Клайв Къслър
Средиземноморският храст (1)

Пролог

Беше неделя и горещо като в пещ. В диспечерската кула на военновъздушната база диспечерът Брейди си запали цигара от тлееща угарка, приближи се до портативната климатична инсталация и зачака нещо да се случи.

Умираше от скука, и то напълно основателно — в неделни дни въздушното движение беше съвсем слабо. Военните самолети рядко прелитаха над Средиземноморския театър на военните действия в такива дни, защото напоследък нямаше никакви международни политически конфликти. От време на време кацаше някоя машина, колкото да дозареди и веднага продължаваше по пътя си, тъй като някоя особено важна личност на борда й бързаше за конференция някъде в Европа или Африка. За десети път, откакто бе застъпил на смяна, диспечерът хвърли поглед към черното табло с разписанието на полетите. Секторът за заминаващи самолети беше празен, а в този за пристигащи беше отбелязан само часът 16:30 — след близо пет часа.

Диспечерът беше съвсем млад — едва прехвърлил двайсетте — и напълно развенчаваше мита, че светлокосите хора не могат да хващат хубав тен, тъй като откритите части на тялото му имаха цвета на тъмен орех, изпъстрен с платиненоруси косъмчета. Четирите нашивки на ръкавите свидетелстваха за ранга му на щабен сержант и въпреки че температурата достигаше близо трийсет и седем градуса, под мишниците на сиво-кафявата му униформена риза нямаше никакви петна от пот. Ризата му беше разкопчана и без вратовръзка — практика, утвърдена за служещите на военновъздушни обекти, разположени в райони с горещ климат.

Младият диспечер се пресегна да нагласи вентилационните отвори на климатичната инсталация така, че студеният въздух да духа в краката му. Новото положение като че ли го задоволи, защото по лицето му се появи усмивка. После той сплете пръсти зад тила си, облегна се назад и се загледа в металния таван.

В съзнанието му отново изплува неизбледняващият спомен за Минеаполис и момичетата, разхождащи се по Николет авеню и той пресметна, че му остават петдесет и четири дни до преместването му обратно в Щатите. Всеки изминал ден биваше церемониално зачеркван в малкия черен бележник, който носеше във външния джоб на ризата си.

След като се прозя може би за двайсети път, той взе от перваза на прозореца бинокъл и започна да оглежда самолетите, почиващи на тъмната асфалтова стоянка.

Минаващата под диспечерската кула писта беше построена на остров Тасос, който се намираше в северната част на Егейско море. Шестнайсет морски мили водно пространство, наречено Тасоски проток, отделяше острова от земята на Гръцка Македония. Земната маса на Тасос се състоеше от 440 квадратни километра скали, гори и останки от класическа история, датиращи хиляда години преди Христа.

Базата, наричана от персонала Брейди Фийлд, беше изградена по силата на договор между Съединените щати и гръцкото правителство, подписан в края на шейсетте години. Освен десетте реактивни самолета „Старфайър“ F-105 постоянно базирани тук бяха и два огромни транспортни летателни апарата „Каргомастер“ С-133, чиито корпуси блестяха на ослепителното егейско слънце като дебели туловища на сребристи китове.

Сержантът огледа през бинокъла спящите самолети. Аеродрумът беше пуст. Някои от мъжете бяха отишли в близкия град Панагия да пият бира, други се излежаваха на плажа, трети дремеха в оборудваните с климатични инсталации прохладни бараки. Само един-единствен военен полицай, охраняващ главния портал, и постоянно въртящата се радиолокационна антена, издигаща се от върха на бетонния бункер, издаваха човешко присъствие. Той повдигна леко бинокъла и се взря над синьото море. Ясният, безоблачен ден му позволяваше да види в далечината земята на Гърция. Измести малко по на изток увеличителните стъкла и фокусира погледа си в линията на хоризонта, където тъмносинята вода се сливаше със светлосиньото небе. През трепкащата мараня от горещи вълни в полезрението му се появи малко бяло петно на кораб, пуснал котва. Той присви очи и нагласи фокуса, за да види по-ясно името на носа. Едва успя да различи малките черни букви: „Първи опит“.

Ама че тъпо име, помисли си младият сержант и в следващия миг то изхвръкна от ума му, тъй като други обозначения привлякоха вниманието му. В средата на корпуса на кораба, с дълги, дебели черни линии бяха изписани вертикално буквите НЮМА, в които той разпозна съкращението за Националната агенция за подводни и морски изследвания.

Огромен кран се издигаше от кърмата и надвисналата над водата стрела изваждаше от дълбините кръгъл като топка предмет. Сержантът видя мъже около крана и вътрешно се зарадва, че цивилни също работеха в неделя.

Изведнъж визуалното му проучване бе прекъснато от глас като на робот, който прозвуча по вътрешното разговорно устройство.

— Здравейте, командна кула, тук радиолокаторът… Чувате ли ме?

Сержантът остави бинокъла и включи микрофона.

— Тук командна кула, радиолокатор. Слушам ви.

— Имам контакт на около десет мили в западна посока.

— Десет мили в западна посока? — прогърмя гласът на сержанта. — Та това е над вътрешността на острова. На практика контактът ви е едва ли не над нас.

Той се обърна и погледна отново черното табло, за да се увери, че в този час не се очакват полети.

— Следващия път бихте ли ме уведомили по-рано?

— Нямам представа откъде се появи — отвърна монотонно гласът от радиолокаторния бункер. — През последните шест часа на екрана не сме наблюдавали никакъв обект в никоя посока в радиус от сто мили.

— Няма да е лошо вие там или да се събудите, или да проверите наред ли е проклетият ви уред — сопна се сержантът, като изключи микрофона и грабна отново бинокъла. После стана и се взря на запад.

И го видя… Беше мъничко тъмно петънце, летящо ниско над хълмовете, на нивото на върхарите. Приближаваше се бавно — със скорост не повече от сто четирийсет и пет километра в час. За известно време то като че ли бе надвиснало над земята, след което изведнъж започна да добива форма. Скоро през бинокъла изпъкнаха ясно очертанията на крилете и фюзелажа. Виждаха се толкова ясно, че не беше възможно да се сбъркат. Сержантът ахна от почуда, когато трещящият звук на двигател на стар едноместен биплан с неприбираем колесник проряза сухия островен въздух.

Като се изключеше стърчащата цилиндрова глава на редовия мотор, фюзелажът имаше аеродинамична форма. Пилотската кабина беше открита, голямото витло разсичаше въздуха като стара вятърна мелница. Цялата машина беше боядисана в яркожълто. Сержантът свали бинокъла в мига, в който самолетът, с познатото немско обозначение от Първата световна война — черен малтийския кръст — прелетя покрай командната кула.

При други обстоятелства, ако самолет прелетеше на метър и половина от кулата, сержантът щеше да се просне по корем на пода. Но сега той така онемя при вида на съвсем истински призрак, спуснал се сякаш от мъгливите небеса на Западния фронт, че се вцепени на място. Докато самолетът отминаваше, пилотът му помаха от кабината. Късото разстояние позволи на сержанта да види добре лицето му под износеното кожено пилотско боне и очилата. Призракът от миналото се хилеше и потупваше прикладите на двете картечници, стърчащи от кабината.

Това да не е някаква грандиозна шега? Да не би пилотът да е някой смахнат грък от цирк? Откъде изникна? Съзнанието на сержанта се изпълни с въпроси, на които не намираше отговори. Изведнъж видя как две светлинни петна присветнаха от задната част на витлото. В следващия миг прозорците на кулата се пръснаха на парчета и изчезнаха около него.

И тогава на Брейди Фийлд се разрази война. Пилотът на изтребителя от Първата световна война заобиколи диспечерската кула и започна да обстрелва съвременните гладки реактивни самолети, паркирани на плаца. Един по един старфайърите F-105 бяха подложени на атака от стари осеммилиметрови куршуми, които направиха на решето тънките им алуминиеви обшивки. Три от тях избухнаха в буйни пламъци, мекият асфалт под тях се разтопи и се превърна в димящи локви от смола. Отново и отново яркожълтата летяща антика се извисяваше над аеродрума, за да избълва оловна градушка на разрушението. Дойде ред и на единия от каргомастерите С-133. Той изригна в гигантски грохот от пламъци, които се извисиха на стотици метри във въздуха.

В кулата сержантът лежеше на пода и гледаше със замаяна глава кървавата диря на гърдите си. Той внимателно извади черното бележниче от външния джоб на ризата си и смаян видя малката кръгла дупка в средата на корицата му. Тогава с мъка се изправи на колене и огледа стаята.

Блестящи парченца стъкла покриваха пода, радиоуредбата, мебелите. В средата на помещението климатичната инсталация лежеше прекатурена като мъртво механично животно, изпружило вкочанени крака във въздуха; охладителят й изпускаше бавно въздух към пода от няколко кръгли дупки. Сержантът се вгледа в радиото. Като по чудо то бе останало невредимо. Той запълзя по пода, порязвайки коленете и ръцете си в кристалните парченца. Пресегна се за микрофона и го сграбчи здраво, окървавявайки черната пластмасова дръжка.

Мислите му бяха объркани. Как се действаше при такива случаи, запита се той. Какво трябваше да съобщи? Кажи нещо, закрещя съзнанието му, кажи нещо, каквото и да е!

— До всички, които чуват гласа ми. МЕЙДЕЙ! МЕЙДЕЙ! Тук Брейди Фийлд. Ние сме обстрелвани от неидентифициран самолет. Това не е учение. Брейди Фийлд е обстрелван…