Волен Сидеров
Бумерангът на злото (3)

Глава II
Богоборчеството ражда комунизъм

Богоборчеството е старо колкото човека. Някога то е било локална идеология по земите на древните юдеи. „Израел“ значи „Който се бори с Бога“. Днес вече действа в световни мащаби. През вековете то е раждало комунизъм много преди Маркс. Поколения наивници са ставали жертва на идеята за справедливо общество на земята, за „царството небесно тук и сега“. Това е пак опит да излъжеш Божия закон.

Вече стана ясно кои са създателите на САЩ — масоните. Но масон е доста общо понятие. Масон може да бъде и един мюсюлманин, и един протестант, и един атеист, и един окултист. Ако пък се разгледа масонската символика, се вижда, че тя е предимно юдейска. Дори надписите в масонските гербове са на иврит. Не е ли тогава масонството (и неговата днешна база — САЩ) хамелеонското покритие на идеята за богоборчеството и юдейската идея за избраност на едно малцинство, за предопределеността му да владее и подчинява целия свят? Доста факти потвърждават тази теза и по темата има достатъчно литература, затова тук няма да се спираме на юдейските корени на масонството. Те са очевидни в цялата графична символика на свободното зидарство.

„Избраните“, „посветените“ обаче винаги са имали нужда от човешка маса, която да произвежда материални блага за тях. При това — евтино или ако може — безплатно. Как да стане това? Свръхелитът логично е стигнал до извода, че за огромното мнозинство хора материалното богатство остава блян през целия им живот и че те винаги мечтаят да няма масова бедност и малка богаташка върхушка. Има ли начин това да се постигне? Не, защото греховната природа е заложена у човека, както изяснихме, и всички проекти за идеално общество на земята са обречени. Освен, разбира се, ако не се спазват Божиите закони от всички. Но това би значело качествен скок на човешката природа. Тогава човек би се върнал към състоянието отпреди грехопадението. Това само по себе си би заличило нуждата от специална социална справедливост, защото ръководените изцяло от любов към ближния си хора априори не могат да съставят несправедливо общество.

Нека читателят сам съобрази доколко е възможно това. Колко дребно изглежда и колко трудно постижимо е. Колко невъзможно дори, погледнато от днешната гледна точка на състоянието на човечеството.

Но вместо Божи закон хората биха могли да бъдат излъгани, че с малко „реформи“ — икономически или общополитически, идеалното общество е постижимо. Това масонският елит е проумял и го опитва от векове. За експериментален материал на този елит служат милионите от плебса, които могат да повярват, че на земята може да се построи общество без бедни и нещастни хора. И това чудо може да стане без никакви Божи закони и вяра в Христос. Просто така — с революция. Която трябва да е оглавена, разбира се, от „посветени“. За да свикнат с идеята за безбожието, поколения западноевропейци и американци са били подготвяни чрез вековен процес на т.нар. Ренесанс, Просвещение, Реформация, Рационализъм, протестантство, пуританизъм, деизъм и накрая — в най-ново време — откровен материализъм и атеизъм. Това не означава, че всяко човешко откритие е богоборчество. Тук визираме само съзнателното и последователно подчиняване на техническия и културния прогрес на идеята за битка с Бога, което започва да става трайна тенденция в епохата на рационализма. Борбата с Христовата църква е била трудна и неравна като процес.

САЩ например са създадени във времена, когато религията е още силна и има място в живота на човека, не е възможно да се започне направо с директна антихристиянска пропаганда. Затова богоборците избират мимикрията. Още през т.нар. Реформация биват създадени десетки протестантски течения, които отдалечават търсещите истината от нея. Номинално всички протестанти се водят „християни“. Но деформацията в ученията им е толкова голяма, че те отдавна са отрязали клона на християнството. А Америка я заселват главно такива хора.

Реформацията в Западна Европа е кулминация на богоборчеството, приемайки маскировъчната форма на „истинско, реформирано християнство“, изчистено от „църковната му натруфеност и средновековна схоластика“, както ни учеха комунистическите учебници. Както учат впрочем и капиталистическите в т.нар. демокрации днес. Интересно е съвпадението в оценката на комунисти и антикомунисти по отношение на откровения нихилизъм и богоборчество, който се развихря под форма на „Реформация“ през ХУ в. Основоположниците на съвременния комунизъм — Маркс и Енгелс, се прекланят пред Лутер, Цвингли, Калвин, Томас Мюнцер и останалите революционери, дали начало на днешните псевдохристияни, разклонени в десетки секти и населяващи САЩ. Деформацията на богословската мисъл в САЩ е толкова силна, че там за Православието не се знае и пише нищо. Дори това, което западноевропейските богослови дават като оценка за Източната църква, не стига в Новата Атлантида — Америка. Върхът на „християнското“ проявление на вярата в Щатите е баптистка църква, в която негри пеят „госпълс“ и „спиричуълс“ — протоджазови музикални форми, или мормонското многоженство и многобожие.

И едва ли има един на 10 000 човека в държавата-континент, който да знае, че десетките милиони баптисти в САЩ са клон на течението анабаптизъм, което през XVI век са клали християни в Европа като овце. Америка бива завзета точно от протестантите, които са разорили Стария континент и са оставили след себе си разрушени църкви, избити свещеници и ограбено имущество. Както и опити за комуни, в които има равни и по-равни. Интересно е това преплитане на богоборчеството със социалкомунизма в различните му исторически трансформации.

Но протестантизмът е само част от голямата мрежа, в която е било оплитано човешкото развитие през последните 2000–3000 години. Гигантските социални експерименти, които са полагали милиони човешки жертви пред олтара на Луцифер, винаги са били първо социално-политически примамки. Те са правени в името на един стар мит, наречен „идеално общество“. Този комунизъм не датира от времето на Маркс. Той е по-стар с десетки векове.

Къде грешат тези, които сравняват комунизма с християнството

Социалистическата идея е идеята за равенството. Откакто има цивилизация, има и мислители, които се занимават с въпроса как щастието да се раздава на равни порции между хората. Защо един има повече, а друг — по-малко, това е стартовата точка на тези теоретици. Прескачайки факта, че хората просто се раждат с различни умения и възможности, дадени им от Бога, инженерите на социума от древността до наши дни разглеждат направо темата за разпределение на благата без оглед на индивида. И обикновено не стигат по-далече от заключението, че собствеността трябва да е обща, включително и жените. Стремежите на всички идейни водачи на тези разрушителни движения са смайващо еднакви и схематични. И блестящият ум на Елада — Платон през IV в. пр.н.е., и водачът на манихейската секта Маздак през X в. от н.е., и лидерът на катарите Лутвар през X в., и водачът на таборитите Ян Жижка през XV в., и протестантът-социалист Томас Мюнцер през XVI в., и комунарят Гракх Бабьоф през XVIII в., и немският евреин-философ Карл Маркс през XIX в., и Ленин през XX в. искат едно и също.

Централизирана държава без частна собственост и семейство, без право на индивидуална изява, казармен ред и принудителен труд, цензура, диктатура и насилственото налагане на всички тези принципи. Кой знае защо тези отклонения на социалкомунистите от нормалното, дадено от Бога, човешко общежитие, влизат постепенно в теоретичната литература като „идеал“. А за създател на „идеала“ се приема Платон.

Атинският философ Сократ имал един любим ученик — Аристокъл (427–347 г.). По-късно Аристокъл приел името Платон, с което и останал в енциклопедиите.

Той започва да преподава през 357 г. пр. н.е. в гимназиона, посветен на Академос. Това училище слага основите на прочутата Платонова академия, която съществува неколкостотин години — до 532 г. от н.е.

Смъртта на Сократ, осъден главно за „развращаване на младежта“ на смърт (според някои автори под това се разбирало агресивен хомосексуализъм), потресла Платон. Той потърсил начин да избяга от отвратителния земен свят в света на идеите. Този свят Платон нарича „меон“ — нещо, което не съществува, но което ние страстно желаем. Меонизмът става същност на Платоновите трудове. Те са във форма на диалози и един от най-известните е „Държавата“.

В „Държавата“ Платон развива идеята за идеалното общество — идея, базова за всички по-нататъшни социалистически опити. „Държавата“ на Платон оказва влияние две хиляди години след създаването си на поколения мислители и „социални инженери“. В прочутия си диалог Платон излага виждането си за съществуващите по това време четири вида държави и визирайки недостатъците им, очертава петия вид — идеалната държава, която трябва да копира божествената форма за устройство на обществото или царството божие на земята. В религиозната литература от по-късно време такива възгледи се наричат вяра в хилядолетното царство Божие на земята или „хилиазъм“. Античният социализъм е до голяма степен точно такъв хилиазъм.

На практика, с желанието си да устрои на земята съвършено общество, човешката мисъл, независимо дали тя е на Платон или на Маркузе, застава априори на една антибожествена, антихристова позиция. Съществуването на материалния свят според християнството само по себе си изключва съвършенството тук на земята, защото материалната обвивка на човешката душа — тялото, е дадено като част от наказанието Божие заради първородния грях. Никакви човешки опити не могат да компенсират тази даденост и да превърнат човешкия живот на земята в идеално богоподобно съществуване. Няма значение дали това се прави чрез структуриране на някакъв измислен град-държава, както е при Платон и Томас Мор, или чрез генетична намеса в ДНК, обещаваща безсмъртие, както е днес в глобалното, технократично общество. И в двата случая имаме опит за надлъгване с Бога, чийто завършек е обречен на крах.

Съвременният философ Карл Попър определя виждането на Платон за държавата като „тоталитарно“. Прав ли е Попър? Ако разгледаме Платоновия модел, ще кажем „да“.

Държавата на Платон е разделена на три основни касти — философи, които управляват, воини — които пазят, и работници — занятчии и земеделци. Платон не се задълбочава много в начина на производство и разпределение. Текстът му е посветен главно на тези, които управляват и пазят. Преминаването от една каста в друга е почти изключено. Неограничената власт е в ръцете на философите. Това са хора, „които винаги ще обичат науката, които имат в ума си високи помисли“. Защо ще е така, Платон не казва. Управлението на държавата за тях е необходимост.

Стражите или воините са подчинени на философите. Платон ги сравнява с кучета. Те „с домашните са съвсем кротки, а с непознатите проявяват напълно противоположни качества“. Децата им трябва да опитат кръв като ловджийските кучета и да се възпитават като тях. Жените им носят почти същите задължения, но все пак съобразени с физическите им качества.

Според създателя на „Държавата“ трябва да се забранят всички митове, които представят боговете като променливи създания, които разказват за ужасите на подземното царство и смъртта, защото това пречи на възпитаването на мъжество у стражите. Платон иска вето и върху Омир: „Нека Омир и другите поети не ни се сърдят, но ние такива стихове и подобни на тях ще зачеркнем и не че не са поетически и приятни за слуха на мнозинството, а поради това, че колкото са по-поетически, толкова по-малко трябва да ги слушат младежите и мъжете.“ Забранява се и хоровото пеене, в града идеал няма да има флейтисти, от музикалните инструменти се разрешават само лирата и китарата.

Приказките или митовете трябва да се подбират и да се съчиняват така, че да възпитават правилно стражите. Така например, за да се утвърждава кастовото разделение, на стражите от малки ще им се обяснява, че у философите, когато са правени, е добавено злато, у стражите — сребро, а у земеделците — мед.

Собствеността в държавата на Платон е обща за стражите. Те не притежават нищо, освен тялото си. Но могат да влизат и да ползват всеки дом. До злато и сребро не трябва да се докосват, а жените са общи. Съешаването между половете се контролира от философите, които бдят за кастовата чистота. Възпитанието на децата е грижа на държавата. Стражите разполагат на такова място лагера си в по-лиса, „откъдето биха могли да обуздават най-лесно вътрешните, ако някой от тях би поискал да не се подчинява на законите“.

Цялата постройка на Платон се гради върху пълното отрицание на личността в името на цялото общество и по това утопията му прилича изцяло на съвременните тоталитарни доктрини — комунизма и фашизма. Идеите на Платон веднага биват осмени от сатирика Аристофан, който им посвещава две пиеси. Най-голямата ирония при Плато-новия идеал е, че в държавата-мечта има роби.

За да бъде привлекателен социалкомунизмът, неговите адепти създават манипулативната теория, че той е сроден с християнството. Основателят на социализма у нас Димитър Благоев например оформя тезата, че богомилите искали възстановяване на ранното християнство. Което пък, според Дядото, било някакъв първичен комунизъм. Тази теория беше преподавана на поколения българи след 1944 г. Но вярна ли е тя?

Още след създаването на Христовата църква започват отклоненията от вярата — ересите, които дават илюзията, че християните били социалисти. Всъщност социалнихилисти са точно отлъчилите се от църквата секти като николаитите през I в., проповядващи обща собственост. Манихеите в Персия и роденото от тях движение на Маздак също е протокомунистическо и богоборческо в същността. То се разпространява през V-VI в., отречено е от християнската църква и проповядва общи жени и собственост. И в същото време — строга военна йерархия и двоен стандарт за върхушката.

Тези течения преливат в Средновековието и Реформацията в по-нови ереси и протестантски деноминации. През X и XI в. цяла Европа е превзета от учението на катарите, албигойците и всички производни на богомилите. В социалистическите учебници учехме с гордост как българското богомилство е първият социален протест срещу феодализма. Всъщност богомилството и разклоненията му не са нищо друго, освен битка срещу християнството и стремеж за унищожаване на църквата и държавата.

Катарите и богомилите изграждат теорията си върху дуализма. За тях има два бога — добър и зъл. Добрият бог е създател на духовния свят, а злият — на материалния, на земния свят. Тази теза е грубо погазване на Светото писание, което казва, че Бог е създател на всичко земно и неземно.

Изкривяването на вярата у катарите стига до абсурда да обяви целия земен живот за дело на Сатаната и затова за ненужен. Всъщност като крайна цел на живота на човека и човечеството катарите поставяли самоунищожението. То трябвало да се постигне чрез прекратяване на ражданията и отказ от нормалния човешки семеен живот. Болните, но и някои здрави последователи те съветвали да се самоубиват, което се наричало „ендура“. Ендурата имала разнообразни форми, най-често гладна смърт. Според изследвача на Инквизицията Долингер „От ендура са загинали много повече хора доброволно и насилствено, отколкото от Инквизицията.“ Този самоубийствен нагон разкрива за първи път така явно нихилистичния, разрушителния характер на социалкомунистическата идея.

Катарите изповядвали социализъм, според който собствеността се отричала, тъй като е елемент на материалния свят. Интересното е, че и тук имаме кастово разделение. Катарите се делели на „съвършени“ — елит, в който влизали само посветени, и „вярващи“. Това разделение на „посветени“ и „профани“ се пренася по-късно при масоните и важи за тях и до днес. Виждаме го всъщност при всички видове тайни общества и политически конспиративни организации. Съвършените имали право да се разпореждат общо с имуществото на сектата, без да имат своя собственост. Нещо като комунистическата номенклатура. Помним как Политбюро на практика имаше на разположение всяка резиденция и сграда в държавата, без да е нотариална собственост на членовете на върховния „орден“ на компартията. Бракът се смята за грях при катарите, но не и прелюбодействието без брак. Точно обратно на Божия закон, който учи да имаш семейство и да не пожелаваш жената на ближния.

Реформацията е причина за кръвопролития и войни

В началото на ХУ в., след изгарянето на Ян Хус, неговите последователи в Бохемия — таборитите (по името на град Табор) искали унищожение на властниците, на църквата и на „стария свят“.

Таборитите унищожавали планомерно църкви и манастири, грабели имуществото им и избивали монасите-християни.

Всъщност протестантската Реформация ражда псевдохристиянски, социалистически в същността си учения като баптизма и анабаптизма, днес владеещи милиони хора в САЩ. Анабаптистите не признавали Библията като цяло, а само избрани части от нея. Те отричали църквата като институция, вярвали, че всеки може да е свещеник, и живеели на принципа на комуната с обща собственост. В „Хрониката“ си от XVI в. Себастиан Франк ги определя като „секта, която искала и жените, и цялото имущество да бъдат общи“. Анабаптистите създали и правила как да се облича всеки и от какво да е материята на дрехите му. Нещо като униформи. Германският „апостол“ на анабаптистите Щорх учи своите последователи да не спазват брачния съюз, да избият поповете и „изедниците“, да разграбят имуществото и да разрушат жилищата им. Една перфектна програма, която ще бъде приложена едно към едно от болшевиките в Русия през 1917 г.

Въстания на анабаптистите избухват в Мюнстер, цяла Германия и Холандия. Резултатите са като след ураган — опустошения, грабежи и убийства. В някаква разновидност, наречена „рентери“, те минават и в Англия и участват в революцията от 1643 г. Тяхното верую било: „Дяволът е бог, адът е небе, грехът — святост, проклятието — спасение.“ В социално отношение рентерите отричали собствеността и брака. През 1650 г. много рентери се присъединили към квакерите и границата между тях се размила. По-късно, чак в началото на XIX в. последователи на рентерите ще съставят ядрото на английските трейдюниони, на първите борци срещу капиталистическия ред.

Томас Мюнцер е типична рожба на Реформацията — първо богослов, след това бунтар-нихилист. Във възгледите си бил толкова краен, че дори самият Лутер го нападал. Той го обвинил, че иска да завземе властта. Наистина Мюнцер пише: „Властта на князете има край, тя съвсем скоро ще бъде предадена на простия народ.“ Както виждаме, отново уж религиозно течение се изражда в чисто комунистически порив за избиване и ограбване на имащия уж в полза на народа. Мюнцер взема участие в т.нар. селска война през XVI в., в която бил победен и екзекутиран. „Който е видял Мюнцер, може да каже, че е видял дявола в цялата му свирепост“ казал вместо епитафия Лутер, който минавал за върл бунтар срещу църквата.

Всъщност XVI век е за Европа поредица от кланета, в които фанатизирани протестанти-анабаптисти избивали наред и въвеждали своя „нов ред“, както го разбирали — по комунистически. С обща собственост и жени, с разрушаване на църквите и съсипване на художествени и религиозни ценности, със събаряне на камбанарии и кули. В Мюнстер анабаптистите царували половин година и опустошили всичко. В Холандия те превзели Амстердам за кратко през 1535 г., унищожавайки всичко църковно и „буржоазно“. След тази буря Амстердам станал център на еврейството, изгонено преди това от Испания.

В Англия по това време действа и групата на „левелери“-те — уравнители. Те стигали в егалитаризма си дотам, че призовавали да няма огради и стени. От този период са социалистическите произведения на Уинстенли „Законът на свободата“ и „Кралство Макария“ на Самуел Хартлиб, описващи общество, в което всичко е подчинено на държавата. Тези автори са част от вълната утопични социалистически произведения, заляла Европа през XVII и XVIII в., подготвили почвата за така наречения „научен комунизъм“. Америка е превзета и от сектанти, които основават там комуни. Социализмът придобива все по-радикален характер. Т. нар. Просвещение е едно истинско възраждане на античното езичество и теоретична подготовка за последвалите революции. Платон е най-издаваният автор във Франция през XVII век. На мода идва „хуманизмът“, който поставя човека над Бога. Монтен — основна фигура на Просвещението, въздига в своите „Опити“ човешкия разум като най-висш критерий.

Но крайъгълен камък в предмарксовия социалкомунизъм е утопичният социализъм на Томас Мор и Томазо Кампанела. През 1516 г. е публикувана книгата на Мор „Утопия“. Пълното и заглавие е: „Златна книга, не по-малко полезна, отколкото забавна, за най-добрата уредба на държавата и за новия остров Утопия.“ Томас Мор тогава е влиятелен държавник с кариера. През 1529 г. дори е лорд-канцлер на Англия — вторият човек след краля. След 1535 г обаче става противник на Хенри VIII. „Утопия“ е както при Платон, написана във форма на диалог между Мор, приятеля му Егидий и пътешественика Хитлодей. Утопия е република, управлявана от изборни длъжностни лица, наричани „бащите“. (След 250–300 години ще нарекат масоните, основали САЩ, точно така — „Бащите-основатели“.) Няма частна собственост и пари. Има всеобща трудова повинност. Достигналите определена възраст граждани отиват на работа в селата (Мао приложи това 4 века по-късно). Чрез масови преселения държавата регулира разпределението на населението (Това пък го реализира руският еврейски болшевизъм след 1917 г.). Всички са с еднакви дрехи. Тежката работа се върши от роби (в СССР — затворниците на ГУЛАГ), а храната се раздава от специални складове. В романа на Мор има неприкрита омраза към християнството — описано е как бива съден един проповедник-християнин заради проповедта си. Еврейската болшевишка върхушка през 1917 г. също ще обяви за свой основен враг „попщината“, тоест православното духовенство, и ще го избие.

Сто години след Мор Томазо Кампанела — поет и мислител, материалист, пише „Градът на слънцето“ — отново роман за идеалния строй.

Отново всички са униформи, всичко е общо, а властта е силно централизирана. Има „главен началник по раждането на деца“, няма семейство, а наказанията се изпълняват не от палач, а като в древна Юдея — народът убива осъдения с камъни. На върха на централния храм стои не кръст, а нещо като подвижно знаме — ветропоказател.

Томас Мор пише на Еразъм, който наглеждал как върви отпечатването на „Утопия“: „Ти не можеш да си представиш как ликувам, как съм горд, как съм възвисен, когато си представям как моите утопийци са ме назначили за безсменен управител, че се виждам как шествам с почетна диадема от пшеница, държащ в ръка скиптър от житни класове.“

Друг интересен автор социалкомунист от XVIII в. е Жан Мелие, написал яростното антихристиянско съчинение „Завещанието“, в което ругае Христос и насъсква богатите срещу бедните. Мелие е предвестник на екзистенциализма, на апологията на нищото. Завършва със самоубийство. Волтер нарича книгата му „съвършена“ и я препоръчва на свои колеги-масони.

По това време пише и друг автор-комунист: Дешан. Той се смята за предвестник на Хегел и Фойербах и говори за предстояща революция, „която ще предизвика повече разрушения от всяка досегашна ерес“.

Така самите социалкомунисти издават връзката между еретичните богоборчески учения и нихилистичния социализъм, мечтаещ за разруха и смърт. Само след стотина година ще се появи и теоретик №1 на разрушението — Карл Маркс — човекът, посвещавал стихове на Сатаната като студент.