Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (61) (Книга за всички и никого)

Седемте печата|Или песента за началото и края

1.

Ако аз съм прорицател и изпълнен с онзи прорицателски дух, който витае на висок ярем между две морета, —

— между минало и бъдеще витае като тъмен облак — враг на задушливите падини и на всичко, що е морно и не може ни да мре, ни да живее:

— готов за мълния в тъмни гърди и за лъч избавител, чреват с мълнии, които казват „да“ и се смеят при това, готов за прорицателски мълниен блясък:

— но блажен е, който е тъй чреват! И наистина, дълго трябва да виси като тъмен облак над планината, който някога трябва да подпали светлината на бъдещето! —

О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането!

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

2.

Ако моят гняв е някога разрушавал гробове, отместял синорни камъни и е тласкал в стръмни глъбини стари строшени скрижали:

— ако моят присмех е някога раздухвал плесенясали думи, а аз идвах като метла за паяци-кръстоносци и като вихър чистач на стари задушни склепове:

— ако аз радостен съм някога седял, там, дето старите богове лежат погребани; благославящ света, любещ света — при паметниците на старите клеветници световни:

— че дори храмове и гробници на богове обичам аз, когато небето надникне със своето чисто око през техните разрушени сводове; обичам аз да седя като трева и червен мак върху руини на храмове — о, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

3.

Ако някога при мен е снизхождало дихание от диханието творческо и от оная небесна необходимост, която принуждава дори и случаите да водят звездни хора;

— ако аз някога съм се смял със смеха на творческа мълния, след която гневно, но покорен следва гърмът на делото;

— ако някога с богове съм играл на божията маса на земята със зарове, та земята се е тресла и разпуквала, и изригвала огнени потоци;

— че божия маса е земята, и трепетна от нови творчески думи и божии зарове. —

О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

4.

Ако понякога съм пил на един дъх от пенливата подсладена чаша, в която всички неща са смесени добре:

— ако моята ръка някога е превръщала най-далечното в най-близко и огън в дух, и радост в скръб, и най-злото в най-добро:

— ако само аз съм зърно от оная сол, която прави всички неща в чашата за смесване добре да се смесят:

— че има сол, що съединява доброто със злото; а и най-злото е достойно за подправка и за последно прекипяване. —

О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

5.

Ако аз обичам морето и всичко, що му прилича, а най-много, когато гневно ми противоречи:

— ако в мен има такава диреща радост, която тласка кораба към неоткритото, ако в моята радост има от радостта на мореплавателя:

— ако някога моят възторг викна: „Брегът изчезна — ето, падна и последната ми верига —

— безграничното бушува около ми, далеч блести пространство и време, напред! Нагоре! Мое старо сърце!“ —

О, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

6.

Ако моята добродетел е добродетел на танчар и аз често скачах с двата крака в златно-изумруден възторг:

— ако моята злоба е смееща се злоба, разположена под розови клонки и огради от лилии:

— в смеха именно всичко зло е ведно сбрано, но свето и оправдано чрез собственото си блаженство:

— и ако това е моята алфа и омега, всичко, що е тежко, да стане леко, всяко тяло — танчар, всеки дух — птица: и наистина това е моята алфа и омега! —

О, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

7.

Ако аз някога съм разпростирал тихо небе над себе си и със свои криле съм летял в свои небеса:

— ако аз, играещ, плувах в дълбоки светли далнини и идваше на моята свобода птицата-мъдрост:

— но тъй говори птицата-мъдрост: „Виж, няма ни «горе», ни «долу»!

Мятай се наоколо, напред, назад, ти, освободени от тежестта!

Пей! Недей говори, вече!

Не са ли всички думи направени за тежките? Не лъжат ли всички думи освободения от тежестта? Пей! Недей говори вече!“

О, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!