Франческо Петрарка
Лавър (2) (Избрани стихотворения)

За смъртта на мадона Лаура

120. Сонет

Синьоре, всяка мисъл ме зове и тегли

към вас и пред очите ми сте всеки час.

Но моя дял (уви, с такъв съм само аз!)

е винаги нащрек в друг път да ме зажегли.

 

А и Амур ме мами там — към гибел негли, —

разпалил в мен неудържима сладка страст…

И докато в мечти към двата фара аз

летя безспир — тук стена сред надежди бегли.

 

Привързаност към вас и любовта към дона

са двете ми окови, клетката света,

в която доброволно песните си пея.

 

Един прекрасен Лавър^[43] и една Колона^[44]:

с едното вече от петнадесет лета,

а с другото от осемнадесет живея!

121. Сонет

Къде са онзи дивен лик и взор прекрасен?

Къде са гордият, изящен, гъвкав стан

и сладък глас, които хвърлят в смут и свян

дори и най-коравия злодей опасен?

 

Къде е онзи смях — пленителен и ясен, —

от който смъртната стрела е дар мечтан?

Къде си, светъл дух, за царствен трон призван,

да бе дошел по-рано в този свят ужасен?

 

С вас ще гори и диша винаги сърцето,

защото аз бях ваш, и бъда ли лишен

от вас, ще стена с вечни сълзи на лицето.

 

С надежди и със сладки думи окрилен,

излязох радостен от моя рай блажен,

но де са? Вихър бесен ги развя в полето…

122. Канцона

Амур, какво да правя? Дай съвет! Идея!

За смърт би час, но тоя час

отсрочвам повече, отколкото бих щял.

Тя отлетя и моето сърце е с нея!

И искам ли да го последвам аз,

ще трябва да прекъсна земния си дял;

че тука бих ли я видял?

А да живея е и гнет, и скръб ужасна;

защото всяка радост ясна

внезапната й смърт превърна в плач и вопли

и нивга вече слънце няма да ме стопли!

 

Амур, ти слушаш как несдържано вопие

сърцето ми сред зла печал

и зная, че и ти ридаеш горко с мен;

защото на една скала подводна ние

разбихме клетия си дървен сал

и Слънцето се скри за нас в един сив ден.

А кой е вещ и надарен,

за да изкаже как бях аз от гръм ударен?

О, свят проклет, неблагодарен,

лей сълзи с мен! Ти имаш затова причина,

защото прелестта ти с нея си замина!

 

Тя беше твоя слава! Ти и не усети,

когато тук сред теб бе тя,

ни как неземният й дивен лик сияй,

ни допира дори на стъпките й свети!

Защото тая чиста красота

е трябвало да украси не теб, а рай!

А аз намразил най-накрай

и тягостния свят, и даже мен самия,

зовейки я безспир, вопия:

това от толкова надежди ми остана

и то ме свързва с тая твърд презряна!

 

Прах е ликът, чиято сладостна омая

крепеше вярата у нас

за щастие на този и на онзи свят.

Безплътният му образ свети вече в рая,

захвърлил с радост в тоя час

воалът, който беше на земята цвят,

за да приеме — чист и свят —

вида си, с който ще е винаги, тогава,

когато всичко засиява,

с такава прелест и омайност осветено,

с каквато вечното блести пред всичко бренно.

 

С неземна красота, с каквато, знам, сияе

в заслужения райски кът,

тя пред очите ми стои и нощ, и ден!

В живота зъл единственият ми стълб това е,

а другият мил стълб ми е звънът

на името й, който сладко звънка в мен.

Но щом помисля ужасен,

че мъртва е, уви, надеждата в душата

да я съзра пак на земята,

Амур е виждал мъката ми по лицето!

И тя (надявам се) я вижда от небето!

 

Жени, изпитвали възторг от прелестта й

и ангелския нрав смирен,

и благите обноски в грубия ни свят,

за мене трябва мъка зла да ви терзае,

а не за нея — вече в кът блажен,

оставила ме клет сред този грозен ад.

И бих я стигнал в миг — крилат,

да бе отворило за мен врати небето

и да не бе Амур, чието

неспирно слово ме възпира на земята,

внушавайки ми тихо ден и нощ в душата:

 

„Не слушай мъката, която те опива!

Че от усърдие духът

загубва рая свят, към който се стреми

и дето — за света умряла — тя е жива;

усмихва се в неземната си плът

и само, мислейки за тебе, се томи.

А нейната — дори в земи

далечни, с твоя стих добита вече слава,

го моли миг да не престава!

Дори ако му е била света и мила,

той името й да изрича с двойна сила!“

 

Презирай дребните наслади

и песните, и гръмкия безгрижен смях,

о, песен моя! Стой далеч от тях!

Вдовице безутешна, срамно би било

да си на весел пир в жалейно облекло!

123. Сонет

Уви, Колоната и Лавърът зелен,

в чиято сянка мислех весел и спокоен,

ги няма днес: ни в пясъка на Юга зноен,

ни в снежния простор на Севера студен.

 

За миг Смъртта взе две съкровища от мен:

е едното бях блажен, а с другото — достоен;

и няма да ми възкресят живеца двоен

ни трон, ни слава с власт, ни диамант безценен.

 

Но щом това е волята на Ориста,

какво бих сторил аз — безсилният — тогава?

Да стена ден и нощ, отдаден на скръбта!

 

О, нашият живот е с мнима красота!

За миг с нехайна лекота унищожава

това, което за години се създава!

124. Сонет

Изгарящият възел, в който час след час

бях вплитан двайсет и една години цели,

Смъртта разби; ни вярвам други да са врели

в подобен ад, ни че се мре от скръб и страст!

 

Амур, за да ме задържи под своя власт,

скри друга примка сред тревите избуели

и с толкова примамки, сладко заблестели,

че с труд избягнах хитрата уловка аз.

 

Ако не беше опитът многострадален,

аз щях да бъда с тая лекота запален,

с която пламват сух клонак и шума гнила.

 

Но и сега Смъртта на помощ се явява:

навреме скъса тя и тая мрежа здрава,

срещу която не помагат ум и сила!

125. Сонет

Лети животът и за миг дори не спира;

смъртта и тя върви след него ден след ден…

От миналото и настояще угнетен —

и в бъдещето аз, уви, не виждам мира.

 

Душата ми утеха в нищо не намира:

ни в спомена, ни в своя блян за рай блажен,

и жал ако не хранех към самия мен,

спасение в смъртта отдавна щях да диря.

 

Защото всичко моето сърце гнети;

назад — печали и нерадост, а напред —

извива вече буря страшна над морето.

 

До пристана стоя, но морен е почти

кормчията — без мачти и платна е — клет,

а ясните звезди ги няма на небето!

126. Сонет

Какво си мислиш? И защо назад глава

извръщаш често ти към времето богато,

душа злочеста? И защо в жарта, в която

изгаряш, слагаш още масло и дърва?

 

Божественият взор, лик дивен и слова,

и всичко, в звучни стихове до днес възпято,

е вече в място по-възвишено и свято

и всуе търсиш тука (знаеш го това!).

 

Не викай мъката, която ни убива!

Не следвай мисъл и неясна, и лъжлива,

а мисъл с ясна цел, света и величава!

 

Ще търсим мир в небето светло, щом такава

омайна красота е трябвало и жива,

и мъртва дните ни безспир да помрачава!

127. Сонет

Покой ми дайте, мисли мои страховити!

Отвън Амур, Фортуна и Смъртта рушат

без жал степите! Трябва ли да ме гнетят

и вътре в крепостта ми врагове прикрити?

 

И ти, сърце, си същото от младините!

Нечестно само с мен: подкупи те врагът

и — негов съучастник — ти отвори път

на воините вражи — ловки и сърдити.

 

Че в теб Амур придумници коварни крие

и в теб Фортуна своите прищевки сее,

а в паметта ти злата Смърт държи стрелите,

 

с които всичко светло в мен ще доубие;

че в теб, уви, измамна, грешна мисъл зрее

и ти едничко носиш злото и сълзите!

128. Сонет

Ако Амур не подаде ръка грижлива,

ще променя насила земния си път;

защото скръб и страх в душата ми сушат

надеждите за мир, а жаждата е жива!

 

Животът ми, сломен, и ден и нощ изстива

в сълзи и горък плач — разбит и жалък съд,

вълни стихийни с бесни бури го влекат

без рул и без кормчия вещ над бездна дива.

 

Водач въображаем члуна направлява;

в пръстта е истинският, не — сред рая свет,

отдето по-добре духа ми осветява.

 

Но с чер воал скръбта забулва взора клет;

жадуваният ясен лъч му е отнет

и моята коса сред скърби побелява!

129. Сонет

В годините, в които младостта цъфти

и само Любовта в душите е всевластна,

оставяйки тук земната си плът прекрасна,

тя — дивна и безсмъртна — с мене се прости

 

и отлетя в светите райски висоти;

но и оттам ми вдъхва мощ и вяра ясна…

Уви! Защо и аз веднага не угасна

и моят дух към нея в миг да полети?

 

И когато мислите ми я догонват там,

така и той — безплътен, лекокрил и весел —

да я догони, та и аз покой да знам!

 

Че след смъртта й стена тъжен и злочест

и всеки следващ ден пак скръб ми би донесъл…

Тъй — ден след ден — ще станат три години днес!

130. Сонет

Където чуя глас на птичка разридана

и шепот на ветрец в разлистен летен злак;

където зазвъни поточе, в своя бяг

окъпало брега си с млечна хладна пяна;

 

където — углъбен с перото си — застана,

там виждам — оживял пред мен — лика й драг

и слушам като безспир, далеч от Онзи бряг,

отправя той и ден и нощ утеха непрестанна:

 

„Защо си тъй жесток със себе си и с дните?

Защо — съчувствено оттам повтаря тя —

в поток от сълзи си погубваш младините?

 

За мене не плачи! Защото със смъртта

безсмъртна станах аз и — скланяйки очите

за смъртните, открих ги тук за Вечността!“

131. Сонет

Щастлив, мил дух, ти, който с грижи ежечасни

изтриваш сълзите ми, рукнали в нощта,

с очите си, които не срази смъртта,

а ги направи свръхестествено прекрасни,

 

признателен съм ти, че дните ми ужасни

ти разведряваш с дивната си красота;

че пак по твоите обичани места

като преди показваш взорите си ясни!

 

Там, дето пях за теб неизброими дни,

а днес ридая в скръб горчива всеки час,

но не над тебе, а над моите злини.

 

Една утеха само имам в този миг:

че в теб — неземен дух — с възторг познавам

гласа и дрехите, и милия й лик!

132. Сонет

Не е и нежна майка рожбата си мила,

ни любеща жена обичан годеник

с такава преданост и грижа в тежък миг

крепила със съвет, увереност и сила,

 

тъй както тая, погледа си устремила

към мене — земния изгнаник-мъченик,

навежда често от небето светъл лик,

за да ме подкрепи със своята закрила.

 

С безкрайната любов на майка и любима

трепери и гори, вълнува се и страда,

и вникнала в света и неговите тайни, тя

 

ми сочи клопките, които в него има,

и моли да побързам аз за вечността…

А думите й вдъхват вяра и отрада!

133. Сонет

Макар че ме остави с мрачна скръб в душата

и сам, Сенучо^[45], радвам се на мисълта,

че от плътта, в която бе, ти отлетя

със слава и с крила могъщи в небесата.

 

Сега ти виждаш двата края на земята,

планетите и пътя им във Вечността,

и нашата безкрайна земна слепота;

и радостта ти там смекчава в мен тъгата.

 

Но моля те, щом в трета сфера^[46] се явиш,

да поздравиш и Данте там, и Чино,

и всичките от свитата на Франческино^[47].

 

И на мадона искрено да довериш

как плача и като самотен звяр аз крея

в стремежа си да помня и възпявам нея!

134. Сонет

Свят! Странен свят! Сега ценя това, което

с погнуса плюех нявга; и виждам най-назад,

че трябва аз да страдам кратко в този ад,

за да спечеля вечен мир в небитието!

 

О, глупави надежди и мечти в сърцето —

измамни призраци за всеки влюбен млад!

От колко зло ме е спасила в този свят

жената — мъртва тук, но жива на небето!

 

Но слепият Амур и Разум оглушен

ме влачеха към гибелта така всевластни,

че с жива сила бях за рая свят спасен!

 

Благословена да е тя — към верен бряг

отбила ме и низките ми чувства страстни

убила, за да не потъна в пъклен мрак!

135. Сонет

Със стонове огласям тоя връх скалист,

погледна ли от него сладките полета,

родили прелестта, за рая свят въззета,

със моето сърце в разцвета му лъчист.

 

Тя отлетя за миг в блаженстващата вис,

оставяйки ме тука, на земята клета,

да търся всуе морен сянката й света

и да обливам в сълзи всеки ствол и лист.

 

И няма трън, ни камък тук на тоя връх,

ни ствол, ни клонка злачна, ни крайбрежен мъх,

ни нежно цвете, ни тревица миризлива,

 

ни ручей чист, между скалите заблестял,

ни звяр свиреп в гората девствена и дива,

които не познават моя тъжен дял!

136. Сонет

Щом видя, че Аврора^[48] в свода син над нас

с коси от жар и с бузи-рози засиява,

в любов и скръб ликът ми мигом пребледнява

и: „Там е Лаура!“ — шептя с отпаднал глас.

 

Щастлив си ти, Титон^[49], че знаеш точен час,

когато твоята любима се вестява…

А с моя сладък лавър аз какво да правя?

За да го видя, трябва да умра и аз!

 

Не те измъчват теб разделите с Аврора,

че през нощта тя слиза тихо от простора

и гали белите ти къдри с топлота…

 

А колко тежки нощите ми прави тая,

която с мислите ми отлетя за рая

и само името си в мен остави тя!

137. Сонет

Блестящите очи, лицето, рамената;

изящните ръце, които аз възпях

и за които тук и себе си презрях

и станах отчужден и странен за тълпата;

 

златистите коси, походката позната

и веселият звън на ангелския смях

изчезнаха, уви, и стана шепа прах

това, което в рай превръщаше земята.

 

А аз останах жив! Скърбя и стена гласно —

безплътен платноход сред бурята, — лишен

от ясната звезда, която любя страстно.

 

Това е може би последната ми песен!

Предишният поток заглъхва пресушен

и песента ми днес е само стон несвесен…

138. Сонет

Когато впия взор във времето назад,

което, бягайки, разсея мисълта,

доразтопи леда, на който тя пламтя,

и в миг отне покоя ми, превърнат в ад;

 

и видя мъртва вярата си в тоя свят;

и нейните две скъпи части: под пръстта,

уви — едната, другата — във вечността;

и пресушен съдът, от който пиех яд;

 

аз тръпна цял, от тези трепети лишен;

и всеки клетник ми се вижда по-блажен;

и скръб и страх ми късат с вой злорад гърдите!

 

О моя Орис, о Звезда, о злобна Смърт,

о ден, към мене винаги и благ, и твърд,

в каква бездънна тъмна бездна ме държите!

139. Сонет

Завиждам ти, скъпернице земя, че ти

я грабна изведнъж в прегръдката си властна

и скривайки от мен усмивката й ясна,

покоя ми, уви, навеки похити!

 

Завиждам и на вас, о райски висоти,

че приютихте горе с алчност безучастна

духа й свят, оставил тук плътта прекрасна,

а рядко другиму отваряте врати!

 

Завиждам и на теб, блаженствуваща свита,

че й се радваш в небесата до насита,

което съм жадувал с плам неутолен.

 

Завиждам и на теб сега, о Смърт ужасна,

че в нея, щом животът ми недраг угасна,

в очите й дариш, а не повикваш мен!

140. Сонет

Зефир^[50] се връща пак и хубавите дни,

и ластовички той, и славеи довежда;

разцъфнаха цветя и злакът премени

полята с пъстрата си пролетна одежда.

 

Сияят равнини и ведри висини;

сияе Зевс и пак Венера с плам поглежда…

И поля, гори, реки — навсякъде звъни

зовът на любовта и светлата надежда!

 

Но в моето сърце е легнала скръбта!

Оплаква го, уви, нещастната, която

в небето с ключа му навеки отлетя.

 

Реки, поля, гори, накитени богато,

изглеждат днес за мен пустинни равнини

и диви зверове — красивите жени!

141. Сонет

Гласът на славея, неспирно заридал

за дружка може би или за рожба свята,

изпълва с нежността на своята печал

смълчаните гори, простора и полята.

 

Напомня той с плача си тъжния ми дял

и денонощно с мен споделя самотата…

Уви, ридая аз — едва сега разбрал,

че няма божества безсмъртни на земята!

 

Как лесно лековерният се заблуждава!

И кой е вярвал, че смъртта ще порази

най-светлите звезди, познати дотогава?

 

Жестоката съдба — сега съзнавам ясно —

желай да разбера, проливайки сълзи,

че малко трай това, което е прекрасно!

142. Сонет

Ни прелестни звезди в небесни висини,

ни бързи кораби в моря и океани,

ни сбруи бляскави на рицари отбрани,

ни пъргави стада елени и сърни,

 

ни жадно чакани любовни новини,

ни нежни мадригали, мило прошептяни,

ни в дъхави лъки сред бликащи фонтани

омайни гласове на пеещи жени,

 

ни нещо друго би могло да заплени

сърцето ми, уви, погребано с жената,

била жив образец за прелест на земята!

 

Жестоки са за мен безкрайните ми дни

и аз зова смъртта си, за да видя тая,

която по-добре бе жива да не зная!

143. Сонет

Във възрастта на зрялата ни добродетел,

в която се разсейват низките мечти,

Амур, след дълга бясна буря, приюти

нездравия ми кораб в пристан тих и светъл.

 

В сърцето си отдавна вече бях усетил

по-благосклонно погледът й да блести,

но, безпощадна Смърт, как в миг пожънваш ти

това, което с дни създава друг радетел!

 

Да бе живяла още, може би аз щях

да й разкрия нявга с трепет чист и плах

любовните си мъки и надежди смели;

 

и може би със свети думи на уста

и с тихи вопли би ми прошептяла тя:

„Уви! Косите ни са вече побелели!“

144. Сонет

В това гнездо ли моят феникс баснословен

със златопурпурни пера се е покрил

и моето сърце в крилата си пленил,

изтръгва още в него стих след стих тъжовен?

 

О, извор свят на моя първи яд отровен,

къде е онзи образ, чийто блясък мил

и жив, и радостен до днес ме е крепил?

Един бе тук — блажен си там и по-чаровен!

 

А мен остави клет да бродя в самота

по друмите, от погледа ти осветени,

и в твоя чест да лея песни вдъхновени;

 

и вече виждам: в мрак са светите места,

които с теб преди блестяха както в пролет

и откъдето почна сетният ти полет!

145. Балада

Амур, когато в мен цъфтя

надеждата за плод на верността ми.

Съдбата най-жестоко ме измами.

Ах, злобна смърт и зъл живот нерад

Смъртта ме потопи в печал,

отнела мигом моята мечта —

животът тука силом ме е спрял!

Тя отлетя на онзи свят,

а не желае мен във Вечността.

Но ежечасно жива тя —

мадоната — ми е в сърцето клето

и вижда сълзите ми по лицето!

146. Сонет

Последният, уви, от дните ми прекрасни,

каквито малко знам в живота досега,

дойде, изпълняйки сърцето ми с тъга —

предвестник зъл за дни печални и нещастни

 

И както здрав, когото треската ще тласне

в легло, усеща слаба своята снага,

така се чувствувах, не знаейки кога

и тоя светъл ден напълно ще угасне.

 

Прекрасните очи, блажени в тоя час

от светлината, вдъхваща живот и сили,

разделяйки се с моите очи унили,

 

им прошептяха тихо с нежния си глас:

„Живейте в мир, приятели добри и мили!

Тук — не, но другаде ще се намерим с вас!“

147. Сонет

О ден, о час, о сетен миг, о злобен дял

непроменим, неумолим и злонамерен!

Какво си искал да ми довериш, взор верен,

изпращайки ме в ад на сълзи и печал?!

 

Едва сега разбрах какво си ми шептял!

А аз си мислех (сън наивен и химерен!),

че малко само ще те скрива облак черен!

Какви надежди вихърът е разпилял!

 

Защото друго Вечността бе отредила:

да угаси лъча на живата ми сила;

това е изразявал скръбният мил лик!

 

Но мрак ми беше вече заслепил очите,

за да не схвана ясно мислите ти скрити

и да ме връхлети скръбта в нечакан миг!

148. Секстина

Съдбата благосклонна и животът весел,

безоблачните дни и прелестните нощи,

любовните въздишки в пъстър сладък стил,

звучал в прекрасен стих и мелодични песни,

превърнати за миг в печал и жални вопли,

ме карат да жадувам близката си смърт.

 

Горчива, зла, неумолима, хладна Смърт,

защо не трябва да съм радостен и весел,

а да прекарвам в безутешни скръбни вопли

и сивите си дни, и дългите си нощи?

Въздишките ми не звучат в блестящи песни

и мъката обезцветява моя стил!

 

И докъде е стигнал сладкият ми стил?

До гневни, необмислени слова за смърт!

Къде са стройният ми стих и звучни песни,

изпълвали сърцето чисто с трепет весел?

Къде са пълните с любовен шепот нощи?

Днес стиховете ми са само горки вопли!

 

Звучаха някой път такива сладки вопли,

че омекчаваха горчивия ми стил,

и в бдение — без сън — прекарвах цели нощи.

Сега плачът ме мъчи повече от смърт

без взора мил, крепил преди духа ми весел,

а днес предмет на бледи и беззвучни песни.

 

Амур таеше извора на дивни песни

в очите й, а днес — в горчивите ми вопли,

покрили в паметта ми всеки спомен весел,

и мисълта, и облика на моя стил…

И аз те умолявам, бледна, хладна Смърт,

да ме спасиш от черните кошмарни нощи!

 

Изгнан е моят сън от злите черни нощи

и приглушен, гласът на всички мои песни

повтаря само смръзващата дума смърт:

така смехът ми се изпълни само с вопли.

Не съществува по-разнообразен стил —

пропит от горест днес, а нявга — жив и весел!

 

Не е живял от мене никой друг по-весел,

ни знае друг сега по-тъжни дни и нощи:

скръбта е двойна, двоен е и моят стил,

изтръгващ в мен такива просълзени песни!

Живях с надежди — днес живея само с вопли

и призовавам Смърт на помощ срещу Смърт!

 

Смъртта ми е от Смърт и може само Смърт

да ме изправи пак пред този образ весел,

пред който се превръщаха в блаженство вопли,

въздишки и сълзи в безсънните ми нощи,

когато вплитах скъпите си мисли в песни,

а мощ Амур струеше в слабия ми стил.

 

Сега да съм с Орфеевия дивен стил

и с него да изтръгна^[51] Лаура от смърт,

тъй както Евридика той — с вълшебни песни,

от всеки друг път ще съм по-щастлив и весел

Ако ли не — тогава нека в тия нощи

изсъхнат изворите на сълзи и вопли!

 

Амур, отдавна аз оплаквам с тъжни вопли

злочестия си дял в затрогващ нежен стил

и не очаквам тихи и спокойни нощи…

И затова се моля на самата Смърт,

за да ме прибере и ме направи весел

при тая, за която с плач нареждам песни.

 

Ако до нея стигнат морните ми песни,

да й внушат, че е далеч от гняв и вопли

и с прелестта си прави рая жив и весел.

Ще забележи променения ми стил,

харесвал й, преди безмилостната Смърт

да доведе за нея ден, за мен — зли нощи!

 

О вие, за които има светли нощи —

създаващи и слушащи любовни песни,

молете да ме чуе тази глуха Смърт —

убежище и край на сълзи и на вопли;

да върне стария си обичаен стил

и вземайки ме, в миг да ме направи весел!

 

Да ме направи весел в малко дни и нощи:

от вялия ми стил, от тъжните ми песни,

от горките ми вопли да ме раздели със смърт!

149. Сонет

Литни, мой тъжен стих, и спри се при гранита,

скрил моето съкровище в пръстта, и там,

което е в небето, призовавай с плам,

защото смъртната му част е тук зарита.

 

И разкажи как изтерзан — с душа убита —

се боря с бесните вълни, как мир не знам

и посвещавайки й стих след стих, аз сам

вървя безспир след нея с крачка упорита!

 

И как я славех жива — днес и мъртва вече!

Не, само жива, че обезсмъртих я с плам

на тоя свят обичана да я предам!

 

И да следи часа (а той не е далече),

когато долетя в светите висини,

край себе си по-близо да ме прислони!

150. Сонет

Явява се, о не, тя вечно е в душата

и няма да я скрият Лета^[52] и смъртта,

все тъй цветуща, както беше в младостта,

от блясъка на своята звезда огрята.

 

Когато пръв път в паметта се върна — свята,

добра и дивна в тъжната си самота, —

аз креснах смаян: „Жива е! Това е тя!“

И молех да ми проговори тя самата.

 

А тя мълчи или проронва някой звук!

И аз като човек, в сън сладък омагьосан,

си казвам: „Опомни се! Няма никой тук!

 

В хиляда триста четиридесет и осма,

ти знаеш, през април, на шести сутринта

душата й блажена се прости с плътта!“

151. Сонет

Под сянката на моя Лавър, помрачил

по пищност Изтока, прочут с гори, полета,

листа, цветя и клони; и с лика си светъл

и Запада по слава с него изравнил;

 

и в дивните си клони мило приютил

и прелестта, и пламенната добродетел,

седяха дружелюбно моят строг владетел^[53]

и моята богиня с образ свят и мил.

 

Гнездо и аз за мислите си възвишени

бях свил на този храст сред клоните зелени

и тръпнех, и горях честит сред мраз и зной.

 

Бе стигнал той върха на хубостта си ясна,

когато Бог го взе с ръката си всевластна

в небето, за да го обкичи с него той!

152. Сонет

Била е (и било е то отдавна, знам)

чаровно нещо любовта, а днес — ужасно

Изпитал го е който е обичал страстно

и както мен е пил горчивини и срам!

 

А радостта на тоя век със своя плам

в небето пръска днес сияние прекрасно…

И докато бе тук, аз рядко виждах ясно

небе, но днес, уви, и лъч не светва там!

 

Така Смъртта от всяка радост ме лиши

и няма вече тука да ме утеши

дори и нейното блаженство на небето!

 

Ридах и пях; за друго нямам вече мощ

и затова скръбта, таена ден и нощ,

изливам с тъжен глас и сълзи на лицето!

153. Сонет

Блажените души и ангелският хор —

поселници на райската обител тиха,

щом тя прекрачи прага, в миг я обкръжиха

и я загледаха с почуда и възторг.

 

„Невиждана звезда в небесния простор! —

безкрайно с възхищение мълвиха. —

От царството на грешност и порочност лиха

пристигал ли е дух с такъв чаровен взор?“

 

А тя, доволна в новия си светъл дом,

навлезе гордо в ангелския кротък сонм

и към земята поглед мил отправи тъжно,

 

да види следвам ли я, сякаш чака с плам.

И аз с крилати мисли полетях несдържно

към нея, чул, че моли да отида там!

154. Сонет

От най-прекрасните очи и светъл лик,

и златни къдри, грели в тоя свят безкраен,

по-светли и от слънчевия диск сияен;

от най-божествения смях и мил език;

 

от най-изящните ръце, способни в миг

с вида си да пленят и женомразец таен;

от най-чаровния и гъвкав стан, изваян

сред рая под длетото на творец велик,

 

аз черпех сили: днес в небесния простор

на тях се радват Бог и ангелският хор,

а гука аз — от тях откъснат — сляп живея.

 

Една утеха имам само в тая скръб:

че тя — разбрала моя блян и свят, и скъп

ще се смили и ще ме приюти при нея!

155. Канцона

Когато преданата ми утеха свята,

за да посгрее моя дух, от скръб сломен,

приседне тихо на възглавето до мен

и плаха сладка реч подхване тя самата,

аз питам развълнуван и със страх в душата:

„Отде, о дух блажен, долиташ тук в тъмите?“

А тя, опряла на гърдите

две вейки — лавър свеж и палма, — ми говори

„От необятните простори!

От светия честит предел на Вечността

долитам само за да те теша в нощта!“

 

Благодарил с движение и думи топли,

попитвам после: „Моите злочестини

отде узнаваш ти?“ — „С ефирните вълни

затрогващият глас на вечните ти вопли

долита в рая и така кълве и чопли

сърцето ми, че мир и радост ми не дава…

Наистина ли те сломява

това, че от страданията на земята

намерих мир сред небесата?

Ако ме любиш, както сам това твърдиш,

защо от щастието ми ще се гневиш?“

 

Отвръщам й: „За мен самия с глас ридая,

защото тук останах в ад от мрак и жал

и знам като човек, с очите си видял,

че ти блаженствуваш сега спокойно в рая;

защото Бог е сътворил и дал накрая

на младия ти дух такова съвършенство,

че в рая вечното блаженство

не би могло за друг да бъде отредено.

О райско същество блажено,

показало така за кратко своя лик

и отлетяло на небето пак за миг!

 

И как да не ридая с горест ежечасна?

И клет, и сам — без теб — съм нищо в тоя час

Да бях умрял кърмаче в люлката си аз,

за да не знам любов и в мъки да не гасна!“

А тя: „Напразно те измъчва жал ужасна!

По-хубаво е да си извисиш душата

над земното и суетата

и празния брътвеж на любовта си жарка

да прецениш и с ум, и с мярка!

И любиш ли ме жарко, както мен стори:

една от двете злачни вейки избери!“

 

Озадачен, тогава питам без забава:

„Що значат двете гранки, бих желал да знам!“

А тя отвръща ясно: „Отгадай го сам

ти, който на едната днес създаваш слава!

Победа палмова клонка означава;

и в младини надвих света и мен самата;

а слава — лавърът, каквато

с подкрепа Божия заслужих честно на земята!

И ти, ако си слаб в борбата

с греха и със страстта, към Бога взор вдигни,

за да сме с него след последните ти дни!“

 

Пак питам: „Тез ли са русите къдрици,

които любех аз? И прелестният взор,

бил Слънце някога за мен?“ — „Не почвай спор,

присъщ на прости глупави бъбрици!

Чист дух съм, дух между небесните — стотици!

Това, което търсиш, гние под тревите!

Но за да ти спестя сълзите,

аз се явявам днес пред теб така лъчиста;

дори по-прелестна и чиста

ще бъда пред Съда^[54], но сдържана безкрай,

за да осигуря за нас светия рай!“

 

Заплаквам; нежно тя с ръце

сълзите ми изтрива и с въздишки жални

ми шепне думички прощални,

които могат и гранит да разтопят;

а после отлетя, а с нея — и сънят!

156. Сонет

И вярното ми огледало, и духът

недраг и морен, и плещите ми превити

ми казват често: „Стигнаха те старините!

Не се лъжи, за тебе е дотлял денят!

 

Най-чист в живота е естественият път

и в него те държат на времето юздите!“

Като с вода от леден дъжд облян, очите

отворих изведнъж! Бе отлетял сънят!

 

И виждам ясно как животът си лети!

Как втори път не идва, щом се прекрати,

и в мен една-едничка мисъл оживява —

 

за нея, хвърлила товара на плътта,

но гряла в тоя свят с такава чистота,

че никоя днес няма светлата й слава!

157. Сонет

Амур ме мъчи двайсет и едно лета,

по-бодър бях в скръбта с надежди на сърцето;

и десет още мир не знам, откакто тя

за миг отлитна с моето сърце в небето.

 

Но днес — сломен — проклинам с вопли любовта,

погребала в тъма съзнанието свето!

Всевишни Боже, и на тебе до смъртта

най-предано отдавам времето си клето!

 

Разкаян и скърбящ за дните отлетели,

напразно в този свят и в небесата — грели,

не сладък мир, а скръб за мен да донесат!

 

Ти, Господи, изгнал ме в тая черна бездна,

подай ръка от нея читав да излезна!

Признавам моя грях и чакам твоя съд!

158. Сонет

Оплаквам миналото и скърбя разкаян,

че съм обичал нещо смъртно — шепа прах,

и аз, макар с крила, на вис не полетях,

за да оставя пример може би по-траен!

 

Ти, Боже — вездесъщ, невидим и безкраен,

разбиращ недостойния ми земен грях,

огрей и моя дух безпътен, слаб и плах

и му предай от твоя блясък чист, сияен!

 

Така че след греховността в живота лих,

разкаян, да умра достойно в пристан тих

и грешен тука, чист пред тебе да застана!

 

И в кратките години, докато съм жив,

подай ръка и бди да склопя взор щастлив!

Ти знаеш, че надежда само в тебе храня!

159. Сонет

Честит мил дух, ти, който някога сред нас

отвори взор, по-светъл и от лъч небесен,

и оживи света с тих шепот, реч и песен,

които в паметта си още чувам аз;

 

и днес те виждам, пламнал от набожна страст,

сред дъхави треви и цвят над теб надвесен,

но не жена от плът, а ангел безтелесен,

по-жив от всякога, дори с по-сладък глас!

 

И с тая дивна плът, която под пръстта

остави ти, възземайки се в небесата,

отдето бе дошел по воля на съдбата!

 

А с тебе и Амур оттука отлетя;

и сива е над мен без Слънце синевата;

и сладка взе да ми се струва и Смъртта!

160. Сонет

Самотно птиче, пееш може би нехайно,

а може би пред зимата и пред нощта

ридаеш ти несдържано за пролетта

и за отлиталото време, тъй сияйно!

 

Ала узнаеш ли за мойто трайно

страдание и тежка скръбна самота,

ще кацнеш кротко в скутите ми и скръбта,

и сълзите ми ще споделяш там безкрайно.

 

Не зная аз чия съдба е по-горчива.

Ти плачеш може би за дружка още жива,

но моята отне безмилостно Смъртта!

 

Сега тъмата, зимните мъгли студени

и споменът за дните скръбни и блажени

ме карат да ридая с теб от жал в нощта!