Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оправдано съмнение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reasonable Doubt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 82 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2015)

Редактори: Ralna, ganinka, 2015

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Договор (юрид.): Споразумение между двама души, което ги задължава да извършват или да не извършват конкретно действие.

 

Андрю

Шест години по-късно…

Дърам, Северна Каролина

Жената, която в момента седеше срещу мен, беше шибана лъжкиня.

Облечена бе с грозен сив пуловер и червена карирана пола, а косата й изглеждаше така, сякаш бе боядисана с кутия пастели. Нямаше нищо общо с усмихнатата блондинка с чашка C, татуировки с пеперуди и розови, пухкави устни от снимката в сайта за запознанства.

Преди да се съглася на тази среща, специално бях помолил за три отделни снимки, с които да докаже достоверността им: една, на която държи вестник с най-скорошна дата на него, една, на която прехапва устните си, и една, на която държи табелка с моето име на нея. Когато помолих за тези три неща, тя се засмя и отвърна, че съм „най-параноичният човек, когото някога е срещала“, но въпреки това ми изпрати снимките, или поне така си мислех. С изключение на това, че не й казах истинското си име — спрях да го казвам още преди години — бях напълно честен и очаквах същото в замяна.

— Ами, сега сме сами… — Изведнъж тя се усмихна, разкривайки уста, пълна с брекети. — Хубаво е най-накрая да се запознаем лично, Торо. Как си днес?

Нямах време за това.

— Кое е момичето на профилната ти снимка?

— Какво?

Кое е момичето на профилната ти снимка?

— О, ами това не съм аз.

— Без майтап? — Завъртях очи. — Модел ли си наела, или си купила снимки и си ги обработила с фотошоп?

— Не точно. — Тя сниши глас. — Просто си помислих, че ще има по-голяма вероятност да говориш с мен, ако използвам тези снимки, вместо мои.

Погледнах я отново и едва сега забелязах странната татуировка на еднорог върху кокалчетата на пръстите й и цитата „Любовта е сляпа“, който се мъдреше на китката й.

— Какво очакваше, че ще се случи, когато се срещнем? — Тази мисъл ме стресна. — Мислила ли си за това какво ще се случи, когато този ден дойде? Когато разбера, че ти не си тази, за която се представяш?

— Очаквах, че и ти ще излъжеш за твоите снимки, и не предполагах, че може да са истински. Това е първият път, в който мъж от Date-Match ми казва истината. Мисля, че това е знак.

— Не е — поклатих глава. — А моделът? Как успя да накараш някой да ти даде всички тези снимки?

— Не е модел. Това е съквартирантка ми. — Очите й се разшириха, когато се изправих. — Почакай! Всичко, което ти казах по телефона, беше истина. Интересувам се от политика, обожавам правото и отговарям на всички критерии в профила ти.

— В кой правен факултет учиш?

— Правен факултет? — Тя повдигна вежди. — Не, нямах това предвид. Изчела съм всички книги на Джон Гришам и съм изгледала всеки един епизод на SVU.

Въздъхнах и извадих няколко банкноти от портфейла си, поставяйки ги на масата. Бях изгубил достатъчно време с нея.

— Довиждане, Шарлот.

Тръгнах си, игнорирайки останалите й извинения.

В момента, в който пиколото докара колата ми, се шмугнах вътре и потеглих.

Всичко това беше нелепо…

Случваше ми се за шести път този месец и не можех да разбера защо някой, който беше излъгал за снимките си, се съгласява да се срещнем на живо. Нямаше никакъв шибан смисъл.

Раздразнен, взех една бутилка уиски от магазина отсреща и си отбелязах наум да блокирам тази последна лъжкиня в страницата си. Имах чувството, че сякаш всички годни за чукане жени в Дърам бяха на изчезване. Чувствах, че е необходимо да сменя града и да започна всичко отначало; студените изпотявания от преди години се бяха върнали, и знаех, че и кошмарите скоро щяха да ги последват.

Веднага след като влязох в апартамента ми си налях три шота и ги изпих на екс. След това си налях още три.

Взех телефона и проверих имейлите, който бях получил през деня — от клиенти, още чат известия от Date-Match и съобщение от секси блондинката, с която трябваше да се срещна тази събота.

Заглавието гласеше: „Честността е ключът, нали?“

Изпих още един шот, преди да го отворя, надявайки се, че това е покана за среща още тази вечер.

Не беше. Щеше да бъде прекалено лесно.

„Здравей, Торо.

Знам, че трябваше да се срещнем тази събота, и повярвай ми, тооолкова съм развълнувана, но трябва да знам дали се интересуваш от мен, или само от външния ми вид. Излизала съм с много отвратителни типове, който просто бяха харесали снимката ми, и когато се срещнехме, искаха само секс. Мога да те уверя, че аз съм тази, за която се представям, но търся нещо повече от «просто секс». Не е нужно да имаме истинска връзка или да сме любовници, но можем първо поне да се сприятелим. Очаквам с нетърпение да се видим, така че ме уведоми, ако все още се интересуваш от това да се срещнеш с мен.

Лиз“

Незабавно кликнах на профила си и отворих полето „Какво търся“, уверявайки се, че няма нищо променено. „Просто секс. Нито повече, нито по-малко“. Това поле не беше там за украса и имаше причина да е с удебелен шрифт.

Върнах се на съобщението от блондинката и отговорих.

„Не се интересувам от среща с теб. Късмет в намирането на това, което търсиш.

Торо“

Тя отговори моментално.

„Ти майтапиш ли се? Нямаш ли нужда от още един приятел? Не може ли да бъдем просто приятели?

Лиз“

„Не, по дяволите.

Торо“

Блокирах я и се отписах. Още един шот си проправи път през гърлото ми, докато продължавах да преглеждам останалите имейли. Незабавно отворих този, който идваше от единствения човек, когото смятах за приятел в този град — Ализа.

Тема: Самотен пенис

Пиша ти, защото се сетих колко много болка изпитваш в момента. Не сме говорили от доста време и това ме безпокои. Идва ми да се разплача заради това, че не можеш да си намериш нещо за чукане. Наистина съжалявам, че толкова много жени са ти изпратили фалшиви снимки и са те оставили с посинели топки. Прикачвам ти и линкове към линията лосиони, в която мисля, че трябва да инвестираш през следващите няколко седмици.

Ще се моля за пениса ти.

Ализа“

Усмихнах се и започнах да пиша отговор.

Тема: Отговор: Самотен пенис

Благодаря ти, че се тревожиш за пениса ми. Предвид това, че никога не си писала нещо за сексуалния си живот, смятам, че покрито с паяжини котенце е по-сериозно заболяване. Да, истина е, че толкова много жени ми изпратиха фалшиви снимки, но е доста жалко, че ти никога не си ми изпращала твои, нали? Повече от готов съм да ти изпратя мои и евентуално да ти помогна да се излекуваш от болестта си. Благодаря ти и за това, че ще споменеш пениса ми в молитвите си, но повече би ми харесало, ако беше в устата ти.

Торо“

И просто така, настроението ми се подобри.

Въпреки, че никога не бях виждал Ализа на живо и контактите ни бяха ограничени до телефонни обаждания, имейли и текстови съобщения, чувствах силна връзка с нея. Бяхме се запознали чрез анонимна и недостъпна социална мрежа — LawyerChat. Нямаше профилни снимки, нито хронология на посещенията, само платформа за съобщения. Имаше и малко поле, в което можеше да се попълни информация като първото име, години, години на практика, висок или нисък статус на профила, както и лого в профила на всеки потребител, което разкриваше полът му.

Гарантираше се, че всеки потребител е адвокат, който е бил поканен лично чрез имейл. Собствениците на сайта бяха сверили всеки практикуващ адвокат в Северна Каролина с данните от лицензираните записи, за да се убедят, че системата им е единствена по рода си.

Истината беше, че мислех сайта за голяма глупост и ако не бяха жените, които бях срещнал там и изчукал, щях да закрия профила си още след първия месец.

Въпреки това, когато видях новото съобщение „Нужда от съвет“ от Ализа, не успях да устоя и си припомних резултатите от предишните ми опити. Първо бях прегледал профила й — на двадесет и седем, една година в юридическия факултет, обича книгите — и реших да се пробвам с нея.

Имах намерение да отговоря на юридическите й въпроси, бавно насочвайки разговора към по-лични неща, а след това щях да я помоля да се регистрира в Date-Match, за да видя как изглежда.

Но тя не беше като другите жени. Постоянно ми изпращаше съобщения, но винаги се държеше като професионалист. Тъй като все още беше млад и неопитен адвокат, искаше съвет по най-простите теми — образуване на досъдебни производства, излагане на доказателства и подаване на искове. Бяхме си чатили вече пет пъти, когато ми писна и директно я попитах за телефонния й номер, но тя отказа да ми го даде.

„Защо не?“ — написах.

„Защото е против правилата.“

„Никога не съм срещал адвокат, който да не е нарушил поне едно от тях.“

„Тогава не си много добър адвокат. Ще намеря някой друг, когото да попитам. Благодаря.“

„Ще изгубиш делото утре“ — написах, преди да успее да сложи край на чата ни. — „Нямаш представа какво да правиш.“

„Наистина ли си толкова разстроен, че не ти дадох телефонния си номер? Ти какво, да не би да си на дванадесет?“

„На тридесет и две съм и не ми пука за телефонния ти номер. Попитах за него, за да мога да ти се обадя и да ти кажа, че резюмето, което ми изпрати, е, меко казано, пълно с правописни грешки, а крайният довод изглежда така, сякаш е написан от някой първокурсник по право. Има прекалено много грешки, за да стоя тук и да се занимавам с оправянето им.“

„Резюмето ми не е толкова лошо.“

„Но не е и толкова добро.“

Преди да успея да се отпиша от чата, телефонният й номер се появи на екрана заедно с малък абзац отдолу:

„Ако ще ми се обаждаш, за да ми помогнеш, добре. Но ако го използваш само за да ми звъниш и да ме молиш да се включа към сайта за запознанства, тогава не го прави. Присъединих се към тази мрежа, за да получа помощ за кариерата си и това е всичко.“

Дълго и упорито се взирах в съобщението й, борейки се с решението дали да й помогна, без да получа нищо в замяна, но нещо ме накара да й се обадя. Вместо да преправя няколко изречения, както тя предложи, оправих всички грешки, които бе допуснала, и дори преправих резюмето й.

Точно когато се канех да й кажа „довиждане“, се случи нещо странно.

— Как мина денят ти? — попита тя.

— Този въпрос не се отнася за резюмето ти — отговорих. — Искаше да говорим само за шибани адвокатски неща, забрави ли?

— Не мога ли да си променя мнението?

— Не, затварям.

Изчаках да чуя сигнала за затваряне, но единственият звук, който достигна до ушите ми, беше смехът й. Дрезгав и секси, заради който не можех да се наканя да затворя проклетия телефон.

— Съжалявам — каза тя, продължавайки да се смее, — нямах намерение да те обидя.

— Не си ме обидила, затвори.

— Не искам. — Тя най-накрая спря да се смее. — Извинявам се за враждебното съобщение, което ти изпратих. Всъщност ти си единственият човек тук, който отговаря на всичките ми въпроси. Зает ли си? Можеш ли да говориш?

— Да говоря за какво?

— За теб, за живота ти… Всеки ден ти задавах скучни, правни въпроси, а ти беше толкова търпелив. Ако ще бъдем приятели, би било честно поне веднъж да поговорим за не толкова скучни неща, нали?

Приятели?

Поколебах се дали да отговоря, най-вече защото тя каза думата „приятели“ толкова лесно, а и не мислех, че в „не толкова скучните“ теми ще бъде включен и сексът, и все пак беше едва средата на нощта, а аз отново бях останал на сухо, ето защо реших да продължа разговора ни. До пет часа сутринта вече бяхме обсъдили доста неща — ежедневието ни, любимите ни книги, както и мечтата й да бъде професионална балерина.

Няколко дни по-късно говорихме отново и след месец вече говорех с нея всеки ден.

Преглъщайки още един шот, натиснах бутона за повикване на телефона си и зачаках да чуя нежния й глас, но тя не отговори. Започнах да й пиша съобщение и осъзнах, че днес е сряда, а часовникът показваше девет, което означаваше, че днес няма да говорим повече.

Всяка сряда вечер тя ходеше на уроци по балет.

* * *

На следващата сутрин секретарката ми пристъпи в кабинета ми.

— Господин Хамилтън?

— Какво има, Джесика?

— Господин Грийнууд и господин Бах искат да знаят дали ще присъствате на следващия кръг на интервютата за стажанти.

— Не.

— Добре. — Тя погледна надолу и записа нещо в бележника си. — Тогава, прегледахте ли поне автобиографиите? Днес трябва да останат само петнадесет.

Въздъхнах и извадих купчината автобиографии, която ми беше дала миналата седмица. Бях прочел всичките, както и бележките, прикрепени към тях, от които повечето бяха „Не“, „Двойно не“ и „Това нямам намерение дори да го прочета“. Всички останали кандидати бяха от университета Дюк и доколкото ми бе известно, ние бяхме единствената фирма в града, която приемаше студенти професионални бакалаври по право и кандидати от правни училища за платени стажове.

— Нито едно от резюметата не ме впечатли. — Плъзнах документите по бюрото ми. — Това ли са всички кандидатстващи?

— Не, господине. — Тя прекоси разстоянието до бюрото ми и постави още по-голям куп с резюмета пред мен. — Това са всички от избирателната анкета. Има ли нещо друго, което искате да свърша тази сутрин?

— Освен да ми донесеш кафе?

Посочих празната чаша на ръба на бюрото ми. Сутрин не можех да функционирам без чаша прясно кафе и мразех, че винаги аз трябваше да й напомням да ми донесе.

— Толкова съжалявам, веднага ще ви донеса.

Обърнах се към компютъра и прегледах имейлите си, сортирайки ги по важност. Разбира се, този на Ализа беше най-важен.

Тема: Вземи се в ръце

Благодаря ти за детинската снимка на белия прах, която си заснел пред апартамента си тази сутрин. Наистина оценявам жеста, но мога да те уверя, че вътрешността на вагината ми в момента не изглежда точно така. Не че това е твоя работа, но не ми е нужно да търся мъж за секс всеки божи ден, за да задоволявам нуждите си. Добре се грижа за тях с най-разнообразни инструменти.

Ализа“

Тема: Отговор: Вземи се в ръце

Изпратих ти две снимки. Една на бял прах и една на пресъхнало езеро с умиращи животни. Втората не отговаря ли по-добре на състоянието ти в момента? Единственият инструмент, от който вагината ти се нуждае, е езикът ми, който работи по много разнообразни начини.

Торо“

Изведнъж Джесика постави кафе на бюрото ми.

— Ето, господин Хамилтън. Мога ли да ви попитам нещо?

— Не, не можеш.

— Така си и помислих — каза тя, понижавайки гласа си, гледайки ме право в очите. — Знам, че е непрофесионално от моя страна, но ми трябва кавалер за галавечерята следващия месец.

— Тогава си намери кавалер за галавечерята следващия месец.

— Това беше моят начин да ви попитам дали бихте искали вие да бъдете мой кавалер.

Примигнах и се опитах да намеря по-мек отговор от „Не, по дяволите“. Джесика току-що бе завършила колежа и беше прекалено млада за мен. Работеше във фирмата, защото дядо й я беше основал, и искаше от мен нещо, което не можех да й дам. Няколко пъти през обедните й почивки бях дочул да казва, че иска да се омъжи, преди да навърши двадесет и пет. Също така очевидно искаше да бъде майка на шест деца, която си стои вкъщи в покрайнините на града и се грижи за тях. С други думи — напълно бе изгубила шибания си ум.

— И така, какво ще кажете?

Тя се усмихна, а аз се сдържах да не извъртя очи.

— Джесика…

— Да?

Погледът й беше изпълнен с надежда.

— Виж, скъпа. Не само че ще е напълно неподходящо да имаме каквито и било отношения извън този офис, но повярвай ми аз изобщо не съм човекът, когото търсиш.

— Дори за една нощ?

— В речника ми думите „една нощ“ съдържат определени очаквания, които не би могла да изпълниш, така че сега върви и свърши малко работа.

— „Една нощ“ код за секс ли е?

— Защо все още си в офиса ми?

— Няма да кажа на никого, ако правим секс — прошепна тя. — Всъщност си фантазирам за това, откакто се срещнахме за пръв път. И след като нито веднъж нито една жена не е оставяла съобщение за вас в офиса, предположих, че сте свободен.

Не съм.

— Веднъж ви проследих в тоалетната. Пенисът ви е най-малко двадесет и три сантиметра.

„Какво? Мамка му…“

Бях на косъм от това да запиша този разговор и да го изпратя на дядо й.

— Наистина съм много добра в свирките. Правя ги още от гимназията. Всички мъже, на които съм правила свирка, казват, че устата ми е невероятна.

Тя прехапа устни.

— Да не би да има супер лепило на пода ми? Защо си все още тук?

— Ако се съгласите да сте мой кавалер за галавечерята и се изчукаме, ще сте единственият мъж, на когото съм пускала досега — изтърси тя и се изчерви. — Все още съм девствена там отдолу.

— Тогава определено не съм мъжът за теб. — Извъртях очи. — Сега напусни, преди да се обадя на господин Грийнууд и да му кажа, че прекрасната му внучка ми предлага да смуче пениса ми, докато пия сутрешното си кафе.

Бузите й се обагриха в червено и шокирана, тя бързо тръгна към вратата. Преди да излезе, хвърли поглед през рамо и ми намигна — мамка му, намигна ми, преди да излезе от офиса ми. Незабавно написах бележка в планера си: „Намери си нова секретарка — възрастна и омъжена“. Преди да успея да приключа с организирането на пощенска си кутия, мобилният ми телефон иззвъня.

Ализа.

— Зает съм — отговорих.

— Тогава защо вдигаш?

— Защото гласът ми те кара да се подмокриш.

— Забавно — засмя се тя. — Как върви сутринта ти?

— Както обикновено. Секретарката ми отново ме сваляше, за трети път този месец.

— Изпратила ти е бонбони и още една бележка „Ти и аз си принадлежим“?

— Не, предложи да ми духа.

— Какво? — Тя ахна. — Шегуваш се!

— За съжаление, не. След това ми каза, че ще ми отдаде девствеността си. Трябва да отбележа, че ще я сменя много скоро. Някой от офиса ти не иска ли да работи в по-добра фирма? Ще му удвоя заплатата.

— Откъде знаеш, че моята фирма не е по-добра от твоята?

— Защото постоянно се обаждаш и ми искаш съвети за дела, при това много лесни дела. Нямаше да ти се налага да питаш, ако фирмата ти беше по-добра.

— Както и да е. — Тя простена. — Скочи ли в онлайн вагона?

— Скочил? Вагон? — Така и не успях да разбера малките й южняшки метафори. — Какво, по дяволите, означава това?

— О, за бога — въздъхна Ализа. — Означава, че не си ме информирал за снощната си среща, затова предполагам, че е била провал, което означава, че не си спал с никоя от един месец. Това е рекорд за теб.

— Така е.

— Искаш ли няколко съвета?

— Не и ако не искаш да дойдеш в офиса ми и да ми ги кажеш лично.

Усмихнах се.

— Не, благодаря. Говорейки за съвети, ще ми трябва помощта ти за петък вечер.

— За какво?

— Току-що получих голямо дело. Все още не съм прегледала всички документи, но знам, че е много над възможностите ми.

Облегнах се обратно на стола си.

— Ако наистина е толкова важно, може да донесеш документите в апартамента ми тази вечер. Ще се радвам да ти помогна да ги подредиш. Категоризацията винаги е била моята специалност.

— Ха! Добър опит, но не.

Продължи да говори за делото си, но аз не я слушах. Стори ми се странно, че всеки път, когато поискам да се срещнем на живо, тя ме отклоняваше от темата.

— Също така — продължаваше да бърбори — вероятно ще трябва да разследвам промените. Не съм сигурна дали…

— Кажи ми истинската причина, поради която не искаш да се срещнем на живо — прекъснах я аз.

— Какво?

— Познаваме се от шест месеца. Защо не искаш да се срещнем?

Мълчание.

— Трябва ли да повторя въпроса си? — Изправих се и отидох да заключа вратата на офиса ми. — Не ме ли разбра?

— Това е против правилата на LawyerChat

— Майната му на LawyerChat — извъртях очи. — Това, че разменихме телефонните си номера, държим се като шибани тийнейджъри и те карам да свършиш, както и ти мен, докато разговаряме през нощта, също е против правилата, но никога не си се оплаквала.

— Никога не си ме карал да свърша.

— Не ме лъжи.

— Не лъжа.

— Така ли? Значи миналата седмица, когато ти казах, че искам да яздиш устата ми, докато аз облизвам котенцето ти, се преструваше, че се задъхваш?

Тя си пое дъх.

— Не, но…

— Така си и мислех. Защо не можем да се срещнем?

— Защото това ще развали приятелството ни и ти го знаеш.

— Не е така.

— Каза ми, че никога не спиш с една и съща жена два пъти, и че след като изчукаш някоя, вече си приключил с нея.

— Никога досега не съм чукал някоя от приятелките си.

— Това е така, защото аз съм единствената ти приятелка.

— Наясно съм, но…

Млъкнах. Не знаех какво да отговоря. Мълчанието се проточи и докато се опитвах да измисля някакво обяснение, тя заговори.

— Истината е, че не искам да развалим приятелството си заради едно шибано чукане.

— Гарантирам ти, че ще се изчукаме повече от веднъж.

Смехът й, ефирен и лек, прозвуча в телефонната слушалка. Въздъхнах и се опитах да си я представя. Не бях сигурен защо, но през изминалите няколко седмици не спирах да копнея да чуя гласа й на живо.

— Знаеш ли — продължи тя, — за толкова високоуважаван адвокат имаш доста мръсна уста.

— Ще се изненадаш, колко по-мръсна може да стане. — Подготвях почвата още откакто се сприятелихме и продължавах да се надявам, че някой ден ще се срещнем. Нямах намерение да се отказвам. — Предполагам, че довечера ще се чуем.

— Не и ако дотогава не намериш нещо за чукане. Знам, че ще продължиш да търсиш.

— Разбира се, че ще търся — присмях й се. — Ализа истинското ти име ли е?

— Да, но съм сигурна, че Торо не е твоето. Ще ми го кажеш ли най-накрая?

— Ще ти го кажа, когато най-накрая, мамка му, се осъзнаеш и ми позволиш да те видя.

— Не се отказваш, нали? — Тя се засмя отново. — Какво ще стане, ако ти кажа, че истинската причина, поради която не искам да се срещнем, е, че съм грозна.

— Имам чувството, че не си.

— Но ако съм?

— Ще те изчукам на угасени светлини.

— Предпочитам да са включени.

— Тогава просто ще ти сложа хартиена чанта на главата.

— Какво? — Тя избухна в смях. — Ти си невъзможен! Ох, появи се клиент. Трябва да затварям. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Винаги.

Затворих, усмихвайки се. И тогава изведнъж ме осени.

Мамка му! Винаги успяваше да се измъкне, когато започнех да я разпитвам.

 

 

Глава 3

 

Лъжесвидетелстване (юрид.): Умишлено даване на фалшиви показания под клетва.

 

Ализа (Е, добре, истинското ми име е Обри…)

„Лъжите никога не остават скрити и винаги се обръщат да захапят по задника този, който ги е изрекъл. Защо хората не го разбират?“

Това беше съобщението от Торо, което получих тази сутрин.

„Не мислиш ли, че някои лъжи могат да бъдат оправдани“ — написах.

„Не, никога.“

Поколебах се.

„И така, ти никога не си ме лъгал?“

„Защо да го правя?“

„Защото едва се познаваме.“

„Само защото ти ме държиш надалеч.“ — Преди да отговоря, той ми изпрати още едно съобщение. „Искаш ли да разбереш истинското ми име и къде работя?“

„Предпочитам да продължим с анонимността.“

„Разбира се. Никога не съм те лъгал. Поради някаква странна причина ти вярвам.“

„Някаква странна причина?“

„Много странна. Ще се чуем по-късно.“

Захвърлих телефона в чантата си и въздъхнах, усещайки познатото чувство на вина да се разлива в мен. Нямах намерение да продължавам да разговарям с него, нито пък да се превърна в негова приятелка извън LawyerChat, но вече бях въвлечена дълбоко и не исках да го пусна.

Преди месеци, когато бях забелязала поканата за недостъпната мрежа на бюрото на майка ми, се заклех да я използвам само когато имам нужда от наистина важни съвети. Бях използвала кода й за достъп, за да се регистрирам. Изградих си фалшив профил и се уверих, че всички въпроси, които задавам, не звучат така сякаш са за домашно ми по право.

За жалост програмата по предварително право в Дюк не беше като никоя друга в страната. Състоеше се от повече практически упражнения, наставления от практикуващи адвокати, и всеки студент трябваше да си намери място, където да изкара стаж за последните четири семестъра. И на всичкото отгоре очакваха от нас да прочитаме и после да обясняваме файлове от стари дела сякаш бяхме истински адвокати.

Ако знаех, че задавайки въпроси на Торо и искайки съвети за домашните си, щеше да доведе до приятелство, вероятно щях да спра да разговарям с него много по-рано. И тогава, просто така, както аз бях станала единствената му приятелка, той бе станал единственият ми приятел.

Всеки път, когато разговаряхме, той беше честен и открит и на мен ми се искаше да съм същата — особено когато някоя от неговите така наречени срещи го измамеше и той постоянно повтаряше „Мразя шибани лъжци“.

Мамка му!

Пригладих полата си и поех дълбоко въздух. За приятелството си с Торо щях да мисля по-късно, точно сега трябваше да се съсредоточа. Днес беше прослушването за „Лебедово езеро“ и бях кълбо от нерви. Снощи не успях да мигна, пропуснах закуската си и се появих в театъра пет часа по-рано.

— Дами и господа, моля, напуснете сцената — извика директорът някъде отдолу. — Официалните прослушвания ще започнат след тридесет минути! Моля, освободете сцената и отидете да си вземете крила.

Преди да се кача на сцената, огледах публиката. Много от лицата ми бяха познати — съучениците ми, учители, директора на една от балетните трупи, с които бях работила миналото лято, но не виждах лицата, от които имах най-голяма нужда в този момент.

Никога не идваха.

Наранена, аз се свих в един ъгъл на съблекалнята и се обадих на майка ми.

— Да? — вдигна тя още на първото позвъняване.

— Защо не сте тук?

— За какво говориш, защо не сме къде, Обри? — въздъхна тя раздразнено.

— Откритото ми прослушване за „Лебедово езеро“. С татко обещахте, че ще дойдете.

— Обри е, скъпи! — извика тя. — Днес ли беше рециталът ти?

— Не ходя на рецитали, откакто навърших тринадесет — скръцнах със зъби — Това е прослушване, и то такова, каквото се случва един път в живота и се очакваше, че с татко ще сте тук.

— Предполагам, че секретарката ми е забравила да ми спомене за това тази сутрин. Намери ли си стаж по специалността си?

— Имам две специалности.

— Предварителното право, Обри.

— Не — въздъхнах.

— Какво чакаш, да не мислиш, че ще падне от небето право в скута ти? Това ли е?

— Вчера бях на интервю в „Блейн и съдружници“ — отвърнах й и с всяка изминала секунда сърцето ми се свиваше. — И следващата седмица имам още едно в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“. Също така съм на път да се явя на прослушване за ролята, за която мечтая цял живот, така че може ли за поне пет шибани секунди да се престориш, че ти пука?

Какво каза, млада госпожице?

— Не си тук. — Очите ми се насълзиха. — Не си тук. Имаш ли представа колко мащабна ще бъде тази продукция?

— Ще ти платят ли? Да не би да го финансира Нюйоркската балетна компания?

— Не за това става въпрос. Казах ти хиляди пъти колко важно е това прослушване за мен. Миналата вечер ти се обадих, за да ти напомня, и ще бъде наистина страхотно, ако с татко се появите и покажете, че вярвате в мен.

— Обри… — Тя въздъхна. — Вярвам в теб. Винаги съм вярвала, но точно сега съм по средата на важно изслушване, за което вярвам си прочела във вестниците. Също така предполагам знаеш, че да си професионална балерина не е стабилна кариера. Не мога да зарежа богатите си клиенти само за да те гледам как пристъпваш на пръсти по сцената…

— Казва се танцуване на палци.

— Както и да е — каза тя. — А и това е просто прослушване. Сигурна съм, че аз и баща ти няма да сме единствените родители, които няма да се появят. След като се дипломираш и влезеш в правния факултет ще разбереш, че балетът може да бъде само хоби, и ще бъдеш благодарна за това, че те накарахме да запишеш двойна специалност.

— Балетът е мечтата ми, майко.

— Това е просто прищявка, а и вече си надраснала годините, в които можеш да се превърнеш в професионалистка. Спомняш ли си, че на шестнайсет се отказа? Сега ще се откажеш отново и това ще бъде за добро. В интерес на истината…

Затворих. Не исках да слушам още една от нейните убиец-на-мечти речи и това, че беше нарекла балета просто „прищявка“, ме беше разгневило. Танцувах от шестгодишна и самата тя беше пръснала доста пари по частни уроци, костюми и конкурси.

Единствената причина, поради която се „отказах“ на шестнайсет беше, че си счупих крака и не можех да танцувам повече. Проявих слаб интерес към правото само защото нямаше какво да правя по време на рехабилитацията си, освен да чета.

Сърцето ми винаги е принадлежало на балетните пантофки и това никога нямаше да се промени.

— Обри Евърхарт? — Изведнъж някакъв мъж извика името ми от входната врата на театъра. — Ти ли си Обри?

— Да.

— Ти си следващата. Имаш пет минути.

— Идвам. — Натъпках чантата си в шкафчето и преди да успея да го затворя, телефонът ми звънна. Знаейки, че това е майка ми, която ще ми предложи едно от нейните кофти извинения, едва се сдържах да не изкрещя, докато натисках зелената слушалка.

— Моля те, спести ми извиненията си, защото не означават нищо за мен.

— Обадих се, за да ти пожелая късмет — каза дълбок глас.

— Две минути!

Един от сценичните работници се втренчи в мен и ми направи знак с глава към сцената.

— Торо? — Обърнах гръб на сценичния работник. — За какво да ми пожелаеш късмет?

— Миналата седмица ми спомена, че си на някакво прослушване. Днес е, нали?

— Да, благодаря ти.

— На път си да сбъднеш мечтата си, но не звучиш много ентусиазирана.

— Как мога да бъда, след като собствените ми родители не вярват в мен?

— Ти си на двадесет и седем — подигра ми се той. — Майната им на родителите ти.

Засмях се, чувствайки се виновна.

— Искаше ми се да е толкова просто.

— Но то е. Майната им. Сама си изкарваш парите, и въпреки че не знаеш всичко за правото, изглежда си доста свестен адвокат.

— Ще го запомня — казах, опитвайки се да прогоня последните му думи надалеч. — Шокирана съм, че си запомнил кога е прослушването ми.

— Не съм.

Той затвори и бях сигурна, че в този момент се усмихва.

— Петнадесет секунди, госпожице Евърхарт!

Сценичният работник грабна ръката ми и ме избута на сцената.

Усмихнах се на съдиите и застанах в пета позиция — ръцете над главата ми, очаквайки първите звуци от композицията на Чайковски. Чу се шумолене на хартия, някой от публиката се прокашля и тогава музиката започна. Трябваше да изпълня арабеска, пирует и след това танца, който бях репетирала през изминалия месец и половина, но се отказах. Въпреки че това беше единственият ми шанс да впечатля съдиите, реших да танцувам както аз искам. Затворих очи и започнах да правя пирует след пирует, фует след фует. Дори не танцувах в такт с музиката и бях сигурна, че пианистът беше объркан, докато се опитваше да влезе в моя ритъм. Демонстрирах всеки скок, който знаех, като изпълних перфектно всеки един от тях, и когато пианистът се отказа и изстреля последната нота, аз застанах отново в пета позиция и се усмихнах. Нямаше аплодисменти, нито овации. Опитах се да прочета по лицата на съдиите дали са се впечатлили поне малко, но не успях.

— Това ли е всичко, госпожице Евърхарт? — попита единият от тях. — Може ли госпожица Лейтън Рейнолдс да излезе на сцената, моля?

Промърморих едно „Благодаря“, преди да сляза от сцената и да изляза от театъра. Не си направих труда да гледам другите прослушвания. През останалата част от следобеда обикалях из университета и се опитвах да не заплача. Едва когато бях сигурна, че сълзите ми няма да потекат, изпратих имейл на Торо — единственият човек, който можеше да ме накара да се почувствам по-добре.

Тема: Мисля си…

«Една вечеря, една нощ, без повторения.» Евтин или скъп ресторант? Ти ли плащаш за вечерята и хотелската стая? Или поделяш разходите с жената, с която си?

Ализа“

Тема: Отговор: Мисля си…

Скъпа вечеря, апартамент в петзвезден хотел, аз плащам за всичко. Искаш ли да направя няколко резервации за нас и да ти покажа?

Торо“

Тема: Отговор: Отговор: Мисля си…

Разбира се, че не. Няколко резервации? Какво стана със «само една»?

Ализа“

Тема: Отговор: Отговор: Отговор: Мисля си…

Казах ти, че ще направя изключение с теб. Днес инвестирах в кашон с хартиени торби.

Торо“

Засмях се и погледнах към часовника си. Беше пет часа и бях сигурна, че резултатите от прослушването са обявени още преди няколко часа, но бях твърде изплашена да ги видя. Всичко, което исках, беше шанс да съм дубльор на този, който бе взел водещата роля, или поне да съм член на лебедовото тяло.

Защо си бях прецакала програмата? Какво, по дяволите, си мислех?

След като едва не се побърках, се принудих да се върна обратно в театъра и да погледна листата за кастинга. Когато пристигнах, имаше огромна тълпа пред табелата с резултатите и навсякъде се носеха обичайните „Вътре съм!“ или „Как са могли да не ме изберат?“.

Пробих си път през всички и погледнах, търсейки името си в листата за второстепенния каст, но не го открих.

Посмях да погледна и към листа за главния каст и там, точно срещу водещата роля на белия и черния лебед Одета, беше моето име в удебелен шрифт.

Зяпнах невярващо и избухнах в сълзи, подскачайки нагоре и надолу. Исках да се обадя на майка ми и да й съобщя добрите новини, но само при мисълта за това, сърцето ми падна в петите.

Знаех, че точно в този момент тя най-вероятно обясняваше на баща ми как съм й затворила телефона, и че той трябва да се увери, че знам кой дърпа конците и кой плаща за обучението ми: „Ако зарежеш предварителното право, ще спрем да пишем чекове. Правото плаща за уроците ти, а не балета“.

* * *

Повдигнах разранените си крака от кофата с лед и нежно ги подсуших с кърпа. Нямах представа как щях да се справя с водещата роля, класовете и потенциалния стаж, но нямах избор.

Въздъхнах и погледнах календара на бюрото ми, на който бях надраскала „Подготвителен ден за интервю“ в днешното квадратче. Предстоящото ми интервю с „Грийнууд, Бах и Хамилтън“, една от най-престижните фирми в щата, беше много повече от просто интервю. Беше цял процес и всеки студент-стажант знаеше, че да бъдеш стажант в тази фирма можеше да направи чудеса за автобиография ти.

Не беше никак лесно да започнеш стаж там. Провеждаха четири кръга на телефонни интервюта, три онлайн теста и изискваха всеки кандидат да напише няколко доклада преди окончателното интервю с партньорите. Бях преминала през телефонните интервюта и тестовете, но докладите и прочитането на хиляди страници от всякакви случаи бяха нещо, което не очаквах. Дори си бях помислила, че са ми изпратили погрешен пакет, затова им се обадих и казах: „Мисля, че пакетът ми е разменен с този на кандидатите, идващи от правно училище.“ Секретарката просто ми се изсмя.

Увери ме, че са изпратили на всички — незавършилите и тези с бакалавърска степен — еднаква пратка, и че фирмата очаква от нас да дадем най-доброто от себе си.

— Не се тревожи — каза ми тя. — Не очакваме да си перфектна. Просто искаме да видим как работи умът ти.

Грабнах случая, който ми създаваше най-големи неприятности и го поставих в скута ми, след което влязох в сайта на „Грийнууд, Бах и Хамилтън“, за да се запозная с тримата партньори, които щяха да ме интервюират.

Грийнууд, основателят на фирмата, имаше сиви коси и очила с метални рамки. Той изтъкваше, че Харвард е причината за това да са толкова взискателни и изчерпателни и се хвалеше, че през тридесетгодишната си практика, той бе имал най-високите проценти на победа в страната.

Бах, съдружник във фирмата от малко повече от десет години, беше плешив мъж в началото на четирийсетте, макар че изглеждаше доста по-стар. Беше работил здраво, за да си проправи път нагоре и се описваше като „трудолюбив човек с безпрецедентна страст“. Ето защо Грийнууд не е имал друг избор, освен да му предложи да стане партньор. Той беше вторият с най-високи проценти на победи в страната.

Последен беше Хамилтън, Андрю Хамилтън, който беше… мамка му, този мъж беше невероятен. Опитах се да игнорирам снимката му и да се съсредоточа върху биографията му, но не можех. Сините му очи, дълбоки и проницателни, се взираха право в мен. Късата му тъмнокестенява коса молеше пръстите ми да се заровят в нея. Имаше лице на гръцки бог, абсолютно симетрично с перфектен тен, силна и изваяна челюст и пълни устни, които бяха извити в усмивка.

Въпреки че снимката показваше само горната част на тялото му, от начина, по който то изпълваше костюма, можех да си представя твърдите и очертани мускули под него. Бях се подмокрила, докато се взирах в снимката му.

Фокусирай се, Обри!

Странно, но неговата биография беше най-кратка от всички. Не пишеше къде и кога е завършил, нито пък кога е станал партньор. Нямаше абсолютно нищо за миналото му. Отстрани до снимката му беше изписано, че „за фирмата е чест да имаме такъв уважаван и доказан адвокат в отбора си“. О, и че той обожава шоколад.

Много информативно, няма що.

Копирах всички биографии в уорд документ и се обадих на Торо.

— Добър вечер, Ализа — отговори той, и както обикновено, само при звука на гласа му се разтопих. Заклевам се, че този глас може да ме убеди да направя почти всичко.

— Хей, ъмм…

— Да?

Господи, обичах шибания му глас… Не беше казал почти нищо, но вече бях възбудена.

— Обади ми се само за да те слушам как дишаш ли?

Можех да се обзаложа, че се усмихва.

— Всъщност, да — извъртях очи. — Наслаждаваш ли се на звуците, който издавам?

— Щях да им се наслаждавам много повече, ако беше под мен.

Изчервих се.

— Ъмм…

— Случаят, Ализа. — Той се засмя. — Разкажи ми за последния си случай.

— Вярно, ъм… — прочистих гърлото си. — Дълга история, но накратко клиентът ми носел пистолет в банката и е забравил да дръпне предпазителя. Някой се блъснал в него и той инстинктивно бръкнал в джоба си, като, без да иска, натиснал спусъка и се прострелял в крака.

— Откога се занимаваш и с криминални случаи? Мислех, че специалността ти е корпоративна.

Мамка му!

— Така е, но в този случай правя услуга на приятел.

— Хмм, да видим. Приятелят ти го очакват от две до пет години във федерален затвор, ако няма допълнителни обвинения. С коя част по-точно имаш нужда от помощ?

— С пледоарията. Той не наранява никого, освен себе си.

— Има ли лиценз за оръжието?

— Не — хвърлих поглед в бележките си.

— Тогава съм сигурен, че прокуратурата ще убеди съдебните заседатели, че той е носел този пистолет в банката с намерение да навреди и на някой друг, освен на себе си.

— Ами, аз… — Погледнах към листите, лежащи в скута ми. — Какво, ако вече съм се отказала от случая?

Той въздъхна.

— Обади се на прокуратурата и се опитай да си го върнеш. Ако ти откажат, не обжалвай.

— Да не обжалвам? Да не си се побъркал?

— А ти? Кой корпоративен и сравнително неопитен адвокат се съгласява да поеме криминално дело, а после се отказва?

— За твоя информация това е една зада… — покашлях се. — Няма значение. Да ми кажеш да не обжалвам е същото като да ми кажеш, че трябва да пледирам за виновен.

— Ако случаят е такъв, бих казал, че трябва да се признае за виновен — звучеше раздразнен. — Да не обжалва е най-добрата опция на твоя клиент и всеки истински адвокат знае това. Сигурна ли си, че си си взела изпитите за адвокат?

— Нямаше да ме поканят в LawyerChat, ако не бях, нали? — Сърцето ме заболя при тази лъжа. — Просто искам да избегна затвор за клиента си.

— Тогава трябва да се придържаш само към корпоративното право — имаше усмивка в гласа му. — Клиентът ти ще отиде в затвора и ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Единственото нещо за договаряне в неговия случай е колко време ще прекара там. С какво друго мога да ти помогна? Трябва ли да ти изнасям лекции за разликата между виновен и невинен?

Извъртях очи и захвърлих папката настрани.

— Както винаги се държиш снизходително, когато ми помагаш. Благодаря ти!

— Удоволствието е мое — каза той. — Трябва да те попитам нещо важно.

— Относно случаят ми?

— Не — засмя се тихо. — Как изглеждаш?

— Какво? — прошепнах. — Какво каза?

— Чу ме. След като едва ли някога ще те видя, искам да знам. Как изглеждаш?

Изправих се и застанах пред огледалото, взирайки се в отражението ми.

— Не съм сигурна как трябва да отговоря на това.

Трябваше да сменя темата и то бързо. От всичко, което ми беше разказал за срещите си през последните месеци, знаех, че видът, който най-много харесва и го заинтригува като никой друг е блондинка с леко извити, плътни устни.

Като мен.

Много пъти се бях опитвала да си представя как изглежда той. Тъмнокос, може би? Русокос? С устни, създадени за целувки и зелени очи? Стегнат корем с не шест, а осем плочки, стигащи до изкусителното V, което направо молеше да бъде облизано с език.

Не ми беше споменавал дали работи всеки ден.

Бях повече от сигурна, че е привлекателен — трябваше да е, щом толкова много жени му връзваха в сайтовете за запознанства, но всеки път, в който умът ми създаваше негов образ, се убеждавах, че съм си го представила погрешно.

— Знаеш ли какво? — казах, изтръгвайки се от мислите ми. — Не съм добра в това да описвам неща. Как изглеждаш ти?

— Изглеждам като мъж, който иска да те изчука.

По гръбнака ми се спуснаха тръпки.

— Това не е описание.

— Какъв цвят е косата ти?

Вече не звучеше развеселено и бях сигурна, че тази вечер няма да ми позволи да променя темата и да се измъкна.

— Червен.

Издърпах ластика, който държеше русите ми кичури в кок и те се посипаха по раменете ми.

— Колко е дълга?

— Къса е.

— Хмм, ами очите ти?

Загледах се в синьо-сивите си ириси.

— Зелени, светлозелени.

— Имаш ли лунички?

— Не.

Поне това беше истина.

— А устните ти?

— Искаш да знаеш дали са тънки или големи и плътни?

— Искам да знам как ще изглеждат увити около пениса ми.

Ахнах.

— На срамежлива ли ще се правиш тази вечер? — На заден фон чух как пуска няколко кубчета лед в чашата си. — Колко от пениса ми можеш да поемеш в устата си, как мислиш?

Запазих мълчание, а дишането ми започна да се забавя.

— Ализа? — Гласът му беше тих. — Ще ми отговориш ли?

— Трудно ми е да предвидя нещо такова, след като никога не съм го правила.

Чух го как си поема дълбоко дъх и линията остана напълно безшумна. Мислех, че ще ме попита как съм успяла да правя секс с гаджетата си в миналото, без изобщо да им направя свирка, но той не го направи.

— Хмм. Естествена червенокоса ли си?

— Има ли някакво значение? — Преместих се на леглото ми. — Очевидно е, че не съм твоят тип.

— Имам предпочитания, а не тип, и умна и устата червенокоска, която никога не е поемала пенис в устата си, е повече от достойна за изключение.

Пъхнах палец под гащичките ми и ги свалих, преди да се плъзна в леглото.

— Твърде жалко, че не съм девственица с неоткъснато цвете, нали?

— Не чукам девственици. — Той замълча. — Но имайки предвид факта, че ти и аз никога не сме се чукали, можеш да се броиш за такава.

Усетих влага между бедрата ми и зърната ми се втвърдиха.

— Силно се съмнявам…

— Уморих се от това, че мога да разговарям само по телефона с теб, Ализа.

Мълчание.

— Трябва да те видя — звучеше напрегнато. — Трябва да те изчукам…

— Торо…

— Не, чуй ме — в гласа му прозвуча предупреждение. — Имам нужда да се заровя дълбоко в теб, да усетя как вагината ти тупти около пениса ми, докато крещиш името ми, истинското ми име.

Плъзнах ръка между бедрата си и започнах да галя клитора си. Бавно отначало, а после бързо и все по-бързо, докато в ухото ми звучеше задъхания му глас.

— Бях много търпелив с теб. — Гласът му заглъхна. — Не мислиш ли?

— Не.

— Бях — каза той. — Опитвам се да си представя колко мокра можеш да станеш, колко силно ще крещиш, докато облизвам гърдите ти, а ти ме яздиш. Колко силно ще дръпна косата ти, когато те наведа върху бюрото ми и те чукам, докато вече не можеш да си поемеш дъх… от умора.

Затворих очи и със свободната си ръка стиснах с палец и показалец твърдото като камъче връхче на едната ми гърда.

— Давам ти две седмици, за да решиш.

— Какво?

— Две седмици — прошепна той. — След две седмици ще се срещнем и аз ще притежавам всеки сантиметър от теб.

— Не мога… н-не мога да се съглася.

— Ще го направиш. — Дишането му беше в синхрон с моето. — И в секундата, в която го сториш, ще ме искаш отново и отново, а аз ще ти напомня за всичко, с което ме дразнеше през изминалите шест месеца.

Бях безмълвна. Клиторът ми се подуваше с всяко потриване на пръстите ми и дишането ми ставаше все по-забързано.

— Отначало ще бъда нежен — прошепна той. — Особено, когато дръпна косата ти и плъзна пениса си в устата ти, показвайки ти точно как ми харесва да бъда смукан.

— Спри — задъхвах се. — Моля те, спри.

— Повярвай ми, няма.

— Торо…

Краката ми трепереха.

— Не мога повече само да говоря с теб… Трябва да те усетя и да те вкуся. Кажи да!

Прехапах устни и бях сигурна, че ако още веднъж ме попита, ще кажа „да“.

— Ализа.

Молеше ме. Бях готова да изкрещя „Да! Да!“

— Обещай ми, че след две седмици ще ми позволиш да те изчукам.

Сякаш устата ми беше под негова власт и бях сигурна, че ако пусна прехапаните си устни, ще кажа „да“, ето защо затворих.

Останах със затворени очи, докато оргазмът ме разтърсваше, и изкрещях трите „да“, които той не можеше да чуе. Когато най-накрая спрях да треперя, се превъртях, грабнах една възглавница и я притиснах до гърдите си.

Преди да се унеса в сън, чух телефонът ми да звъни под мен.

Беше съобщение от Торо.

„Ще приема това за «да». Четиринадесет дни.“