Любомир Николов
Наследникът (6)

3
Ханът „При Железния крал“

— Ако ми е писано да се спася, на разсъмване ще се върна за теб, мъничко мое — изрече той с развълнуван глас. — Ако ли стана плячка на хищните вълци, то добрите хора, минавайки сутринта по този път, ще те намерят и приютят. Във всеки случай вълците няма да се доберат до теб. Господ да те закриля! Сбогом, детенце! В Божиите ръце те предавам.

. . . . . . . . . . . . . . .

И хората, и животните отлично разбираха, че от вълците няма спасение. А те междувременно все приближаваха и приближаваха, тракайки още отдалече със зъби, сякаш предвкусваха още отсега победата над обречените на смърт хора.

Конете се устремиха напред, но снежните преспи, виелицата и вихърът пречеха на техния бяг. Пронизително и страшно отекна над гората протяжният вълчи вой… Зверовете обкръжиха шейната, която се движеше убийствено бавно по натрупаните преспи, и изведнъж цялата глутница се нахвърли върху конете…

Лидия Чарская, „Сибирка“

18 години по-рано

17 май 1524 г. на Петата епоха

Тихо, 43° ю.ш., 11° з.д.

Пета тера

Загърната в дебел шал от мека и пухкава клеомедска вълна, старата неандска акушерка Авира дремеше пред огнището и потръпваше от почти недоловимото хладно течение, което напоследък я тормозеше все повече и повече. За нищо вече не ги бива старите ми кокали, обичаше да се оплаква тя. Време им е вече да вървят при Черния.

Но въпреки театралното си мърморене, Авира продължаваше да обикаля с куцукане селата по западния хребет на Тихо и да приема с нескрито удоволствие почерпките, получавани срещу нейните вещи услуги. Паметта й не беше отслабнала и тя обичаше да сочи малките неандчета, на които бе помогнала да дойдат на бял свят, описвайки с най-дребни подробности затрудненията при раждането им.

Със своя занаят беше свикнала да я търсят по всяка тера на денонощието, ала с годините това започваше да я дразни. Затова сега, когато високо горе задрънка камбаната при входа, тя изруга, надигна се с усилие от креслото, пристъпи до стената, дръпна капачето на разговорния улей и подвикна сърдито:

— Кого са домъкнали хегемоните по късна доба? Почтените неанди спят по това време!

— Аз съм, лельо Авира! — долетя отгоре изплашен и жален глас. — Велд! Велд Дългопладне от хана „При Железния крал“!

— Знам те откъде си! — сопна се старата акушерка. — Защо си дошъл да ме будиш?

— Пипа! Пипа! — вайкаше се гласът. — Много я боли, дошло й е времето!

— Че как тъй? — кисело попита Авира. — Не трябваше да й идва преди десетата тера. Водите изтекоха ли?

— Ох, изтекоха, изтекоха! — провикна се шашардисаният кандидат-баща. — Моля ти се, лельо Авира, в името на всичко черно и бяло, ела час по-скоро! Първескиня е, знаеш. Ще ти се отблагодарим подобаващо!

— Знам ви аз как се отблагодарявате — промърмори свадливо старицата. — На обещания сте много големи, ама после гледате с две сладки приказки да замажете работата. Не стой горе, глупако, ами върви да кипнеш вода, че сигурно не сте се сетили! Аз идвам след малко.

И тя закуцука към килера, където държеше торбата с принадлежностите си.

Коперник, 10° с.ш., 20° з.д.

Краят на шеста тера

Винтовото стълбище водеше все по-надолу и по-надолу към най-забравените подземия на двореца. Берилиус слизаше пръв с кристален фенер в ръка, след него идваха четирима гвардейци с факли. Иззад хората вееше хладно течение и пламъците хвърляха по стените на стълбището подскачащи, уродливи и уголемени сенки.

Канцлерът хвърли поглед през рамо и се усмихна кисело. Бе подбрал най-силните мъже от стражата, плюс това двама от тях носеха тежки железни чукове, но той сам разбираше колко биха стрували четирима простосмъртни бойци срещу Неживия. Все още не можеше да повярва на собствената си лудост — да заложи всичко на карта. Това просто не бе присъщо на неговия сдържан и пресметлив характер. И все пак разбираше, че няма друг изход. Филомена бе права. Днес на тлеещото от векове противоборство между родовете Де Феро и Фра Мауро трябваше да се сложи край веднъж завинаги. Алтернативата бе бавен залез на управляващата династия, или жестока гражданска война.

В подножието на стълбището имаше масивна дървена врата. Не беше заключена и когато Берилиус я натисна, тя се отвори, разкривайки мрачен коридор, преграден по средата с почерняла и нащърбена от старост желязна решетка. За момент хладното течение се засили и завъртя ситни вихрушки из дебелия слой прах, натрупан по пода.

И нито канцлерът, нито войниците забелязаха, че допреди малко в праха е имало отпечатани няколко върволици ситни стъпки — като оставени от дете или джудже.

Като пристъпи до решетката, Берилиус извади от джоба си масивния ключ, лежал незнайно колко години в тайния шкаф в стената на канцлерския кабинет. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти, но не се случи нищо. Многовековни наслагвания от прах и ръжда бяха блокирали железния механизъм. Берилиус обаче нямаше да заема най-високия пост в кралството, ако не умееше да предвижда всичко до най-малка подробност. След миг в ръката му се появи шишенце растително масло и той поля с него процепа над езичето на ключалката. Изчака малко и опита отново. Този път механизмът поддаде, макар и съвсем леко.

Отстъпвайки неохотно, сякаш със съзнателно нежелание, ключалката все пак помръдваше все повече и повече, докато на седмия опит глухо изщрака и езичето хлътна в гнездото си. Канцлерът бутна решетестата врата и прекрачи отвъд нея. Отдясно стръмни стъпала водеха към мрачно пространство отдолу, а отпред коридорът свършваше след десетина крачки с плътна базалтова стена. Само при внимателно вглеждане окото можеше да различи, че това всъщност не е истинска стена, а грамаден каменен блок, изсечен с точните размери на тунела, така че да го прегражда изцяло, без да оставя ни най-малък процеп отдолу, отгоре и острани.

Точно в средата на базалтовата преграда зееше тесен квадратен отвор, приблизително колкото да се пъхне човешка глава. Разбира се, Берилиус нямаше намерение да извършва подобна глупост. Той само се приближи и размаха фенера отпред, но отворът продължаваше по цялата дължина на каменния блок — около три метра — тъй че светлината не стигаше до отвъдното пространство.

Стегни се, заповяда си Берилиус. Никой не бива да вижда, че се страхуваш. Най-малко тези тук.

Спокойната, добронамерена и лекичко снизходителна усмивка се изписа по лицето му с лекота, породена от десетилетия актьорска практика — защото както бе разбрал още от младини, политиката не е нищо друго освен театър за лековерните. Именно тази блага маска се извърна към гвардейците и изрече спокойно:

— Торн и Албрик, застанете на три крачки зад мен. — Берилиус винаги се стараеше да запомни имената на слугите и стражата. Подобни дребни признаци на внимание хвърляха в човешките души семена, които някой ден можеха да дадат изненадващо полезни плодове. — Едвар и Сурт, слезте долу. Ще видите каменни подпори. Бъдете готови да ги повалите, но само по моя заповед. Повтарям, само по моя заповед. — Той се засмя почти естествено. — И се пазете момчета. Обичам палачинки, но не бих искал точно вие да се превърнете в нещо подобно.

Когато двамата гвардейци с чуковете изчезнаха надолу по стъпалата, канцлерът пак размаха фенера пред квадратния отвор, но отвъдният мрак си оставаше все тъй непроницаем.

Берилиус облиза устни и подвикна с леко изтънял глас:

— Хей…

Искаше да изрече „Хей, Неживи“, но обръщението му се стори някак тромаво и нелюбезно. Тогава си спомни названието от пожълтелия рапорт в секретния шкаф.

— Хей, Авитус…

Отвърна му само тежката, хилядолетна тишина на скалните недра. Той отвори уста да добави още нещо, но внезапно през отвора долетя тих, мелодичен баритон с малко странен и архаичен терански акцент.

— Кой си ти и какво искаш?

Сърцето на Берилиус трепна, сякаш пронизано от невидима игла. Той дълбоко пое дъх, задържа го докато се успокои и едва тогава отговори:

— Барон Уголон Берилиус, канцлер и регент на негово кралско величество Ламборгин Фра Мауро.

— Охо! — Краткото възклицание бе превъзходна сплав от насмешка и изненада, и канцлерът усети как го обзема неволно възхищение. Зад каменната преграда се криеше далеч по-голям майстор на театъра от него. — Значи Фра Мауро все още са на власт? Не го очаквах, наистина не го очаквах. — Невидимият събеседник помълча. — Е, барон Берилиус, канцлер, регент и прочие… за какво идваш при мен, след като ме държахте в забрава почти пет века?

Берилиус дълго бе обмислял как да подхване разговора, но знаеше, че с Неживия може да му помогне — ако изобщо помогне — единствено пълната откровеност.

— Да те освободя — лаконично отвърна той.

Ново, този път съвсем кратко мълчание.

— Срещу услуга, разбира се — констатира затворникът. — И каква е тя?

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:

— Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. — Той помълча и добави: — Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.

— Все едно — отвърна безразлично Неживия. — Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.

— Файтроб… — повтори Берилиус с леко недоумение. — Това династия ли е?

Тихичкият смях отсреща бе зареден с прецизно подбрана смес от насмешка и печална снизходителност.

— Излишно е да ти обяснявам, бароне. А и едва ли държиш толкова на любезността. Да говорим по същество. Освобождаването ми е твърдото и неотменимо условие за каквито и да било преговори. Същността на услугата ще уточним след това.

— А какво ми гарантира, че няма да ме унищожиш веднага, щом се озовеш на свобода? — бързо парира Берилиус.

— Казано на разбираем за теб език: интересът — отговори също тъй бързо Неживия. — Да речем, че не съм особено отмъстителен. Въпросът е какво мога да получа от теб освен свободата си. Нека бъдем наясно, бароне: аз не ти вярвам и ти не ми вярваш. Искам да чуя предложението.

Берилиус мислено се поздрави за решението да избере откровеността. Всяка друга тактика с подобен събеседник би била губеща.

— Предложението е същото, каквото ти е направил някога Барлемин Фра Мауро — каза той. — Достъп до Гробницата на Неживите.

— Вечен и неограничен — рязко уточни гласът иззад скалата. — Да напомням ли, че Барлемин ме измами?

— Излишно е — призна канцлерът и с изненада установи, че Неживия майсторски го е изместил в позиция на отбрана. — То се вижда по самата обстановка, в която разговаряме. Но няма смисъл да обсъждаме старото — било каквото било. Предполагам, че мога да гарантирам с живота си.

Гласът на Неживия поомекна, макар това явно да бе манипулация.

— Приемам. От моя страна пък гаранцията е копнежът за достъп до Гробницата. — Той се изкиска. — Имаш честната дума на последния канибал… Е, бароне, казахме си каквото трябваше. Сега поеми риска, или си върви. Нямаш представа доколко ми е безразлично кое ще избереш.

Берилиус отвори уста и откри, че само за миг гърлото му е пресъхнало. Изкашля се, преглътна с усилие и подвикна пискливо:

— Едвар, Сурт! Действайте!

Под нозете му прокънтяха тежките удари на чукове, после отекна каменен пукот. Грамадният базалтов блок трепна, но остана на място, задържан от някакви невидими грапавини на стените. Сетне стремително рухна надолу. Раздаде се грохот, подът потрепери, откъм стръмното стълбище бликна облак прах, придружен от кашлицата на двамата войници. Сега върхът на каменната грамада се бе превърнал в гладък под на коридора, а отгоре зееше правоъгълното гнездо, което някога бе приютявало тази канара, преди да се захлопне капанът на крал Барлемин.

Очаквайки всеки момент да срещне смъртта си, Берилиус прекрачи в тясна килия, лишена от каквото и да било обзавеждане. До отсрещната стена седеше сенчеста фигура, смътно наподобяваща човешко тяло. Когато канцлерът се приближи, лъчите на фенера заблестяха по металната кожа на Неживия. Бавно, безкрайно бавно, освободеният затворник се изправи и остана неподвижен, почти опрял глава в тавана. Беше висок над два метра, но ако си наметнеше плащ с качулка, би могъл да мине за много едър човек.

— Не бой се, няма да те убия — изрече приятният баритон с тих смях. — Сделката си е сделка. А и в момента не бих могъл да убия когото и да било. Не знам дори дали ще успея да се добера до Гробницата, тъй че нека войниците да ни придружат. Може да ми потрябва помощ.

Берилиус тихо въздъхна. Бе заложил на карта… и засега печелеше.

Капела, 8° ю.ш., 35° и.д.

Краят на шеста тера

Наблюдателницата на върха на кулата беше тясна и задръстена от предмети — големият сигнален фенер, щорите пред него, огледалните рефлектори, лостовете и въжетата на семафорната уредба, шарнирната стойка на далекогледа, малкото писалище за сигналиста, мангалът с разпалени дървени въглища в ъгъла — тъй че за хората почти не оставаше място. Облечена в тежко бяло манто от кожи на нощна лисица, Грималда Де Феро стоеше до тясното прозорче и се взираше през замръзналия пролив към далечната телеграфна кула на остров Медлер. Но сигналите бяха изгаснали. За добро или лошо, известието вече бе тук.

Зад гърба й дежурният сигналист съсредоточено сумтеше, шумолейки с диска за дешифриране.

Тези деца, помисли си тя. Тези безумни, безумни деца… Сляпо вярват в любовта, без да разбират, че тя не може да ги защити от нищо.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че упреква децата само за да залъже собственото си чувство за вина. Истината бе, че още от раждането на сина й събитията бяха водили безмилостно към тази нощ, изпълнена с безсилие и неотвратима заплаха.

От пет века над рода Де Феро тегнеше проклятието на древните стихове, изречени от сляпата прорицателка Семилда след поражението на Железния крал в Апенинската битка. Съперниците му от династията Фра Мауро бяха спечелили с цената на държавна измяна и от тогава нито за ден не забравяха, че както са заграбили властта, така могат и да я загубят. В страха си узурпаторите неведнъж се опитваха да унищожат стария кралски род, ала Де Феро се оказаха костелив орех. Те надживяха интригите, предателствата, явните и тайните удари — включително онзи отчаян момент преди триста години, когато родът се крепеше само на един-единствен непълнолетен наследник, удържащ ударите на номадски наемници и преоблечени кралски войници по крепостта Исидорус — и възкръснаха като митичния Феникс от пепелта, за да станат днес най-могъщата благородническа фамилия на Селена.

Фамилната им история бе достойна за гордост. Но както често се случва, в сянката на гордостта се криеше път към гибел.

От най-ранна възраст всеки в рода Де Феро научаваше неписаната забрана: никога не взимай съпруг или невеста от Тера. Подобен брак би бил намек за пророчеството на Семилда и пряко предизвикателство срещу кралската династия. За повече от двайсет поколения забраната бе нарушавана само дважди — първия път наемници на Фра Мауро убиха младоженците заедно с половината гости още по време на сватбената церемония; втория път доведен от Тера адепт на тайните бойни умения проникна през строгата охрана на замъка Капела, кри се цял един селенски ден в отводнителните канали и накрая прониза с отровна стрела бременната Имела Де Феро, а после сам преряза гърлото си, преди да го заловят.

Сега Грималда я наруши за трети път.

Още от малка тя знаеше, че не е създадена за семеен живот. На възрастта, когато другите момиченца си играят с кукли и мечтаят за нова премяна, Грималда седеше в кабинета на баща си и слушаше с неподобаваща за годините й сериозност докладите на търговските представители. Можеше да изброи наизуст корабните линии по Морето на Дъждовете и Морето на Спокойствието, знаеше изкупните и продажните цени на тютюна, кафето и зърното във всяко пристанище, и дори се научи отрано да прилага кръстосана сметка за откриване на грешки в счетоводен баланс. Отчаяна от това поведение, майка й често предричаше, че момичето никога няма да се ожени, но старият херцог отговаряше с доволна усмивка:

— Нямай грижа, драга моя! Още преди да навърши пълнолетие, тази наша дъщеря ще ме сложи в малкия си джоб. Гарантирам ти, че ще утрои богатството на рода, а стане ли това, няма да се оплачеш от липса на кандидати за ръката й.

Така и стана. Привлечени от богатството на Де Феро, кандидатите почнаха да прииждат от всички краища на Селена, та дори и от по-обеднели клонове на управляващата династия. Но своенравната Грималда отхвърляше всички предложения с лаконичните думи: „Сега не ми е до глупости“.

И все пак на двайсет и три години любовта я порази ненадейно и безпрекословно като утринна мълния. Щастливецът (ако можеше така да се каже) бе нейният трети братовчед Алекс, граф Медлер — луда глава, дързък мореплавател и отчаян дуелист, взел дивия си характер сякаш от своя роден скалист остров на границата между Морето на Спокойствието и Морето на Нектара.

Тия двамата са като масло и вода, казваха злите езици. Никога няма да се смесят. И донякъде имаха право. Но само донякъде. Бракът между Грималда и Алекс не приличаше на никоя друга връзка между мъж и жена. Когато бяха заедно, страстта им лумваше като масло, ливнато върху жарава. Камериерките си шушукаха с лукави усмивки, че след първата брачна нощ спалнята им приличала на бойно поле. След стотната също. Ала удивително нещо — периодите на раздяла не им влияеха. Всеки от тях имаше своя страст, свой живот, напълно различен от този на другия и по този начин двамата се допълваха като две половинки на срязана монета. Може би именно това подхранваше любовта им, без да й позволява да гасне бавно в задухата на рутина и закостенели навици.

Алекс продължаваше да броди по морета и пустини, от дивото Маре Ориентале на запад до Маре Маргинис на изток. Понякога се връщаше дрипав и покрит с белези от заздравели рани, друг път облечен в обшити със скъпоценности дрехи, които биха посрамили и най-елегантните дворцови поклонници на разкоша. Носеха се слухове, че знае тайни портали из дивите области и превозва през тях контрабанда от Тера. Но парцалив или отрупан с най-скъпи терански коприни, той си оставаше все същият нежен и неукротим звяр, комуто Грималда бе отдала без остатък сърцето си.

Тя пък в дългите тери и дни на раздяла се посвещаваше изцяло на търговските дела с умение и прозорливост, надхвърлящи и най-смелите очаквания на стария херцог. Две години след сватбата той официално я обяви за свой наследник, с което попари надеждите на братовчеда Ноа, граф Исидорус, някой ден да застане начело на рода.

Още една година след това се роди синът им Кастий Де Феро и обичта на Грималда и Алекс към него бе същата, както и помежду им. Казано с други думи, близостта я разпалваше, а раздялата приглушаваше нейния пламък до следващата среща. Но детето не страдаше ни най-малко от липса на нежност. Бавачките и камериерките го боготворяха, обсипваха невръстния наследник с грижи и ласки, а когато го къпеха, споделяха със смях непринудени коментари за безбройните бъдещи дами, които ще ощастливи изключително надареното според тях момче.

Колкото до стария херцог, той вече бе предал изцяло търговската империя във вещите ръце на Грималда и можеше да се посвети на внука си. Извеждаше го в морето на дълги плавания до остров Медлер или дори до Сантбех далече на север; водеше го на походи из горите по западните склонове на полуострова и го учеше да разпознава дирите на диви животни, а когато бяха в замъка, даваше му собственоръчни уроци по фехтовка. Детето с удоволствие придружаваше дядо си, ала не се увличаше особено от приключенията и предпочиташе да прекарва времето си в богатата дворцова библиотека.

Парниково цвете, помисли Грималда. Там ни бе грешката — моята и на Алекс. Спестявахме му всички заплахи и болки, оставихме да го обгърнат в телесен и душевен уют, а после се изненадахме, когато видяхме резултата от всичко това.

Не, Кастий не бе израснал разглезен — и старият херцог, и неговите служители бяха твърде умни, за да го допуснат. Но юношата наследи странна смес от характерите на своите родители. От Алекс Медлер взе романтичния устрем към неизвестното, а от Грималда Де Феро — улегналия, стабилен нрав, който го караше да ограничава романтиката единствено в сферата на мечтите и книгите.

Ала макар да се различаваха както огънят от скалата, Алекс и Грималда притежаваха една обща черта, която синът им наследи изцяло. Това бе твърдостта във веднъж взетото вече решение. С тази твърдост шестнайсетгодишният Кастий обяви избора си: да поеме пътя на свещенослужител.

Всички опити да го разубедят се оказаха безуспешни. През 1521 година юношата потегли към другия край на Селена — към далечното северно светилище Клавиус — и замъкът Капела сякаш помръкна.

Макар да ги деляха хиляди километри, връзката между Кастий и родителите му не се прекъсна. Той редовно изпращаше както съобщения по телеграфа, така и дълги писма, в които описваше напредъка си в изучаването на Върховния път. И точно в едно от тези писма младежът за пръв път спомена името на Мириам от Тера.

Новината обнадежди Грималда. Писмо след писмо даваха все по-ясно да се разбере, че между Кастий и младата берберска принцеса, изпратена в един от манастирите на Клавиус да изучава тънкостите на Черната традиция, е на път да разцъфти нещо повече от обикновено приятелство. Това е, казваше си майка му. Това му трябва — малко гореща пустинна кръв от Стария свят! Тласкана от надеждата, тя предприе дългото пътуване по море чак до залива Капуанус, а после по суша през Вилхелм и Лонгомонтанус до Клавиус. И срещата с Мириам не я разочарова — точно такава съпруга бе искала винаги за сина си.

Въпреки че рядко се обвързваха със семейство, свещенослужителите и послушниците в Клавиус не даваха обет за безбрачие. Грималда стори всичко по силите си, за да насърчи влечението между двамата млади. Разбираше рисковете и със свито сърце замина за Коперник, за да измоли от крал Зигварт разрешение за брака им. За нейна изненада обаче добродушният стар крал (още по-добродушен откакто неотдавна се бе сдобил с наследник) охотно даде съгласието си, без дори да повдигне въпроса за пророчеството и без да обръща внимание на убийствените погледи на своята сицилианска съпруга.

Няколко селенски дни по-късно Кастий и Мириам се обвързаха със скромна церемония в тесен кръг — нямаше смисъл да дразнят нито кралица Филомена, нито роднините на младоженката, които категорично не бяха съгласни с брака. А не след дълго дойде и шифрованата депеша, че чакат дете.

Обзета от неприсъщ за нея оптимизъм, Грималда си позволи да мечтае за един бъдещ наследник, съчетал ума на Кастий и буйната енергичност на Мириам. Но сякаш за да я накажат за прибързаните кроежи, точно тогава колелата на съдбата се завъртяха с неумолима жестокост.

На шейсетгодишна възраст крал Зигварт почина внезапно и без никакви предварителни признаци на заболяване — според официалното съобщение от апоплектичен удар. Сред народа обаче плъзнаха упорити слухове, че е бил отровен. Едва бе отминал траурът за покойния владетел, когато един от агентите на мъжа й в Коперник изпрати тайно предупреждение, че регентите Филомена и Берилиус кроят планове за убийството на младите Де Феро.

Без да губи нито миг, Алекс незабавно потегли към Капуанус с най-бързия си кораб, макар че денят вече отминаваше. Може би се надяваше на някакво чудо, но селенското денонощие не признаваше чудеса. Още край нос Аристилус плаващи ледове превърнаха плаването в безумен риск, а след тера и половина лютите студове сковаха морето и корабът му остана блокиран на остров Тимохарис. Оттам вбесеният от безсилие Алекс изпрати телеграфно нареждане до търговския пост в Капуанус да изтеглят спешно Мириам и Кастий от Клавиус при най-строги мерки за сигурност. Само две тери по-късно телохранителят Аграм потвърди, че охраната е пристигнала и цялата група се готви за път към морето — заедно с новороденото момченце на име Ланс.

И вече четири тери — най-студените полунощни тери — никаква вест. Допреди малко.

— Готово, ваша светлост — изтръгна я от мислите й гласът на сигналиста.

Грималда пое пергамента и плъзна замъглен поглед по кратките редове. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае техния смисъл.

Капуанус, пета тера

Все още нямаме никакви вести за пътниците от Клавиус. Изпращаме въоръжена спасителна група от двайсет и пет матроси. Ще ви уведомим незабавно при всяка промяна в ситуацията.

Молим се за успех.

Капитан Тонга

Листчето се изплъзна от изстиналите пръсти на херцогинята. Искаше й се да отрича очевидното, но много добре разбираше какво означава липсата на вести.

— Тот, Буда, Мухаммад, Исусе — обърна се тя към пророците на Белия път, без да осъзнава, че говори на глас. — Моля ви, спасете сина и внука ми!

От гърлото й се изтръгна задавено ридание. Тя блъсна вратата и бързо изтича надолу по стълбището, защото никой не биваше да вижда сълзите на Грималда Де Феро.

Тихо, ханът „При Железния крал“

Краят на шеста тера

Виковете на Пипа бяха заглъхнали. Не се чуваше вече и дрезгавият бебешки плач. Велд и неговият тъст, старият Зарк Цепибор, бяха посрещнали плача с облекчение, но от тогава мина почти цял час, а акушерката все не излизаше и не излизаше. Двамата седяха, впили очи в затворената врата, без да смеят да се погледнат един друг. Велд конвулсивно стискаше сплетените си пръсти и отправяше несвързани страстни молитви ту към черните хегемони, ту към белите светци, макар да знаеше, че е грях. Но кой ти мисли за грехове — неандите гледаха през пръсти на тия неща — когато можеше да загуби детето… и още по-страшно, да остане без Пипа. Милата, кротката, добродушна и работлива Пипа, душата на хана. Поне такава я виждаше в този миг, макар че ребрата и коравата му глава носеха не един спомен от сблъсъци с тежката й точилка.

— Стига си пухтял! — скастри го свадливо Зарк, и в този момент вратата скръцна.

Двамата скочиха от местата си едновременно, но Авира ги спря с рязък жест. Изглеждаше още по-мършава и прегърбена от обичайното.

— Накъде сте хукнали, непрокопсаници? — сопна се тя. — Мъжка ви работа, все бързате нанякъде, все гледате да се врете в краката на добрите хора. Я ми полейте да се измия!

Докато загребваше с черпака топла вода от казана, Велд едва събра куража да смотолеви:

— Детето…?

Старицата старателно изплакна ръце над кофата, избърса ги с подадената от Зарк кърпа и чак тогава отговори троснато:

— Нищо му няма на детето. Момченце е, здраво като камък. Ама чини ми се, че самичък ще си го гледаш.

— К-к-как така? — заекна Велд и се отпусна тежко на стола, защото краката не го държаха.

— Ами така! — мрачно промърмори Авира. — Няма да я бъде твоята булка, изтървахме я. Родилна треска. Я изкара две тери, я не.

— Чакай малко! — намеси се старият Зарк, потропвайки нервно с бастуна си. — Няма ли някакви там хапове, отвари, билки за тая болест?

— Има, как да няма. Дето се казва, за всяка болка си има и билка. Тутакси щях да я вдигна на крак с отвара от билката птичи пух, викат й още тетра, церитреска и ангелска косица — пу-пу, да не ме чуе Черния. Ама снощи дойде да ми се моли доктор Ха. Имал болник с подлютена рана. И аз, дъртата глупачка, му дадох последното си пакетче листа от церитреска. Де да знам, че така ще стане…

— Добре де — прекъсна я Велд. — Няма ли откъде да се намери малко? Ако изтичам до човешкото село…

— Хе! — презрително махна с ръка Авира. — Чакай ти добро от човеците! Слушай, момко, знам къде има от тая билка колкото щеш. Ама е далече — в боровата гора по отвъдния склон.

— По отвъдния склон… — повтори Велд, готов да се разплаче.

Тук вече Зарк не издържа.

— Я стига си хленчил! — изрева той тъй гръмогласно, че стъклата на стария бюфет звъннаха. — О, велики хегемони, кому дадох дъщеря си! Кого приютих като змия в пазвата си! Слушай, твар некадърна, да не бях зле с ногата, щях завчас да изтърча до оная гора. Ала понеже не мога, ти ще го сториш и то незабавно. Инак няма и една тера повече да те търпя под покрива си, тъй да знаеш.

— Ама чакай… — замънка Велд. — Това е чак на другия склон. Знаеш ли колко път е дотам през билото?

Зарк подскочи от възмущение, приземи се на болния крак и това още повече го ядоса.

— Че кой те кара да се катериш през билото, малоумнико? Слизаш бързичко по пътеката до долното плато, после хващаш през отводнителния тунел и за час, най-много два си оттатък. — Забелязвайки, че Велд отваря уста за възражение, той заплашително размаха бастуна. — И не ми се офлянквай, че като те запердаша, само на зетьове ще ми станеш! Марш и да не си се върнал без билката!

Така младият неанд Велд Дългопладне, кротка душа и заврян зет в хана „При Железния крал“, потегли на най-храброто пътешествие в живота си. Не можеше и да подозира, че с това свое не твърде охотно решение ще промени съдбините на Тера, Селена и целия човешки род.

Коперник

Началото на седма тера

Канцлерът Берилиус стоеше в коридора пред затворената врата и потръпваше — не толкова от студ или от страх, колкото от преживяното напрежение. Вече почти не се съмняваше, че сделката с Неживия ще приключи успешно. И защо не, хегемоните да го вземат? И двамата бяха наясно с условията; и двамата искаха нещо, което само другият можеше да даде. Нямаше причини да опитват да се излъжат… освен може би порочната същност на самата човешка природа, за която Берилиус подозираше, че навярно е присъща и на Неживите.

Но защо се бави толкова, запита се той. Вече минаваше половин час откакто дойдоха тук и канцлерът отпрати гвардейците, а Неживия му заръча да чака и влезе сам в Гробницата.

Всъщност Берилиус беше доволен, че не му се наложи да го придружи. Имаше тягостни спомени от предишните си посещения в криптата — мрачна каменна зала с нисък таван и прашен под, по който лежаха пръснати парчета от телата на Неживи, тук-там дори и цели тела, застинали неподвижно за вечни времена. Според един стар закон отпреди шестстотин години всяко такова тяло принадлежеше на короната, а за намирането му се изплащаше щедра премия. И век подир век хладните останки от някогашните всемогъщи демони прииждаха към подземията на двореца, за да останат тук, ненужни и непотърсени от никого до днес.

Стърженето на ръждясалите панти разтърси болезнено опънатите му нерви. Берилиус рязко се завъртя към вратата, вдигна фенера и видя на прага Неживия — привидно все същия, ала в същото време някак коренно променен. Сега видът му пораждаше удивително усещане — той изглеждаше тежък като планина и все пак се движеше с неуловимата лекота и пъргавина на дългозъб. Дори металната му кожа сякаш блестеше по-ярко, отколкото преди малко в килията. Иззад гърба му стърчаха върховете на две широки метални тръби, боядисани в червено. Канцлерът се запита за какво могат да служат, но веднага прогони тази мисъл. Нямаше значение за какво се е натоварил с тях — важното бе да изпълни своята част от споразумението.

— Е, бароне — в гласа на Неживия звучаха непознати досега весели нотки. — Дотук няма лъжа, няма измама. Файтроб Осемнайсети готов за мисия, както казвахме в доброто старо време. Остава да ми обясниш каква ще е мисията.

Берилиус облиза пресъхналите си устни. В последния миг го бяха налегнали непривични за него съмнения и колебания. За да отложи решението с още минута, той се изкашля и попита:

— Добре ли познаваш областта между Клавиус, Лонгомонтанус, Магинус и Тихо?

Неживия благоволи да издаде кратък, презрителен смях.

— Със сигурност по-добре от твоите кралски селенографи. Там ли ще е задачата?

Берилиус мълчаливо кимна.

Нов смях.

— Неизпълнима задача на хиляди километри от тук — спокойно изрече мекият баритон и сърцето на канцлера се сви, но Неживия вече продължаваше: — Ала не и за мен, драги бароне, не и за мен. Със сигурност искаш да намеря някого. И то час по-скоро, защото си отлагал до последно, преди да се обърнеш към мен. Прав ли съм?

— Да — неохотно призна Берилиус. — Някъде там има група бегълци, пет или шест души. Носят новородено дете. Трябва да бъдат ликвидирани на всяка цена.

— Дете… — Неживия сякаш се замисли за нещо, но металното му лице си оставаше все тъй безизразно. — Не искам да посягам на дете.

— Тогава убий другите и го донеси тук — предложи канцлерът. — Така ще изпълниш своята част от сделката.

— Е, да — тихо въздъхна Неживия. — Сделката си е сделка, не забравяй това. Когато изпълня мисията, ще имам вечен и неограничен достъп до криптата. А опиташ ли се да ме измамиш, сега имам достатъчно сила, за да срутя този дворец и да те погреба под димящите му останки.

От надигналата се в гласа му заплаха по гърба на Берилиус пробягаха студени тръпки.

— Уговорката вече е в сила — отвърна дрезгаво той. — Тръгваш ли?

— След малко. Искам за момент да се върна в килията. — Неживия бързо вдигна ръка. — Не питай защо. Приеми го като сантиментално желание да видя за сетен път мястото, където отлетяха напразно почти пет века от безсмисления ми живот. Чакай ме вън на главния двор. Не се безпокой, сам ще намеря пътя.

 

 

Десет минути по-късно, застанал на завет до голямата дворцова порта, Берилиус видя нещо, което нямаше да забрави до края на живота си. От една странична врата излезе със забързана крачка висока блестяща фигура. По средата на заснежения двор Неживия спря, застина за миг неподвижно, после се раздаде оглушително бучене, около нозете му избухна снежна вихрушка и изведнъж той се понесе с шеметна скорост към черното нощно небе.

След броени секунди изчезна от поглед.

Замъкът Капела

Началото на седма тера

Икономът запали последната петролна лампа и въздъхна с леко неодобрение. Сега библиотеката грееше като посред бял ден, но това си беше чисто прахосничество. Негова светлост спокойно можеше да се задоволи със светлината на пламъците в камината, или в краен случай с две-три свещи както всички нормални хора, били те благородници или не. Горивото за тия лампи се внасяше от Тера и струваше цяло състояние. Вярно, херцог Ларс Де Феро можеше да си позволи подобен разкош, но все пак…

— Ще желаете ли още нещо, милорд? — попита той.

— Само чаша вино, благодаря — кимна старият херцог. — Налей ми и върви да почиваш.

Но когато вратата се затвори зад иконома, той не посегна към скъпото теранско вино. Само гледаше как светлината на лампите трепти в рубинените дълбини на кристалната чаша и имаше чувството, че сам той потъва все по-надолу и по-надолу.

Ето, така умира един кралски род, помисли херцогът. В тишина и предутринен мраз. Да, това не е краят, от мъртвия дънер като млади издънки ще поникнат нови родове — Медлер, Исидорус… Но корените на благородното дърво са вече съсечени.

Вдигна очи към препълнените библиотечни лавици, из които внукът му толкова обичаше да се рови… и изведнъж непоносимата тишина на празната зала го притисна като смазваща каменна плоча. Без да обръща внимание на ревматичните болки в ставите, той припряно скочи от креслото, отвори секретния шкаф и извади отвътре кадифената калъфка с най-голямото си съкровище — безценна реликва от Древния свят, наречена арфа на душата.

На вид арфата не представляваше нищо особено. Приличаше на малко топче от полиран тъмен мрамор. Но съдържаше огромно количество музика и умееше по някакъв магически начин да избира онази мелодия, която най-точно отговаря на настроението на човека в момента.

Стиснал здраво топчето, херцогът отново се отпусна в креслото. Затвори очи и в същия миг го обгърна разтърсваща, тежка, съдбовна музика, извираща сякаш от дъното на вековете. Музика, въплътила безнадеждната борба срещу горчивата човешка участ и отчаянието от напразната гонитба на изкусителни и лъжовни химери. Сред грохота на оркестъра запяха десетки човешки гласове, вплетени в едно цяло:

O Fortuna,

velut Luna

statu variabilis,

semper crescis

aut decrescis;

vita detestabilis

nunc obdurat

et tunc curat

ludo mentis aciem,

egestatem,

potestatem

dissolvit ut glaciem.

Sors immanis

et inanis,

rota tu volubilis,

status malus,

vana salus

semper dissolubilis,

obumbrata

et velata

michi quoque niteris;

nunc per ludum

dorsum nudum

fero tui sceleris.

Sors salutis

et virtutis

michi nunc contraria

est affectus

et defectus

semper in angaria.

Hac in hora

sine mora

corde pulsum tangite;

quod per sortem

sternit fortem,

mecum omnes plangite!

Старият херцог не разбираше нито дума от този древен език, ала въпреки това магията на арфата вливаше смисъла на песента право в съзнанието му:

О, Фортуна,

като Луна

ти вечно се променяш.

Ту нарастваш,

ту изгасваш,

живота ни отнемаш.

Днес поваляш,

утре галиш

и разума поглъщаш.

Бедност крайна,

власт омайна

в топящ се лед превръщаш.

Тъй ужасно,

безучастно

въртят се колелата,

дебне злото,

а доброто

не води до отплата.

В сянка скрита

с воал обвита

ме гониш чак до гроба,

но играя

и нехая

за твойта дива злоба.

В болест, в здраве,

в чест и слава

съдбата дебне в мрака,

за падение,

разрушение

удобно време чака.

В час несретен,

зашеметен

от звън на струни диви,

всеки клетник

в тях оплетен

ридае с мен горчиво.

Херцог Ларс Де Феро бавно разтвори пръсти и остави топчето на масата до недокоснатата кристална чаша.

Предпочиташе тишината.

Под източния ръб на Тихо

Седма тера

Облечен в дебел вълчи кожух, с плетена вълнена шапка на главата и шал през лицето, Велд крачеше с тромава неандска походка по гладкото, леко хлъзгаво дъно на стария отводнителен тунел. Издълбан от джуджетата в древни времена, още преди столицата да се прехвърли от Тихо в Коперник, този тунел служеше за предотвратяване на наводненията при утринното топене на снеговете и проливните следобедни дъждове. В сравнение със заобиколните пътища през билото той предлагаше изкусителната възможност да се спестят дълги часове и дори тери изморително пъплене по стръмнините. Ала хората — и особено неандите — рядко поемаха подобен риск. Възпираха ги страховитите легенди за клетници, настигнати тук като в капан от внезапни пороища и загубили живота си. Говореше се, че призраците им са обречени во веки веков да бродят из мрачното подземие и да подмамват непредпазливите пътници да си подремнат за час-два — докато ги сполети същата страшна участ.

Още по-зловещи предания разказваха за други призраци — демони от милионите години безжизнено съществуване на Селена, безплътни и зажаднели да изпият и последната капчица топлина от всяка срещната жива твар.

Велд потрепери, но не от постоянния студен вятър, който го блъскаше в гърба и заплашваше да изгаси факлата в ръката му. За да не мисли за призраците, почна да си повтаря указанията на старата акушерка. Тая билка се увива по дърветата, да го запомниш добре, глупако! Има много дълго стъбло, като на къпината, или на пълзящия трън, да речем. Ще я познаеш по цветовете — цялата е покрита с тях. Приличат на гъста перушина, затуй й викат птичи пух. Ама да не вземеш да го береш тоя пух, главо проста! Хич не ми трябва, той работа не върши. Листата, листата накъсай и гледай да са повечко, че хич не й е добра работата на твоята Пипа, пък без нея не знам как ще гледа дете дръвник като теб.

Ще видят те, закани се Велд. Глава проста съм бил, а? Ще им донеса цяла торба церитреска, че и джобовете си ще натъпча, и пазвата! Тогава ще разберат кой е Велд Дългопладне.

Той опипа резервните факли, привързани на гърба му, бръкна в джоба си да провери дали огнивото още е там, намести празната торба отстрани и ускори крачка, за да стигне по-скоро края на страховития тунел.

В небето над Магинус

Седма тера

Файтроб Осемнайсет познаваше достатъчно добре човешкия език и човешките чувства, за да знае, че би трябвало да изпитва опияняващ възторг от шеметния полет и внезапно придобитата свобода след почти пет века затвор. Но той не усещаше емоции, поне не такива, каквито ги чувстват хората. Просто вършеше онова, за което беше създаден — наричано „сърч енд дестрой“ на един древен език, който днес разбираха само шепа кабинетни учени. Реактивните турбини зад гърба му бучаха с отмерен ритъм, долу прелитаха усамотени градчета и селца, различими с просто око само по струйките дим от комините, но за очите на Файтроб топлинното им излъчване бе по-ярко от видима светлина. После равнините на Магинус останаха назад, мярнаха се назъбени планински вериги и започнаха дивите пущинаци на Пиктет, където единствен признак на живот подаваха само отделни масивни кошари, излъчващи смесената топлина на овце и пастири, и две-три стада мамути, струпани неподвижно докато отминат най-студените тери.

Вече бе минал над Капуанус, Вилхелм и Лонгомонтанус, оттам зави на изток към Магинус, където се поколеба дали да продължи в същата посока към Кювие, но веднага отхвърли идеята. Най-перспективното направление беше на юг, към Пиктет и Тихо.

Ето, че и Пиктет остана назад. В една порутена кула на западния му склон Файтроб засече топлинен източник. Намали оборотите на турбините и фокусира сензорите си, но след секунда разбра с разочарование, че в руините има само един човек и животно, навярно кон.

Тогава насочи поглед към стръмнините на Тихо и изведнъж ги видя. Шест малки топлинни точици пъплеха бавно по голата урва. По-горе, на около километър от тях, из боровата гора се движеше още някой, но той със сигурност нямаше нищо общо с групата. Целта на акцията бе там, на открития каменист склон. Мисията щеше да бъде изпълнена. Сърч енд дестрой.

И при вида на жертвите в него се надигна нещо, което не би могло да се нарече удоволствие или радост, но все пак бе заложено преди осемнайсет века от отдавна изтлелите създатели на Файтроб Осемнайсет.

Коперник

Седма тера

Виждайки кралицата да се задава по коридора, гвардеецът пред вратата се изпъна мирно и прихвана копието за почест. Филомена понечи да му направи знак да застане свободно, но се въздържа навреме. Дребните хорица трябваше да си знаят мястото и да тачат висшестоящите — допуснеше ли се и най-малка пукнатина в този извечен ред, тя неминуемо се превръщаше в широко разтворена порта към хаоса и анархията.

Минавайки нарочно тъй близо до него, че полата й да го бръсне през краката, тя стрелна гвардееца с недоволен поглед, отвори вратата и прекрачи в сумрачната спалня. Вътре беше топло — прекалено топло, отбеляза с леко раздразнение кралицата, а това не бе редно, престолонаследникът трябваше да се закалява от малък.

Двете бавачки скочиха на крака и се втурнаха да посрещнат кралицата, но тя раздразнено им махна да се отдръпнат. Пристъпи към простичкото дървено легло, където спеше едногодишният й син, наведе глава и се вгледа в лицето му — все още пухкаво, неоформено, но подсказващо, че някой ден детето ще наследи орловия профил на сицилианския си дядо.

И в този момент я застигна видение.

Като малка бе виждала руините на Колизеума в Рим, но сега ги зърна въздигнати в първозданното им величие и изпълнени чак догоре с несметно човешко множество. Насред обширната пясъчна арена се издигаше огромна трибуна, украсена със знамена, хоругви и позлатени колони. В подножието й стояха достолепни сановници и генерали, облечени в пурпур и злато, ала горе имаше само един човек — крал Ламборгин. Застинал в непоклатимата неподвижност на каменна статуя, той издигаше към небето ръка за поздрав, а изпадналата в екстаз многохилядна тълпа ревеше единогласно като някакъв чудовищен звяр: Хаааа Ламборг! Хаааа Ламборг! Хаааа Ламборг! Именно така чуваше името му Филомена, макар че мразеше да го съкращават.

Кралицата изтръпна.

— Ти ще бъдеш хегемон, сине мой — прошепна тя, привела устни до самото ухо на спящото дете. — Най-великият хегемон в историята, владетел на Селена и Тера, дясна ръка на Магед. Кълна се!

Източен склон на Тихо

Малко преди средата на Седма тера

В сетните мигове от живота си Аграм горчиво се обвиняваше, че е вървял последен в колоната, носейки бебето. Но и за двете неща имаше логично обяснение. Вървеше последен, защото знаеше, че заплахата трябва да ги догони изотзад — просто нямаше откъде другаде да дойде. А носеше бебето, защото Мириам бе грохнала от умора и със сетни сили се влачеше нагоре по дълбокото каменистото дере, изровено от утринните пороища. Точно това дере обаче обнадеждаваше стария неанд. То подсказваше, че тунелът вече е съвсем близо. Достигнеха ли го, след час-два щяха да бъдат в Тихо и да започнат слизането към централното езеро.

Нещо тъмно се мярна горе, в края на скалистия улей. Аграм спря, прихвана бебето с лява ръка и избърса с дясната просълзените си от студ очи. Не, не се лъжеше! Това бе отворът на тунела!

И в този миг отпред като изпод земята изникна висока сребриста фигура, сияеща меко под синкавите лъчи на Тера.

Изтощените хора дори не осъзнаха какво става. В нощната тишина отекна рязко пращене, сякаш болник се изкашля дрезгаво на пет пъти, бляскав лъч проряза сенките и петимата от колоната рухнаха сгърчени сред снега и едрите заоблени камъни по дъното на оврага.

Аграм застина. Не от страх или изненада, а с пресметливата неподвижност на опитен телохранител. Мозъкът му работеше хладно и точно. Детето трябваше да се спаси на всяка цена. Бягството назад бе изключено. Катеренето по стръмните склонове на дерето — безнадеждно. Оставаше само пътят напред, където го чакаше… Авитус, осъзна старият неанд и при това име по цялото му тяло плъзна вълна на отчаяно прималяване. Авитус Неживия, легендарният демон от Древния свят, който преди пет века бе обърнал в бягство армията на Железния крал.

Притиснал детето към гърдите си, Аграм бавно направи крачка напред. После още една. Нарочно бе стегнал мускули, така че цялото му тяло да се тресе. Ти се страхуваш, заповяда си той. От теб се излъчва див ужас, изпаднал си в паника като животно в капан. Това трябва да вижда Неживия.

— Какво искаш? — попита той, заставяйки гласа си да прозвучи тънко и пресекливо.

Неживия поклати глава с изненадващо човешки жест.

— Дай ми детето — меко изрече той. — Дай го и ще те оставя жив. Уморих се от убийства, старче. Две хиляди години убийства на хора и неанди, на дребния народ и дори на свои, за да открадна от тях части за грохналото си тяло. Искам поне веднъж някой да каже, че ме е срещнал и е останал жив.

Аграм направи още една крачка.

По всичко личеше, че се колебае, разкъсван между дълга и страха.

— Вземи го — промълви горчиво той и с лявата си ръка протегна напред кожения вързоп.

Неживия посегна да вземе детето.

— Хаааааарг! — изкрещя Аграм с цялата мощ на дробовете си, както го бяха учили още като зелен новобранец в бойната школа на клеомедските майстори.

И времето сякаш спря. Сред застиналите му дълбини старият неанд се завърна в дните на младост и сила, когато по много тери наред повтаряше всяко движение от ню-тай-чи, превръщайки го в част от самата си същност. То бе върховен танц, извличащ всяка капка енергия от тялото, за да постигне мълниеносна бързина и целенасоченост. Отскок надясно. Приземяване на десния крак. Прегъване в кръста. Замах с левия крак нагоре, все по-нагоре, за да се извърти цялото тяло. Полет наляво, премятане, дясната ръка зад гърба напипва дръжката на секирата и секирата вече цепи въздуха, устремена към главата на Неживия.

Пукот.

Пукот.

Пукот.

Пукот.

Вината не беше на Файтроб. Атаката наистина го изненада, доколкото бе възможно за същество като него. Но един Файтроб е готов дори за непредвидимото. Неживото му съзнание оцени ситуацията за част от секундата и взе най-точното решение.

Първият изстрел повали противника.

Вторият изстрел разцепи острието на летящата секира преди да бе изминала и половината разстояние.

Третият и четвъртият улучиха двете половинки.

Но Файтроб не можеше да знае, че срещу него е хвърлено старинно и скъпоценно оръжие — боен топор с връх от маскон. Нищо освен слънчевите топилни на джуджетата не бе в състояние да разруши този свръхтвърд метал. И свързани от тънката масконова нишка, двете половинки продължиха напред, променяйки посоката на полета съвсем не така, както бе предвидил Файтроб.

Той бе реагирал светкавично. Бе улучил половинките на топора. Ала нямаше време за пети изстрел и масконовата нишка, понесена от инерцията на двете тежки метални парчета, се вряза в шията му.

Нещо изсъска, изпращя и Файтроб се свлече сред камъните удивително меко, сякаш в смъртта се бе превърнал в жива твар, каквато не беше.

Покой, успя да помисли гаснещото му съзнание. Най-сетне покой…

 

 

Велд подтичваше по надолнището и в бързината си от време на време се подхлъзваше по заледените места. Претъпканата торба успокоително го потупваше по хълбока и този допир го изпълваше с гордост. Глава проста, а? Да, драги ми старчоци, ама тая глава проста ще спаси живота на Пипа! Главата на Велд Дългопладне, ваш драгоценен зет и гордост на хана „При Железния крал“!

Ала към сладостта на този триумф, изпитван за пръв път в живота му, като лъжичка катран в делва с мед се добавяше мисълта, че тепърва ще трябва отново да измине целия път по тунела до вътрешния склон. И то час по-скоро — да не дава Черния да го застигне вътре топенето на снеговете, а то ставаше стремително, щом слънцето се надигнеше над хоризонта. Ами призраците? Това, че на идване не го нападнаха, не оначаваше нищо. Може би се бяха подиграли с него, оставяйки самотния пътник да повярва в сигурността си, за да му вдъхнат още по-голям ужас, когато най-сетне връхлетят да изпият топлата му кръв.

Представяше си ги — безплътни като мъглите на осмата тера, или пък железни и размахващи мълнии като древните Авитуси, способни с един удар да смажат цяла армия. Представяше си ги тъй ясно, че когато наистина видя Неживия, за миг се стъписа не толкова от страх, колкото от разкъсването на естествения ред на нещата: виденията не можеха да се материализират, не можеха да се появяват пред теб просто така.

И все пак древният демон лежеше възнак долу в оврага под отвора на тунела — блестящ, неподвижен, изпънат в цял ръст. Наоколо му се валяха шест сгърчени трупа в дебели кожени дрехи. Кръв не се виждаше и Велд с тръпка на ужас си помисли, че Авитусът е изпил живота им. Но тогава защо не помръдваше? Дали не се преструваше, дали не дебнеше нова жертва?

— Бббббб…

Глухият звук се разнесе из нощната тишина тъй ненадейно, че Велд подскочи. Той стрелна очи настрани и видя, че едно от телата помръдва.

— Бббб… братко…

Говорът беше тих, задавен и хъхрещ, но несъмнено неандски. Силата на племенната солидарност, вкоренена дълбоко в душата на всеки неанд, надделя над страха и Велд без да мисли започна да слиза по стръмния склон на дерето. Мина край една от жертвите и зърна за миг смуглото лице на човешка жена, отправило невиждащ поглед към звездния небосвод. Сърцето му се сви и той бързо извърна глава. След още няколко крачки спря до ранения и видя първата кръв, размесена с ледените висулки по буйната му брада.

Старият неанд лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си голям кожен вързоп, като че се надяваше да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.

— Братко… — избъбри с усилие той. — Чуй ме… в името на Железния крал…

Макар да изповядваха Черния път, неандите се прекланяха единствено пред паметта на Железния крал — онзи велик благодетел, който преди пет века бе дал равноправие на всички селенски народи. Никога не злоупотребяваха с името му, както правеха например с Черния, затова чувайки тези думи, Велд разбра, че става дума за нещо съдбовно.

Умиращият повдигна вързопа към него.

— Това дете… това дете трябва да бъде спасено на всяка цена… Чуй, братко, ще ти разкрия… една велика тайна… То… то е детето от пророчеството… носителят на бокала с рубин… Спаси го… спаси…

От гърлото на стария неанд излетя задавено хъркане, бликна немощна струйка кръв и главата му се отпусна на заснежените камъни.

Беше мъртъв.

Паниката замъгли разсъдъка на Велд. Не знаеше какво се е случило тук, не знаеше чие е това дете и как може да бъде предреченият потомък на Железния крал. Тия неща просто надхвърляха способностите на скромния му неандски разум. Но както се случва понякога, тялото му пое инициативата в свои ръце. Грабна вързопа, драсна две пресечени черти във въздуха над покойника, както се полагаше според Черния път — нямаше откъде да знае, че Аграм изповядва друга религия — и препъвайки се забърза нагоре към тунела.

Ала едва бе направил няколко крачки, когато нещо привлече погледа му. Край тялото на Неживия лежеше боен топор с разцепено на две острие. Тънка черна нишка свързваше двете парчета и щом я видя, Велд веднага разбра какво е. Преди години бе слушал как един подпийнал пътник се опитва напразно да го опише: „Ами то… няма думи да се разкаже. Черна светлина… Представи си нажежено желязо, обгърнато в червено сияние. Цялото е огнена светлина, нали така? Е, онова пък е черно. Черно като безтерна нощ, и все пак свети.“

Сега го видя с очите си. Нишката наистина излъчваше черна светлина и наистина нямаше други думи, за да се опише. Маскон! Най-твърдият и най-скъпоценният метал на света! Тази секира струваше повече от целия хан, може би дори повече от цялото село!

Изтръпнал от ужас, Велд се върна до Авитуса, с треперещи ръце пъхна топора в торбата и отчаяно побягна нагоре, колкото се може по-далече от това прокълнато място.

Коперник, Капела, Тихо

След време

Неживия не се завърна. Не пристигнаха никакви вести за детето и изчезналата принцеса. Години наред след това загадката на изчезването на Файтроб тормозеше Берилиус. В най-неочаквани моменти тя го бодваше като досадно трънче в петата и той отново и отново си задаваше все същия мъчителен въпрос: Защо? Защо ме измами? Сделката беше ясна. Какво е спечелил?

Струваше му се, че успее ли да намери отговора, ще проумее нещо безкрайно важно, ще овладее нов ключ към управлението на човешките души и ще стане още по-силен.

Но разбира се, той никога не узна какво се е случило на западния склон на Тихо.

* * *

Едва след шест селенски дни — почти половин година по-късно — оцелелият Седрик се добра до Капела, за да разкаже, че всички са мъртви. Беше пребродил надлъж и нашир западния склон на Тихо, но не откри никаква следа от бегълците, освен обезобразения труп на Аграм, отмъкнат от пороищата чак долу в подножието на планината.

И тогава в яростната си скръб Грималда Де Феро извърши нещо, с което впоследствие не се гордееше. Прониза с поглед изтощения скиталец и хладно попита:

— А ти защо си жив?

Бе късна вечер и наближаваха лютите нощни студове, но няколко часа след разговора Седрик напусна замъка Капела само с дрехите на гърба си.

Повече никой не го видя.

* * *

Четири години по-късно малкият Ланс за пръв път попита:

— Татко, защо не приличам на вас? Нали съм ви син.

Въпреки че отдавна бе очаквал този въпрос и знаеше какво да каже, Велд се поколеба, преди да отговори:

— Чуй, момчето ми. Истинските ти родители загинаха от лавина когато ти беше още пеленаче. Ние те взехме в дома си, обичаме те и сега си наш син.

Детето се позамисли, после кимна, хвана Велд за ръката и като го погледна отдолу нагоре, потвърди деловито, сякаш смяташе въпроса за уреден:

— Да, сега съм ваш син. А Айдо ми е брат, нали? — И неуморното му любопитство веднага се прехвърли към нов въпрос. — Ами защо на него второто му име е Птичипух, а моето Седмотер?

Доволен, че се е разминал с деликатната тема, Велд седна, сложи Ланс на коленете си и започна да обяснява:

— Виждаш ли, момчето ми, когато се роди Айдо, майка ти беше много болна. Трябваше й билка, наричана церитреска или птичи пух. А пък тя расте ехе-хей, знаеш ли къде? Чак на отвъдния склон. Беше нощ, такава мразовита нощ не се е случвала от векове насам. Само да си покажеш носа навън, тутакси ще окапе. Студ не студ, викам аз, отивам да търся билката. Недей, момко, вика дядо ти, ще загинеш по пътя и после кой ще ме гледа на стари години? Може и да загина, рекох аз, но по-добре тъй, отколкото да живея без милата ми Пипа. И тръгнах — право през отводнителния тунел, дето гъмжи от демони и привидения…

Ланс отпусна глава на мощното му рамо и въздъхна доволно. Колко прекрасно беше да имаш тъй силен и храбър баща…