Готфрид Келер
Изчезналата усмивка (4)

Четвърта глава

На другата сутрин, която предвещаваше хубав ден, Юстина стана още в ранни зори и се стегна за път. Макар дотам да имаше близо три часа, реши да върви смирено пеш — несъмнено подтикната от примера на старата бабичка, която отиваше на поклонение, — пък и така по-добре можеше да се отдаде на мислите си обу едни от някогашните си здрави обуща, които беше носила като настоятелка на черквата и които тъкмо подхождаха за това пътуване. Взе и една кошница, в която сложи подаръци за добрите странни християни: бутилка вкусна прясна сметана, топъл пшеничен хляб, пакетче енфие за майката, която — доколкото си спомняше Юстина — обичаше да си посмърква по малко енфие, щом й се отдадеше възможност, въпреки че се бе отрекла от света; за дъщерята пък сложи чифт хубави нови чорапи. След това запретна полите на роклята си и пое по пътя, като вместо поклонническа тояжка носеше чадър за слънце, който заедно с широкополата сламена шапка й правеше достатъчно сянка.

Докато вървеше така, тя си спомни всичко, което знаеше за двете жени, и беше доволна, че бе решила да ги посети.

Урзула, майката, бе дошла като бедна слугиня в този край и бе изпълнявала задълженията си тихо и скромно. По това време тя обичала света, както сама казваше, и трогната от добротата и простодушието на сина на един заможен селянин, бе отстъпила пред увещанията му, така че двамата, бедни като божии твари, се бяха събрали и образували семейство. Близките на мъжа й веднага го изгонили от къщи и се отрекли от него, без да му дадат дори един празен кош за дърва. Двамата заживели оскъдно в една отдалечена бедняшка колиба и работели като надничари, по-самотни от Робинзон на острова. В този богат и благ християнски край те предизвикали със своето простодушие и търпение коравосърдечието на всички, както магнитът привлича желязото. Всички високомерни и ограничени хора наоколо като че ли се съюзили срещу бедната двойка, не оставяли никой с нищо да им помогне и дори им се подигравали, без някой да знае защо както обикновено става на този свят.

Младата жена обаче била все още изпълнена с желания за светски наслади: тя примамила една тлъста селска котка, която се навъртала из полето близо до колибата, одрала кожухчето й и я сварила, за да утоли ужасния си глад. Отделила внимателно и тлъстината, за да има с какво да сготви няколко редки супи, в случай че в дома им се намери малко брашънце и коричка хляб. Но това злодеяние било разкрито и глобата, която наложили на жената, щяла да отнеме цяла месечна заплата на мъжа, който след дълго лутане едва бил успял да си намери работа при строежа на един път. Поради добродушието и наивността си, той се вслушал в съвета на другарите си и преди още да му вземат парите, изпил цялата си заплата. Зашеметен от виното, нещастникът не могъл навреме да се отдръпне, когато пласт подкопана земя се откъртил и го затрупал.

Това произшествие сложило край на всички земни наслади и прегрешения на госпожа Урзула.

По онова време се били появили бедни безименни проповедници, които търсели привърженици измежду простия народ за някаква секта и покръствали новите си последователи. Те проповядвали чистото първоначално християнско учение, такова, каквото според тях то се съдържало в Библията, без никакви учени тълкувания, като приемали всяка дума съвсем буквално, и то в немския превод, с който си служели. Най-важното било да водят на дело истински нов, свят живот, да постъпват по християнски по всяко време на деня и на всяко място. Освен това всички вярващи трябвало да образуват помежду си здрав съюз на взаимна обич и привързаност, за да укрепват вярата си и бъдат готови за великия час на предвещавания страшен съд, който скоро щял да дойде.

Така тези проповедници събрали около себе си цяло паство от мрачни, търсещи подкрепа души, черногледци, безволни горделивци, които в собствения си ограничен свят търсели нещо, чрез което да се издигнат над съседа си. Имало и хора с добро сърце, водени от обич; имало и нещастници, надяващи се да намерят тук утеха, която нийде другаде не срещали. Ако били католици, някои от тях щели просто да отидат в манастир; други — ако им позволявало общественото положение — щели да станат франкмасони; а трети — ако били заможни и образовани — щели да влязат в някое общественополезно или благотворително дружество, в някое научно или музикално общество, за да се издигнат от низините на сивия живот. И ето тихото вярващо братство представлявало за тях всичко това. В него те намирали не само светост и вечен живот; постоянните сказки, поучителните слова, разискванията, молитвите и песните им доставяли достатъчно забавления развлечения.

Самите те обаче не били никак уважавани и обичани от всички страни ги преследвали и им се подигравали — и черквата, и свободомислещите, и православните, и вярващите от по-висшите среди, и народът, и властите. В селата особено пречели на събранията им и ги разгонвали; на нетърпимостта, която отрано се била загнездила в тяхната секта, се отвръщало с не по-малка нетърпимост.

В онзи край, дето живеела вдовицата, особено ожесточено преследвали сектантите и не им позволявали да се събират в пределите на общината. Затова те изпълнявали богослужението си на едно отдалечено място сред старите зидове на една срутена крепост, която се наричала Дяволската кухня. Без да обръщат внимание на новата вълна от присмех, предизвикана от това, те продължавали да проповядват и да пеят с благоговение сред шубраците и буренаците.

Една неделя, както си седяла в полусрутената колиба, Урзула дочула религиозни песни, които се носели в тихата вечер. Те идели от онова място, където позлатените облаци се били спрели над гората. Огненото зарево и нежните звуци я зовели като утеха. Взела на ръце Агатхен, двегодишната си дъщеричка, тя тръгнала и вървяла, докато най-после намерила тайното събрание. Седнала скромно върху куп развалини в дъното на Дяволската кухня с детето в скута си, тя внимателно се заслушала във всяка дума, която казвали. Говорили разни проповедници, които наред с учението за избавлението на душата упражнявали и някакъв простичък занаят и също така простичко си служели с думите. Защото тези проповедници дори не били чували за богословската разлика между Петър и Павел и едва ли някой измежду тях знаел кои в същност са били римляните, чиито войници били разпънали Христа.

Отначало бедната вдовица била закрита от сянката на една леска; но когато слънцето паднало по-ниско, игриви светлини залели майката и детето, докато най-после, цяла позлатена, тази картина блеснала на фона пламналата от залеза зеленина. Така я забелязал човекът, който тъкмо говорел. Когато видял безмълвно заслушаната жена, той прекъснал думите си и с глас я поканил да дойде по-близо и да седне в кръга на вярващите, така че всички енориаши извърнали глава и видели непознатата.

Тя обаче не се помръднала, а свенливо си останала на мястото. Тогава едната от шестте възрастни перачки, които седели тържествено като владици най-отпред върху един повален ствол, станала и като уловила за ръка заблудената овчица, я довела да седне до тях заедно с момиченцето си.

Така Урзула била приета в братството и там израснала като уважавана членка — посвоему съвсем различна от останалите, както от една и съща земя никнат най-разнообразни растения, всяко според рода си.

Перачките веднага я взели под свое покровителство и се грижели да й доставят достатъчно работа, така че и тя станала перачка в името на господа и в продължение на четиридесет години се трудела безспир в господарските къщи, ден и нощ се трепела, докато най-после силите й съвсем се изчерпали. През това време братството доста се разраснало и си извоювало признание, така че всички проявявали търпимост към него. Благодарение на помощта, която си оказвали един на друг, и на редовния си живот, всички членове се позамогнали и живеели прилично; проповедниците им си въобразявали, че са вече нещо повече от свещениците, защото натрупали малко познания и носели по-хубави дрехи; събранията им се провеждали в светла и приветлива молитвена зала и те започнали дори да водят известна политика спрямо местната черква и други разпространени по онова време секти.

Урзула и дъщеря й Агатхен обаче не се бяха променили и си бяха останали все така простодушни, каквито си бяха в началото, и без сами да знаят, станаха образец на благочестиви хора. Дъщерята беше телесно слаба и болнава; дълги години тя пресукваше коприна в работилниците на фирмата „Глор“ и така преживяваше с майка си, която пък переше. Докато можеха да работят, те припечелваха достатъчно, за да задоволяват нуждите си, можеха дори да помагат на хора от своята секта и даваха по нещо и на нуждаещите се, без някой да ги подканва за това. Оставаха им даже малко пари, за да се покажат признателни и благодарни към хората за всяка дребна услуга и всяко внимание, които им оказваха. Без да съзнават, те владееха изкуството да бъдат богати в сиромашията само благодарение на неспирния си труд, на своята скромност и на умението си да се задоволяват с малко. Единственото недоразумение между тях произлизаше от желанието да се надпреварват в любезности и услуги, които си оказваха не само една на друга, но и на чуждите хора. Всяка от тях се противопоставяше на вниманието на другата, като твърдеше, че това било ненужно и прекалено много за нея.

Така те живееха в мир и разбирателство с целия свят. Прощаваха начаса всяка обида и никога не отвръщаха с грубост на някоя зла дума, тъй като черпеха във вярата си онова самообладание, което е вродено на човека или се добива чрез възпитание. Също така потискаха без усилие всяко нескромно любопитство, презираха злословието и всички други така наречени дребни пороци на обществото, а спрямо невярващите и светските хора бяха крайно благосклонни и нетърпеливи, защото за тях нямаше съмнение, че дълбоко в себе си те са нещастни и завинаги загубени.

Приемаха неправдата, без да се радват, разбира се, но и без да роптаят срещу тях. Братята на починалия съпруг на Урзула, бащата на Агатхен, се бяха замогнали и явно живееха като състоятелни и уважавани хора, без да дадат на детето и майката малкото наследство, което им се падаше, или поне да платят някаква лихва за него. Надменните роднини бяха винаги обременени с грижи за пари и не им се щеше да се лишат дори от най-малката сума, а понеже не искаха да признаят това, те се правеха, че не зачитат тяхното право, колкото и безспорно да бе то. Само една дума от страна на двете жени би била достатъчна да ги принуди да сторят това и да ги изложи пред обществото, но дори и членовете на тяхното братство не бяха в състояние да ги склонят да направят подобна стъпка. И затова цял живот те си останаха бедните търпеливи кредитори на горделивите несправедливи роднини, така че с право двете жени можеха да бъдат наречени богати, а роднините им бедни.

С течение на времето те остаряваха, работата започваше да им тежи, беше всекидневна мъка за тях, но те не искаха да се откажат от нея. Болната дъщеря се насилваше двойно и тройно повече, за да достави на майка си поне най-необходимото, което да облекчи живота й. И въпреки всичко това те си оставаха весели и спокойни, по-скоро готови да утешат другите и да им услужат, отколкото сами да потърсят помощ от някого.

Тъкмо по това време голямото нещастие сполетя фирмата „Глор“. Многобройните работници продължаваха работата си, която получаваха за сметка на лишенията и на богатството на собствениците. Някои от тези работници — сами собственици на къща и имот — продължаваха спокойно да прибират заплатите си, въпреки че бяха подочули за състоянието на „Глор“; други пък, по-бедни, настояваха да получават пълната си заплата, сякаш фирмата им беше длъжна; и само скромната слаба Агатхен изпитваше угризения на съвестта заради парите, които получаваше от фирмата. Тя често си приказваше с майка си, че за пострадалите господари всяка надница, която те продължаваха да изплащат, е принудителна жертва, и затова те двете не биваше, пък и не желаеха да я приемат. Без да вдигат много шум, водени единствено от доброто си сърце, те решиха да се откажат от тази жертва и напуснаха онзи край. Останала стара мома, Агатхен бе решила тайно в себе си да отърве майка си от постоянните й клиенти, защото тя на няколко пъти вече бе припадала от умора, щом се нагърбеше с някое голямо пране, което започваше в три часа сутринта и продължаваше три дни наред. Агатхен смяташе да взима работа в къщи — щеше да пресуква и мотае коприна; по този начин можеше да се грижи за майка си, която по цял ден щеше да си почива, а тя щеше да работи и за двете.

След дълго търсене най-после намериха подслон в една малка къщурка в околността на столицата. Къщичката принадлежеше на един търговец на коприна и той ги пусна да живеят в нея. Намираше се сред усамотена овощна градина и се състоеше от две помещения, едното от които водеше в градината; за да се влезе в него, трябваше да се мине през другото, което гледаше към пътя. Стаята към градината бе слънчева и приятна за живеене, тъй като пред нея се откриваше зеленина, а полянката с дърветата започваше току под прозореца. Другата пък беше някаква мрачна и неприветлива дупка, чийто вход служеше същевременно и за вход на къщата и излизаше на прашния път. Вместо прозорец на стената до вратата зееше малък решетест отвор.

В това мрачно жилище живееше една грозна и вечно недоволна старица, която отдавна трябваше да го напусне, но по молба на двете набожни жени си остана там. Агатхен и майка й се настаниха в приветливата стая, но когато злата старица взе да се оплаква и да се кара с тях, те се смениха и се преместиха в тъмната дупка, а на нея предоставиха светлата стаичка. Но тя не пожела да остане и тук, защото не можеше да дебне входа и да гледа какво става по пътя. Търпеливите кротки жени отново се преместиха в задната част, а старата се настани в мрачната дупка. Но въпреки това тя непрестанно се караше, заплашваше ги и дебнеше всеки, който влизаше и излизаше от къщи, разпитваше го и се мъчеше да го настрои срещу добрите си съседки. При тях често идваха приятели и познати, които се нуждаеха от някоя блага дума. Всички малки подаръци, които Урзула и Агатхен получаваха и които приемаха с искрена благодарност, те веднага деляха със старата вещица, а тя следеше навъсено подялбата и грубо отказваше да приеме нещо, ако й се стореше, че не е разделено наравно или че не са й го дали навреме.

Те обаче не се страхуваха от тая вещица и живееха край нея, както някога благочестивите отшелници са живеели в съседство с диви зверове или страшни демони.

Това беше именно онази Сибила на клеветата, която наричаха „жената със зехтина“, и Юкундус Майентал беше решил да я посети, за да се добере с нейна помощ до причината на злото, което бе открил през време на онази веселяшка нощ.

Юстина разпита за къщурката и когато стигна до нея, „жената със зехтина“ седеше пред входа на пътя и навъсено жулеше едно тиганче.

Според една легенда по времето, когато Атила се появил с хуните си близо до Аугсбург, край града живеела една вещица, пропъдена там поради отвратителната си грозота. Тъкмо когато безчетната войска се готвела да премине реката Лех, насреща й, съвсем гола, излязла сама-саменичка вещицата, яхнала мършава дръглива кранта, и изревала:

— Пръждосай се оттук, Атила!

Обзети от ужас, Атила и цялата му войска тозчас се обърнали и ударили в бяг. Така отритнатата от всички вещица спасила града и получила за награда хубава нова риза. Но на вещицата, която Юстина видя, едва ли биха дали нова риза заради заслуги пред отечеството.

Малко остана младата жена да се обърне и да побегне, но в този миг я съзря седналата пред вратата старица; върху голямото й четвъртито жълтеникаво лице завистта, жаждата за мъст и злорадството се бяха струпали над прекършената суетност като цигани около загаснал огън в пустото поле.

Вещицата изсъска нещо срещу хубавата стройна Юстина и като се понадигна, я попита къде отива и какво я води при двете жени. Добила внезапно смелост, Юстина мина край нея през тъмнината и неочаквано се озова в слънчевия зрак пред двете смирени жени, седнали пред прозореца на фона на свежата зеленина.

— О, колко хубаво е тук! — извика тя и като остави кошницата, свали шапката си и седна.

Урзула и Агатхен бързо преодоляха учудването си от това неочаквано посещение и искрено се зарадваха. Схваната от подагра, Урзула седеше в едно кресло и не можеше да се изправи. Агатхен спря шестте намотани с лъскава червена коприна цеви, които се въртяха на слънчевата светлина. Благородна, спокойна сърдечност се излъчваше от бледото лице на дъщерята, въпреки че тя никога не бе получила изтънчено възпитание. Юстина забеляза, че и тя не стои много сигурно на краката си; Агатхен усмихнато обясни, че краката започнали да я понаболяват и понякога се подували малко. Тя и майка й се оплакваха съвсем бегло от болестите си, но когато Юстина ги попита коя е тази вещица пред вратата, те се впуснаха да описват с невинна веселост чудатата старица. Казаха й, че човек трябва да бъде търпелив към това бедно създание, което явно е обладано от зли духове и сигурно страда от това.

Колко изненадани обаче останаха те, когато Юстина извади скромните си подаръци. Нищо не би доставило по-голяма радост на Агатхен от чорапите, защото, както сама си призна, тя не намирала вече време за плетене, особено откакто вечер на лампа очите и не виждали много добре. Майка и пък беше отворила вече пакетчето с прясно енфие и с прекалено задоволство напълни роговата си кутийка. Това беше единственото нещо, което дъщерята запретяваше на майка си — не я оставяше да се върне към увлечението си от младини и да се отдава на тази наслада до насита. Но сега Агатхен се усмихна на Юстина, когато видя с каква радост майка й смръкна прясното енфие.

От сметаната обаче Агатхен напълни веднага една паничка и взе резен от уханния бял хляб, за да ги занесе на бедната жена оттатък.

— Не бързай толкова — каза тихо майката, — да не я изненадаш, ако подслушва пак на вратата! Тропай по-силно с крака!

— Ох, та те ме болят, когато стъпвам тежко! — отвърна дъщерята и сама се засмя на невинната хитрина, към която трябваше да прибегне.

Все пак тя се поокашля, преди да отвори вратата. И наистина в полумрака на преддверието те видяха как разкривената фигура на жената бързо се прокрадна навън — по-пъргаво, отколкото човек би могъл да очаква от нея.

След това майката и дъщерята поискаха да узнаят как е дошла младата господарка тук и за къде е тръгнала. Защото те не можеха да си представят, че тя е изминала толкова дълъг път само заради тях.

Слънчеви петна, които се промъкваха през сянката на люлеещите се клонки на дърветата, играеха по пода и по стените на малката стаичка; пред отворения прозорец жужаха пчели, малко зелено гущерче се бе покатерило от поляната на перваза и любопитно надничаше вътре; към него се присъедини и второ и двете сякаш предчувствуваха онова, което щеше да се случи по-късно. Юстина гледаше всичко наоколо си, наслаждаваше се на този покой, но нямаше смелост да наруши тишината, докато най-после се разплака и съкрушена се довери със свито сърце на жените, като им каза, че била загубила вярата си и сега търсела при тях съвет, искала да й обяснят в какво се състои тяхното щастие и на какво се дължи душевният им покой. Надявала се да изживее нещо ново, което никога не й се било случвало, нещо извънредно силно, на което да може да се отдаде без мъчителни размисли. Урзула веднага сложи кутийката с енфие настрана, а Агатхен остави на пода нещата, които държеше; двете се спогледаха изплашени, сключиха неволно ръце и Юстина видя как всяка от тях започна да се моли, като движеше тихо устни Агатхен — с бликнали сълзи на очи, а майката със спокойното самообладание, присъщо на старостта. Никой не се решаваше да продума; бяха крайно развълнувани от отправената към тях молба да спасят и спечелят за своята вяра една толкова учена и издигната жена, обаче и в това те виждаха божия промисъл, в който не можеха да се усъмнят.

Първа заговори бавно Урзула, а Агатхен премести едно столче към Юстина, седна в краката й, улови ръцете й и започна да ги гали. Защото открай време Юстина беше спечелила нейната тайна обич и бе станала предмет на цялото й доброжелателство и възхищение.

Междувременно мислите им бяха намерили своя път, езиците им се развързаха и сега двете жени се надпреварваха да разясняват на това светско дете великото тайнство. Прекъсваха се една друга и допълваха думите си, както две деца разправят на трето приказката, която току-що са чули от баба си.

Но това, което те говореха, не беше нищо ново и нечувано; то беше онази сурова и суха история за грехопадението, за изкуплението чрез кръвта на божия син, който щеше скоро да слезе, за да съди живите и мъртвите, за възкресението на плътта, за ада, за вечното проклятие и за безпрекословната вяра във всичко това. Говореха така, сякаш никой друг освен тях и тяхното братство не знае по-добре и по-вярно тези неща, като се изразяваха не с онзи красив и благ чар, съпровождащ всичко, което иначе вършеха и казваха, а някак безцветно, бързо, със суха монотонност, като нещо научено наизуст. Нито веднъж думите им не станаха по-кротки и по-нежни, нито веднъж очите им не се оживиха и не добиха топъл блясък; дори страданията и смъртта на Исуса те разказаха като някакъв урок, а не като трогателна и прочувствена история. Това, за което говореха, беше някакъв друг, призрачен свят, съществуващ сам за себе си, а самите те образуваха друг, отделен свят.

При това в своите изрази те наивно подражаваха на проповедниците си, неумело и неприятно повтаряха думите им, та дори възприемаха и заповедния им тон, когато на всяка втора дума споменаваха за вярата.

Тогава на Юстина й стана ясно, че добрите жени бяха получили своя покой отнякъде другаде, а не от черковното учение, и че с проповедите си те никому не можеха да предадат този покой; или по-скоро, че само благодарение на своята духовна настройка те можеха да виреят на тази безплодна почва, защото душите им се подхранваха от волните небесни ветрове. Беше дошла напразно; сърцето й се сви, сякаш щеше да спре, и тя се отпусна на дървения стол, за да се посъвземе. Двете проповеднички продължаваха да говорят, докато постепенно тя дойде на себе си и се успокои, но лицето й все още беше бяло като варосаната стена зад нея; сега тя се питаше как най-добре да приключи този разговор и да се измъкне, без да наскърби жените.

Внезапно през вратата се чу ужасен писък, сякаш някой беше настъпил котка по опашката. Изплашена, Агатхен изтича и отвори вратата, така че ярка светлина нахлу в тъмното преддверие и те видяха един висок и строен човек, който беше хванал „жената със зехтина“ за гърлото и я притискаше към стената. Щом блесна светлината той се засрами и смути и веднага пусна вещицата — може би беше и погнусен, защото от страх и ярост лигите й бяха потекли по ръката му, която той веднага изтри. В същия миг Юстина нададе ликуващ вик — в лицето на този мъж тя позна Юкундус Майентал. Той се обърна и тя се хвърли в прегръдките му и двамата съпрузи останаха дълго така. Тогава всеки от тях впи изпитателен и загрижен поглед в сериозното тъжно лице на другия, а после влязоха в обляната от слънчева светлина стая на двете жени.

По същото време, докато Юстина слушаше урока по вероучение, Юкундус бе влязъл в свърталището на вещицата. Отначало тя се усмихваше злобно и доволно, защото смяташе, че стройният мъж и хубавата жена са си уредили непозволена среща при благочестивите жени, че най-после и те са показали уязвимата си страна и че тя ще успее да изкара цяла делва розово масло от това приключение.

Но когато Юкундус извади списъка на порядъчните хора, които трябваше да бъдат оклеветени, и й каза за какво се касае, от чие име и по чие нареждане бе дошъл, като започна припряно и делово да я разпитва какво знае за всеки един, за да може той да го заклейми като злодей и да му наложи заслуженото наказание, тя рече навъсено:

— Не познавам такива хора! Те нищо не са ми направили!

„Това животно има поне инстинкт да хапе само ония, които са го засегнали или отритнали!“ — помисли си Юкундус и я попита какво й бил сторил този или онзи от предишните обвинени.

Като чу имената на жертвите и си спомни за важната роля, която й бяха отредили при тази весела хайка, тя дрезгаво се разсмя. Не отговори пряко на въпроса, но се разприказва и започна неумело да описва какво бе измислила и как бе разпространявала клеветите и обвиненията. На първо време й била необходима някаква сама по себе си невинна особеност, някакъв факт, някакъв характерен белег на съответния човек, някоя случка, стечението на две обстоятелства или просто случайност, каквато и да било, нещо, което да е вярно и безспорно, та да може да се използува като ядка за бъдещите й измислици. Пък и не било нужно да си служи само с измислици; много удобно и лесно било да припишеш някому извършените от другиго прегрешения и гадости посредством външни, действително съществуващи съвпадения или пък да лепнеш другиму онова, което винаги ти се е щяло да извършиш или може би си извършил някога. Да изравниш по този начин несправедливостите на съдбата и да ги поправиш, доставяло божествено удоволствие. Например, когато от двама души обичаш единия, а мразиш другия — първият обаче е жалък, зъл и пропаднал непрокопсаник, а вторият е нетърпим праведник, за когото не може да се каже нищо лошо, — тогава човек се чувствува като провидение, щом може да вземе мръсотиите и прегрешенията на добрия приятел и страдалец и успее да ги стовари върху противния, винаги честен човек. Да, било нещо велико с една подхвърлена думичка да сринеш някой горд род със земята и да го опозориш завинаги; това било по-велико от изкуството на магьосника, който можел да разбушува морето и да потопява кораби.

При тези думи жената показа много повече познания за света и хората, отколкото можеше да се очаква от жалката й външност и сиромашията, в която живееше. Но всички тези познания бяха съвсем жалки и гадни и се плъзгаха по повърхността на нещата както лишей по кората. Въпреки лукавството си понякога тя заприличваше на дете, което, без да разбира какво върши, си играе с огъня и така подпалва цял град.

От обърканите й думи и намеци ставаше ясно, че тя упреква собствените си родители и деди, задето били проиграли възможностите, които им давал благородният им произход, и я осъдили по този начин на нищета и вечен мрак; че някога била омъжена за обущар, който дълги години воювал с нея, но накрая я победил и изпъдил; че сега се препитавала с дребна търговия, като намирала ту една, ту друга стока, с която тръгвала из улиците, когато имала настроение, вмъквала се от къща на къща и така сеела тъмните си козни.

Внезапно вещицата прекъсна думите си и поиска да види още веднъж имената на онези, които в най-скоро време трябваше да бъдат оклеветени; защото, докато говореше, изведнъж й се прищя отново да върши нещо и да играе ролята на провидение.

Юкундус й подаде листчето, за да види още веднъж, за лишен път, как тя пристъпва към работа при конкретни случаи, след като по начало се бе убедил на каква основа се градеше упоритото преследване на хората.

Още при първото име — това беше един почтен гражданин — извика:

— Чакайте, та аз познавам този човек! Как можах да го пропусна! Това е онзи хубостник, който веднъж ме изпъди от къщата си тъкмо когато говорех със слугите в кухнята. Той получи на бърза ръка няколко наследства едно подир друго и забогатя, а пък бедните му роднини умират от глад! Ако се разучи по-дълбоко цялата работа и разумно се свържат отделните случки, ще излезе, че умее да се докопва до наследства. Та нали старите му лели, които той наследи, умряха съвсем ненадейно… Ама какво говоря аз? Дори собственият му баща умря преди няколко години, пък не беше нито много стар, нито боледувал от нещо… Чудна работа!

Сега Юкундус се изплаши от последствията, които можеше да има постъпката му, и като дръпна листа от ръцете на старата, извика:

— Млъкни, гадна вещице! И само да си посмяла да повториш една-единствена от всички лъжи, които сега издума, ще си имаш работа с мене!

— С тебе ли? — озъби се отвратителната баба и като опули очи, изсъска: — Какво те прихвана? Какво искаш в същност ти от мен, куче такова? Проклет шпионин! Искаш да ме подкупиш и да ме използуваш за злите намерения! Чакай само, добре ще те наредя аз! Знам те вече кой си! Знам те много добре, стар злодеецо!

Юкундус се беше обърнал вече да си ходи, но раздразнен от яростта на жената, чието чудовищно лице беше станало още по-противно, той се забрави за миг и я улови за гърлото. Така изтръгна от нея онзи писък, който стана причина да види отново жена си. Така в края на краищата той все пак не съжали, че беше нарушил източната повеля:

Жена не бива, па макар и

с един цветец, да се удари!

която едва по-късно му дойде на ум.

Урзула и дъщеря й бяха трогнати и зарадвани, че двамата разделени съпрузи се срещнаха в техния дом. Решиха, че и това е божи промисъл, но все пак не бяха много сигурни дали започнатият урок по вероучение ще продължи, защото господин Майентал не им вдъхваше много доверие. Затова те предоставиха работата на всевишния и скромно замълчаха, а Урзула веднага посегна към кутийката с енфие.

През това време Юкундус и Юстина не говореха много, а гледаха час по-скоро да излязат навън. След като си разправиха най-важното, което ги бе довело на това място, те се сбогуваха с добрите християнки, които Юкундус също познаваше от по-рано, като им обещаха да не ги забравят и скоро пак да им се обадят. Когато минаха през стаичката на „жената със зехтина“, тя беше изчезнала — вероятно се бе скрила някъде. Но едва стъпиха на пътя, и лицето й се появи зад решетките на прозорчето, откъдето се засипаха ругатни и люти закани подире им. Но те не чуваха нищо, защото и двамата бяха достатъчно заети със себе си и с някакво ново чувство на щастие, макар да вървяха съвсем сериозни един до друг.

Юкундус беше оставил в една близка странноприемница коня си, с който бе изминал дългия път дотук. Юстина пък се беше уговорила с един от братята си да се срещнат на съседното пристанище, за да вземат парахода, който идваше от града, и да се завърнат заедно в къщи. Затова двамата с Юкундус решиха да се видят на другата сутрин в дома на баба й и дядо й на хълма при Шванау, където Юкундус щеше да пристигне още отрано. Там щяха да прекарат целия ден и да се обяснят. Така се разделиха за днес, като се гледаха сърдечно й доверчиво в очите, макар и лицата им да си оставаха все така сериозни.

Следващият ден, неделя, започна с прекрасна юнска утрин. Юстина се събуди при изгрев-слънце; стегна се и се издокара, сякаш отива на празник, като противно на навика си от последно време нагласи косата си на гъсти къдрици, облече една светла лятна рокля и не забрави да сложи на врата си изящен накит. Така, без да я види някой от близките й, които още спяха, тя тръгна с леко поруменяло лице и бодра стъпка нагоре по хълма. Баба й остана учудена от прелестния й младежки вид — беше доволна от новия обрат, който съдбата като че ли взимаше сега. И тъй като тъкмо закусваше, накара и внучката си, която не беше хапвала нищо, да изпие чаша кафе. Но Юстина не остана дълго при нея, а тръгна по планинската пътека, за да пресрещне Юкундус, който трябваше да дойде оттам. Изпълнена с трепетно радостно очакване, тя вървеше в тихата неделна утрин. Накъдето и да обърнеше поглед, земята бе покрита с цветя, а щом подухнеше лек ветрец, от прецъфтелите дървета се ронеха цветни листенца. Отблизо и в далечината, дето блестяха бели селца край ширналото се езеро, забиха черковни камбани. Ниският им плътен звън се сливаше и изпълваше въздуха надлъж и нашир като някакво безкрайно море от звуци, което преливаше до разтуптяното сърце на Юстина, сякаш искаше да го завлече в глъбините си. Но тя не се върна, а носена от звънтящите вълни, забърза срещу младия мъж, който се приближаваше с бърза стъпка, огрян от утринното слънце. Щом погледите им се срещнаха, загубената усмивка отново разцъфна на лицата им, те се прегърнаха и се целунаха сърдечно.

Без да мислят накъде вървят, те попаднаха на една горска пътека и хванати под ръка, се изкачиха на най-високия връх на планината. Бъбрейки едновременно, те си разправиха всичко, което им се беше случило, което бяха преживели и премислили, откакто се бяха разделили. Камбанният звън заглъхваше постепенно в останалите зад тях гори и когато последният акорд замря най-после с един-единствен тон, те почувствуваха дълбоката тишина, която настъпи. Бяха на края на една обширна поляна, която опасваше добре поддържан разсадник. В стройни редици растяха бели елички, червени борчета, малки смърчове и лиственици, не по-високи от една педя, които протягаха светлозелените си главички и приличаха на малки деца, строени на училищно празненство. След тях идваха стройните дружини на високите до коляно фиданки, после дръвчета, които стигаха до рамото на човек и наподобяваха прилежни гимназисти, сетне следваше войска млади буки, дъбове и явори, достигащи човешки ръст, а в гърба им като стража се извисяваха дърветата на старата гора. Целият разсадник беше така грижливо и изискано подреден, като градината на някой голям земевладелец, макар в същност да принадлежеше на една селска задруга; тържествената тишина засилваше неочакваното впечатление, предизвикано от тази гледка — нежни грижи, полагани не за собствения ни днешен живот, а за идния век, за внуци и правнуци.

В пъстрата сянка на младите яворови стволове лесничеите бяха сложили пейка, на която Юкундус и Юстина седнаха, наслаждавайки се спокойно и мълчаливо на приятната гледка.

— Виждаш ли — каза най-после Юкундус, като улови ръцете на жена си, — сега, когато отново се намерихме, разбираме, че светът съвсем не е така лош, както ни се представя. Тези неспокойни и коравосърдечни себелюбци в същност се трудят само за своите деца и изпълнявайки дълга си, полагат предварителни грижи за бъдещи, непознати поколения!

— Обичаш ли ме поне още малко? — запита Юстина, която в този миг беше загрижена преди всичко за себе си.

Юкундус погледна в далечината и видя между еловите върхари част от синия хоризонт, на който се мержелееше дълга бяла постройка — тя не се виждаше ясно, човек по-скоро предугаждаше, че е там.

— Виждаш ли онова блестящо петно? — рече той. — Някога това е бил манастир. Преди седемстотин години един рицар го изградил в памет на покойната си жена, после сам постъпил в него и до края на живота си не излязъл оттам. И аз те обичам толкова, колкото той е обичал жена си, макар че няма да отида в манастир, ако те загубя. Но цялата блестяща и спокойна вселена ще бъде за мен храм, посветен на твоята памет, твоя надгробна черква. Но нека сега изгладим малкото недоразумение, което съществува още между нас. В знак на разкаяние и изкупление ще повториш онази груба дума, която ни раздели, моя малка, любима грубиянке, но с усмивка на уста, за да изгуби тя лошия си смисъл. Хайде бързо, какво каза?

Той обви ръка около раменете й, а с другата хвана брадичката й. Тя обаче разтърси глава и стисна устни колкото можеше по-здраво. Тогава той леко я потупа по бузата и се опита да отвори устата й, като повтаряше постоянно:

— Бързо, говори, размърдай езичето си!

Тогава, изпълнена с нежност и дяволитост, тя рече бързо и едва доловимо:

— Негодниче такова!

А Юкундус веднага я целуна.

След като постояха известно време така прегърнати и мълчаливи, Юстина каза неочаквано:

— Юкундус, какво ще правим сега с религията и с черквата?

— Нищо — отвърна той и като помисли малко, добави: — Щом като вечното и безкрайното си остава винаги така тихо и скрито, защо и ние да не можем поне известно време да си живеем тихо, мирно и доволно? Дотегнаха ми натрапчивостта и тъпотиите на всички тези незвани проповедници, които сами не знаят нищо, а искат да бъдат мои пастири. Когато от една религия изчезнат ярките личности, тогава нейните храмове рухват и остава само мълчанието. Но спечелената тишина и спокойствие не са смърт, а животът, който продължава да цъфти и да блести като тази неделна утрин, и ние с чиста съвест вървим по пътя си, очаквайки неща, които може би ще дойдат, а може би няма да дойдат. С чиста съвест и нераздвоени ние продължаваме да вървим и няма да оставим нито разума и сърцето, нито знанията и душата ни да бъдат разкъсвани от всеизвестни жалки баналности, защото като цялостни нераздвоени личности ще трябва да застанем пред съда, който ще ни изненада някой ден.

Вперила поглед в мъжа си, Юстина го слушаше с поруменяло лице, защото чувствуваше, че отдавна би могла да чуе тези откровени думи, ако вместо на духовника се бе доверила на него. Думите на Юкундус, мъдри или нелепи, и допадаха извънредно много — бяха доказателство, че сега тя напълно му принадлежеше.

— Амин! — рече Юкундус. — Струва ми се, че и аз започвам вече да проповядвам.

— Никакъв амин! — извика Юстина. — Продължавай, говори още! Представи си, че дърветата от този разсадник са твоето паство и ти им проповядваш, както един светец проповядвал на камъните, а друг на рибите!

— Не, литургията свърши. Не чуваш ли камбаните? — отвърна засмяно Юкундус.

И действително нейде в далечината камбанен звън известяваше края на черковната служба. Те станаха и бавно тръгнаха към къщата на бабата и дядото, където стигнаха едва към обед. За да отпразнуват в дома си настъпилото помирение, старите бяха поканили цялото семейство от Шванау и бяха приготвили скромен, но изобилен селски обед. Всички се бяха събрали вече, когато пристигнаха красивите сдобрени съпрузи. Отначало се чувствуваше известна напрегнатост и смущение; но когато видяха, че изчезналата усмивка отново се бе върнала върху лицата на младите, слънчевият лъч на предишното щастие озари цялата къща. Госпожа Щауфахер блестеше като звезда и пак улови здраво кормилото, за да направлява подновения кораб на щастието.

Юстина се премести в града при мъжа си, който продължаваше да напредва все така добре. Изцерил се бе от лековерието си в търговските и делови работи, без обаче сам да стане лъжец и измамник.

Родиха им се син и дъщеря, които нарекоха Юстус и Юкунда. В двете деца се продължи цветущата усмихната красота на родителите им.

Юкундус и Юстина често посещаваха двете набожни жени Урзула и Агатхен, когато излизаха на разходка, и се грижеха да не им липсва нищо. „Жената със зехтина“ беше напуснала дома им, тъй като не можеше да понася тяхната свещена невинност и доброта.

Свещеникът, когото Юстина бе сварила на времето в момент на слабост, понякога идваше в града и доверяваше болките си на двамата съпрузи. Известно време още той продължи с мъка на сърцето своя опасен танц върху люлеещото се въже и беше много доволен, когато Юкундус му помогна да влезе в една търговска фирма, където се оказа много по-обигран и полезен, отколкото беше на времето Юкундус, когато работеше в Зелдвила и Шванау; защото той, свещеникът, не се отнасяше лековерно към хорските думи.