Готфрид Келер
Изчезналата усмивка (1)

Първа глава

Да видя знамето развяно

и множество народ сърцат,

дошъл във празнична премяна —

това обичам в този свят!

Зора щом изясни небето,

събуждам се от кратък сън

и бързо се приготвям —

ето родината шуми навън!

 

С венци богато украсени,

коли и кораби блестят,

а залата е оживена

и горда като никой път;

на малката трибуна горе

просветва сребърен бокал —

оттам свободно ще говори

човекът, в свобода живял.

 

И в залата ще екнат песни

в хор от сърца и от уста

и в тези часове чудесни

ще ни владее радостта.

Ще ни изпълни сила нова,

дългът си пак ще закалим

и здраво семе ще заровим

за бъден плод необозрим.

 

На всяка веселба народна

вървете всички до един,

да се развява там свободно

и знамето под свода син!

Народна радост щом захване,

то вик и шум е позволен —

ех, по-добър и да не стана,

не съм и по-лош в този ден.

Тази песен пееше знаменосецът на зелдвилския мъжки хор, който през една прекрасна лятна утрин отиваше на тържествено надпяване. Мъжете бяха тръгнали още от вечерта и след като изминаха част от пътя с влака, решиха да продължат пеш до града в свежата утрин, тъй като пътят дотам водеше сега през красива гориста местност.

Когато шестдесетината мъже, млади и стари членове на певческото дружество, заслизаха на групи през величествената букова гора надолу по склона и с радостни викове и пеейки отделни строфи от песни, разбудиха скритото в дебелите стволове ехо или пък подвикваха на други хорове, запътили се към града със знамената си, пред тях вече се стелеше блесналото езеро и украсеният с пъстри знамена град, кацнал на брега.

Само знаменосецът — строен и висок младеж с красиво като картина лице, който беше изпреварил всички, изпя докрай подетата песен с ликуващия си, но все пак въздържан баритонов глас. Пременен с широк, богато извезан шарф и красива, укичена с пера шапка, той носеше на рамо тежкото, полуразвито, също така богато извезано копринено знаме, чийто златен връх проблясваше в зелената сянка, където лъчите на утринното слънце се процеждаха през листния свод.

Той свърши песента си и погледна усмихнат назад и всички видяха красивото му, озарено от щастие лице, на което се радваха, тъй като особената му приятна усмивка печелеше сърцата на хората.

— Нашият Юкунди — си казаха певците, които вървяха след него — сигурно ще бъде най-красивият знаменосец на празника.

Той носеше благозвучното име Юкундус Майнетал и всички го наричаха на галено просто Юкунди. И той наистина оправда надеждите им; защото, щом зелдвилци стигнаха на уреченото място и се наредиха между дългите колони на хоровете, за да влязат тържествено в града, появата на Юкунди предизвикваше възхищение навред, отдето минеха.

Ония, които бяха присъствували вече на такива надпявания, го познаваха от най-добрата му страна — той беше идеалната фигура за всяко празненство. Неизменно радостен и бодър отначало до край, Юкундус беше олицетворение на самото спокойствие и невъзмутимост; винаги търпелив; и готов да се притече на помощ, той взимаше участие във всяка обща радост и във всяко начинание, никога не беше прекадено шумен и никога не го бяха виждали пиян. Понасяше с еднаква кротост кресливите шегаджии и изпадналите в лошо настроение гости на празника, които понякога прекаляваха и разваляха общата радост; с любезност и такт се намесваше, за да спаси присмехулниците и вкиснатите господа от всякакви неприятности, щом търпението на присъствуващите почнеше да се изчерпва и имаше опасност досадниците да бъдат позорно изгонени. Той тихо и ловко измъкваше от тълпата дори самозабравилите се пияни кавгаджии, без да слуша ругатните им, и така си спечелваше благодарността и привързаността им, когато отрезнееха.

Впрочем в това отношение държането му бе типично за зелдвилци, когато отиваха на празненство. Защото колкото иначе да бяха отпуснати и нехайни, толкова повече държаха те на реда, усърдието и добрите обноски при такива случаи. Докато траеше веселието, тяхната сплотена образцова група бе посрещана и изпращана с овации, но все пак те с радост си мислеха за спокойната почивка, на която щяха дълго да се наслаждават у дома си след голямото напрежение.

Бяха разучили отлично песните, с които щяха да се състезават за наградата при надпяването, и пазеха гласовете си, като си налагаха голямо въздържание във всичко. Бяха избрали една музикална творба, озаглавена „Събуждането на виолетката“, която бе изградена върху някаква безсъдържателна песничка, но музиката бе така нюансирана и така трудна за изпълнение, че още месеци преди празника във всички градчета из страната се говореше за нея; смятаха, че зелдвилци са се нагърбили с твърде тежка задача и рискуват да пропаднат.

 

 

 

Най-после дойде денят на надпяването и в грамадната обширна зала насядаха хиляди слушатели пред почти същия брой певци. Когато дойде редът на зелдвилци, те излязоха сами със знамето си пред морето от хора и изпяха съвсем уверено цялата, колкото нежна, толкова и трудна песен с всичките й сложни хармонии и заплетени пасажи. Гласовете им звучаха меко и чисто — просто ти се струваше, че чуваш как малката виолетова пъпка тихо се пуква и усещаш как в залата се носи нежният й дъх.

Бурно и оглушително избухнаха аплодисментите сред мъртвата тишина, важните арбитри се спогледаха, закимаха с глава така, че да ги види народът, и извадиха златните си табакери — почетни дарове от далечни князе и народи, тъй като измежду тях бяха едни от най-видните капелмайстори, и започнаха да си предлагат един другиму енфие.

Зелдвилци спокойно се оттеглиха и без да вдигат много шум, успяха да се измъкнат от арената на състезанията и отидоха да се подкрепят с една лека закуска и малко шампанско в една сенчеста градина. Нито един от тях не пожела да изпие повече от полагащите му се три чаши и когато отново се върнаха в залата, никому не личеше къде е бил.

Така достойно се държаха те през целия празник, докато настъпи часът, в който щяха да раздават наградите. Следобедното слънце изпъстряше със златни петна изпълнената до последно място тържествена зала, която сияеше празнично украсена с червено сукно и зеленина и окичена с безброй знамена. На малкия подиум, където блестяха наградите и почетните подаръци — златни и сребърни купи и рога, — седяха няколко девойки, избрани да завържат венци на знамената на наградените хорове.

В същност всички те придружаваха красивата Юстина Глор фон Шванау, най-хубавата и най-лична девойка измежду тях, която след дълги молби се бе съгласила да връзва венците. И действително тя приличаше на муза: върху буйните си кестеняви къдрици бе сложила венец от свежи рози, а бялата й рокля бе опасана с червен колан.

Всички впериха очи в нея, когато тя стана и взе първия венец, който под звуците на тромпети и звън на тимпани бе присъден на зелдвилци. В същия миг Юкундус изведнъж застана със знамето си пред нея, като се усмихваше весело и щастливо. Тогава като отблясък на усмивката му, така характерна за него, върху лицето на девойката засия същата прелестна усмивка — сякаш и двамата бяха чеда на онази страна, от която идват надарените с такава усмивка. Тъй като всеки от тях съзнаваше повече или по-малко това свое качество и сега го виждаше у другия — дори хората наоколо доловиха това странно явление, — и двамата се изчервиха и докато тя завързваше венеца, непрекъснато се поглеждаха.

Един час по-късно под безбройните флагове и венци на празнично украсения град премина и последното най-шумно шествие, като си проправяше път през развълнуваната тълпа и разнасяше спечелените от празника подаръци и наградените знамена. Тогава двамата отново се видяха: Юстина наблюдаваше шествието от терасата върху покрива на къщата, където гостуваше, а Юкундус, който минаваше край нея, размаха знамето. И тъй като съдбата днес беше особено благосклонна, вечерта на тържественото угощение на Юкундус се падна да седне на масата точно срещу красавицата, така че до полунощ двамата се бяха вече сприятелили и разговаряха весело.

На следната утрин се срещнаха като стари познати на един голям, окичен със знамена параход, с който уредниците на празненството заедно с известен брой от по-заслужилите и почетни гости и приятели от други градове щяха да направят една увеселителна разходка покрай брега на езерото. Безоблачното небе, което се издигаше над водата, над бреговете и планините, отприщваше у излетниците нови извори на чиста благородна радост. Корабът браздеше тъмнозелената кристална вода ту носен от звуците на хубава музика, ту екнал от песни. В китните селца по ширналите се надалеч брегове отляво и отдясно хората ги приветствуваха с викове и развяваха знамена; а през това време домакините с гордост показваха на гостите добре обработената земя, богатите вили и градчета. На предната палуба на кораба бяха насядали в кръг група издокарани хубавици. Между тях беше и Юстина Глор, облечена в хубава, но семпла модна рокля, с чадърче за слънце в ръка, така че Юкундус, който отиде да я поздрави, облечен в костюма си на знаменосец, бе така изненадан от променения й, още по-изискан вид, че се почувствува смутен пред нея. Двамата размениха само няколко думи, както става обикновено, когато човек има пред себе си цял един неделен ден на разположение.

Когато малко по-късно Юкундус се приближи отново към нея, тя му махна с рака и му каза, че родителите й канели цялата компания да прекара вечерта в градината им в Шванау, местност, разположена на горния край на езерото, че корабът щял да хвърли котва там и че тя се надявала и той да дойде. Това поверително съобщение, за което знаеха само малцина, предизвика веднага задявките и благопожеланията на околните, но той скромно ги отхвърляше, макар и да ги слушаше с удоволствие.

И действително скоро се разчу, че надвечер корабът ще спре край Шванау и че всички са поканени на чаша вино и закуски в имението на семейство Глор. Родителите даваха това угощение в чест на дъщеря си, за да покажат бащината й къща и да изтъкнат пред гостите, че на нея не й е нужно да ходи по чужди празнични трапези, защото сама може да дава тържествени приеми. Глор сами бяха спечелили имота си и държаха много на него.

За да се насладят гостите по-дълго на многообещаващата вечер, престоите в другите крайбрежни селища, където очакваха кораба, бяха точно отмервани и спазвани. Така, екнал от звучни песни, корабът прекоси навреме блесналото езеро и посрещнат от топовни гърмежи, се отправи към Шванау. Пусна котва там, където високите дървета от градините на Глор се оглеждаха във водата, а над тях, над тераси и хълмове се белееха сградите на имението.

Когато певците се разположиха под дърветата, Юстина изтича в къщи да поздрави близките си, а през това време баща й и братята й посрещаха многобройните гости. В беседките и по верандите бяха наредени масички и столове с подходящи разхладителни напитки за жените, а в прясно окосената ливада под овощни те дървета бяха сложени дълги маси за мъжете. След малко, примамени от закачките, шегите и смехориите, които мъжете пущаха помежду си, за да привлекат вниманието, всички жени излязоха на ливадата. И действително имаше какво да се гледа и на какво да се посмее човек, тъй като доброто настроение правеше всички находчиви и те измисляха безброй малки прелестни лудории и шеги, и най-наивната от които, измислена, за да развесели другите, намираше най-сърдечно одобрение сред общото веселие. Дори и когато някой неочаквано се преметнеше презглава, мнозина намираха това за забавно, а един нещастен виртуоз, който съвсем сериозно, но безуспешно се опитваше да изсвири някаква прочувствена мелодия на гребена си, не се обиди от искрения весел смях, който неуспехът му предизвика, и после докрай не свали от главата си сламения венец, с който го увенчаха.

Само Юкундус се чувствуваше някак самотен сред цялата глъчка, тъй като от доста време не бе видял Юстина, а смяташе, че има известни права над нея, поне през този последен ден. Но това чувство бързо се разсея, тъй като девойката застана изведнъж пред него — той дори не разбра отде бе дошла — и го представи на баща си и на братята си като знаменосеца на хора, взел първа награда на надпяването. Мъжете го поздравиха любезно и учтиво с добре дошъл, запазвайки онези сдържани и хладни обноски, каквито имаха богатите господари спрямо зелдвилци, които не притежаваха нищо или почти нищо — за тях той беше само един хубав и представителен участник в празненството.

Добродушният Юкундус веднага почувствува това и се смути; но то не убягна на Юстина и за да заличи неприятното впечатление, щом мъжете се отдръпнаха, тя го поведе със себе си и му предложи да му покаже цялото имение.

Първо му показа двете еднакви къщи, прилични на вили, построени в най-модерен стил, които се издигаха в сенчестата градина близо до езерото, и му каза, че тук живеят двамата й братя, които вече си имали собствени семейства, но не искали да се отделят от родителите си. След това двамата заедно се изкачиха по стръмните пътечки и стъпала до къщата на родителите й, която се издигаше над върхарите на крайбрежните дървета — там живеела и тя. Макар и изградена в по-стар стил, това беше една разкошна господарска къща, заобиколена от плевни и обори; по-нататък се виждаха високи и дълги занаятчийски работилници с безброй прозорци, гледащи към прашния коларски път, който минаваше край тях. Отвъд пътя по стръмния планински склон се простираха ниви, лозя и ливади и цели гори от овощни градини, а високо над тях Юстина му показа къщата на баба си и дядо си — основателите на нейния род, — която, огряна от вечерното слънце, се белееше далеч над околността. Това беше една обширна и богатска селска къща в старинен архитектурен стил с дълги редици светли прозорци, варосани стени и изписани греди на покрива и плевнята, а каменните стъпала имаха изкусно изковани железни перила. Тук живееха бабата и дядото заедно с прислугата си. Двамата бяха осемдесетгодишни селяни, жилави и строги старци, които живееха простичко, все още работеха и се разпореждаха по цял ден и винаги имаха готова преценка за всички по-млади хора — така поне ги описа Юстина на младежа, който я придружаваше.

— Дали да не изтичаме догоре и да ги поздравим — каза девойката, — тъй като те не обичат да се отделят от къщата си на хълма и отказаха да слязат и погледат нашето празненство. Отгоре се открива прекрасен изглед!

Юкундус благодари учтиво на Юстина за поканата, но се стесняваше да отиде при старците, защото това обширно имение по-скоро го плашеше, отколкото радваше.

Тогава те се върнаха сред гостите, които с всеки изминат час ставаха все по-весели, докато най-после на изток изгря пълният месец и се загледа в залеза на слънцето, така че рози и сребро се сляха във въздуха и над водата, където параходът очакваше пътниците, готов да отплува.

Настана голямо блъскане, тъй като всеки искаше да подаде ръка на домакините, които стояха на брега, а моряците настойчиво подканваха всички да побързат. Така Юкундус Майентал бе изтласкан и повлечен от потока хора и не можа да се сбогува с хубавата Юстина, която бе застанала малко встрани. Баща й и братята й стиснаха и нему ръка, прошепвайки бегло:

— Беше ни много приятно!

Но единият го нарече „господин Талмайер“, другият — „Майенберг“, а третият — „господин Майерхайм“, но нито един не му каза „довиждане“.

Когато във вечерния блясък корабът се отдалечи от брега, той пак не можа да я види, тъй като тя бе застанала заедно с други жени в тъмната сянка на дърветата.

 

 

В Зелдвила Юкундус живееше заедно с майка си; беше единственият й син, нейният Юкунди, на когото тя възлагаше големи надежди. Бащата бе умрял още млад, така че бе успял да изхарчи само половината от зестрата на жена си, а с другата половина тя можа да отгледа сина си; дори и сега се намираше все още някоя и друга пара, макар че Юкундус още не бе започнал истински да работи и печелеше твърде малко. Но той не беше пропилял нищо, защото доста се вслушваше в съветите на майка си, която нежно го обичаше и чиято хубост и здраве бе наследил.

Той не се беше установил и на някакво определено занятие. Отначало изглеждаше, че има склонност към техниката и затова прекара известно време в бюрото на един инженер. След това обаче тази склонност се обърна в полза на търговията и той постъпи на работа в един магазин, който обаче скоро фалира и бе закрит, без Юкундус да загуби много нещо. Сега тъкмо се бе насочил към войската и смяташе да се посвети на тази професия, като се подготви за военен инструктор и щабен офицер. Тъй като тогава щеше да прекарва по-голямата част от годината по гарнизоните и да получава заплата, това щеше поне временно да му осигури едно прилично съществование и при скромния си начин на живот той нямаше да има нужда да разходва и от собствените си средства.

След празника, когато пристигна един ден в къщи, на кон, облечен в богато украсените си военни дрехи, с препасана сабя на кръста, майка му го изгледа със задоволство, но същевременно забеляза, че в миловидната му усмивка се бе примесила някаква нотка на тъга или нещо подобно. Приличаше на човек, който таи в себе си мъка по родината или някакъв копнеж. Тя се позамисли, разпита го внимателно за това, за онова и като узна, че се бе увлякъл по девойката, която бе завързала венеца на знамето му, и че приятелите му го задявали за нея, нещо сякаш проблесна в ума й и водена от тази мисъл, тя тихо се залови да изгради едно щастие за сина си, което да му приляга като добре скроена и добре ушита дреха.

 

 

 

И като се увери — по-скоро от израза на лицето, отколкото от оскъдните думи на Юкундус, — че работата наистина стои така, както тя предполагаше, и че той като скромен младеж е преценил добре нещата и едва ли изпитва голямо желание да предприеме нещо, тя реши на първо време да не споменава нищо за увлечението му. Но когато лятото напредна, тя за пръв път в живота си подхвърли, че на нейните години все пак трябва да помисли малко за здравето си и че много й се ще да отиде за няколко седмици на някакъв по-хубав курорт, стига Юкундус да се съгласи след това заедно да попестят, за да наваксат изхарченото. Той веднага отвърна, че няма нищо против, и тя замина доволна, в цветущо здраве, като взе със себе си най-хубавите си дрехи.

Заръча на сина си да нареди работата си така, че когато му пише да дойде да я вземе, той да може да постои няколко дни заедно с нея.

Скоро след това тя се появи в един прочут санаториум, разположен сред живописна планинска местност. Издокарана, но държейки се съвсем естествено, тя се настани на долния край на масата, на чийто горен край седеше богатата и многоуважавана госпожа Гертруда Глор фон Шванау с красивата си дъщеря Юстина и беше център на общото внимание. Тя беше също така стройна като майката на Юкунди, само че по-набита, с умен, но строг поглед и обичаше да изтъква, че не само близките й, но и в цялата община, пък дори в по-отдалечените околии я наричат „госпожа Щауфахер“, може би защото и тя се казваше Гертруда, подобно на мъдрата и добродетелна съпруга на швейцарския народен герой Вернер Щауфахер от прочутата Шилерова драма „Вилхелм Тел“.

Преди години й бяха обяснили, че всекиму е добре известно какво означава това име — идеалът на умната и силна швейцарска жена — звезда и украса на всеки дом и утеха на отечеството.

Госпожа Майентал чу това още на заранта след пристигането си в санаториума, но се държеше тихо и сдържано и едва привечер на втория ден, когато госпожа Гертруда започна вече да губи търпение и да се дразни, задето още не се е запознала с новопристигналата жена, майката на Юкунди й даде възможност да я заприказва и подхвана кратък и вежлив разговор с нея. И докато си приказваха така, тя използува един миг, улови ръката на едрата жена и й каза със сърдечен тон, че не можела да се въздържи да не изрази радостта си, задето се е запознала с една истинска госпожа Щауфахер! Човек просто очаквал всеки миг да я види как излиза от някоя старинна швейцарска къща, окичена с гербове и изписана с мъдри поговорки и слага утешително ръка върху рамото на угрижения си съпруг!

Докато госпожа Глор фон Шванау, зачервена от удоволствие слушаше тези думи, госпожа Майентал се сепна изведнъж, защото в този миг погледът й се спря на красивата Юстина, застанала край тях, и в нейната миловидна усмивка — същата като на сина й — тя съзря онази сянка на тих копнеж, която засенчваше и неговата усмивка.

Госпожа Майентал се изплаши от тази странна прищявка на природата, от тази очевидна изява на волята на съдбата, от тази явна прилика, още повече, че Юстина, която бе съзряла в лицето на майката на знаменосеца нещо познато и близко, не се усъмни ни най-малко кого вижда пред себе си, щом чу името и родното място на новопристигналата, и издебвайки един миг, когато никой не я наблюдаваше, зарадвано я погледна, като се усмихна именно по своя особен начин.

Залязващото слънце огряваше трите стройни женски фигури, които стояха на хребета на хълма, странно развълнувани от любов към себе си или от обич и грижа към други, готови сякаш всеки миг да полетят всяка по своя път.

От трите най-бързо се опомни майката на Юкунди и още същата вечер писа на сина си да дойде след една седмица, за да прекарат тук заедно няколко дни и след това да се приберат в къщи. Към жените от Шванау тя се държеше така, сякаш не бе чула нищо за срещата по време на излета след надпяването, а госпожа Гертруда едва ли си спомняше или може би въобще не беше забелязала хубавия знаменосец, тъй като беше заета да черпи гостите и бе прекарала повечето време в една градинска беседка.

Само Юстина се чувствуваше смутена и неспокойна; не смееше да попита новата им позната за сина й, а не й се щеше да повярва, че той може да не е разправил нищо в къщи за преживелицата си на празненството и за нея самата. Госпожа Майентал обаче искаше младите хора да се видят съвсем неочаквано, без дори да се надяват на такава среща, затова се държеше малко настрани, но не изпущаше случая да спечели с умното си държане благоразположението на старата госпожа Щауфахер. А тя можеше спокойно да бъде наречена старата госпожа Щауфахер, тъй като хубавата и добра Юстина беше вече в разцвета на годините си и за да бъде ценена и уважавана от всички като една млада Щауфахер, й липсваше само загриженият за съдбините на отечеството съпруг.

Че тя бе останала неомъжена досега, се дължеше само на капризната съдба, която често отрежда тъкмо най-личните девойки да останат стари моми поради привидната си студенина, за каквато хората взимат благородната им сдържаност, а и поради ревностната закрила, на която те се радват от страна на близките си, и най-вече защото имат възможност да защищават най-ценното си право — да слушат само гласа на сърцето си.

Един ден, когато хубавата вечер се спущаше над планините, най-после пристигна Юкундус и понеже отиваше от един гарнизон в друг, беше облечен във военната си униформа, ушита от тъмен плат с червени и златни нашивки. След като си отпочина от пътя и се наприказва с майка си, двамата излязоха да се поразходят и без той да подозира нещо, майка му го поведе през гората към една самотна издадена канара с ограда и пейки, надвиснала над синеещата се долина, защото беше уверена, че там ще намерят двете дами фон Шванау.

Блаженството, което внезапно се изписа върху лицето на двамата млади при тази ненадейна среща, приликата им и особеният им детски смях надминаха всички представи и очаквания дори на госпожа Майентал, така че и дума не можеше да става вече тя да продължава да се преструва и да играе ролята си; и тя се отдаде на радостта си да наблюдава тихо и спокойно как се развиват нещата.

Съвсем смаяна, госпожа Гертруда не сваляше очи от младите и погледът й се спираше ту върху лицето на дъщеря й, ту на момъка. Накрая обаче всеобщото нежно вълнение, предизвикано от тази неочаквана среща, се уталожи и четиримата сладко забъбраха и зачуруликаха, докато над тях изгря месецът и посребри скритите дълбоко в доловете потоци и вировете и те заблещукаха като звезди.

Госпожа Гертруда Глор бе обхваната от някакво особено блаженство, сякаш отново изживяваше собственото си, отдавна преминало младежко щастие. Тръгвайки по пътя към санаториума, тя улови госпожа Майентал под ръка, а пред тях младите вървяха един до друг, ту бъбрейки оживено, ту пък потънали в мълчание. От своя страна госпожа Майентал беше трогната и смутена, като си мислеше колко важен е този момент и изпълнена с еднаква обич към двете деца, тревожно се питаше как ще завърши всичко това.

На вечеря настроението стана още по-весело и щастливо, както се случва обикновено, когато сбъдналата се надежда оживява и щастливците, и онези, които са посветени в нея, и в общото веселие те се радват на тайната, без да се боят, че ще се издадат.

Госпожа Гертруда Глор изпи малка чашка вино заедно с Юкундус, защото доброто му и хубаво държане й допадаше твърде много, и когато преди лягане дъщеря й я прегърна и отрони няколко тежки сълзи в диплите на яката й — дълго и горчиво таена дан, — майката никак не се изненада, а съчувствено погали детето си по страната.

Но малко след полунощ, когато отмина лекото замайване от чашката вино — твърде малка, както подобава на една Щауфахер, — госпожа Глор се събуди, изпълнена с грижи, и до края на нощта премисляше сполетялата ги беда. През това време Юстина също не спеше и усещаше, че и майка й е будна. Но тя лежеше съвсем тихо и се чувствуваше щастлива, че не губи време за сън, а непрестанно може да мисли за щастието си.

Но колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно госпожа Глор си даваше сметка, че е невъзможно момиче от тяхното семейство да се омъжи за младеж от Зелдвила, от този град, където досега още никой не бе успял в живота и където никой не бе спечелил богатство. Затова тя очакваше будна утрото, загрижена, но и решена да смаже още от самото начало зараждащото се зло, което й се стори още по-голямо, когато си спомни за строгите възгледи на мъжете от нейния дом.

Това и намерение се затвърди още повече, когато при изгрев-слънце един късен посетител, явно пиян, се качи по стълбите, воден от някакъв прислужник, и мина покрай вратите на стаите. Пред стаята на майката и дъщерята фон Глор той се препъна в обувките им и ги ритна с все сила. Обувките на майката полетяха през целия коридор, едната с предницата, другата с петата напред, а ботушките на дъщерята, тласнати назад, се понесоха като две състезаващи се корабчета и полетяха надолу по стълбата.

— Аха! — извика в стаята майката, заслушана в шума на коридора. — Ето ти го зелдвилеца!

И на сърцето й олекна от това изобличение, дошло тъкмо навреме.

Но и Юстина се беше надигнала в леглото си и изплашена, слушаше напрегнато. И щом долови още няколко думи и възклицания, които долитаха отвън, тя извика с облекчение, дори с някакво злорадство:

— Това не е капитанът! Това е по-скоро нашият Рудолф, доколкото го познавам по гласа!

Изненадана, майката се обърна към дъщеря си и каза ядосана:

— Ти не си с ума си! Какво ще търси тук нашият Рудолф, и то по този час? И откога е почнал да се препъва пиян из хановете? Пък и нали точно сега е някъде далеч на бойни учения?

Но въпреки всичко това действително беше най-малкият й син, любимецът на госпожа Глор, който се прибираше в стаята си в този планински санаториум.

Капнал от умора и видимо измъчван от някаква грижа, той беше пристигнал тук късно през нощта заедно с началника си. Не беше успял да смени дори военните си дрехи, защото просто беше избягал от гарнизона — беше обидил един офицер и той го бе извикал на дуел. Но тъй като Рудолф разбираше повече от счетоводство и борсови сделки, отколкото от дуели, а при това имаше млада жена и две малки дечица, той изпадна в голямо отчаяние и поиска да му дадат време да размисли. Тогава незабавно замина при майка си, за да се посъветва с нея как да постъпи.

В трапезарията той срещна Юкундус, който нямаше никакво желание да си ляга и беше останал тук още един час сам, отдаден на приятни мечти. Подпоручик Глор седна да вечеря на неговата маса и понеже и двамата бяха офицери, те се поздравиха и подхванаха разговор. Напоследък Рудолф беше чувал, че капитан Майентал вече се ползува с много добро име сред военните среди и затова беше много доволен, че може да поднови познанството си с този човек, към когото веднага почувствува доверие и симпатия. Разпален от няколкото чашки вино, които във възбудата си бе изпил набързо, той скоро му разправи как си бе изпатил и как бе дошъл тук, за да се посъветва с майка си, която с право можела да се нарече госпожа Щауфахер, защото за всичко можела да даде съвет.

Юкундус обаче го посъветва да не прави това, за да не утежнява още повече положението си. Обясни му, че според общоприетите понятия за военната чест имало опасност да го разжалват като офицер, ако се разчуело, че се допитва до майка си дали да се дуелира и се вслушва в наставленията й.

От това Рудолф изпадна в нова тревога, защото разумът му не можеше да побере мисълта, че ще трябва заради някаква глупост да умре и да остави жена и деца.

Юкундус го разпита какъв е бил спорът им и какво в същност се е случило.

Рудолф играел на карти с трима офицери. Като свършили първата игра, в която партньорът му играл лошо, докато раздавали отново картите, Рудолф и другите офицери започнали да критикуват играта, и то така, сякаш спрягат глагол в сегашно време: „Аз играя така — рекли, — а ти играеш така; сега той трябва да играе тъй, а не тъй, тогава аз го следвам и хвърлям тази карта, след което ти пък хвърляш онази. Ясно, нали, щом искаме да спечелим.“ — „Съвсем не е ясно — възразил партньорът на Рудолф. — Аз изваждам първо коза, а след това играя тази карта!“ — „Значи, ти играеш като магаре!“ — креснал Рудолф.

Веднага след това всички се разотишли, а на другия ден пристигнала поканата за дуел в толкова тържествена и рязка форма, че добрият младеж въобще нямал възможност да даде някакво задоволително обяснение.

Юкундус изслуша усмихнат цялата история и като узна името на офицера, който бе извикал Рудолф на дуел, рече:

— А, той ли бил! Ей богу, този човек непременно трябва да прати поне една покана за дуел в годината, за да не му плесеняса честта. Вашата чест изисква обаче, господин лейтенант, да не залагате живота си на карта заради този инцидент, а просто да обясните на противника си, че е нямало да играе като магаре, а като каквото на него му харесва. От това обаче вие трябва да извлечете поуката, че в униформа човек трябва винаги да си мери думите, дори и когато се забавлява. Обяснението ви обаче съвсем не трябва да изглежда като резултат от проведен с майка ви разговор, ако — както вече казах — не искате да си навлечете някоя още по-голяма беда. Ако смятате, че това ще бъде от полза за вас, аз съм готов да се обявя за ваш съветник и защитник и още сега ще драсна два-три реда на господина, че сте говорили с мен и по мой съвет сте му дали едно напълно удовлетворително обяснение. Утре заран писмото ми ще замине и работата ще се уреди така, че всички да бъдат доволни — мога да ви гарантирам това!

При тези думи от сърцето на младия воин падна голям камък и за да докаже благодарността си, пък и за да се поразвесели след преживените тревоги, той започна да поръчва големи количества от най-хубавите питиета и задържа на масата отзивчивия си приятел до зори. На Юкундус му беше приятно да седи с младия човек, който беше брат на Юстина, и той охотно слушаше приказките му. Но виното се изпаряваше, щом се докоснеше до нажеженото му от любов сърце, и на сутринта той тихо и кротко си отиде да спи, докато Рудолф тръгна с шум и трясък към своята стая.

Така за горката госпожа Щауфахер, която смяташе, че с изгряването на слънцето е възтържествувала над бедите, нещата се наредиха още по-зле, защото човекът, който се препъваше пийнал по коридора, беше не само нейният роден син, но и един нов верен съюзник на врага й.

През открехнатата врата Юстина извика една прислужничка и от нея узна, че брат й наистина бе пристигнал вечерта и бе прекарал цялата нощ в приятна компания с господин капитана. След това тя отново се пъхна в леглото си и най-после заспа доволна и щастлива.

Юкундус също спа до късно, а Рудолф не се събуди чак до пладне; тогава майка му блъсна шумно вратата, втурна се в стаята му и му поиска обяснение. Понеже реши, че дуелът за накърнената чест на колегата му може да се счита за уреден, той все пак се довери на майка си и й разправи как благодарение на добрия съвет на капитана от Зелдвила неприятната история била уредена — дори можело да се каже, че капитанът му е спасил живота, защото Рудолф не можел да си представи, че ще стреля с истински куршум в жив човек, а след това ще стои неподвижен, докато онзи се мери в него. Все още възбуден, той така словоохотливо започна да се възхищава от ума и благородството на зелдвилеца, че майка му, объркана от изумление и гняв, изтича навън и се заключи в стаята си.

Освен това тя се измъчваше от ревност, че някой може да затъмни щауфахерската й слава, да накърни майчиния й авторитет и родителските й права и раздразнена се питаше защо нейният съвет можеше да бъде по-неподходящ за сина й, отколкото съветът на някакъв си млад зелдвилец. Затова тя бързо излезе от стаята си, решена сама да натрие носа на незвания съветник и същевременно да предизвика скандал, за да развали това ново приятелство. Обаче намери младите хора весели и сговорни, седнали в една беседка; макар и да бе късно, те още закусваха, като всеки предлагаше на другите от това, което си бе донесъл. Щом зърна двамата влюбени, седнали един до друг, млади, красиви и грейнали от щастие, тя веднага забрави намеренията си; дори се зае заедно с другите да обмислят и уредят една хубава разходка за следобеда — Гертруда Глор беше в същност весела жена, каквито са всички подобни на госпожа Щауфахер, когато над главите на мъжете им не са надвиснали буреносни облаци, които те трябва да разсейват.

През този ден тя можа да поприказва с Юкундус и когато той й разясни учтиво и разумно как стои въпросът с дуела, тя ясно съзна, че младият зелдвилец е прав и че наистина е направил голяма услуга на сина й, и чувство на благодарност и доверие изпълни душата й.

Затова още същия ден тя потърси майката на Юкунди, заприказва я и с какви ли не заобикалки и мъдри поговорки завъртя разговора около децата им. Госпожа Майентал веднага подхвана нишката на мисълта й, нави я ловко като на макара, подхвърли я на противницата си и използувайки своя коз, й каза, че тя добре познавала недъзите на Зелдвила. Но все пак всичко зависело от обстоятелствата: тя също била родом от другаде, пък се омъжила в Зелдвила и можело да се каже, че бракът й бил щастлив и животът й не бил минал зле, като се изключи ранната раздяла с покойния й мъж. Смятала, че синът й, слава богу, е порядъчен младеж, привикнал да живее честно и почтено, с което госпожа Глор беше напълно съгласна.

Така минаха решителните тайни преговори и работата тръгна, както повеляваха непоколебимите природни закони. Трудностите, които ги очакваха от страна на останалите членове на семейството в Шванау, бяха преодолени безшумно и спокойно и няколко месеца по-късно годежът на Юкундус и Юстина бе обявен от амвона на черквата.

За всички това бе едно толкова хубаво и редно събитие, че лоша дума не се чу от никого. Годениците не получиха нито едно писмо, с което някой анонимно да ги предупреждава или да кори единия от тях, както се случва обикновено, когато чуждото щастие породи голяма завист. Утринното небе се усмихваше от ведро по-ведро над главите на годениците, а самата сватба се превърна в истински слънчев празник; екнал от музика и песни и окичен със знамена, той се струваше на гостите като някаква хубава старинна песен.