Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flesh, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
dune (2016)

Издание:

Ричард Леймън. Плът

Американска. Първо издание

Превод: Ивайла Божанова

ИК Аполо прес, София, 1995

ISBN: 954-825-125-6

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Близо до вратата на бара на Уоли, Алисън остави на закачалката шлифера и шапката, от които капеше вода. За щастие тоалетните бяха отстрани. Там можеше да свали сервитьорската си униформа, без да се налага да мине през тълпата.

В една от кабинките тя съблече униформата. Свали и пликчетата и сутиена си. Наведе се и извади гащеризона от сакчето. Под него беше нощницата. Видът на синята материя накара всичко в нея — от главата до петите, — да я заболи, сякаш някой я стискаше и извиваше.

Копеле гадно! Копеле!

Забрави го. Нямаш нужда от него.

Тя стъпи в гащеризона, придърпа меката материя нагоре по краката си, мушна ръце в ръкавите и вдигна ципа. След това напъха сутиена, пликчетата и униформата в сакчето и напусна кабинката.

При мивките се наведе напред и се огледа в огледалото. Късите й коси бяха малко сплескани от шапката. Прокара пръсти през тях, разтърси глава и прецени, че изглежда добре. Очите й все още бяха леко зачервени от плача, който му удари, след като напусна заведението на Габи. От вървенето пеша под дъжда обаче бузите й порозовяха.

Гащеризонът беше опънат върху гърдите й. Зърната леко надигаха плата. Зачуди се дали да не сложи отново сутиена. Наистина ли искаше да се появи така в бара?

По дяволите — защо не? Нека има какво да гледат типовете.

А и усещането от допира на мекия топъл плат върху голите й гърди беше много приятно.

Потрепери, докато сваляше ципа. В огледалото видя бледата кожа под гръдната си кост да се надига и спада в ритъм с ударите на сърцето.

Взря се в очите си.

Наистина ли ще го направиш, питаше се тя.

Точно така. Тази игра може да се играе от двама.

Това е лудост.

Не, не е. Щом Евън не ме иска, някой друг ще ме поиска. Така му се пада на копелето.

Но ципът наистина беше прекалено смъкнат. Ако й се наложи да се наведе, всички наоколо ще видят прелестите й. Преди да метне сакчето през рамо и да излезе от помещението, го вдигна няколко сантиметра.

Както обикновено при Уоли беше препълнено и шумно. Студентите идваха да пият тук и затова тя познаваше повечето редовни клиенти. Поздрави няколко приятели, докато си пробиваше път към бара. Някои я попитаха къде е Евън и тя отговори „Зает е“. Това донякъде си беше самата истина.

Опита се да избегне Джоан Пенсън, която точно се отдалечаваше от бара с кана наливна бира. Джоан обаче я видя и се ухили.

— Здрасти. Как си?

— Горе-долу.

— Къде е любимият?

— Страх го е да излиза в дъжда. Виждала ли си Силия?

— Разминахте се. Пое нанякъде с Дани Гард и още един. Хайде. Ще се видим — каза Джоан, преди да се разделят.

Алисън се нареди зад някакъв мъж, който чакаше да поръча.

Даде си сметка, че бе очаквала Силия да е тук. Подкрепата на приятелката й щеше да й е добре дошла. От друга страна си представяше реакцията на Силия. „Не щеш да го правиш, момиче. Не си такава. Знам, че те боли, но нищо няма да промениш като се предложиш на първия, който ти се усмихне. Повярвай ми — ще съжаляваш!“

И какво, ако съжалявам?

Просто искаш да му го върнеш, помисли си тя. Падаш до неговото равнище.

Може би най-добре е да изпия една-две бири и да си вървя вкъщи.

Кого се опитваш да метнеш?

Добре де. Ще видим какво ще излезе. Някакви възражения?

Мъжът пред нея се отмести. Беше ред на Алисън.

— Халба бира. Не. По-добре — кана.

Постави сакчето си на тезгяха и изрови портмонето от чантата, докато изпълняваха поръчката й. Плати, нахлузи дръжката на сакчето през врата, за да са свободни ръцете й, взе каната и заскрежената халба и се обърна.

Придвижването през тълпата бе истинско изпитание. Алисън кимаше, усмихваше се, казваше „Здрасти“ на хора, които познаваше, и „Извинявайте“ на непознати, промушваше се между тях, стараеше се да не разлее техните или своето питиета и накрая намери свободна маса в предната част на заведението. Беше малка кръгла маса е два стола. Тя остави нещата си и седна с лице към тълпата.

Едва напълни халбата и отпи, когато забеляза нервно усмихнат мъж да се насочва към нея.

Е, не ми отне много време, помисли си тя.

Сърцето й заби по-бързо, докато той се приближаваше. Беше го виждала из университетското градче, но не знаеше името му. Беше висок и слаб, с момчешко лице и едва забележими мустачки.

За да не си личи, че проявява интерес, Алисън сведе поглед към чашата си.

Не съм сигурна дали искам да го направя, помисли си тя.

— Извинявай… — започна той.

Тя го погледна. Усмихна се и го поздрави:

— Здравей.

Той потупа свободния стол.

— Седи ли някой тук?

Тя поклати глава.

— Мога ли да го взема?

Чувствайки се доста глупаво, тя кимна.

— Благодаря — каза той.

Алисън го наблюдаваше как отнася стола до близката маса, където се настани сред приятелите си. Знаеше, че се е изчервила.

— Чудесно — промърмори тя.

Единственото, което той искаше, бе проклетият стол.

А сега, като останах без него, ако някой се излъже да дойде все пак, няма да има къде да седне.

Най-добре е да се омитам оттук.

Не мога да оставя толкова бира.

Дай каната на някой. Направи подарък.

Излей я на главата на този глупак.

Вместо това тя изпи съдържанието на халбата, напълни я отново и се предупреди да не се налива. Цялата работа и така и така не е кой знае колко сигурна, та остава и да се напия, помисли си тя. Карай по-спокойно.

Бавно отпи.

В далечния край на салона, от другата страна на дансинга, от тавана висеше огромен телевизионен екран. Показваше музикални видеоклипове. Звукът бе толкова висок, че ако си близо до високоговорителите, може да те подлуди.

Шумът като че ли никога не пречеше на Евън. Нея я влудяваше, но тя търпеше, и то неведнъж, само и само той да е щастлив. Той обичаше да я гледа как танцува — все я гледаше, сякаш искаше да се пресегне и да разкъса дрехите й.

Защо, по дяволите, мисля за него?

Ами ако цъфне тук?

Алисън погледна към входа.

Какво ще стане, ако се появи с Морган, унищожителката на органи, и ме завари да седя тук сама като кукувица? Чудничко щеше да се получи, няма що.

Ето още една причина да се маха.

Тя отново напълни халбата.

По-добре да се успокои.

Алисън погледна отново към видеоекрана. Плешива жена, препасана през кръста и гърдите с леопардова кожа, се извиваше и гърчеше под звуците на музиката. Кожата й беше блестящо синя (същият цвят като нощницата ми, помисли си Алисън. Онази нощница, в която лекето Евън никога няма да ме види.). Около крака на виещата се „синя“ жена имаше змия. Главата на влечугото изчезна зад бедрото й и се появи отново при слабините. Змията се плъзна по-нагоре като опашката й се придвижваше по бедрото, а дебелото й тяло се търкаше в леопардовата кожа. Жената очевидно потреперваше от страст.

Господи, помисли си Алисън.

Тя отпи от бирата, без да може да откъсне поглед от екрана.

Змията продължи да се вие по голото тяло на жената и се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Главата се появи под мишницата на жената. Влечугото бавно се придвижи по гърдите на танцьорката. Опашката все още се плъзгаше по лявата гърда, когато главата на животното се появи до шията на жената. Танцьорката се огъваше и триеше с ръце корема си (вместо там, където наистина би искала — ала продуцентите очевидно се страхуваха от прекаляване, — помисли си Алисън). После извърна глава и поднесе на змията издадените си напред устни.

— Извинявай.

Алисън подскочи.

Млад мъж стоеше пред масата й. Изненада се, че не го бе забелязала да се приближава.

— Съжалявам, ако те стреснах.

— Няма нищо.

— Страхотен клип, нали?

Тя усети как се изчервява. Устата й пресъхна. Отпи от бирата.

— Малко са попрекалили — тихо рече тя.

— С някого ли си?

— Не.

— Може ли да се присъединя към теб?

Алисън не го беше виждала. Изглеждаше по-зрял от повечето студенти и по-добре облечен — с панталони и бял пуловер. Вместо бира държеше коктейл — вероятно мартини.

Реши, че е студент по право.

— Някакъв тип отмъкна другия стол — обясни тя.

— Няма проблеми — отвърна той и се отправи нанякъде.

След малко се върна със стол и се настани срещу нея на масата.

— Аз съм Ник Уинстън — представи се той и й подаде ръка.

— Алисън Сандърс — пое тя ръката му. — Право ли учиш?

— Как позна?

— Приличаш на такъв.

— Искаш да кажеш, че изглеждам стар? — попита той ухилен.

Предпочитам по-възрастните мъже, помисли си тя. Но не го каза на глас.

— Просто си по-различен от нас, останалите.

— Ти да не учиш психология?

— Защо смяташ така?

— Приличаш на такава.

— Искаш да кажеш, че съм невротичка ли?

— Не, просто си с поглед навътре.

— Не, не съм с поглед навътре. Само дето съм депресирана.

— И какво, ако мога да запитам, кара една красива и очевидно интелигентна млада жена да е депресирана?

— „Виждам се мъртва в дъжда.“

— Аха, значи студентка по английска литература.

Тя се усмихна.

— Позна.

— Наистина ли…

— Какво?

— … се виждаш мъртва в дъжда?

— Не. Но ми се дощя да кажа нещо от Хемингуей.

— Не намираш ли, че светоусещането му е малко инфантилно?

Усети как чувствата й към Ник Уинстън леко охладняват.

— Какво искаш да кажеш с това „инфантилно“?

— Е, по-специално образите на героините му. Напомнят малко на фантазиите на подрастващите. Мария, например.

— Много ми допада сцената със спалния чувал.

Ник вдигна вежди въпросително.

— Нима?

Алисън усети, че отново се изчервява.

— Искам да кажа, че според мен е романтична.

— Може и да е романтична, но определено е идеализирана до нелепост. Любила ли си се някога в спален чувал?

— Може и да съм.

— Аха, сега се правим на свенливи.

Алисън вдигна рамене и отпи. Когато отново погледна към Ник, той се взираше в очите й.

Всичко определено напредваше много бързо, помисли си тя. В какво, по дяволите, се забърквам?

— Ако наистина си го правила, то аз съм сигурен, че си открила всички неудобства. Земята е твърда и целият акт едва се издържа.

Въобще не е така, помисли си тя. Но това си е моя работа, Ник.

— Според мен огромното легло е идеалното място за такива срещи. Не смяташ ли, че съм прав?

— Мислех, че обсъждаме Хемингуей.

— Точно това правим. Обяснявам моята теория — защо сцената със спалния чувал в „За кого бие камбаната“ представлява фалшива, идеализирана…

— На мен ми харесва.

Ъгълчетата на устните на Ник се извиха в усмивка.

— Не мисля, че ще е особено приятно по време на буря.

— Ако имаш палатка…

— За съжаление нямам нито палатка, нито спален чувал. Имам обаче кола, която може да ни закара до уютния ми апартамент.

— Където, без съмнение, разполагаш с огромно легло.

Той вдигна чашата и над ръба й се загледа в Алисън. Тя схвана, че погледът вероятно е добре отрепетиран. Като остави питието си, той се наведе напред. Подпря се с ръце на масата и продължи да се взира в Алисън.

— Да, наистина разполагам с огромно легло. Но дали ще го използваме или не, зависи само от теб.

— Благодаря.

— Давам си сметка, че току-що сме се запознали и бих разбрал известна неохота от твоя страна да се впуснем веднага… в интимничене. Определено не желая да упражнявам никакъв натиск върху теб.

— Не знам, Ник.

Не знаеш ли, попита се тя. Не е ли това точно, което търсиш?

Може да е, а може и да не е.

— Да отидем у дома. Ще изпием по едно-две питиета, за да прогоним студа. Ще послушаме хубава музика. Нищо друго, освен ако ти не настояваш.

— Разбирам. Ще се държиш като истински джентълмен.

Той сви рамене с подчертана театралност.

— Разбира се. Щом това е, което желаеш.

— Не съм казала такова нещо.

— Не, но очевидно имаш някакви задръжки.

— Нямам навика да се втурвам в апартамента на някой мъж, след като съм приказвала с него пет минути.

— Аз пък нямам навика да каня след пет минути — той отново отпи от коктейла си, постави чашата на масата и се взря в очите й. — Ако трябва да съм напълно откровен, Алисън, нещо в теб… е специално. Усетих го в момента, когато те видях да седиш…

— Зяпнала по онзи еротичен видеоклип — добави тя.

— Не това имам предвид. Просто, когато те видях, изпитах чувството, че не сме непознати, че те знам от дълго време.

Съмнявам се, помисли си тя.

Фразата можеше да прозвучи и убедително, ако не беше толкова изтъркана.

Изтъркана или не, но ако говореше откровено?

— Искам да те опозная по-добре — продължи той.

— Не з…

— По едно питие. Това ще е всичко. Ще послушаме музика, ще поговорим. Ще се опознаем. Какво ще загубиш?

Да, наистина — какво? Тук той имаше право.

— Ако те е страх, че ще те нападна, или… — той поклати глава, усмихвайки се на подобна нелепа мисъл.

— Не е това — обади се тя.

— Какво тогава?

— Не знам.

— Нека опитаме тогава. Нищо не ни пречи.

— Дай ми малко време да помисля. Междувременно трябва да отида до тоалетната. Ей сега ще се върна.

Да не вярваш, добави тя наум.

Стана от масата като взе сакчето със себе си. За жалост наистина трябваше да използва тоалетната. Прибирането вкъщи пеша щеше да й отнеме най-малко петнадесет минути. След толкова бира нямаше да издържи, без да се пръсне.

Втурна се към тоалетната. Гащеризонът доста затрудняваше нещата, но накрая все пак успя.

Пристъпи към една от мивките. Бавно изми ръцете си.

Би могла да отиде с него, помисли си тя. Нали затова дойде тук тази вечер?

Сърцето й биеше така силно, че чак гърдите я заболяха.

Откажи се. Грабвай дъждобрана и се измъкни.

В огледалото над мивката забеляза, че очите й са широко отворени, а погледът — тревожен.

Избърза ръцете си с хартиена кърпа и се насочи към вратата. Отвори я.

Ник стоеше до закачалката. Беше нахлузил прозрачен дъждобран и шапка за тенис. Усмихна се, когато я видя.

— Готова ли си?

Божичко!

Кимвайки, тя свали дрехите на Хелън от закачалката. Ник й помогна да облече тежкия шлифер. Тя нахлупи и шапката. Ник задържа вратата отворена и тя пристъпи навън. Продължаваше да вали силно.

Ник я хвана за ръка.

Прекосиха паркинга. Ники помагаше да заобикаля локвите.

Стигнаха до колата. Той я заведе до страната на пътника и пусна ръката й, едва когато се захвана с отключването на вратата.

— Ник — започна тя.

— Да — обади се той, без дори да я погледне.

— Май няма да стане.

— Какво? — той заряза вратата. Извърна се й я изгледа намръщено. — Какво каза? — опита се да надвика шумовете на бурята.

— Няма да дойда в апартамента ти. Поне не тази вечер. Благодаря ти, че ме покани все пак. Съжалявам.

— С кола ли си?

— Какво?

— С кола ли си? Как дойде тук?

— Не.

— Влизай тогава. Ще те закарам.

— Казах ти, че…

— Чух, чух. Ще те закарам до вас. Не можеш да се прибереш пеша в такова време.

Извърна се, наведе се, отвори вратата и й направи път да се качи.

Алисън се колебаеше.

— Или влизай, или не. Както решиш.

— Добре. Благодаря.

Тя влезе и Ник затвори вратата. Свали си шапката и разкопча шлифера.

Какво щеше да стане сега, зачуди се Алисън.

Ник се настани зад волана и запали двигателя. Погледна към нея в тъмнината.

— Отдавна никой не ме беше отхвърлял.

Звучеше развеселен, а не сърдит.

— Съжалявам. Просто кофти вечер.

— Моя си е вината — заяви той. — Спрях се на теб, макар да си личеше, че няма да си склонна, но все пак настоях. Трябваше да се откажа. Сега разбирам, че трябваше да постъпя така — той включи фаровете и чистачките и подкара назад. — Е, предполагам, че мога да хвърля и част от вината върху обстоятелствата. Жените обичат да въртят игрички. Правят се, че не искат нищо, а всъщност искат точно това — караше бавно към пътя. — Очевидно изпитват странна наслада да наблюдават как мъжете се борят да спечелят благосклонността им.

— Предполагам, че и това се случва — обади се Алисън. — Аз самата съм го правила. Но невинаги е игра. Понякога просто не знаеш какво искаш.

Ник я погледна.

— Ти така ли се чувстваше тази вечер?

— До голяма степен.

В края на паркинга той спря.

— Накъде да карам?

— Надясно.

Изчака някаква кола да мине и излезе на пътя.

— Искаш да кажеш, че ако се бях държал по друг начин, можеше ида успея?

Алисън се усмихна.

— Може би.

— Трябваше да се направя на недостъпен.

— Може би.

— По дяволите! — възнегодува той. — Все се престаравам.

Алисън откри, че го харесва все повече и повече. Когато не позираше, сякаш ставаше друг човек.

— Да се надяваме, че следващият път ще се справиш по-добре.

Той въздъхна.

— На следващия ъгъл завий наляво.

Той кимна. След завоя обобщи:

— Все пак доволен съм, че се запознахме. Нищо, че оплесках нещата.

— Не си виновен ти. Причината е в мен.

— Не. Ти си страхотна. Бог ми е свидетел, че по начина, по който се държах, самият аз нямаше да тръгна със себе си.

— Остави ме тук — обади се тя.

Той сви колата към бордюра, спря и дръпна ръчната спирачка. Наведе се напред и се загледа през прозореца от нейната страна.

— В тази къща ли живееш?

— На горния етаж. С две съквартирантки. Благодаря ти, че ме докара.

— Няма защо. Доволен съм, че… че си поговорихме. Бог знае защо, но сега ми е по-добре.

— И на мен.

Алисън се наведе към него и сложи ръка зад врата му. Главата му бе като неясно петно в тъмнината, което се приближаваше към нея. Нежно докосна с устни неговите, след което се отдръпна и прошепна:

— Ще се видим някога. Бива ли?

— Бива.

— Има ли те в студентския справочник? — попита тя.

— Да.

— И мен. Ти ли ще звъннеш?

— Непременно.

После Алисън слезе от колата и закрачи в дъжда. Знаеше, че за малко не отиде с него. Беше доволна, че не го стори. Чувстваше се самотна и обидена, но силна. Беше загубила Евън. А може би тази вечер бе спечелила приятел? Но това нямаше значение. Важното бе, че бе спечелила пред самата себе си.

Щеше да е приятно да влезе вътре в къщата, където е светло и сухо.