Иван Богданов
Прабългари (1) (Произход, етническо своеобразие, исторически път)

Здрачевини

Извори за историята на прабългарите. Произход, име и език

Връстница на държавните обединения на вестготите на Иберийския и на лангобардите на Апенинския полуостров, на англосаксонското кралство, на франкската империя и на аварския каганат, българската държава е една от най-старите в Европа. Основана, през VII век, тя надживява не само повечето от тях, но и своята съседка Византия — наследницата на елино-римската цивилизация.

Тази изключителна издръжливост се дължи преди всичко на устойчивостта на българския народ, на дълбоките му исторически корени. Ако историята на българската държава обхваща тринадесет века, историята на българския, народ е по-дълга от нея с пет столетия. Началото й възлиза към първите векове на новата ера и е тясно свързано с историята на народите в Средна Азия.

Първоначалните стъпки на българския народ в собствен смисъл на думата съвпадат с началото на българската държава. Българската народност^[1] е резултат от постепенното сливане на три етническа компонента: прабългари, или българи-туранци, славяно-анти^[2] и така наречения в науката тракийски субстрат — славянизирани траки, значителна част от които са подложени преди това на елинизация и ромеизация.

Образуването на българската народност в собствен смисъл на думата е продължителен, сложен и мъчителен процес. В първоначалната си фаза този процес продължава няколко века^[3]. Всеки от трите етнически компонента, взели участие в него, има свой исторически дял и свои културни заслуги в изграждането на онова цяло, върху което българската държава обляга вековното си съществуване.

Да бъде отдадено дължимото на всяка една от народностните групировки, участвували в етногенетичния процес, значи да бъде хвърлена светлина в дълбините на миналото, да бъде разбулена предисторията на българската държава, да бъдат разкрити устоите, върху които тя се крепи.

И народите като хората произлизат един от друг. Неясен ли е произходът на един народ, тъмно е началото на неговия исторически път. Това обяснява и оправдава усилията да се проникне колкото може по-дълбоко в миналото, да бъде изяснен етногенетичният процес, да бъде осветлено началото на историческия път на българския народ.

Ако историята на славяни и славянизирани траки, като компоненти в етногенезиса на българската народност, поставя ред сложни проблеми за разрешаване, значително по-голяма трудност представлява историята на прабългарите. Това се дължи не само на отдалечеността във времето и пространството, но и на преплетеността й с бурната история на средноазиатските народи и на народите, обитаващи причерноморските степи между V и VII век.

„Българският въпрос“, проблемът за произхода на прабългарите, на българите-туранци или на тюрко-българите, както някои учени ги наричат, е един от най-сложните и най-спорни въпроси в световната историческа наука. Над този проблем от четири века насам^[4] работят стотици учени — историци, езиковеди, етнографи, археолози, антрополози — не само в славянския свят, но и по всички краища на земята, без да бъдат изключени десетки учени турколози, арабисти, иранисти и китаеведи.

Трудността на проблема се дължи не толкова на липсата на извори, колкото на тяхната противоречивост. Особено много противоречията затрудняват изследвача, когато изворите се използуват не съвкупно, а частично, когато комплексният метод на изследване бъде пренебрегнат. Ако някога този подход е могъл да бъде оправдан, понеже значителна част от изворите за историята на прабългарите и на тясно свързаните с тях народи не са били известни, това не може да бъде простено на изследвачите от последните няколко десетилетия, когато стават достъпни на науката доста неизвестни дотогава извори по този предмет^[5].

Домашните извори за историята на прабългарския етнос, на българите-туранци, не са много. В замяна на това те са твърде значителни. Сред тях на лично място се откроява „Именникът на българските ханове“, открит в Русия от А. Н. Попов през шестдесетте години на миналия век и публикуван от него в том I на „Обзор хронографов русской редакции“ (Москва, 1866). Съставен на два пъти — към края на VII и края на VIII век, „Именникът на българските ханове“ несъмнено отразява старинни исторически свидетелства и това обяснява необикновения интерес към него^[6].

Други важни извори за историята на прабългарите предимно от VIII и IX век са прабългарските каменни надписи на простонароден гръцки език с примес на отделни българо-турански думи^[7]. Намерени са досега над сто прабългарски каменни надписи и фрагменти от тях. Два от тях изцяло са написани на прабългарски (българо-турански) език с гръцки букви. Свидетелство за висока култура, прабългарските каменни надписи разкриват важни моменти от миналото, бита, държавния и културния живот на прабългарите. Не е без научно-познавателно значение и „Български апокрифен летопис“ от XI век. В тъканта на легендарния разказ са вложени, макар бегли, но твърде важни свидетелства за действителни исторически събития.

Силно преплетена с легендарни елементи е историческата истина и в изворите от източен — сирийски^[8] (Йоан Ефески, Захарий Ритор и Михаил Сирийски), арменски^[9] (Мовсес Хоренаци и Ананий Ширакази) и етиопски (Йоан Никиуски) произход. Текстовият анализ при всеки един от тях издава несъмненото присъствие на старинни свидетелства, използувани от преките им съставители. С изключение на хрониката на Михаил Сирийски, съставена през XII век, всички други извори от източен произход са съставени между V и VII век, когато споменът за странствуванията на прабългарите още не е избледнял и когато възможността да бъдат използувани старинни исторически свидетелства все още съществува.

Значително по-голяма познавателна стойност имат арабските извори^[10] — свидетелствата на арабски дипломатически представители, мисионери и пътешественици: Ибн-Фадлан, Ал-Масуди и Ибн-Хаукал (X в.), Ал-Бируни и Ал-Бекри (XI в.). От своя страна Ибн-Даста^[11] (XI в.) коментира и преразказва сведенията на Ибн-Фадлан. Прабългарите са упоменати и от арабските историци Ат-Табари и Якуби. С изключение на преразказаното от Ибн-Даста, Ат-Табари и Якуби, всички тези извори са съставени от очевидци, но в замяна на това имат по-тясно значение, понеже дават сведения само за волжско-камските българи.

Най-обилни сведения за българите туранци и тясно свързаните с тях народи дават изворите от византийски и латински произход. Доста от тях са във връзка едни с други и ако не са преразказ на по-стари извори, са тяхно продължение. Между тях най-стар е така нареченият Анонимен хронограф от 354 година. В него е поместено най-старото известно историческо свидетелство за прабългарите, но то е тъй кратко, та от него никакво определено заключение не може да се направи. Следва хрониката на византийския военачалник Приск от V век. От VI век са византийските хроники и исторически свидетелства на Агатий, Менандър и Прокопий Кесарийски и латинските на Йорданес, Магнус Феликс Енодий, Комес Марцелин и Виктор Тоненски; от VII век — византийските на Константин Апамейски, Йоан Антиохийски и Теофилакт Симоката; латинските — на Фредегарий и Вестите на Дагоберт; от VIII век — византийските на Теофан Изповедник; латинските — на Павел Дякон, на Беда Преподобни и така наречените Фулденски анали; от IX век — византийските на Георги Монах и Патриарх Никифор; латинските — на Анастасий Библиотекар, Айнхард и Регинон.

Сред латинските извори от IX век особено място заема изворът „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“^[12], както поради обширността и старинността си, така също и поради голямото си документално значение, понеже в него намират отражение сведения не само за състоянието на прабългарския етнос в IX век, но и за дълбоко вкоренените в неговия бит черти.

От X век са византийските хроники и исторически свидетелства на Константин Багренородни, Леон Дякон, Йосиф Генезий, Псевдо-Симеон, Симеон Метафраст, Свидас и Продължителят на Теофан; от XI век — византийските на Скилица-Кедрин и Леон Граматик; латинските — на Зигеберт; от XII век — византийските „Страданията на петнадесетте тивериуполски мъченици“ на архиепископ Теофилакт, в който намират отражение по-стари исторически свидетелства, и на Йоан Зонара; латинските — на Екехард; от XIII век — византийската хроника на Теодор Скутарирт и други^[13].

Една от най-важните причини за комплицирането на научната проблематика, свързана с произхода на прабългарите и тяхната ранна история, е пренебрегването на изворите от китайски произход. В китайските летописи липсват свидетелства за прабългарския етнос и това трябва веднъж завинаги да бъде добре разбрано от така наречените суперпатриоти, според които прабългарският етнос съществува още преди началото на новата ера като едно от племената на хун-ну на старите или така наречените източни хуни^[14], но китайските летописи хвърлят обилна светлина върху живота на ония народи, които по-сетне участвуват в етногенезиса на прабългарите или с които те влизат в отношения както в туранската си прародина в Средна Азия, така и по-късно в Приазовието, дето се установяват в началото на V век. От това гледище значителен интерес представляват изследванията на О. Франке, Е. Шаван, Й. Де Гроот, Н. Я. Бичурин и други^[15]. Да се пише по този въпрос, без да се познават основно изследванията на Н. Я. Бичурин^[16], е непростимо лекомислие. Прекарал четвърт век в Китай, успял да преведе на руски език едни от най-важните китайски летописи, съдържащи сведения за средноазиатските народи в древността, като никой друг Бичурин осветлява оня погаснал свят, сред който се зараждат и правят първите си стъпки и прабългарите.

„Старогръцките писатели — пише този бележит изследвач в уводните страници на своя фундаментален труд, появил се за пръв път още през 1851 година — не всичко описано от тях са могли сами да видят и ако са видели нещо, то е между другото. По-вероятно е те много да са заимствували от странствуващи търговци, които обикновено дават на новите за тях страни и народи произволни имена или точни, но с променен изговор, често съобщават известия объркани, неверни и предават народните легенди като истини. Да предположим, че тогавашните сведения на гърците за народите в Средна Азия на времето са били верни, но по-късно войните, смесването на народите, времето и други обстоятелства, като раздробяват състава на старите държави и като разкъсват единството между племена и езици, обичаи и закони, не могат да не променят същността на съвременните известия и по този начин да затъмнят ясното за бъдещите векове. В Средна Азия открай време господствува разделната система на управление, т.е. държавата се дели на малки владения, които на свой ред ту се сливат, ту отново се дробят и преобразуват в нови държави. Монголската народност, освен това получава име от властвуващата династия. По този начин един и същ народ при династията Хун-ну се нарича хуни, при династията Дулга (Ту-кюе)-дулгасци^[17], при династията Монгол — монголи, и носи това име, докато някоя възхождаща династия не го покори и не му даде друго име. Тези две обстоятелства не са били известни на гърците. Учените от Западна Европа не са взели пред вид първото и не са обърнали внимание на последното, затова са си съставили лъжливи понятия за имената на народите. Вземайки частите за цяло или един народ за друг, те виждат неразбираем прилив и отлив на народи…“

Наред с това, когато се преценяват изворите за произхода и за началната история на прабългарите, трябва да се имат пред вид и ред други обстоятелства. С изключение на „Посланичествата на Приск“, нито един извор от гръцки или латински произход не е съставен от непосредствен участник в събитията. Това изключва каквато и да било безусловност при позоваването на изворния материал и налага при всички случаи съвкупна преценка на сведенията.

Много извори са проникнати от силно изразен субективизъм, други са явно тенденциозни. Това важи преди всичко за изворите от византийски произход. Повечето от византийските извори са съставени от придворни хронисти, верни служители на императорите. Твърде често византийските хронисти превратно предават събитията, с големи подробности описват нападенията и разрушенията, извършвани от прабългарите, а избягват да обяснят причините на стълкновенията. Смесването на прабългари и хуни при някои хронисти може да се дължи на неосведоменост, но при други то не е от незнание. Не е от незнание и представянето в някои хроники на прабългарските племена като отделни народи.

В това отношение в изворите царува необикновена пъстрота. Именуването на прабългарите с различни имена в изворите е причина някои изследвачи да гледат на прабългарските племена като на отделни народи и неоснователно да свързват прабългарите по произход с родствените им в някои отношения, но твърде различни от тях по етнически състав западни хуни. Първоизточник на тези заблуди са византийските хроники на Прокопий Кесарийски, Менандър и Йоан Малала. Поради ранния си произход тези хроники оказват, макар временно, но силно влияние върху някои хронисти от по-късно време.

Въпросът за произхода на прабългарския етнос^[18] все още не е осветлен от всички страни, но за разлика от състоянието му до преди няколко десетилетия вече не е тъй неясен и спорен. Вече малцина учени изказват съмнение относно принадлежността на прабългарите към така наречените турански^[19] или тюркски в широк смисъл на думата народи — брънка от голямото семейство на алтайските народи^[20], чиято прародина е Средна Азия.

Спорът е вече твърде ограничен по периметър: каква е пряката етническа връзка на прабългарите с някои средноазиатски народи, по кое време те се обособяват като самостоятелен етнос и кой район на Туран, люлката на тюркоезичните народи в широк смисъл на думата, е тяхна прародина. За разлика от едно време, когато проблематиката, свързана с произхода на прабългарския етнос, се разгъва в ширина, през последните десетилетия тя се развива в дълбочина.

Наред със строго научния подход към проблема, при който неизбежно поради особената му трудност и комплицираност се допущат не само грешки и увлечения, но понякога се затъва и в тресавището на безизходицата, тази област изкусява и много любители. Под влияние на историческата романтика и на зле разбрания патриотизъм те стигат не само до куриозни резултати, но и до парадоксални псевдонаучни заключения^[21]. Докато големият руски и съветски изтоковед В. В. Бартолд^[22] поради противоречивостта в изворния материал се отказва да вземе определено становище относно произхода на прабългарите („болгары — народ неизвестного происхождения“), предходниците и следовниците му в тази област, а те са десетки, отстояват създадените от тях хипотези с помощта на всички възможни доводи.

Но ако накрай истината проблясва, това между другото се дължи и на ожесточените научни спорове. По този път, докато някои хипотези дълбоко се разклащат, други, напротив, укрепват, но едва ли те биха взели превес без завоеванията на тюркското езикознание и на археологическите изследвания в Средна Азия.

Основните хипотези за произхода на прабългарите могат да бъдат сведени в следните групировки: славянска, угро-финска, тюркска и хунска. Наред с тях съществува и хипотеза за смесения произход на прабългарите^[23]. Най-стара между всички тях е тюркската хипотеза. Застъпена е от немски учени още в края на XVIII век. Оспорвана и отричана, тази хипотеза накрай възтържествува. Нейни привърженици са: Август Шльоцер, Йохан Тунман, Йохан Енгел, Н. М. Карамзин, Армин Вамбери, Йосиф Микола, С. И. Покровски, Б. Д. Греков, Н. С. Державин, Иван Шишманов, Любор Нидерле и Стефан Младенов (споменавам само най-значителните имена), като последните двама по-късно се обявяват за привърженици на хунската хипотеза, на която може да се гледа като на разновидност на тюркската или туранската хипотеза, понеже и хуните са туранци или тюрки в широкия смисъл на думата от гледище на етнографията и на езикознанието.

Друга група учени поддържат, че прабългарите са брънка от угро-финските народи. Тук трябва да бъдат отнесени изследванията в това направление на французина Жан Клапрот, на немците Каспар Цойс и Роберт Рьослер, на чеха Павел Шафаржик, на русите А. Ф. Хилфердинг и В. И. Григорович и на българина Марин Дринов. Привърженик на угро-финската хипотеза отначало е и Константин Иречек, за да й измени по-късно и да се обяви за привърженик на хипотезата за смесения произход на прабългарите. Угрофинската хипотеза има различни нюанси. Едни от нейните привърженици твърдят, че българите имат фински произход, други, че те са чуди, трети — вотяци или утмурти, а четвърти — самоеди или ненци.

За разлика от тях значителна група учени полага усилия да обоснове славянския произход на прабългарите. Пръв Йован Раич в големия си труд „История разных славянских народов наипаче болгар, хорватов и сербов“ (Виена, 1794–1795) поставя основите на тази хипотеза, за да бъде последван от Ю. И. Венелин, С. А. Уваров, П. Т. Бутков, Д. И. Иловайски, В. М. Флорински и други. От своя страна българският историк Ганчо Ценов^[24] под влияние на тази романтична хипотеза, след като отъждествява траки, хуни и славяни, поддържа, че прабългарите са автохтонно, коренно население на Балканския полуостров. Към тази група следва да бъде отнесен и Гаврил Кръстевич. Според него прабългарите са по произход хуни, но по основна същност хуните са славяни.

Четвърта група учени отстоява становището, че прабългарите са от хунски (разбирай западнохунски) произход, че едва по времето на хан Кубрат се обособяват в самостоятелен племенен съюз, поради което не споделят историческата съдба на хуните. Привърженици на тази хипотеза са Васил Златарски, Стефан Младенов, Петър Мутафчиев, Димитър Дечев, Йоахим Маркварт, Стивън Рънсиман, Кристиан Жерар и други.

Най-сетне пета група учени, между които изпъкват: А. А. Куник, Вацлав Томашек, А. П. Смирнов, Гюла Моравчик, Константин Иречек, Геза Фехер, М. И. Артамонов и Веселин Бешевлиев, поддържат, че прабългарите са от смесен произход, че при тях тюркската кръв е кръстосана с индоевропейска (сарматска, аланска). Поради това някои от тези учени се опитват да обяснят името българин (булгар) с тюркския глагол булгамак (bulghamak, осм. тур. bulamak) — размесвам, разбърквам.

Докато привържениците на славянската хипотеза изхождат от дълбоката връзка на българския народ със славянската етническа общност и затова търсят корените му сред славянството, привържениците на тюркската хипотеза се осланят преди всичко на езиковата близост между прабългари и турански или тюркски в широк смисъл на думата народи и посредством тях с алтайското езиково семейство. От своя страна застъпниците на угро-финската хипотеза изхождат от сродството на прабългарския бит с бита, нравите и обичаите на угро-финските народи. Привържениците на хунската хипотеза накрая се основават, освен на някои общи за хуни и прабългари черти в култа и общественото устройство, но и на сведенията на византийските хронисти за прабългарите. При доста от тях, ако между едните и другите не е поставен знак на равенство, изтъкната е значителна етническа близост помежду им. Очевидно различният изследователски подход към проблема за произхода на прабългарите обяснява и дълбоките различия между отделните хипотези.

Славянската и угро-финската хипотези почти нямат вече привърженици в наше време^[25]. Изследванията на низ съветски и западноевропейски учени през последните десетилетия недвусмислено потвърждават средноазиатския, алтайски, тюркски в широк смисъл на думата произход на прабългарския етнос. В това отношение особени заслуги имат: М. И. Артамонов, С. Е. Малов, А. П. Бернщам, В. Ф. Генинг, Л. Н. Гумильов, Н. Я. Мерперт, Карл Менгес, Омелиан Прицак, Йохан Бенцинг и други. От тази редица не трябва да бъде изключен и Н. С. Державин, който въпреки погрешната си методология (повлияна силно от яфетическата теория на Н. Я. Мар) твърдо отстоява етническата самостоятелност на прабългарите („Болгары Аспаруха есть болгары, а не турки, не татары, не финны, не гунны и не чуваши…“). Прието е вече по неоспорим начин, че прабългарите са самостоятелен турански народ, родствен, но не тъждествен на хуни, уйгури, авари, тюркюти, хазари, а също така и на тюркоезичните народи, формирали се по-късно в този район: татари, киргизи, печенези, кумани или узи, узбеки, туркмени, чуваши, башкири и други подобни^[26].

Разклатена е в основата си и хунската хипотеза за произхода на прабългарите. Нейните привърженици приемат не само, че прабългарите влизат в хунския племенен съюз към края на IV век, но че са свързани пряко по произход със западните хуни, от които се отделят едва към края на VI век, за да се обособят като самостоятелен етнос^[27].

Не е съобразено с историческата истина нито първото, нито второто положение. Прабългари и хуни се обособяват като самостоятелни, независими един от друг народи около средата на II век в Средна Азия. Движението им на запад към края на IV век се извършва по различни пътища. Като по-многоброен в сравнение с прабългарите народ, наред с други племена, хуните може би увличат и някои прабългарски родове, но това не дава отражение върху историческия път на прабългарите. При нахлуването на хунски орди в края на IV век през Кавказ на юг към Сирия, Кападокия и Месопотамия вероятно прабългарите влизат в пряко стълкновение с хуните.

Може да се допусне, че прабългари котригури към края на V век, когато хунският племенен съюз е вече разстроен, се съюзяват с някоя хунска орда за извършване на общи нападения, но всичко това не установява нито общ произход, нито дори политическа зависимост на прабългарите от хуните, както някои изследвачи се опитват да докажат, подвеждани от смесването на хуни с прабългари у един или друг византийски хронист.

Основна причина за това смесване е обстоятелството, че прабългарите се настаняват в някои територии, заемани преди това от хуните. Друга причина е присъщата както на едните, така и на другите изключителна стремителност при нападенията на византийските владения. И при най-добро желание византийските хронисти не са могли да бъдат достатъчно осведомени относно сложната политическа ситуация в причерноморските степи в края на IV и началото на V век, когато оттам преминават както хуни, така и прабългари. И понеже хуните се ползуват с гръмка слава през V и началото на VI век, откогато насетне загубват политическо значение, у някои византийски хронисти прабългарите минават за хуни. Наред с всичко друго причина за това смесване е назоваването на някои прабългарски отреди вместо с народностното им име с името на прабългарското племе, от което непосредствено произхождат.

Ако Теофан Изповедник нарича нападателите на византийските владения отсам Истър^[28] българи, Прокопий Кесарийски и Йоан Малала ги назовават хуни. Но редица византийски хронисти, като например Теофилакт Симоката, Йоан Антиохийски, патриарх Никифор, Леон Граматик, Георги Монах, Георги Кедрин, Йоан Скилица, Йоан Зонара, Козма Индикоплевст, Георги Пиздийски, различават добре проявите на хуните от проявите на прабългарите. Това в още по-висока степен важи за хронистите от латинската книжовна традиция (Комес Марцелин, Касиодор, Йорданес, Павел Дякон, Виктор Тоненски, Анастасий Библиотекар)^[29]. Добре различава хуни от прабългари (бургар) и сирийският хронист Захарий Ритор.

Пъстротата в наименованията довежда някои изследвачи до куриозни разрешения. Този резултат, освен на недостатъчно овладяване на изворния материал се дължи и на слаби познания по военно дело, на недостатъчна ориентация с помощта на картата за посоките и целите на нападенията съобразно с поселищата и движението на нападащите племена.

Липсват каквито и да било исторически доказателства, че прабългарите са били под хунска политическа власт както по времето на Атила, така и след неговата смърт, затова е лишена от всяко основание тезата, лансирана от Йоаким Маркварт и възприета безкритично от някои български автори, че под Авитохол в „Именника на българските ханове“ трябва да се подразбира Атила, а под Ирник — неговият син Ернах. От хронологическите данни на „Именника“ се вижда, че Авитохол „живее“ до 436 година, когато Атила още не играе решителна роля в хунския племенен съюз, а Ирник — до 582 година — повече от сто и двадесет години след като Атиловият син Ернах е умрял! От друга страна, при това положение би трябвало да се приеме, че Ернах (Ирник в „Именника“) е наследил баща си Атила (Авитохол в „Именника“), преди той да е царувал и умрял, понеже Авитохол „живее“ до 436 година, след което на негово място идва наследникът му Ирник (Ернах), а известно е, че Атила управлява съвместно с брат си Бледа между 434 и 445 и самостоятелно между 445 и 453 година, когато умира. Несъстоятелността на тази хипотеза е очевидна. Тези две имена в „Именника на българските ханове“ следва да бъдат свързани с други събития, а не с Атила и с неговия род^[30].

Достатъчно е да бъдат прочетени ония пасажи у Амиан Марцелин и у Йорданес, в които хуните са характеризирани като народ, за да бъде почувствувано дълбокото различие между хуни и прабългари. „Въпреки човешкия си образ — разказва Амиан Марцелин, — ако и неприятен, те водят такъв суров живот, че не се нуждаят нито от огън, нито от вкусни ястия, но се хранят с корени и с полусурово месо от всякакви животни, което слагат за късо време между бедрата си и гърба на коня и го затоплят. Те никога не се подслоняват в сгради, а ги избягват като че ли са гробници, ненужни за всекидневния живот. У тях не може да се намери дори покрита с тръстика колиба. Те бродят волни по планини и гори и са свикнали още от люлка да понасят студ, глад и жажда. Те са се почти сраснали с конете си, които наистина са грозни, но здрави и върху тях, понякога седнали по женски, те извършват обикновените си работи. Денонощно възседнал коня си, всеки един от тях купува и продава, яде и пие, и полегнал върху късата шия на животното, потъва в дълбок сън и дори сънува. Също така, когато се наложи да разискват върху сериозни обществени работи, всички се съвещават възседнали конете си… Никой от тях не оре, нито пък докосва дръжката на рало. Те всички са без постоянни селища, без домашни огнища, без закони и установени обичаи, но подобно на бежанци се скитат с колите си, в които и живеят. Там техните жени изтъкават грозните им дрехи, там те се събират с мъжете си, там те раждат децата си и кърмят момчетата до тяхното възмъжаване. Запитан, никой от тях не може да отговори откъде е, понеже е заченат на едно място, роден е далече оттам, а пък още по-далече е отгледан. При примирие те са вероломни и настойчиви, склонни са да се отмятат при най-малкия проблясък на надежда за някаква промяна и се отдават изцяло на най-буйна ярост. Подобно на безразсъдните животни те са в дълбоко неведение какво е почтено и какво непочтено…“

„А със страшния си вид — допълва от своя страна Йорданес портрета им — те внушавали ужас и на тези, които може би не превъзхождали във военно отношение и тъй ги прогонвали, понеже били извънредно черни и имали за лице, ако може така да се каже, някаква безформена маса с очи, които по-скоро наподобявали точки. Техният свиреп изглед издавал самоувереността им. Те проявявали свирепост дори към собствените си деца още в първия ден на рождението им. Набраздявали с нож бузите на момчетата, за да ги свикнат да понасят рани, преди още да са засукали. Затова остарявали без брада и като младежи не били привлекателни, понеже белезите на раните по набразденото от ножа лице им пречели да се украсят своевременно с брада. Те били дребни на ръст, но пъргави и отлични ездачи, били широкоплещести, обучени да стрелят с лъкове, имали яки вратове и ходели винаги с гордо изправени глави. Под човешки образ, те живеели, като диви зверове…“

Помежду прабългари и хуни съществуват не само етнически различия. Макар да изхождат от общ корен, те се формират като народи след кръстосването с доста различи едно от друго племена — хуните с угри, прабългарите с алани. Както се вижда от цитираните по-горе пасажи от съчиненията на Амиан Марцелин и на Йорданес, хуните обезобразяват лицата на новородените момчета, за да ги свикнат от малки да понасят рани и да им придадат ужасяващ неприятеля вид. Поради това бради не им растат и те заприличват на скопци. Такъв обичай прабългарите никога не са имали.

Прокопий Кесарийски съобщава, че хуните хвърлят в сраженията и жени. И това не е присъщо на прабългарите. Само в краен случай, когато мъжете са на поход и лагерът бъде нападнат изневиделица, прабългарката влиза в сражение. При прабългарите обществените задължения са строго разграничени. Мъжете воюват и ловуват, жените се грижат за подрастващите, храната и облеклото…

Понеже при сражение хуните използуват за защита железни и медни каски, деформират носа на мъжкото поколение още в крехка възраст, за да не пречи на средищното удължение на каската. Вместо каски прабългарите използуват островърхи, обшити с кожа калпаци, налагани върху превръзки от ленен плат, може би, защото някога бръснели глави, а поставеният на голо калпак предизвиквал обилно потоотделяне.

Вместо в юрти като прабългарите, хунските семейства обитават малки двуколесни коли. При поход колите следват бойците и понякога са използувани като закритие пред атакуващия неприятел. За разлика от тях при военни акции прабългарите оставят семействата си дълбоко в тила и само при окончателно изоставяне на старото обиталище ги изтеглят.

Теофан Изповедник свидетелствува, че хуните почитат идоли от благородни метали. И до днес нито един идол от прабългарски произход не е намерен^[31]. За разлика от хуните прабългарите обожествяват само предмети, свързани пряко с природата и олицетворяващи нейната виталност — огромни дървеса, мощни скали, обилни извори, а също така небесните светила и преди всичко небето. От друга страна, докато хуните изгарят мъртвите си, прабългарите ги погребват чрез трупополагане.

Различия съществуват и в племенната система на двата етноса. Хунски племена са: акацири, савири, итимари, ултидзури, амилдзури, алпидзури, а прабългарски: оногури (оногундури)^[32], котригури (котраги), утигури и сарагури. Но най-същественото различие между двата етноса се дължи на дълбоката разлика в духосложението: докато хуните са обладани от деструктивен, разрушителен дух — те са „по-жестоки от всяка жестокост“, както се изразява за тях Йорданес, затова накрай се самоунищожават — напротив, прабългарите са обладани още отрано от стремеж към самобитна култура, затова макар да се преливат в превъзхождащите ги по брой славяни и славянизирани траки, оставят трайна диря в историята.

Хунската хипотеза за произхода на прабългарите стига до погрешни изводи поради смесване между източните хуни алтайски народ, северен съсед на Китай (кит. хун-ну), битувал в Централна Азия през първото хилядолетие преди новата ера и разгромен от китайците в края на първия век от новата ера, и западните хуни, формирали се като нов народ от останките на така наречените северни хуни и угорски племена. Неслучайно съветската наука обозначава едните с името хунны, а другите нарича гунны^[33]. Между едните и другите съществуват съществени различия както от етническа, така и от културно-историческа гледна точка.

Старите, източните хуни, са също номадски народ, но със сравнително висока култура^[34]. Тяхно достояние стават доста от културните завоевания на древен Китай. Сродни на монголските и манджуро-тунгузките племена, старите хуни вземат твърде живо участие в историческия живот на Централна Азия през първото хилядолетие преди новата ера и по едно време Ханската империя е техен васал, докато накрая са разгромени от китайците, разделени на южни и северни. Южните са асимилирани постепенно от Китай, а северните са разгромени от сянбинците (тунгузите) и изтласкани на запад в района между Западносибирската равнина, Джунгария, Алтай, Тян-Шан и Аралско море, в Туран, оная етнографска област, дето от смесицата на останките на разгромения някога могъщ хунски етнос и битуващите из околните райони алтайски, угорски и ираноезични племена започват да се формират туранските или тюркските в широкия смисъл на думата племена: западните хуни от смесицата с угорски племена, прабългарите с алани, тюркюти (или тюрки в тесен смисъл на думата), уйгури, авари, хазари, киргизи и татари^[35]. Очевидно знак на равенство между източните и западните хуни в никакъв случай не може да бъде поставен. Под влияние на изменилите се исторически условия и на метисизацията западните хуни оварваряват. Променя се не само външният им вид, но и психиката им. Като разказва старинната легенда за произхода на западните хуни от прокудени в пустинни места магьосници и нечисти духове, Йорданес става изразител на дълбоката промяна, настъпила в останките от старите, източните хуни след смесването им с угорски племена и превръщането им в нов народ, с който прабългарите имат сродство само по език.

Без да ориентира проблема върху тази широка етническа основа, като изхожда главно от анализа на прабългарския език, тюркската хипотеза от своя страна приема, че прабългарите са тюрки и че се намират в кръвна връзка единствено със старите тюрки^[36] в тесен смисъл на думата, наричани в последно време не без основание от някои автори тюркюти. И този възглед не може да бъде признат за правилен, понеже и старите тюрки, като хуните, прабългарите, (самоназвание булгарар или бургарар), аварите, хазарите и уйгурите произлизат от смесицата между останките от източните хуни, установили се в етнографската област Туран, с битуващи там разнообразни угро-фински, индоевропейски и монголоидни племена, за да образуват нови тюркоезични формации.

След като се обособяват като самостоятелен етнос, старите тюрки или тюркютите (самоназвание Дулга, кит. Ту-кюе) се оттеглят в подножието на Алтай, попадат в зависимост отначало на сянбинците (тунгузите), сетне на жужаните (прадедите на аварите), за да започнат самостоятелен исторически живот едва към средата на VI век. И с тях прабългарите са в езиково родство, но нямат нищо общо до края на VI век, когато част от тях (прабългарското племе утигури) попада временно в зависимост от Западния тюркютски каганат. Тюркютите се формират окончателно като народ едва в началото на V век, когато прабългарите са напуснали вече Средна Азия. Етническото различие между прабългари и тюркюти особено ясно е изразено в религиозния култ. Върховно божество на тюркютите е Бодин-инли, на прабългарите — Тангра. У тюркютите съществува култ към слънцето, у прабългарите към небето. Докато религиозната концепция на прабългарите има строен характер и е тясно свързана с общественото им устройство, у тюркютите тя се отличава с еклектизъм.

Очевидно прабългарите са самостоятелен тюркоезичен народ, формирал се около средата на II век от новата ера в Средна Азия от смешението на останки от източния хунски етнос (хун-ну) и сарматски племена, най-вероятно алани, битуващи по онова време в степите между Каспийско море и езерото Балхаш. Най-старата родина на прабългарите лежи в обширната етнографска област Туран (днес Източен Казахстан). В оная далечна епоха враждата между Туран и Иран, като изразители на две култури, още не е избухнала. Ираноезични племена проникват на север до Алтай и Западносибирската равнина, а тюркски народи в широкия смисъл на думата — далече на юг. Трудно е, ако не съвсем невъзможно, да бъде създадена точна представа за кръстосващите се в началото на новата ера из този край народи и племена. Взаимоотношенията между тях са твърде сложни и съчетанията странни. През оная епоха там се извършват дълбоки етнически преобразования и се открива нова страница в живота на алтайските народи, взели живо участие в историята както на Азия, така и на Европа през следващите векове.

Средноазиатският произход, на прабългарския етнос се отстоява от едни от най-авторитетните съветски изтоковеди: Л. Н. Гумильов, М. И. Артамонов, С. Г. Кляшторний, В. Ф. Генинг, Н. Я. Мерперт и други. Той се поддържа и от българските историци, езиковеди и археолози: Васил Златарски, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Никола Станев, Веселин Бешевлиев, Иван Манолов, Станчо Ваклинов, Петър Миятев и други^[37]. Произходът на прабългарите от този край и родството им с тюркоезичните (в по-далечна връзка не само с алтайските, но и с урало-алтайските) народи е вън от съмнение. За средноазиатския произход на прабългарите се съди не само по езика, но и по данни на археологията и антропологията. Съвкупно преценени и синтезирани на широка основа, тези данни, характеризират прабългарите като тюркоезичен народ, възникнал от смешението на монголоидни (останки от източните хуни) и индоевропейски (сармати) етнически наслоения.

За изясняването на етническата принадлежност на прабългарите като смесица от монголоиден и индоевропейски тип, като своеобразен турански народ допринасят не малко и наблюденията върху разкритите през шестдесетте години на текущия век прабългарски гробници в Нови пазар (България, 1951), около град Куйбишев (Большие Тарханы) и село Кайбела (Уляновска област, СССР, 1953)^[38].

Така изяснен, етногенезисът на прабългарите прави безпредметни всякакви спорове относно основните особености на техния език. Подобно на езика на всички родствени им народности и езикът на прабългарите, на българите-туранци, спада към алтайската група на урало-алтайските езици. Тази група обхваща тюркските, монголските и манджуро-тунгузките езици.

Изучаването на прабългарския език е затруднено не само поради оскъдността на изворите, но и поради обстоятелството, че понеже прабългарите не са разработили своя графична система, принудени са били да си служат с чужди графични системи, а чуждата графика несъмнено не е могла да предаде правилно особеностите на тяхната реч. Най-старите прабългарски писмени паметници, изглежда, са били съставени през VI век, след като прабългарите туранци здраво засядат в Приазовието. Докато се намират в туранската си прародина, подобно на родствените им народи прабългарите още нямат писменост. Но и създадените в Приазовието писмени паметници с издълбани върху камък слова не са дошли до нас. Унищожено е и създаденото по-късно.

Изворите за изучаване на прабългарския език^[39] са необикновено оскъдни. Между тях на първо място следва да бъдат поставени: „Именникът на българските ханове“, прабългарските каменни надписи^[40] и надписите върху някои съдове от златното Нагисентмиклошко съкровище, открито през 1799 година в унгарското село Наги-Сент-Миклош^[41]. Наред с помощта на тези оскъдни извори за разкриването на прабългарския език допринасят и сравнителните проучвания на сродните му езици начело с езика на орхонските и енисейските тюркюти, отличаващ се с богата писменост^[42]. При все това не може да се каже, че в тази област са отбелязани значителни успехи. Трудностите се дължат, от една страна, на оскъдността на извори, и от друга, на липсата на опитни специалисти, познавачи освен на алтайските езици в широк спектър, но и на старите езици от иранската група, понеже езикът на прабългарите съдържа елементи както от едните, така и от другите^[43].

Много прабългарски думи под иранско влияние са се променили и в писмените паметници от по-късно време са изразени в нова форма. Такъв е например случаят с Кубрат, основателя на Велика България в Поволжието. Прабългарското Курт отначало се превръща в Курат, за да бъде предадено от византийските хронисти като Куврат и по-късно да бъде побългарено Кубрат.

Установени са досега около осемдесет думи от несъмнен прабългарски произход. Почти всички те са от категорията на съществителните имена (собствени и нарицателни) и на числителните. Не е установен със сигурност нито един глагол от прабългарски произход. Към собствените прабългарски имена спадат: Аспарух (Исперих или Ешберюх), Алогобатур, Алцек, Баян, Богорис (разночетение Гоборис, пославянчено Борис), Бузан, Винех, Гостун, Диценг, Дукум, Енработа, Заберган, Звиница, Исбул, Кардам, Кормисош, Кубер, Курт, Маламир, Окорсис, Омуртаг (разночетение Мортагон), Онегабон, Органа, Осливна, Осун, Паган, Расате, Сабин, Сандилх, Север, Телец, Тервел (Тербел), Токту, Умор, Хиниалон, Цок. Върховно божество Тангра (разночетение Тенгри с първоначален смисъл небе). Самоназвание: булгар или бургар (мн. ч. бургарар).

Титли: хан (по-правилно кхан), ханартикин^[44] (престолонаследник), кавхан, тархан, булиатархан, текин, боритархан, оглутархан, зератархан, колобър, копан, боил, багаин, багатур, ичургубоил (послав. чъргубиля), икбоил, чигот (дворцов стражник). Племена: оногури (по-старо оногундури), котраги (котригури, кутригури, кутургури), утигури (утургури), сарагури (шарагури). Съществителни: сомор (мишка), шегор (сигор, вол), вер (вълк), дванш (заек), тох (кокошка), етх (куче), дилом (змия), докс (свиня), текучитем (овен), бисер, бъбрек, белег, пашеног (осм. тур. успоредица баджанак), чертог (осм. тур. успоредица чардак), тояга (осм. тур. успоредица даяк), чепак (осм. тур. успоредица чепкен), сан, кърчаг, шаран, кап (капище), кумир. От прабългарски произход, изглежда, са и думите: баща (осм. тур. успоредица баш — глава), къща (осм. тур. къшла), корем, буля, бати, калпак и сукман, Числителни: алем (първи), вечем (трети), тутом (четвърти), бехти (пети), алтом (шести), ехтем (осми), твирем (девети), верениалем (единадесети); юбиги — велик. Окончанието чии в някои славянобългарски думи (шаръчии — художник, кънигачии — книжовник, сокачии — готвач), утвърдили се в книжовния език през IX век, е също от прабългарски произход (сравни осм. тур. джия, чия, в окончанието на някои думи).

Прабългарският език лежи в основата на чувашкия език тюркски език в широкия смисъл на думата, но при формирането на чувашкия живо участие вземат и ред други езици, като се започне с татарски и фински диалекти и се завърши с арабски и руски, затова успоредяването между прабългариски и чувашки невинаги може да даде положителни резултати. Това е още по-рисковано при успоредяването на съвременния чувашки език и прабългарски, понеже новочувашкият като всеки език през вековното си развитие е претърпял значителни лексикални, морфологични и синтактически промени.

Ако названията на някои народи могат да бъдат изтълкувани, за да им бъде предадено какво-годе смислово значение, това едва ли е възможно при народностното име на прабългарите^[45]. Досегашните опити да бъде изтълкувано смисловото значение на думите българин, българи не са се увенчали с успех. Очевидно българин не значи нито човек от Волга (Волга вар — човек, мъж), както предполага Иван Шишманов, нито войнствен мъж (Bulgareis — от немската дума Balger), както допуща Димитър Дечев, нито произлиза от тюркския глагол Bulghamak — размесвам, разбърквам, както мисли Вацлав Томашек, и може би като имената на повечето народи няма определен смисъл.

По какъв начин, къде и кога това име се е формирало, може би завинаги ще остане тайна, защото то се предава от уста на уста, векове преди прабългарите да започнат да оставят, макар и с помощта на заимствувана от други народи графична система, писмени свидетелства за себе си. Затова едва ли някога ще бъде узната първичната форма на това име, а без нейна помощ първоначалният смисъл, вложен в него, не може да бъде разкрит. Опитът на Н. Я. Мар да установи първоначалната форма на името посредством така наречената от него палеолингвистика и по този начин да хвърли светлина върху етногенезиса на прабългарите не дава никакъв резултат.

В Анонимния хронограф от 354 година под гръцко влияние прабългарите са наречени Vulgares. Магнус Енодий в началото на VI век ги нарича Bulgares, Захарий Ритор около средата на същия век — бургаре, народ езически и варварски. Комес Марцелин, Фредегарий и Павел Дякон, писатели от латинската книжовна традиция, ги назовават също Bulgares, но почти всички византийски хронисти вулгари (). Имаме ред основания да предполагаме, че самоназванието на прабългарите първоначално е било бургарар^[46] и че по-късно поради така наречения ротацизъм-ламбдакизъм то се е превърнало в булгарар, като постепенно у различните народи получава различно звучене, а в старобългарски след редуцирането на коренното у в тъмен вокал сричката бъл е метатезирала в блъ ( наред с ).

Колкото и да е неясен с най-старите си свидетелства, все пак „Именникът на българските ханове“ хвърля, макар и смътна светлина върху онова далечно време, когато прабългарският етнос започва да се обособява сред многобройните тюркоезични племена, появили се в резултат на смешението между останките от разбитите и прогонените от Централна Азия източни хуни с битуващите между Западносибирската низина, Джунгария, планинската система Алтай и Тян-Шан, Аралско и Каспийско море алтайски, угро-фински и ираноезични племена.

Около средата на II век от новата ера според данните на „Именника на българските ханове“ започва най-старият почти легендарен период от българската история, периодът „Авитохол“, наречен така по името на легендарния хан Авитохол от рода Дуло, „живял“ триста лунни години, равняващи се на 291 слънчеви^[47]. Все според данните на „Именника“ периодът „Авитохол“ приключва в 436 година, когато започва вторият легендарен период от българската история, свързан също така с името на също такъв митологически хан от рода Дуло, наречен Ирник, „живял“ сто и петдесет години (146 слънчеви) и наследен през 582 година от наместника Гостун от рода Ерми.

При преживените сътресения в първоначалния път на прабългарите пропадат безследно всички исторически свидетелства. Нито Авитохол, нито Ирник са съществували някога, запазил се е само смътен спомен за онова далечно време, когато прабългарите се обособяват като самостоятелен етнос, а също така и за двата преломни момента в отколешното им битие. Тези два момента са ясно очертани в „Именника“. Те изразяват предисторията на прабългарите до утвърждаването на династията Дуло, от която произхожда Кубрат, но за да бъде увековечена тази династия, необходимо било нейният основоположник да изведе корените на рода си из някоя древна, митическа личност. Библейската история с Аврам, който ражда Исак, и с Исак, който ражда Яков и така до десето коляно, докато се утвърждава Израил като богоизбран народ, тук се повтаря в по-ограничени размери, но очевидно със същата цел. Очевидно е защо и Авитохол, и Ирник са свързани все с рода Дуло. В сянката, разпростряна от тези две енигматични личности, загубват образи и имена действителните вождове, властвували над прабългарите от средата на II до осемдесетте години на VI век.

Най-старите исторически свидетелства^[48], в които е упоменато народностното име на прабългарите (Bulgares, ), са от осемдесетте години на V век (Павел Дякон, Зигеберт, Йоан Антиохийски). Това дава основание на някои изследвачи да твърдят, като се основават на старата максима „Няма ли документи, няма история“, че прабългарският етнос се изявява едва към края на V век и че се е формирал няколко десетилетия преди това тъкмо там, дето историческите свидетелства документират първите му прояви — степите, северно от Кавказ.

И според нас прабългарите се заселват в степите, северно от Кавказ, около първите десетилетия на V век, след като се изселват от туранската си прародина към края на IV столетие, но като народ не е възможно да се зародят сред ираноезичните племена, битуващи в Кавказ. Липсват каквито и да било етнически предпоставки за това. Обособяването им там като народ тюркоезичен, номадски, с подчертана степно-пастирска култура не е възможно.

Но ако прабългарите се обособяват като етнос в Тура около средата на II век от новата ера, по време, когато там се извършват дълбоки етнически промени, би следвало да се отговори и на въпроса в кой район на тази огромна територия те начеват смътния си исторически път. Според някои този район е горното течение на река Иртиш, но като се има пред вид неговият мочурлив характер, това едва ли е възможно — този район не е пригоден за степно пастирство и за конни набези. По съвсем други съображения трябва да бъдат отхвърлени предположенията, че люлка на прабългарския етнос е или Минусинската долина в гънките на Алтай, или Ферганската в югозападното подножие на Тян-Шан. И двете долини открай време са вървища на народи и нито в една от тях крехкото стъбло на прабългарския етнос не би могло да укрепне под напора на многобройните племена, насочващи се през тях към степите на Средна Азия.

Имаме всичкото основание да допуснем, че прабългарите се формират като тюркоезичен в широк смисъл на думата народ в степите югозападно от планинската система Алтай около езерото Балхаш. Това се потвърждава преди всичко от степния характер на тяхната култура. Този район е предпочетен от тях, освен поради изобилието на паша и наличието на достатъчен дивеч и рибен улов, но и на сладка вода, тъй необходима за отглеждането на табуните коне и на стадата от едър рогат добитък и от овце. Изгори ли тревата по време на летните засухи, те отвеждат добитъка в планинските пасища по Алтай и Тян-Шан.

Основателността на това предположение се потвърждава и от друго обстоятелство. От древни времена този район е известен като просовъден, а наред с месото от край време прабългарите използуват като храна и просото. Дивото саморасло просо като храна за хората и дивият овес като кърма за добитъка, изобилно растящи в този район, по време на размирните времена в края на I и началото на II век от новата ера навярно привличат, освен част от източните хуни и някое аланско племе и съвместно с други благоприятни причини допринасят за обединяването им в нов самостоятелен народ.

Обилните води на езерото Балхаш дават възможност на прабългарите да култивират лен. Под влияние на аланския елемент формиращият се нов етнос бързо усвоява редица занаяти. Между тях особено значение за културното развитие на прабългарите в туранската им прародина имат: ковачество, кожарство, грънчарство, сарачество и тъкачество. Под влияние на хуните съюзените алани от своя страна доусъвършенствуват скотовъдството, бойното и ловното изкуство.

Утвърждаването на прабългарите като самостоятелен етнос след преливането между двата етнически компонента продължава през III и IV век. Едва ли някога в тъмните дипли на този сложен и мъчителен процес ще проникнат сноп лъчи, за да изпълнят с някакво, макар и смътно, съдържание неговите страници. Не само този район, но и цялата огромна област гъмжи от налитащи от всички страни номади. Съюзници довчера, съседите започват ожесточена война без предизвестие при най-малкия спор за пасище или извор, изтребват се взаимно, за да се помирят скоро и да насочат общите си усилия към новопоявилия се неприятел. В това тъмно безвремие, освен че укрепват като самостоятелен народ, прабългарите утвърждават и високите си бойни качества.

Около 370 година западните хуни, хуните в традиционен смисъл на думата, създали се също като самостоятелен народ в тази област, разгромяват съсредоточените в прикаспийските степи алани и се устремяват на запад. След като през 375 година разгромяват вестготите, западните хуни (рус. гунны) преминават в Европа. Придвижването на хуните на запад засилва онова огромно по обхват раздвижване на народи, започнало към края на IV век и станало известно под името „Велико преселение на народите“^[49].

Основна причина на този необикновен етнически взрив е усиленият процес на разложение на родовообщинния строй. Този процес е съпроводен със създаването на големи племенни обединения, с разрастването на властта на племенните вождове и с образуването на класово общество. Върху раздвижването навярно оказват влияние и причини от друг характер, като природни бедствия на широк периметър, огромни по размери епидемии и настъпили резки климатически промени. Хунската експанзия предизвиква големи сътресения не само в Средна Азия, в причерноморските и каспийските стени, в Задкавказието, но дори и в Средна Европа. Хуните се устремяват на запад, тюркютите на североизток, прабългарите на югозапад, но областта не остава празна. От изток налитат жужани и уйгури. Подготвено от икономически причини, раздвижването е ускорено от налитащи от изток номади. Под техен натиск, освен хуните, тюркютите и хазарите са изтласкани от обиталищата си около езерото Балхаш и прабългарите.

В хрониката на Михаил Сирийски намира отражение смътно свидетелство за изселването на прабългарите от туранската им родина в Средна Азия. Вън от всяко съмнение, думите на хрониста са отзвук от старо свидетелство, изчезнало без вест. „В това време — разказва Михаил Сирийеки — потеглиха трима братя от Вътрешна Скития^[50] и като поведоха със себе си тридесет хиляди скити, направиха път от шестдесет дни отвъд планината Имай^[51]. Те пътуваха зимно време, за да намерят вода, и стигнаха до река Танаис, която се изтича от езерото Меотида и се влива в Понтийско море^[52]…“

Устремили се с главните си сили на запад към сърцето на Европа, дето ги привлича смътният слух за колосални богатства, хуните насочват част от пълчищата си през Задкавказието в Сирия, Месопотамия и Кападокия по времето, когато Римската империя се разпада на две: Западна със столица Рим и Източна, или Византия, с престолнина Константинопол. През 408 година хуните нахлуват във Византия през Истър, а през 420 се установяват в Панония, дето за около три десетилетия се намира политическият им център.

Никой с положителност не може да каже къде са били прабългарите през последните две десетилетия на IV и първите две на V век, но в началото на V столетие те вече са се установили в Приазовския край, след като преминават край Кавказкия хребет. Съхранилият се смътен спомен за временното пребиваване на прабългарите сред кавказките народи намира отглас в „Арменска история“, съставена през V век от Мовсес Хоренаци. Като се основава на сведения, почерпени от „Начална история на Армения“, съставена в края на IV век от сирийския летописец Мар Аббас Катина, Хоренаци съобщава, че равнината северно от Армения в местността Горен Басан някога била обитавана от преселници вхндур-булгар начело с техния вожд Вунд, затова по-късно била наречена Вананд. Това според Хоренаци било по времето на арменския цар Аршак I. „В негови дни — продължава хронистът — станали големи размирици във веригата на огромната кавказка планина, в земята на българите, от които много, след като се отделили, дошли в нашата земя и задълго се поселили на юг от Кох в плодородни и хлебородни области.“

Събитията, за които става дума, несъмнено са станали не по времето на Аршак I, който царува в средата на II век пр. н. е., а по времето на Аршак III. От разказа на Мовсес Хоренаци може да се извади заключение за две исторически събития: първо, за придвижването на прабългарите от юг на север, от което следва, че след като напущат туранската си прародина, те заобикалят Каспийско море и през Дервент^[53] се насочват към задкавказките степи и второ — за стълкновения с налитащи от север хуни, устремили се през Кавказ към Сирия, Месопотамия и Кападокия.

Тези две събития и хронологически схождат с движението както на хуните, така и на прабългарите. Възможно е при това част от прабългарите да се откъсват от основната маса и да се заселват около езерото Ван в Южна Армения, но мнозинството продължава пътя си на север, за да се установи за повече от два века в степите северно от Кавказ край Меотида. Това се потвърждава и от Арменската география, съставена през VII век от Ананий Ширакази и неоснователно приписвана на Мовсес Хоренаци^[54]. Този извор потвърждава, че отвъд Кавказ в степите край Меотида обитават прабългари (булгар), обособени в четири племена: купи-булгар, дучи-булгар, огхондор-блкар и чдар-балкар. Очевидно това сведение се отнася до по-късен исторически момент, до времето, когато прабългарите вече са заседнали в степите край Меотида, до времето, когато процъфтява Кубратова Велика България.

Прехвърлянето на прабългарите през Кавказките планини, спущането им в равнините северно от Кавказ и настаняването им покрай Меотида в обширните степи между реките Куфис, Танаис и Бористен^[55] се извършва през първите няколко десетилетия на V век, когато привършва и легендарният период „Авитохол“ от българската история. Тогава приключва и нейната най-стара епоха, онова смътно време, през което прабългарите се създават като народ в дълбините на Средна Азия и след низ тежки изпитания, закалили волята си за живот, напущат туранската си прародина и се установяват в Приазовието, за да преутвърдят не само името, но и народностните си добродетели.