Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оправдано съмнение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reasonable Doubt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 82 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2015)

Редактори: Ralna, ganinka, 2015

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Кръстосан разпит (юрид.): Разпит на свидетел, провеждан от адвокат на опонента.

 

Обри

Не можех да спра да мисля за господин Хамилтън и начина, по който направо изчука устните ми със своите, както и това как ме притискаше към себе си.

Мисълта за случилото се не ми излизаше от главата и дори сега, докато оставях кафето на бюрото му, бях изкушена да го предизвикам да ме целуне отново. Откакто станах негова стажантка, той се държеше грубо, което ме караше да мисля, че просто иска да види как бих се справила под подобно напрежение.

Но след вчерашната целувка вече не бях толкова сигурна.

Имаше нещо в нея, което не можех да уловя — неизказани думи или сдържан копнеж, не знаех, но ме караше да си мисля, че пропитите с презрение погледи, които често ми отправяше, сякаш значеха нещо повече.

Сложих една пластмасова бъркалка в чашата му и прочистих гърлото си.

— Имате ли нужда от нещо друго, господин Хамилтън?

Не последва никакъв отговор.

Останах на мястото си, чакайки да вдигне глава и да ме погледне. Исках да видя лицето му.

Днес носеше тъмносив костюм от три части и сребърна вратовръзка от коприна, който го караше да изглежда още по-смайващо красив, отколкото беше обикновено.

— Проблем ли има, госпожице Евърхарт?

Той стисна юмруци над бюрото, като даваше всичко възможно от себе си да се държи така, сякаш моето присъствие не го притеснява. Но ясно можех да видя, че е така.

Знаех, че всеки момент ще погледне към мен, така че отстъпих назад, като се уверих, че светлосинята рокля, която носех специално за него днес, се вижда добре, но той продължи да гледа надолу.

— Не, господине.

— Тогава се разкарай от офиса ми. В четири очаквам доклада ти за Браунщайн и още една чаша кафе.

— Но вие ми дадохте доклада едва вчера и казахте, че не е нужно да бързам.

— Сигурно не си ме чула добре. Докладът ми трябва днес. Нещата тук се променят доста бързо и ето защо някои от нас никога не си тръгват по-рано от работа. Четири часа!

Стоях там напълно безмълвна. Беше невъзможно да завърша доклад от триста страници до края на деня.

— Да не си си изгубила слуха? — Най-накрая вдигна глава и ме погледна, но лицето му остана напълно безизразно. — Имам нужда от пълна тишина, когато работя, и не мога да се фокусирам, когато някой диша тежко. — Той присви очи към мен. — Разкарай се и довърши доклада, а после ми го донеси със следващата ми чаша кафе. Ако не го направиш, си уволнена.

Реших, че е биполярен, и че целувката ни беше една огромна грешка. Обърнах се и излязох от кабинета му, като забързах направо към стаята за почивка.

Нямаше абсолютно никакъв начин да се справя с доклада Браунщайн до четири часа.

Извадих телефона си и прегледах съобщенията си, но нямаше отговор от Торо на съобщението ми от тази сутрин. Въздъхнах и реших да му се обадя. Имах нужда някой да ми каже, че животът ми няма свърши днес, ако ме уволнят.

Звънна два пъти и след това се включи гласовата му поща.

Беше ми затворил.

Изпратих му съобщение.

„Какво, по дяволите, ти става напоследък? Липсата на секс ли те принуждава да се държиш като идиот с мен? Въздържанието чак толкова лошо ли е? Говори с мен.“

Свлякох се на дивана, когато след няколко минути нямаше никакъв отговор. Нямаше смисъл да се опитвам да завърша доклада. Просто щях да си остана тук на този диван и да релаксирам, докато не стане пет часа. Тогава щях да си събера нещата и да си тръгна.

В най-добрия случай до две седмици щях да си намеря нов стаж, а в най-лошия щях да попитам председателя на отдела дали мога да използвам консервативната фирма на родителите ми като гарант за кредит.

О, господи!

Затворих очи и се облегнах на възглавницата, пожелавайки си да заспя веднага.

— Обри?

Точно когато започнах да се унасям, някой разтърси рамото ми. Беше Джесика.

— Да?

— Търся те от няколко часа. Господин Хамилтън иска да говори с теб.

Извъртях очи.

— Още кафе?

— Вероятно. — Тя сви рамене. — Държи се доста странно напоследък. Не искаш да го ядосаш, така че ела.

Тя задържа вратата и аз минах покрай нея. Двоумях се дали да отида в офиса му, но после си представих погледа му, когато му кажа „Майната ти, напускам!“, и реших, че това не беше нещо, което искам да пропусна.

Насилих се да се усмихна и почуках на вратата.

— Влез.

Гласът му беше строг. Влязох вътре, очаквайки да го видя да държи празна чаша от кафе, но той седеше на бюрото си и гледаше право в мен.

— Седни.

Седнах в единия от столовете пред бюрото му, очаквайки да ме смъмри и да отприщи още от биполярността си, но не се случи нищо такова. Просто стоеше и се взираше в мен.

Мразех ефектът, който погледът му имаше върху тялото ми точно сега, но колкото и да ми се искаше да го попитам какво, по дяволите, иска, не можех да се накарам да произнеса и думичка.

Без никакво предупреждение той се изправи, заобиколи бюрото си и седна на ръба близо до мен, като допря коленете си до моите.

— Предполага се, че адвокатите трябва да са почтени, нали? — каза тихо той.

— Да.

— Мислите ли, че вие сте почтена, госпожице Евърхарт? — натърти на всяка буква от името ми.

— Да.

— Хмм. — Той се наведе напред. — Така че не бихте скрили никога истината от някой, за когото ви е грижа?

— Зависи.

Дъхът ми заседна в гърлото, а сърцето ми препускаше като обезумяло.

— Зависи? — Той се облегна леко назад. — Зависи от какво?

— Ако истината ще навреди на нещо или някого, то тогава вярвам, че имам правото да я запазя само за себе си.

— Но какво, ако някой безочливо ви попита за истината, и то няколко пъти? Какво, ако този някой ви каже: „Искам да ми кажеш истината без значение колко много ще боли или колко ще ме разгневи.“?

Не можех да разбера какво се опитва да постигне.

— Да не би някой потенциален свидетел да е променил показанията и позицията си, г-н Хамилтън?

— Не. — Той погали ключицата ми, което възпламени всичките ми окончания. — Това е личен въпрос и искам странично мнение. Отговори на въпроса.

— Ами, мисля… — Поех си рязко дъх, когато той постави ръка на бедрото ми и плъзна пръсти си под роклята ми. — Мисля, че за да се запази определена истина, трябва да бъдат изречени определени лъжи. Крайното решение зависи от онзи, който знае кое какво е.

— Значи вярваш в оправданите лъжи?

— В някои случаи, да.

— А в нашия случай?

Ръката му бавно се плъзна под полата ми, проправяйки си път все по-нагоре по бедрото ми.

Нашият случай?

— Да — каза той. — Мисля, че двамата с теб сме въвлечени в една определена мрежа от лъжи.

— Не… — отрекох, задъхана и объркана. — Не сме в никаква мрежа от лъжи.

— О, определено сме, Ализа…

Той дръпна колието от перли на врата ми и ме придърпа напред.

— Случаят е за една жена, с която се сприятелих в интернет, и която се оказа нещо съвсем различно от това, което ми каза, че е. Така че, в този случай, нашия случай, как се чувстваш спрямо оправданите си лъжи?

Пребледнях и дъхът ми заседна в гърлото. Сърцето ми вече не препускаше, а се опитваше да пробие гърдите ми, а очите ми едва не изскочиха от орбитите си.

— Беше доста добра в това да прикриваш коя си, признавам ти го, но мисля, че вече сме обсъждали това как се чувствам спрямо лъжците, нали така? — измърмори, когато отново дръпна колието от перли, докато не застанахме толкова близо, че дъхът ни се смесваше. — Имаш ли намерение да ми отговориш, Обри? Не си ли уморена, по дяволите, от цялата тази шарада?

— Никога не съм и помисляла, че… — Бях започнала да заеквам, докато се опитвах да отместя поглед от лицето му, но хватката му беше здрава и не можех да помръдна и сантиметър. — Толкова съжалявам!

Той не каза нищо повече и се втренчи в очите ми, търсейки нещо, което не беше там. След това се облегна и сниши гласа си.

— Веднъж щом някой ме излъже, той е мъртъв за мен. Спомняш ли си, че ти го казах?

— Да.

— Така че си била готова да загубиш приятелството ни заради лъжите си?

— Имах намерението никога да не се срещнем лице в лице…

— Виждам — просъска той.

— Ако знаех кой си наистина… — Беше ми се струпало прекалено много за един ден и сега се пречупвах пред него. — Никога не бих…

Той ме прекъсна.

— Спести ми го. Наслушах се на лъжите ти. Смятам, че не споделяме едни и същи възгледи, така че не си достойна да бъдеш мой стажант. Ще служиш като помощник-секретарка, докато не реша друго.

— Понижаваш ме?

— Не е понижение, а начин да те разкарам от погледа си.

Сърцето ми се сви.

— Интернет връзката ни или каквото и да беше това, по дяволите, приключи. Не искам да чувам нищо повече от теб извън фирмата.

— Торо…

— Господин Хамилтън, госпожице Евърхарт. — Той се взря гневно в мен. — Господин шибан Хамилтън.

— Никога не съм вярвала, че ще се случи нещо подобно. Съжалявам! Трябва да ми повярваш.

Той пренебрегна извинението ми и пусна колието.

— Давам ти време до края на седмицата за доклада „Браунщайн“. И от сега нататък ще оставяш кафето ми в библиотеката. Не те искам да те виждам близо до бюрото си.

— Андрю…

— Не сме преминавали на първи имена. Никога не ме наричай така.

— Просто ме остави да ти обясня…

— Няма нищо за обясняване. Излъга ме и повече не съществуваш за мен. Разкарай се, веднага!

Сълзите бликнаха от очите ми.

— Бях сериозна за това, че ти си единственият ми приятел. Предполага се, че приятелите трябва да си дават шансове. Просто ме остави да ти кажа защо се налагаше да те излъжа…

— Не разговарям с лъжци. Никога! И след като знам, че ти си точно такава, пет пари не давам защо е трябвало да ме излъжеш. Разкарай се от офиса ми, остани на бюрото си и си върши скапаната работа.

Изправих се и го погледнах в очите, молейки го да ми позволи да му обясня, но той се извърна настрани и вдигна телефона си.

— Джесика? Можеш ли да изпратиш госпожица Евърхарт до бюрото й? И, моля те, можеш ли да кажеш на портиера да провери подовете в офиса ми за шибано лепило?

* * *

Стоях под душа и плачех, докато горещата вода се стичаше надолу по тялото ми. Веднага след като си тръгнах от офиса на Андрю, предупредих в Човешки ресурси, че не се чувствам добре и си тръгнах.

Отидох право в една от самостоятелните зали за танци и танцувах, докато не спрях да чувствам краката си. Съучениците ми вероятно ме мислеха за луда, докато проплаквах между всяко завъртане, но не ми пукаше. Имах нужда да изчистя съзнанието си от всички мисли за Андрю, Торо и Ализа.

Затворих очи, докато водата продължаваше да се стича по тялото ми и се запитах от колко ли време е знаел? Мислех за Торо и как през последните две седмици отказваше да говори с мен и ме игнорираше и тогава ме осени — интервюто! Помнех го ясно, защото да видя Андрю на живо ме беше накарало да осъзная, че никоя снимка не може да улови колко секси изглеждаше наистина, и се бях изчервила в секундата, в която очите му срещнаха моите. Беше се държал напълно нормално по време на интервюто, но тогава си спомних телефонното обаждане.

Докато господин Бах и господин Грийнууд се засмяха на обаждането, Андрю се беше втренчил шокирано в мен и в края на интервюто, когато бях посегнала към ръката му, погледът му се бе превърнал от заинтригуван в разгорещен.

Избърсах сълзите си, спрях водата и излязох от душа. Увих една хавлия около тялото си и направих това, което винаги правех, когато съм тъжна — поръчах си сандвичи и си приготвих няколко сухи мартинита.

Някой почука на вратата ми, точно когато започнах да си приготвям първото. Погледът ми се спря върху ключовете на розовия ключодържател Барби до вратата и разбрах, че това е моята разсеяна и „никога не съм тук“ съквартирантка. Винаги забравяше нещо.

— Ще те убие ли, ако просто провериш за ключовете си, преди да… — Млъкнах, когато отворих вратата.

Беше Андрю, чийто поглед беше изпълнен с искрящ гняв. Беше заменил костюма си с избелели сини джинси и бяла тениска, която прилепваше по изпъкналите му мускули.

Опитах да затръшна вратата в лицето му, но той я задържа и нахлу в апартамента ми. Започнах да отстъпвам назад, когато пристъпи към мен, и спрях щом осъзнах, че гърбът ми е опрял в стената на хола и няма накъде повече да мръдна.

— Трябва да поговорим. — Гласът му беше равен и лишен от емоции.

— По-рано днес ми каза, че не трябва. — Сведох поглед към пода. — Не се тревожи, утре сутринта ще подам оставка. Сега, моля те, напусни.

Той улови брадичката ми и ме накара да го погледна в очите.

— Няма да подаваш оставка.

— Само гледай! — преглътнах. — Искам да си тръгнеш.

— Иска ми се да ти повярвам, но ти през цялото време казваш неща, които не мислиш наистина.

Напрежението между нас беше доста осезаемо и можех да усетя как кръвта ми се сгорещява с всяка изминала секунда, докато той стоеше там и се взираше в мен. Опитах се да се отдалеча, но той сграбчи бедрата ми и ме задържа на едно място.

— Каза ми, че си адвокат, Обри. — Гласът му беше пропит със злоба. — Каза ми, че си на двадесет и седем.

— Никога не съм ти казвала, че съм на двадесет и седем, ти сам предположи.

— Видях го в шибания ти профил. — Той ме изблъска обратно към стената. — И ти никога не ми поправи, когато ти казах, че съм по-голям от теб само с пет години, а се оказва, че са цели десет.

— Никога не съм си и помисляла, че ще се срещнем на живо — едва успях да промълвя, докато той притискаше гърдите си срещу моите.

— И това трябва да извини лъжите ти?

— Казах, че съжалявам, а и очевидно да се сприятелим беше една огромна грешка. Дори не ми даде шанс да ти обясня.

— Осъзнаваш ли колко е шибана цялата тази ситуация?

— Не — промърморих, когато устните му докоснаха моите.

— Очаквах с нетърпение да изчукам жената, която ме дразнеше всяка вечер в продължение на почти шест месеца — прошепна той, плъзгайки пръсти под хавлията ми. — Представях си как ме язди. — Ръката му се плъзна нагоре по бедрото ми и палецът му описа кръг около клитора ми. — Устните й около пениса ми. Исках да я науча как да ме вкусва. Не мислиш ли, че тази жена прецака всичко това?

В отговор разтърсих глава. Не можех да понеса начина, по който ме гледаше.

— Когато те попитах как изглеждаш, ти каза, че не си моят тип. — Той откъсна устните си от моите, но палецът му продължи да притиска клитора ми. — Но ти определено си. Защо ме излъга за нещо толкова просто като това?

— Ти също не ми каза как изглеждаш, така че…

— Спри с това — просъска той и отстъпи назад. — Кажи ми причината. Вече разбрах причините за другите ти лъжи, освен тази. И между другото, никой себеуважаващ се адвокат не би позволил на друг адвокат да му свърши работата.

— Само някой самовлюбен задник, който иска да се покрие по-дълбоко, отколкото осъзнава, наричайки се Торо.

— Хубаво е да те видя такава, каквато беше по време на разговорите ни. — Той отстъпи още една крачка назад и кръстоса ръце върху гърдите си. — Отговори на въпроса ми.

— Майната ти! Казах ти, че съжалявам, и те умолявах да ме изслушаш, но ти отказа. Сега си решил, че ти се говори, и нахлуваш в апартамента ми, мислейки си, че можеш да ме принудиш да говоря с теб?

— Не съм те принуждавал да правиш нищо — подсмихна се той. — Все още.

Облегна се на стената, очаквайки отговора ми, но аз не можех да изрека нито дума.

„Не го гледай, не гледай към него!“

Имах чувството, че много добре знае какво въздействие има погледа му върху мен. Той се усмихна, взе едно от импровизираните ми мартинита и избра една от черешите в ликьора, след което я постави между устните си.

— Цяла вечер ли ще стоиш там и ще ме зяпаш, или ще отговориш на въпроса ми?

— Не — отвърнах и най-накрая успях да отклоня поглед от него. — След начина, по който се държа в офиса ти днес, смятам, че не ти дължа нищо. Можеш да останеш тук цяла нощ, все ми е тая. — Тръгнах към моята стая. — Скоро ще ми доставят сандвичи, така че ако решиш…

Дъхът заседна в гърлото ми, когато той ме сграбчи отзад и ме придърпа към гърдите си. Извъртя ме бързо към себе си, след което дръпна хавлията ми и я остави да се свлече на пода. Притисна устни към моите, принуждавайки ме да отворя уста и да изям черешата, която държеше между тях. Плъзнах език, за да я приема, но преди да ми я подаде, той прошепна…

— Не я сдъвквай. Искам да видя дали си способна да гълташ.

Задъхването ми ми помогна да я преглътна по-лесно.

— Добро момиче — каза той, разхлабвайки хватката си около кръста ми. — Сега отстъпи назад и се дръж за стената.

— Какво?

Преди да успея да си поема въздух, той ме притисна към стената, улови ръцете ми и ги повдигна над главата ми.

— Дръж се за стената!

Кимнах и притиснах ръце в нея.

С поглед, който казваше „не се ебавай с мен“, засмука долната ми устна и заговори тихо:

— Ще те накарам да съжаляваш, ако се пуснеш.

— Да…

— Това не беше въпрос.

Изражението на лицето му се смекчи, което ме накара да мисля, че вероятно чува сърцето ми, което се опитваше да пробие гърдите ми. Затворих очи, когато прокара ръце нагоре и надолу по тялото ми. Усетих ерекцията му през дънките му, докато целуваше и засмукваше гърдите ми. Устата му се спусна надолу по корема ми, а ръцете му галеха всеки сантиметър от мен, докато си проправяше път все по-надолу.

— Торо… — ахнах, когато езикът му облиза вътрешната страна на бедрата ми.

— Името ми е Андрю. — Той падна на колене. — Няма да играем тази игра повече.

Разтвори краката ми с ръце и притисна устата си към интимните ми части. Лижеше ме нежно, докато палецът му масажираше клитора ми. Опитвах се да сдържам стоновете си, но всеки път щом той завъртеше езика си, от устата ми се изплъзваше по един.

— Мамицата му, толкова си мокра. Толкова шибано мокра!

Пъхна два пръста в мен и ги тласна толкова дълбоко, колкото можеха да стигнат. Едва не изкрещях, когато добави още един пръст и прошепна:

— Толкова стегната!

— Ох, Андрю… — отказах се от това да бъда тиха.

— Да? — Извади бавно пръстите си от мен и погледна нагоре, очаквайки да кажа нещо, но не можех да се съсредоточа, когато ме гледаше по този начин.

Без да се отклонява с излишни целувки, той зарови глава между бедрата ми и ме засмука жадно.

— Да… — проплаках от удоволствие. — О, боже, Андрю, почакай, забави!

Той ме игнорира, като плъзна езика си по-дълбоко, което ме накара да пусна стената.

Зарових пръсти в косата му и стиснах здраво, за да запазя равновесие. Колкото по-силно дърпах косата му, толкова по-безмилостно се движеше езикът му.

Изведнъж някой почука силно на входната врата, но Андрю не обърна внимание и не спря. Вместо това повдигна десния ми крак и го сложи на рамото си. Сграбчи бедрото ми, така че да не мога да се движа, и отново плъзна езика си още по-дълбоко, облизвайки всеки сантиметър от женствеността ми.

Впих пръсти в раменете му, готова да свърша всеки момент, докато пулсирах срещу устните му, но той се отдръпна рязко. Пусна крака ми и си проправи път с целувки нагоре до гърдите ми. Притисна ръце към тях и подръпна зърната ми грубо.

— Казах ти да не се пускаш — напомни ми той, гледайки надолу към мен, докато разкопчаваше дънките си. Втренчих се в очите му, останала почти без дъх. — Казах ти, нали?

Улови ръката ми и я притисна към гърдите си, бавно придвижвайки я все по-ниско и по-ниско. Когато пръстите ми най-накрая се обвиха около пениса му, погледнах надолу и зяпнах невярващо.

Останах с отворена уста, когато видях колко е голям и дебел.

— Не ти ли харесва? — Той повдигна брадичката ми нагоре и се ухили.

Бях напълно безмълвна, но не можех да отрека колко възбудена се чувствах в момента. Спомних си какво ми беше казал по телефона и наведох глава, за да го вкуся, но той ме спря.

— Не и тази вечер.

Извади един презерватив от джоба си и не свали очи от мен, докато си го слагаше, след което ме заведе до дивана и ме настани в скута си. Наведох се напред, за да го целуна, но той бързо смени позицията ми, като ме извъртя с гръб към него. После започна да ме измъчва, като плъзгаше ерекцията си по клитора ми отново и отново.

— Спомняш ли си какво ми каза? Как искаш да ме яздиш, докато навлизам в теб? — прошепна в ухото ми той. — Как ще ме измъчваш, докато не започна да те моля да спреш?

— Да — простенах.

Натисна ме за раменете надолу към члена си и започна да ме обладава сантиметър по сантиметър. Докато си проправяше път все по-дълбоко в мен, стенеше и повтаряше името ми.

Когато най-накрая навлезе целия, ме придърпа към себе си и притисна устни срещу гърба ми, давайки ми време да свикна с големината му. Усещането да го имам вътре в себе си беше нещо, което не бях изпитвала никога преди. Беше интензивно, разтърсващо и пристрастяващо.

— Чукай ме, Обри! — Той ме бутна напред. — Мамка му, чукай ме!

Поех си дълбоко дъх и се задвижих срещу него, докато пенисът му бавно и малко по-малко ме разтягаше. Чувствах се прекалено изпълнена и едва поддържах ритъма си, докато палецът му галеше нежно клитора ми, побърквайки ме.

— Да те усещам така е толкова дяволски правилно. — Той дръпна косата ми. — Не спирай, мамка му!

За по-голяма стабилност улових бедрата му и се задвижих нагоре-надолу. Установих ритъм и най-накрая поех контрола.

— Андрю… — Не можех да поема повече от него в себе си. — Аааз… ще свърша.

— Не! — стисна бедрата ми по-силно. — Още не!

Изведнъж се изправи, без да излиза от мен, и ме наведе напред.

— Хвани се за масата и не се пускай.

Пръстите ми стискаха ръба на масичката за кафе, докато той отново и отново се забиваше в мен, шляпвайки задника ми всеки път, когато изкрещя.

— Казах ти, че ще притежавам малкото ти, сладко котенце — прошепна той дрезгаво. — Не свършвай, докато не ти кажа да свършиш, мамка му!

Членът му пулсираше вътре в мен и мускулите ми са се свиваха при всеки негов тласък.

— Мамка му! — Чукаше ме силно и бързо и коленете ми започнаха да се подгъват от натиска му. — Андрю…

— Недей да свършваш! — нареди ми той, но го направих.

Оргазмът ме връхлетя и аз рухнах, политайки напред. Преди да успея да ударя лицето си в масата, той ме дръпна назад и продължи да тласка в мен, докато не стигна собственото си освобождение.

Затворих очи и се облегнах на него задъхана, докато и двамата се опитвахме да възстановим дишането си. Няколко минути по-късно Андрю повдигна бедрата ми и бавно излезе от мен.

Изправи се, а погледът ми го проследи до кухнята, където той изхвърли презерватива. Взе хавлията ми от пода и се върна при мен.

Опитах да се изправя и след като не успях, просто се наметнах с нея.

— Има ли нещо, за което не си ме излъгала?

— Да.

— И кое е то?

— Наистина ми липсваше.

Той извъртя очи, но запази лицето си безизразно. Грабна дънките си и започна да ги обува, като не сваляше очи от моите.

Надявах се да каже нещо, каквото и да е, но не го направи.

Навлече тениската си и тръгна към вратата. Изведнъж се спря и погледна през рамо. Върна се при мен и ме целуна, галейки бузата ми с палеца си. Исках да говорим и да го попитам какво мисли в този момент, но той се отдръпна и си тръгна.

Този път наистина си тръгна.