Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (1)

Пролог

Летище Сао Пауло, Бразилия, 1991 г.

С мощен тласък от двете си турбини, елегантният корпус на частен реактивен самолет се отдели от пистата и стръмно пое към небесните висини над Сао Пауло. Машината бързо се издигна над най-големия град в Южна Америка и пое курс на северозапад с деветстотин километра в час и на обичайната си височина от дванадесет хиляди метра. В задната част на пътническата кабина, разположена удобно в кресло, с гръб към посоката на движението, професор Франсешка Кабрал гледаше замислено през илюминатора памучната пелена отвън и вече тъгуваше по мъгливите и препълнени с енергия улици на родния си град. В мислите й се намеси приглушено хъркане, долитащо през тясната пътека по средата на кабината. Тя погледна към заспалия в омачкания си костюм мъж на средна възраст и с поклащане на глава се зачуди, какво точно е имал предвид баща й, когато е избирал за неин бодигард именно Филипо Родрикеш.

Измъкна папка от чантата си и започна да нахвърля бележки по полетата на листовете с обръщението, което възнамеряваше да произнесе към участниците в международния природозащитен форум в Кайро. Вече десетки пъти бе преглеждала изказването си, но задълбочеността бе нейна характерна черта. Франсешка беше блестящ инженер и високо уважаван преподавател, но в едно общество и професионална област, доминирани от мъже, от една жена-учен се очакваше да бъде повече от съвършена.

Буквите се мержелееха пред погледа й. Предната вечер бе стояла до късно, подреждайки научните документи и приготвяйки багажа си. Възбудата не й бе позволила да заспи. Сега погледна завистливо към хъркащия си охранител и реши да дремне и тя. Остави настрана изказването, наведе облегалката на дебело тапицираното кресло и затвори очи. В унеса на гърления шепот от турбините, тя скоро задряма.

В съня си се видя в море, чиито огромни, меки талази нежно я издигаха и спускаха, като някаква медуза. Беше много приятно усещане, докато една вълна рязко я издигна и после я захвърли надолу, като в откъснат асансьор. Клепачите й рязко се повдигнаха и тя се огледа. Изпитваше странно усещане — сякаш някаква ръка я бе сграбчила за сърцето. Всичко като че ли беше наред. От стереоуредбата се носеха омайните звуци на „Самба с една нота“, в изпълнение на Антонио Карлуш Жобим. Филипо още беше в света на сънищата. Но усещането за нещо нередно не си отиваше. Тя се пресегна през пътеката и разтърси спящия за рамото.

— Филипо, събудете се!

Ръката на бодигарда се стрелна към кобура под сакото и той се събуди като войник. Като видя Франсешка, чертите му се отпуснаха.

— Senhora^[1], съжалявам — прозя се той, — заспал съм.

— Аз също. — Франсешка помълча, сякаш се ослушваше и допълни. — Нещо не е съвсем наред.

— Какво имате предвид?

— Не знам — нервно се засмя тя в отговор.

Филипо се усмихна като мъж, чиято съпруга е чула крадци, нахлули нощем в къщата и я потупа по ръката.

— Ще ида да проверя.

Стана и се протегна, после отиде до вратата на пилотската кабина и почука. Вратата се отвори и той надникна вътре. Франсешка дочу неясни звуци от разговор и смях.

Филипо се върна широко засмян.

— Пилотите казват, че всичко е наред, Senhora.

Франсешка му благодари, облегна се в креслото и пое дълбоко дъх. Страховете й бяха глупави. Явно перспективата да се освободи от психическото напрежение на работата, отнела всичките й сили през последните две години, опъваше нервите й. Този труд я бе изчерпал цяла, изсмукал бе всеки неин час, денем и нощем, съсипал бе личния й живот. Погледът й се спря на дивана, поставен напреко на кабината в задната част и едва устоя на желанието да провери, дали металното й куфарче е на мястото си зад меките възглавници. Тя си го представяше като антипод на кутията на Пандора^[2] — вместо зло, изобилие от добро ще се изсипе от него, когато го отвори. Откритието й щеше да донесе здраве и просперитет за милиони хора и планетата Земя вече никога нямаше да бъде каквато беше досега.

Филипо й донесе бутилка студен портокалов сок. Тя му благодари с мисълта, че за краткото време на познанството им, бодигардът е започнал да й допада. С омачкания си, кафяв костюм, оплешивяваща прошарена коса, тънки мустачки и кръгли очила, той можеше да мине за разсеян кабинетен учен. Франсешка не можеше да знае, че този притеснен и ненабиващ се в очи външен вид е резултат от дългогодишни целенасочени усилия. Внимателно изработената способност да се слива с околната среда като избелял тапет, допринасяше за репутацията му на един от най-добрите служители под прикритие в секретните служби на Бразилия.

Родрикеш бе подбран лично от баща й. Първоначално Франсешка се бе възпротивила на настояването му да я придружи бодигард. Смяташе, че е вече голяма. Когато разбра, че загрижеността му е истинска, тя се подчини, макар да подозираше, че той се страхува повече от добре изглеждащите ловци на чуждо богатство, отколкото за личната й безопасност.

Франсешка бе привлекателен обект, дори и без семейното богатство. В една страна с преобладаващ мургав тен и черна коса сред населението, тя ярко се открояваше. Синьо-черните очи с форма на бадеми, дългите мигли и почти идеалната форма на устата бяха наследство от дядото японец. Германската баба й бе оставила кестенява коса, висок ръст и тевтонска упоритост в деликатно скулптираната долна челюст. Отдавна бе открила, че стройната й фигура по някакъв начин е плод на обстоятелството, че живее в Бразилия — телата на бразилките сякаш са специално изваяни за изпълнение на националния танц самба. Франсешка бе довършила работата на природата, с цената на стотици часове в гимнастическия салон, където ходеше, за да се освободи от напрежението на научната си работа.

Когато имперската слава на Япония рухва под сянката на двете атомни гъби, дядото е дребен дипломат. Той си остава в Бразилия, оженва се за дъщерята на посланика на Третия Райх, който също е останал без работа, придобива бразилско гражданство и се връща към първата си житейска любов — паркостроителството. Премества семейството си в Сао Пауло, където неговата фирма започва да обслужва богатите и властимащите. Установява тесни връзки със средите на влиятелни военни и правителствени дейци. Неговият син, бащата на Франсешка, използва тези връзки, за да се издигне, без особени усилия, до ключов пост в министерството на търговията. Майката изоставя инженерното си образование, в което е постигнала впечатляващи успехи, за да се превърне в домакиня и майка. Никога не съжалява за тази своя стъпка, поне пред хората, но не крие задоволството си от решението на дъщеря си, да поеме по академичните й следи.

Баща й предложи, да използва личния му самолет до Ню Йорк, където трябваше да се види със служители на ООН, преди да вземе редовен полет за Кайро. Тя много се радваше на възможността да се върне в Щатите, макар и за съвсем кратко и сега й се щеше да накара някак си машината да полети по-бързо. Годините, прекарани като студентка по инженерни науки в университета Стенфърд в Калифорния, щяха завинаги да останат сред най-приятните й спомени. Погледна през илюминатора и си даде сметка, че няма представа, къде се намират. Пилотите не бяха съобщавали местонахождението им, откакто излетяха. Отиде напред и надникна в тяхната кабина.

— Bom dia, senhores^[3]. Исках да разбера, къде сме и колко време ни остава до края на полета.

Пилотът се казваше капитан Райордън, кокалест американец, с подстригана по военному сламеноруса коса и тексаски изговор, Франсешка не го бе виждала дотогава, но в това нямаше нищо изненадващо. Нито пък в обстоятелството, че Райордън беше чужденец. Макар че самолетът беше частен, той се поддържаше от местна авиокомпания, която осигуряваше и пилотите.

— Bowanis deeyass — отвърна пилотът с изкривена усмивка и провлачено подобие на португалски, което нарани слуха й. — Съжалявам, че не ви държах в течение, мис. Видях, че спите и не исках да ви безпокоя. — Намигна към втория пилот, масивен бразилец, чиято мускулеста фигура бе доказателство за съвестната му работа с щангите. Пилотът се усмихна, докато оглеждаше фигурата на Франсешка. Тя се почувства като майка, заловила немирните си деца, когато се готвят да извършат някаква лудория.

— Каква ни е програмата за полета? — попита делово тя.

— Ами-и-и, в момента сме над Венецуела. Трябва да стигнем Маями след около три часа. Докато ни заредят, ще си поизпънем краката и след още три часа сме в Ню Йорк.

Тренираният инженерски поглед на Франсешка се спря на контролните прибори. Вторият пилот забеляза интереса й и не можа да устои на желанието да се покаже пред хубава жена.

— Тоя самолет е така съвършен, че може и сам да лети, докато ние си гледаме мач по телевизията — заяви той, като показа огромни зъби.

— Не позволявайте на Карлуш да ви мъти главата! — обади се командирът. — Това просто е ЕЛПС — електронна летателно-приборна система. Тези екрани заместват някогашните контролни прибори.

— Благодаря — каза любезно Франсешка и посочи един екран. — А това компас ли е?

— Да, да — отвърна копилотът, доволен от преподавателските си способности.

— А защо показва курс почти север? — смръщено попита тя. — Не трябва ли да следваме малко по-западен курс, за да стигнем Маями?

Мъжете се спогледаха.

— Доста сте наблюдателна, senhora — каза тексасецът. — Напълно сте права. Но във въздуха правата линия не всеки път е най-бързият начин да се стигне от една точка до друга. Това е така, поради кривината на земния контур. Например, най-бързият път от Америка за Европа води отначало нагоре и описва огромна дъга. Освен това, трябва да се съобразяваме и с въздушното пространство на кубинците. Не искаме да дразним добрия стар Фидел.

Ново смигване и усмивчица.

Франсешка кимна.

— Благодаря за отделеното време, господа! Лекцията беше изчерпателна. Сега ви оставям, да си вършите работата.

— За нищо, мадам. Винаги сте добре дошла!

Франсешка се върна побесняла на мястото си. Глупаци! Да не я мислят за идиот? Кривината на земния контур, как не!

— Нали ви казах, всичко е наред — вдигна поглед от списанието си Филипо.

Тя се наведе през пътеката към него и отвърна с тих, равен глас:

— Не, не е наред! Мисля, че машината не следва курса. — И тя му каза за компаса. — В съня си усетих нещо странно. Мисля, че е било, когато са променили посоката.

— Да не грешите?

— Възможно е. Но не мисля.

— Поискахте ли им обяснение?

— Да. Предложиха ми една абсурдна теза, според която най-прекият път между две точки не била свързващата ги права и затова била виновна кривината на земния контур.

Филипо вдигна вежди, учуден от такова обяснение, но все още неубеден.

— Де да знам.

Франсешка си спомни други странности.

— Когато се качиха на борда, те казаха, че са заместници.

— Да, титулярите били по други задачи. Те им правели услуга.

— Много странно — поклати глава Франсешка. — Защо изобщо трябваше да повдигат въпроса? Сякаш са искали да неутрализират евентуално любопитство от моя страна. Но защо?

— Имам известно понятие от навигация — промълви замислен Филипо. — Ще ида да проверя. — И той се отправи пак към пилотската кабина. Донесе се мъжки смях и след няколко минути той се върна ухилен. Щом седна, усмивката му помръкна.

— Там има прибор, който показва първоначално зададения курс. Но ние не следваме синята линия, както би трябвало. И за компаса сте права. Не сме на верния курс — заключи той.

— Какво, за бога, става, Филипо?

Чертите на лицето му се изопнаха.

— Има нещо, което вашият баща не сподели с вас.

— Не разбирам.

Филипо погледна към затворената врата на пилотската кабина.

— До ушите му стигнали разни работи. Не че сте в опасност, но достатъчно, за да го накара да ме изпрати с вас, в случай на нужда от помощ.

— Май и двамата имаме нужда от помощ.

— Да, senhora. Но за нещастие, ще трябва да се справим сами.

— Имате ли оръжие? — внезапно попита тя.

— Разбира се — отвърна Филипо, донякъде развеселен от грубия въпрос в устата на тази красива и изискана жена. — Искате да ги застрелям ли?

— Нямах предвид това. Не, разбира се — отвърна тя мрачно. — Имате ли някаква идея?

— Един пистолет не се използва само за стрелба — каза охранителят. — С него може да се заплашва, да се принуждават някои хора да правят нещо, което не им се ще.

— Като например, да ни возят в правилната посока?

— Надявам се, senhora. Ще отида отпред и учтиво ще ги помоля, да се приземят на най-близкото летище, като уточня, че такава е вашата воля. Ако откажат, ще им покажа оръжието и ще ги уведомя, че не бих желал да го използвам.

— Вие не можете да го използвате! — забеляза с тревога Франсешка. — Ако пробиете корпуса при тази височина, кабината ще се разхерметизира и всички ще загинем за секунди.

— Това ще ги уплаши още повече — той стисна ръката й. — Обещах на баща ви, че ще се грижа за вас.

Тя разтърси глава, сякаш за да пропъди неприятностите.

— Ами, ако греша? Ако те просто си вършат работата?

— Много просто — сви рамене Филипо. — Ще предупредим по радиото. Ще кацнем на най-близкото летище, ще извикаме полиция и ще изясним всичко. После, продължаваме!

Разговорът им беше прекъснат внезапно. Вратата на пилотската кабина се отвори и капитанът влезе при тях. Той го направи внимателно, принуден да наведе глава под ниския праг на вратата.

— Някакви шегички ли си правите? — попита той с кривата си усмивка. — Знаете ли още?

— Моля, senhor? — отвърна Филипо.

— Е, и аз имам една за вас двамата — заяви пилотът. Тежкият поглед под отпуснати клепачи придаваше на Райордън сънлив вид. Но в начина, по който посегна зад гърба си и измъкна затъкнатия зад колана пистолет, нямаше нищо тромаво.

— Дай го тук! — протегна той ръка към Филипо — И много бавно!

Гардът внимателно разтвори широко сакото, за да се види добре подраменния кобур, после измъкна оръжието с крайчетата на пръстите си. Пилотът го затъкна в пояса си.

— Благодаря ти, amigo^[4] — каза той. — Винаги е удоволствие да се работи с професионалист. — Той приседна на подлакътника на едно свободно кресло и си запали цигара със свободната ръка. — Приказвахме си с партньора и си викаме, че може нещо да ни имате зъб. Викаме си, тия сигурно ни нямат доверие, като пристигна втория път, та по-добре да си изясним нещата, за да няма недоразумения.

— Капитан Райордън, какво точно става? — попита Франсешка. — Накъде ни карате?

— Казаха ни, че сте умна — отбеляза пилотът с усмивка. — Партньорът ми не трябваше да се фука със самолета. — Той изпусна две струйки дим през ноздрите си. — Права сте. Не отиваме в Маями. Насочили сме се към Тринидад.

— Тринидад?

— Чувал съм, че е чудно местенце.

— Не разбирам.

— Ами, вижте какъв е случаят, сеньорита. На тамошното летище ви очаква комисия по посрещането. И не ме питайте кои са, защото не знам. Всичко, което знам е, че са ни наели, за да ви закараме дотам. Очакваше се всичко да мине по мед и масло. Щяхме да ви съобщим, че има технически проблем и трябва да кацнем извънпланово.

— Какво е станало с нашите пилоти? — попита Филипо.

— Случи им се злополука — отвърна Райордън със свиване на рамене. После размаза фаса си на пода. — Та, такива ми ти работи, мис. Стойте си кротко и всичко ще бъде наред. Що се отнася до вас, cavaleiro^[5], съжалявам, задето ви създавам неприятности с шефовете. Бих могъл да ви завържа и двамата, но не ми се вярва да направите някаква глупост, освен ако искате да си карате самолета сами. Още нещо. Изправете се, приятелю, и се обърнете с гръб.

Като помисли, че ще го обискират, Филипо безмълвно се извърна. Предупреждението на Франсешка закъсня. Цевта на пистолета описа сребрист полукръг и се стовари над дясното ухо на охранителя. Зловещият звук на удара бе заглушен от болезнения вик на пострадалия, който се сви на две и падна сгърчен на пода.

Франсешка скочи от мястото си.

— Защо направихте това? — попита предизвикателно тя. — Оръжието му е у вас. Нищо не можеше да ви стори.

— Съжалявам, мис. Аз твърдо вярвам в двойната осигуровка. — Райордън прекрачи проснатото на пътеката тяло, като да бе чувал с картофи. — Нищо не предпазва така ефикасно човек от глупости, както една пукната глава. Там виси аптечка за първа помощ. Докато го оправите, ще стане време за кацане. — Той докосна с пръсти фуражката си и потъна в пилотската кабина, като затвори вратата след себе си.

Франсешка коленичи до пострадалия бодигард. Натопи салфетки в минерална вода и почисти раната. После я натисна, докато спря да кърви и дезинфекцира цялото пострадало място. Огъна в друга салфетка няколко бучки лед и ги допря до главата, за да предотврати подуване.

Докато седеше така край пострадалия, Франсешка се мъчеше да разбере, за какво става дума. Изключваше отвличане за пари. Единствена причина за някого да си даде чак такъв труд, би могла да е научната й разработка. Който и да беше той, явно се стремеше към нещо повече от скиците и писмените материали, свързани с нея. Биха могли да ограбят кабинета й или да отмъкнат багажа от летището. Но им трябваше самата тя, за да разшифрова резултатите от своя труд. Той беше толкова специфичен, толкова изключителен по своя характер, че не се вместваше в обичайните научни рамки. За това и никой досега не бе стигал до подобни идеи.

Но в цялата работа нямаше и грам разум! Само след броени дни тя щеше да подари своя труд на света, без да иска нещо в замяна. Никакви патенти, никакви авторски права. Никакви хонорари. Напълно безплатно. В гърдите й се надигна ярост. Тези безскрупулни типове не й позволяваха да направи живота на милиони хора по-добър!

Филипо простена. Идваше на себе си. Очите му се отвориха и погледът му започна да се фокусира.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Зверски боли, така че, изглежда съм жив. Бихте ли ми помогнала да се изправя!

Франсешка го обгърна с ръка и го надигна, докато той седна с опрян в креслото гръб. Отвори бутилка ром от барчето и я поднесе към устните му. Той отпи малко, изчака да се уталожи и глътна по-сериозно. Направи нова пауза, за да се увери, че стомахът му няма да се качи в устата, и след като не повърна се усмихна:

— Ще се оправя. Благодаря ви!

Тя му подаде очилата.

— Опасявам се, че ги е счупил, когато ви удари.

Той ги хвърли настрани.

— Виждам си много добре и без тях. Без диоптри са. — Втренченият поглед, който срещнаха очите на Франсешка, не беше на уплашен човек. Той се обърна към пилотската врата. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Може би, около двадесет минути.

— Добре, има още време.

— Време, за какво?

Ръката му се плъзна по глезена и се появи отново, снабдена с късоцев револвер.

— Ако нашият приятел не бързаше толкова да ми причини главоболие, щеше да открие това — каза Филипо с невесела усмивка.

Той определено нямаше нищо общо с измачкания човечец, който приличаше повече на откачен професор, отколкото на бодигард. Но чувството за реалност я отрезви.

— Какво можете да направите? Те разполагат с поне два пистолета, а и ние не можем да се оправим със самолета.

— Простете ме, senhora Кабрал. Още един пропуск от моя страна да ви информирам напълно — отвърна почти виновно Филипо и продължи. — Забравих да спомена, че преди да вляза в специалните служби, работех за военновъздушните сили. Помогнете ми, моля, да се изправя!

Франсешка онемя. Какви още фокуси криеше в ръкава си този човек? Подкрепи го, докато се изправяше на разтрепераните си крака. След минута в тялото му нахлу нова сила, а разумът му се изпълни с решителност.

— Останете тук, докато ви кажа какво да правите — нареди той с апломба на човек, свикнал командите му да бъдат изпълнявани.

Отиде отпред и отвори вратата. Пилотът погледна през рамо и каза:

— Я виж, кой дошъл от пространството между живота и смъртта! Май не съм го праснал достатъчно силно.

— Няма да имаш друга възможност — отбеляза Филипо. Той притисна дулото на револвера зад ухото на тексасеца достатъчно силно, за да почувства болка. — Ако застрелям единия от вас, другият пак ще може да кара самолета. Кой да бъде?

— За бога! Нали каза, че си му взел пистолета? — изкрещя Карлуш.

— Къса ти е паметта, cavaleiro — намеси се спокойно пилотът. — Кой ще ти кара машината, ако ни убиеш?

— Аз, cavaleiro. Съжалявам, че не си нося пилотската диплома. Ще трябва да повярваш на думата ми.

Райордън леко извърна глава и се натъкна на студената усмивка, украсила лицето на бодигарда.

— Вземам си назад думите за професионалиста — каза Райордън. — И сега какво, мой човек?

— Дай ми пистолетите! Един по един.

Пилотът подаде пистолета си, а после и другия, който бе взел от Филипо. Бодигардът ги подаде на Франсешка, дошла зад гърба му.

— Стани от креслото! — нареди той и се отдръпна назад в пътническата кабина. — Бавно!

Райордън погледна другаря си и се изниза от креслото. Като използваше тялото си за прикритие, той му направи знак с отворена надолу длан. Пилотът кимна едва забележимо, за да покаже, че е разбрал.

Командирът последва Филипо, сякаш теглен от невидима връвчица.

— Искам да легнеш на оня диван там, с лице надолу — каза му бодигардът, без да отклонява дулото на револвера от гърдите на пилота.

— Дявол да го вземе, така ми се щеше да си дремна — забеляза той. — Наистина си много мил.

Франсешка бе отстъпила от пътеката, за да даде възможност на двамата мъже да минат по нея. Филипо я помоли, да извади няколко найлонови торби за отпадъци изпод първото кресло. Искаше да върже с тях пилота. Щом го неутрализира, щеше да остане да се разправя само с партньора му.

Кабината бе дълга около три метра и половина. В теснотията Филипо се видя принуден да се отстрани, за да може другият да мине по пътеката. Напомни му да не предприема необмислени действия, защото при това късо разстояние, нямаше как да не улучи. Райордън кимна и се насочи към задната част на кабината. Бяха само на сантиметри един от друг, когато вторият пилот рязко обърна машината върху лявата й страна.

Райордън го очакваше, но не знаеше кога точно ще стане, нито пък че ще бъде толкова рязко. Той загуби равновесие и падна в едно от креслата, като удари глава в опората за него. Филипо хвръкна във въздуха и падна върху пилота.

Американецът освободи дясната си ръка и стовари големия си юмрук в челюстта на бодигарда. Няколко галактики преминаха за миг през главата на Филипо и той почти загуби съзнание, но не освободи мъртвата хватка върху оръжието. Райордън се приготви за нов удар. Бразилецът го посрещна с лакът.

И двамата мъже имаха богат опит в улични сбивания. Филипо заби пръсти в очите на американеца, а оня захапа дланта му. Бодигардът удари с коляно в слабините и когато Райордън отвори уста, му нанесе удар с глава в носа. Хрущялът се счупи. Още малко и щеше да надделее, но в този миг самолетът легна върху другата си страна.

Биещите се хвръкнаха върху кресло на противоположната страна. Сега американецът беше отгоре. Филипо се опита да му нанесе удар с револвера, но пилотът хвана китката му с две ръце и започна да я извива назад и надолу. Филипо беше силен, но не можеше да устои с една ръка срещу напъна на две. Дулото все повече се навеждаше към тялото му.

Сега Райордън бе хванал оръжието и го натискаше надолу. Филипо се бореше мъжки и почти си бе върнал контрола над револвера, но дръжката му стана хлъзгава от кръвта, струяща от носа на американеца. Той успя да насочи оръжието към противника си, докопа спусъка и го натисна. Чу се приглушен звук. Тялото на Филипо се сгърчи, а после се отпусна с проникналия в гърдите куршум.

Машината зае нормалното си положение. Райордън се изправи и тръгна обратно към пилотската кабина. Спря и се обърна, явно усетил, че нещо не е както трябва.

Захвърленият револвер беше върху гърдите на бразилеца, който се мъчеше да го насочи за изстрел. Райордън се хвърли като ранен носорог. Оръжието гракна. Първият куршум удари нападателя в рамото и той продължи напред. Мозъкът на Филипо загиваше, но спусъкът бе натиснат още два пъти. Вторият изстрел улучи сърцето на американеца и го уби на мига. Третият прелетя покрай него. Докато пилотът се свличаше на пода, ръката на бодигарда вече бе изпуснала оръжието.

Борбата в едната и другата половина на самолета отне само няколко секунди. Франсешка бе хвърлена между седалките и се преструваше на бездиханна, докато окървавеният пилот се насочваше към кабината. Изстрелите я накараха да се притисне по-силно към пода.

Сега внимателно проточи шия към пътеката и видя мъртвото тяло на пилота. Тя припълзя до трупа на Филипо, сграбчи револвера и тръгна към пилотската кабина, забравила от бяс страха си. Шокът премина за миг в бяс.

Вторият пилот беше наведен напред. Не падаше, задържан от предпазните колани. В преградата между пилотската и пътническата кабини зееше дупка. Дупка имаше и в облегалката на втория пилот. Последният изстрел на Филипо.

Франсешка изправи бразилеца. Стенанието му й съобщи, че е още жив.

— Можеш ли да говориш? — попита го тя.

Карлуш обърна очи и изхриптя:

— Да.

— Добре! Прострелян си, но мисля, че нямаш засегнат важен орган — излъга тя. — Сега ще спра кръвта.

Донесе аптечката с мисълта, че всъщност й трябва шокова зала в отделение за бърза помощ. Почти припадна, като видя локвата кръв, образувана от стичащата се кръв по гърба на мъжа. Притиснатият към раната компрес потъмня начаса, но може и да бе забавил загубата на кръв. Невъзможно бе да се прецени. Единственото нещо, което знаеше с положителност беше, че човекът умираше.

Осъзнала ужасяващата истина, тя погледна към светещите контролни табла, парализирана от мисълта, че този умиращ човек държи ключа към нейния живот. Трябваше да го закрепи.

Франсешка отиде за бутилката ром и допря гърлото й до устните на мъжа. Повечето течност се разля по бузите му, а малкото количество в гърлото, го задави. Той се закашля и поиска още. Алкохолът върна цвета на лицето му и искрицата живот в изцъклените му очи.

Тя долепи устни до ухото му.

— Трябва да летиш — произнесе с равен глас. — Друг шанс нямаме!

Близостта на красивата жена сякаш му даде сили. Погледът му беше стъклен, но напрегнат. Кимна и посегна към бутона на радиото, което го свързваше директно с контрола на полетите в Рио. Франсешка се отпусна в пилотското кресло и нахлузи слушалките. Чу шумовете от кулата. Карлуш я помоли с поглед за помощ, Франсешка заговори, като обрисува положението им на дежурния.

— Какво да правим? — попита го тя.

След мъчителна пауза, гласът каза:

— Веднага се насочете към Каракас.

— Каракас е много далече — изграчи Карлуш, мобилизирал всички сили. — Нещо по-близо.

Проточиха се още няколко мига.

Гласът на диспечера се чу отново:

— Има малка провинциална писта на триста и тридесет километра от вас, по посока на Каракас. Сан Педро. Не разполагат с техника за автоматично насочване, но времето е отлично за кацане. Ще се справите ли?

— Да — отговори Франсешка.

Пилотът се замъчи с клавиатурата на бордовия компютър. Напрегнал всички сили, набра сателитните координати на Сан Педро и ги въведе.

Поведен от компютъра, самолетът започна да завива.

Карлуш се усмихна едва-едва.

— Нали ви казах, че тая машина лети сама, senhora? — Свистящите му думи прозвучаха и някак замаяно. Изглежда, загубата на кръв си казваше думата. Въпрос на време беше да загуби съзнание.

— Не ме интересува как лети — отвърна остро тя. — Важното е, да ни свали долу.

Карлуш кимна и включи програмата за автоматично снижаване до шестстотин метра. Самолетът започна да се спуска през облаците и не след дълго се видяха зелени петна. Видът на твърда почва едновременно зарадва Франсешка и я уплаши. Страхът й се засили, като видя Карлуш да потреперва, сякаш го удари ток. Сграбчи ръката й и я стисна в мъртвешка хватка.

— Няма да устискам до Сан Педро — каза той с влажно гъргорене.

— Трябва да го направиш! — отвърна му тя.

— Няма да стане.

— Дяволите да те вземат, Карлуш, ти и твоят човек ни докарахте тая беля и ти ще ни извадиш от нея!

Той се усмихна вяло.

— Какво ще сторите, senhora, ще ме застреляте ли?

Очите й пламнаха.

— Ще съжаляваш, че не съм го направила, ако не приземиш това нещо!

— Принудително кацане — поклати глава Карлуш. — Само това ни остава. Намерете място!

Панорамното стъкло отпред разкриваше прекрасна гледка към гъстата, тропическа гора отдолу, Франсешка имаше усещането, че летят над огромно поле броколи. Отново разгледа безкрайната зеленина. Безнадеждно. Стой! Слънчевите лъчи се отразяваха от нещо лъскаво.

— Това какво е? — посочи тя.

Карлуш изключи автопилота и пое управлението. Насочи машината към блестящата повърхност, която се оказа гигантски водопад. Появи се и тясна, криволичеща река. Покрай нея личаха безформени пространства жълти и кафеникави треви.

Сам той почти на автопилот, Карлуш се насочи към откритото пространство с тридесетградусов десен завой. Изтегли елероните^[6] на крилете и с остър наклон надясно, приготви машината за окончателния й курс. Намираха се на петстотин и петдесет метра височина и започваха спускане по дълга права. Карлуш изтегли елероните още, за да намали скоростта.

— Много ниско! — изръмжа той. Върховете на дърветата се бяха втурнали насреща им. С родена от отчаянието свръхчовешка сила, той натисна лоста на газта и даде допълнителна мощност на двигателите. Машината започна бавно да се издига.

В замъгления му взор се появи мястото за приземяване. Беше ужасяващо, тясно и неравно, голямо колкото пощенска марка. Скоростта им беше малко над двеста и петдесет километра в час. Прекалено висока!

От гърлото на Карлуш се донесе мокър хрип. Главата му се килна върху рамото. От устата му бликна кръв. Пръстите се бяха впили в безсмислена мъртвешка хватка в контролните лостове. От уважение към професионалните му качества, трябва да се отбележи, че в последния си миг той успя да насочи машината превъзходно. Когато докосна повърхността, тя направи няколко подскока без да се обръща, също като плоско камъче върху вода.

Фюзелажът издаде сърцераздирателен звук, когато се вряза в земята. Триенето между него и почвата намали скоростта, но все още си оставаше над сто и петдесет километра в час. Корпусът ореше като плуг. Крилете се откъснаха, резервоарите експлодираха и през следващите триста метра разбитият самолет бе придружаван от две оранжево-черни струи пламък.

Фюзелажът щеше да стане на парченца, ако тревистата повърхност не бе отстъпила място на влажна, мека ивица крайречна тиня. С откъснати криле, с наплескана от кал синьо-бяла обшивка, разбитият самолет приличаше на огромен червей, засилен да потъне в тинята. Той се плъзна по повърхността й и най-накрая наведе нос в реката, Франсешка полетя към контролните екрани и загуби съзнание.

Като се изключи пращенето на горящата трева, ромона на реката и съскането на нажежения метал при допира с нея, наоколо цареше тишина.

Не след дълго, откъм гората се зададоха призрачни сенки. Мълчаливи, като от дим, те се приближаваха към безформената развалина на самолета.