Любен Дилов
Случка на изложбата

За сетен път се убедих, че не бива да се назначават за пазачи какви да е хора, особено пък когато не притежават чувство за хумор. Всеки случай, сигурен съм, че ако не беше тоя пазач — толкова му се ядосах, че забравих дори да го попитам за името му, та ще го наричам „байчо“, както някога в училище наричаха човека, който вечно ни хокаше по двора и коридорите и ни заплашваше с директора — та ако не беше тоя байчо, искам да кажа, или ако имаше поне капчица чувство за хумор, сега кой знае какво щеше да бъде.

Бяхте ли миналия месец на изложбата на ТНТМ в Пловдив? Как, не знаете какво е ТНТМ? Та всички вестници писаха за нея — техническо и научно творчество на младежта. Великолепна изложба, казвам ви, човек се изпълва с истинска гордост, като вижда колко талантлива и сръчна е нашата младеж, какъв чудесен технически гений проявява. Догодина, вярвам, пак ще има, а аз съм се зарекъл да посещавам тия изложби — и окръжните, и националните. Особено след тая случка.

Бях ходил веднъж, не успях да я разгледам цялата и понеже беше неделя, яркоцветна есенна неделя, реших там да направя разходката си. Много народ имаше тоя ден и, естествено, все младежи и пионери. Пъстро, празнично и весело беше както навсякъде, където господар е младостта, та още като минах през портите на панаирния град, аз се усетих освободен от делничните грижи, усетих, че наистина е неделя и животът е хубав, хубав. Встрани от първата палата, където бяха наредени големите експонати — разни строителни и транспортни съоръжения и машини, — се тълпяха много хора. Десетина, младежи и цяла дружина пионери шумяха около нещо и явно се забавляваха отлично. Какъв ли беше тоя толкова интересен експонат, който не съм забелязал при предишното си идване?

Израсъл съм доста нависоко, та щръкнах като жираф зад пионерите. Между нов тип багер, не помня вече в кой младежки клуб конструиран, и последния модел електротелфер, на младите конструктори от завода за електрокари, бе се заклещила някаква странна машина, чието предназначение не можах да отгатна. Впрочем, като казвам странна, не искам да кажа, че е била кой знае колко забележителна на вид. Само цветът й беше странен — неопределим някак или по-точно сменяващ се, но… неусетно. Погледнеш я — сребристо сива; отклониш очи за миг и пак я погледнеш — станала сребристо лилава, после сребристо зелена, но пак повтарям: преходите бяха трудно уловими и човек просто забравяше каква е била преди това. Положително мнозина от младежите не забелязваха това й качество, пък и вниманието им трайно беше приковано другаде.

Около тоя апарат с променлив цвят, напомнящ голяма, малко сплесната мандарина не само с формата си, но и със своята обвивка, която сякаш не беше от метал, а от мека и пореста материя, тромаво се разхождаше малък робот и забавляваше младежта с весели измишльотини. Не беше никакъв робот, разбира се, кой ще ти направи толкова съвършен робот, а натъкмено като робот или като космонавт в скафандър момче, което изнасяше представление пред посетителите — една шега, напълно уместна в такава младежка изложба. Че то там, ако няма шеги и смях, къде другаде ще има?

Като се приближих, роботчето — все пак повече приличаше на роботче, защото нямаше стъкло отпред на шлема си и лицето му не се виждаше — прекъсна своя разказ и се обърна към мен:

— Вие сте ръководител? — издрънча тенекиено кутията, която висеше на гърдите му и явно представляваше замаскиран високоговорител, от твърде лошо качество обаче и това навярно също отговаряше на стила на играта.

— Не, аз съм само посетител.

— А защо сте толкова дълъг?

Всички бяха се обърнали към мен и сега се засмяха. Аз не се засмях, защото шегата не ми се видя кой знае колко духовита. Пък се и посмутих от дързостта на хлапака да се отнася така към възрастните. Щях да му отвърна с нещо хапливо, но момчето ме изпревари, като говореше, разбира се, нарочно с езикови грешки:

— Ах, да, разбира, аз разбира, вие само голям посетител, а други малки посетители.

Пионерите дружно се закикотиха. Весело им беше на дечурлигата, какво да се прави, винаги им е весело, когато някой от техните се заяжда с възрастните. Но все пак аз ги обичам, та реших да не се сърдя, нито на тях, нито на момчето-роботче, загдето се заяждаше с мен. Пък и то бързо продължи, сякаш бе чакало появата ми, та всичките си дяволии на мене да изкаже:

— Чуйте мене, голям посетител! Аз младеж от друга цивилизация, от друга звездна система, разбирате? Дошъл на ваша хубава планета, искам приятел с ваша хубава младеж. А тука един голям ръководител иска мене изгони. Защо?

Младежите и пионерите се побутваха възторжено, зяпаха със светнали очи остроумно оформеното „роботче“ — добре беше измислило шегата си, трябваше да му се признае.

— Ами ако все така се заяждаш с възрастните — отговорих му.

— Аз вас не разбрал, голям посетител. Аз случайно видял тази изложба младежка и искал покаже мой апарат. Ето! — Роботчето се приближи към грамадната мандарина, оцветила се междувременно в сребристо розово, и я потупа, както се потупва по хълбока любимо конче. Мандарината стана малинова, сякаш се изчерви от смущение. — Това апарат за къси междузвездни разстояния. Аз конструирал. Нов модел. По-добър от други. Аз летял с него за проба и така открил ваша хубава планета. Още няма патент, но на вас аз мога покаже. Ние трябва бъдем приятели. Ето, това принципи.

Роботчето разпери ръце пред гърдите си и между тях, незнайно откъде, се опъна някаква тънка, прозрачна ципа, на която се появиха разноцветни линии, но не изведнъж, а сякаш невидима ръка започна в момента да ги рисува. Доста съм зле с познанията си в техниката, та нищо не разбрах, пък и момчето заговори, както се полага за случая, с такива едни думи, дето не съм ги чувал. Дечурлигата и младежите обаче слушаха внимателно, макар и ухилени, макар очевидно този фокус да беше им вече показван. И ето в тая миг точно, когато роботчето щеше да каже кой знае какво още интересно и забавно, прозвуча оня досаден и стряскащ байчовски глас:

— А бе ти още ли си тука бе! Нали ти рекох да си обираш крушите! Че ме разсърдиш, ей момче!

Роботчето много комично се изплаши и протегна умолително ръце към мен, при което ципата с чертежите изчезна, сякаш се стопи във въздуха.

— Това ли е големият ръководител? — засмях се аз и се обърнах към байчото, който наистина имаше доста страшен вид: едни сключени и навъсени вежди, едни хайдушки мустаци, изобщо цяло кило козина имаше по лицето си. — Оставете момчето на мира, какво ви пречи — рекох му.

— Я ти, другарче, не се мешай, дека не ти е работа! — изръмжа ми байчото. — Че го остайм! Ка щяло да го остайм, да прай туканка маймунджулуци и да залисва ората, да не могат да глеат изложбето.

— Аз нищо не му разбира — извика отчаяно кутията на гърдите на роботчето. — Мой апарат за друг език направен, този не разбира.

Публиката избухна в смях и аплодисменти. Смеех се и аз.

— Айде, омитай се! — ядоса се от това байчото и пристъпи заплашително към апарата, заприличал сега на същинска голяма мандарина, защото бе станал оранжев. — Айде, че като ритнем кутията, че ми стане на експонати.

— Но това истински експонат! — викна умолително роботчето. — Казах ви, аз младеж и аз конструирал го. Апарат за близки междузвездни разстояния.

— Па и я ти рекох одеве. Дай си тапията от комисията и прай каквото си щеш!

— Къде е комисия?

— Хе-хе — изсмя се ехидно байчото. — Дека му била комисията? Че изложбето го открия преди десет дена. А комисията беше още по-напреди. Айде оди си, докато съм още добър.

Хихикахме и се кикотехме, а пионерите се ръгаха в ребрата от удоволствие.

— Но моля, доведете комисия, кажете къде аз намеря — викна роботчето. — Голям посетител, вас също моля, много моля, голям посетител!

Ако не беше продължил да ме нарича така, сигурно щях да го защитя, защото номерът му беше забавен, все пак малко уважение към по-възрастните винаги трябва да има и в шегите не бива да се прекрачва границата. Байчото разбута навалицата и приближи към момчето.

— Айде, прибирай си тиквата! — Апаратът беше станал тиквено-жълт. — И как само си я вкарал тука такава голяма, гяволе, без да те забележа!

Роботчето почна да друса кутията пред гърдите си, пъшкайки горестно:

— Ох, нищо аз не разбира ви. Аз успял направи тоз апарат добър. Видял изложба, но за късо време не успял направи апарата за говорене добър. Заради него закъснял, нали трябва обясня мой апарат на ваш език, а сега няма комисия, ох…

— А бе ти докога, че ме будалкаш мене бе! — изрева байчото и грубо го блъсна, че ако апаратът беше се оказал действително мек като балон, момчето сигурно щеше сериозно да се удари.

Зрителите се убедиха, че кавгата е част от представлението, и се развикаха да го остави на спокойствие, той съвсем не пречел на изложба така нататък. Но нито байчото искаше да ги слуша, нито пък момчето-роботче се окуражи от тяхната защита. Изплашено беше горкото. То скочи върху онова, което байчото бе нарекъл тиква, и което още повече се сплеска под тежестта му, заприличвайки сега на недопечена пита хляб. Провикна се драматично оттам, но лошокачествения високоговорител правеше гласа му съвсем неизразителен:

— Мили приятели, аз видял хубава изложба, ваши хубави апарати и искал да ви покаже мой апарат, но няма комисия. Жалко. Довиждане, мои приятели, аз желая на вас нови успехи в науката и техниката.

И това беше добре изиграно, та младежите и най-вече пионерите бурно му замахаха с ръце, смееха се и един през друг му пожелаваха добър път и много здраве на другата звездна система. После изведнъж млъкнаха. И така млъкнаха, сякаш цял живот нямаше да проговорят. Момчето-роботче се наведе и сякаш се гмурна в меката маса на тая, станала междувременно златна, мандарина-тиква-пита. На мястото, където то изчезна, се образува подутина. Тя се заиздига бързо, увличайки след себе си цялата пластична материя, и ето че за секунда пред нас израсна някаква гигантска, устремена нагоре презряла краставица. Топла въздушна вълна ни удари в лицата, гърдите, приглади назад мустаците байчото, който се облещи в почуда. Защото изведнъж се оказа, че гледа към празното място между новия модел багер и новия модел електротелфер. Високо над главите ни и право нагоре се издигаше странният апарат, превърнал се вече в бляскава златна карфица — толкова високо бе отишъл докато си поемем дъх. А при следващия ни дъх бе изчезнал окончателно в ясносиньото есенно небе.

Грамадните мустаци на байчото провиснаха надолу.

— Брей, че туй момче га че не се шегуваше — избоботи той объркано. — Ама като немаше разрешително!

Младежите мълчаха, пионерите мълчаха, мълчах и аз. Пък и какво да говорим? Приятно момче беше и, ако не беше тоя байчо, положителна щяхме да се разберем. Жалко! Дано дойде догодина пак. И дано тогава успее за комисията, иначе ще бъде съвсем, съвсем жалко за целия тоя път, дето е бил, докато стигне до Пловдив.