Франческо Петрарка
Лавър (3) (Избрани стихотворения)

На различни теми

161. Сонет

Угодата, сънят и меките постели

убиха всеки свят духовен идеал

и — смъртно задушен в безнравственост и кал

духът се отклони от висшите си цели.

 

На днешното небе така са потъмнели

красивите звезди на творческия дял,

че всеки, който труд за песни би си дал,

той името „чудак“ веднага ще спечели.

 

И лаврови венци кой търси още днес?

„Не носиш нищо ти, поезийо нещастна!“ —

мълви тълпата — роб на своя интерес.

 

След мене може би малцина ще вървят,

но точно затова, о Добродетел ясна,

бъди ми ти докрай другарка в моя път!…

162. Сонет

Жени, и ти — Амур, ридайте горко — с глас!

Плачете всички, хранещи любов в сърцето!

Защото вече е, уви, в небитието

поетът, който цял живот е славил вас.

 

И ти, о скръб, не крий сълзите в тоя час!

Пусни ги да текат на воля по лицето!

Дано с въздишки и сълзи в сърцето клето

скръбта си безпощадна да удавя аз!

 

Плачете, рими, звучен стих и вещи речи,

защото нашият радетел Чино^[55] вече

лежи, завинаги укрит от нас, в земята!

 

Пистойци зли, ридайте всички — до един,

че Бог ви взе великия и сладък син,

да му се радват ангелите в небесата!

163. Сонет

Да бъдеш поразен от гръм, о град злосторен^[56]

Живял по-рано с желъдчета и вода,

ти алчно днес ограбваш другите, за да

блестиш със слава и разкош придворен.

 

Предателско гнездо, вертеп и ад позорен!

Прокълнат извор на човешката беда!

Поклонник заслепен на златните блюда,

на похотта и на вината роб покорен!

 

В дворците си, сред блясък и разкош,

събираш ти моми и старци побелели

и с Велзевул^[57] начело блудстваш цяла нощ…

 

А някога бе чужд на меките постели

и в студове и дъжд ти беше босоног!

Но идва ден и всичко ще узнае Бог!

164. Сонет

Отвърна ти и Бога, Вавилон^[58] жесток,

с користолюбие и зли порочни нрави,

защото Зевс (а и Палада) изостави,

а Бакхус ти направи свой почитан бог!

 

Уви! Възмездие те чака в кратък срок!

И даже виждам вече в моите представи

лицето на султана^[59], който ще направи

в старинния Багдад^[60] единствен свой чертог!

 

А идолите ти ще гният разрушени;

и гордите ти крепости ще изгорят,

а с тях — и техните защитници презрени.

 

И други хора на света ще зацарят —

от по-свещени добродетели огрени, —

и пак ще бъде както някога светът!

165. Сонет

Огнище^[61] на скръбта, на злобата заслон;

училище и храм на ерес и съблазън!

Рим някога, а днес и Вавилон омразен,

причина за сълзи и безутешен стон!

 

Ковалня на лъжи, където див нагон

на низости и смрад царува без боязън!

Човешки ад — до днес по чудо ненаказан,

но сам Христос ще свърши с теб, Вавилон!

 

Създадена^[62] в беди и нищета по-рано,

днес вдигаш меч против светите си бащи!

Безпътица, в кого подкрепа виждаш ти?

 

В царете си или в богатството презряно?…

Но щом той — Константин^[63] — напусна тоя свят,

помии какво дължиш на зиналия ад!

166. Канцона^[64]

Италийо моя, за толкова рани

но твоята хубава плът —

знам — моите вопли не ще са балсам,

но искам те с Тибър и По да ечат

край всеки твой бряг изтерзан и

навред да разказват как радост не знам!

Спасителю^[65], моля те с плам,

ти, който си извор на мир и ограда,

спри поглед на твоята мила страна^[66]

и виж в каква страшна война

за дребни, нищожни раздори тя страда!

Сърцата — закрил за пощада

и братство свирепият Марс^[67] —

открий пак, та твоята истина свята

да влезе и в тях с моя глас,

дори ако той недостоен се смята!

 

О вие, в чиито ръце е съдбата

на този мил, прелестен кът,

към който, изглежда, не храните жал,

защо тук наемните саби^[68] звънтят?

Защо тук навред по земята

кръвта си див варварин щедро е лял?

Грешите, че с ваш идеал!

 

Слепци сте, а мислите, че сте призвани!

В наемници търсите родния брат!

Но който на тях е богат,

по-много врази покрай себе си храни!…

О бедствени зли урагани,

събрани по чужди земи,

потоп да излеят над родните ниви!

Но щом си ги водим сами,

защо да са другите с нас милостиви?!

 

Природата умно изправя гърдите

на Алпите — щит между теб

и немската ярост и варварски гняв.

Но корист и низки стремления с креп

ти вързаха подло очите

и с болест превиха гръбнака ти здрав.

Днес стадо овчици с благ нрав

и глутница вълци в общ двор преживяват

и клетите агънца в пъкъл са там.

За жалост и ужас, и срам

сме жертва на племе, било без държава

(тъй казват), което тогава

с войската си Марий^[69] тъй бил

и толкова кръв се проляла,

че морният воин не пил

вода на реката, от кръв потъмняла!

 

А Цезар не багри ли щедро тревата

с кръв, лята от варварска плът,

навсякъде, дето наш меч е звънтял?

Но днес и звездите, изглежда, зоват

да бъдат с нас зли небесата!

 

Виновни сте вие за този ни дял!

Раздорът, сред вас закипял,

съсипва най-дивния кът на земята!

За грях, за вина ли, по бащин завет

ли мразите своя съсед

и слагате алчно ръка на благата;

и търсите вън от страната

наемника, който без свяст

кръвта и честта си за злато продава?

Говоря ви правдата аз

и не от омраза и корист го правя!

 

Спомнете си толкова случаи вече

на подлост с баварския жест,

показвайки пръст, да стоят пред смъртта!^[70]

Нима сте останали вече без чест?

А ваша кръв малко ли тече?

Но вас ви подтикват гневът и честта!

Мислете с ум трезв сутринта

и ясно ще схванете вие самите

как тези баварци кръвта ви ценят!

Латинска възвишена плът,

снеми този тежък товар от плещите!

Открий си широко очите

и идол от прах не прави!

А щом изостанали хора ни мамят,

вината е наша, уви,

а не че природно сме низши по памет!

 

Не съм ли тук първом докоснал земята?

Не е ли тук земният рай,

където засуках от майчина гръд?

Не е ли тук родният, милият край

пръстта драгоценна и свята,

в която предните ми славни лежат?

О, нека да вникне духът

ви в моите думи и с милост да спрете

сълзите на клетия страдащ народ,

очакващ от този хомот

натрапен спасение да му дадете,

и щом за борба позовете,

да литне на бой с яростта;^[71]

и боят е тираните кратко ще трае,

защото и днес доблестта

все още в сърцето романско сияе!

 

И вижте как хвърка крилатото време!

Животът лети и зад вас,

зъл хищник — коварно се влачи смъртта!

Мислете за тоя съдбовен висш час,

когато, без земното бреме,

душата ще спре пред светата врата.

А за да премине там тя,

дължи да остави следа на земята!

Не алчност, омраза и стиснатост зла,

а чисти, похвални дела —

зрял плод на духа вдъхновен и ръката;

или за родината свята

кръвта си без жал да пролее!

Така би могла тя и тук на земята

с достойнство и чест да живее

и да си отвори в небето вратата!

 

Канцона, съветвам те, мила,

да бъдеш сдържана и много учтива,

защото отиваш сред хора надменни,

чиито души са студени,

че древна привичка духа им опива

и те са с природа лъжлива!

При малкото люде, за правда призвани,

ти радостно спри най-подир

и питай: „Кажете ми кой ще ме брани,

защото аз викам безспир: мир, мир, мир!“