Готфрид Келер
Изчезналата усмивка (3)

Трета глава

Юкундус пристигна в столицата на кантона и тук главната му грижа беше да гледа майка си, която се разболя от тревоги и грижи. Но клетата жена не можа вече да се оправи и скоро се помина, защото бе загубила всякаква надежда, че щастието ще се усмихне отново на сина й, пък и не можеше да го упрекне в нищо, тъй като сама не бе успяла в живота.

Когато се връщаше от погребението й, той срещна един офицер, с когото се познаваше добре, но не го бе виждал от дълго време. Офицерът го попита как живее сега и след като Юкундус му довери някои неща, които все пак можеше да сподели с чужд човек, военният веднага му каза, че търсел тъкмо някои като него, за да заеме едно свободно място в неговата голяма търговска и предприемаческа фирма. Трябвал му спокоен човек, в когото да има доверие, човек, който ще изпълнява бързо и точно задълженията си, няма да се мае много, ще бъде винаги нащрек и главно няма да върши сделки за собствена сметка.

Юкундус се споразумя с военния, прие веднага предложената му служба и още от самото начало всичко тръгна добре. Работата му беше от такова естество, че нямаше нужда нито сам да мами и лъже хората, нито пък да вярва на лъжите на другите. Не беше необходимо да бъде прекалено взискателен или да подбива цените, да се пазари, да надхитрява другите или сам да се пази от техните хитрувания. И когато се отърси постепенно от неувереността си, сякаш завеса падна от очите му и той отново си възвърна способността да разбира и работи с хората.

Така дните му течаха сериозни и тихи, без ни най-малка радост да разведрява лицето му. Беше загубил всякаква връзка с Юстина и напразно очакваше вест от нея, че съжалява за обидата, която му е нанесла, и че го моли за прошка. Да стори това я възпираха обаче близките й, които смятаха, че е по-добре да оставят засега нещата такива, каквито са, и да изчакат да видят дали щастието на Юкундус ще се окаже трайно. Те с право казваха „щастието на Юкундус“, защото, да намериш себе си в такива мрачни дни, е по-скоро въпрос на щастие, отколкото обикновено са склонни да признаят хората; и тук това щастие зависеше може би единствено от случайната среща с онзи опитен и проницателен чужд човек.

Но безрадостният и горчив покой на Юкундус не продължи дълго. В работата си той от ден на ден ставаше все по-полезен и не след дълго — без някой да се застъпи за него — бе повишен доста над длъжността, на която първоначално бе назначен, така че голямата заплата, която по-рано му се струваше почти недостижима, и изгледите да придобие свой собствен имот сега сякаш възникнаха напълно естествено. Тъкмо по това време обаче в обществения живот се появи едно политическо течение, към което той страстно се привърза, по-скоро поради изживяното огорчение, отколкото от някаква симпатия.

Бяха изминали четиридесет години от онези политически преобразования в републиката, благодарение на които народът си възвърна загубените права и разшири тези, които имаше. И сега в по-младото поколение назря решимостта да създаде една нова епоха, но бившите реформатори, които бяха на власт, не я разбираха и не искаха да я признаят. Те бяха на мнение, че светът и държавата — такива каквито, са в момента — са окончателни и добри и затова отказваха с едно вечно и упорито не да сътрудничат за някаква по-съществена промяна, като се ограничаваха само с това непрекъснато да допринасят за постепенното усъвършенствуване на съществуващия ред, който някога така много бе възхваляван. Поради тази съпротива ги считаха за изостанали, дори за врагове на напредъка, и те възбуждаха някакво раздразнение срещу себе си, което с течение на времето ставаше все по-силно. Но тъй като се грижеха за обществените дела съвестно и честно и влагаха много старание във всички работи, които сами по себе си в никакъв случай не можеха да минат за назадничави, трудно можеше да се намери повод за някаква по-голяма акция срещу тях. Защото, ако народът сам не стигне до насилствени действия, от които един ден от само себе си да възникне онова, което желае, ще бъде необходимо огромно душевно напрежение, за да постигне той по законен път целта си — да премахне конституцията, която сам си е дал, и представителите, които сам си е избрал, и да постави на тяхно място нови.

Това напрежение, което при насилствената промяна се предизвиква от проливането на няколко капки разгорещена кръв, достига до народа по друг път и го кара да вземе решения само след като извърши първата си неправда чрез едно несправедливо обвинение, а после — верен на принципа, че онзи, който е извършил неправдата, преследва с все по-голяма омраза пострадалия — не се спира, докато не отхвърли настрана камъка, в който се е препънал, и не си извоюва желания от него нов правен ред.

Но и за такова пълно и цялостно обвинение, което би било достатъчно за тази разпространяваща се психоза, не можеше да се намери истински повод. При изявата на всеки един от незадоволените стремежи не се касаеше до нечестност или желание да се измами народът, а беше само въпрос на целесъобразност, която впрочем се оспорваше.

Щом обаче един народ или една република търси на всяка цена да се скара с водачите и управниците си, той не се чуди много-много как да започне, а измисля все нови и нови поводи. Така и привържениците на това течение застанаха в края на краищата пред управниците си и им казаха: вашите физиономии не ни се нравят вече.

Това стана чрез едно странно политическо движение, което криеше в себе си по-големи ужаси и мъчителни преследвания от която и да е кървава революция, макар никому да не бе ударена нито една плесница и никому да не падна ни косъм от главата.

В началото започнаха да се подиграват с по-незначителните хора заради някои техни слабости, след това взеха да осмиват други, вече по-знатни личности ту заради някои смешни, ту заради някои неподобаващи техни качества, които нарочно се изопачаваха. Това настроение — да се вземат известни хора на прицел и да се преследват с подигравки — се разпространяваше все повече и повече, явиха се подстрекатели и виртуози на гаврите и хулите и не след дълго веселите подигравки се превърнаха в яростни клевети, които се носеха навсякъде, петняха домовете на жертвите и правеха личния им живот за посмешище по улици и площади.

След като жертвите бяха направени за посмешище, забъркани и замесени в едно тесто от клевети, от измислени телесни недъзи и навици и най-често от просташки обноски, и мачкани отвсякъде, внезапно им вменяваха във вина някакви скрити, отдавна извършени престъпления, някакви гадни привички и какви ли не долни мисли и деяния и понеже тези хора се бяха ползували досега с авторитет, вината изпъкваше още по-ярко и ставаше нетърпима. И макар обвиненията в определени престъпления, които от всяка гледна точка би трябвало незабавно да предизвикат съдебно преследване, да бяха оттегляни с усмивка още при първия протест от страна на засегнатите, все пак създаденото неприязнено чувство към тези хора не се изличаваше. Всички други смътни и нелепи обвинения си оставаха, защото жертвите им бяха безпомощни — и така сред всеобщия ужас и отвращение настъпи истинска безнаказаност, още повече, че всеки съдебен процес се превръщаше в тържество за клеветниците, които използуваха случая да отправят най-тежки закани.

Така от всички свърталища и бърлоги се втурнаха участници към този всеобщ събор на клеветата и поруганието. Хора, чиито физиономии, начин на живот и дела бяха подходящи да станат предмет на изобличение, на възмущение и подигравка, заставаха именно в най-предните редици и като истински князе на злоезичието и клеветата издигаха глас. И колкото по-мощен бе гневният вой, толкова по-тихи и боязливи ставаха охулените. Но за обвинените най-страшна беше изтърканата фраза, която лекомислените зяпльовци повтаряха, а именно, че дори само една стотна от обвиненията, както казваха те, да е вярна, това би било предостатъчно; без обаче и да помислят, че — погледнато справедливо — всеки един от тях носи на плещите си поне една такава стотна.

Наред с видните и известни личности от кантона понякога в някое затънтено кътче смазваха и някой беден, никому неизвестен човек и той писукаше като самотно пиленце, нападнато от пор в непрогледна нощ. Понякога настървените зверове и самите князе на клеветата се нахвърляха един срещу друг, но скоро се връщаха отново с изпохапани и разкървавени муцуни на общия събор, без да бяха пострадали кой знае колко. Те зализваха разрошената си козина и нагло взимаха отново думата.

Това явление беше така ново и своеобразно, че никой познавач на историята не би могъл да го сравни с нищо от миналото, въпреки че неведнъж държавни промени и по-голяма свобода са възниквали при несправедливи поводи или под лъжливи предлози.

Хората, изпаднали в беда, опетнени, гонени — макар при това да не бе пролята нито капка кръв и никой да не ги бе докоснал с ръка, — се видяха изоставени от старите си приятели, които хладно изслушваха техните уверения, че са невинни, макар сами да не бяха сигурни, че няма да ги сполети същата участ. Други, които можеха да се намесят решително и смело, мълчаха от страх, че и на тях могат да им лепнат някое позорно петно пред годеницата или съпругата им; а имаше и такива, които мълчаха заради спокойствието и доброто име на непълнолетните си деца. Не един благодареше на бога, задето е бил пощаден досега, давайки си сметка, че той сигурно има някоя човешка слабост, заради която би могло да го сполети зло, и затова стоеше свит настрана. Досам него се таеше някой явен злодей, препалено известен, за да се присъедини към гонителите, впил в него острите си зли очи и чакащ да види какво ще му се случи. Пощадиха злодея не само защото беше опасен и клеветниците се бояха от него, но и защото въпреки всичката си привидна възбуденост онова странно движение не разточителствуваше излишно и не търсеше други жертви освен тези, които се изпречваха на пътя му.

Впрочем хората ясно съзнаваха, че това в същност е само една голяма, доста груба шега. Докато тълпата не се стесняваше да показва пред целия свят, че държавата се разяжда и е изцяло завладяна от злоба и низости — истинската тиня на подлостта, от която не е лишена никоя страна, си живееше необезпокоявана в своя мир и по собствено желание не се показваше на светлината дори за да участвува в събора на клеветата и да помага в ограбването на омразната й почтеност. Ревностната сган от лъжци приличаше на обикновена селска клюкарка, която с чувството си за хумор смята за естествено всеки да чуе това, което му се ще да вярва, а оклеветените да не вземат твърде надълбоко шегите й.

Юкундус не притежаваше такова чувство за хумор. В сегашното си състояние той беше двойно повече предразположен да вярва на всичко, макар иначе със своя прям характер да не бе склонен да взема клюките за истина. Въпреки че в деловия си живот беше станал предпазлив, това движение го изненада като дете: той вярваше като в евангелие на всяка гадост, която се изнасяше публично, и беше крайно учуден, че всичко това е могло да се случи в една република.

Неговите странни съграждани, зелдвилци, още от самото начало приветствуваха тези събития като настъпването на златен век. За тях нямаше нищо по-весело от осмиването и сгромолясването на толкова много угрижени и оклюмали физиономии, които дълго се бяха старали да минават за по-добри от останалите. Зелдвилци не се проявяваха много в измислянето на гадости, но затова пък бяха много дейни, когато трябваше да се изложи някой на присмех. В столицата те пристигаха непрекъснато поотделно или на цели дружини, за да видят какво ново има и да участвуват в движението, което с всеки изминат ден все повече се разрастваше.

Тъй като Юкундус беше най-свестният измежду тях, те го провъзгласиха за свой главатар. Съвсем сериозно той застана начело на смеещия се и вечно гуляещ зелдвилски еснаф, тъжен и угрижен, но същевременно възмутен и жадуваш за възмездие.

Той никога не бе виждал света в такава светлина и сега му се струваше, че пролетта е изчезнала и вместо нея е останал нажеженият сив пясък на една безнадеждна пустиня, в чийто далечен забулен край изчезва самотната сянка на жена му. Когато в клубове и по събрания виждаше редом със смелите и известни агитатори какви ли не типове, измъкнали се из тъмните дупки, хора, които с мръсните си ръце се мъчеха да удавят дългогодишната си зла съдба в общия потоп или пък се стараеха като с кука да закачат и смъкнат до себе си горния слой на обществото, на него му ставаше ясно, че тези, които му стискаха ръка, не са никакви епитропи. Но той изпитваше по-скоро дълбоко състрадание към тези светии — жертви според него на един свят, за който смяташе, че сам може много да разкаже. Както света Елисавета бе предпочела да се грижи за страдащите от нечисти болести и за сетните сиромаси и дори бе легнала в леглото на един прокажен, така и Юкундус изпитваше истинска нежност към тези крастави овце и всеки ден се събираше с хора, които по-рано не би докоснал и с пръчка, както се казва.

Междувременно народното движение вече излизаше от първоначалния си кипеж и насочвайки народа към целите му, прогони тъмните личности от своята среда и установи новите си права, както се извличат ярки багрила и благоухания от тъмни и мръсни вещества, които след това се изхвърлят. Той едва ли си даваше сметка, че заедно с тази пропаднала сбирщина сам вече е изтикан встрани от главното течение: а когато започна да съзнава това, завладя го ново чувство на състрадание към бедните пророци, които пак щяха да останат измамени. Не помогнаха и съветите на някои по-умни зелдвилци, които му пошушнаха, че клеветниците и враговете на честните хора не са вече на мода, че сега гражданите се вълнуват от чисто политически и държавни въпроси и той не бива да се излага повече; хората отново се нуждаели от държавни институции и порядъчност и държавата не можела да се управлява от лъжци мошеници. Но той имаше вяра в бедните и отритнатите и не слушаше онези, които го предупреждаваха.

За да покаже явно, че има смелостта да ги закриля, един ден той покани голям брой от тези свои приятели на тържествено угощение в една кръчма, където ги нагости така богато, че те изпаднаха в отлично настроение.

Западнали дребни адвокати, непочтени, осъждани малки чиновници, разни безчестни търговски посредници, безделни и фалирали търговци, непризнати зевзеци и всякакви измамници седяха около него, ликуваха и пееха, сякаш бе настъпило хилядолетното царство божие. Но колкото повече се развеселяваха те, толкова по-сериозен ставаше Юкундус и дори най-леката усмивка не трепваше по тъжното му лице; спомняше си за дните, когато и той беше радостен и с цялата си душа се наслаждаваше на живота… Но сега всичко беше свършено!

Когато виното започна да развързва все повече езиците и да замъглява разума, веселите сътрапезници заприказваха за своите съдби и подвизи, за неправдите, които бяха изтърпели. Тогава тук-таме някои се обадиха и взеха да противоречат на други, трети започнаха да отричат твърденията им, четвърти ги оборваха, пети се впускаха в подробни обяснения и така се вдигна ужасен шум и бъркотия от взаимни нападки и обвинения. На непредубедения слушател можеше да стане ясно, че пред него се разгръща една огромна и объркана мрежа от дребнави и не твърде славни дела, заради които всички взаимно се наричаха най-черни негодници, като репликите им се пресичаха и преплитаха така изкусно, че ако човек би поискал да им направи една схема, подобна на схемата на звуковите трептения, открити от Хладни, тя би представлявала най-изящната брюкселска дантела или пък най-тънкия генуезки филигран — така чудни и разнообразни са делата господни.

Отначало от обич, а после от учудване Юкундус се опитваше да разбере и да разнищи тази мрежа, но лицето му ставаше все по-мрачно, колкото по-ясно и сигурно съзнаваше, че отново се бе показал лековерен. Обаче опасните кръстосващи се нападки започнаха да стават все по-гръмогласни и заплашителни, а на някои места преминаха дори в настъпателни действия — както си седяха на масата, няколко двойки се бяха стиснали вече за гушите, а други си дърпаха брадите. Тогава опитният гостилничар се намеси, прилагайки едно сигурно средство, за да умири надигащата се буря. Веднага взе да нарежда на масата вече готовото второ ядене, което се състоеше от прости, но богати блюда от говежди крака, боб, картофи, лук, херинги и сирене. Щом ругаещите се сътрапезници видяха тези лакомства, веднага се укротиха и алчно се нахвърлиха върху тях, потънали в дълбоко мълчание, което никой не наруши, докато всичко не бе унищожено.

След това последва тържествено общо помирение като на някаква братска трапеза и всички изказаха съжаление, задето са били така неразумни сами да се нападат един други, и то точно сега, когато било толкова нужно да бъдат сговорни. Много по-добре и по-целесъобразно, казваха те, би било да изправят отново пред съда някой народен враг и потисник или да почнат някоя весела гонитба на виден гражданин. Все още имало такива, които се разхождали непрекършени и с вирнати носове или пък се свивали нейде, разчитайки, че бурята ще ги отмине. Но крайно време било да измъкнат някои от тях и да подновят терора.

Взеха по принцип решение за такива действия, а след това започнаха да назовават възможните жертви, които щяха да бъдат лишени от щастие и чест. Не след дълго се спряха на три имена — това бяха хора, които някога се бяха изпречвали на пътя на един или на друг от компанията, и затова ги ненавиждаха. Когато обаче поискаха да решат по какъв начин да започнат нападките срещу слабостите и провиненията им, присъствуващите на събранието не можаха да измислят нищо или защото находчивостта им бе отслабнала, или пък защото природната им интелигентност беше малко замъглена в този късен час. След като направиха куп неподходящи и безсмислени предложения, които веднага се отхвърляха, някой извика най-после:

— Няма какво, ще трябва пак да се обърнем за помощ към „жената със зехтина“!^[1]

Юкундус, който следеше с нарастващо внимание разговора, попита коя е „тая жена със зехтина“. Обясниха му, че тя била една стара жена — наричали я така по библейската вдовица, в чиято делва дървеното масло никога не се свършвало, както не се свършвали добрите съвети и злоезичието на тази старица. Когато сметнели, че нямало какво лошо да кажат и с какво да опетнят някого, тази жена, която живеела в една отдалечена колиба, все успявала да изстиска по някоя и друга тлъста капка, с която да го омърси, и само за няколко дни съумявала да разнесе клеветата из целия край.

Юкундус предложи да се заеме със задачата и да отиде при „старицата със зехтина“, на което другите с радост се съгласиха. Той поиска да му повторят ясно имената на избраните жертви. Това бяха — доколкото му беше известно — все свестни хора, които не бяха дали повод за приказки, и той записа внимателно и точно всички имена в бележника си.

След това почерпи още веднъж компанията с хубаво вино, за да направи сътрапезниците си още по-словоохотливи, и като въздъхна тежко, се облегна назад, за да слуша по-добре.

Обаче господата се бяха уморили вече от сериозната работа, по им се щеше да си попеят и затова подеха на висок глас първите куплети на всички песни, които знаеха.

Залата, в която седяха, беше голяма, но много ниска, по-скоро тъмна, отколкото светла и съвсем странно украсена, тъй като съдържателят беше откупил тапетите от една по-голяма къща, откъдето ги бяха свалили, и с тях бе облепил кръчмата.

Тапетите представляваха огромен и величествен швейцарски пейзаж, който минаваше по четирите стени — цял планински масив със снежни върхове, зелени пасища, водопади и езера. Но тъй като салонът, в който първоначално бе седял този разкошен тапет, беше един път и половина по-висок от помещението, в което беше пренесен сега, с него можаха да облепят дори и тавана, така че огромните планински великани — Юнгфрау, Мьонх, Айгер, Ветерхорн, Шрекархорн и Финстерархорн — се пречупваха на половин височина и допираха заснежените си, но потъмнели от парите и от дима на лампите върхове в средата на ниския таван на залата. По стените обаче се бяха ширнали зелени пасища, осеяни с червени и бели крави, малко по-надолу блестяха сини езера, по които плуваха параходи, окичени с пъстри знамена, виждаше се как по терасите на ресторантите се разхождат дами с господа със сини фракове и жълти мундири и с високи старомодни шапки. Виждаха се и строени войници с бели панталони и хубави високи шапки; на цяла една опъната като с конец редица войници червената лява буза беше малко по-встрани от надлежното й място — вероятно по погрешка печатарят бе изместил малко червения цвят и сега стоящите извън празните бузи кръгли червени петънца приличаха на сянката на земята, когато пада при лунно затъмнение върху месеца; това явно никак не се харесваше на полковника с широката двурога шапка, който ги командуваше с протегната ръка.

Надлъж по целия пейзаж, на височината на седнал човек, минаваше тъмна мръсна лента, останала от мазните глави на постоянните посетители, които с течение на времето се бяха опирали о тапета.

Внезапно един бледен младеж, когото другите на масата наричаха Идеалиста, погледна замърсената картина на отечеството върху тапета и веднага я използува за една пламенна наздравица за чудесната, свидна и красива родина, която обгръща тук смелите съзаклятници като един малък роден край. И тъй като тези бедни по дух и лишени от щастие хора обичаха отечеството си, думите му намериха шумен отклик в душите им и те изпяха една по една всички известни патриотични песни. Само няколко души останаха равнодушни и продължиха да ядат херинги, като мятаха ловко рибешките мехури нагоре към надвисналите над главите им вечни снегове и те оставаха полепени по тях.

Това накара другите да заръмжат от негодувание, а ораторът-идеалист укори осквернителите заради простащината им и извика, че те сами са захвърлили еснафските си души върху образа на родината и са измърсили чистите алпийски вечни снегове. Онези обаче само се изсмяха и викнаха:

— Вие сами сте еснафски души! — И така отново избухна шум и крамола.

Юкундус сложи ръце на масата, подпря глава и дълбоко въздъхна.

Тогава сред врявата екна тънкият фалцет на бившия началник на общинската каса, който напразно се опитваше да подхване онази песен, която Юкундус бе пял през гората на път към певческия празник. Най-после той си спомни последните думи и се провикна с писклив глас:

Народна радост щом захване,

то вик и шум е позволен —

ех, по-добър и да не стана,

не съм и по-лош в този ден.

И Юкундус си спомни за онзи хубав и щастлив ден, когато за пръв път видя Юстина, и като зарови по-дълбоко лице в ръцете си, с мъка задържа горчивите сълзи.

 

 

Юстина също си спомняше с все по-голям копнеж за деня, в който за пръв път бе срещнала Юкундус, тя с радост щеше да го потърси и да поправи грешката си, ако през това време не се бяха разиграли някои други събития. Първата пречка беше, че той се бе присъединил към народното движение и общуваше с тази дружина нехранимайковци, а цялото нейно семейство и всичките й познати бяха против него и гледаха много мрачно на създалото се положение.

За да се успокои душевно и да разсее мислите си, тя с ново усърдие се бе отдала на грижи за украсяване на черквата и бе разширила дейността си дори извън нейните предели. Беше начело на всякакви благотворителни инициативи и сега й бяха необходими здрави обуща — нарочно заръчваше да й ги правят по-яки от преди, — защото постоянно тичаше нанякъде — от училище в училище, от къща на къща, от събрание на събрание. При всички тържества и събрания, сказки и чествувания тя седеше на първите редове, но нийде не намираше успокоение и дори и най-лека усмивка не озаряваше вече бледото й лице. В стремежа си да намери покой тя отново се върна в певческото дружество, което беше напуснала отдавна, и пееше там със сериозно лице и със звучен глас, без обаче да изпитва ни най-малка радост. Лекарят дори се опасяваше за здравето й и казваше, че вибриращият мелодичен тон на гласа й подсказвал за наченки на гръдно заболяване и че тя трябва да щади силите си.

За всички беше ясно какво й е, но не знаеха как да й помогнат, тъй като те сами се нуждаеха от помощ. Защото по това време тежката криза, която бе избухнала отвъд океана, обхвана страната, развихри се над целия търговски свят и с такава неочаквана ярост разтърси фирмата „Глор“ — макар тя да изглеждаше тъй солидна, — че без малко не я смаза и само с огромни усилия тя успя да устои на тази буря. В течение на няколко седмици зловещите съобщения валяха като град, създаваха безсънни нощи на тези горди хора, превръщаха утрото в ужас и дългите дни в непрестанни изпитания. Огромни количества стока лежаха обезценени отвъд моретата, всичките им вземания бяха почти несъбираеми, натрупаното състояние се топеше от час на час със спадането на твърде доходните ценни книжа, в които беше вложено. И така в края на краищата им остана само имението и някои полски имоти, които минаваха от поколение на поколение в техния род. Но най-после трябваше да бъдат пожертвувани и тези имущества, за да могат собствениците им да посрещнат задълженията си към големите предприятия, които трябваше да уредят тъкмо по време на бурята.

Бледи и тихи, мъжете правеха сметки и шушукаха по цели дни и нощи. Животът в къщата сякаш беше замрял — слугите работеха, без някой да им дава нареждания, и приготвяха яденето, но никой не се докосваше до него или ако хапнеше нещо, не обръщаше внимание какво е то. Часовниците спираха и минаваха дни, докато някой със загрижено лице посегнеше да ги навие отново. Нагласяваха ги според единствения, който вървеше още, както в тъмнината човек пали една свещ от друга. Никой не забелязваше вече котенцата, с които до деня на нещастието и големи, и малки се забавляваха и си играеха; с плахи скокове те бягаха и се криеха по ъглите и когато след време отново настъпи известно успокоение в дома, всички с учудване видяха как изведнъж котките бяха пораснали, без някой да забележи това.

Когато заговориха, че за да се спаси семейната чест, трябва да се изплатят всички дългове и тогава те ще загубят цялото си състояние до последния талер и ще трябва да започнат отново като сетни бедняци, госпожа Гертруда — олицетворението на госпожа Щауфахер се изправи, но цяла се олюля и се отпусна на стола си.

Обхваната от страх и ужас пред бедността, Юстина веднага започна да търси начини сама да си помогне. С трескава бързина ковеше дръзки планове как ще тръгне по света и с познанията си ще помогне не само на себе си, но ще може да издържа и родителите си.

Тогава обаче майката се противопостави и заяви, че иска да си получи своята част от имуществото, която беше донесла като зестра, за да може с нея да спаси фирмата и да осигури по-нататъшното й съществуване. Нека мъжете подпишели спогодба с кредиторите — така правели сега почти навсякъде из страната.

Но мъжете мрачно поклатиха глави и казаха, че не могли, нито пък желаели да постъпят така; предпочитали да бъдат бедни, да тръгнат по чужди страни и с денонощен труд пак да се замогнат.

Госпожа Глор обаче вече си беше възвърнала силите и красноречието. Тя настояваше на своето и с редица примери доказваше как с една такава добре обмислена постъпка ще могат да издържат на бурята, да спасят бъдещето, а по-късно да уредят и най-дребните си задължения и така да запазят честта си.

Всичко това беше до известна степен семейна тайна. Многобройните работници идваха както преди, носеха изтъканите платове и прежди, получаваха възнаграждението си и нова работа, защото мъжете от фирмата боязливо отлагаха всяко решение за по-късно. С всеки изминат ден те все повече се разколебаваха в намерението си да изпълнят строго своя дълг, та като честни граждани да не са принудени да свеждат очи пред никого. Още малко и госпожа Щауфахер щеше напълно да победи, твърдо убедена, че действува правилно, защото тя наистина бе донесла доста голяма зестра. Тогава обаче от планината слязоха старият „пазител на закона“ и жена му, за да се противопоставят и да попречат на тази машинация. Дълбоко засегнат от нещастието, което беше сполетяло децата му, и сам силно привързан към имота, старецът не можеше да отрони ни дума; затова седна, покашляйки се, на един стол и накара жена си да говори вместо него.

Старата сложи връзка пожълтели ипотечни актове на масата и рече, че те са донесли всичко, каквото са спестили през живота си, само за да помогнат и спасят доброто име на семейството, но че всички дългове трябвало да бъдат изплатени и не бивало да правят никакви хитрувания със зестрата на снаха им. Тя говореше така красноречиво и с такива силни думи, че този път с островърхата си бяла шапчица тя приличаше повече на истинската Щауфахер, а през това време госпожа Глор стоеше разплакана до прозореца.

Значи, в малодушие я упрекваше старата; а в същото време свекървата вече беше забелязала, че в богато наредената стая, където се беше събрало цялото семейство, пианото и огледалните масички бяха потънали в прах и като извади бързо носната си кърпа, тя започна да ги бърше.

Семейството реши да действува честно, макар и против собствените си интереси, и така си запази спокойствието и уважението на хората. Ипотекираха незасегнатата част от имението, което наложи да прекратят работата. Сега вече всички членове на семейство Глор бяха бедни като църковни мишки и никой не разполагаше с нито един франк за нещо ненужно или за някоя прищявка.

Така залезе блясъкът и влиянието на Юстина в черквата и в обществото и тя се криеше тиха и засрамена в къщи. Не можа обаче да понесе дълго това безпаричие и по примера на изпадналите жени от висшето общество започна и тя да работи фини ръкоделия, за да си изкарва поне малко джобни пари. Но задоволявайки стремежа си да печели, тя не си даваше сметка, че по този начин отнема хляба на безпомощни вдовици и изоставени сираци, които с това изкарваха оскъдната си прехрана. Колкото повече растеше скромната сумичка пари, които припечелваше, толкова по-усърдна и трудолюбива ставаше тя в работата си; благодарение на енергията и на сръчността си успяваше да получи голяма част от поръчките, с които се справяше леко и бързо, така че работодателите, които поръчваха и продаваха стоката, едва успяваха да задоволяват исканията й и бяха принудени да лишават другите от работа.

Беше й приятно да бъде винаги заета, защото, докато работеше, можеше да се отдава на тъжните си мисли, да ги разсейва или да премисля дали няма поне някаква слаба надежда да възвърне предишното си щастие. В тайната си беше посветила само майка си; отначало от гордост госпожа Глор се противопостави на намерението на дъщеря си, но когато приходите на Юстина и помогнаха да посрещне някои дребни нужди, за които не смееше да се обърне към плахо и неуморно трудещите се мъже, тя лесно се примири с решението на Юстина.

Най-после обаче бащата и братята забелязаха, че Юстина непрестанно бродира и плете ръкоделия и започнаха да се питат къде отиват те, докато се добраха до тайната й. Макар да бяха си наложили големи лишения — бяха продали файтоните, скъпите си расови коне и още много други луксозни вещи, — все пак те не искаха хората да мислят, че не са в състояние да изхранят няколко жени. Сметнаха, че е непристойно майка им и сестра им сами да ходят и да молят за работа, докато бедни работнички получаваха работа в собствената им фирма.

Затова решително забраниха на Юстина да работи, като й обясниха, че може да взема от тях, както преди, толкова пари, колкото й са нужни, без да се лишава от нещо — знаела добре, че за тях тя струвала много повече от тези дребни суми. Но в потиснатото си душевно състояние Юстина непрекъснато мислеше само за това. Все повече я обхващаше болезнен стремеж към самостоятелност, който по онова време трескаво завладяваше жените поради несигурността, създавана от мъжете в целия свят. Юстина мисли и премисля дълго и най-после реши да потърси нейде другаде препитание като учителка. Когато мислите й се насочваха към многобройните училища в столицата, в сърцето й лумваше тихата надежда, че там може би ще срещне мъжа си по-скоро, отколкото в бащината си къща, където сега още по-строго го осъждаха, макар всекиму да беше известно, че най-после работата му беше потръгнала.

Щом взе това решение, тя веднага се зае да го изпълни, като първо се отправи към свещеника да поиска от него съвет и съдействие. Едва по пътя към дома му й дойде на ум, че откакто ги бе сполетяло нещастието, духовният баща, който иначе беше приятел на семейството, не се бе мяркал у тях, но никой не чувствуваше липсата му и никой не изпитваше нужда да му се довери и да чуе утешителните му думи. Някакво неприятно студено чувство я обхвана, когато си припомни, че от няколко месеца не бе стъпвала в черквата, която сама бе украсила. Спря се и се помъчи да си обясни това странно усещане, но в бързината то не й се удаде. После още по-припряно забърза, сякаш очакваше да получи някакво ново просветление.

В градината на свещеника жена му — твърде безлична и отпусната особа — береше спокойно магданоз. От нея Юстина узна, че той току-що се бил върнал от посещение при една умираща и изглеждал нещо неразположен. Все пак нека Юстина се качи горе, нейното посещение сигурно ще го зарадва. Юстина веднага се запъти към кабинета му, почука силно по стар навик и бързо влезе в стаята.

Опрял глава на ръката си, той седеше изтощен и бледен в креслото си. Юстина забеляза, че беше отслабнал и имаше болезнен вид.

— Както виждате — рече свещеникът, след като поздрави Юстина, — и моите работи не вървят, и от това ще разберете защо толкова време не съм се вестявал у вас. В същност и мен ме мъчи онази болест, от която страдате вие и вашите близки, и то повече, отколкото можете да си представите!

Зачудена, Юстина го помоли да й обясни по-ясно какво иска да каже и той продължи:

— Исках да стана богат и затова използувах връзките си с вашето семейство. Когато идвах в дома ви, надавах ухо и запомнях по какъв начин вашите близки влагат капиталите си; записвах си ценните книжа, от които се очакваше по-голяма печалба, и със скромната зестра на жена си вършех същите сделки, които виждах, че правят те. Когато научих, че фирмата „Глор“ е пред провал, веднага ми стана ясно, че съм загубил всичко и че съм прахосал и проиграл наследството на жена си и на децата си. Тя все още не знае това и аз не би трябвало никому да го казвам, за да не опетня духовния си сан. Но понеже вие дойдохте така неочаквано, нещо ме подтиква да бъда съвсем откровен към вас.

Юстина се изплаши; огорчена и истински ядосана от това ново разочарование, тя каза малко недружелюбно:

— Но какво, за бога, ви накара да се впуснете в търговски сделки, след като имате свещеническата си служба и редовни приходи?

— Казах ви вече — отвърна свещеникът тъжно, — че не бива да излагам съсловието си, като ви признавам порочната си лудост. Вътрешно аз дори не принадлежа вече към това съсловие — отказах се от него, защото исках да забогатея, да стана независим! След онази съдбоносна вечер, когато спорихме тук с вашия мъж, в сърцето ми се заби трън, който аз напразно се мъчех да извадя, опитвах се да убедя себе си, борех се със себе си. Виждах как въпреки всичката си некадърност и всичките си несполуки Юкундус върви по своя път съвсем непоколебим и безукоризнен във вярата си, и аз не можех да не премисля и да не преценя всичко това откъм моралната му страна, нещо, което за съжаление не бях правил от години наред, понеже знаех какво става в собствената ми душа. Разбрах, че вече не живея като вярващ и като християнин, и че въобще не съм никакъв свещеник!

Трябваше да си призная, че от години вече, щом останех сам, не чувствувах ни най-малката нужда да мисля за разпънатия на кръста, върху чието име се градеше моето жизнено поприще, че това име ме хранеше, че сърцето ми и всичките ми чувства са устремени единствено към света, към светските удоволствия и ако щете, към светските грижи и задължения, без обаче в душата ми ни денем, ни нощем да лъхне и най-слабият трепет на набожно смирение, и най-малкият страх пред онзи, когото по занаят възвестявам като наш господ и спасител.

Да, да, дори понякога, когато, без да бъда принуден служебно, мислех в уединението си за Христа, когото представях за толкова свят, аз вършех това по-скоро с високомерието на покровител, поел грижата за някой нещастник, комуто казва насаме: „Драги мой, ти ми създаваш много грижи!“

Най-после почувствувах, че без сам да забележа, съм станал празен фразьор и дърдорко, жаден за аплодисменти, че не притежавам златния ключ към истинските божи слова, подсказани свише, и затова не разбирам ближните си и че дори едно дете има по-голяма сила над техните души, че полуистините и двусмислието на моите думи са ме направили по-безпомощен от дете.

Започнах да се срамувам от безсмислените овации, с които посрещаха проповедите ми. Моят занаят пък ми пречеше да подредя мислите си в собствения ми вътрешен свят, за собствения ми душевен покой. Шумната суетня и изискванията на моя сан не ми позволяваха да сторя това и по тази причина исках да се откажа от него и да окача на гвоздея изтърканото си реформаторско расо.

Това обаче, поне засега, стана невъзможно за мен, понеже в стремежа си да тръгна по пътя към богатството, сам се лиших от средствата, с които щях да сложа основата на едно сигурно съществование.

Юстина седеше като вцепенена; бе дошла да търси съвет и подкрепа, а сега виждаше как пред очите и рухва една опора, изчезва смисълът на един живот. Изведнъж сякаш светкавица озари мисълта й, тя проникна в същината на нещата и разбра защо в сполетялото я нещастие не бе потърсила подкрепа в пъстро украсената черква. Горчива мъка се надигна в развълнуваната й гръд, но тя не можеше да й се отдаде, защото сега свещеникът избухна в плач, и тя трябваше да прояви състрадание към него.

— Днес ми нанесоха най-голямото оскърбление — продължи той, — изгониха ме от смъртния одър на една стара жена. Тази жилава старица, която се бореше часове наред със смъртта, упорито се надяваше да види отново всичките си деца, особено най-големия си син, умрял в сиромашия. А аз отивам при нея, потънал в грижи и разсеян, и докато се готвя да започна съчинените от мен упокойни молитви, които, както знаете, звучат малко пантеистично, захванах — в отговор на нейните въпроси дали наистина има отвъден живот — неуверено да държа някаква неубедителна реч. Тогава умиращата ми обърна гръб и близките й, подкрепени от лекаря, ме отведоха настрана и тихо ме помолиха да прекратя спасителната си мисия.

Свещеникът разказа тази случка с неравен глас и накрая закри лице с носната си кърпа. Беше покъртен, защото никой, дори и онзи, който не е привързан към професията си, не обича да му казват, че не умее да я изпълнява по всички правила на изкуството.

Планина да се бе сринала пред очите й, не би поразила повече ужасената Юстина. Това, което и се бе струвало по-здраво от скала, се разклати и рухна, както рухна самоувереността на този свещеник, който сега бягаше от своя храм. Тя ясно долавяше тази огромна потискана сила, която се таеше в незначителната, още никому неизвестна случка, но тя може би скоро щеше да се повтори тук и там и в стотици подобни случаи. Юстина обаче не можеше да схване нейната всеобща значимост и се чувствуваше само болезнено сломена.

Объркана и безпомощна, тя си тръгна, без да спомене ни дума за собствената й болка, която я бе довела тук, и без да утеши поне малко свещеника.

Едва на улицата, когато се замисли над думите му и ги съпостави с откъслечни фрази и случки, станали преди това, тя почувствува, че я обгръща хлад. Стана и ясно, че за нея вече нямаше черква и по силата на навика женската й душа се почувствува като заблудена пчела, литнала в студената есенна нощ над безкрайните морски вълни. Изоставена от мъжа си, загубила имота си, откъсната от черковната общност — всичко това я караше да се чувствува позорно отритната от обществото.

Макар нейната черковност да беше съвсем външна, откъсването от черквата сякаш включваше в себе си и потвърждаваше всички злощастни превратности на съдбата и колкото и странно да беше това, сега тя вярваше в някогашните думи на свещеника, че дарохранителницата му е празна, макар че никога не бе искала да възприеме възгледите на мъжа си, защото той нямаше никакъв духовен авторитет пред нея.

Юстина влезе безшумно в къщи, взе плетивото си, за да убие с него няколко часа, и седна пред градинската врата, която излизаше на улицата, сякаш искаше да докаже на хората, че е у дома си и няма от какво да се страхува. Но тя не заговори с никого, гледаше пребледняла ръкоделието си, а през това време устните й механично отброяваха бримките.

Вечерта бавно падаше. По спокойното блеснало езеро се завръщаха няколко кораба, а по пътя минаваха работници. Но Юстина не повдигаше очи. Най-после, едва влачейки крака, пред нея спря една съвсем стара бабичка, да си почине и поеме дъх. Тя беше с висока жълта сламена шапка, с къса червена пола и червени чорапи. На превития й гръб се люшкаше бяла торбичка, а в ръка държеше тояжка. Бабичката каза, че идвала от далечен край и отивала на поклонение в прочутото свято място, което се намираше горе в планината на няколко часа от града.

Като видя, че бабичката едва се държи на крака Юстина я покани да седне до нея на пейката.

— С удоволствие ще поседна, щом ми разрешавате, красива госпожо! — рече поклонницата и веднага седна до Юстина.

Тя бръкна в торбата си, извади парче хляб и се заоглежда наоколо, търсейки с очи някоя чешма, отдето да пийне глътка вода. Юстина обаче й донесе чаша хубаво старо вино, което бабичката изпи с наслада.

— Защо сте тръгнали на тези години съвсем сама по този труден път в горещината? Всички други поклонници пътуват с влак или с параход, където могат удобно да седнат — попита Юстина.

— О, това не би било никаква заслуга и никаква жертва за мен, старата грешница! — отвърна бабичката. — В днешно време хората пътуват по-скоро за удоволствие и от любопитство и само за всеки случай прочитат на святото място по някоя полезна молитва. Аз пък отивам пеш при пресветата богородица и я намирам не само пред светия й олтар — през целия път тя ме придружава на всяка крачка, крепи ме, когато понеча да падна, както добрата дъщеря подкрепя старата си немощна майка! Ето и сега тя ми поднесе това освежително питие чрез вашата бяла ръка! Да знаете само колко сладка и мила е тя, колко красива и блестяща! А каква сила се крие у нея, каква мъдрост! За всичко знае лек и всичко може да направи!

Докато говореше тези хвалебствия, бабичката не изпусна нито за миг молитвената броеница из ръката си. Юстина я наблюдаваше с любопитство как отмята мънистата, а после я помоли да й покаже как си служи с нея и как я увива около ръката си. Бабичката с готовност се съгласи и обви простата връв на броеницата около китката й. Няколко мига Юстина постоя замислена със скръстени ръце и унесено гледаше пред себе си. След това бавно поклати глава и върна броеницата на поклонницата, без да промълви ни дума.

Старицата не искаше да се бави повече, защото до странноприемницата я чакаше цял час път. Тя поблагодари, обеща да прочете една молитва и за хубавата добра госпожа — независимо от това дали тя иска, или не иска, — изправи се на немощните си нозе и тръгна във вечерния здрач весела и самоуверена, сякаш си беше у дома и шета из стаичката си.

Юстина се облегна назад и се загледа в олюляващата се фигура, облечена в червено, докато най-после тя изчезна в синкавите сенки на вечерта.

— Католичка! — извика тя несъзнателно и отново потъна в дълбоки блуждаещи мисли; после пак поклати глава.

Сиротната й женска душа обаче продължаваше да се лута и да търси. Легна си, без да хапне нещо, но цяла нощ не я хвана сън. Сега вече не можеше дори да си каже, че е бедна като черковна мишка — по-скоро се чувствуваше като бездомна полска мишка. В отчаянието си тя си спомни за едно бедно работническо семейство — вдовица и дъщеря, които се славеха с особеното си благочестие и въпреки че живееха в крайна оскъдица, бяха напълно доволни от всичко и се радваха на пълен душевен покой. И макар свещеникът да казваше, че принадлежели към някаква глупава и невежа секта, той все пак признаваше, че те можели да ни дадат представа за най-ранните християни. Двете жени живееха по-рано в Шванау и дъщерята работеше във фабриката на Глор. Юстина, която изпитваше симпатия към тях, на няколко пъти бе решавала да ги покръсти и спечели за нейната добре подредена и разумна черква, но колкото пъти решеше да изпълни намерението си, нещо сякаш я възпираше. По-късно майката и дъщерята напуснаха този край и се заселиха близо до столицата. В тази безсънна нощ Юстина реши да ги потърси и да открие тайната на тяхното спокойствие и вяра и ако е възможно, да се присъедини към техния блажен вътрешен мир. И тя реши още на другия ден да изпълни плана си.