Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (1) (Книга за всички и никого)

Тъй рече Заратустра за Свръхчовека и последния човек

1.

Когато Заратустра навърши тридесет години, напусна той своя роден край и езерото на своя роден край и отиде в планината. Там се наслаждава на своя дух и на своята самотност и десет години не му омръзна това. Но най-сетне се преобърна сърцето му — и една сутрин стана той от зори, изстъпи пред слънцето и му рече тъй:

— Ти, велико светило! Какво би било твоето щастие, да нямаше ония, на които светиш!

Десет години наред възлязва ти пред моята пещера — дотегнала би ти и твоята светлина, и тоя път, без мен, моя орел и моята змия.

Но ние те чакахме всяка сутрин, ползвахме се от твоето обилие и благославяхме те за това.

Виж! Мен ми омръзна моята мъдрост, като пчела, която е набрала премного мед, аз се нуждая от ръце, които да посягат.

Аз бих желал да даря и раздавам, докато мъдрите между хората се възрадват още веднъж на своето безумие и бедните още веднъж на своето богатство.

Затова трябва аз да сляза в глъбината — както ти правиш вечер, когато отхождаш зад морето, отнасяйки светлина още и на долния свят, ти, обилно светило! Като тебе, и аз трябва да заляза, както казват хората, при които искам да сляза.

И тъй благослови ме, ти, спокойно око, което без завист може да гледа дори едно преголямо щастие!

Благослови чашата, която иска да прелее, тъй че водата от нея да потече златна и вредом отнесе отражението на твоята отрада.

Ето! Тая чаша иска пак да се изпразни, и Заратустра иска пак човек да стане.

 

 

Тъй почна залязването на Заратустра.

2.

Заратустра слезе сам от планината и никой не го срещна. Но когато стигна в горите, изведнъж предстана старец отпреде му, който беше напуснал своята света хижа, тръгнал да дири корени в гората. И тъй рече старецът на Заратустра:

— Не ми е чужд тоя странник — преди много години той мина оттук. Заратустра се зовеше той, но той се е изменил. Тогава ти отнасяше своята пепел в планината: да не искаш днес в долините да занесеш своя огън? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач? Да, аз познах Заратустра. Чисто е неговото око, и на неговите уста не се таи никаква гнусота. Не върви ли той като танчар^[1]? Преобразен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробуден е Заратустра: що дириш сега при спящите? Като в море живееше ти в самотността и морето те лелееше. Тежко ти, ти искаш да излезеш на суша? Тежко ти, ти искаш пак да помъкнеш сам своето тяло?

Заратустра отговори:

— Аз обичам хората.

— Защо — каза светецът, — се отдалечих сам аз в гората и пустошта? Не за това ли, че обичах премного хората? Сега обичам Бог: не обичам хората. Човек е за мен едно твърде несъвършено нещо. Обич към човека би ме погубила.

Заратустра отговори:

— Какво казвам обич! Аз нося дар за хората.

— Не им давай нищо — каза светецът. — По-добре отнеми им нещо и носи го заедно с тях — с това най ще им угодиш: стига само теб да е угодно. А искаш ли да им дадеш, не им давай повече от една милостиня, но нека и за нея просят.

— Не — отговори Заратустра, — аз не давам никаква милостиня. За това не съм беден достатъчно.

Светецът се изсмя на Заратустра и рече тъй:

— Гледай тогава дано те приемат твоите съкровища! Те са подозрителни към пустинниците и не вярват, че ние идем, за да даряваме. Нашите стъпки им звучат твърде самотно из улиците. И както нощем, когато в своите легла чуват да върви някой мъж, дълго преди слънце да изгрей, те се питат: къде ли дебне крадецът? Не отивай при хората и остани в гората! По-добре иди пак при животните! Защо не искаш да си като мен — мечка между мечките, птица между птиците?

— А какво прави светецът в гората? — попита Заратустра.

Светецът отговори:

— Аз правя песни и ги пея, и като правя песни, смея се, плача и мъмра: тъй величая Бога. С песни, плач, смях и мъмър величая Бога, който е мой Бог. Но ти какво ни носиш дар?

Когато Заратустра чу тия думи, поклони се пред светеца и рече:

— Сякаш има какво да ви дам! Но оставете да си вървя, докато не съм отнел нещо от вас!

И тъй се разделиха те, старецът и мъжът, смеещи се, както се смеят две деца.

Но когато Заратустра остана сам, тъй рече той на сърцето си:

„Възможно ли е! Тоя свят старец още не е чул во своята гора, че Бог умря!“

3.

Когато Заратустра стигна в ближния град, който лежеше край горите, завари там на пазарището събран много народ: защото бе прогласено, че ще дойде един въжеиграч. И тъй почна да говори Заратустра към народа:

— Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте направили вие, за да го превъзмогнете?

Всички същества досега са създали нещо свръх себе си: а вие искате да бъдете отлив от тоя велик прилив и предпочитате да се върнете пак към животното, нежели да превъзмогнете човека?

Що е маймуната за човека? Едно посмешище или един болезнен срам. И тъкмо това трябва да бъде човек за Свръхчовека: едно посмешище или един болезнен срам.

Вие изминахте пътя от червей до човек, и много още във вас е червей. Някога сте били маймуни, но и сега още човек е по маймуна от всяка маймуна.

Но и най-мъдрият от вас, и той е само една двойственост и смешение от злак^[2] и призрак. Но казвам ли ви аз да ставате призраци или злакове?

Ето, аз ви уча за Свръхчовека!

Свръхчовекът е смисъл на земята. Волята ви да рече: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!

Заклинам ви, братя мои, останете верни на земята и недейте вярва на ония, които ви говорят за свръхземни упования! Съзнават ли или не, туй са отровосмесители.

Презрители на живота са те, умиращи и сами отровени, омръзнали на земята: и нека вървят поврага!

Някога да хулиш Бога бе най-голямото светотатство, но Бог умря, а с това умряха и тия светотатци. Сега да хулиш земята е най-ужасното, и утробата на неизповедното да цениш по-високо, отколкото смисълът на земята.

Някога душата гледаше презрително плътта: и тогаз това презрение бе най-висше: тя искаше да бъде плътта мършава, грозна, изтощена от глад. Тъй мислеше тя да се отърве от нея и от земята.

О, тая душа сама беше мършава, грозна, изтощена от глад: и жестокост бе сладострастието на тая душа!

Но кажете ми и вие, братя мои: какво ви говори вашата плът за душата ви? Не е ли душата ви нищета и мръсота, и една нищожна наслада?

Истина, мръсен поток е човек. Трябва да си море, за да можеш погълна един мръсен поток, и да не се омърсиш. Ето, аз ви уча за Свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение.

Що е най-висшето, което вие би могли да преживеете? То е часът на великото презрение. Часът, в който сами вие ще се погнусите от своето щастие, също и от разума си и от добродетелта си.

Часът, в който ще речете: „Що значи моето щастие! То е нищета и мръсота, и една нищожна наслада. А моето щастие би трябвало да оправдава самия живот.“

Часът, в който ще речете: „Що значи моят разум! Алчен ли е той за знание, както лъвът за своята храна? Той е нищета и мръсота, и една нищожна наслада.“

Часът, в който ще речете: „Що значи моята добродетел! Тя още не ме е правила да беснея. Как ми омръзна моето добро и моето зло! Всичко това е нищета и мръсота, и една нищожна наслада!“

Часът, в който ще речете: „Що значи моята справедливост! Аз не виждам да съм пламък и жив въглен, а праведният е пламък и жив въглен!“

Часът, в който ще речете: „Що значи моето състрадание! Не е ли състрадание кръстът, на който ще бъде прикован онзи, който обича хората? А моето състрадание не е разпятие.“

Казвали ли сте вече тъй? Викали ли сте вече тъй? Ах, да бих ви чул вече тъй да викате!

Не вашият грях — вашето задоволение крещи към небесата, скудостта во самия ви грях крещи към небесата!

Де е мълнията, която ще ви лизне с езика си? Де е безумието, с което вие трябва да бъдете присадени?

Ето, аз ви уча за Свръхчовека: той е тая мълния, той е туй безумие!

Когато Заратустра говореше тъй, един от народа извика: „Стига вече въжеиграчът ни е говорил, нека сега да го видим!“

И целият народ се изсмя на Заратустра. А въжеиграчът, който вярваше, че за него е дума, почна да се приготвя да играе.

4.

А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй:

— Човек е едно въже, вързано между животно и Свръхчовек — въже над бездна.

Едно опасно отвъд, едно опасно на път, едно опасно озъртане, един опасен трепет и възпиране.

Онова, що е велико у човека, то е, че той е мост, а не цел: което е за обичане у човека, то е, че той е преход и гибел.

Аз обичам ония, които не знаят да живеят, освен като гинещи, че те са, които отиват отвъд.

Аз обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнеж към другия бряг.

Аз обичам ония, които не дирят чак отвъд звездите причина да загинат и да станат жертва. Но ония, които се жертват за земята, за да стане земята някога на Свръхчовека.

Аз обичам оногова, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може все някога Свръхчовекът да живее. Тъй желае той своята гибел.

Аз обичам оногова, който работи и изобретява, за да съгради дом на Свръхчовека и приготви земя, животни и растения за него: че тъй желае той своята гибел.

Аз обичам оногова, който обича своята добродетел: че добродетел е воля за гибел и стрела на копнеж.

Аз обичам оногова, който не задържа нито капка дух за себе си, но иска да бъде цял духът на своята добродетел: тъй крачи той като дух през моста.

Аз обичам оногова, който от своята добродетел прави своя тегоба и своя съдба: тъй желае той заради своята добродетел все още да живее и да не живее повече.

Аз обичам оногова, който не иска да има много добродетели. Една добродетел е повече добродетел нежели две, защото тя е повече възел, на който виси съдбата.

Аз обичам оногова, чиято душа се прахосва, който не желае благодарност и не отдава: че той винаги дарява и не желае да се съхранява.

Аз обичам оногова, който се срамува, когато жребият падне на негов късмет и който при това пита: „Да не съм аз нечестен играч?“ — че той желае да загине.

Аз обичам оногова, който хвърля златни думи преди своите дела и винаги устоява на повече, отколкото обещава: че той желае своята гибел.

Аз обичам оногова, който оправдава бъдещите и миналите изкупува: че той желае от настоящите да загине.

Аз обичам оногова, който наказва своя бог, защото обича своя бог: че той трябва от гнева на своя бог да загине.

Аз обичам оногова, чиято душа е дълбока и в ранимостта, и който при едно малко изпитание в живота може да загине: тъй върви той на драго сърце през моста.

Аз обичам оногова, чиято душа е препълнена, тъй че той сам себе си забравя, и всички неща са в него: тъй всички неща ще бъдат негова гибел.

Аз обичам оногова, който е със свободен дух и свободно сърце: тъй главата му сама е утроба на неговото сърце, а сърцето му го тласка към гибел.

Аз обичам всички ония, които са като тежки капки, всяка отделно падаща от черния облак, който виси над човека: те предвестяват, че мълния иде и гинат като предвестници.

Ето, аз съм предвестник на мълнията и една тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.

5.

Когато Заратустра изрече тия думи, изгледа той пак народа и млъкна.

„Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „и те се смеят: не ме разбират те, аз не съм уста за тия уши.

Трябва ли по-напред човек да порази ушите им, за да се научат да слушат с очи? Трябва ли човек да гърми като литаври и проповедници за разкаяние? Или те вярват само на ония, които се щурат?

Те имат нещо, с което са горди. Как наричат те онова, което ги прави горди? Образование го наричат те, то ги отличава от козарите.

Затова им е неприятно, когато се говори за тях, да чуват думата «презрение». Тогава ще говоря на тяхната гордост.

Тогаз ще им говоря за най-презрителното: а то е последния човек.“

И така се обърна Заратустра към народа:

— Вече е време човек да си побие своя цел. Вече е време човек да посади кълна на своята висша наслада.

Неговата почва е още доста богата за това. Но някога тази почва ще стане бедна и укротена, и няма високо дърво да може да израсне от нея.

Уви! Иде времето, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа си високо над човека, и тетивата на лъка му ще е отвикнала да отстрелва!

Казвам ви: човек трябва да има хаос в себе си, за да може роди танцуваща звезда. Казвам ви: вие имате още хаос в себе си.

Уви! Иде времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Иде времето на най-презиращия човек, който и сам себе си не може вече да презира.

Ето! Аз ви показвам последния човек.

„Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй пита последният човек и мига.

Тогава земята вече ще е малка, и на нея подрипва последният човек, който всичко вдребнява. Неговият род е неизтребим, като земната бълха, последният човек живее най-дълго.

„Ние открихме щастието“ — казват последните хора и мигат. Те напуснаха страните, дето бе тежко да се живее. Защото човеку трябва топлина. Те все още обичат своя съсед и търкат се о него: защото човеку трябва топлина.

Да заболееш, и подозрителен да си, за тях е грехота: те ходят предпазливо. Безумец, който още се пъне о камъни или хора!

Малко отрова сегиз-тогиз: това докарва приятни сънища. И много отрова най-сетне, приятно умиране.

Те още работят, защото с работата се прекарва времето. Но пазят да прекалят, че вреди.

Не ще има вече беден и богат: едното и другото е отегчително. Кой ще иска да властва още? Кой да се подчинява? Едното и другото е преотегчително.

Никакъв пастир, и едно стадо. Всякой еднакво желае, всякой е еднакъв: който инак чувства, отива по своя воля в лудницата.

„Изпреди цял свят беше луд“ — казват изтънчените и мигат. Хората са хитри и знаят всичко, що е ставало: и присмехите нямат край. Карат се още, но се помиряват лесно — инак не понася на стомаха.

Те си имат радостчица за през деня, радостчица и за през нощта: но почитат здравето.

„Ние открихме щастието“ — казват последните хора и мигат.

И тук се свърши първата реч на Заратустра, която наричат още и „Предговор“: защото на това място го прекъсна врявата и радостта на тълпата.

„Дай ни тоя последен човек, о, Заратустра — тъй викаха те, — направи да бъдем ние тези последни хора! А ние ти харизваме Свръхчовека!“ И всички ликуваха и мляскаха с език.

А Заратустра се наскърби и рече на сърцето си:

„Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши. Твърде дълго живях в планините, твърде много се вслушвах в потоци и дървеса: и ето че им говоря като на козари.

Спокойна е душата ми и ведра като планина пред пладне. Но те мислят, аз съм студен и присмехулник с грозни глуми.

И ето гледат ме и ми се смеят: и като се смеят, мразят ме при това. Мраз е в смеха им.“

6.

Но тук се случи нещо, което направи да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. В това време тъкмо въжеиграчът почна: той бе излязъл през малка вратичка и тръгна по въжето, което бе обтегнато между две кули, тъй че висеше над пазарището и народа. И когато той бе насред пътя си, отвори се вратичката още веднъж и един пъстро облечен хлапак, подобен на палячо, изскочи и литна подир първия.

„Напред, сакателнико — зачу се страшният му глас, — напред, хайлазино, бандитин, папуняк! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука между кулите? В кулата е твойто място, там трябва да те запрат. Ти запречваш свободния път на един по-добър от тебе!“

И с всяка дума той се приближаваше все повече и повече към него: и когато бе само на един разкрач отдире му, тогава стана ужасното, което направи да занемеят всички уста и да се вцепени всяко око: той нададе вик, като някой дявол, и прескочи оногова, който бе се изпречил на пътя му. А тоя, като видя съперника си да побеждава, изгуби и глава, и въже, запокити пръта си и полетя надолу по-бърже от него, като някаква въртележка от ръце и крака. Пазарището и народът заприличаха на море, налетяло от буря: всички се разбягаха един през друг, и най-напред ония там, дето тялото щеше да падне.

А Заратустра остана неподвижен, и тъкмо до него падна тялото, изкълчено и смачкано, но все още не мъртво. След малко разнебитият се съвзе и видя Заратустра коленичил до себе си.

„Какво правиш тук? — каза той най-сетне, — аз отдавна знаех, че дяволът ще ми тури крак. И ето че той ме повлече в пъкъла: да не искаш да му попречиш?“

— Честна дума, приятелю — отговори Заратустра, — нищо такова няма, за каквото ти казваш, няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от твоето тяло: не бой се вече от нищо!

Човекът погледна подозрително.

„Ако ти казваш истината — рече той, — тогава не губя нищо, като губя живот. Аз не съм нещо повече от едно животно, което с бой и скудна храна са научили да играе.“

— Остави — рече Заратустра, — ти си направил опасността свое призвание, в това няма нищо за презиране. Но ето че в призванието си ти намери своята гибел: за това сам аз със своите ръце ще те погреба.

На тия думи на Заратустра умиращият не отговори вече, но той движеше ръка, като да търси ръката на Заратустра, за да му благодари.

7.

Между това падна вечер и пазарището се скри в тъма: тогава народът се разотиде, че самото любопитство и страх — и те се уморяват. Но Заратустра седеше при мъртвеца на земята, потънал в мисли: тъй забрави той времето. Най-сетне настана нощ и студен вятър повя върху самотния. Тогава Заратустра се вдигна и рече на сърцето си:

„Истина, хубава ловитба се падна днес на Заратустра! Не улови той човек, но затова пък един труп.

Неприветен е човешкият живот и все още без смисъл: един палячо може да му бъде съдбоносен.

Аз искам да науча хората в смисъла на тяхното битие: който е Свръхчовекът — мълнията от черния облак човек.

Но аз съм все още далеч от тях, и моят разум не говори на техните разуми. За хората аз още съм една средина между глумец и труп.

Тъмна е нощта, тъмни са пътищата на Заратустра. Ела ти, студен и вкочанен другарю! Аз ще те отнеса там, дето сам с ръцете си ще те погреба.“

8.

Това като рече Заратустра на сърцето си, вдигна трупа на гръб и тръгна. И още не беше отминал стотина крачки, ето един човек се примъкна до него и му зашепна на ухото — и виж! Тоя, който говореше, бе същият палячо от кулата.

„Махай се от тоя град, о, Заратустра — думаше той, — тука мнозина те ненавиждат. Мразят те добрите и праведните и теб зоват техен враг и презрител, мразят те благоверните, и теб зоват опасност за тълпата. Честит беше, че само ти се смяха: и наистина, ти говореше като същ палячо. Честит беше, че прибра мъртвото псе, като се унизи тъй, ти се избави за днес. Но бягай от тоя град — или утре ще прескоча и през теб, един жив през мъртвеца.“

И като каза това, човекът изчезна, а Заратустра отмина татък из тъмните улици.

През градските порти го присрещнаха гробари: те осветлиха лицето му с факел, познаха Заратустра и почнаха да се гаврят с него: „Заратустра отнася мъртвото псе: браво, и Заратустра стана гробар! Нашите ръце са май твърде чисти за тая мръвка. Да не иска Заратустра да отмъкне залъка на дявола? На добър час! И да ти е сладко! Дано не е дяволът по-добър крадец от Заратустра! — той ще отмъкне и двамина ви, ще излапа и двамина ви!“

И те се смееха из един глас и тулеха глави. Заратустра не отвърна ни дума и отмина по пътя си. Два часа вървя той, покрай гори и блата, и чува толкова гладен вой на вълци, че и сам изгладня. И той спря пред една самотна къща, в която гореше свещ.

— Гладът ме напада — рече Заратустра, — като влъхва. В гори и блата ме напада моят глад и в дълбока нощ.

Чудни прищевки има моят глад. Често ми идва той чак следобед, а днес го нема̀ никакъв цял ден: къде ли се бави?

И при това похлопа Заратустра на вратните на къщата. Излезе един старец, той носеше свещ и попита:

— Кой иде при мен и при моя лош сън?

— Един жив и един мъртвец — отвърна Заратустра. — Дайте ми да ям и да пия, че забравих през деня. Онзи, който нахрани гладния, услаждава своята собствена душа: тъй казва мъдростта.

Старецът влезе вкъщи, но веднага се върна и подаде хляб и вино на Заратустра:

— Тъдява е лошо за гладните — каза той, — затова живея тук. И животно, и човек се отбиват при мене, пустинника. Но покани и другаря си да яде и пие, той е по-уморен от тебе.

Заратустра отговори:

— Мъртъв е моят другар, мъчно бих го придумал.

— Това не е моя работа — отговори старецът сърдито, — който хлопа на моята врата, трябва да приеме, каквото му поднасям. Яжте и да ви е наздраве!

Два часа пак вървя Заратустра след това, където го пътят води и светлината на звездите: той бе навикнал да ходи нощем и обичаше да гледа в лице на всичко спящо. А когато се съзори, Заратустра се намери сред затънтена гора, и никакъв път не се видеше вече. Тогава сложи той мъртвеца в едно кухо дърво до главата си — защото искаше да го предпази от вълци — а сам легна на земята и мъха. И тутакси заспа той, морен телом, но със спокойна душа.

9.

Дълго спа Заратустра, и не само зора мина над лицето му, но и предпладне. Най-сетне се отвориха очите му: възчудено огледа Заратустра гората и тишината, възчудено се вгледа в себе си. И стана бързо, като някой пътник по море, който отведнъж съзира земя, и радостно възкликна: защото той видя една нова истина. И каза тогава той на сърцето си:

„Сега познах: другари ми трябват, и то живи — не мъртви спътници и трупове — да ги нося със себе си, където искам.

Живи другари ми трябват, които да следват подир мен, защото искат да следват себе си — и то там, дето искам аз.

Сега познах: не трябва на народ да говори Заратустра, а на другари! Заратустра не трябва да става пастир и пес на стадо!

Мнозина да отмамя от стадото — затова дойдох аз. Нека ми се гневи народ и стадо: за пастирите Заратустра иска да бъде влъхва. Пастири, казвам, но те себе си зоват добри и праведни.

Пастири, казвам: но те се зоват упование на правата вяра.

Ето добрите и праведните! Кого те ненавиждат най-вече? Оногова, който разтрошава техните скрижали на ценности, разрушителя, престъпника — а това е творецът.

Другари дири творецът, а не трупове, не и стада и упованици. Сътворци дири творецът, такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали.

Другари дири творецът, и съжетвари: че у него всичко е зряло за жетва. Но нему липсват стоте сърпа: и той скубе само класове и се ядосва.

Другари дири творецът, и такива, които знаят да точат сърповете си.

Разрушители ще ги нарекат и презрители на доброто и злото. А те са жетварите и тържествуващите.

Сътворци дири Заратустра, съжетвари и такива, с които заедно да тържествува: какво ще прави той със стада, пастири и трупове!

А ти, мой първи другарю, сбогом! Зарових те аз в твоето кухо дърво, и добре те укрих от вълците.

Но аз се разделям с теб, мина време. Между зора и зора познах една нова истина. Не трябва да бъда ни пастир, ни гробар.

Не искам да говоря вече с народа, за сетен път говорих на мъртвец.

Искам да се сдружа с творците, жетварите, тържествуващите: тям искам да покажа аз дъгата и всичките лестници на Свръхчовека.

На пустинниците ще пея аз своята песен и на двоиците люде в пустинята, и който още има уши за нечувано, нему искам аз да отегча сърцето с моето щастие.

Към своя цел отивам, вървя свой ход, отвъд колебливите и нерадивите ще прескоча аз. Тъй моят ход да бъде тяхна гибел!“

10.

Това Заратустра каза на сърцето си, когато слънцето стоеше на пладне и погледна той въпросително на висини — защото чу над себе си острия зов на птица. И ето! Един орел широко закръжи във въздуха и на него обвиснала змия, не като плячка, а другарка: че тя се държеше обвита около шията му.

— Ето моите животни! — рече Заратустра и се зарадва от сърце. — Най-гордото животно под слънцето и най-мъдрото животно под слънцето — те са излезли на оглед. Да узнаят искат, дали Заратустра още живее. Наистина, живея ли още аз? Намерих, че е по-опасно между хората, нежели между животни, опасни пътища върви Заратустра. Нека моите животни ме водят!

Това като рече Заратустра, науми си думите на светеца в гората, въздъхна и каза тъй на сърцето си:

„Желал бих да бъда по-мъдър! Да можех да бъда съвършено мъдър, както моята змия!

Но аз желая невъзможно: тогаз поне ти, моя гордост, върви винаги заедно с моята мъдрост!

И ако някога ме напусне мъдростта ми — ах, тя обича да отлита — дано тогава моята гордост лети с безумието ми!“

 

 

Тъй почна залязването на Заратустра.