Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (23)

22

Когато Завала се върна при офиса на Хенли, пламъците бяха вече потушени и пожарникарите прибираха съоръженията си. Завала премина жълтата полицейска преграда, като махна важно със служебната си карта от НАМПД. Завря я почти в носа на пожарния инспектор и после бързо я прибра в портфейла си. Нямаше желание да търси обяснения за причините, накарали служител от федерална океанографска агенция да души около пожар в Сан Диего.

Инспекторът, на име Конърс, съобщи за хеликоптера и как свидетели забелязали странна светкавица преди експлозията, но не изключвал възможността от експлозия вътре в сградата. Завала не го винеше за това. В Сан Диего, нападенията на канцеларии с въоръжен хеликоптер не бяха всекидневие.

— Как е пострадалата? — попита той.

— Добре е, според последните данни — отвърна Конърс. — Двама мъже я измъкнали от помещението, преди да избухнат пламъците.

Завала благодари на Конърс и отиде до близкия ъгъл, за да спре такси. Докато вдигаше ръка, до бордюра спря черна кола. Зад волана беше агент Мигел Гомес. Човекът на ФБР се пресегна над седалката и отвори вратата. Завала влезе.

Гомес го погледна, с познатия израз на неизмерима досада.

— Нещата определено се пораздвижиха, откакто се появихте в града с партньора си — констатира агентът. — Само часове, след като дойдохте в канцеларията ми, Фермерът и помиярският му адвокат издимяха. Що не останете някой и друг ден? Цялата мексиканска мафия и приятелчетата им ще се самоунищожат и аз ще остана без работа, което ме устройва напълно.

Завала се засмя.

— Още един път благодаря за помощта в Тихуана!

— Като компенсация за риска да предизвикам международен скандал, вмъквайки отряд снайперисти на чужда територия, може би ще ме осведомите, какво точно става тук?

— Ще ми се да разбера — отвърна Завала и сви рамене. — Какво е станало с Педралес?

— Движел се в бронирания си автомобил през Колонна Обрера — предградие на главорези, западно от Тихуана. Имал охрана в джипове отпред и отзад. Ударили най-напред предния. След миг гръмнала и колата на Педралес. Трябва да е ударена наистина сериозно, защото била направена на танк. Шофьорът на задната кола бързо обърнал и издухал.

— Това ще е била противотанкова ракета.

Гомес впери в Завала черните си, изпитателни очи.

— Мексиканската полиция намерила на мястото стартова установка за рамо от шведска противотанкова ракета „Густав“.

— Шведите нападат мексикански наркобарон?

— Много бих искал. Но оръжието се продава по световните пазари. Сигурно го има и по сергиите. Изстрелва се от рамо. Казаха ми, че двама души могат да пуснат за една минута шест ракети. Какво знаете за тая история с Хенли?

— Тъкмо напуснахме сградата с Кърт, когато забелязахме зелен хеликоптер да виси пред прозореца на офиса му. Върнахме се и чухме експлозията, докато бяхме в асансьора. Някой забелязал светкавица. Би могло да е от ракета.

— Колко ракети са необходими за ликвидирането на един търчи-лъжи? Адвокатска шега.

— Нещо не виждам Хенли да се смее!

— Той никога не е имал чувство за хумор. Би казал, че стореното е прекалено. Някой наистина здравата се е амбицирал да го махне, щом се е навил на чак такива усилия. — Гомес замълча за миг. — Защо се върнахте в сградата?

— Кърт смяташе, че хеликоптерът прилича на оня, който видяхме в Баха, след експлозията.

— Значи, вече бяхте говорили с Хенли?

Гомес може и да изглеждаше заспал, но не пропускаше и дума, помисли си Завала.

— Разпитвахме го за тортилената фабрика. Каза, че някакъв посредник от Сакраменто го свързал с клиент, който искал фирма за прикритие в Мексико. Хенли свързал клиента с Педралес.

— Как се казва посредникът?

— Джоунс, но не си хабете времето! Той е мъртъв.

Гомес се усмихна.

— Не ме изненадвате. Колата му гръмна.

— Изхвърчал от пътя. Предполага се, че е нещастен случай.

Приближи се мъж в тъмносин костюм и почука на прозореца. Агентът му кимна и се обърна към Завала:

— Викат ме. Да поддържаме връзка! — После премина на испански: — Ние, мексикано-американските люти чушки, трябва да се държим един за друг.

— Определено! — отвърна Завала, докато отваряше вратата. — Тръгвам за Вашингтон. Обадете ми се в централата на НАМПД, ако мога да бъда от полза!

Завала беше напълно откровен с агента, до известна степен. Нарочно не му каза за наученото от Хенли, във връзка с „Мълхоланд грууп“. Не че допускаше ФБР да се втурне със заповед за обиск през главния им вход, но не му се щеше да усложнява собственото си разследване. Като се върнал в хотела, той поиска от телефонната централа номера на „Мълхоланд“ и им се обади. Любезна секретарка с приятен глас му даде напътствия, как да стигне до тях. Помоли администратора да му наеме кола и след малко пое на север към Лос Анжелис.

Излезе от холивудската магистрала и попадна в типично калифорнийски лабиринт от наблъскани един до друг жилищни блокове, с пръснати тук-там търговски площади. Завала не знаеше какво точно да очаква, но след експлозията в Баха и малко екстравагантната смърт на Хенли и Педралес, остана изненадан от голямата табела, върху административна сграда, притисната между пица „Хът“ и офиси под наем.

Фоайето беше просторно и приветливо. Поздравилата го с добре дошъл секретарка беше същата, която му даде инструкции по телефона. Не се наложи да прибягва до латиноамериканския си чар. Тя с готовност отговаряше на въпроси за компанията, засипа го с брошури и го насърчи да се обажда всеки път, когато се нуждае от услуги в хидро-инженерната област. Завала се върна в наетата кола, седна зад волана и с поглед към непретенциозната фасада, се запита какво да прави нататък. Звънна клетъчният му телефон. Остин се обаждаше от главната квартира на НАМПД.

— Нещо ново в твоя ресор? — попита той.

— В момента седя пред „Мълхоланд грууп“ — отвърна Завала. Разказа му какво е направил. На свой ред Остин го информира за посещението си в центъра „Гебер“, за разговора с Бъз Мартин и за откритото от Макс.

— Свършил си дяволски повече от мен — отбеляза Завала.

— Засега все до задънена улица. Тръгвам за Купърстаун следобед, да видя дали ще мога да изясня загадката около този пилот на летящо крило. Докато си в Л. А., би могъл да поразровиш около тия от „Гогщад“.

Разбраха се да съпоставят резултатите на другия ден във Вашингтон. Завала затвори и отново се обади, за да поиска номера на „Лос Анжелис таймс“. Свърза се с новинарите и поиска Ренди Коен от икономическата секция.

След малко чу момчешки глас:

— Джо Завала, каква приятна изненада! Как си?

— Добре, благодаря. А как се чувства най-добрият репортер западно от Мисисипи?

— Правя каквото мога, с помощта на малкото мозъчни клетки, които са ми останали след нашите удавени в текила нощи. Още ли държиш НАМПД на повърхността?

— Всъщност, тук съм по служебна задача и се питах, дали не би помогнал.

— Винаги съм готова да направя каквото мога за старо колежанско приятелче.

— Благодаря ти, Ренди. Трябва ми информация за една калифорнийска компания. Чувал ли си за корпорация „Гогщад“?

Другият край на линията онемя. После Коен попита:

— „Гогщад“ ли каза?

— Именно. — Джо произнесе името по букви, за да няма недоразумения. — Говори ли ти нещо?

— Обади ми се пак на тоя номер! — каза Коен и затвори.

Завала направи, каквото му казаха. Отново чу гласа на Коен:

— Извинявай, че така те отрязах! Сега съм на мобилния си телефон. Къде се намираш?

Завала описа местонахождението си. Коен познаваше района и му каза да отиде в близко кафе. Завала допиваше второ еспресо, когато в кафето влезе репортерът. Забеляза седналия на бара Завала и му се усмихна. Отиде при него и здраво разтърси ръката му.

— Господи, изглеждаш прекрасно, Джо! Не си мръднал въобще.

— И ти не си — отвърна Завала и беше прав. Журналистът изглеждаше почти както по времето на общата им работа в университетския вестник. Бе добавил някое кило върху тънката си фигура и черната му брада имаше няколко сиви косъма, но все още се движеше като кулокран, а сините му очи, блещукащи зад очила в рогови рамки бяха живи, както винаги.

Коен си поръча двойно кафе с мляко и поведе Джо към една усамотена маса. Отпи от кафето си и след като го оцени на шестица, се приведе над масата и тихо попита:

— И така, стари приятелю, защо НАМПД се интересува от „Гогщад“?

— Сигурно си чул за загиналото стадо китове край Сан Диего?

Коен кимна.

— Открихме евентуалната причина за смъртта, им в дейността на един завод на полуостров Баха. Свързан с „Мълхоланд грууп“. „Гогщад“ им е шапка.

Коен присви очи.

— Какъв завод?

— Само не се смей! За тортили.

— Не ми е смешно нищо, което е свързано с тая структура.

— Значи ги знаеш.

— И зъбките им знам. Затова се шашнах, когато попита. Аз съм в екип, който рови около „Гогщад“ почти от година. Ще пуснем поредица материали, под заглавие „Водни пирати“.

— Мислех си, че пиратството си е отишло с Капитан Кид.

— Това надхвърля и най-смелите мечти на капитан Кид.

— Какво те насочи към тях?

— Слепият късмет. Издирвахме корпоративни обединения. От потайните, които не влизат в челните страници, но имат не по-малко влияние върху живота на обикновените хора. Започнахме да проследяваме една и съща, едва забележима нишка. Също като ловец, който попада все на една, полузасипана от снега следа.

— Следата на „Гогщад“.

Коен кимна.

— Отне ни месеци да ги идентифицираме и все още разполагаме само с част от картината. „Гогщад“ е чудовищно голяма. С холдинги, които управляват стотици милиарди, може би е най-големият конгломерат в световната история.

— Признавам, че не съм редовен читател на „Уолстрийт джърнъл“, но съм изненадан, че не съм чувал за тая корпорация, ако тя е така гигантска, както разправяш.

— Не се притеснявай! Те харчат милиони за прикриване на следите. Използват плащания под масата, подставени фирми и всякакви други известни и неизвестни номера. Да благодарим на бога за компютрите! Вкарахме данните си в Географската информационна система. ГИС обвързва базата данни с географската карта. Системата се използва от полицията за проследяване дейността на международните престъпни картели. Разполагаме с няколко забележителни графики, които демонстрират мощта на „Гогщад“ в световен мащаб.

— Кой стои зад тази суперструктура?

— Убедени сме, че юздите държи една личност. Казва се Бринхилд Сигурд.

Женкарската репутация на Завала не беше мит. Като чу женско име, веднага наостри уши.

— Разкажи ми за мис Сигурд!

— Нямам кой знае колко за разказване. Никога не е влизала в класацията на най-могъщи жени в списание „Форчън“, макар че напълно заслужава да я оглави. Знаем, че е родена в САЩ от скандинавски родители, учила е в Европа и по-късно основава инженерингова компания, наречена „Мълхоланд грууп“.

— Току-що бях там. Трябваше да се видя с дамата.

— Нямаше да можеш. Тя все още се води президент, но никой не я вижда.

— Не разбирам защо са толкова скромни. Улицата им не се казва „Мълхоланд“.

Коен се усмихна снизходително.

— Чувал ли си някога за скандала в Оуънс вели?

— Мисля, че имаше връзка с водоснабдяването на Лос Анжелис.

— Така е. Днес е трудно да се повярва, но в двадесетте години на двадесетия век Л. А. е само едно малко градче в пустинята. За да се развива, му трябва вода. Най-близкият голям водоизточник се намира край задрямалото градче Оуънс вели, на повече от триста километра на север. Л. А. тихомълком праща хора там и те изкупуват правата върху реката. Докато местните се усетят за какво става дума, вече е късно да се направи каквото и да е. Водата им тръгва към Лос Анжелис.

— А какво става с Оуънс вели?

— Пресъхва. — Коен се усмихна зло. — Обаче по-голямата част от водата, за която платили данъкоплатците, заминала за долината Сан Фернандо, а не към града. Неколцина местни бизнесмени преди това изкупили на безценица сухата долина. Когато водата дошла, цените ударили небето, а спекулантите гушнали милиони. Организатор на цялата операция бил човек на име Уилям Мълхоланд.

— Интересно. Къде е мястото на „Мълхоланд“ в системата на „Гогщад“?

— „Мълхоланд“ е семето, от което пониква „Гогщад“. Сега е клон, който осигурява инженерингови услуги за майката.

— С какво точно се занимава „Гогщад“?

— Първоначално с производство на тръби, енергия и строителство. Впоследствие се разпростират във финансови институции, застрахователно дело, медии. През последните години съсредоточават усилията си в едно направление — синьото злато.

— Аз знам само четиринадесеткаратовото.

Коен вдигна чашата пред себе си.

— Водата ли е синьо злато?

— Да. — Коен нагласи чашата срещу светлината, сякаш беше пълна със скъпо вино и отпи голяма глътка. — Водата вече не е естествено право, а стока, която може да стигне по-висока цена от нефтопродуктите. „Гогщад“ е водещ играч в този бизнес. Разполага с контролния пакет акции на водоснабдяващите компании в сто и петдесет страни на шест континента и държи кранчето на повече от двеста милиона души. Най-крупната им операция беше прокарването на законопроекта за приватизиране на Колорадо.

— Четох нещо по въпроса. Разкажи ми!

— Река Колорадо е основен водоизточник за западните и югозападни щати. Хидросистемата винаги се е управлявала от федералните власти, които в сътрудничество с местните щатски и градски управи, са изградили всичките огромни язовири и резервоари. Законът отнема контрола над системата от правителството и го предава в ръцете на частни компании.

— Приватизацията е често срещано явление в наши дни. Има даже частни затвори. Защо да няма частни водоснабдителни системи?

— Точно с този аргумент са предложили законопроекта. Отделните щати се борят за водата от дълги години. Тонове пари са отишли по съдилищата. Поддръжниците на идеята заявяват, че така ще се сложи край на тая история. Водата ще се изразходва по-ефективно. Инвеститорите щели да направят големи капиталовложения за подобряване дейността на системата. Но да спечелят им помогна сушата. Градовете изпитват недостиг от вода и хората са уплашени.

— Каква е ролята на „Гогщад“ в цялата история?

— Както изглежда отвън, Колорадската хидросистема ще се управлява от група независими компании, които ще обединят усилията си.

— Ще разпределят всичко?

— Такава е идеята. Единственият проблем е в това, че всяка една от тия компании е тайно притежание на „Гогщад“.

— Тоест, контролът над Колорадо е в техни ръце?

Коен кимна.

— Те правят същото, но в по-малък мащаб, в цялата страна. Сключили са договори да добиват вода от ледниците в Аляска. Интересите им обхващат Канада, която разполага с най-големия воден ресурс в Северна Америка. Вече са прибрали по-голямата част от водата в Бритиш Кълъмбия. Скоро и Великите езера ще се превърнат в резервоари на „Гогщад“.

Завала подсвирна тихичко.

— Това е плашещо, но се вписва в идеята за глобализация, за концентрирането на стопанска мощ в по-малък брой ръце.

— Така е. Придобиването на право на собственост върху най-ценния ресурс на страната е напълно законно, независимо дали ни харесва или не. Но „Гогщад“ не играе по правилата и това плаши повече.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти дам един пример. Конгресменът Джереми Кинкейд се бореше срещу законопроекта Колорадо със зъби и нокти. След приемането му заплашваше, че ще предизвика законодателна процедура за отмяна. Загина при нещастен случай.

— Много хора загиват така.

Репортерът извади от джоба си карта на света и я разгъна върху масата. Започна почти да шепне:

— Виждаш ли тия червени квадратчета? Не си прави труд да ги броиш! Десетки са.

— Придобивки на „Гогщад“?

— Може и така да се каже. В хода на експанзията си, те се натъкват на съществуващи вече играчи — компании и общини, които контролират водоснабдяването в други страни. В редица случаи те оказват съпротива. — Почука с пръст по картата. — Съпоставихме времето на съответните придобивки с данни за персонала на засегнатите страни. Навсякъде, където има червено квадратче, трансакцията е съвпадала с „нещастен случай“, засягащ заинтересовано лице. Понякога топмениджъри просто изчезват безследно.

— Значи, или „Гогщад“ използват гангстерски методи, или страхотно им върви.

— Сам прецени! За последните десет години са придобили наднационални вододобивни и водоснабдителни компании във Франция, Италия, Великобритания и Южна Америка. Приличат на Борг, оная извънземна цивилизация от „Стар трек“, която увеличава мощта си, като включва в себе си чужди видове. Придобитите в Азия и Южна Африка водни концесии… — Коен прекъсна задъханото си изложение. Погледът му се стрелна към вратата. Отпусна се, когато видя да влизат майка с дете.

Завала вдигна вежди, но не каза нищо.

— Извинявай! — промълви Коен. — От цялата тая работа ме тресе параноя.

— Малко параноя може да се окаже здравословна, приятелю.

Коен зашепна отново:

— Може би си имаме „къртица“ в новините. Затова те накарах да позвъниш на клетъчния ми телефон. — Започна нервно да почуква с лъжичката. — Много странни неща стават в редакцията.

— Какви, например?

— Не мога да кажа точно. Файлове излизат не във вида, в който съм ги въвел. Непознати се размотават в сградата. Особени погледи.

— Сигурен ли си, че не си въобразяваш?

— И други от екипа са го забелязали. По дяволите! Толкова ли ми личи?

— Даже и мен изнервяш.

— Добре. Държа да те изнервям. Не допускам, че „Гогщад“ ще се поколебае да види сметката на всеки, който застане на пътя му.

— Който води към?

— За мен е ясно, че се стремят да овладеят водоснабдяването в световен мащаб.

Завала се замисли над това обобщение.

— Това е голям залък. Извършеното в Европа и Северна Америка е доста впечатляващо, но по силите ли е само на една компания да заграби всичката вода по света?

— Не е толкова трудно, колкото си мислиш. Сладководният запас на земята е по-малко от половин процент от общия. Останалото е морска вода или сладка, но скована във вечен лед или скрита дълбоко под земята. Голяма част от наличната е твърде замърсена и не може да се използва, а светът се нуждае от все повече и повече.

— Но по-голямата част от тази вода не е ли все още под контрола на различни лица и правителства?

— Вече не. „Гогщад“ издирва евентуалните водоизточници и веднага иска концесия срещу най-разнообразни примамки. Щом стъпят там, започват подкупи, изнудвания и още нещо, докато придобият право на собственост. През последните пет години са засилили невероятно много темповете на приватизация. Процесът се улеснява и от обстоятелството, че съгласно новите международни конвенции, една страна не е вече собственик на водата си. За бога, Джо, това е отново Оуънс вели, само че в световен мащаб!

— Твоята мегакомпания прилича на гигантски октопод.

— Сполучлива аналогия, макар и малко изтъркана. — Извади червен молив от джоба си и начерта няколко линии по картата. — Ето ти ги пипалата. Водата тръгва от Канада и Аляска към Китай. От Шотландия и Австрия — към Африка и Близкия Изток. Австралия има договори за износ към Азия. Гледано отгоре, намесени са разностранни интереси. Но всъщност, конците дърпа „Гогщад“.

— Как ще транспортират всичката тая вода?

— Компания на „Гогщад“ вече е разработила технология за прекарване на огромни балони с вода през океана. Освен това, корабостроителници на корпорацията изграждат петдесетхилядитонни танкери, които могат да превозват както нефт, така и вода.

— Това ще е доста скъпа история.

— Смята се, че водата ще изпревари по стойност парите. Клиентът ще плати, каквото му поискат. По-голямата част няма да отива за утоляване жаждата на някой беден копелдак, мъчещ се да оцелее в пустинята. Ще бъде предназначена за високите технологии — едни от най-големите замърсители.

— Всичко това е невероятно.

— Дръж се за стола, Джо, понеже това далеч не е всичко. — Коен посочи Северна Америка. — Тук е големият пазар. САЩ. Помниш ли, какво ти казах за канадския воден ресурс? Съществува проект за отклоняване на огромни количества вода от Хъдзън през Великите езера към Слънчевия пояс на Съединените щати. — Пръстът посочи Аляска. — Калифорния и останалите пустинни щати практически са изсмукали Колорадо до дъно, така че според друг проект, ледникова вода от Юкон ще се насочи към американския Запад през широка система от язовири, диги и гигантски резервоари. Една десета част от територията на Бритиш Кълъмбия ще бъде наводнена и ще настъпят колосални демографски и природни изменения. Новите вецове ще започнат да бълват невероятни количества енергия. Познай кой заема стратегическите места по печелившата линия на строителство и енергодобив?

— Мисля, че знам отговора.

— Ъ-хъ. Ще наскубят милиарди! Плановете за тази гигантска операция съществуват от години. Не са осъществени, защото са така невероятно скъпи и разрушителни, но вече имат мощна подкрепа, както и шанс да успеят.

— Отново „Гогщад“?

— Вече разбираш — отвърна Коен. Говореше все по-възбудено. — Този път няма да има опозиция. Корпорацията е купила вестници и ТВ станции. Може да подеме кампания, на която трудно ще се устои. Политическите оръжия, които могат да мобилизират са феноменални. В бордовете си са приютили бивши президенти и държавни секретари, министри. Няма как да се пребориш с това. Постави целия тоя политически и финансов арсенал в ръцете на някой, който е склонен да прибягва до гангстерски методи и ще разбереш, защо съм толкова изнервен.

Спря да си поеме дъх. Лицето му се бе зачервило от вълнение. По челото блестяха капчици пот. Вторачил се бе в Завала, сякаш го приканваше да му възрази.

После цялото му тяло като че ли се отпусна.

— Извинявай! — каза той. — Толкова дълго се ровя в тая кал, че май съм на ръба на нервна криза. Сега за пръв път имам възможност да се изприказвам пред някого извън групата.

Завала кимна.

— Колкото по-скоро излязат материалите, толкова по-добре! Кога ще ги пускате?

— Скоро. Събираме последните късчета информация. Искаме да разберем, защо са построили толкова много супер танкери.

— Това съвпада с плановете им да транспортират огромни количества вода.

— Да, знаем, че имат намерение да транспортират ледникова вода от Аляска, но ние съпоставихме цифрите. Има прекалено много танкери за нуждите на днешния пазар, дори ако се прибави и Китай.

— Трябва време да се построи кораб. Може би искат да са готови. Ще ги консервират, докато им дойде времето.

— Точно тук е загадката. Тези кораби не са консервирани. Всеки танкер си е с екипаж и капитан. Просто чакат във водите на Аляска.

— Какво чакат?

— Това бихме желали да научим.

— Нещо става — промълви Завала.

— И моят репортерски нос казва същото.

Завала усети някаква студенина, сякаш едно от ония гъвкави пипала го докосва по рамото. Спомни си разговора, който бе водил с Остин за невидимите опасности под водата. Както обикновено, интуицията на Кърт не го бе подвела. Собственият инстинкт на Завала му казваше, че нещо голямо и гладно се крие в сините сенки, дебне и изчаква. И името му беше „Гогщад“.