Джон Нанс
Насрещен вятър (6)

6

Международно летище Леонардо да Винчи

Рим, Италия

Понеделник 14:20 ч

Цяло съзвездие от сериозни лица кръжеше из малката заседателна зала в главната сграда на римското летище. Всички си взимаха плодове и бутилки минерална вода от дългата маса.

Няколко полицейски служители разговаряха с двама цивилни представители на карабинерите, а трима униформени пилоти стояха уединени в ъгъла и наблюдаваха останалите. Малко по-настрани стоеше директорът на летището заедно с един чиновник от Министерството на външните работи, до тях сър Стюарт Камбъл ръкомахаше към пистата, където кратък ръмеж бе оставил лъскав слой влага. Синкав цигарен дим изпълваше залата и няколкото пепелника бяха препълнени. Тихата музика откъм чакалните долиташе толкова глухо, че не можеше да се разпознае мелодията.

— Има ли нещо ново от въздушния контрол? — обърна се на италиански Камбъл към старшия полицейски служител.

Полицаят поклати глава.

— Нищо, синьор. Самолетът отказва да потвърди отвличане и не подава условния сигнал по транспондера, но… третираме случая като отвличане.

— Уверявам ви — каза Камбъл, — че няма отвличане. Пилотът е скалъпил тази измислица, за да напусне безпрепятствено Атина.

— Може би — отговори полицаят. — Но ние сме готови.

Той изгаси цигарата си, извади нов пакет, поколеба се и предложи на Камбъл, който любезно отказа.

— Не, благодаря. Отказах ги преди години. Сега пуша само пури.

Полицаят се усмихна и запали.

— А какви са плановете — продължи Камбъл, — ако самолетът кацне и спре до терминала?

— Тогава моите хора ще ги посрещнат на изхода — отговори полицаят.

— Господа — добави Камбъл, като се обърна към директора на летището и представителя от Външно министерство, — ако се появят репортери от пресата и телевизията, готови ли сте да се справите с тях?

Директорът енергично кимна. Беше навъсен, облечен в омачкан сив костюм, който висеше свободно върху мършавото му костеливо тяло. Той извади цигарата от тънките устни на ъгловатото си лице и духна струйка дим настрани, преди да отговори:

— Да. Те идват и сме готови да ги посрещнем.

— Така ли? — престори се на изненадан Камбъл и театрално вдигна вежда, макар отлично да знаеше, че цялата национална и международна журналистическа общност е уведомена анонимно от неговите сътрудници.

— Да, сър. Не знаем откъде са разбрали, но в момента към аерогарата пътуват четири телевизионни екипа.

— Жалко — побърза да каже все тъй престорено Камбъл. — А господата от полицията знаят ли, че трябва да се държат към президента Харис с уважение? Никакви белезници, никакви обиски.

— Да. Абсолютно.

Служителят от Външно министерство кимна към прозореца, зад който се виждаше куполът на катедралата „Свети Петър“.

— Мистър Камбъл, министър Анселмо вече уточни тези неща. Ако няма отвличане и го свалим без произшествия, ще настаним президента Харис в много добър хотел до утрешното съдебно заседание.

— А екипажът на чартърния самолет? — попита Камбъл.

— За тях сме наели стаи близо до летището. Самолетът е в пълна изправност и зареден с гориво, в случай че се наложи да излетят веднага.

Камбъл бавно кимна.

— Е, смятам, че е напълно уместно да осигурим на мистър Харис възможността да избегне екстрадирането без излишен шум в медиите. Ако избере този вариант, предлагам пилотите да се качат в самолета и да бъдат готови за излитане. След като пристигне, ще обсъдя с него този въпрос насаме.

Из залата се чуваше пращене на радиостанции и неясни разговори в ефира.

— Във всеки случай — продължи директорът, — доколкото разбрах, горивото ще им стигне до Лисабон, където ще прехвърлят мистър Харис на презокеански полет.

Той загаси недопушената цигара и съвършено машинално извади нова от сребърната си табакера.

— Много добре, господа — каза Камбъл. — Благодаря ви. Имаме още малко време, тъй че смятам да се разтъпча на чист въздух. Ще се срещнем на изхода.

Стюарт Камбъл напусна залата и без да бърза, слезе по стъпалата. Беше доволен, че долу въздухът е сравнително чист. Мина през вратата на главния терминал, извади клетъчен телефон и набра номер в чужбина, заобикаляйки плътния поток пътници, идващи откъм митницата.

— Ало, обажда се Стюарт Камбъл от Рим. Да. Всичко върви по план. Исках да ви съобщя, че мистър Харис трябва да пристигне след половин час и че ще позвъня пак, когато му връчим заповедта и полицията го задържи.

Той заслуша напрегнато какво му говорят отсреща, кимайки от време на време.

— Е, предупредих ви да очаквате международен взрив от натиск и шумотевица. Вярвам, че сте готови, нали?

Камбъл отстъпи настрани, за да стори път на една забързана жена с три деца.

— Чудесно. Предполагам, че президентът следи случая много внимателно. Моля, предайте му моите почитания.

Камбъл приключи разговора, затвори телефона, прибра го в джоба на сакото си и се огледа за най-близкото кафене. Подобни моменти направо плачат за кафе, помисли си той. Кофеин в комбинация с адреналин. Вероятно щеше да му потрябва.

 

 

Полет 42 на „Юро Еър“

Във въздуха

Югоизточно от италианското крайбрежие

Командир Крейг Дейтън избута креслото си назад по релсите, опитвайки се да седне странично, доколкото позволяваше тясната кабина на боинга.

За разлика от него Аластър седеше в уставното положение за полет, със затегнат колан, и наблюдаваше системата на автопилота и приборите, слушайки в същото време напрегнатия спор между Крейг и двете жени, застанали в тясната ниша пред вратата на кабината.

Джилиан Уолц бе довела Шери Линкълн със спешна молба: да намалят скоростта или някак да забавят предстоящото кацане в Рим.

— Там можем да останем в зоната за изчакване, но ако сега намалим скоростта, няма да спечелим много време — отговори Крейг малко по-високо от нормалното, за да надвика свистенето отвън. — В момента сме над Италия и до Рим остават само трийсет минути.

— Все пак там може да се изчака, нали?

Крейг кимна и се напрегна да види очите й в полумрака.

— Мога и ще го направя.

— Зависими сме от горивото — обади се Аластър.

Крейг погледна стрелките на горивомерите и набързо пресметна наум.

— Остава ни гориво за около два часа полет, значи не можем да се бавим повече от четирийсет и пет минути, ако има вероятност да се наложи да изберем друга посока.

— Моля? — намеси се Аластър. — Друга посока? Накъде ти е хрумнало да летиш? До Хонолулу? Или може би до Сиатъл?

— Спести си сарказма, Аластър — сряза го Крейг.

— Не знаем — отговори Шери, без да обръща внимание на напрежението между двамата. — Вероятно няма къде да отидем… но в момента във Вашингтон трескаво проверяват всички възможности.

— Извинете ме — добави Аластър, без да обръща внимание, че командирът е вдигнал ръка срещу него. — Надявам се, всички разбирате, че ако променим направлението, на практика ще откраднем този самолет.

— Разбирам — каза Крейг.

— Капитане, просто трябва да спечелим време — продължи Шери. — Знам ли, нищо чудно да пратят нашите дипломати на летището.

— Ако отиваме в Рим — каза Крейг, — мога да забавя кацането с повече от час, но отдолу ще се разкрещят да получат обяснение.

— Не забравяй — добави Джилиан, — че на борда имаме над сто пътници с платени билети, които биха искали да кацнат днес нейде в околностите на Рим.

— Не съм забравил — отвърна Крейг.

— Това повдига още един въпрос — продължи Джилиан. — Заредили сме следобедна закуска за полета от Рим до Париж. Да я сервираме ли сега, ако смяташ да забавиш кацането?

Крейг се разсмя и поклати глава, после кимна.

— Ама че нелепа история — тихичко промърмори той.

— Най-сетне едно разумно решение — вметна Аластър почти без да крие гнева си.

— Върви да организираш сервирането, Джилиан — подхвърли през рамо Крейг. — След малко ще направя съобщение за забавянето. Ще се оправдая с натоварения трафик. Освен това трябва да разберем кой ще се прехвърля и може да си изпусне полета.

— Добре.

— Още нещо, мис Линкълн… Шери…

— Да?

— Веднага щом разбереш нещо, което би ми помогнало да планирам действията си, ела незабавно тук.

— Не се тревожи. Ще те държа в течение.

— Моят помощник си изпусна нервите, но, общо взето, е прав: заради мен и двамата сме ужасно загазили пред авиокомпанията. Мисля, че можем само да забавим кацането.

— Разбирам, капитане. Президентът Харис също разбира и ти е безкрайно благодарен за всичко, което стори досега.

Двете жени се обърнаха към вратата. Крейг Дейтън се пресегна да спре Шери.

— Чакай… виж какво… — Той въздъхна дълбоко и се спогледа с Аластър, после пак се обърна към нея. — Просто кажи какво ви трябва, става ли? За последствията ще мисля по-късно. Колкото до Аластър, мога да заявя, че съм го пребил и вързал.

Шери се усмихна измъчено.

— И аз така го виждам — пребит и вързан.

— Като нищо може да стигнем дотам — заяви мрачно Аластър. Докато Шери и Джилиан напускаха кабината, той завъртя очи към прозореца до командира си и изведнъж посочи натам с разширени от изненада очи. — Крейг, май си струва да видиш това.

Крейг Дейтън погледна към лявото крило и се смая, като видя как два изтребителя с емблеми на италианските военновъздушни сили се спускат пред тях и заемат позиция, която се виждаше само от кабината.

— Господи!

— Изтребители „Торнадо“ — каза Аластър. — Сигурно са ги вдигнали по тревога от Неапол. Нали смятат, че сме отвлечени.

Крейг поклати глава.

— И ако някой истеричен терорист стоеше тук с пистолет до главата ми, гледката щеше веднага да го успокои, нали?

В слушалките им се раздаде нов глас. Говореше на английски с явен италиански акцент.

— „Юро Еър“ четири две, моля превключете на честота сто двайсет и пет точка три.

— Познай кой е — промърмори Аластър, докато настройваше втората УКВ радиостанция.

— Остави на мен — каза Крейг, превключвайки своя предавател. — Тук четирийсет и две. Водачът на групата ли говори?

— Тъй вярно, сър. Нуждаете ли се от помощ?

— Не.

— Подавате ли сигнал седем хиляди и петстотин? — попита пилотът на изтребителя, намеквайки за международния код за отвличане.

— Не, но не мога да обсъждам въпроса. Моля ви, отдръпнете се така, че да не се виждате от кабината.

— Разбрано.

Двата изтребителя се издигнаха и изчезнаха от поглед, но нямаше съмнение, че ще съпровождат боинга чак до кацането.

 

 

Джон Харис седеше дълбоко замислен, когато Шери седна на съседното кресло. Той рязко вдигна глава, сякаш асистентката му бе изникнала като по магия.

— О!

— Добре ли сте, сър?

— Да, разбира се.

Тя му предаде разговора в кабината и накрая завърши:

— След няколко минути ще е време да позвъним пак във Вашингтон.

Харис кимна разсеяно, потропвайки с пръст по подлакътника.

— Шери, мислех си за всички добри адвокати, които познавам. За юристите от моята администрация. За назначените съдии на всички нива, за хората от Министерството на правосъдието. И за тези, с които съм се срещал от време на време в Овалния кабинет и другаде. Добрите, лошите и гадните.

— Да, сър.

— Но докато те нямаше, стигнах до един доста тревожен извод. Тъкмо сега за нищо на света не бих наел единствения адвокат, за когото съм абсолютно сигурен, че може да ми помогне.

— Не ви разбирам, господин президент — каза Шери, изненадана от внезапната усмивка по лицето му.

Харис я погледна и леко потупа с длан по подлакътника като съдия, който обявява решение.

— Шери, как мога да се свържа с телефонни справки в Щатите?

— Мисля, че вече няма такива, сър. Автоматизацията ги унищожи. Можете да се свържете само с компютри. Какво ви интересува?

— Централата на Уайомингския университет в Ларами.

— И… с кого искате да разговаряте?

— Не питай, Шери. Поне засега.