Любомир Николов
Наследникът (11)

8
Опитомяване на дивото

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!

Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Малкият принц“

Ала вие, които така добре познавате естеството на моята душа, едва ли бихте допуснали, че съм изрекъл някаква заплаха. Рано или късно щях да получа мъст; този въпрос беше решен категорично — но самата категоричност на решението ми изключваше идеята за риск. Трябваше не просто да накажа, а да накажа безнаказно. Една злина не е поправена, ако възмездието догони поправящия. И еднакво непоправена е тя, ако отмъстителят не принуди сторилия злината да осъзнае отмъщението.

Едгар Алан По, „Бъчонка амонтилядо“

Коперник

9 септември 1536 г. на Петата епоха

Сънят на канцлера Берилиус бе удивително ясен. Нещо повече, той знаеше, че това е сън и го сънува не за пръв път — макар че наяве не помнеше нито една подробност.

С фенер в ръка, облечен в простичка бяла дреха, той стоеше сред мрачна и пуста зала с гладки стени, изградени от грамадни блокове червен гранит. Смазваше го усещането за някаква чудовищна тежест, надвиснала над главата му. Невидими сили го притискаха от всички страни, стягаха в обръч гърдите му и го заставяха да гълта с мъчително усилие тежкия, застоял въздух.

Спомни си с кристална яснота онези ужасни нощи от детството, когато се събуждаше задъхан, разтреперан и облян в пот. Лекарите не можеха да му помогнат и сега той знаеше защо — болестта не бе в тялото му, а във виденията, идващи от далечната Тера. В дългото промъкване по тесни каменни коридори, където не можеше да се изправи и трябваше да лази на четири крака към незнайна цел, където го чакаше нещо още по-страшно.

Берилиус прекрачи напред и едва доловимият шум от стъпките му отекна звънко сред гранитните стени, притежаващи удивителна акустика. Слабата светлина на фенера огря грубо издялан каменен саркофаг, чийто ляв ръб беше отчупен от незапомнени времена. Всеки път, когато го видеше, Берилиус неволно се питаше как е попаднал тук — просто нямаше как да са го домъкнали по тесните тунели. Ала това бе най-малката загадка на тия страховити места.

На две крачки от саркофага той спря, пое си дълбоко дъх и се застави да погледне надолу. Както винаги каменният сандък беше празен. И все пак за миг въздухът над грапавото дъно сякаш затрептя и пред погледа на Берилиус стремително се смениха видения — тъй мимолетни, че почти се сливаха едно с друго. Първото бе младеж с тъмнокестенява вълниста коса, тънки устни, дълъг прав нос и сключени гъсти вежди; броня от изкусно съединени метални пластини покриваше горната част на тялото му; по средата на гърдите блестеше позлатено релефно изображение на женска глава със змии вместо коси. Последва го мъж в напреднала възраст с провиснал пред челото черен перчем и смешно орязани черни мустачки; облеклото му беше простичко — кафяви панталони и кафява риза, пресечена диагонално през гърдите от тънък ремък, навярно за закрепване на меч, макар че самото оръжие не се виждаше. За част от секундата се мярна старец в маслиненозелена униформа с прошарена рижава коса, властно навъсено лице и буйни пожълтели мустаци на заклет пушач.

После нищо. Отново празният саркофаг. И от него долетя глас — благ, гальовен, всемилостив… и изпълнен с неотвратима заплаха. Странно, но звукът му не отекваше от стените, а сякаш се разтваряше във въздуха веднага щом отминеше отвъд единствения слушател.

— Гордей се, бароне — изрече гласът. — Дълги години беше мой роб, мое сляпо оръдие. От днес ставаш мой верен слуга. Времената се променят, Берилиус. Вековете отминаха, звездите се изместиха и нови фигури излязоха на дъската. Голямата игра започва и никой не знае как ще завърши. Наближава денят на Чашата, заедно с нея идват три момчета и три момичета. Искам ги и ти ще ми ги дадеш.

Коленете на канцлера се подкосиха. Той падна на колене, преклони глава и прошепна:

— Да, господарю! Кълна се!

Магическото ехо на гранитната зала повтори обета му.

 

 

Ермелинда трепна и се събуди. Беше заспала облакътена върху бюрото. Пред замъгления й поглед изплуваха несвързаните редове на превода: гибелно оръжие… чудодеен цяр… оловна съдина с подвижен капак…

Така и не бе успяла да разгадае основната част от записките за Дървото на смъртта. Смисълът упорито й се изплъзваше. Тя направи гримаса, изплези се на бележника и стана от стола. Разкърши се, разтърка очи и откри, че е съвършено разсънена. Както винаги тишината на дремещия дворец й действаше ободряващо и я подканваше да потърси с какво да запълни нощното безвремие.

За начало, реши Ермелинда, щеше да й се отрази добре нещо за хапване и чаша горещо кафе. Тя излезе в коридора и тръгна към кухнята, където през цялата нощ имаше дежурна готвачка.

Още докато открехваше вратата, през процепа лъхна аромат на кафе и чай — явно доказателство, че някой е посегнал на скъпоценните лични запаси на нейно величество. Ухилена до уши, младата принцеса пристъпи на пръсти през прага и зърна край голямата кухненска маса да седят госпожица Леверие и старата готвачка Розалия. Димящите чаши пред тях потвърждаваха наличието на дръзка злоупотреба. Двете бяха привели глави и с интерес разглеждаха нещо върху масата.

— Ха така! — провикна се заплашително момичето. — Само да ви види сега майка ми!

Нарушителките подскочиха. Госпожица Леверие се хвана за сърцето, а Розалия светкавично скри под масата нещото, което разглеждаха. Но щом видяха кой ги е стреснал, по лицата им се изписа комична смес от яд и облекчение.

— Ще доносничиш, а? — закани се готвачката. — Хей, госпожичке, още не си пораснала толкова, че да не мога да те напляскам по дупето. Помниш ли като те спипах в килера? — Тя се обърна към гувернантката и сподели с доверителен шепот. — Когато беше на шест, веднъж се вмъкна в килера през отдушника. И ако щеш вярвай, така се натъпка, че после не можа да излезе.

— Не е вярно! — възмути се Линда. — Просто отдушникът беше твърде високо.

— Хайде, хайде! — махна с ръка Розалия. — Аз ли не помня? Коремчето ти беше станало на балон. Винаги си имала апетит, пу-пу, да не ти е уроки! — Тя се усмихна широко. — Хайде, сядай, момичето ми. Какво ще искаш?

— За начало чаша кафе, две-три от твоите курабийки и… — Ермелинда посочи с пръст — … и онова, което криеш под масата.

Готвачката с въздишка измъкна ръка изпод масата и остави пред себе си купчинка пъстри картончета, покрити с литографски картинки, после стана от стола и отиде да изпълни поръчката. Ермелинда взе няколко от тях и набързо ги прехвърли от ръка в ръка. На всички бяха изобразени различни части от облеклото — рокли, шапки, яки, корсажи, елечета…

— Какво е това? — обърна се тя към госпожица Леверие.

Вместо отговор гувернантката стана, отиде до огнището, взе въгленче с машата и запали една от пуретите си. Огледа внимателно Ермелинда и съзаклятнически вдигна пръст.

— Това, скъпа моя, е тайна. Голяма тайна. Ако майка ти научи, ще си изпатим зле. Много по-зле, отколкото за кафето.

Не бе нужно повече, за да разпали любопитството на Ермелинда до краен предел. Тя грабна останалите картончета и започна да ги разглежда едно по едно.

— Хайде, изплюй камъчето, Ивон! Какви са тия картинки? Да не са нещо като онези, дето тайно ги разглеждат гвардейците?

Гувернантката се задави с пушека и се разкашля.

— Ама че гадости говориш, млада госпожице! Я се засрами!

— Добре де, какво е? — настоя Ермелинда.

Госпожица Леверие седна до нея и понижи глас.

— Поръчки за рокли.

— Поръчки за рокли ли? Че как така? Без шивач?

Гувернантката обърна едно от картончетата.

— Ето, тук всичко си пише. Ателието на лейди Василена Ле Прико приема поръчки. Записваш си мерките — ръст, ханш, талия и тъй нататък — после занасяш картончето в най-близкия търговски пункт на Де Феро…

— Де Феро! — ахна Ермелинда.

Госпожица Леверие кимна и я погледна многозначително.

— Именно. Разбра ли сега? И тъй, попълваш картончето, носиш го в пункта и лейди Ле Прико гарантира, че до един месец ще получиш дрехата точно както е нарисувана.

— Ако майка ми разбере… — промърмори Ермелинда. После й хрумна друга мисъл. — А коя е тази лейди Ле Прико?

— Навремето братовчедка ми работеше в замъка Капела, та от нея съм чувала за рода Ле Прико — обади се Розалия. — Те са придворни шивачи на Де Феро и… — тя се озърна плахо към тъмните ъгли на кухнята — разправят, че били потомци на леприкони. Но всичките са от простолюдието, тъй че коя ще да е тая лейди…

— Просто са й дали някаква дребна титла — заяви решително гувернантката. — Търговски трик, нищо повече.

— Че могат ли да го направят? — изненада се Ермелинда.

— Могат, могат — кимна госпожица Леверие. — Все пак Де Феро са кралски род. И между нас казано, скъпа, това още повече ще ядоса майка ти. Но дай да не мислим сега за неприятни неща. Я кажи коя рокля ти харесва най-много.

Момичето прехвърли няколко картончета и посочи с пръст.

— Ето, тази. Зелената с дантелената яка. Виж само как е вдигната зад тила като платно на кораб!

Гувернантката врътна очи към тавана и презрително духна струйка дим.

— Все зелено, та зелено! Заради онзи портрет на херцогиня Сакробоско, нали? Само че много бъркаш, драга моя! Първо, двете сте съвсем различни и ако искаш да знаеш, ти ще станеш много по-красива от нея. Но след време, млада госпожице, след време. Имай търпение. Още ти е твърде рано, за да се правиш на гранд-дама. Чар и свежест — това е твоята сила в момента. Ето, виж кое би ти отивало най-много.

Тя се разрови из картончетата, извади едно и го сложи пред Линда.

— Гледай само! Небесносиньо, идеалният цвят за теб. Тия сребърни бродерии по корсажа подчертават тънката талия и привличат вниманието към бюста… не се изчервявай, крайно време е да разбереш, че бюстът е тайното оръжие на всяка жена.

Розалия сложи пред Ермелинда чаша горещо кафе и малък поднос с курабийки, после се наведе над картинката.

— Точно така! С тая рокля ще си самата прелест, миличка. Нямам търпение да те видя!

Линда захапа една курабийка, огледа отново картончето, позамисли се и кимна.

— Добре де, имате право. По-хубава е от зелената. Само че как да я поръчаме, без майка ми да разбере? Пък и в Коперник няма кантора на Де Феро.

— Ама в пристанището Фра Мауро има — ухили се Розалия. — Дори и по-наблизо, в Рейнхолд. А дотам са само две тери път. Ако пратиш Хугберт, никой няма да разбере.

Момичето преглътна курабийката, отпи глътка кафе и въздъхна.

— Жал ми е да го разкарвам. Стар е вече…

— Никаква жалост, млада госпожице! — строго я смъмри гувернантката. — Мъжете са като кучетата — колкото по-трудна работа им възложиш, толкова повече се радват да докажат обичта си.

Ермелинда вдигна глава, погледна я с усмивка и сложи длан върху картончето.

— Сигурно си права, Ивон. Решено — още щом се съмне, пращам Хугберт до Рейнхолд.

Тихо

27 септември 1536 г. на Петата епоха

С тихо свистене прашката се въртеше все по-бързо и по-бързо над главата на Ланс. Той усещаше как тежестта на заобления камък нараства, тегли настрани, набира инерция — и когато му се стори, че подходящият момент е дошъл, разтвори пръсти.

Освободеният камък полетя право напред… и профуча на цели две крачки от дънера, който момчето си бе определило за мишена. Ланс изсумтя от раздразнение и се плесна ядосано по бедрото. Вече толкова дни тренираше, а резултатите си оставаха разочароващи. Криво-ляво бе усвоил въртенето и изстрелването, но за точност не можеше да става и дума. А най-много го ядосваше това, че докато в хвърлянето на камък с ръка бе безпогрешен, с проклетата прашка се чувстваше ужасно непохватен. Идваше му да зареже всичко и да се откаже от обещаните уроци на стария Хурго, но не искаше да разочарова баща си.

Той нави прашката, пъхна я в джоба си и тръгна да дири камъка. Беше положил сума ти усилия докато го очука до що-годе заоблени очертания. Разправяха, че в реките на Тера било пълно с чудесни валчести камъни, но тук на Селена имаше само ръбести скални късове, крайно неудобни за мятане. Неправилната форма ги караше да се премятат и да променят посоката на полета както си искат.

— Това ли търсиш?

Ланс трепна от изненада и рязко завъртя глава надясно. Естествено, там стоеше Кийра с неговия камък в ръка. Само тя умееше да се появява така безшумно и неочаквано. Беше облечена с познатата зелена рокличка и стройният й силует почти се губеше в зеленикавия горски сумрак на ранния следобед.

Макар че всъщност му бе приятно да я види, Ланс направи гримаса, поемайки камъка от ръката й. После тръгна обратно към поляната, а момичето го последва, говорейки зад гърба му:

— Хич не те бива, тъй да знаеш. Прашката иска усет. Трябва да я почувстваш, да стане част от ръката ти. Не го ли постигнеш, никога няма да улучиш целта.

— Ти пък какво разбираш от тия работи? — изсумтя Ланс, докато спираше по средата на поляната и вадеше прашката от джоба си.

Кийра се разсмя и пристъпи към него.

— О, разбирам много повече, отколкото си мислиш. Мога и теб да науча. Искаш ли?

— Ами хайде де, какво чакаш? — троснато отговори той, но под грубия тон се криеше сянката на надежда, че тя наистина знае как да му помогне.

С едно неуловимо бързо движение Кийра се озова плътно зад него, притисна се към гърба му и изпъна ръце покрай неговите.

— Затвори очи, Ланс. Почувствай ме. Усети как се сливаме като две струи в потока. И запомни: видима или невидима, аз винаги ще бъда до теб, когато вземеш в ръце оръжие. Телата ни са едно цяло. Ръцете ни са едно цяло. Усещаш ли го?

— Да — отвърна дрезгаво той и потръпна, усещайки еластичния натиск на едва напъпилите й гърди.

— Сега отвори очи съвсем бавно — прошепна тя, галейки ухото му с топлия си дъх. — Отначало всичко ще е в мъгла. После мъглата ще остане, но ще виждаш дървото по-ясно от всеки друг път. То също ще стане част от нас двамата… Ето, така… А сега прашката почва да се върти съвсем сама…

Нейде в дъното на душата си Ланс ахна от изумление. Светът се променяше. Всичко тънеше в сива мъгла — всичко, освен дървото отсреща. Въздухът нахлуваше в дробовете му като чист планински поток, изпълнен с енергия. Прашката се завъртя, покорна на две слети ръце — неговата и тази на Кийра. Въртенето ставаше все по-бързо, все по-мощно.

— Сам ще усетиш кога — прошепна момичето.

И Ланс усети. Сякаш хиляди невидими иглички се впиха безболезнено в цялата му ръка, той отпусна края на прашката, камъкът полетя напред и с пукот отхвръкна от средата на дънера.

Възторгът бликна из цялото му тяло като опияняваща вълна. Ланс изкрещя и подскочи с вирнати нагоре ръце, после се завъртя към Кийра.

— Хайде пак!

Но тя поклати глава. Очите й изведнъж бяха станали строги.

— Не, Ланс. Помогнах ти за първата крачка, но останалото ще трябва да извървиш сам. Просто не забравяй усещането, че вече сме винаги заедно. Помниш ли го…

Тя не довърши. Нейде в далечината се раздаде тръбен рев на мамут и почти веднага от същата посока долетя приглушен вик:

— Ла-а-а-анс! Ланс!

Ланс застина с провиснала от ръката прашка. Викът се повтори, потрети.

— Е, докара си го най-после, глупакът му с глупак! — възкликна ядосано той. — Вечно се забърква в разни животински истории, сега и до мамутите е опрял. Ако го стъпчат, какво ще кажа на нашите?

И Ланс побягна напред. С крайчеца на окото си виждаше как Кийра тича през гората на няколко крачки вдясно от него, без да изостава. Странно, наистина я усещаше като част от себе си, като че нейната воля упътваше краката му сами да намират опора и да избягват препятствията. Това напомняше някакъв необикновен, ефирен танц между двама партньори — разделени и в същото време единни.

Дърветата оредяха, отпред просветна открито пространство и там, в края на гората, зърнаха нещо невероятно. На самия ръб на дълбока яма стоеше грамадната, космата фигура на мамут. Женска, досети се Ланс, без сам да знае откъде. Тя тревожно пристъпваше от крак на крак и ту надигаше хобота си нагоре да изтръби, ту посягаше надолу към ямата. Изправен до нея, Айдо я потупваше по рошавото бедро и говореше нещо успокоително. Изобщо не беше изплашен. Дори напротив, изглеждаше по-скоро въодушевен.

— А, дойдохте най-сетне! — подметна небрежно той. — Откога ви викам…

Ланс зяпна от изненада, въртейки глава ту към Айдо, ту към Кийра.

— Ама ти… ти я виждаш, така ли?

Айдо сви рамене.

— Много ясно, че я виждам. Не стойте там, ами елате да помогнете.

В този момент женската откъсна поглед от ямата и се обърна към новодошлите. В хлътналите й черни очички блесна гневна тревога. Тя изсумтя заплашително и разтръска огромните си закривени бивни.

— Недей така, де! — взе да я увещава Айдо. — Това са Кийра и Ланс. Нищо лошо няма да му направят.

— На кого? — попита Ланс.

Вместо отговор брат му посочи надолу. Като се озърташе боязливо, Ланс пристъпи напред, надникна в ямата и пак ахна. На дъното се щураше напред-назад малко чорлаво мамутче, цялото омазано в пръст. То издаваше жални звуци и опитваше да се изкатери навън, но всеки път падаше и после дълго не можеше да се изправи на крака.

— Ония от Крива могила са виновни — обясни Айдо. — Набили са си в главите, че мамутите им пасат маковите ниви, затуй залагат капани. Е, възрастните мамути са достатъчно умни, за да не се хващат, ама виждаш с малките какво става.

Женската изпръхтя отново, но погледът й вече бе поомекнал. Тя бавно протегна хобот към Ланс, а той стисна зъби и не помръдна, докато грамадният звяр го душеше недоверчиво.

— Трябва някак да го измъкнем — продължаваше Айдо. — Аз опитах да го повдигна отдолу, ама е много тежко. Ако се хванем тримата…

Ланс огледа мамутчето, замисли се и цъкна с език.

— Пак няма да можем.

— Ами тогава бягай да донесеш лопата и кирка — предложи Айдо. — Ще разкопаем едната страна на ямата, та да може да се изкачи.

— Представяш ли си колко време ще трябва да копаем? — възрази Ланс. — Не, и така не става.

— Добре де, умнико! — ядоса се Айдо. — Вместо да критикуваш, вземи да предложиш нещо!

— И ще предложа! — закани се Ланс.

Хапейки съсредоточено устни той огледа ямата, вдигна очи към короните на близките дървета, пак сведе очи към мамутчето и внезапно подскочи.

— Открих!

— Какво? — бързо попита Айдо.

Но Ланс вече тичаше през гората към хана.

 

 

Когато се върна след половин час, майката изглеждаше още по-разтревожена, а малкото още по-изтощено. То вече нямаше сили да опитва да се измъкне, и само тъпчеше напред-назад с жално пъшкане.

Ланс смъкна от рамото си дългото намотано въже, което бе донесъл. Пусна го на земята, хвана единия край, пристъпи до най-близкия бук и пъргаво се изкатери до върха. Там върза въжето за ствола, подръпна веднъж-дваж, за да се увери в здравината на възела, после все тъй бързо се смъкна долу.

— И сега какво? — попита Айдо.

— Сега дърпайте с всичка сила!

Тримата стиснаха здраво въжето и задърпаха. Върхът на дървото се огъна, но това бе всичко. За повече не им стигаха силите.

Пъшкайки от умора и разочарование, Ланс понечи да разтвори пръсти, но в този момент стъблото на бука изскърца и бавно започна да се превива все по-надолу. Той вдигна очи и видя, че майката е вкопчила хобот във въжето, за да им помогне.

— Браво! — провикна се радостно момчето. — А сега дръжте и не пускайте!

С един скок се озова на дъното на ямата. Провря въжето под корема на слисаното мамутче, омота го веднъж, сетне още веднъж, сплете възел и извика, без да вдига глава:

— Отпускайте бавно!

Въжето се изпъна, избуча глухо като басова струна, после тромавите крачета на мамутчето се отлепиха от дъното. С изплашен рев то бавно се издигна нагоре — педя, две, три. Ето, вече достигна ръба. Айдо и Кийра го задърпаха настрани, развързаха възела и малкото се озова на свобода. Майката затръби отново, този път радостно и победоносно.

Долу Ланс подскачаше и опитваше да се хване за ръба, ала рохкавата пръст се ронеше под пръстите му. Ненадейно нещо дебело и космато го обгърна през гърдите с могъща и в същото време ласкава сила. Лъхна го остър мускусен мирис, той литна нагоре като изстрелян от катапулта, после усети под нозете си твърда опора.

Минута или две всички стояха като замаяни до ръба на ямата, без да могат да повярват, че всичко е свършило. Майката душеше ту децата, ту собствената си рожба, която плахо се свираше между предните й крака. Ланс извади от джоба си голям краешник ръжен хляб и го протегна към мамутчето. То подуши недоверчиво подаръка.

— Хапни си, хапни! — насърчи го Айдо. — И на мен като ми се случи нещо лошо, най обичам да си похапна.

Малкото пое краешника, сръчно го метна в устата си и замляска. Явно му се услади, защото вече без да се колебае, пъхна хобот в джоба на Ланс и с развълнувано сумтене почна да търси трохи.

Майката изтръби тихичко и го побутна с коляно. Мамутчето отвърна с недоволно сумтене. Изглежда, все още се надяваше да изрови нещо от празния джоб. След като още едно побутване не даде резултат, майката го плесна с хобот по дупето и този път то прекрати издирванията, макар и не твърде охотно.

— Взехте си беля на главата — промърмори замислено Кийра, докато тримата гледаха как майката и малкото се отдалечават с бавна, тежка стъпка. — Вие, човеците… и неандите, де… просто не знаете каква магия се крие в хляба. Е, за днес стига толкова. Крайно време е да се прибираме.

 

 

Докато си лягаха за кратка следобедна дрямка, преди да помогнат на Велд да ожъне нивата с ръж, Ланс промърмори:

— Значи виждаш Кийра? Ех, братче, олекна ми, като разбрах. Бях почнал да си мисля, че ми се привижда. А знаеш ли я коя е?

— Как коя? — учуди се Айдо. — Кийра си е Кийра. Май е племенница на Белия мъдрец.

Ланс се надигна на лакът.

— Белия мъдрец ли? Този пък кой е?

— Де да го знам — сви рамене Айдо. — Идва понякога да ми разказва разни умни неща — за животните, за билките, за болестите. А пък нашите не го виждат, също като твоята Кийра.

— Но кой е той? — развълнува се Ланс. — Има ли нещо общо с Черния конник?

— Де да знам, бе човек! Питай Кийра, тя сигурно знае. Хайде сега, заспивай, че работа ни чака!

С тия думи Айдо се завъртя към хладната стена и не след дълго засумтя тихичко — досущ както бе сумтяло мамутчето, докато ровеше из джоба на Ланс.

По същото време

Тера

Бреговете на Нил

Беше една от онези нощи, които открай време са едновременно благословия, проклятие и магия за древните арабски земи. Нито полъх не трепваше в душния въздух; сребристо-синият сърп на Селена висеше ниско над неподвижните корони на палмите и прогонваше съня, пораждайки в сърцата някакъв неясен, тревожен копнеж. В такива нощи се раждат безсмъртни стихове, велики начинания и черни дела. Или пък просто най-сетне идва предутринна дрямка и отнася завинаги спомена за безсънните часове.

Нусафер Елхаджиб вървеше по пътечката между зеленчуковите градини и усещаше с наслада как откъм реката повява насреща му влажен, прохладен въздух. До самата вода спря, седна в меката трева, облегна гръб на една палма и затвори очи. Искаше да забрави за всичко на света, да забрави кой е бил и какъв е днес. И забравата наистина дойде, ала нито тя, нито дори пълноводието на хладния Нил можеше да отмие горчивия привкус на болка и ненавист.

Бяха минали може би десетина минути, когато нейде съвсем наблизо мек старчески глас произнесе сред тихия плисък на реката:

О, Селена, ти спътнице моя и моя утеха,

само с тебе споделям печалния разказ за тежката орис,

само ти ще узнаеш за всяка изстрадана горест

и за всичко, що скръбните дни ми отнеха.

Елхаджиб отвори очи. До съседната палма стоеше прегърбен, изпосталял силует и той не толкова разпозна, колкото се досети, че това е уличният проповедник Джалал-ал Дин. В полумрака дрипите му изглеждаха снежнобели, сякаш милосърдната нощ се опитваше да превърне нищия старец в пратеник на Аллаха.

— Остави ме на мира, старче — изрече с досада момчето. — И тук ли не ще намеря покой?

— В такава нощ никой не бива да бъде сам, синко — отвърна светият човек. — Никой освен поетите и влюбените, броящи всяка минута до срещата със светилото на сърцето си.

— А аз искам да бъда сам — възрази упорито Елхаджиб. — Стига ми и мълчаливата компания на Селена. Тя поне никому нищо лошо не е направила.

— През устата ти говори високомерието на младостта — въздъхна проповедникът. — Знам, страданието дарява мъдрост и ти си почерпил от нея с пълни шепи. Ала ти липсва мъдростта на годините, а тя е съвсем различна, Абдул ал-Хакими.

Елхаджиб не усети как е скочил на крака. Дишаше тежко, а десницата му здраво стискаше ножа — всъщност обикновено парче наточена стомана, омотано с вехт парцал откъм дръжката.

— Кой си ти? — попита задавено той. — Откъде ме познаваш?

Белият силует на стареца се полюшна лекичко в полумрака.

— Кой съм аз? Труден въпрос задаваш, момко, и най-големите мъдреци на света не са успели да открият верния отговор. И аз като теб съм само една заблудена душа, скитаща по друмищата, що Аллах е разстлал пред нозете ни. Ала някога познавах баща ти, мъдрия Фатин ал-Хакими, и знам, че не би искал да те види такъв — мъртъв за света, безнадеждно отровен от черната жлъч на омразата. Казват, че отмъщението е ястие, което се яде студено. Би ли искал да ядеш студен и лоясал вчерашен пилаф?

— По сметищата съм ял далеч по-лоши неща — процеди през зъби момчето. — Дори съм се бил с нокти и зъби за тях след…

— След пожара, нали? — тихо допълни старецът, след като той не довърши.

Пръстите на Елхаджиб отново се впиха в парцала около дръжката на ножа.

— Твърде много знаеш, старче — глухо прошепна той. — А знаеш ли какво ме докара дотук?

Проповедникът кимна и дългата му бяла брада се полюшна в сянката.

— Знам, синко. Баща ти беше свят човек, мъдрец и мечтател. Той носеше изцеление на хората, без да ги пита дали са бедни или богати. Сбираше знания за най-страшните отрови, за да ги превърне в лекарства и не се побоя да прекрачи в смъртната сянка на Прокълнатото дърво, дирейки там цяр за неизлечими болести. Ала казано е: Който трупа познание, трупа печал. Зли люде възжелаха да се възползват от забраненото знание, а когато постигнаха своето, погубиха и него, и всичките му близки… освен теб.

Напрежението изведнъж се изпари от тялото на Елхаджиб и той се почувства безплътен и олекнал като сапунен мехур. Отровата на омразата бе изчезнала, ала на нейно място се възцаряваше усещането за някаква фатална предопределеност, която го тласка безмилостно по отдавна предначертан път.

— Тогава знаеш, че нямам избор — прошепна той. — Трябва да отмъстя за него, това вече е едничкият смисъл на моя живот.

— Избор винаги има — отвърна Джалал ал-Дин. — Ето ти първия избор: дали ще бъдеш Нусафер Елхаджиб или Абдул ал-Хакими. Дали ще поискаш да прегърнеш смъртта и отмъщението, или ще подириш корените на живота, за да продължиш делото на баща си. Тръгнеш ли по първия път, ти вече си мъртъв. Знам, това не те вълнува. Но продължиш ли нататък, ще стигнеш до нов кръстопът и там ще е най-трудният избор. Нека да ти разкажа една приказка.

— Голям съм вече за приказки — възрази момчето.

Проповедникът поклати глава.

— Никой не е твърде стар за приказки, синко. В тях е събрана мъдростта на света. Чуй какво ще ти разкажа сега, а после ако искаш, кажи, че е само бръщолевене на един изкуфял дъртак.

Той бавно седна до палмата, изпъшка тихо, облегна глава на стъблото и заговори с унесен глас, който се сливаше с ромона на реката.

 

Камъкът на лихваря

Далече сред знойните пясъци на пустинята се крие зеленият и свеж оазис Сулва, където живеят добри, простодушни и работливи хора. А насред оазиса се издига голяма черна скала, от която блика студен и бистър извор. Бедуините я наричат Хаджар-ел-Мураби, тоест Камъкът на лихваря, и ето каква легенда разказват за нея.

 

Преди векове в оазиса Сулва пристигнал непознат чужденец. Обличал се в черно, ходел с наведена глава и изглеждал кротък и благ, но не поглеждал никого в очите.

Скоро плъзнала мълва, че чужденецът има много пари и е готов да услужи на всекиго срещу скромна лихва. А хората там живеели бедно, тъй че първо един помолил за заем, после втори и трети. Не минала и година, а вече целият оазис бил задлъжнял към лихваря.

Лесно се взима заем, но трудно се връща. Видели хората, че няма надежда някога да се отърват от дълговете, които непрестанно нараствали като зловредни плевели. Тревога помрачила лицата им и смутила спокойния им дотогава сън.

Но нещата не свършили с това. Един ден лихварят застанал пред съвета на старейшините и казал:

— Чуйте ме, мъдри старейшини. Знам, че всички в оазиса имат дълг към мен. Ала аз не съм зъл човек. Готов съм да опростя дълговете до последната медна монета, ако ми дадете кладенеца, от който черпите вода за пиене и за посевите. А аз обещавам всекиму да давам вода и никому да не отказвам.

Посъвещавали се старейшините, разпитали хората от оазиса и накрая решили да приемат предложението. Тъй единственият им кладенец станал собственост на чужденеца.

Рано на другата сутрин много хора се отправили към кладенеца с кофи, стомни и мехове за вода. Но насреща им се изпречил лихварят с четирима въоръжени пазачи.

— Моята дума на две не става — казал им той. — Обещах да давам на всекиго вода без пари. Но не съм казал по колко. От днес ще получавате по две чаени лъжички на ден, а който иска повече, нека бъде тъй добър да си плаща.

Едва сега хората разбрали в какъв капан са попаднали. Ала вече нищо не можело да се направи, защото лихварят пазел кладенеца денем и нощем, и никому не давал вода на вересия.

А в оазиса живеела една бедна вдовица на име Лейла, която обичала своя невръстен син Ахмед като зеницата на очите си. Но ето че в дома й дошла беда — Ахмед се разболял. Мятал се в треска, а пресъхналите му устни се напукали от жажда и клетата вдовица нямала ни капка вода да му даде. В отчаянието си Лейла грабнала една чашка и изтичала към кладенеца да моли лихваря за помощ. Той обаче отмерил две лъжички вода и рекъл:

— Толкова ти се полага за днес. Ако искаш повече — върви при Камилския кладенец.

Този Камилски кладенец бил изкопан в стари времена сред пустинята, край един изоставен керванджийски път на два часа пеш от оазиса. Отдавна никой не бил ходил натам и никой не знаел дали в него още има вода. Лейла обаче нямала друг изход. Взела въже, кофа и мех за вода, и тръгнала през пясъците под палещото слънце. Не два, а три часа вървяла, додето зърнала порутените останки от стената около кладенеца. В сърцето й трепнала надежда, че ще може да напои с вода болното си дете и да сложи мокра кърпа върху пламналото му чело.

Но когато хвърлила кофата и я издърпала, видяла вътре само пясък. Кладенецът отдавна бил пресъхнал.

Смазана от отчаяние и безнадеждност, Лейла се запрепъвала по обратния път. Борела се да не заплаче, но пред очите й всичко се мержелеело, та не виждала накъде върви и без да иска се блъснала в една черна скала. Тогава не издържала. Проснала се до скалата, захлупила очите си с длани и заридала неудържимо.

И в този миг станало чудо. Щом сълзите й капнали върху скалата, камъкът изведнъж се превърнал в облак черен дим, от който излязъл грамаден джин, привел се над падналата вдовица и гласът му прокънтял като гръмотевица:

— Клета жено, приготви се да умреш!

Лейла вдигнала очи към страховития дух и попитала с треперещ глас:

— Защо да умра? Какво съм ти сторила?

— Чуй моята история — отвърнал джинът. — Някога аз бях могъщ и страховит предводител на всички джинове. Но един ден великият цар Сулейман ибн Дауд ни заповяда да му се покорим. Огромна магическа сила имаше той и никой не посмя да му възрази. Само аз дръзнах да се разбунтувам и влязох в схватка с владетеля. Ала нищожни се оказаха моите сили пред неговите. Накрая той ме превърна в камък и рече: „Така ще си останеш до края на дните, защото магията ми е всесилна и могат да я развалят само сълзите на добродетелна и почтена жена“. Тъй останах в скалата насред пустинята дълги векове. И през първия век си казвах: „Ако някоя добра жена ме освободи, ще я възнаградя със злато колкото не е виждала през живота си“. Но свободата не идваше и през втория век се зарекох: „Която жена ме спаси, ще я направя съпруга на най-могъщия цар на света“. Пак не дойде спасението. Разгневих се тогава и казах: „Освободи ли ме някоя жена, ще я погубя с немилостива смърт“. Затова се приготви да умреш, клетнице.

Въздъхнала Лейла и рекла:

— Щом такава участ ми е приготвил Аллах, коя съм аз, та да споря? Но имам една молба към теб, джине. Ще ми отговориш ли на три въпроса?

— Питай по-бързо — изръмжал джинът. — Нямам търпение да изпълня обета си и да се порадвам на свободата.

— Кажи ми — рекла Лейла — ако някой стопанин пусне кучето си и то ухапе пътник, кой е виновен — кучето или стопанинът?

— Ама че глупав въпрос — разсмял се гръмовно джинът. — Естествено, че е виновен стопанинът.

— А ако вятърът събори дърво — продължила Лейла — и то убие някого, кой е виновен — вятърът или дървото?

— Вятърът, разбира се — отсякъл нетърпеливо джинът. — Хайде, приключвай с приказките, глупава жено!

— Моля те само за още малко търпение — рекла Лейла. — Чуй как се стигна до твоето освобождение.

Разправила му тя тъжната си история и накрая попитала:

— Кажи ми сега, щеше ли да бъдеш свободен, ако не бях тръгнала да диря Камилския кладенец, и кой е причината за това?

Замислил се джинът дълбоко. После грабнал вдовицата, излетял високо във въздуха и след миг кацнал в оазиса, точно до кладенеца. А там лихварят стоял и зорко дебнел да не би някой да гребне вода без пари.

Застанал джинът пред лихваря и рекъл:

— Чуй какво ще ти кажа, лихварино. Днес тази жена ме отърва от магия и исках да я възнаградя щедро ето с това. — Той махнал с ръка и върху пясъка тупнал тежък чувал, от който се разсипали златни монети. — Ала после се усъмних. Тя казва, че сама, по своя воля била тръгнала към Камилския кладенец. Вярно ли е?

Щом лихварят зърнал златото, очите му пламнали и той се провикнал:

— Правилно си се усъмнил, премъдри джине! Тази жена лъже като презряно псе! Не е тръгнала по своя воля към Камилския кладенец. Аз я изпратих натам, моя е заслугата!

— Достатъчно чух — казал джинът.

Махнал отново с ръка и лихварят се превърнал в голяма черна скала. Ударил джинът с юмрук по нея, и отвътре тутакси бликнала струя кристално бистра, студена вода.

Провикнал се джинът с такава сила, че го чули из целия оазис:

— Нека тази вода бъде вечен спомен за чистите сълзи на една добра и много мъдра жена. — После се обърнал към Лейла и тихо добавил: — А ти, жено, вземи златото. Заслужи си го, защото ме научи никога да не прибързвам с решенията, а да гледам кое откъде идва.

След тия думи джинът отлетял незнайно накъде и повече никой не чул за него.

От тогава и до днес добрите хора в оазиса се радват на извора, разказват тази легенда за умната Лейла и вече никога не допуснали сред тях да се появи лихвар.

 

Когато гласът на стария проповедник заглъхна, в сянката на палмите се възцари дълго мълчание. Накрая момчето тихо попита:

— И каква е поуката от всичко това?

— Поуката, синко, е тази, че причината за едно или друго зло може да се крие по-дълбоко от най-очевидните истини. Ти си мислиш, че знаеш кому да отмъстиш. Ала всъщност може би има друг, още по-зъл враг, и предметът на твоята омраза не е нищо повече от обикновен инструмент в неговите ръце. Пътищата на света рядко са толкова прости, колкото ни се струват. Както е казал някога един древен мъдрец, сърцето ми подсказва, че още имаш някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят; а дойде ли, жалостта може да реши съдбата на мнозина — включително и твоята.

Отново замълчаха. Елхаджиб се взираше в бледите лъчи на нощното светило, трептящи по водата, и се мъчеше да размишлява, ала усещаше само празнотата в гърдите си и някаква болка, окована като див звяр в самата сърцевина на душата му. А когато се озърна, старецът бе изчезнал също тъй безшумно, както се появи.

 

 

Дълги часове по-късно нощта отстъпваше над пустинята, повлякла дрипавите си поли от сумрак. Слънцето надничаше иззад хоризонта, готово да поеме жаркия си път през небосвода. Едно момче се прибираше с уморена крачка в бедняшките квартали на гробището и само не знаеше как се казва: Нусафер Елхаджиб или Абдул ал-Хакими, дали съдбата го е предопределила за отмъстител или за благодетел.

Момчето не се изненада, когато зърна на един ъгъл да седи Джалал ал-Дин с паничка за подаяния пред нозете. Спря пред него, сложи ръце на кръста си и предизвикателно заяви:

— Знай, старче, че не успя да ме убедиш. Всичките ти приказки тази нощ бяха само слова на вятъра.

Дрипавият проповедник изненадано вдигна глава.

— Не разбирам какво ми говориш, Хаджиб. Тази нощ изобщо не сме се срещали.

Нусафер Елхаджиб се взря в очите му и с тръпка на мистичен страх осъзна, че старецът казва самата истина.

Някой друг бе дошъл при него в нощния мрак на брега на Нил, ала дали пратеник на Аллах или на Иблис — едва ли някога щеше да разбере.