Клайв Къслър
Средиземноморският храст (20)

Втори екземпляр

Небето, същински блестящ син таван, се простираше, докъдето поглед стигаше. Летният въздух беше горещ и пропит с невидима влага, подсилена от жарките вълни от яркото слънце. В ослепителното сияние високите бели здания се издигаха като малки издялани планини и отразяваха жегата в черната асфалтова настилка. Автомобилното движение беше натоварено, забързани чиновници в обедна почивка изпълваха тротоарите. Пит избута настрани широката стъклена врата и накуцвайки, влезе в прохладното от климатичната инсталация фоайе на Управлението за борба срещу наркотиците.

За ерген, помисли си той, едно от най-прекрасните неща във Вашингтон е изобилието от млади жени. Те са най-различни по ръст, възраст и нрав и се срещат като рояци бъбриви скакалци във всяко държавно учреждение в града, където карат жадните мъже да изпитват чувства, сходни с тези на дете, прехласващо се в магазин за захарни изделия. Пит подбра най-чаровната си и нехайна усмивка и я предложи на три кикотещи се секретарки, които излизаха от асансьора. Те отвърнаха на усмивката му, като я придружиха с онази смесица от любопитство и престорена скромност в погледа, която жените са склонни да си позволят за непознат мъж, и продължиха по пътя си, хвърляйки му крадешком погледи през рамо.

След малко, играейки до съвършенство ролята на ранен воин, Пит слезе от асансьора и подпирайки се на бастуна, закуцука по дебелия килим на осмия етаж. В средата на преддверието дванайсет момичета, показвайки цяла гора от крака в найлонови чорапи, седяха зад дванайсет бюра и бясно атакуваха пишещите машини, без нито веднъж да вдигнат поглед към него. Той бавно се приближи до една едрогърдеста блондинка, върху чието бюро беше поставена малка правоъгълна табела с надпис: „Информация“. След като изгледа с възхищение момичето, Пит рече:

— Извинете.

Тя не го чу сред грохота от тракащи машини.

— Извинете — повтори по-високо Пит.

Тогава тя се обърна и го видя.

— Какво обичате? — Гласът беше студен, големите бадемови очи гледаха недружелюбно.

Пит си каза в себе си, че трябва да приеме леденото й посрещане. Белият пуловер с висока обърната яка, зеленото спортно яке, носната кърпа, стърчаща небрежно от външния джоб, трудно можеха да го причислят към някой държавен служител или важна вашингтонска клечка.

— Искам да се срещна с директора на Управлението.

— Съжалявам — младата жена се обърна отново към пишещата машина, — директорът е много зает и не може да се среща с никого.

Гняв и презрение се надигнаха в Пит.

— Инспектор Закинтус е уговорил срещата ми с…

— Кабинетът на инспектор Закинтус е на четвъртия етаж — прекъсна го с монотонен глас жената.

Един изстрел не би привлякъл вниманието така, както отекналият трясък от бастуна, който Пит удари в плота на бюрото. Всички машинописки отвориха широко очи и застинаха с ръце над клавиатурите. В преддверието изведнъж настъпи мъртва тишина. Лицето на едрогърдестата блондинка пребледня, когато тя повдигна глава към Пит с нарастваща уплаха.

— Добре, душичке — изсъска заплашително през зъби Пит. — Надигни си заобленото задниче и върви да съобщиш на директора, че майор Дърк Пит чака да осъществи уговорената от инспектор Закинтус среща.

— Пит… майор Пит от НЮМА? — ахна блондинката. — О, извинете, сър. Но помислих…

— Да, знам — прекъсна я Пит. — Нали съм без униформа.

Момичето скочи от стола си и закачи чорапа си в бързината.

— Веднага, майоре. Те ви очакват.

Пит й хвърли усмивка, усмихна се и на другите момичета, които стояха като онемели на столовете си, и се почувства поласкан от възхищението в погледите на дванайсетте чифта очи — волски, благоговейни погледи, запазени за знаменитости и филмови звезди. И той вътрешно се възгордя.

— Продължете работата си, девойки — подхвърли той чистосърдечно. — Не бива да карате Управлението да чака всички тези писма и доклади.

Блондинката го поведе по дълъг коридор, като от време на време забавяше ход, за да му позволи да я настигне. Накрая се спря и почука на орехова зацапана врата.

— Майор Пит — съобщи тя и се отдръпна, за да го пропусне.

При влизането му трима от мъжете вътре се изправиха на крака. Четвъртият — Джордино — остана както се бе разположил удобно върху кожен диван.

— Мислех, че няма да доживея този ден — измърмори той. — Дърк Пит с бастун!

— Просто се упражнявам за старческите си години — отвърна Пит.

Нисък червенокос мъж с цигара във формата на цепелин, стисната между зъбите му, се приближи до него и му подаде ръка.

— Добре си се завърнал, Дърк. Поздравления за успешната работа, която си свършил в Егейско море.

Пит се вгледа в острите черти на лицето на адмирал Сандекър, сприхавия шеф на Националната агенция за морски и подводни изследвания.

— Благодаря ви, адмирале. Някаква вест от Тийзър?

— Знам само, че е жив и все още плува. Откакто Гън го пренесе със самолет миналата седмица в специален резервоар, не съм се доближил до проклетата твар — цяла орда от учени се тълпят около него и го гледат с влюбени погледи. Обещаха да ми донесат предварителен доклад до утре сутринта.

Закинтус пристъпи към Пит, за да го поздрави. Сега изглеждаше по-млад и по-спокоен от последния път, когато го бе видял Пит — преди три седмици.

— Радвам се, че кракът ти се е оправил — усмихна му се Закинтус. — Пак си станал зъл и опасен.

Той хвана Пит подръка и го поведе към висок мъж, който стоеше до прозореца, за да му го представи. Пит огледа директора на Управлението и на свой ред бе огледан проницателно от сиви очи с твърд поглед; мъжът имаше сипаничаво лице с високи скули и приличаше повече на контрабандист, отколкото на главен ръководител на хиляди федерални следователи. Той заговори пръв:

— С нетърпение очаквах да се запозная с вас, майор Пит. Управлението ви е дълбоко признателно за помощта ви. — Гласът му беше нисък и ясен.

— Не беше кой знае колко голяма помощ. Инспектор Закинтус и полковник Зино свършиха основната работа.

— Може и да е така, но вие носите белези от рани. — Той му посочи стол и му предложи цигара. — Как мина пътуването ви от Гърция?

Пит запали цигарата и дръпна дълбоко.

— Товарните самолети на Военновъздушните сили не се славят с добра кухня и първокласно обслужване, но не мога да не призная, че беше много по-приятно, отколкото на отиване.

Адмирал Сандекър го изгледа с почуда.

— Защо военен самолет? Можеше да ползваш полет на Пан Ам или ТУА от Атина.

— Заради сувенирите — засмя се Пит. — Един от сувенирите ми от остров Тасос беше прекалено обемен, за да се побере в багажното отделение на пътнически самолет. Полковник Люис ми се притече на помощ и ми уреди да се кача на военен товарен самолет, който се готвеше да отлети за Щатите.

— А раната ти — кимна Сандекър към крака му, — добре ли зараства?

— Все още чувствам крака си вдървен и нищо друго освен един месец отпуск няма да ме върне във форма.

Адмиралът се вгледа в Пит през синкавия облак дим от пурата си.

— Две седмици — отсече той. — Аз имам повече вяра във възстановителните ти сили, отколкото ти.

Директорът на Управлението се изкашля.

— Прочетох доклада на инспектор Закинтус с много голям интерес. Има обаче едно нещо, което той е пропуснал да отбележи. Не че е от особено значение, но просто от любопитство, бихте ли ми казали, майоре, как стигнахте до заключението, че корабите на „Минерва лайнс“ са в състояние да превозват подводници?

Пит се усмихна с очи.

— Ами може да се каже, сър, че тайната беше изписана върху пясъка.

Устните на директора се разтегнаха в кисела усмивка. Той не беше свикнал да получава уклончиви отговори.

— Много поетично казано, майоре, но не такъв отговор очаквам.

— Той е странен, но точен — отвърна Пит. — След като не открих никакви следи от хероин на борда на „Куин Артемиша“, доплувах обратно до брега и започнах да си чертая по пясъка с една клечка. Отначало мисълта за подвижна подводница беше абстрактна, но колкото повече чертаех, толкова по-конкретна ставаше тя.

Директорът се облегна назад на стола си и поклати тъжно глава.

— В продължение на четирийсет години стотици агенти от дванайсет различни държави полагат огромни усилия при най-неблагоприятни условия да разбият контрабандната операция на Тил. Трима от тези агенти дадоха живота си в тази борба. — Той погледна със скръбен поглед Пит. — Каква трагична шега, тъй да се каже, че нашите усилия пропуснаха да забележат разрешение, толкова явно за външен човек.

Пит го гледаше смълчан.

— Между другото — гласът на директора изведнъж прозвуча по-бодро, — не вярвам да сте имали възможност да чуете резултатите от нашия полицейски надзор върху заподозрените в Галвестън.

— Не, сър. — Пит внимателно изтръска пепелта от цигарата си в пепелника. — Допреди пет минути не бях се виждал или разговарял с инспектор Закинтус, откакто се разделихме на остров Тасос преди близо три седмици. Нямаше как да узная дали малката ми помощ ви е била от полза в Галвестън.

Закинтус отмести поглед към директора.

— Може ли да осветля майор Пит по въпроса, сър?

Директорът кимна.

Закинтус се обърна към Пит.

— Всичко вървеше по установения план. На пет мили от пристанището бяхме посрещнати от малка флотилия рибарски лодки на Фон Тил. Успях да принудя капитана на „Куин Джокаста“, като го заплаших, че ще го кастрирам с ръждясал нож, ако не изостави врага и не премине на наша страна.

— Някой качи ли се на борда? — поинтересува се Пит.

— Не допуснахме подобно нещо — отвърна Закинтус. — В противен случай това щеше да породи подозрението на някоя минаваща патрулна лодка. Рибарите просто се отдръпнаха и ни направиха знаци да откачим подводницата. Интересна машина е тази подводница. Военноморските инженери, които я огледаха, бяха направо поразени.

— Какво я прави толкова уникална?

— Тя е напълно автоматизирана.

— Дистанционно управляема? — не можеше да повярва Пит.

— Да, още едно от находчивите изобретения на Фон Тил. Нали разбираш, ако подводницата претърпи авария или бъде открита от пристанищния патрул, преди да стигне до консервната фабрика, няма начин да бъде проследена или свързана с „Минерва лайнс“. А и кой да бъде разпитван, като няма екипаж.

Пит бе крайно заинтригуван.

— Значи една от рибарските лодки я е управлявала.

Закинтус кимна.

— Да, точно в средата на главния пристанищен канал, под пилотите на консервната фабрика. Само че този път подводницата превозваше неколцина неканени гратисчии — мен и десет моряци, които бяхме наели от Средиземноморския десети флот. Трябва да добавя, че фабриката беше заобиколена от трийсет от най-добрите агенти на Управлението ни.

— Ако в Галвестън имаше повече от една консервна фабрика — вметна Джордино, — щяхте да изпаднете в голямо затруднение.

Закинтус се усмихна многозначително.

— Всъщност Галвестън се слави с четири такива фабрики и всички те са разположени върху пилони над водата.

Не беше нужно Джордино да зададе неизбежния въпрос. Той просто беше изписан на лицето му.

— Ще ви успокоя — продължи Закинтус. — Отдел „Пристанища“ към Управлението наблюдаваше всяка една от тях в продължение на три седмици преди пристигането на „Куин Джокаста“. Информацията дойде, когато една от тях получи товар от захар.

— Захар? — повдигна вежди Пит.

— Захарта — намеси се директорът — често се използва за подправяне на хероина и за увеличаване на количеството му. За времето от момента, когато чистият хероин се разпределя от посредника, а после отново се разпределя и от дилъра, количеството на оригиналната доставка се увеличава значително.

Пит помисли малко, преди да попита:

— Значи сто и трийсетте тона са били само началото?

— Щеше да е само началото — отвърна Закинтус, — ако не беше ти, драги приятелю. Ти си единственият, който прозря плана на Фон Тил. Ако ти и Джордино не бяхте отишли на остров Тасос, ние, останалите, сега щяхме да сме в Чикаго в готовност да се издавим в Мичиганското езеро.

Пит се усмихна.

— Отдайте го на късмета.

— Наречи го както искаш — каза Закинтус, — но равносметката в момента е, че ние имаме над трийсет от най-едрите незаконни вносители на дрога в страната, които чакат да им бъде повдигнато обвинение. Сред тях са и всички, свързани с автомобилната фирма, превозвала стоката. И това е само половината. Когато претърсихме администрацията на консервната фабрика, открихме книга с имената на близо две хиляди дилъри от Ню Йорк до Лос Анджелис. За Управлението това беше равносилно на златна мина, открита от златотърсач.

Джордино подсвирна тихичко.

— Очертава се лоша година за пристрастените.

— Точно така — потвърди Закинтус. — Сега, след като главният им източник пресъхна и местните управления на изпълнителната власт са претъпкани с дилъри, употребяващите наркотици са на път да се изправят пред най-тежкия наркотичен глад, който са имали от двайсет години насам.

Погледът на Пит се отмести от стаята към прозореца, без обаче да вижда нещо.

— Остава още един въпрос — рече той.

— Питай.

Пит не отговори, продължи да си играе с бастуна.

— Какво стана с нашето старче? Нищо не пише за него във вестниците.

— Преди да ти отговоря, прегледай това. — Закинтус извади две снимки от коженото си куфарче и ги остави една до друга върху бюрото.

Пит се наведе и ги разгледа внимателно. На едната се виждаше светлокос мъж в униформа на офицер от Германския военноморски флот. Той стоеше отпуснато на корабен мостик и гледаше към морето, ръцете му бяха върху бинокъл, който висеше пред гърдите му. Лицето от другата снимка гледаше в Пит с познатата презрителна усмивка на Ерих фон Щрохайм с бръсната глава. В долната половина на снимката беше приклекнало като за скок огромно бяло куче. Ледени тръпки пробягаха по гърба на Пит при спомена, все още тъй жив.

— Има голяма прилика.

Закинтус кимна.

— Адмирал Хайберт е направил забележителна работа — белези от рани, по рождение, дори пломбите съвпадат с тези на Фон Тил.

— А пръстовите отпечатъци?

— Това не може да се докаже. Никъде не съществуват пръстови отпечатъци на Фон Тил, а Хайберт е променил своите хирургично.

Пит се облегна назад изумен.

— Тогава как можем да сме сигурни…

— По неканената подробност — отвърна бавно Закинтус. — Колкото и огромни усилия да полагат, колкото и старателно да съставят планове, всички престъпници оставят следи чрез някоя така наречена неканена подробност. В случая на Хайберт тя се явява скалпът на Фон Тил.

Пит поклати глава.

— Не те разбирам.

— Когато Фон Тил бил малък, прекарал кожна болест, наречена алпециа ареата, която причинява пълна плешивост. Хайберт не е знаел това. Той е помислил, че Фон Тил си е бръснал главата според пруската традиция и затова, естествено, прибягнал до бръснача. На разследващите военни престъпници следователи не им отнело много време, за да забележат поникването на коса. Имало, разбира се, по-късно доказателство, което потвърдило самоличността на адмирал Хайберт, но косата била първият пирон в ковчега.

Пит изведнъж почувства смътна смесица от облекчение и задоволство.

— Той обеси ли се вече?

— Преди четири дни. Не си видял нищо във вестниците, защото нямаше нищо. Германците опазиха в тайна залавянето и смъртта му. На тях вече им призлява от това да се хвърля калта от нацисткото минало в лицата им всеки път, когато бъде заловен някой военнопрестъпник. Освен това Хайберт не е бил знаменитост като Борман и неколцината други от приближените на Хитлер.

— Да се чуди човек колко ли още като него са пръснати по света! — измърмори под носа си Пит.

Телефонът върху бюрото иззвъня и директорът вдигна слушалката.

— Да… да, ще предам добрата новина, благодаря. — Той затвори телефона и се обърна усмихнат до уши към Сандекър. — Обадиха се от вашия кабинет, адмирале. Позволете ми пръв да изкажа поздравленията си.

Сандекър измести пурата в единия край на устата си.

— За какво говорите?

Директорът, все тъй усмихнат, стана и постави ръка върху рамото на адмирала.

— Вашата странна риба се оказа от женски пол, годна да ражда малките си живи. От което следва, сър, че сега сте станал горд баща на едно здраво и силно бебе Тийзър.

 

 

Когато Пит стъпи на тротоара, душната жега беше почнала да отслабва, а удължаващите се сенки се простираха далеч зад късното следобедно слънце. Той се спря за миг и се огледа наоколо. Улиците бяха задръстени от автомобилното движение, насочващо се извън центъра, и скоро сградите наоколо щяха да опустеят и притихнат. Той отмести поглед в далечината към Капитолия, чийто бял купол изглеждаше като позлатен от залязващото слънце и това го наведе на спомена за една друга гледка на далечен бряг, бял кораб и яркосиньо море. Стори му се, че бе я виждал преди цяла вечност.

Джордино и Закинтус слязоха по стълбите и се спряха до него. Закинтус заговори оживено.

— Господа, тъй като и тримата сме свободни мъже, при това привлекателни мъже, предлагам да обединим сили и да се отдадем на малко забавления и лудории.

— Съгласен — побърза да каже Джордино.

Пит сви рамене в престорена скръб.

— Много ми е мъчно, но ще трябва да отклоня поканата. Вече поех един ангажимент.

— Изпускаш много — каза Закинтус. — Имам едно малко черно тефтерче, което съдържа телефонните номера на някои от най-прекрасните вашингтонски… — Той млъкна насред изречението и очите му се разшириха от почуда.

Една огромна кола в черно и сребристо намали ход и спря до тротоара. Елегантно като конструкция и великолепно на външен вид, царственото й купе изглеждаше не на място сред по-съвременния механизиран автомобилен трафик — като кралица сред тълпа от смрадливо простолюдие. И като завършек на това изящество зад кормилото седеше една млада жена с тъмна коса.

— Боже господи! — ахна Закинтус. — Това е майбаха на Фон Тил. — Той се обърна към Пит. — Как се сдоби с нея?

— Трофеите принадлежат на победителя — отбеляза захилен Пит.

Джордино повдигна едната си вежда.

— Сега разбирам за какъв обемист сувенир говореше. Но и другият ти сувенир никак не е лош.

Пит отвори предната врата на колата.

— Мисля, че и двамата познавате очарователния ми шофьор.

— Прилича ми на една жена, която срещнах край Егейско море — каза усмихнат Джордино. — Тази обаче е много по-красива.

Жената се разсмя.

— Само за да докажа, че ласкателството си има цена, ти прощавам, задето грубо ме метна на рамо, за да ме изнесеш от лабиринта. Постарай се другия път да ме предупредиш, за да си облека прилични дрехи.

По лицето на Джордино беше изписан глуповат израз.

— Обещавам.

Пит се обърна към Закинтус, в очите му блестяха весели пламъчета.

— Ще ми направиш ли една услуга, Зак?

— Стига да мога.

— Бих искал да ползвам услугите на един от вашите агенти за две седмици. Ще можеш ли да го уредиш?

Закинтус погледна към жената и кимна с разбиране.

— Мисля, че да. Управлението и без това ти е много задължено.

Пит се настани на предната седалка и затвори вратата. После подаде бастуна си на Джордино.

— Дръж. Май че повече няма да имам нужда от него.

Преди Джордино да отговори, жената включи на скорост и огромната градска кола се вля в движещата се редица от автомобили.

Джордино се загледа след нея, докато не я изгуби от поглед. После се обърна към Закинтус.

— Какво ще кажеш да си направим набързо печено с гъби във винен сос?

Закинтус поклати глава.

— За съжаление не умея да приготвям никаква храна, мога само да размразявам готова.

— В такъв случай ме почерпи едно питие.

— Забравяш, че съм беден държавен чиновник.

— Тогава гледай на мен като на част от твоите служебни разходи.

Закинтус се опита да си придаде сериозен вид, но не успя. После сви рамене и рече:

— Дадено. Тръгваме ли?

— Тръгваме.

Хванати ръка за ръка, за огромно забавление на минувачите, високият Закинтус и ниският Джордино, същински Мът и Джеф, закрачиха по тротоара към най-близкия бар.