Джон Нанс
Насрещен вятър (5)

5

Белият дом

Понеделник 8:05 ч местно време

Новината, че в Атина е бил отвлечен пътнически самолет с бивш американски президент на борда, стигна почти едновременно до командния пост на Федералното управление на авиацията във Вашингтон и до Централното разузнавателно управление, разположено отвъд река Потомак в Лангли, Вирджиния. След още пет минути същия доклад получиха Разузнавателната служба към Министерството на отбраната, ФБР и Националната разузнавателна служба.

Обичайната междуведомствена борба кой пръв ще достави на Белия дом най-точната информация вдигна на крак екипите във всички тези организации, но първото обаждане в залата за извънредни ситуации в Белия дом дойде от Лангли — факт, който дежурният от ЦРУ не пропусна да отбележи с гордост и нескрито самодоволство.

Всекидневната сводка за президента от Лангли се отпечатваше и изпращаше вечерта, затова сегашната новина бързо бе сведена до няколко изречения и предадена лично на секретарката на началника на кабинета, която я внесе в Овалния кабинет малко след осем, когато срещата на президента с началника на кабинета и секретаря по печата едва бе започнала.

— Какво е това, Джак? — попита президентът, усещайки внезапното мълчание.

Джак Ролинс, началник на кабинета и бивш сенатор от Мейн, остави чашата кафе, прегледа известието с вдигнати вежди, подсвирна тихичко и предаде листа на шефа си.

— С тия обиколки и речи из Европа Джон Харис май е загазил. Изглежда, са го отвлекли.

— Отвлекли? — Президентът пое съобщението, изчете текста и го предаде на секретаря по печата Даян Бийчър. — Ти какво смяташ, Даян?

— Смятам — започна тя, — че това до голяма степен ще отклони вниманието от тазсутрешния проблем на вицепрезидента. Довечера случаят ще стане водеща новина за всички информационни програми, особено ако продължи известно време.

— А какво смятаме ние? — подкани я президентът.

— Е, сър — каза Даян, — според мен смятаме, че следим положението много внимателно и с голяма загриженост…

— Точно така. И какво?

— И… готови сме да осигурим на съответните власти всяка необходима помощ за благополучното завръщане на нашия бивш президент.

— С други думи, изразяваме сдържана тревога.

— Да, сър, но „сдържана тревога“ е вашият любим израз.

— Харесвам си го. Разрешавам да го използваш.

— Откровено казано, господин президент, не го искам — отговори с усмивка Даян. — Знам, че ме взимате на подбив, но всяка вечер кротко се моля никога, никога да не ви се наложи да го използвате на пресконференция.

Президентът се усмихна развеселено и погледна Ролинс.

— Ами ти, Джак? Какво си мислиш?

Началникът на кабинета поклати глава.

— Истината е, че дължим много на онзи застарял скаут. Например избирането ви за президент.

— Момент, по дяволите! — възрази президентът с престорено възмущение. — Пресилваш нещата. Фактът, че по онова време републиканската партия не намери по-добър кандидат, още не означава, че съм спечелил без конкуренция, както намекваш.

— Е, господин президент, все някога ще трябва да си признаем, че ако Джон Харис не бе подлял вода на собствената си партия, като отказа да се кандидатира за втори мандат по някакви нелепи принципни съображения, сега нямаше да седим тук. Да ви напомня ли, че той водеше с двайсет и осем пункта в предизборните допитвания?

Президентът се навъси.

— Не съм длъжен да го призная.

— Вярно, сър — отговори с широка усмивка началникът на кабинета. — Историята ще го стори вместо вас.

Президентът се разсмя и прелисти на следващата страница от дневния ред.

— Стига шеги, Джак. Дръж ме в течение за полета на Харис. В бележката пише, че отвличането не е потвърдено. Нека се молим да излезе фалшива тревога.

 

 

Полет 42 на „Юро Еър“

Във въздуха, югоизточно от Милано, Италия

Шери усещаше как времето безвъзвратно отлита и стомахът й се свиваше с всяка загубена секунда.

— Ало — повтори в слушалката тя, като се питаше кога ли най-сетне телефонистката от Белия дом ще се обади отново. Имаше някои фрази, които би трябвало да й осигурят незабавно съдействие. Шери разполагаше с преките номера на всички служители от Белия дом, с които контактуваше от време на време, но сега не бе успяла да открие списъка, а от устата й като напук се изливаха погрешни думи. Крепейки слушалката с рамо, тя се мъчеше да намери необходимата страница в електронния бележник.

— Служба за връзки с обществеността към Белия дом.

— Връзки с обществеността? Господи! Погрешно са ме свързали. Можете ли да ме свържете с някого в залата за извънредни ситуации?

— Кой се обажда, моля?

— Говори Шери Линкълн. Аз съм асистентка на бившия президент Джон Харис. Побързайте.

— Е, мис Линкълн… Първо, ако продължавате да ми държите такъв тон, ще прекратя разговора. Второ, не можем да свързваме кого да е със залата за извънредни ситуации. И тъй, какво бихте желали да съобщите на президента?

Шери трескаво разтърка чело.

— Добре. Моля ви, просто ме прехвърлете отново в централата. Можете ли да го направите? Свързали са ме погрешно.

Връзката прекъсна и през ума на Шери набързо прелетя дълъг списък от епитети.

За втори път набра дългата комбинация от цифри и зачака телефонистката от Белия дом да се обади.

— Слушайте внимателно, моля. Става дума за извънредно положение, свързано с персонала, сигнал Зулу. Имам съобщение от бившия президент Джон Харис за… Джак Ролинс, началник на кабинета. Моля, свържете ме незабавно.

— Да. Изчакайте, ако обичате.

Мина повече от минута, докато отсреща се раздаде подозрителен женски глас:

— Кабинетът на мистър Ролинс.

Бързо и точно Шери обясни коя е и защо трябва незабавно да разговаря с началника на кабинета. Същевременно откри списъка с кодови имена, които вечно забравяше.

— И за потвърждение съобщавам, че президентът Харис се води в секретните служби под името Дякон. Моето е… хм… Сврака.

След трийсет секунди Джак Ролинс вдигна слушалката. Той я изслуша внимателно, после зададе няколко бързи въпроса.

— Значи не сте отвлечени?

— Не. Командирът само ги остави да си мислят така, за да се измъкнем от Атина.

— Разбрано. И в момента летите към Рим?

— Да. И ключовият въпрос, мистър Ролинс, е следният: можем ли безопасно да кацнем в Рим, или рискуваме и там да се сблъскаме със същата заповед? А другият въпрос, разбира се, е кой се опитва да го натопи и защо?

— Не знам, но ще разберем. Значи споменаха заповед за арестуване?

— Да, мистър Ролинс. Не знам други подробности. Гръцкото правителство навярно ще знае.

— Имате предвид заповед за арест като на криминален престъпник?

— Предполагам. Иначе защо изобщо ще употребят тази дума?

— Това ме озадачава напълно. Той не е бил на посещение в Гърция, нали?

— Не. Просто пътуваше от Истанбул през Атина. Дори нямаше да напуснем самолета.

— Което означава, че въпросът определено е международен. Добре. Как да се свържа с вас?

— Ще се наложи аз да ви позвъня — каза Шери. — Имате ли пряк номер?

Ролинс й продиктува три номера, единият от които на клетъчен телефон.

— Обадете ми се пак след десет-петнайсет минути, ако обичате.

— Непременно. И благодаря от името на президента Харис.

— Няма защо.

На шест хиляди и осемстотин километра от нея, в своя неголям кабинет в Западното крило, Джак Ролинс остави слушалката и се поколеба няколко секунди, размишлявайки каква ирония имаше в неговата забележка към президента преди половин час. Сетне се опомни и изрева на секретарката си да дойде, като в същото време грабна слушалката и натисна един бутон за запаметен номер.

 

 

След като свърши разговора, Шери Линкълн бързо се върна в първа класа и откри, че Мат Уорд все още разговаря с щаба на тайните служби във Вашингтон. Той й кимна да изчака и след малко остави слушалката.

— Какво ти казаха? — попита тя.

— Да си трая. И да не нарушавам закони.

— Очаквах нещо подобно — каза Шери.

Мат направи гримаса.

— Положението е много деликатно, Шери. Мога да сторя почти всичко, за да го защитя, но не мога да го опазя от съдебно преследване и законен арест. Ами ти?

Тя се обърна да погледне президента, който продължаваше да чете, после седна до Мат и разказа за разговора си.

— След няколко минути ще позвъня пак.

— Ако наистина е заповед за арестуване, не могат да я блокират, нали?

Шери сви рамене.

— Не знам, Мат. Това е въпрос за… вероятно за адвокат.

— Той има ли адвокат?

Тя го погледна втренчено.

— Не и за такъв случай. Мислиш ли, че трябва да се свържа с някого?

— Няма да навреди. Особено ако има вероятност да го арестуват.

Шери отново си погледна часовника и забеляза, че ръката й леко трепери. До новото обаждане оставаше съвсем малко, само колкото да уведоми президента. Тя се върна на мястото си, разказа му какво става, после вдигна слушалката и набра един от продиктуваните номера.

Джак Ролинс отговори веднага.

— Изчакайте, мис Линкълн. Ще включа в разговора заместник държавния секретар Рудолф Бейкър и Алекс Маклафлин от Министерството на правосъдието.

Тя повтори на глас имената, за да ги чуе президентът, и усети ръката му върху рамото си.

— Нека да поговоря с тях, Шери — каза той. — Ти свърши чудесна работа.

Джон Харис пое слушалката и мъжете отсреща моментално познаха характерния му тътнещ глас.

— Е, приятели, с какво си имаме работа?

— Господин президент, тук Руди Бейкър от Държавния департамент. Сър, преди няколко минути разговарях с гръцкия си колега. Този… по липса на подходящ термин ще го наричам правен инструмент…

— Наречи проклетото нещо с истинското му име, Руди! — намеси се някой. — Това е заповед за арестуване, господин президент. Аз съм Алекс Маклафлин, заместник-министър на правосъдието.

— Благодаря, мистър Маклафлин — каза Джон Харис. — Продължавайте, мистър Бейкър.

— Да, сър. Тази заповед за арест е издадена от съда в Лима, Перу, вследствие на жалба, подадена от перуанското правителство и по-специално от сегашния перуански президент Алберто Мирафлорес. В съответствие с Договора против изтезанията ви обвиняват за… за какво точно, Алекс?

— Господин президент, изглежда, че по ваше време е извършено нападение на фабрика за наркотици в Перу, което завършило много зле.

— Помня много добре — каза Джон Харис и сякаш отново видя снимките на овъглени тела в изгорялата сграда. — Това беше трагична грешка. Лангли проведе акция на своя глава и нае шайка престъпници.

— Опитват се да държат вас отговорен за случая, господин президент.

— Това е абсурд, Алекс.

— Да, сър. Сигурен съм, че е така, но според гръцките власти това пише в заповедта.

— Сър — обади се заместник държавният секретар, — гърците ми се сториха безкрайно облекчени, че пилотът успя да ви измъкне. Не са имали никакво желание да ви арестуват и депортират в Перу или да ви съдят на своя територия. Но моят колега подчерта, че от правна гледна точка не са имали друг избор, освен да изпълнят заповедта.

— А какво ще кажете за Рим, господа? — попита Харис.

Във Вашингтон настана многозначително мълчание. Накрая Бейкър отговори:

— Сър, днес адвокатът на Перу е представил заповедта на италиански съдия за утвърждаване. От италианското Министерство на външните работи ми казаха, че също като гърците нямат друг избор, освен да я изпълнят. С други думи, ще им се наложи да ви арестуват веднага след кацането.

— Разбирам — каза Джон Харис и потропа с пръсти по плюшения подлакътник на креслото. — Господа, тези обвинения са чиста глупост. Нямам нищо против да се задържа няколко дни в Рим, ако ми помогнете да изясня положението. Възможно ли е? Ще помогне ли Държавният департамент?

— Сър, пак е Алекс Маклафлин. Позволете да бъда напълно откровен, господин президент. Ще ви поставят под домашен арест. Сигурен съм, че никому не би хрумнало да ви вкара в затвора. Дори англичаните не го сториха с Пиночет. Но без съмнение ще се случи следното. Чрез своите адвокати Перу ще настоява пред италианския съд за незабавна екстрадиция. Нямахме време да проучим в подробности италианската съдебна процедура, но както навярно знаете, според Договора против изтезанията те имат само две възможности, ако не признаят имунитета ви, а след случая с Пиночет във Великобритания това е почти изключено.

— С други думи — каза Харис, — доктрината за държавнически имунитет, тоест идеята, че един бивш държавен глава не носи отговорност за деянията си по време на мандата, беше отхвърлена от британския съд в делото срещу Пиночет, когото обвиняваха за нарушаване на Договора против изтезанията.

— Да, сър. Добре казано. Съвършено сте прав.

— Забрави ли, че съм адвокат, Алекс?

— Не, сър. Но малцина познават договора в подробности. Така или иначе, господин президент, италианците имат само две възможности. Да ви изпратят в Лима или самите те да ви съдят в Италия. Второто просто няма да стане, следователно има вероятност да бъдете екстрадиран, а не ни се вярва сегашният режим в Перу да проведе справедлив процес.

— И двата варианта не са добри, приятели. Позволете да ви задам въпрос. Оказа се, че командирът на самолета е бивш офицер от военновъздушните сили. Ако той прояви склонност, има ли наблизо някоя друга държава, която да посетя вместо Италия? Не че искам да бягам, но и не горя от желание да стана жертва на Мирафлорес.

Джон Харис чу как Руди Бейкър се покашля.

— Нямахме време да се свържем със съседните държави, сър, но не вярвам да бъдете в безопасност другаде, освен на територията на Съединените щати.

— А не биха ли ми разрешили достъп до някое от посолствата ни?

— Не, освен ако успеете да кацнете в двора на посолството, което си е жива катастрофа с такъв самолет. А дори и тогава биха ни оказали страхотен натиск да ви предадем, тъй като на теория дори посолствата нямат право да предлагат убежище при престъпление по договора.

— Какво предлагате в такъв случай? — попита Харис. — Мистър Ролинс? Можете ли да ми помогнете?

Отсреща отново настана смутено мълчание.

— Господин президент, говори Джак Ролинс. Ще продължим да работим по въпроса и ще изясним какви варианти могат да се подготвят набързо. Може би… може би ако разполага с гориво, вашият пилот ще успее да ни осигури малко повече време, като намали скоростта или се задържи в небето над Рим.

— Ще проверя — отговори Харис. — Но нека изясним възможностите в момента. И тъй, в Рим ме чака арест и евентуално екстрадиране, а няма основания да се надяваме, че ще е по-различно в Париж, Женева, Бон, Мадрид или дори някое далечно кътче като Малта.

— Всички, които споменахте, са подписали договора, сър — каза Бейкър. — Дайте ни двайсет минути. Ще се свържем буквално с всички държави в обсега на полета ви.

— Много добре, господа.

— Още нещо, господин президент. Президентът Кавано следи ситуацията и е много загрижен. Помоли ме да ви предам това и да добавя, че ще сторим всичко в рамките на конституционната власт, за да… да сложим край на инцидента.

— Предайте на президента искрените ми благодарности.

— Обадете ни се след петнайсет минути, сър.

— Непременно.

— Господин президент, чакайте малко — намеси се Алекс Маклафлин.

— Да?

— Аз… докато обсъждаме положението, нека ви кажа, сър, че би било…

— Изплюй камъчето, Алекс — тихо каза Джон Харис.

— Добре. Ще имате нужда от адвокат, сър. В случай, че не успеем да ви помогнем. Необходим ви е блестящ специалист по международно право, който ще може много бързо да събере екип. Откровено казано, не съм сигурен до каква степен може да ви помогне Министерството на правосъдието, но предполагам, че няма да ви осигурим защитник.

— Разбрано, Алекс. Благодаря, че го спомена. Имам още един въпрос към теб.

— Сър?

— Кой представлява интересите на Перу? Някой от техните или са наели юрист от Европа, както предполагам?

— Наели са, сър. Англичанин, който работи в Брюксел и е участвал активно в изготвянето на договора.

— Всъщност не е англичанин — отговори спокойно Харис. — По рождение е шотландец. Значи наистина говорим за сър Уилям Стюарт Камбъл, прав ли съм?

— Да, сър.

— От това се боях.

— Познавате ли го лично, господин президент?

След дълга пауза Джон Харис отговори:

— Благодаря за съвета, Алекс.

Стиснал замлъкналата слушалка, Алекс Маклафлин седеше във Вашингтон и болезнено усещаше празнотата на мястото на неизречения отговор.

Когато остави слушалката, Джон Харис поседя замислен няколко секунди, преди да осъзнае колко напрегната и мълчалива е Шери в очакване да узнае какво са обсъждали.

— Да ти го кажа с две думи, Шери. Трябва незабавно да си наема адвокат. Още оттук, по телефона.

И той й предаде останалата част от разговора.

— Познавате ли човек, който да отговаря на тези изисквания, сър? Светило в международното право.

За нейна изненада Харис изсумтя и кимна.

— Познавах. Много, много отдавна в една далечна галактика. Най-блестящият ум в областта на международното право, когото съм срещал някога, но с прекалено голямо сърце.

— Моля, сър?

Той поклати глава и въздъхна.

— Извинявай. Стари спомени. Канех се да го включа в екипа си, но назначението му стана невъзможно. Заради една постъпка…

— Дали в момента е на разположение? — попита Шери.

Джон Харис се втренчи в нея.

— Точно това му беше проблемът. Че винаги гледаше да е на разположение.

— Но ще можете ли да го наемете сега?

— Само ако съм луд за връзване. Или поне така биха ми казали от Вашингтон, ако ги попитам.