Ричард Леймън
Плът (14)

Четиринадесета глава

Роланд се върна в университетското градче малко след зазоряване. Остави колата на Дана на паркинга зад своето общежитие и бързо се вмъкна във фоайето. Втурна се нагоре по стълбите, после — по пустия коридор, и успя да се шмугне в стаята си, без да го види никой. Това беше добре, тъй като беше само по яке.

Пусна раничката на пода. Свали якето и го огледа за кръв. Много беше внимавал, защото знаеше, че ще се прибере с него, след като се отърве от останалите си дрехи.

Те останаха с тялото на Дана. Натика ги в калъфа на спалния чувал и ги скри в храстите на около петнадесет километра южно от ресторанта.

Якето — и отвътре, и отвън — изглеждаше безупречно. Пусна го върху раничката и започна да се оглежда. Дъждът го беше поизчистил. Като се изключи, че под ноктите му имаше набита съсирена кръв, други следи не бяха останали.

Роланд навлече хавлията. Взе каквото още му трябваше за душа, пусна ключа за стаята в джоба и забърза по коридора.

В банята нямаше никой. Провери и в тоалетните кабини. Увери се, че са празни и чак тогава стовари багажа си на пейката в съблекалнята. Пристъпи към мивките. Над тях имаше огледала. Свали хавлията и погледна през рамо. От външната страна на крака му имаше засъхнала кръв във формата на кръг, през който съществото си бе проправило път навътре в него. Оттам нагоре се проточваше синкава издатина, която минаваше през дясната буза на задника му към гръбнака, оттам — право нагоре към врата му. Черните му коси са достатъчни дълги да покрият врата му, когато е с дрехи, помисли си той.

Пристъпи по-близо. Потрепери, когато голият му задник се опря в ръба на студения емайл на мивката. Застана странично и отново изви глава. Близо до врата му имаше лека издутина. Тя продължаваше някъде до средата на гръбнака.

Роланд постави пръсти върху издутината. На пипане беше доста по-голяма, отколкото изглеждаше. Той я погали. Съществото се изви малко и той усети слаба тръпка на удоволствие — само бледо напомняне за насладата, която бе изпитал, когато го нахрани.

Притеснен, че някой може да влезе при душовете, Роланд наметна хавлията и се върна в съблекалнята. Остави хавлията върху пейката. Взе кърпата, сапуна, шампоана и четката за зъби и се върна при душовете.

Горещата струя галеше премръзналата кожа. Насапуниса се и се изтърка. Изми косата си. След като се изплакна, откри, че доста от съсирената кръв под ноктите бе изчезнала. Но не всичката. Използва четката за зъби, за да махне и последните остатъци.

Върна се в стаята. Застана пред вградената тоалетка и среса косите си напред. Винаги ги сресваше така, преди да ги раздели по средата. Този път направи път отляво. Заприлича на по-нормален човек. Това беше добре. Не искаше да привлича излишни погледи върху себе си като се прави на особняк. Искаше да се слее с останалите студенти. Поне докато намери микробус, с който да запраши по пътищата.

Не. Щеше да е прекалено прибързано.

Ще привлечеш повече внимание, ако изведнъж се промениш.

Прави всичко, както досега.

Роланд кимна и раздели косата по средата.

Обу чисти джинси и чорапи. После облече жълта тениска с изрисувани на гърдите кървави рани от куршуми, сякаш е бил прострелян от автоматичен откос. През тениската обаче се виждаше прекалено много. Затова отгоре навлече друга риза — черна и с достатъчно висока яка, за да прикрива врата му.

Роланд се прозина. Копнееше за сън. Ще има достатъчно време за това после. Просто още няколко неща…

Извади белезниците и ключето от раничката и ги скри под чорапите в шкафчето.

Извади и снимките. Целият плик беше изцапан с кървави отпечатъци.

— Не е много подходящо, Роланд, стари приятелю — прошепна той.

Отвори плика. По снимките нямаше кръв. Той ги разпредели. Постави снимките на Дана в отделен плик и го прибра в чекмеджето на Джейсън.

Погледна останалите снимки и се ухили. Дана щеше да е доволна от резултата. Роланд — с опикани джинси. Роланд — гол от кръста до коленете. Щеше да й е приятно да ги използва, за да унижава Роланд.

Роланд?

Аз.

Той се намръщи като се зачуди защо бе мислил за себе си в трето лице.

Накъса снимките и плика на дребни парченца и се върна в умивалнята, където ги пусна в тоалетната чиния.

Озовал се отново в стаята, той се изтегна на леглото и заспа.

 

 

Вратата се отвори с трясък и го събуди. Роланд седна в леглото и разтърка очи. Джейсън метна сака на другото легло и окачи костюма си.

— Как мина сватбата? — попита Роланд.

— Не беше лошо — отвърна Джейсън. — Младоженецът е истински глупак, но това е негов проблем. А и аз трябваше да съм официално облечен през цялото време. Ужас! — той седна на леглото си и направи кисела физиономия. — А тук какво става?

— А?

— Видях колата на Дана на паркинга.

— Ъхъ.

— Тя къде е? Да не би да се крие под леглото? Ти да не я чукаш?

— Как ли пък не.

— А колата й защо е отзад?

— Това е дълга история.

— Така ли? Е, добре, разправяй.

Джейсън отвори сака. Извади половинлитрова бутилка и отпи.

— Вероятно всичко е наред — подхвана Роланд.

— Какво значи — вероятно?

Роланд стана. Намери вестника, в който пишеше за убийствата в ресторанта „Оукуд“ и го подаде на Джейсън.

— Прочети това.

Докато го изчакваше, Роланд погледна часовника. Наближаваше пладне. Значи беше спал шест часа. Чувстваше се добре.

Джейсън вдигна глава.

— Това какво общо има с Дана.

— Снощи ходихме там. До ресторанта.

— Да вечеряте ли? — той погледна отново към вестника. — Кой го е отворил?

— Не, не е отворен. Изоставен е и е затворен.

— Тогава какво сте правили там?

— На Дана й хрумна, че съм страхливец. Хванахме се на бас, че ще прекарам нощта в ресторанта. Заложи сто долара, че не ми стиска да го направя.

Джейсън се ухили.

— Съвсем в нейния стил. Мен ме нямаше и тя е решила, че сега е удобен момент да ти натрие носа.

— Тя не ме харесва особено.

— Ами! Просто й доставя удоволствие да те тормози, това е всичко.

— Добре, де. Както и да е — обзаложих се, че ще прекарам нощта там и че съм по куражлия от нея.

— Тук ти е грешката, приятелю.

— Така че накрая и двамата се озовахме там. Разбрахме се, че който първи го хване шубето и се спаси — губи!

Джейсън поклати глава замечтано.

— Боже, и като си помисля, че съм изпуснал такъв сеир. Е, и какво стана? Ти си подвил опашка, тя е останала и ти си докарал колата й дотук?

— Има още.

Джейсън отпи отново от бутилката, а Роланд продължи:

— Около полунощ чухме нещо да тупва. Изкарах си ангелите.

— Да, мога да си представя.

— Готов бях да се омитам, а Дана ми напомни, че така се сбогувам с възможността да видя някога стоте долара. Реших да остана. Тя отиде да провери какво е предизвикало шума.

Джейсън доби угрижен вид.

— Пуснал си я да отиде сама?

— Казах й да не го прави.

— Можеше да я придружиш.

— Да, но не го направих. А тя не се върна. Чаках я до входната врата, близо до бара. Чух я да ходи наоколо. След малко се провикна и каза, че е открила вратата към избата. Предполагам, че е слязла долу. Доста я чаках, Джейс, но тя не се върна.

— Избягал си и си я оставил сама?

— Не. Или поне не тогава. Отидох в кухнята. Цялата беше… Там са убили онези двамата. Имаше кръв. Много кръв.

— Вероятно ти е допаднало — промърмори Джейсън. Гласът му никак не беше весел. Звучеше раздразнен и загрижен.

— Беше доста гадно. Но намерих отворена врата и стълби, които водеха надолу. Светнах с фенерчето, само че не успях да я видя. Няколко пъти я извиках. Тя не отговори. Накрая реших да се спусна. Доста ме беше страх, но знаех, че трябва да го направя. Точно бях слязъл няколко стъпала, когато чух някой да се смее. Някак тихо и доста зловещо. Тогава вече не издържах и се ометох.

Джейсън зяпна. Гледаше го с широко отворени, кървясали очи.

— Хукнах и се метнах в колата. Беше оставила ключовете в стартера. Смятах да отида в полицията, но изведнъж ми хрумна, че Дана се бе изсмяла така.

— Гласът приличаше ли на нейния?

— Откъде да знам? Когато го чух, ми се стори мъжки. Но после се замислих и реших, че е Дана. Направи го, за да ме подплаши. Нали разбираш? За да спечели баса. Така че седях в колата, а тя спечели баса като ми скрои този подъл номер, с който ме прогони. Ядосах се и реших, че заслужава да потегля и да я оставя да се оправя сама. И точно това направих.

— Господи!

Роланд сви рамене.

— Не е далеч. Само няколко километра. Според мен тя си изпроси прибирането пеша. Вероятно вече е стигнала до общежитието си.

Без да продума, Джейсън се изправи и излезе от стаята. Роланд отиде до вратата и го гледаше как крачи по коридора. Пое към телефонните апарати близо до входа.

Роланд седна на леглото и зачака. Историята му звучеше доста правдоподобно, помисли си той. Бързо скри усмивката си и с угрижен вид посрещна завърналия се Джейсън.

— Говорих с Кери. Дана още не се е прибрала. Беше доста разтревожена.

— Дана може да е тръгнала по-късно. А и нали знаеш, все пак са няколко километра. Ако искаш, да тръгнем с колата и да я пресрещнем.

— Хайде да вървим.

 

 

В колата на Джейсън нямаше много бензин, затова той каза, че ще вземат фолксвагена на Дана. Предложи на Роланд да кара. Джейсън се настани отдясно и затвори очи.

— Кажи ми, когато пристигнем — бе единственото, което изрече.

Щеше му се да е пил по-малко вчера. Първо — шампанското по време на приема, после — вечеря с родителите му. Коктейли, още шампанско и за капак — коняк. Вчера му беше приятно. Но сега имаше чувството, че главата му ще се пръсне, а стомахът му се бунтуваше сякаш е ял развалени яйца. А и тялото му се тресеше.

Можеше да си спести цялата веселба, помисли си той. Ако се бе върнал снощи, щеше да се метне с Дана в леглото. Тогава нищо подобно нямаше да се случи.

Тези двамата с всичкия си ли бяха да ходят до онзи проклет пуст ресторант.

Не беше трудно да се досети как е станало. Дана не е искала да пропусне възможността да натрие носа на Роланд. А що се отнася до него — вероятно си е мислил, че все някак ще я придума да й го вкара. Нямаш никакви шансове, мой човек. Ако ще да си последният мъж на земята, пак нямаш никакви шансове. Не може да те трае, приятелю.

Ами ако се е опитал, а тя му е казала да се разкара. Това може да го е влудило достатъчно, за да й налети.

От мисли главата го заболя още повече.

Роланд може и да е чешит, но няма да стори подобно нещо, каза си той. Даже и да му се иска, не му стиска. Особено с Дана.

Но ако е започнало като спречкване? Дана се е държала зле. Нападнала го е с хапливия си език. И в следващия момент, за да не й остане длъжен, Роланд я е ударил.

Ако я е наранил, ще го убия.

Джейсън разтърка слепоочията си. Сети се за разговора с Роланд късно една вечер, в тъмнината на стаята им.

Част от разговора изплува в съзнанието му.

Джейсън: Ако ти падне да чукаш която и да е мацка от университета, коя ще избереш? Без Дана.

Роланд: Не искам да чукам Дана.

Джейсън: Не ти вярвам.

Роланд: А иначе, де да знам.

Джейсън: Айде, айде. Само една.

Роланд: Госпожица Ларю (неговата учителка по френски).

Джейсън: Майтапиш се. Та тя е истинска кучка.

Роланд: Готино парче е.

Джейсън: Кучка е. Ти какво? Да не си изкукуригал?

Роланд: Първо ще я завържа. Ще метна въже през греда или нещо подобно, така че да увисне във въздуха. След това ще извадя ножа и ще й разрежа дрехите. Когато остане чисто гола, ще започна да режа от нея.

Джейсън: Перверзен тип. Казах „чукаш“, а не „измъчваш“.

Роланд: О, и до това ще стигна. Но искам първо малко да се позабавлявам.

Джейсън: Да се позабавляваш? Ти си извратен. Напълно извратен.

Онова, разбира се, бе само фантазия, реши Джейсън. Този тип е пълен шубелия. Никога не би опитал да направи нещо подобно ни с госпожица Ларю, ни с Дана, ни с никой. Само си приказва.

Дано да е така.

Отвори очи и погледна към Роланд.

— Почти стигнахме — обади се Роланд. — Гледах по пътя. Изненадан съм, че още не сме я срещнали. Може да се е прибрала, точно когато ние тръгвахме, и да сме се разминали.

Или пък е в ресторанта — вързана и провесена от някоя греда, гола и разрязана…

— Само да не й се е случило нещо — промърмори Джейсън.

— Господи, надявам се — увери го Роланд. — Все си мисля за смеха от избата. Искам да кажа, ако не е била Дана? — устните му се свиха в тънка черта. Изглежда изпитваше болка. — Ако нещо й се е случило, аз съм виновен. Трябваше да сляза там долу. Трябваше!

Отпред вдясно се появи табелата за ресторант „Оукуд“. Роланд намали скоростта и сви по тесния път пред табелата.

— Ами ако е имало някой долу? — продължаваше да се тревожи той. — Извратен тип, примерно. И да й е направил нещо? Може да се навърта наоколо и като се появи някой…

— Гледал си прекалено много глупави филми — прекъсна го Джейсън.

— Но такива неща се случват. И в живота. Спомни си за „Психо“ или за „Клането в Тексас“. И двата са по истински случаи. Или онзи Ед Гейн от Уисконсин? Нали знаеш, че той се навличал с кожата на жертвите си — използвал ги като дрехи.

— Ох, хайде стига. Не ми се слушат такива неща.

— А всичките му съседи го смятали за много мил, защото често им носел месо като подарък. Но не знаели, че месото е човешко.

— За Бога, престани!

— Само искам да кажа, че не е единствено по филмите. И в живота се случват странни неща.

Роланд спря колата пред ресторанта. Изключи двигателя. Намръщи се и каза на Джейсън:

— Ще ми се да си бях взел ножа. Сигурно вътре няма никой, но…

— Стой в колата, ако те е страх.

Джейсън отвори вратата и излезе. Отправи се към верандата. Изкачи стъпалата по две наведнъж.

И без Роланд да разправя всички тези гадости и да се държи, сякаш някой откачен се крие вътре, нещата бяха достатъчно лоши.

Пред вратата Джейсън се поколеба. Вътре няма никой, каза си той. С изключение на Дана, може би.

Сигурно ще застане с ръце на хълбоците и ще се изсмее презрително, когато го види:

— Значи, най-после дойдохте да ме вземете. Доста време ви беше нужно. Ако сте си въобразявали, че ще се прибера пеша, трябва да не сте с всичкия си.

Нямаше да е вътре.

Може би само тялото й — провесено и нарязано.

Вероятно вече се е върнала в студентското градче.

Доста ще се смее като научи какво сме правили. Спасителната ни акция.

Няма да се смее. Мъртва е.

Джейсън погледна през рамо. Видя, че Роланд идва и го изчака. Джейсън отри потните си ръце в джинсите. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но нещо стягаше гърдите му и не им позволяваше да се разтворят.

Роланд се качи на верандата. Наведе се и вдигна дъска с пирони в двата края. Наоколо имаше няколко такива. Очевидно са били използвани за барикадиране на входа.

— Защо не вземеш и ти една? — прошепна Роланд.

Джейсън поклати глава. Защо му е оръжие, щом не вярва, че вътре се крие опасност. Не искаше да вярва, че има.

Бутна вратата. Тя се отвори. Отвътре го лъхна хладен въздух, който накара кожата му да настръхне. Пристъпи крачка напред.

През вратата и прозорците влизаше достатъчно светлина за да види, че вдясно е барът, а вляво — огромната трапезария. Насочи се към трапезарията. Беше празна, ако не се броят бояджийската стълба, сандъчето с инструменти, няколкото кутии и буркани, прахосмукачката и метлата, скупчени близо до стената. Нищо не помръдна.

— Дана — провикна се той.

Гласът му прозвуча кухо, сякаш беше извикал името й в пещера.

Отговор не последва.

Наистина ли го бе очаквал, попита се той.

Погледна надясно. На пода, пред дългия барплот, лежеше празна бутилка водка. Да не би Дана и Роланд да са пили? Може и двамата да са се напили. И така да е започнало всичко.

Защо да не попита Роланд за бутилката? Но не желаеше да чуе гласа си отново — не искаше никой да чуе повече гласа му.

Заедно с Роланд той пристъпи по-навътре в трапезарията. На стената отвъд стълбата имаше врата — от онези по кръчмите в уестърните. Той я блъсна и влезе в кухнята.

По линолеума на пода личаха ръждиви стъпки — може би шест-седем — от бос ляв крак. Малък крак. Кракът на Дана? Стъпките започваха от засъхнала локва кръв в далечния край на кухнята и избледняваха към мястото, където бе застанал Джейсън.

Близо до локвата кръв имаше пакет брашно. Подът зад пакета бе покрит с бял прах.

— Какво е всичко това? — прошепна Джейсън.

— Кръвта е на онези, дето са убити в четвъртък.

Господи, ченгетата не са ли разчистили, помисли си Джейсън. Ако те не го сторят — кой тогава?

— Ами брашното?

— Заварихме го тук — отвърна Роланд също шепнешком.

— Отпечатъците от стъпките?

— Не знам.

— Нямаше ли ги?

— Мисля, че не.

— Дана с обувки ли беше?

— Разбира се. Поне последния път, когато я видях, беше с обувки — Роланд посочи към една отворена врата. — Мазето е там долу.

Джейсън тръгна бавно и стъпваше внимателно, за да не вдига шум. Но знаеше, че ако има някой долу — някой жив, — този щеше да го е чул, когато извика Дана. Щеше да е чул дори и тихия разговор в кухнята.

Надзърна надолу по дървеното стълбище.

Беше тъмно като в рог.

Надяваше се електричеството на ресторанта да е пуснато и се сети за лампата и прахосмукачката, които бе видял. Щракна копчето до вратата. Долу се появи светлина.

— Искаш ли да остана тук горе и да пазя? — попита Роланд.

— Какво да пазиш? Хайде да слизаме?

Джейсън тръгна по стъпалата. Те изскърцаха под тежестта му. Представи си как някое се счупва и той пропада. Или още по-лошо — някой се крие под стълбището и сграбчва глезена му.

По средата на стълбата се спря и се наведе. Така виждаше почти цялото мазе. Отпред бяха наредени няколко секции с празни полици. Бяха пригодени за бутилки с вино и други ресторантски запаси. Отляво по тавана минаваха тръби и водеха до пещ в другия край на помещението.

Никаква Дана.

Никой.

Това виждаше.

Спусна се бързо надолу, отдалечи се от стълбите и погледна назад. Зад него нямаше никой.

Малко се поуспокои. Макар в мазето да имаше доста скришни места, той се съмняваше, че някой — жив или мъртъв — е там долу.

Само аз, помисли си той. И Роланд.

Независимо от това започна да претърсва. Роланд стоеше зад него, докато минаваше по пътеката между полиците.

Роланд. Зад гърба му. С дъската с пироните в ръка.

А аз вероятно съм единственият, който знае, че снощи е бил тук с Дана.

Ако Роланд…

Почти си представи как пироните пронизват черепа му.

Извърна се. С дъската, опряна на рамото, Роланд повдигна вежди.

— Искаш ли ти да водиш? — попита Джейсън шепнешком.

— Не, благодаря.

— Ако аз съм отпред, ми трябва дъската.

— Можеше да си вземеш отгоре.

— Дай я ти казвам!

— А аз какво ще използвам?

— Не се тревожи. Ако нещо се случи, аз така и така ще се справя по-добре от теб.

Роланд присви очи. За миг Джейсън почти очакваше Роланд да го халоса с дъската по главата. Не, няма да посмее, помисли си той. Не, когато съм с лице към него. Знае, че няма никакъв шанс да ме надвие. Аз съм по-едър, по-силен и по-бърз. Превъзхождам го.

— Май си прав — съгласи се Роланд и му подаде дъската.

Подновиха търсенето. Сега вече въоръжен, Джейсън се замисли. Трябва да е полудял, за да си въобрази, че Роланд може да се опита да го убие.

От това, че сме тук, хлапето е по-изплашено от мен.

И с пръст не е докоснал Дана.

По-скоро, поради изкривеното си съзнание, смята, че някой маниак от любимите му филми се е появил снощи и е посегнал на Дана.

Ами ако наистина е така?

Не! Никой не й е направил нищо. Била е тук сама. Изсмяла се е, за да подплаши Роланд, и сега вече е в общежитието.

Мъртва е, нашепваше съзнанието на Джейсън.

Но не откри трупа й в избата. Не намери локва кръв. Не видя дрехите й. Не различи следи от борба. Въобще не попадна на нищо, което да говори, че Дана е била долу в мазето и още по-малко, че е убита тук.

С облекчение напусна избата. Затвори вратата и се облегна за миг на нея.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Роланд.

— Нямам представа.

— Защо не се махнем оттук?

Без да дочака отговор, Роланд тръгна към задната врата на кухнята, бутна я и възкликна:

— Ха!

— Какво има?

— Ела да видиш.

Джейсън се приближи бързо. Роланд опипваше ръба на вратата. Дървото близо до ключалката беше повредено.

— Някой е нахълтал със сила — отбеляза Джейсън.

— Не сме ние с Дана. Ние влязохме през предната врата.

— Господи!

Роланд прошепна:

— Някой друг е идвал.

Джейсън хвърли дъската и излезе навън. Зад ресторанта, чак до гората, се простираше огромно, покрито с плевели поле.

Слезе от верандата. Прекоси някогашната морава, обрасла с висока трева и плевели. Краят на моравата преливаше в полето. Делеше ги малко възвишение. Той го изкачи.

Роланд застана до него, а Джейсън засенчи очи с ръка и се огледа наоколо.

— Какво ще правим сега? — попита Роланд. — Плевелите ли ще претърсваме?

— Не знам.

Наоколо имаше декари поле, а зад него — гората. Идеята да бъде открита Дана изглеждаше невъзможна и безплодна.

Ако е сред плевелите, значи е мъртва, помисли си той.

— Може този тип да има убежище в гората — обади се Роланд. — Нали знаеш, колиба или къщурка. Онзи Ед Гейн, за когото ти разказвах…

— Никога няма да я открием — прекъсна го Джейсън.

— Може би… — Роланд не довърши изречението си.

Джейсън го погледна.

— Може би какво?

Роланд сви рамене.

— Не е особено добра идея, но… Ако се върнем в студентското градче, а тя още не се е появила, и решим, че е била отвлечена от някой…

— … ще отидем в полицията.

— Не, по дяволите! Те веднага ще помислят, че аз имам нещо общо с това. Човече, аз съм последният, който я е видял снощи. Ще ме обвинят и никога няма да открием кой го е направил. Искам да кажа, тя може още да е жива. Може и да не иска да я убие, след като се е… гаврил с нея.

— Този тип доста напомня на теб — обади се Джейсън.

Роланд нервно се засмя.

— Господи! Никога не бих направил такова нещо. Аз само си представям разни случки. Но ако превърнем това в преимущество? Мога да се постарая да се досетя какво би направил той. И затова ми хрумна идеята.

— Каква идея?

— Как да го хванем. И да намерим Дана.

— Така ли? Дай да чуя.