Готфрид Келер
Изчезналата усмивка (2)

Втора глава

Младите съпрузи заживяха в бащината къща на Юкундус в Зелдвила. Тя беше доста голяма сграда, с високи стаи и салони, построена през миналия век от един зелдвилец, който беше натрупал пари в чужбина и бе искал по този начин да изложи на показ братството си в своя роден град. Но преди да дотъкми и украси къщата, човекът бе загубил цялото си състояние поради войните и революциите, които бяха избухнали през тези години, така че вместо да се настани в нея, той бе тръгнал отново на път, за да види дали няма да има отново успех там, дето някога щастието му се бе усмихнало. Оттогава къщата беше минавала от човек на човек — вземаше я обикновено оня зелдвилец, който имаше най-много пари и комуто най-много се щеше да си поживее охолно, и се настаняваше за известно време в нея, така тя все си оставаше не съвсем доизкарана отвътре.

Най-дълго време я беше притежавало семейство Майентал. В течение на годините те ту слагаха по някой тапет, ту боядисваха някоя стая, а преди сватбата Юкундус беше наредил да измажат наново къщата отвън и да подредят градината, така че когато най-после пристигна Юстина с огромния си чеиз и покъщнина и с голям вкус подреди и натъкми всичко в обширните стаи, сякаш изкованото — или в този случай по-точно казано извезаното — щастие завинаги се засели в този дом. Мама Майентал, която бе създала това щастие, се разпореждаше доволна и горда в своята част на къщата, особено след като видя, че хубавата Юстина проявява здрав и ясен разум в поддържането на имота, а изглеждаше, че и Юкундус не бе загубил добродушната си сговорчивост и спрямо младата си съпруга.

Както беше уговорено, след женитбата той се отказа от военната кариера, защото тази професия изискваше да отсъствува постоянно от дома си. Но за да си осигури все пак някакво почтено препитание и редовна работа, той основа една търговска фирма, която щеше да използува богатите гори на градската община и на околната местност. Към големите общински сечища, останали още от алеманското разпределение на земята, по-късно бяха присъединени горите на замъка и на манастира, край чиито стени бе изникнал градът.

Досега градът беше пазил горите, източник на неговото благосъстояние, съхранявал ги беше и от гражданска гордост, както съхраняваше грижливо богатите си съдове и потири и старото си вино в общинската изба. Но през някаква пролука най-после се бяха промъкнали изкушението и жаждата за печалба и под просторните горски сводове вече бродеше невидима смъртта, дебнеше по окрайнините на горите и с кокалестите си пръсти почукваше гладките стволове на дърветата. И когато тъкмо по това време се яви Юкундус, за да закупи и изнесе дърва за строеж и огрев, работата му веднага потръгна, защото зелдвилци предпочитаха посредничеството на добре познатия си честен съгражданин пред настояванията на чуждите търговци, чрез които се бе промъкнало злото.

Започнаха да падат покосени стогодишни горски гиганти и отприщиха пътя на градушките към лозята и нивите. Някога тия гори бяха млади и ниски; сигурно неведнъж бяха израствали наново и можеха да станат пак високи и стари. Но когато брадвата навлезе и в по-младите гори и за сипещите се пари зелдвилци започнаха да изнамират все по-съблазнителни цели, така че планинските склонове ставаха все по-голи, ледени тръпки побиха Юкундус, защото той още от малък беше приятел на гората и я обичаше. И колкото по-големи печалби му носеше търговията, толкова повече се страхуваше той от нея; виждаше се като враг и опустошител на цялата зелена прелест и радост, стана мрачен и често го обхващаше тъга. Един ден, когато жена му, виждайки как веселата му усмивка — тъй подобна на нейната, сякаш бяха две капки роса — започна да се появява все по-рядко на лицето му, го запита за причината на тъгата му, той й разкри болката си. Според нея обаче, със или без съгласието на мъжа й, нещата щяха да следват своя ход и ако той се откажеше от работата си, по всяка вероятност те дори щяха да тръгнат още по-лошо; а освен това нейното съкровено желание беше да види, че Юкундус се е замогнал и е станал независим със собствените си сили, за да може тя още повече да се гордее с него. Затова тя не подкрепи намерението на мъжа си да прекрати тази търговия, а, напротив, по-скоро го насърчи да продължи работата си и той я послуша.

Така на един неравен и стръмен планински склон, който се наричаше Волфхартсгерен, бе изсечено голямо пространство нискостеблена гора. От незапомнени времена над нея се извисяваше един огромен купол от листа — короната на хилядолетен дъб, който местните хора наричаха Волфхартсгереновия дъб. В стари хроники и документи обаче този дъб, който служеше като белег и отличителен знак, се споменаваше с други имена, които бяха указание, че младият му връх се е къпал в утринния ветрец още по времето на старите германци. След като изсякоха гората наоколо — бяха решили да запазят огромното дърво за някаква специална продажба, — дъбът представляваше такъв внушителен паметник, какъвто никой владетел и никой народ в света не би могъл да издигне или да пренесе от другаде тук, дори и да пожертвуваше всичките си богатства. Долната част на ствола му беше почти десет стъпки дебела, а напречните клони, които отдалеч изглеждаха като нежни вейки, очертани върху синевата, отблизо бяха като цели огромни дървета. Това паметно дърво се виждаше от много мили наоколо и мнозина идваха да го разгледат отблизо.

Докато чакаха да видят кой купувач ще предложи най-висока цена, на Юкундус му дожаля за дървото и той се опита да го спаси. Изтъкна пред съгражданите си, че на една община подобава да запази този свидетел на миналото да краси околността; нека не се лакомят за пари и го оставят и занапред да се радва на въздуха, росата и педята земя, тъй като сравнително малката печалба, която биха изкарали от него, не може да се мери с неоценимата скрита стойност на такова богатство. Но никой не искаше да го чуе. Именно здравето на стария гигант щеше да му струва живота, защото — както казаха на Юкундус — сега точно е времето да се изкара най-голяма печалба от него; заболее ли веднъж стволът, цената му веднага ще падне значително. Тогава Юкундус се обърна към правителството и го помоли да благоволи да нареди по принцип да се запазват отделни красиви дървета, където и да се намират те. Отговориха му, че държавата притежавала гори за милиони талери и по свое желание можела да ги увеличи, обаче тя не притежавала нито един талер — пък и нямала никакво право да закупува от общинските землища годни за сечене дървета, за да ги запази.

Юкундус разбра, че не навсякъде са склонни да възприемат идеята му, че така той само се излага като делови човек и че зад гърба му хората се присмиват на неговите приумици. Тогава той сам откупи дъба заедно с мястото около него, разчисти наоколо храстите и постави пейка под дървото; оттам се откриваше чудесна гледка към далечината и всички, които идваха да се радват на изгледа, хвалеха постъпката му. Но от този миг всеки гледаше да извлече някаква облага от него или да го изиграе, сякаш той бе някакъв богаташ, когото човек няма защо да жали.

Понеже му беше противно да се занимава с изсичането на горите, Юкундус постепенно, но все пак твърде бързо промени занятието си, като изостави търговията с дървен материал и вместо това се залови да купува и продава ония богатства, които се добиват от недрата на земята и заместват дървата. Той откри складове за черни и кафяви въглища, внесе каменинови и железни тръби, с които искаше да замени дървените водопроводни тръби, докара тухли за по-леки строежи, при които обикновено се използуваше дърво, достави цимент за направа на резервоари и успя да склони един богат селянин да си направи една огромна и здрава каца от цимент, та да държи в нея ширата си на хладно. Когато това му се удаде, във въображението си той вече виждаше във всяка изба вместо дървените бъчви само такива съдове, подобни на някогашните глинени делви за вино, вградени в земята, и смяташе, че само по този начин ще се спести дъбовото дърво. Той закупи също големи количества стари железопътни релси, които успешно заместваха дървените греди.

Естествено износът на дървен материал продължаваше и без него — трупите просто го отминаваха на път за ненаситните градове, които поглъщаха всичко. Но сега поне съвестта му беше чиста, а без този безмълвен съдружник той не се чувствуваше щастлив като търговец. Впрочем новите му сделки сами по себе си щяха да му носят печалба, ако при промяната на търговията му не бе настъпило известно сътресение и ако държането на останалите търговци спрямо него не се бе променило, откакто той пое стария дъб на собствена издръжка, сякаш това дърво бе негов храненик; така сега търговците показаха истинския си лик.

Юкундус говореше винаги истината и затова вярваше всичко, което му казваха хората. Още в началото на разговора той разкриваше обикновено всичките си намерения — какво смята да прави, какво ще купи, какво ще продаде, и приемаше за истина всичко, което другите му казваха за собствените си условия, за някоя покупка или продажба и за качеството на стоката. На първо време те си мислеха, че Юкундус все пак ще се постарае да разучи нещата и да провери истинността на твърденията им, а по-късно, когато видяха, че не го правеше, направо започнаха дръзко и предумишлено да го мамят.

Тук вече не помагаше никаква опитност и всички предупреждения на жена му и майка му да не бъде толкова лековерен, бяха напусто. Още на следния път той пак вярваше на думите на търговеца, защото просто не можеше да постъпи другояче, пък да спори и да се пазари дълго, му беше извънредно противно и му се струваше недостойно. При това той беше твърде неопитен финансист и не умееше да борави нито с пари, нито с кредити. И така един ден всичките му средства се изчерпаха и краят настъпи. Това стана съвсем ненадейно, защото до неотдавна той се бе захващал ту с една, ту с друга търговия и никога не се бе занимавал със спекулации.

Юкундус се питаше дали да довери най-напред на майка си, а после на жена си, или на двете едновременно, че е загубил цялото си състояние и че трябва да започне всичко отначало, но как и какво — сам не знае. Най-после реши да говори първо с жена си и щом остана насаме с нея в кантората си, със свито сърце започна да й разправя за тежкото си положение. Тя се приближи до него, погали го по загриженото чело и прекъсна думите му, като го запита дали е водил правилно и редовно търговските си книги. И когато той отвърна утвърдително на въпроса й, Юстинатака сладко му се усмихна, че сърцето му се стопи от нежност. Тогава тя му призна, че знаела как стоят работите му, защото недавна, подтикната от любопитство, прегледала, докато отсъствувал, неговите или по-скоро техните общи книжа.

В същност тя отдавна беше разбрала, че мъжът й има някакви грижи, които крие от нея; затова един спокоен неделен ден, когато той беше заминал по работа и както обикновено беше оставил ключовете си на масичката й за шиене, тя ги взе, заключи се в кантората му и прегледа търговските му книги й сметки, тъй като разбираше доста от счетоводство. Всичко беше съвсем ясно и очевидно и всичко беше записано както трябва. Обаче тя разбра, че това положение не може да продължи дълго, но че нямаше и опасност от някакъв позорен край, ако всички сметки се уредят навреме. Уверена в откровеността му и сигурна, че няма да мине много време и той ще й се довери, тя не остана със скръстени ръце, а посвети родителите си в тази тайна. Още когато бяха дали съгласието си за женитбата на Юстина, в гордото съзнание на тези богати хора се бе породила мисълта за подобно развитие на нещата и те тайно бяха решили, че ако на младите хора не им провърви в Зелдвила — нещо, което беше твърде вероятно, — те ще ги вземат при себе си в Шванау. Така че Юстина не се изплаши много от това, което откри; по-скоро изпитваше някаква скрита радост, че най-после ще привлече обичния си хубав и добър съпруг в бащината си къща, където ще го обкръжи с нежни грижи и ще го увие в коприна като чупливо стъклено човече.

Но когато му съобщи плановете си и му каза, че той ще трябва само да ликвидира бързо и тихо търговията си в Зелдвила и да се преселят в Шванау, където за Юкундус все ще се намери някаква работа, той пребледня и каза:

— Това значи да се простя със свободата и с достойнството си! По-скоро бих се заловил да цепя дърва!

— Добре, тогава и аз ще тръгна с тебе! — отвърна Юстина. — Ще ти помагам да режем дървата с трион, а когато застанем в дъжда на улицата и започнем да теглим напред-назад триона, така ще се караме, че хората ще се спират да ни гледат, както ние с тебе гледахме ония двамата в големия град, когато бяхме на сватбено пътешествие! — Тя седна и продължи: — Спомняш ли си какво странно впечатление ни направиха те? Валеше, валеше, сякаш никога нямаше да спре; и дървата бяха мокри, и трионът беше мокър, и мъжът и жената бяха измокрени до кости, но теглеха непрестанно триона насам-натам, като се караха ожесточено с най-обидни думи. А знаеш ли защо? Караха се от неволя, от немотия, от грижи и ни най-малко не се срамуваха, че хората ги слушат…

— Не говори така! — извика Юкундус. — Как можа тъй да преиначиш и да изопачиш думите ми, когато много добре знаеш какво искам да кажа!

— Това, което казах, може да се разбира най-различно! — отвърна Юстина. — Хайде — рече тя и обви ръка около раменете му. — Там всички те обичат и всички искат да ти помогнат, а ти ще се почувствуваш истински мъж, когато имаш здрава почва под краката си! Тук обаче ние не можем да виреем!

Юкундус прекъсна разговора, за да събере мислите си; беше объркан и смутен, защото за разлика от жена си не считаше положението си така отчайващо и безнадеждно и нейните думи дълбоко го засегнаха. Отиде при майка си, но щом разбра как стоят работите му, тя веднага се разплака. Струваше й се, че всичко ще бъде загубено, ако синът й се откъсне от жена си и нейния род; тя го закле да не разрушава собственото си щастие и щастието на близките си.

Добрата майка се бе борила дълго с бедността и смяташе, че с разумната женитба на сина си завинаги е успяла да се отърве от нея; затова сега тя плашеше от немотията като от остър меч.

Юстина от своя страна мразеше и презираше сиромашията като някакво зло, като нещо долно само по себе си щом естествено не се касаеше за чужди ней бедни хора, на които човек спокойно може да направи някое добро. Тя дори се занимаваше усърдно и редовно с благотворителност и често навестяваше бедните в колибите им. Но когато бедността проникнеше в нейната среда — у кръвни роднини или близки приятели, — тя изпитваше някакво дълбоко отвращение и бягаше от нея като от чума.

Напразно Юкундус отиде повторно при жена си и й обясни, че тя все пак би могла да направи опит и за кратко време да сподели неизвестната му съдба, тъй като богатото й наследство е осигурено и в края на краищата тя винаги може да намери убежище бащиния си дом. Юстина обаче не искаше да останат нито един ден изложени на мизерия и унижения и когато дойде баща й и любезно се зае да убеди зет си като за нещо съвсем естествено, което щяло да бъде от полза за всички, Юкундус се видя принуден да отстъпи.

Уредиха заплатите на работниците и ги освободиха, продадоха имота, защото майката, която имаше дял в него, не искаше да остане сама в Зелдвила, и приключиха с всички поети от него задължения. Засега Юкундус остана без нито един талер в джоба и това го караше да се чувствува твърде неловко. През това време, весела и бодра, Юстина се занимаваше с опаковането на покъщнината и следеше приготовленията за преселването им; ту отиваше в Шванау да подрежда къщата, ту се връщаше в Зелдвила, за да урежда нещата, разполагаше винаги с много пари и залисана в радостно усърдие, съвсем не помисляше дали Юкундус не се нуждае от нещо и дали има пари на ръка.

Юкундус имаше чувството, че трябва да замине за някаква далечна страна без никакви пари, при съвсем чужди хора, чийто език не разбира. И той загрижено се питаше отде може да изкара поне малко пари за себе си, та да има за всеки случай. Останал му беше само големият дъб, който той беше спасил и запазил досега. С унила усмивка той продаде в края на краищата стария великан заедно със земята наоколо и получи няколко хиляди франка, които скъта грижливо.

Човекът, който купи дървото, веднага нае десетина работници и цели осем дни те разчистваха и подкопаваха корените на стария дъб. Когато най-после всичко беше готово, за да повалят дървото, теглейки го с въжета, всичко живо от Зелдвила се стече на хълма да гледа; хиляди хора, запасени богато с ядене и пиене, се разположиха наоколо.

Завързаха клоните на короната с дебели въжета, за които се наловиха дълги редици мъже, и по даден знак започнаха да теглят; дъбът обаче едва-едва се заклати и трябваше пак часове наред да освобождават и да режат мощните корени. През това време народът ядеше и пиеше — за зелдвилци това беше един прекрасен ден, изпълнен с възбуда и напрегнато очакване.

Най-после отново опразниха надалеч мястото около дъба и отново започнаха да теглят въжетата. Няколко минути дървото силно се люля и най-после в настъпилата гробна тишина дъбът се строполи с прекършени клони и бялата им дървесина блесна оголена. Народът нададе вик и веднага се струпа около огромния ствол. Стотици хора се закатериха нагоре по зеления клонак на короната, която лежеше в праха. Други пъплеха из дупката на коренището и ровеха из пръстта. Но не можаха да намерят нищо освен късче излято дебело стъкло, останало още от римско време, което беше толкова старо, че блестеше като седеф, и едно острие на стрела, разядено от ръжда.

В същото време по един отдалечен път високо горе в планината бавно минаваше Юкундус заедно с близките си на път за Шванау. Внезапно неколцина селяни, които работеха наоколо, се развикаха, сочейки към хоризонта:

— Я гледайте как се люлее старият дъб на Волфхартсгерен. Нима там се е извила вихрушка? — Защото те не можеха да видят хората, които теглеха дъба.

Юкундус също погледна нататък и този миг дъбът изчезна и на негово място остана само синьо небе.

Сърцето му се сви от болка, сякаш той единствен беше виновен за това и сякаш носеше в себе си съвестта на велия си роден край.

През цялата вечер и зелдвилци бяха по-скоро тъжни, отколкото весели, защото вече го нямаше нито дървото, нито Юкунди.

 

 

В началото, след като се настани в Шаанау, Юкундус прекарваше повечето времена хълма при бабата и дядото, от които преди изпитваше почти страх поради техния привидно нелюбезен и груб характер и неспокойния им дух. С течение на времето обаче той не само се сближи със старите, но стана и техен любимец — както често се случва при селяни, които обичат сред своето открай време осигурено съществование да имат край себе си някое бездейно, различно от тях същество, което да ги развеселява. Те съзираха у младия човек не само някаква съвсем чужда за тях непрактичност, но и нещо твърде мило, което по всяка вероятност нямаше да му донесе много щастие и заради това заслужаваше състрадание и съчувствие. Така мислеха двамата „пазители на закона“, както още ги наричаше народът, понеже преди половин век дядото бе заемал тази сега вече несъществуваща длъжност — съдия по брачните дела и по нарушенията на добрите нрави. Стара като самата титла беше и кройката на бялата шапчица и на големия бял шал, с който се издокарваше „пазителката на закона“. Всичко това беше останало още от времето, когато Гьоте писа след едно пътуване из онзи край, че там човек добива чудесна и идеална представа за най-хубавата и най-културно уредена област — сградите са разположени далеч една от друга, а между тях се ширят лозя, нивя, зеленчукови и овощни градини и човек вижда пред очите си най-висока култура, съчетана с известно умерено благосъстояние — нещо, което всички икономисти препоръчват.

В това високо планинско имение всичко си беше останало непроменено — и жилищните сгради, и мебелите от орехово дърво в стаите, и съдините в долапите докато промененият облик на новото време и подобреният начин на живот си пробиваха път долу край брега на езерото. Юкундус се радваше на чистия планински въздух и така усърдно помагаше на старите и ратаите, че в скоро време научи цялата земеделска работа и стана дясната ръка на старците, които не искаха да се разделят с него.

Юстина беше доволна, че мъжът й можа да спечели уважението на баба й и дядо й, и обичаше често да се изкачва горе на хълма, за да го вземе и вечерта заедно да се приберат у дома си. Беше особено щастлива, когато веднъж по коситба ги завари буря и бяха принудени да прекарат горе нощта. Тогава тя свали модния си жакет, наметна един от белите шалове на баба си и завърза краищата му на гърба си. После приготви млечна супа със запръжка, изпече ароматна пита с яйца и изпържи вкусна тлъста наденичка, която измъкна от килера, без да пита някого. Когато я видяха как с поруменяло лице и весели сияещи очи налива лекото кристално вино от лъскавата калаена кана, старите си казаха, че сега тя наистина прилича на някогашна селска девойка и решиха да я облекат като млада селянка от едно време. Бабата донесе стария си гранатов накит, празничните си шапчици и копринени жакети, които бе носила преди шестдесет години, когато беше в разцвета на младостта си. Сега с тях се облече внучката и това достави удоволствие на всички. Но вместо в огледалото Юстина се оглеждаше с щастлива усмивка в очите на Юкундус, който я гледаше възхитен, сякаш вижда някое видение, изплувало от далечни времена.

И в неделен ден Юкундус отиваше обикновено на хълма, тъй като там се чувствуваше по-добре, отколкото долу сред големия, но еднообразен шум на бъбривите гости, които често се събираха у дома им.

В празнични дни горе в имението библията стоеше винаги разтворена на масата, за да може през дългите свободни часове старата жена да прочете от време на време по някоя глава от нея — както обикновено в дните на отмора човек приготвя кана вино, паница череши или други лакомства, за да се почерпва сегиз-тогиз с тях.

Когато бабата се умореше да чете и сложеше сухото розмариново клонче и очилата си върху библията, Юкундус обичаше да сяда пред масата и да попрочита нещо от нея, защото иначе рядко му попадаше тази книга — обикновено човек има да чете все нещо по-ново и по-важно или пък смяла, че достатъчно познава ония стари истории, които е бил длъжен да изучава в училище. Той съзерцаваше мрачните бурни глъбини на Стария завет, страстните образи в него или пък откриваше хамлетовската сцена в евангелието на Йоана, където Исус замислено пише с пръст нещо на земята, а после казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху грешницата!“, след това пак се навежда и пише, а когато се изправя, вижда, че всички обвинители са си отишли и жената стои сама пред него в притихналия храм.

Бабата обичаше да го гледа зачетен така, защото беше много религиозна, държеше на старите догми и беше убедена, че четенето на библията е твърде полезно за всекиго. За да представи в по-добра светлина Юкундус, който не ходеше на черква, Юстина беше казала на старците, че той е философ, защото тя самата бе привърженица на смътната съвременна религия и колкото по-лишени от образ бяха представите й, толкова по-силна беше вярата й. Веднъж, когато той пак се бе зачел в библията, старицата доверчиво седна тъй близо до него, че ситно надиплените дантелени крила на шапчицата й докоснаха неговата буза, и като погали нежно ръката му, каза:

— Е, господин философе, винаги съм смятала, че ти все пак имаш малко страх от бога!

Тези думи изненадаха Юкундус и той се замисли. Струваше му се, че знае точно какво трябва да й отговори; но ако човек поразсъди — имаше ли въобще смисъл да доверява на старата жена това, за което в същност собствената му съпруга никога не го бе запитвала? Пък и как можеше тя да го попита за нещо, което сама не познаваше? Защото у нея имаше топло религиозно чувство, но по отношение на божествените неща беше твърде любопитна и невъздържана, а при това проявяваше и прекадена самоувереност, за да изпитва онова, което в истинския смисъл на думата се разбира под понятието страх от бога. От най-известните проповедници, подир които беше пътувала, за да слуша беседите им от амвона, тя беше разбрала, че положението на добрия дядо господ сега е твърде критично. Обаче към Христос най-прекрасния и съвършен човек, както го наричаха тези свещеници — тя хранеше по-скоро чувството на сестринска почит или екзалтирано приятелство, за него тя би избродирала най-хубавата възглавничка и най-разкошните пантофи, та достойно да служат за отмора на главата и краката му! Да, най-дълбоко вълнение я бе обхванало преди години, когато през време на едно пътуване видя онази прочута картина на Кореджо, която с магическа сила изобразява мъченическия лик на Христа върху кърпата на Вероника. Съзерцавайки мечтателно замръзналия израз на върховно страдание, тя беше въздъхнала дълбоко и търсейки веднага съчувствие, се бе усмихнала на мъжа си, който стоеше до нея; и днес още този миг бе един от най-свидните й спомени. Всичко това обаче съвсем не приличаше на страх от бога.

Но тъй като сега старата очакваше отговор, Юкундус рече замислено:

— Смятам, че в същност у мене все пак има нещо като страх от бога, защото аз не съм способен да изрека дръзки думи към живота и съдбата. Считам, че не мога да искам нещата да вървят непременно добре, и то навсякъде; по-скоро се страхувам, че тук-таме нещо може да тръгне зле, но се надявам, че след това то пак ще се оправи. При това, каквото и да върша и да мисля — макар никой да не ме вижда и никой да не го знае, — аз никога не забравям света в неговата цялост и имам чувството, че сякаш в края на краищата всички знаят всичко и никой човек не може да разчита, че мислите и действията му ще останат напълно скрити и че ако пожелае, може до гроб да премълчи глупостите и грешките, които е извършил. На една част от нас хората това е вродено, на друга — не, независимо от всички поучения на религията. Да, обикновено най-яростните поддръжници на вярата и фанатиците не чувствуват никакъв страх пред бога, иначе не биха живели така и не биха вършили онова, което действително вършат.

Не знам как е възможно и как е устроено това — всички да знаят всичко; но смятам, че се касае за някаква огромна република на вселената, която съществува според един-единствен и вечен закон и в която в края на краищата всичко е общо достояние. Нашите днешни ограничени познания ни карат повече от всякога да предугаждаме една такава възможност; защото никога досега не е била така осезателна скритата истина на словото, написано в тази книга: „В дома на отца ми има много жилища.“

— Амин! — рече старата, която слушаше много внимателно. — Това, което ти говориш, все пак е нещо и е по-добре, отколкото нищо. Но ти продължавай да четеш все така усърдно моята библия, така може би по-лесно ще намериш кмет за твоята република!

— Напълно е възможно — отвърна със смях Юкундус — някога да изберат такъв, та дядо господ да стане нещо като изборен цар.

Старата също се разсмя на това хрумване и извика:

— Значи, някакъв крайно уважаван световен „амман“! Подобно на областните „аммани“ там, отвъд планината!

При тези думи тя посочи през отворения прозорец нататък към планината, където в старите областни републики така наричаха най-висшите си управници.

Тя продължи да се смее на тези думи — беше вече на преклонна възраст и обичаше постоянно да мисли за бога и за вечността и затова невинната игра с божието име беше добре дошла за нея, тъй като това бе пак случай да спомене господа.

Както двамата се забавляваха и смееха с този не съвсем реден разговор за религията, Юстина надзърна през саксиите с карамфили, които бяха наредени по перваза на прозореца; лицето й пламтеше по-ярко от цветовете им, защото тъкмо бе изкачила хълма — беше дошла да вземе мъжа си. Красивото й лице поруменя още повече, когато бабата весело извика:

— Ела бързо тука, мое дете, да чуеш една новина! Твоят мъж има макар и мъничко истински страх от бога, току-що сам ми го призна!

В същия миг странна ревност обзе Юстина: как може баба й да знае по-добре от нея, собствената му жена, какво мисли Юкундус, и затова извика:

— Навярно затова досега нито веднъж не ми е направил честта да дойде с мене на черква!

— Успокой се! — рече Юкундус. — Не се карай! Ние не се караме и за бистрата вода, която всеки пие, когато и където пожелае!

Юстина подхвана тези думи, когато, уловени под ръка, заслизаха вечерта по склона, за да се приберат по един по-заобиколен път.

— Ние не се караме за водата, но трябва да се стараем да не започнем да се караме за насъщния хляб нито помежду си, нито с другите! — рече тя и му разказа колко много семейството й и тя самата желаели той да се залови сериозно на работа в голямото занаятчийско и търговско предприятие на тяхната фирма и да поеме някоя служба там. Земеделската работа при старите на планината не била твърде подходяща за него и не водела до нищо, а долу в града всички били готови да го въведат в търговията и честно да делят с него труд и печалби.

Юкундус схвана добре какво искаше да каже тя с тези думи: в семейството не търпяха никого, който не беше годен или не желаеше да стане богат. И тъй като дълбоко в себе си той не можеше да иска близките на Юстина да бъдат настроени по-другояче към него, се съгласи, без повече да се колебае, макар тайно да изпитваше известна неувереност към собствените си сили. Така той каза на Юстина, че ще започне работа още на следната сутрин, която беше понеделник, и ще се помъчи да си изкара заплатата за цялата седмица.

Рано на другия ден той беше въведен в канторите и работните помещения на фирмата, за да се запознае и овладее един по един разни клонове на търговията. От повече от тридесет години фирмата „Глор“ се занимаваше с тъкане на коприна и с течение на времето работата значително се бе разраснала. В стотина селски къщи, пръснати по слънчевите склонове на планината, зад чистите прозорци имаше станове, на които девойки и млади невести от народа бързо и сръчно тъчаха лъскави копринени платове и полагаха в домовете си основите на едно скромно благосъстояние. По всички пътеки пъргаво крачеха забързани жени с кросна на рамо, които отиваха да предадат изтъканото платно и да вземат свила за ново. А в няколко големи зали на предприятието бяха наредени и машини, на които работници тъчаха по-тежките и по-скъпи платове. Закупуването на суровата коприна, обработването й през различните манипулации, надзираването на работниците и преценката на работата им, продажбата на натрупаните запаси, изгледите на пазара, улучването на най-подходящия момент за всяка търговска сделка и накрая — най-изгодното оползотворяване на приходите — всичко това изискваше една непрекъсната и бърза дейност, редица преплетени едно с друго съображения и голяма опитност.

Отношенията с многобройните търговски посредници, дошли да предлагат пашкули от всички краища на света, връзките с агентите, които посредничеха за износа на готовите платове за други части на света и сами се стараеха да натрупат богатство, изискваха неотслабващо внимание и ловкост, бързина и съобразителност. Разрастващата се от ден на ден конкуренция налагаше грижливо да се обсъжда начинът, по който да се използуват сумите, и същевременно най-точно да се проверява здравината и качеството на извършената работа. А тъй като бе мода да се основават нови предприятия, същите работници, които трябваше да бъдат строго надзиравани, се търсеха усилено и биваха привличани от новите фирми. Минеше ли обаче тази мода, тогава с оглед на по-добри дни те трябваше да бъдат задържани на работа, макар и с известни жертви.

От друга страна трябваше, внимателно да се следи всяка промяна във вкуса и нуждите на хората от най-различните краища на света. За старите уредени страни, където градските жени водят светски живот, трябваше да се доставят красиви и трайни копринени платове; търсеха се и евтини, ефектни материи за рокли, които жените на калифорнийските и австралийските авантюристи обличаха само през няколкото дни на бурни веселби, а после ги захвърляха. В зависимост от това за коя страна бяха определени коприните, трябваше да се прибегне до майсторското изкуство на големите бояджийски работилници и да се води борба с тях за най-хубавите и трайни цветове, предназначени за набитото око на опитните домакини или пък за измамния блясък на евтината стока, определена за цветнокожите красавици от най-далечния Запад.

Пуснаха Юкундус сред кипежа на тази сложна и заплетена дейност, за да го научат да плува, но той не издържа добре изпита. В началото при някои отделни по-прости сделки всичко вървеше както трябва, защото работеше внимателно и грижливо. Скоро обаче съдружниците му взеха да се оплакват, че бил бавен — пъргавостта и живата, будна мисъл на първата му младост бяха преминали вече — и че никак, никак не напредвал в работата. За да го научат насила да плува, го хвърлиха с главата надолу във водовъртежа и той бързо се завъртя в него, привидно спокоен, но със свито от страх сърце, докато накрая съвсем се обърка. Работниците го мамеха със свилата, която им даваше, като тъчаха коприната съвсем тънка и рядка и се оправдаваха с разни измислени предлози. Други успяваха да измислят търговски тайни от него и не след дълго сами се явяваха като опасни конкуренти. Въпреки всичките си решения той вярваше слепешката на посредниците и комисионерите и веднага одобряваше всичките им предложения още преди съдружниците му да бяха чули какво искат да кажат и да им дадат отговор. Тази липса на такт, която не бе присъща на характера му, сякаш все повече се задълбочаваше. Щом се заговореше за сделки, някакво неестествено затъпяване обхващаше душата му и размътваше мислите му. И не измина и половин година и на всички стана ясно, че подобно на някой скрит лалугер той незабелязано бе нанасял чувствителни щети, които се изразиха в загуби на предприятието, и това не остана скрито за никого.

Когато Юстина забеляза, че чиновниците от фирмата, пък и чужди хора не гледаха вече на мъжа й като на светило, а го съжаляваха и му се присмиваха, разтревожена и загрижена, тя скришом си поплака — измъчваше я страх, че сама ще започне да го смята за нещастен и ограничен човек. А и това, което казаха баща й и братята й, когато се събраха да обсъдят положението на Юкундус, съвсем не беше от естество да повдигне духа и самочувствието й. И дори утешителните думи на майка й, че в такива фирми все пак можело да има и един недостатъчно ориентиран човек, стига иначе да е порядъчен, не можаха да я ободрят.

А когато отидеше при свекърва си, за да поприказва с нея и да си излее мъката, старата жена се разплакваше и я заклеваше да изчака — Юкундус положително не бил глупав и все някак щял да съумее да се прояви.

Юкундус нямаше и понятие за това, което се говореше за него, но все пак нещо го гнетеше. Тъй като всеки беше убеден, че това положение няма да продължи дълго, без да се стигне до някакво обяснение, никой не искаше пръв да заговори с него и никой не искаше пръв да го оскърби. Все пак около него като че ли се носеше лека мъгла, която сякаш забулваше очите на околните и заглушаваше звука на гласовете им.

Но когато един ден той пак закупи голямо количество сурова коприна по цена, валидна до преди двайсет часа, но спаднала вече малко, и го помолиха да не се занимава с този вид сделки, а след няколко дни тази молба се повтори за друг вид сделки, той се смути и цял ден не похвана нищо. Едва когато никой не го попита защо стои без работа и не върши нищо, докато всичко наоколо продължаваше обичайния си ход, сякаш нищо не се бе случило, Юкундус най-после схвана положението си и пълното си усамотение.

Още същия ден подозренията му се потвърдиха.

Вечерта Юстина беше поканена в дома на свещеника, където той щеше да държи беседа за съвременното обновяване и възраждане на черквата чрез изкуството — тема, която много й се нравеше и ако се съди по някои дребни прояви, живо я занимаваше. Юкундус от своя страна се отнасяше въздържано към този въпрос и предпочиташе да стои колкото се може по-далеч от обсега на проповедите на свещеника. Но тъй като беше мрачен есенен ден, той беше обещал на жена си да отиде да я вземе.

 

 

Свещеникът беше един от най-крайните защитници на идеята за една реформирана черква — религиозната общност на бъдещето. На младини той бе държал, общо взето, свободолюбиви и хубави речи, така че паството, което му беше поверено, изпадаше във възторг от тях, макар и да не беше съвсем наясно на каква почва в същност стои. Под закрилата на светската власт и по примера на отдавна изпитани водачи младото поколение си бе извоювало правото да води по-свободен живот и се бе наложило да се проповядва от амвона по свободен мироглед. Строгата сериозна догма неусетно бе изтикана настрани и принудена да защищава правото си на съществование, без това особено много да се отрази на външните форми на богослужението. Старите псалми, старите молитви, старите библейски текстове се тачеха както преди и само при особени случаи свръхестественото се тълкуваше по човешки; иначе Христос си оставаше спасител и господ и вярата в единството и духовната същност на световното устройство, както и на безсмъртието на душата, не биваше да се разколебава. Теологията се считаше все още за точна, завършена наука, дори и тогава, когато нейните представители отдавна вече тайничко възприемаха всевъзможни съмнителни възгледи, считаха благия дядо господ за обикновен, добър човек и въздишайки скрито, си мислеха, че това може да тури край и на собствения им авторитет.

При това те гледаха с презрение на по-раншните просветители и рационалисти, които със смелостта си и в безкръвната революция все пак бяха подготвили сегашното време; самодоволно се присмиваха на еснафите, които се мъчеха да обясняват всички чудеса, макар че и те самите приемаха като изключение едно или друго чудо и го считаха наполовина за естествено, наполовина за свръхестествено.

Но и това щастливо време, когато всичко си вървеше приятно и славно за всеки, който умееше да говори и комуто не липсваше смелост, се промени, както се променя всичко на този свят.

Именно все по-голямото разпространение на растящата сила на свободолюбивото течение подхранваше у духовниците желанието за по-здраво сплотяване и по-добра организация, както и стремежа към господство; а този стремеж доведе същевременно до все по-ясен израз на онова, което в същност те изповядваха и мислеха.

От друга страна обаче, това беше и времето, когато физиците направиха редица забележителни опити и открития и когато у хората се засили склонността да смятат, че непременно трябва да разбират всичко, което виждат, и някак естествено да вадят от частните случаи заключения за общите правила, често обаче не и тогава, когато беше най-необходимо.

Новите философи, които окачваха клишетата си като стари шапки от един гвоздей на друг, разпространяваха злобни и дръзки празнословия и хората се считаха задължени да повтарят техните мнения и мъдрости.

Онези измежду свещениците, които бяха по-скромни и тихи, си мислеха, че не е от особено значение дали има повече или по-малко неясноти в богословието и си седяха разумно и кротко на спечелените позиции и воюваха само срещу старите врагове и потисници. Другите пък за нищо на света не искаха хората да ги смятат, че са изостанали, и си придаваха вид, че знаят всичко и че стоят начело на всичко. Те се въоръжиха с тежки оръжия и насядаха по крайните клони на дървото, откъдето някой ден сигурно щяха да се сгромолясат с трясък.

Свещеникът от Шванау се беше присъединил към тази група, защото и нему беше невъзможно да живее в конфликт с духа и просветата на времето, както той ги разбираше.

Затова трябвало да се съгласим с науката — проповядваше той, — че не можело един бог-личност да направлява целия свят и поради това не можело да се приеме и теологията. Но там, където свършвала науката, започвали вярата и познанието на смътното и необяснимото, които единствено можели да запълнят душата, и това запълване била именно религията, която — както по-рано, така и сега — трябвало да бъде направлявана, а направляването на религията представлявали именно теологията, духовенството и черквата. Следователно божието слово било безсмъртно и свято, а неговото направляване — свещено и благословено. Както преди, така и сега се издигала дарохранителницата, около която трябвало да се съберат всички, които не искат да загинат в безутешната сърдечна пустош. Да, тайнственото, скрито в дарохранителницата, се нуждаело повече от всякога от благославящите и кадящи свещеници — водачи на безпомощното паство. Никой небивало да пренебрегва дарохранителницата, а всеки трябвало да се обърне, изпълнен с доверие към нейния пазител; затова пък свещениците не бивало вече да се държат настрана от нищо земно, което те все пак разбирали най-добре от всички и били готови — сега както и преди — да помагат и оказват съдействие всекиму, за да вървят работите, както му е редът. В замяна на това те искали само дарохранителницата на Непознатия да бъде почитана като свята и всички да се отнасят с уважение, когато се възвестява неговото име и се пише за него.

После свещеникът съжаляваше със затрогващ глас, че от амвона се говорело неискрено, че нещата не се наричали с истинските им имена и че проповедниците не смеели да кажат чистата истина на народа, сякаш той нямало да може да я понесе, и той описваше неискреността и умението да се замъглява истината така ловко, че заслушаното паство закрещяваше въодушевено:

Колко хубаво, колко вярно и проникновено говори той!

Тогава обаче той отново подканваше богомолците да се откажат от всяка дребнавост и да се обрекат на мисълта за безсмъртието, като придадат святост на всичко, което вършат. Наистина трябвало да се признае на науката, че личното, по-нататъшното съществование на всяка душа вероятно е било само мечта на миналото. И ако някой все пак искал и чувствувал нужда да се надява на безсмъртието, никой нямало да му отнеме тази надежда; впрочем безсмъртието било вече тук — сега и във всеки миг. То се състояло в непрестанните действия, извършвани от едно вдишване до друго, и в тях се криела гаранцията за вечното безсмъртие. От неговите думи останалата неомъжена старица можеше да извади заключение, че ние продължаваме да живеем в нашите деца и внуци; бедният по дух се утешаваше, че мислите и делата му ще пребъдат навеки; онзи, който често се измъчваше от крайна пестеливост и скъперничество, се радваше, че нито един атом от тялото му няма в същност да се загуби, а достойно ще участвува във вечно променящ се вид в кръговрата на природата и щедро ще допринася за поникването на хиляди нови кълнове. А отруденият и обремененият можеше да се надява, че най-после окончателно ще си почине от всички тегла.

Накрая проповедникът украсяваше по най-прекрасен начин сградата на своята проповед с хиляди стихчета и картини, взети от поетите на всички времена и народи — нещо невиждано и нечувано дотогава, и тя заприлича на стаичка на митничар, който е облепил четирите си голи стени с изрезки и илюстрации, с фирмени бланки и винетки на полици от всички краища на света, а пред прозореца си е поставил статуйка на капуцинер, който слага и сваля качулката си.

Но не ставаше дума само да се украси храмът на живото слово, а и действителният храм трябваше да бъде изграден наново, така че да отговаря на изискванията на новото време. Черквата в Шванау беше построена няколко столетия преди Реформацията и бе останала неукрасена още от времето на иконоборството и строгата протестантска вяра. С течение на вековете старинната сива сграда беше обраснала отвън с бръшлян и дива лоза, но отвътре беше белосана и светла, а през блесналите прозорци, които бяха поддържани винаги чисти, волно струеше слънчевата светлина над богомолците. Не се виждаше никаква статуя освен зазиданите гробни плочи на отминали поколения и в светлото, просто, но все пак внушително помещение властвуваше словото на свещеника само, без да бъде подкрепено от каквито и да било видими символи. Три столетия вече енорията се беше чувствувала достатъчно силна и беше отхвърляла всякаква външна материална украса, за да може още по-ревностно да се преклонява пред вътрешното духовно изображение на легендата за избавлението. Сега, когато и това бе сринато от суровите повели на времето, трябваше отново да се прибегне до външната украса, за да бъде укичена с нейна помощ дарохранителницата на Непознатия.

Юстина веднага бе спечелена за тази кауза. За да заглади колкото е възможно повече равнодушното отношение на мъжа си към черквата, тя се бе предала от все сърце на чудноватото реформаторско дело и участвуваше усърдно не само със собствените си богати дарения, но беше и измежду първите, които събираха волни пожертвувания за черквата.

Слънчевата белота на стените, обгърната само от лятна зеленина и цветове, които надничаха през прозореца, трябваше първо да отстъпи място на пъстрата мазилка с готически орнаменти, изрисувана от непохватна ръка. Сводовете на тавана бяха боядисани в синьо и осеяни със златни звезди. След това започнаха да събират дарения за стъклописи и скоро светлите арки бяха изпълнени с хилави образи на евангелисти и апостоли и тези едри, бледо оцветени модерни петна съвсем не бяха в състояние да предизвикат някаква дълбока вътрешна жар, а само някакво мъгляво и болнаво мъждукане.

След това поставиха в олтара престол с балдахин и триптих, които да действуват на богомолците с „естетически стимулиращи средства“, и така отново да започне кръговратът на иконопоклонството, за да завърши неминуемо след време с чудотворни скулптурни изображения, от които капят сълзи или кръв, или пък дори с идоли, та по този начин да създадат материал за бъдещи реформи.

Накрая изхвърлиха потирите за причастие от бял явор, белите излъскани блюда за нафора и калаените кани за вино и при всяко семейно тържество богатите семейства подаряваха сребърни потири, блюда и кани за вино. Това ставаше главно по настояване на Юстина, която вътрешно се гордееше на богатството си и обичаше разкоша, без да съзнава, че по този начин помага на новата черква да натрупа едно порядъчно старо съкровище, което с всеки ден все повече ще започне да се увеличава и да измъква десятък от нивите и лозята и от всяка работна ръка — защото празната дарохранителница може да побере повече от пълната.

Сега вече в черквата бяха представени всички изкуства — застъпена беше дори и скулптурата с няколко боядисани гипсови фигури. Липсваше само музиката, за която набързо се погрижиха. Тъй като нямаше събрани още достатъчно средства, за да купят орган, някой подари една раздрънкана латерна, която бучеше като тромпет; един смесен хор започна да разучава на бърза ръка стари католически черковни песни, които за по-голяма тържественост, пък понеже и без това никой не разбираше старинните думи, се пееха на латински. Разделиха хора на различни групи, привлякоха и обучиха деца, а под формата на една литургия, която трябваше да обнови и съживи черковната служба, поставиха само за опит една истинска малка драма, която с течение на времето лесно можеше да се развие в някое пищно представление на средновековна мистерия.

Ала всичко създадено щеше да бъде безполезно, ако не се приложеше и една благотворна строга дисциплина. Свещеникът държеше непременно да има много хора в храма и затова беше настръхнал срещу всички, които не идваха на черква. Така той насочи копието си преди всичко към ония, които се държаха настрани и дръзваха да знаят сами онова, което той възвестяваше от амвона.

— Не йезуитите и суеверните — крещеше той с пълен глас от амвона — са сега най-опасните враг на черквата, а равнодушните и хладните, които със своята самоуверена надменност, със своето жалко полузнание си мислят, че могат да минат без нашата черква и религиозна общност, презират нашите поучения и проникнати от недостоен светски дух, се стремят само към земното, към материалните си интереси и наслади. Защо не виждаме между нас тогова или оногова, когато сплотени в нашия храм се мъчим да се издигнем над преходното и търсим да намерим божественото и нетленното? Защото сега, когато след стогодишна борба ние освободихме черквата от сковаващата я броня на догмите, тези хора си мислят, че няма вече в какво да вярват, от какво да се боят, на какво да се надяват и че няма нещо, което те не могат да кажат по-добре от който и да е свещеник! Защото те не знаят, че всяка вяра, минала и сегашна, и всички познания за божествените неща образуват само една свързана, голяма и дълбока наука, която продължава да съществува и трябва да бъде насочвана от ония, които са я изучавали и я разбират. И най-после, защото те не знаят, че в горчивия час на смъртта ще жадуват за нашата подкрепа и ще се нуждаят от тайнствената утеха на дарохранителницата!

Но те все още са заслепени от себелюбие и високомерие. И защото благодарение на нашите заслуги сега са свободни и неограничени от нищо, от неблагодарност се отказват да се присъединят към нашите здраво сплотени редици и изправени срещу силата на мрака и на лъжата, да се борят заедно с нас в битката на живота, да превръщат нашата радост в своя радост и наричайки се християни, да украсяват олтара заедно с нас! И така си карат те — равнодушни, безразлични, горделиви. Естествено те не знаят колко бедна и жалка е тяхната самоувереност в нашите очи, тази сигурност, която ние, разбира се, не можем и не желаем да им отнемем, макар те да я дължат само на нас. Естествено те не си дават сметка колко безплоден е пътят, по който вървят и по който не звънтят неделните камбани и не сияят великденските празници и възкресението. Но не възкресението на плътта имам аз пред вид, а възкресението на духа, вечния великден на сърцето! Но какво ги интересува тях всичко това! Никаква благословия не ги съпътствува, душата им е огорчена и яд ги обзема към нас, който се радваме на нашите победи, на делото на нашия бог Исус Христос и се веселим около великденското агне сега и во всеки веков. И когато реките и потоците се освободят от ледовете и нашата ладия, „натежала до потъване от товар, се отдалечи блажена и ликуваща“^[1], тогава те ще стоят тъжни на брега и дръзко ще гледат подире ни — отлъчили и осъдили сами! Защото ние не осъждаме никого и не анатемосваме никого. Не, ние оставяме всекиму свобода, не забравяйки впрочем страшно двусмислените думи: „Пред роба, който разкъсва веригите, пред свободния човек не треперете!“^[2]

Но ти не ги оставяй да се откъснат от веригите, по-яки от диамант, на твоите вечни нравствени закони, които сам си сътворил, о вселюбиви господи и създателю, творецо на устоите на сушата и на опасващата я морска шир, о ти, който си издигнал вечния небосвод над нас! Върни ги отново в твоето закрилящо светилище, което ние изградихме по твоя повеля, възвестена ни чрез устата на Мойсей:

„И всеки от вас, мъдър по сърце, нека дойде и направи всичко, що е заповядал господ: скинията, нейните платнища и горното й покривало, кукичките и дъските й, върлините й, стълбовете й и подложките й, ковчега и върлините му, очистилището и завесата за преграда, трапезата и върлините й, и всичките й принадлежности и хлебовете на предложението; и светлинна за осветлението с неговите принадлежности, и кандилницата му, и светлинния елей; и кадилния жертвеник, и върлините му, и по мазния елей, и благовонното кандило, и завесата при входа на скинията; умивалника и подложките му, служебните одежди за служба в светилището, и свещените одежди на свещеник Аарона, и одеждите на синовете му, и за свещенодействие.“^[3]

Въведи ги в твоя дом, за да се молят заедно с нас.

О мирова душа, о дух на вселюбов,

и ти, неотразим, всечуващ слух господен!

Един безкраен химн, несекващ славослов,

в зори и вечерта оглася небосвода.

 

Един несекващ химн, безкраен славослов,

от вечер до зори оглася небосвода.

Моли се таз душа от синия покров

да вдъхне в тебе зрак и порив благороден!

Господи, дай те да потърсят царството на вечността с копнежа на Гьотевата жрица, която казва:

На този бряг застанал от дълго, аз се взирам —

душата на Елада в далечината диря.

И нека те запеят заедно с издъхващото цвете на поета:

Вечно огнено сърце,

искам в теб да изгоря!

Разгърни се, купол син,

над посърнали недра!

Пролет, славя този твой

свеж зефир и чуден зрак.

Ще заспя без скръб и знам:

ще остана в онзи мрак.

И нека техният отговор бъде:

Дух открай непридирчив,

не губи надежда ти —

семе ще получи туй,

що е длъжно да цъфти.

Нека живия ти прах

пръсне вихрената смърт —

пак от прах ще възкресиш

себе си на тази твърд.

Амин!

Щом проповедникът завършеше тези благозвучни слова, нерядко с бликнали искрени сълзи в очи, сам трогнат от собствените си брътвежи, слушателите му се струпваха около него на излизане от черква и с благодарност му стискаха ръцете. И после край богато наредените трапези лените го обсипваха с прочувствени похвали, а разумните мъже го славеха, задето сега пак можели да служат на черквата и да бъдат добри християни, без някой да ги счита за ограничени и изостанали.

 

 

Между набедените в равнодушие и безразличие беше и Юкундус. Той не беше враждебно настроен към новата черква и не искаше с нищо да й попречи, защото знаеше много добре, че на този свят всяко нещо трябва да си мине по реда. Но със своята наивна любов към истината той не можеше да се преструва, че е привърженик на тази — поне за разумните мъже — престорена набожност и без много приказки и шум той се възползува от правото си на лична свобода. В това отношение Юкундус се показа твърде упорит, защото това бе почти едничката област, в която свободата му не бе ограничена нито от любовта, нито от грижите.

Макар Юстина да бе една от главните опори на черквата, тъй като с уважението, с което се ползуваше, тя би могла да мине едва ли не за председателка на черковното настоятелство, свещеникът не можеше да се примири с държането на мъжа й, който сякаш нарочно искаше да покаже, че не одобрява неговото дело и стои над него. Той чувствуваше това самоотлъчване като ням упрек, отправен към него, и като мълчалива критика на делото му.

Затова свещеникът ненавиждаше Юкундус и го нападаше в проповедите си. Някои от новите свещеници бяха възприели един лош навик от старите: от амвона — откъдето само те имаха право да говорят и никой не биваше да им противоречи — те си позволяваха да казват неща, които лично ги засягат, и по своя воля да порицават и обвиняват когото си искат. Юкундус обаче не знаеше нищо за това, защото не даваше много ухо на хорските приказки и не търсеше да открие смисъла на неясните намеци.

Когато късно вечерта той отиде в дома на свещеника, за да вземе жена си, както беше обещал, проповедникът тъкмо бе свършил беседата си за освежителното взаимодействие между черквата и изящните изкуства, която бе изнесъл пред неколцина приятели. Поканиха Юкундус да поседне за малко.

— Ако бяхте ми направили удоволствието да почетете моята скромна беседа с присъствието си — рече свещеникът, — може би щяхте да намерите някаква възможност за помирение с черквата в мисълта, че е дошло време изкуството да се отблагодари на религията за съществуването си и да се отплати на добрата си и богата, но днес така осиромашала майка! Може би вие сам щяхте да намерите някакво удоволствие в това да участвувате заедно с нас поне в една от големите оратории и заедно с нас да излеете сърцето си в песен, пък дори и да си мислите през това време каквото си щете, като предоставите и на нас същото право!

Изпълнена с надежда, Юстина погледна при тези думи мъжа си. Тя беше запазила най-хубав спомен от музикалното тържество в един голям град, в което бяха участвували двамата още през първата година на техния брак. При изпълнението на тържествената библейска оратория те бяха стояли така близо един до друг, че в паузите можеха да се държат за ръка. Вечерта Юкундус бе прегърнал нежно жена си и й бе признал, че въпреки всичко преживяно никога досега не е бил така щастлив като днес, защото, докато сам е участвувал в тази хармония от музика и песни, е чувал до себе си нейния любим глас.

Но сега, изпаднал в мрачно настроение, което не се бе разведрило от натрапчивата покана на свещеника, той отвърна малко сухо:

— Аз не споделям вашето мнение, че религията е създала изкуството. По-скоро мисля, че изкуството е съществувало само за себе си открай време, че то именно е водило известно време вярата по своя път и я е тласкало напред.

Свещеникът цял се изчерви; в кръга на най-близките си привърженици той не търпеше такива възражения и затова каза:

— Нека не навлизаме много дълбоко в този въпрос. Не само в едно отношение вие сте лаик, иначе сигурно щеше да ви е известно, че днес ние, теолозите, сме включили в нашата богословска наука няколко области на познанието, които по-рано не спадаха към нея, а на хора като вас липсва всяко разбиране по тези въпроси.

Юкундус отвърна малко грубо:

— Може би вие, теолозите, чувствувате такава нужда. Но аз не смятам, че с това вашата теология е придобила характера на жива наука, както и някогашната кабалистика, алхимия и астрология не могат да бъдат наречени науки!

Дълбоко засегнат и обиден от тези думи, свещеникът извика:

— Омразата към нас ви прави сляп и ви кара да говорите безсмислици. Но достатъчно, ние сме се издигнали над вас и над подобните вам, а вие, заслепени от надменността си, ще разбиете глави в нашата здрава крепост!

— Винаги сте готов да минете в крайност! — каза Юкундус, който през това време съвсем се бе успокоил. — Ние не сме се юрнали да разбиваме никакви стени! И въобще не става дума нито за омраза, нито за гняв! Касае се просто за това, че ние не бива да създаваме все нови катедри за неща, на които никой никого не може да научи, ако иска да бъде правдив и честен, и да предоставяме тези катедри на ония, които протягат ръце към тях. Поне аз самият виждам засега така нещата, а на вас ви желая успех, но ви моля мен да ме оставите на мира, защото в това отношение не допускам никакви шеги!

Последните думи той изрече с твърд глас и този глас прободе като нож сърцето на жена му, която вече го бе хванала под ръка, за да си вървят. В обновената черква, която й се струваше така либерална, така просветена и справедлива, в последно време тя беше намерила почти единствената опора, единствен лек срещу тайната мъка, която я гнетеше, а сега мъжът й се бе разбунтувал открито срещу тази черква. Защото в сравнение със свещеника тя го смяташе за непросветен, за невежа и несретник. Сред така образования и красноречив черковен свят внезапно бе избухнало религиозното разцепление, а заедно с него започваше и семейното й нещастие.

Щом излязоха на улицата, Юстина пусна ръката на мъжа си и тръгна до него, като се олюляваше и плачеше тихо. Тъй като валеше дъжд и духаше бурен есенен вятър, Юкундус си помисли, че й е по-удобно да върви сама и не обърна внимание на състоянието й. Когато стигнаха в къщи, тя външно се бе успокоила, вътрешно обаче трепереше от вълнение и негодувание.

Обзет от други грижи, Юкундус бързо забрави тази случка и реши, че те трябва да поговорят за тяхното положение: обясни й, че според него мястото му не било в тази къта, че все пак било редно сам да опита да стъпи здраво на собствените си крака, докато е още време, и поиска тя да дойде с него в столицата, където имал добри връзки и приятели. Ако може, нека вземе малко пари от родителите си, само колкото за в началото, не повече от тези, които вече е изхарчила за черквата и за други нейни прищевки; тогава няма защо да се страхуват за бъдещето.

Последните си думи Юкундус едва смотолеви — сам нямаше да има нужда от нищо, но знаеше, че Юстина се бои от немотията.

Но когато той стигна дотук, тя не можа повече да се сдържи. Суровата първичност на издигналите се от народа семейства, която понякога се проявява у мъжете, сега внезапно избухна и в нея с цялата си грубост. Без да мисли, тя му кресна невъздържано и яростно да върви където ще, тя нямало да тръгне подире му, щом не можел да постигне нищо в тяхното предприятие, където нищо не му липсвало и всички били готови да му помагат. Нито на близките й, нито на нея самата и през ум не можело да им мине да направят и най-малката жертва за такъв загубен човек и да пилеят пари за такъв…

Тя употреби една дума, която едва ли някога бе изричала и която, макар и да не беше неприлична обида, все пак никой истински мъж не би понесъл от страна на жена си.

Едва думите се изплъзнаха от устата й и Юстине стана бяла като платно; с широко отворени очи тя гледаше мъжа си, който, пребледнял още от първите й думи, сега мълчаливо излезе.

Юстина изтича да намери майка си, но тя беше при един от братята й и младата жена отиде в дома му, за да потърси там съвет и закрила.

През това време Юкундус събуди майка си, която се бе почувствувала изморена и си бе легнала да спи, накара я да се облече, събра най-необходимото за път, отиде сам да наеме кола и незабелязани от никого, двамата заминаха в бурната дъждовна нощ. Той беше взел със себе си само малкото скътани пари, които му бяха останали от продажбата на стария дъб.

От този миг у двамата съпрузи не остана ни следа от тяхната лъчезарна и щастлива усмивка, сякаш тя никога не бе разцъфтявала върху лицата им.

Седнал в тъмната кола до състарената си майка, която, примирена със съдбата и капнала за сън, отново беше задрямала, Юкундус виждаше пред себе си красивото лице на Юстина, както в оня миг, когато тя за пръв път му се бе усмихнала.

„Тази усмивка — мислеше си огорчено той — се дължи само на прелестното свиване на един особено оформен мускул, но само едно леко срязване е достатъчно — и цялото очарование изчезва завинаги!“

След като цяла нощ не си бе легнала, Юстина застана в утринната дрезгавина пред огледалото и впери поглед във вцепенените си бледи устни; с мъка се опита да се усмихне на красивия жесток блян по изчезналото щастие. Но устните и страните й си оставаха вкаменени и неподвижни като от мрамор. От този миг насетне тя вече не отвори уста от сутрин до вечер и така дни наред.