателни и дори завоевателни войни. От него насетне започва постепенното и непрекъснато увеличаване на територията на българската държава в продължение на повече от един век.

Хан Крум^[194] стои начело на българската държава едва десетина години, ала властвуването му е свързано с твърде значителни събития, затова народът го е нарекъл не само страшен, но и велик. Името му е дълбоко вкоренено в народната свяст, познато е на всички стари хронисти както от византийски произход, така и от латинската книжовна традиция, преплетено е с низ сказания и легенди, а подвизите му са възпети както от български, така и от чужди поети^[195]. Тази слава е заслужена, защото хан Крум притежава не само високи качества — железен характер, висока принципност, лична храброст, държавническа мъдрост, но има и големи исторически заслуги. Докато войскарите на неговите противници, византийските императори, често самоволно напущат бойното поле, обхванати от „българския ужас“, неговите бойци го следват неотстъпно и всеки един от тях носи частица от ония велики добродетели, които превръщат името му в символ на българския победен дух.

Неизвестно е по какъв начин хан Крум внушава на войнствените и непримиримите боили, от чиято среда самият той произхожда, необходимостта от разбирателство със съюзниците-славяни, ала по негово време не само славянски вождове вземат дейно участие в уреждането на дипломатически спорове и изпълнението на тежки бойни задачи, но дори и някои византийски емигранти в България са натоварени от него с изпълнението на подобни задачи. Един от тях — Константин Пацик — дори е удостоен с честта да стане зет на хана и добива чедо от неговата сестра. Всичко това навярно се дължи не само на високия личен авторитет на хана, но и на неговите ясни и последователно провеждани държавнически идеи. Да бъде изградена България като мощна държава, достойна съперница на Византия, необходимо било владетелят да се облегне на широки слоеве от населението, да се преутвърди в съзнанието му като негов закрилник, налагало се наред с това да намери сигурни съюзници в средата на недоволствуващите византийци от автократическия режим, установен в Източната империя.

Значителното разширяване на територията на българската държава по Крумово време не се дължи само на личните качества на владетеля. То е израз на мащабността на епохата, сетнина е на стремежа, освен на прабългарската и славянската аристокрация, но и на цялото население на българската държава към преутвърждение. Укрепили съюза си с двете славянски племена в Мизия, в широкото си мнозинство прабългарите се стремят към обединяването си и с другите славянски племена от българската група. Хан Крум успява да разпръсне този страх и в съзнанието на значителна част от боилите, привърженици на прабългарското надмощие.

След като Карл Велики (742–814) нанася през 803 година съкрушителен удар на аварския каганат и прогонва останките от разгромените аварски конни дружини отвъд Средния Истър, две години по-късно, през 805 година, начело на мощен прабългарски експедиционен корпус хан Крум довършва аварската държава, като присъединява към България източната половина на заеманата дотогава от аварите територия. По този начин българската държава опира на север до Карпатите и включва в границите си Седмоградско и Банат. Река Тиса до устието на река Сава става западна граница между България и Франкската държава. Източната граница на България по това време минава по Днестър и покрай Понтийско море. Не след дълго прабългарите ще установят югоизточната си граница с Византия навътре в тема Тракия и заедно с това ще преместят югозападната граница с империята до старата римска пътна станция Германея^[196].

Като опитен държавник след всяка важна стъпка от международен характер хан Крум прави решителна крачка и във вътрешнополитическия живот на страната. Вероятно през 806 година по древен прабългарски обичай той свиква в Плиска общонароден събор, на който обявява няколко нови общозадължителни законоположения. Поради оскъдността на историческите свидетелства и легендарния елемент, преплетен в тях, Крумовото законодателство^[197] е предмет на оживени спорове в науката, но при все това едва ли може да бъде отречено като исторически факт, понеже съществуването му е косвено потвърдено от други правни паметници, произхождащи от епохата, и преди всичко от някои положения в „Responsa Nicolai papae I ad consulta Bulgarorum“ и в ^[198].

„Запитал Крум пленниците-авари — разказва византийският енциклопедист Свидас в своя «Лексикон», съставен през втората половина на X век — от какво мислите загина вашият предводител и целият ваш народ?“ А те отговорили: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните; и още, понеже насилниците и крадците станаха съюзници на съдиите; също така и пиянството. Понеже виното се увеличаваше, всички станаха пияници. Освен това подкупничеството, също и търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел.“

И не защото думите на аварските пленници му правят тъй силно впечатление се решава той на тази стъпка, за да предотврати подобна гибел над възглавяваната от него държава, а понеже необходимостта му диктува това, хан Крум прокламира на народния събор през 806 година няколко нови законоположения, еднакво задължителни както за прабългари, така и за славяни. До този момент както едните, така и другите се подчиняват на разпоредбите на обичайното право. Що е добро и зло и какво следва да бъде поведението им спрямо едноплеменниците се решава не въз основа на общозадължителни норми, а на памтивековните обичаи. С прокламирането на Крумовите закони се прави първа стъпка към изравняването на прабългари и славяни в държавноправно отношение като граждани с еднакви права, задължения и отговорности. Крумовото законодателство отразява настъпилите дълбоки промени в българското общество, свидетелствува за засилен процес на феодализация, то е от изключителна важност за създаването на ново правно съзнание сред все още разнородното в етническо отношение население на българската държава. Наред с това Крумовото законодателство нанася пръв удар върху привилегированото положение на прабългарския елемент и допринася за приобщаването още по-тясно на славяните (славяно-анти) и славянизирани траки към държавната организация.

Хан Крум обявява пред народния събор в Плиска („свикал всички българи“), както свидетелствува византийският лексикограф Свидас, следните общозадължителни законоположения:

1. Ако някой обвини другиго в престъпление, да не бъде слушан, преди да бъде вързан и разпитан. И ако се установи, че клевети и лъже, да бъде убит.

2. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако някой би се осмелил да направи това, да бъдат отнети имотите му. Да се строшават краката на крадците.

3. Всички лозя да бъдат изкоренени^[199].

4. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде задоволен, за да не изпадне пак в нужда. Или, който не постъпи така, да му бъдат отнети имотите.

Крумовото законодателство си поставя за цел да създаде доверие към държавната власт, да повиши боеспособността и да развие чувство на взаимопомощ у поданиците без разлика на произход и обществено положение. Независимо от самобитните елементи в него то отразява влиянието на някои стари прабългарски правни обичаи и на византийски наказателноправни норми.

807-та година създава поврат в българо-византийските отношения. През тази година император Никифор I Геник нарушава мира, установен по времето на хан Кардам, като предприема завоевателен поход против България. Поводът е неизвестен. В устрема си на север, обладан от идеята да продължи и довърши начинанията на Константин V Копроним, новият византийски император, дошъл на власт през 802 година чрез дворцов преврат, успява да достигне само до Адрианопол. Връща се, за да предотврати последиците от съставения против него заговор, но направената вече погрешна стъпка дава основание на хан Крум да удари империята там, дето императорът най-малко очаква.

През следващата 808 година прабългарски конен корпус начело с хан Крум, след като се промъква покрай северните склонове на Маториевите гори през някой от техните западни проходи, вероятно през Петроханския, прониква във византийските владения в долината на река Стримон, напада един византийски военен лагер и отнема 1100 ливри злато и целия обоз, като нанася тежки поражения на командния състав. Прабългарите атакуват лагера, когато там са се събрали голям брой военачалници, за да получат заплатите си.

Но хан Крум не се задоволява само с това. През следващата 809 година организира нов поход на югозапад. След като се спуща в Софийско поле, през великденските празници предвожданата от него армия обсажда и превзема важната византийска крепост Триадица — някогашната Сердика. Разправата на прабългарите с бранителите на крепостта е безмилостна. Ударът е тъй съкрушителен, та някои византийски военачалници, изгубили вече вяра в мощта на империята, решават да преминат на служба при българския хан. Между тях е и специалистът по стенобитни машини спатарий Евматий.

Разгромяването на византийския лагер при река Стримон и превземането на крепостта Триадица са отделни моменти от грандиозния план на хан Крум за проникването в югозападните предели на полуострова и за обединяването на славянските племена от българската група, обитаващи в тази част на полуострова със събратята им в българската държава, но поради разразилите се не след дълго събития българският хан не успява да реализира в цялост плана си. След като през същата 809 година император Никифор I Геник прави безуспешен опит да отвоюва крепостта Триадица, за да заздрави несигурното положение в така наречените Склавинии, предусетил сякаш намеренията на противника си, през 809 и 810 година преселва там доста ромеи от анатолийските теми. Тази жестока мярка намалява още повече и без това слабата му популярност сред разнородното население на империята, достатъчно отвратено вече от насилническите му методи.

Победоносните походи на прабългарските войски в югозападна посока й изтръгването през 808–809 година от империята на нови територии, населени със славяни от българската група, допринасят за изграждането на окончателно решение у император Никифор I да нанесе смъртоносен удар на северната си съседка, да я заличи от картата на тогавашна Европа. В изпълнение на това свое решение императорът започва да се готви за реванш. Хронистът Теофан Изповедник, негов съвременник, доста картинно е обрисувал драстичните мерки, взети от венценосеца, за да бъдат събрани от населението необходимите средства за този поход.

Хан Крум разбира сериозността на положението едва след като разузнавачите му донасят за съсредоточаването на огромна византийска армия около граничната крепост Маркели. За да предотврати коварно подготвения удар, ханът предлага мир, но надменният автократор отхвърля предложението му. Завладял Софийско и важната крепост Триадица, нанесъл два страшни удара на империята, не смята ли хан Крум, че императорът още дълго няма да помисли за реванш? Или вниманието му е било насочено в друга посока?

И този път ханът следва принципа: след всяка решителна стъпка в международната сфера да прави решителна крачка при вътрешното уреждане и укрепване на държавата. Имаме всичкото основание да мислим, че между 809 и 811 година хан Крум съсредоточава внимание върху строителната дейност. Разкопките в Плиска през четиридесетте години на текущия век разкриха основите на големия Крумов дворец^[200]. Върху тях след опожаряването на двореца от император Никифор I през 811 година хан Омуртаг издига нова резиденция. Крумовият дворец е застроен върху огромна площ от близо 4800 кв. м. Основите му са от камък, но всичко останало, изглежда, е от дърво. През това време вероятно освен със строителство ханът е бил зает и с други мероприятия, защото прави всичко възможно, за да отклони пожара на войната.

Karasimeonoff, Peter. Neue Ausgrabunpen in der Residenz von Pliska. Известия на археологическия институт, кн. 14/1942. — Б.авт.]

Злополучният поход на император Никифор I през 811 година в България се преценява от всички историци като едно от най-интересните събития в европейската история през IX век и неслучайно още на времето намира широко отражение в изворите както от византийски, така и от западен произход. След като е отбелязано в старобългарските версии на средновековните византийски хроники^[201], в съчиненията на много историографи от епохата на Ренесанса, събитието отзвучава пълногласно и в българската възрожденска историография, за да се превърне в знамение на историческата правда и в неизчерпаем извор на патриотичен възторг^[202].

Като се убеждава, че ударът е неотвратим, хан Крум заповядва отстъпление. Понеже източните старопланински проходи, отвеждащи към сърцето на България, не са укрепени, византийската войска бързо се промъква през така наречената „Врата на народите“ към прабългарската престолнина. Плиска е пожертвувана. Малобройните й бранители задържат временно неприятеля, но не могат да спасят престолнината. Изненадана в момент на преустройство, когато старите насипи са съборени, а изграждането на крепостните стени е още в началото, Плиска без особена трудност е завладяна от неприятеля на 21 юли 811 година.

Проявил се като жесток поробител в завладяния район, Никифор I се разпорежда като самовластен господар и с ценностите в Крумовия дворец. Дори и след като вижда неприятеля да вилнее в собствения му дом, хан Крум е наклонен да вярва в благоразумието на императора. „Ето, ти победи — казва му той според хронистите вероятно чрез пратеник, — вземи каквото ти е угодно и си иди с мир.“ В отговор на това ново предложение за мир, след като заграбва всичко, което може да отмъкне, вместо да се оттегли, завоевателят се разпорежда Плиска да бъде опожарена.

Дали защото тази вандалска проява скъсва и последната нишка на търпение, или понеже вече е успял да се подготви за контраудар, хан Крум решава да накаже завоевателя. В помощ на бойците-прабългари са мобилизирани не само всички годни да носят оръжие мъже, между тях много славяни и аварски пленници, на които ханът връща свободата, но и много жени. Един хронист отбелязва: „Въоръжили мъжки и жените“. Може би защото не вижда смисъл да напредва отвъд Плиска с деморализираната от грабежи своя войска, или понеже очаква контраудар от страна на прабългарите, император Никифор I заповядва отстъпление. Но прабългарите на 24 и 25 юли вече са успели да обходят теснините и да ги преградят от юг с дървени засеки. След като Никифоровата войска навлиза в проходите, те правят засеки и откъм север, като същевременно заемат всички места, отдето неприятелски групировки биха могли да се измъкнат.

Развръзката започва на разсъмване на 26 юли 811 година, след като византийците вече са разбрали безизходното си положение и са изпаднали в паника. „Дори да бяхме птици, пак не бихме могли да избегнем очакваната гибел“ — казва, според Теофан Изповедник, императорът, обхванат от ужас.

Като нахлуват по незнайни пътеки в затворените проходи, прабългарите започват без жал да избиват нашествениците. Други намират смъртта си в планинските потоци при опита си да избягнат острието на мечовете и на бойните секири. Предсмъртните вопли на хора и коне се сливат в неистов вой. Сред военачалниците си пада убит и императорът. Престолонаследникът Ставракий е тежко ранен. Малцина успяват да се спасят, за да свидетелствуват за размера на тази страшна гибел. „Загина цялата християнска красота — пише Теофан Изповедник. — Дано християните не преживеят пак страшните събития на този ден, понеже те надвишават всяко ридание.“

„А Крум — разказва по-нататък хронистът, без да разбира смисъла на извършеното от него^[203], — като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол много дни за показ на идващите при него племена и за наш позор. След това като я взел, оголил черепа, обковал го отвън със сребро и, като се гордеел, карал да пият от него славянските вождове…“ Като разказва това, хронистът не изпитва ни най-малка жалост към поваления автократор, понеже добавя: „През никое време християните не са имали нещастието да попаднат на по-тежка власт от неговата. Защото той надмина всички царуващи преди него по алчност и разюзданост, и варварска жестокост.“

Нито византийските, нито латинските хронисти отбелязват в кой от проходите на Източна Стара планина е разгромена византийската армия и е убит император Никифор I. Тази неопределеност поражда разнообразни спорове и довежда до различни мнения, някои от които са напълно произволни. Предугадил приближаващата се опасност, под страх от удар в гърба и от бунт във войската императорът се впуща да бяга по най-краткия път от Плиска към Тракия. Изключено е поради това разгромът да е станал в Котленския проход, както допущат Карел и Херменгилд Шкорпил, освен на основанието, че Котленският проход е доста отдалечен от прякото разстояние между двете точки и поради това че по онова време през него не минава удобен път. От своя страна Васил Аврамов поддържа, че ударът е нанесен в Дюлинския (Веселиновски, Байрямдеренски) проход, неправилно отъждествяван от него със стария проход Берегава. Освен че по този проход византийската войска би се отклонила в източна посока, дето не се знае що може да я сполети, разстоянието по него между Плиска и Маркели в сравнение с разстоянието по другите два прохода е много по-голямо. Васил Златарски се колебае между проходите Върбишки (Сидира) и Ришки (Берегава) и, според нас, напразно, понеже е невъзможно многобройната византийска войска да се изтегли само по един проход, а и хронистите не споменават само един проход, а говорят изобщо за планински теснини. Заедно с щаба си вероятно император Никифор I загива в Ришкия или Берегавски проход на път за Тракия по най-краткото разстояние между Плиска и византийската крепост Маркели.

Наред с победата на хан Аспарух над император Константин IV Погонат през 681 година, на цар Симеон над византийците при Ахелой през 917 година, на цар Асен I над император Исак II Ангел в Тревненския проход през 1190 година, на цар Калоян над император Балдуин Фландърски при Адрианопол през 1205 година и на цар Иван Асен II над император Теодор Комнин при Клокотница през 1230 година победата на хан Крум над император Никифор I през 811 година в Берегавския проход е една от най-великите победи в българската история през Средновековието. След удара, нанесен от българската войска над византийците през 811 година, повече от век и половина Византия не смее да предприеме каквото и да било нападение над България.

Действията на хан Крум по-нататък са израз колкото на високите му лични качества, толкова и на всестранния подем в българската държава. Но понеже желае да постави държавата на още по-здрави основи, след победата през 811 година хан Крум предлага мир на новия византийски император. Под влияние на някои от съветниците си Михаил I Рангаве отклонява предложението на българския владетел, поради което през 812 година хан Крум заповядва настъпление в Тракия. След като обсажда и превзема крепостта Девелт, той прави ново предложение за мир на императора този път чрез славянския вожд Драгомир и с ултиматум: „Или приеми условията ми, или ще превзема Месемврия!“

Хан Крум не иска друго, освен да бъде подновен договорът за мир, сключен между хан Тервел и император Теодосий III през 716 година. Този договор му е добре познат и го задоволява. Според една от неговите клаузи, всяка от договарящите страни трябва да върне бегълците, а византийците се боят да предадат агентите си, избягали при тях от България, понеже им е добре известно каква участ ги очаква. „Тъй като мнозина не понасят да виждат техния ужас и жестокост — злослови спрямо прабългарите. Продължителят на Теофан, — често прибягват към нашата кротост и благост. Така щото техните владетели много се опасяват да не би постоянно тайно да се прехвърлят бегълци при нас. Затова и преди често и настойчиво са повдигали въпрос относно тях.^[204]“

Императорът отхвърля и това предложение, понеже вече е успял да сключи съюз с Карл Велики — преговорите за съюз между Византия и Франкската империя се водят още от времето на Никифор I, — и очаква при подновяването на военните действия франките да атакуват от запад България. Но надеждата му остава измамена. Когато хан Крум изпълнява заканата си да обсади и превземе Месемврия, франките не се притичват на помощ на съюзниците си. При превземането на Месемврия в ръцете на българския владетел пада твърде богата плячка. Освен това тогава той успява да привлече на българска страна още един специалист по стенобитни машини — покръстен арабин.

При така създадената напрегната обстановка и двете страни започват да се готвят за решителен удар. В началото на май 813 година император Михаил I дава заповед за съсредоточаване на византийските войски около крепостта Версиникия край Адрианопол, но прабългарите вече ги очакват в близост до нея. Понеже византийската войска е по-многобройна, прабългарите търпеливо изчакват. При настъпилото колебание и разноречие, след като част от византийската войска се хвърля в атака, прабългарите контраатакуват, разгромяват неприятеля и го обръщат в бягство. Като оставя брата си да продължи обсадата на Адрианопол, начело на прабългарските войски хан Крум преследва отстъпващите византийци до стените на Константинопол, дето се озовава на 17 юли 813 година.

Опитен военачалник, хан Крум съзнава невъзможността да превземе византийската столица с конната си армия, но с обсадата на Константинопол цели да изтръгне по-изгодни условия при преговорите за мир и евентуално да си осигури присъединяването на така наречените Склавинии към България. Затова, преди да предложи мир, прави внушителни демонстрации пред стълпените зад зъберите на крепостната стена византийци.

„В дните на безбожния император Леон — разказва хронистът, известен под името Псевдо Симеон, — българите стигнали чак до вратите на столицата, без някой да излезе насреща им или да ги спре. И Крум според обичая си принесъл жертви вън от Златните врати много хора и добитък. Потопил нозете си във водата край брега на морето, омил се, поръсил войниците си и приветствуван от тях преминал между наложниците си, които му се поклонили и го възхвалявали. Всички гледали това от стените на града и никой не се осмелявал да му окаже съпротива или да хвърли стрела срещу него. След като изпълнил всички си желания и прищевки, той обсадил града и го обградил с вал. Така прекарал няколко дни, като оплячкосал околностите на столицата и започнал да иска данък — злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки…“

На предложението му за мир новият византийски император Леон V Арменец, издигнат на мястото на детронирания Михаил I Рангаве след поражението му при Адрианопол, дава привидно съгласие за преговори, а тайно подготвя гибелта на българския владетел. Но коварният му замисъл няма успех. Хан Крум излиза невредим от организираното покушение край морския бряг, дето византийските пратеници се озовават уж да преговарят с прабългарите. Разгневен, хан Крум нарежда да бъдат опожарени всички черкви и дворци извън крепостната стена, да бъдат задигнати медните и мраморните статуи от хиподрома и да бъдат разрушени всички крепости, изпречили се пред погледа му по пътя към Адрианопол.

Озовал се пред стените на Адрианопол, той се разпорежда за незабавното им форсиране. Градът е превзет. Задигната е богата плячка. По заповед на хана огромен брой пленници — само мъжете са на брой повече от десет хиляди — начело с адрианополския митрополит Мануил са изселени отвъд делтата на река Истър в района, дето през 812 година вече са заселени хиляди пленници от превзетата крепост Девелт и дето не след дълго ще бъдат поселени огромен брой пленници от околностите на град Аркадиопол. С обезлюдяването на Тракия хан Крум навярно цели да отвори място за славянски колонисти и по този начин да изгради стратегическа бариера между двете страни.

След като в късна есен на същата 813 година начело на тридесетхилядна армия „цялата в желязо“, както се изразява хронистът Псевдо Симеон, хан Крум предприема поход в Тракия по посока на Константинопол, но поради лошото време достига едва до Аркадиопол, още през зимата започва да се готви усилено за решителен поход към византийската престолнина през пролетта на следващата 814 година.

За този поход, освен многобройна войска, в която наред с прабългарите влизат славянски и аварски отреди, хан Крум приготвя различни видове стенобитни машини, тризъбци, каменохвъргачки, костенурки, високи стълби, лостове, копачки, овни, установки за изхвърляне на стрели, огнемети, скорпиони, приспособления за изкъртване на зъберите^[205] — съобщава хронистът Псевдо Симеон, като се основава на сведенията на Георги Монах и Scriptor incerius^[206]. „Казват — продължава хронистът, — че Крум искал да приближи всички тези съоръжения до Влахернските стени откъм западната страна на града, отдето било стреляно с лък върху него. Той имал в оборите си десет хиляди вола, за да може да докара всички споменати съоръжения, като бъдат натоварени на поръчаните за тази цел пет хиляди обковани с желязо коли…“

За да създаде всички тези съоръжения, хан Крум разчита не само на специалистите византийски пленници — спатарий Евматий и покръстения арабин, пленен в Месемврия, — но и на многобройните майстори-железари и дърводелци прабългари и славяни, а това свидетелствува за напреднало развитие на занаятите по негово време в България. Но хан Крум не успява да довърши замислената от него колосална бойна операция, насочена срещу сърцето на Византия — Константинопол. Докато изпадналият в паника византийски император Леон V Арменец търси помощ от Людовик Благочестиви, наследника на умрелия през февруари 814 година франкски император Карл Велики, докато взема извънредни мерки за отбраната на престолнината, по-бърза от птица в Константинопол долита радостната за византийците вест: на 13 април същата година хан Крум „завършва живота си невидимо заклан“, както се изразява хронистът Псевдо Симеон, умира внезапно от сърдечен удар. Такава участ сполетява след сто и тринадесет години и неговия именит следовник, продължител на великото му дело — цар Симеон. И докато при тази вест византийците се отдават на бурно веселие, цяла България е покрусена от скръб. Защото наистина още приживе хан Крум се утвърждава като синоним на талантлив военачалник и на далновиден държавен деец.

Почти всички български историци гледат на хан Омуртаг като на пряк, непосредствен наследник на хан Крум. Но има и друго мнение^[207]. То се основава на някои неясни изрази в „Синаксара на константинополската църква“ и в „Менология на Василий II“. Според това мнение Омуртаг става български хан едва след като първородният Крумов син Дукум умира и след като мимолетният му приемник брат му Диценг (в някои извори Дицеуг) ослепява. Почти всички историци са на мнение, че упоменатият в тези и в други извори Цок никога не е бил български хан и че зад това име се крие Крумовият брат, негов кавхан, за който става дума в така наречения Хамбарлийски надпис. Няма основание да се поддържа, че Омуртаг става хан след мнимите си братя Дукум и Диценг. Зад тези имена се крият областни военни управители (тархани), взели живо участие по Омуртагово време в противохристиянските гонения. В тях взема участие и Омуртаговият чичо Цок.

Макар непосредствено след възцаряването си да участвува в победоносен поход към Константинопол, хан Омуртаг не след дълго установява мирни отношения с Византия. Ала не само в това отношение се различава той от баща си хан Крум. Може да се каже дори, че докато при хан Крум, с изключение на събитията през 811 година вътре в страната цари спокойствие, а далече зад границите й бушува пожарът на войната, при хан Омуртаг е обратно. Докато по негово време, с изключение на епизодичните войни с византийците през 814 година и с франките през 828–829 година край границите на страната е спокойно, съществува напрежение във вътрешността. От друга страна: докато вниманието на хан Крум е насочено на юг и на югозапад и проблем № 1 е присъединяването на Склавиниите към България, погледът на хан Омуртаг е насочен на северозапад и проблем № 1 на неговата външна политика е предотвратяването на експанзия от страна на франките. Наред с това хан Омуртаг се стреми да намали влиянието на славяните и да спре разпространяването на християнството.

Макар да не изневерява на прабългарската традиция, хан Крум правилно преценява значението на славянството за укрепването на българската държава. По какъв начин възнамерява да неутрализира той етническия и култовия дуализъм в държавата, не е известно, но като опитен, далновиден и мъдър държавник преодолява центробежните домогвания и сепаративистичните настроения както сред прабългари, така и сред славяни.

При хан Омуртаг противохристиянските гонения се превръщат в противославянски, понеже християнството намира значително повече привърженици сред славяните, отколкото между прабългарите. Особено благоприятна почва противохристиянските гонения намират през дните непосредствено след внезапната смърт на хан Крум. Някои византийски хронисти неоснователно приписват на хан Крум противохристиянски гонения и настроения. С преселването на големи маси ромеи на българска земя хан Крум допринася немалко за разпространяването на християнството в България, но не трябва да се забравя, че християнството пуща корени на полуострова още през втори век на новата ера^[208] и че при дадените исторически и социални условия християнизирането на българския народ е било неизбежно, но докато хановете Омуртаг и Маламир временно го задържат, княз Борис го ускорява.

Дали защото изпада под силното влияние на войнствените и непримиримите боили, фанатични привърженици на прабългарското надмощие, или понеже не притежава в достатъчна степен държавнически такт, особено през първите години на властвуването си хан Омуртаг създава напрежение в българската държава. Настъпилото по-късно успокоение се дължи може би на неговия пръв съветник кавхан Исбул^[209]. След като сключва през 815 година с Византия така наречения тридесетгодишен мир, хан Омуртаг се заема да преустрои в административно отношение държавата.

Противник на християнството, фанатичен привърженик на прабългарската традиция, при все това в немалко случаи хан Омуртаг попада под византийско влияние^[210]. Но някои реформи, предприети от него, само привидно са свързани със заимствувани от Византия модели. Всъщност те са извикани на живот от развитието на българското общество. Такъв характер например има решението на хана да нанесе удар на децентрализацията и да издигне на още по-голяма висота авторитета на централната власт. След като разделя страната на десет комитата, на мястото на племенните вождове ханът поставя назначени от него областни управители — комити, подпомагани от областни военни управители — тархани. Макар проведена постепенно, тази реформа предизвиква противодействието на славянската племенна аристокрация. Особено силно изразено е противодействието сред северозападните славянски племена тимочани, абодрити и браничевци. През 818 година под влияние на раздухания сепаратизъм от вождовете им, тези три славянски племена се откъсват от България и се присъединяват към Франкската империя.

Тридесетгодишният договор за мир^[211], сключен през 815 година между хан Омуртаг и император Леон V Арменец, е основа на външната политика на наследника на хан Крум. Изглежда, договорът има еднакво важно значение както за прабългари, така и за византийци, затова е сключен при тържествена обстановка с изпълнение на християнски ритуали, от страна на хан Омуртаг, и на прабългарски — на император Леон V. Условията на този знаменателен международен акт са запечатани в така наречения Сюлейманкьойски прабългарски каменен надпис^[212]. С договора от 815 година се определя новата югоизточна граница между двете страни: тя продължава от западния край на стария граничен вал, познат по-късно под името Еркесия^[213] — от град Констанция на река Ибър до Макроливада^[214]. Според друго условие славянските племена остават по местата си, заемани от тях до сключването на договора, или с други думи, България се отказва мълчаливо от претенцията си за така наречените Склавинии югозападните предели на полуострова. Двете страни се съгласяват, освен това да разменят военнопленниците си и за в бъдеще да предават политическите бегълци от едната страна в другата.

До края на живота си хан Омуртаг проявява лоялност спрямо Византия. Не само строго спазва условията на тридесетгодишния договор за мир, но през 823 година се притичва в помощ на новия император Михаил II Балба (820–829) в критичен за него момент. През 821 година в Анатолия избухва антифеодалният метеж, възглавен от византийския турмарх Тома Славянина. Като използува антифеодалните настроения на значителна част от населението в Анатолия, Тома Славянина увлича след себе си огромни маси недоволствуващ народ. Въстаниците обсаждат престолнината и затварят императора и приближените му в Константинополската крепост. Мнозина мислят, че хан Омуртаг се намесва в потушаването на въстанието по свой почин, за да предотврати разпространяването на пожара на север към България, но едва ли българският хан би действувал по свой почин и едва ли би се заел да спасява Империята без политическа изгода за страната си. Поведението му на югоизточната граница на България в събитията през 823 година може да бъде обяснено само ако бъде свързано с предприетите от него действия на северозападната граница на България през следващите години.

Между 824 и 826 година на три пъти хан Омуртаг изпраща посолства при франкския император Людовик Благочестиви за уреждането на въпроса с отцепилите се от България през 818 година славянски племена тимочани, абодрити и браничевци, но и трите пъти надменният западен автократор дава на българския владетел уклончив отговор, без да реши въпроса. Най-сетне хан Омуртаг заявява чрез пратеника си: ако границата между двете страни не бъде определена, всеки владетел да я защищава както намери за добре.

Поведението на франкския владетел дава основание на хан Омуртаг да разреши въпроса със силата на оръжието. През 827 година, след като възвръщат към България отцепилите се славянски племена, прабългарите нахлуват по Драва с лодки, окупират областта Срем между Истър и Сава, прогонват оттам франкската администрация и назначават свои управители. Наред с това завладяват и старата римска крепост Сингидунум на река Истър, наречена по-късно от западни хронисти Alba Bulgarica, а от славяните Бялград.

Франко-българската война избухва през следващата 828 година и продължава близо две години. Освен областта Срем прабългарите завладяват и цялото пространство между Тиса и Истър. За събитията, разразили се през тази война, напомня каменният надпис, издигнат от хан Омуртаг в памет на зератархан Онегавон от рода Кувиар, удавил се в река Тиса. Докато вниманието на хана е насочено на северозапад, североизточната граница на България е атакувана неуспешно от стануващите недалеч от нея маджари. За този инцидент напомня друг каменен надпис, издигнат от хан Омуртаг в памет на неговия приближен („хранен човек“) колан Окорсис от рода Чакарар, удавил се в река Днепър^[215].

По времето на хан Омуртаг България се прославя, освен с устойчивостта на външната си политика и със стремеж към уреждане на държавата, с изграждането й като здрава обществена формация. Този стремеж се изразява в създаването на система от държавни, макар и в рудиментарна форма, институции на принципа на автократическия централизъм. По стара памет владетелят започва отново да се титулува велик хан (хан юбиги), поставен от бога^[216]. При обсъждането на държавните проблеми ханът е подпомогнат от шест вътрешни боили (ичургубоилар), начело с кавхана, който играе роля на канцлер. Начело на всеки комитат стои външен боил (икбоил). Изглежда, само в комитатите с плътно славянско население има жупани като представители на по-малки териториални единици на основата на славянските племенни общности, преходна форма на проведеното едва от цар Симеон териториално-административно деление на страната^[217].

Израз на увеличеното значение на централната власт в лицето на владетеля и на приближените му е оживеното строителство по времето на хан Омуртаг. В това отношение великодържавната политика на наследника на хан Крум се вдъхновява от ромейския автократизъм и византийското строителство му служи за пример.

В областта на строителството хан Омуртаг решително изоставя прабългарската традиция^[218], намерила израз в укрепените лагери от Аспарухово и Тервелово време, при които основно значение имат рововете, насипите, палисадите, трънените прегради и малките каменни цитадели, и усвоява смело формите на средновековния град-крепост, при който основно значение има градежът от камъни и тухли. Хан Омуртаг има възможност, след като се освобождава от влиянието на старата домашна традиция, нашироко да използува постиженията на гръко-римско-византийското строителство на полуострова. Незащитима е тезата за стара прабългарска традиция в областта на монументалното каменно строителство. Липсват каквито и да било следи от каменно строителство както в туранската, така и в приазовската родина на прабългарите. Това важи за всички прабългарски племена, включително и за котрагите, създателите на Волжско-Камска България. Монументалното строителство при тях възниква от X век насетне под арабско влияние, след като прабългарите котраги преминават в лоното на исляма.

След установяването на прабългарите оногури на Балканския полуостров, освен укрепени лагери, свързани с отбраната на страната, за нуждите на повседневния живот под славянско влияние те започват да усвояват дървеното строителство, понеже степните юрти вече не ги задоволяват. Като конструктивен елемент дървото взема важно място в строителството по времето на хан Крум. При хан Омуртаг то вече се използува предимно, ако не изключително, във вътрешността на строежите — колони, стълбища, подове и потони. Всичко останало е от тухла и камък.

Неодолимостта на строежите по Омуртагово време сякаш изразява несъкрушимостта на феодалната власт. Каменните зидове около дворците в Плиска очертават границата между властимащи и поданици, без разлика на това от какъв произход са вече те — прабългари или славяни, макар прабългарският елемент по силата на историческата инерция да има все още господство над славянския. Докато отбранителните валове имат определено назначение — да възпират налитащия неприятел, каменните зидове около дворците, освен отбранително имат и друго предназначение — те са граница между два социални свята.

Името на хан Омуртаг е свързано тясно със строителството в Плиска — крепостни стени и кули, голям и малък дворец — дворецът и крепостта на река Туча и дворецът край река Истър. Не е известно какво е участието на хана в изграждането на Мадарската крепост и на другите прабългарски строежи в Мадара, но вън от всяко съмнение, освен упоменатите по-горе три големи обекта по негов почин са били направени още много строежи, непощадени от времето. Основание за това дава както наличността на необходимите ресурси — особено значителни са приходите от солниците в Седмоградско, така и притежаваните от хана качества на велик строител.

И за строежите в Плиска и Мадара, както и за почти всички строежи, извършени по разпореждане на хан Омуртаг, несъмнено са били оставени писмени свидетелства, но за съжаление те не са дошли до нас. Не само преданието, но и многобройните изследвания без всяко колебание ги отдават на него. Ако и днес, след изтичането на толкова много време, руините респектират посетителя на Плиска и Мадара, впечатлението от тези колосални строежи на времето е било неотразимо^[219].

Изграждането на Омуртаговия аул на река Туча е засвидетелствувано в така наречения Чаталарски прабългарски каменен надпис от около 822 година^[220]. „Великият хан Омуртаг — казва се в него — е от бога владетел в земята, в която се е родил. Като продължи да обитава аула в Плиска, той построи аул на Туча и постави там войска срещу византийци и славяни. И построи изкусно мост на Туча зад аула. А в самата крепост издигна четири стълба и постави между стълбовете два лъва. Нека бог удостои владетеля да притиска с краката си императора, докато тече Туча и докато тя задържа противниците на българите, и като покорява враговете си в радост и веселие да живее сто години. А времето, през което аулът бе построен, по български бе шегор елем, по византийски петнадесети индиктион.“

Омуртаговият аул на река Туча (днес Камчия), недалеч от днешното село Крумово, е комплекс от крепост, казармени помещения и резиденция за владетеля. Основното му предназначение е да завардва проходите в източната част на планината. След преместването на престолнината на българската държава от Плиска в Преслав през 893 година значението му намалява.

В Търновския прабългарски каменен надпис^[221] се разказва историята на друг значителен строеж от Омуртагово време. „Великият хан Омуртаг — свидетелствува надписът, — като продължи да обитава стария си дом, направи преславен дворец на река Истър. И като измерих разстоянието между двата преславни дома, издигнах по средата могила. От средата на могилата до стария дворец има двадесет хиляди разтега и от Истър до могилата двадесет хиляди. Самата могила е всеславна. И след като измерих земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомня за оня, който го е направил. А името на владетеля, е Омуртаг, велик хан. Дано бог го удостои да живее сто години.“

Дълго време се предполага, че останките от така нареченото Кадъкьойско градище между Тутракан и Силистра са руини на Омуртаговия дворец край Истър. Направените там разкопки опровергаха тази хипотеза^[222]. Напоследък все по-твърдо се налага становището, че Омуртаговият дворец на река Истър е построен на един остров отвъд град Силистра, днес на румънска територия. Намерените там руини във всяко отношение са сходни с руините от Омуртаговите дворци в Плиска^[223]. Твърде е вероятно някога този остров да е бил част от сушата и с течение на времето под влияние на водното течение да се е обособил като отделен къс земя.

За български хан след смъртта на Омуртаг през 831 година е издигнат неговият най-млад син Маламир^[224]. Най-старият син на Омуртаг Енравота, изглежда, е бил лишен от правото да наследи ханската власт още докато старият хан е бил жив поради прохристиянските си увлечения, а вторият Звиница навярно умира преди баща си.

Щом като Маламир умира двадесет и две годишен, когато е провъзгласен за върховен повелител на прабългарите е едва седемнадесетгодишен. В запазените от негово време прабългарски надписи името му се упоменава винаги съвместно с името на кавхан Исбул^[225]. Това дава основание да се поддържа не само че кавхан Исбул и по времето на хан Маламир продължава да бъде дясна ръка на българския владетел, но че в първите години от властвуването му е и негов регент-попечител.

Както външната, така и вътрешната политика на България по времето на хан Маламир следва курса, установен от хан Омуртаг. Противохристиянските гонения продължават. Под влияние на войнствените и непримиримите боили, фанатични привърженици на прабългарските традиции, хан Маламир се разпорежда да бъде посечен по-големият му брат Енравота^[226], преминал напълно в лоното на християнството под въздействието на хвърления в тъмница по заповед на хан Омуртаг византийски пленник, ревностния християнин Кинам. Дали с тези прояви хан Маламир изразява личните си настроения, или само санкционира политическата линия, отстоявана от кавхан Исбул, не е известно, но противохристиянските му прояви накрая довеждат до въоръжено стълкновение с Византия през 835 година по времето на император Теофил (829–842), наследник на починалия император Михаил II Балба. Под вещото ръководство на кавхан Исбул прабългарите удържат победа. Към България са присъединени част от Тракийската равнина, северно от Филипополис по долното течение на река Стряма, земите, югозападно от същия град с крепостта Стенимахос^[227] и част от равнината до днешния български град Хасково, дето по-късно е издигната здрава българска твърдина.

Понеже хан Маламир умира бездетен, след преждевременната му смърт през 836 година за български владетел е издигнат племенникът му Пресиан, чедо на покойния Омуртагов син Звиница. И хан Пресиан прави първите си стъпки като български владетел под ръководството на престарелия кавхан Исбул, но наскоро след възцаряването си изоставя решително курса, следван през Омуртагово и Маламирово време както във външната, така и във вътрешната политика, и тръгва по пътя, очертан от хановете Тервел, Кардам и Крум. Дали този поврат се дължи на настъпилата наскоро след възцаряването му смърт на кавхан Исбул, или на надделяването на прославянското течение сред боилите, не е известно, но вън от съмнение хан Пресиан скоро отлично се орнентира в международната обстановка и взема смели решения с оглед на добре разбраните интереси на страната.

Смяната на политическия курс, изглежда, не минава без сътресения. Като използуват създадения временен смут по върховете на северната си съседка, през пролетта на 837 година византийците успяват да отвлекат по море значителна част от преселените отвъд Истър от хан Крум през 812–813 година ромеи. Наскоро след тази смела акция избухва нова византийско-арабска война. Без повече да се колебае, като преценява добре силите на противника, хан Пресиан заповядва настъпление на югозапад, обявява война на Византия и докато империята преодолява натиска на арабите върху анатолийските владения, хан Пресиан успява през 837–838 година да присъедини земите, населени със славянските племена смоляни, струмляни, берзити и драговити, излиза на Егейско море между реките Стримон и Нестос и отвъд Охридското езеро, като завладява по-голямата част от областта Котокия^[228].

Опитите на хан Пресиан да изтласка между 839 и 842 година сръбските племена отвъд река Дрина към Адриатическия бряг не дават резултат. Сърбите се отбраняват, като избягват масираните сражения и като предпочитат да нападат от закритие. След като заздравява положението в новозавоюваните области, през 845 година хан Пресиан сключва съюз с Людовик Немски, за да осигури северозападната граница на държавата. Разразилата се през 847–849 година българо-византийска война и опитът на новия византийски император Михаил III (842–867) да отвоюва загубените в югозападните предели на полуострова византийски владения не завършват благоприятно за югоизточната съседка на България.

Когато през 852 година хан Пресиан умира, за български хан е издигнат неговият син Богорис, известен повече със славянизираната форма на името си — Борис. С присъединяването към България на огромни територии, населени със славяни в югозападните предели на полуострова, съотношението между прабългари и славяни се променя в полза на славяните. По това време навярно славянизираните траки вече престават да се чувствуват като народ, различен от славяните и все по-тясно се приобщават към тях. Това дава основание да се поддържа, че около 860 година, след успешните завоевания на хан Богорис в югозападна посока, завършили с излаза на България на Адриатическо море^[229], съотношението между прабългари и славяни заедно със славянизираните траки върху територията на уголемената българска държава е вече едно към четири.

Напразни са опитите на Византия с провокираната от нея българо-сръбска война през 860 година, като нанесе удар на България, да спре развитието й. До такъв резултат не довежда и избухналата през 864 година българо-византийска война. След като подновява през 862 година сключения от хан Пресиан през 845 година съюз между България и Източната Франкска империя, наречена по-късно Германия, през 864 година княз Борис сключва и с Византия договор за мир. По този начин той внася успокоение и в двата невралгични гранични пункта. Да направи тази стъпка го заставя необходимостта от разрешаването на редица проблеми от вътрешнополитически характер и преди всичко нуждата да бъде укрепена държавата отвътре след големите териториални придобивки.

Шестдесетте години на IX век са време на дълбок прелом в живота на българската държава. Епохата на прабългарското надмощие приключва. По силата на историческите обстоятелства, на етническото надмощие на славяните, на необходимостта от обединяваща идеология, на нова държавна концепция съобразно с духа на историческото развитие на прабългарите се налага да се откажат от приоритета си и заедно със славяните и славянизираните траки да се прелеят в създаващата се българска народност. Началото на този велик и заедно с това твърде мъчителен процес е поставено още в края на VII век, но едва с приемането на християнството през 865 година с неговия обединяващ принцип „Един бог, един народ, един върховен повелител“, след като противопоставянето между прабългари и славяни вече е преодоляно, този процес вече става неудържим.

Навярно недалече преди покръстването хан Богорис пославянчва името си на Борис и заменя старата българска владетелска титла хан със славянското княз. Напразно част от боилите, фанатични привърженици на прабългарското надмощие и на стародавните традиции, на два пъти — през 865 година, когато по повод на покръстването обвиняват владетеля, че е издал „лош закон“, и през 893 година, когато посредством княз Владимир (889–893) се опитват да възстановят езичеството, правят несполучливи опити да спрат развитието.

Прабългарската епоха в българската история приключва. Започва нова ера в развитието на българския народ. След като тържествува векове наред над прабългарите като всемогъщ разпоредник, Тангра слиза от сребърния си трон на планината Имай и изчезва в мъглявините на отшумялото минало, за да отстъпи място на друго божество. Повелята на това божество е единение на всички подвластни люде на неговия довереник княза. Приключва Ден Първи в българската история, в чиито зари се откроява мъжественият лик на хан Аспарух, за да начене с Ден Втори нова глава в героичната летопис на българския народ. В началото на тази нова глава е запечатан образът на княз Борис. От него насетне вече няма прабългари и славяни, има само българи.

И тъй, след като владеят умовете повече от седем века — между втория, когато се появяват в степите на Средна Азия като самостоятелен етнос, и деветия, когато загубват политическото си надмощие в българската държава, и като се сливат със славяните, поставят начало на българската народност, прабългарите на Балканския полуостров слизат от историческата сцена.

Аналогичен процес при доста по-сложна обстановка започва през X век при прабългарите котраги, поставили наскоро преди това начало на Волжско-Камска България около средното течение на Волга^[230]. Възприели в началото на X век исляма от арабски мисионери, прабългарите котраги започват да се сливат с угро-фини, савири, хазари, татари и руси, в резултат на което през XV век се поставя начало на нова народност — чувашката. Образуваната от прабългарите котраги държава е покорена през 1236 година от татарите. През XIV век добива временна автономия, като се разпада на две княжества. Недълго след това те са погълнати напълно от „Златната орда“ (XIII-XV).

В сравнение с Волжско-Камска България, основаната през VII век на Балканския полуостров българска държава се оказва необикновено устойчива. Това, освен на ред други причини се дължи на щастливото допълване между двата основни етнически компонента, от които се изгражда българската народност в прекия смисъл на думата. Процесът на опознаването и на сливането между прабългари и славяни започва още преди основаването на българската държава, когато прабългари и славяни се срещат за пръв път в причерноморските степи през VI век^[231]. Този процес приключва едва към края на Първото българско царство в началото на XI век. Не само при цар Симеон, но и при цар Петър още се чувствува отгласът на старите прабългарски традиции особено във войската.

Преливането на прабългарите в славянската маса не трябва да се разбира като политическо надмощие на славяните над прабългарите въпреки численото превъзходство на едните над другите^[232]. Налице е сложен етнически процес, при който от три народностни групировки — тук трябва да се имат пред вид и славянизираните траки — се създава не само нова народност, но и нов народ със свое културно-историческо съзнание. При разгъването на този процес престават да съществуват като самостоятелни етнически общности не само прабългарите, но и другите два народностни компонента, взели участие в етногенезиса на българския народ в пряк смисъл на думата. Огромна роля при ускоряването и успешното завършване на този процес играят християнизацията и внедряването на славянобългарската писменост. Благодарение на тях е нанесен смъртоносен удар на езиковия дуализъм и на различията в култа. Славяните дават езика си, прабългарите — военната си организация и политическото си име, а славянизираните траки — неизтощимото си жизнелюбие.

Неслучайно ревностният християнски апологет Регинон Прюмски смята за голям успех на християнството приемането на „жестокия и войнствен български народ“ в неговото лоно. Докато Касиодор изразява преклонението си пред чутовната смелост на прабългарите лаконично с думите „страшните по целия свят българи“, неговият съвременник Магнус Феликс Енодий във „Възхвала на крал Теодорих“ не крие възхищението си от тях. „Това е народът — пише той, — който преди тебе^[233] имаше всичко, което е пожелавал; народ, при който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля; при който бойното поле прославя рода, понеже при тях за по-благороден се смята оня, чието оръжие е повече окървавено в сражение; това е народ, на който преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези.“

Авторитетът на българското име се подхранва векове наред не само от миналата слава, но и от следващите непрекъснато нови подвизи. Тази е причината да не слиза то от страниците на историята вече деветнадесет столетия. Прабългарите напущат историческата сцена не като победени, а като победители във философско-исторически смисъл на думата и не само защото оставят името си, но и защото го преутвърждават, освен със собствените си подвизи и с великите дела на непосредствените си приемници. Прабългарите усвояват езика и неизчерпаемото трудолюбие на славяните, а славяните от своя страна — организаторските способности и военните добродетели на прабългарите.

Докато всички стари народи от турански произход — хуни, авари, хазари с многобройните си племена, изчезват без следа, присъствието на прабългарите и до днес продължава да се чувствува. Това се дължи преди всичко на значителните им приноси и на големите им исторически заслуги. Поискаме ли да ги разкрием, трябва да се спрем първо на приносите на прабългарите за създаването, изграждането и устойчивостта на българската държава, просъществувала вече тринадесет столетия. Без неоценимите приноси на хановете Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг, Пресиан и Борис и на техните многобройни знайни и незнайни сътрудници, без несъкрушимата воля за живот на хората от народа българската държава не би могла нито да бъде изградена, нито да устои на историческите бури. Без тях в централните райони на полуострова навярно би се зародила друга държавна формация с историческа съдба, съвършено различна от нейната, но не и България утвърдила се през IX и X век като достойна съперница на Византия.

Прабългарите имат заслуги не само за създаването и укрепването на българската държава, превърнала се в исторически пример за държавните обединения в Югоизточна Европа, учредени след нея^[234]. Заслуги изградената от прабългарите и славяните държава има и за развитието на феодализма в Европа като строй, по-напредничав в сравнение с робовладелското общество.

Безспорни са също така големите заслуги на прабългарите за културното развитие на Европа, за запазването на европейската цивилизация от пристъпите на номадските племена. Тук преди всичко трябва да се напомни за големите заслуги на прабългарите по отношение на Византия като разсадник на средновековната култура. Тези заслуги са в две направления. Като преграждат пътя на номадските племена на юг, като поемат смело борбата с тях, прабългарите осигуряват съществуването на Източната империя хиляда години след като Западната Римска империя престава да съществува. От друга страна, с организирането на българската държава като посредница между Византия и европейските държави в западна и северна посока през оная епоха, прабългарите със съдействието на славяните създават възможност за проникване на византийското културно влияние в широк периметър. Наред с това те допринасят и за засилването на стопанските връзки между държавите в тази част на Европа^[235]. За развитието на този процес особени заслуги имат хан Тервел, хан Омуртаг и княз Борис.

С разгрома на арабите под стените на Константинопол през 717 година под водачеството на хан Тервел прабългарите спасяват европейската цивилизация и гръко-римската култура от асимилаторските домогвания на исляма. Проникването на арабите в Европа, ако Константинопол би паднал в техни ръце, би причинило на европейските народи непоправими злини и би ги изправило пред страшни изпитания.

Достиженията на прабългарите в областта на военното дело, администрирането, строителството и занаятите не са без въздействие върху културата на всички ония народи, с които те са в досег. Прабългарите не само заимствуват от други народи, но правят и щедри приноси при културния обмен и взаимоотношения със съседите си. Ролята им в това направление е все още недостатъчно изследвана и оценена^[236]. В това направление са необходими нови прецизни изследвания в светлината на съвременните постижения в областта на културната история, езикознанието и етнографията.

Появили се в дълбините на Средна Азия в началото на новата ера, прабългарите мъжествено устояват правото си на самоопределение. След страшни изпитания най-жизнената част от тях, прабългарите оногури, успява да се закрепи на Балканския полуостров, да скъса решително с номадския начин на живот и след като усвоява даровете на просвещението, да преутвърди българското име като израз на неизтощима воля за живот и като синоним на историческо безсмъртие.