Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Till We Meet Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Джудит Кранц. До утрото на новата ни среща. Част 1

Американска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1992

Редактор: Атанас Наковски и Николай Стоянов

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-13-6

 

 

Издание:

Джудит Кранц. До утрото на новата ни среща. Част 2

Американска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Атанас Наковски и Николай Стоянов

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-13-6

История

  1. — Добавяне

Пролог

„Възможно ли е днес да навършвам шейсет години?“ — се питаше Ив, графиня Пол-Себастиан дьо Лансел, първата дама на Шампан. От сутринта настроението й беше искрящо и приповдигнато като тържествено разцъфнала овощна градина, галена от вятър в празничен ден.

Преди закуска тя беше излязла, както правеше всяка сутрин, за да огледа лозята, най-близки до Шато дьо Валмон, дома на фамилията Лансел. В топлите априлски дни на 1956 г. изобилието от младо наливащо се грозде беше необичайно. Тази вест бе обиколила зелените хълмове из цялата плодородна област, от двуакровите лозя на работниците до големите имения на производителите на известните марки шампанско като „Лансел“, „Мюе и Шандон“, „Болингер“.

Привечер, обличайки се за тържествената вечеря по случай рождения си ден, Ив дьо Лансел мислеше, че щастието й няма нищо общо с очакваната богата реколта. Реколтите винаги бяха под въпрос, обилието на пролет не означаваше обезателно плодородие през есента. Денят се носеше с танцова лекота, понеже цялото й семейство се бе събрало във Валмон за нейното тържество.

Снощи, минута преди полунощ, тя беше на петдесет и девет години, а минута по-късно — на шейсет. „Защо ли — питаше се Ив — днес не съм на петдесет и девет години и няколко часа? Трябва ли човек да стане на шейсет, за да разбере със сигурност, че шейсет, както и да изглежда в очите на другите, е безсмислено число, когато се отнася до самия него? Нима това беше тайна, достъпна единствено на онези, които достигат шейсетте само за да разберат, че всъщност се чувстват… е, може би на трийсет и две?“ А дали тя не се чувстваше дори по-млада… да речем на двайсет и пет? Да, тъкмо на двайсет и пет — реши Ив, като смело се изправи пред добре осветеното огледало на тоалетната си масичка. Пресметна набързо: когато бе на двайсет и пет, тя имаше съпруг — първи секретар на френското посолство в Австралия, дъщеря Делфин на три години и по-малка дъщеря Фреди, кръстена Мари-Фредерик, на година и половина. Ив с облекчение си помисли, че никога не би искала да преживее отново такава година, изпълнена с майчини тревоги.

И Фреди, и Делфин бяха зрели жени, със свои деца, пристигнали във Валмон тази сутрин: Делфин от Париж, Фреди от Лос Анжелос — така улисани по съпрузи, деца, бавачки и куфари, че вероятно едва сега бяха успели да разопаковат багажа. Зетьовете на Ив бяха обещали да се занимават с децата навън колкото е възможно по-дълго. Сега в замъка нямаше други Лансел, освен жените и на Ив внезапно й се прииска да бъде заедно със своите момичета. Позвъни и камериерката се появи на вратата на спалнята.

— Жозет, ако обичаш, покани дъщерите ми във всекидневната и кажи на Анри да донесе чаши и шампанско, розово, разбира се, от 1947.

Никое от момичетата нямаше напълно да разбере, че розовото шампанско от такава изключително добра година е най-превъзходното шампанско, правено някога на земята, но й се прииска да им го предложи без обяснения. Вечерята щеше да бъде сервирана необичайно рано, защото щяха да присъстват всичките й внуци, които можеха да седят на маса. А сега, в пет часа следобед, през трийсетината минути, оставащи до завръщането на шумната мъжка тайфа, една ободряваща чаша шампанско щеше да дойде съвсем на място.

Ив се загърна в широко разкроена тафтена роба с богати волани, в онзи особен розов оттенък — почти, макар и не съвсем, цвят на фламинго — който отразяваше цялата светлина на пролетния залез и отново придаваше на косата й — почти, макар и не съвсем — онзи рядък рус оттенък, който тя имаше допреди няколко години.

Тя беше… остаряла — Ив съзнаваше, че няма защо да се крие от тази дразнеща, ала все пак неизбежна дума, — да, беше остаряла по един чудесен начин. Добре сложеното й тяло се движеше с достойнството и естествената грациозност на жена, чието моминство е преминало в последните години на Едуардовата епоха, когато осанката беше важна почти колкото неоспоримата й красота, която нейните родители много внимаваха да не изтъкват. Ив повдигна вежди и свойствената й полуиронична усмивка трепна на устните й при спомена за отдавна изгубената невинност на онези сладко-горчиви дни преди Първата световна война.

— Майко? — чу се гласът на Делфин откъм вратата на всекидневната.

— Влез, скъпа — отвърна Ив на по-голямата си дъщеря и с бързи стъпки се отправи да я посрещне. Делфин влезе плавно, облечена в разкошна бяла копринена роба, поръчана, както всичките й дрехи, при Диор, после се отпусна с облекчение в дълбокия, тапициран с брокат фотьойл.

— Толкова е прекрасно, че съм тук — почти проплака тя.

— Изглеждаш леко преуморена, скъпа.

— Майко, защо ли имам толкова много деца? — възкликна Делфин, очевидно без да очаква отговор. — Добре поне, че близнаците са на десет години и си намират занимания, но другите! Пол-Себастиан и Жан-Люк се боричкат по цял ден. Дано следващото да е момиче! — И тя с надежда се потупа по корема. — Нима най-после не заслужавам момиченце, ако има някаква справедливост? — Делфин вдигна поглед към Ив, сякаш майка й можеше да намери решение.

Умората не бе накърнила непреходната красота на Делфин. Нищо не можеше да помрачи магнетизма на огромните й раздалечени очи. Нищо не можеше да промени начина, по който ъгълчетата на устните й се извиваха нагоре във вечно загадъчна усмивка, нито пък да наруши точните пропорции между челото и изящно оформената брадичка, които създаваха така нареченото и обожавано от милиони хора сърцевидно лице. Делфин беше най-известната киноактриса на Франция. На трийсет и осем години дъщеря й се намираше в разцвета на кариерата си, защото френската рационалност възприема като по-очарователна една жена над трийсет и пет, отколкото когато тя е в незрялата си младост.

— Няма начин този път да не е дъщеря — отвърна Ив и леко погали венеца кестеняви коси на Делфин.

Анри внесе подноса с чашите и шампанското.

— Да го отворя ли, мадам? — обърна се той към Ив.

— Не, благодаря, ще го отворя аз — отпрати го тя. Такава беше традицията: на господарката на Валмон се падаше да отвори и разлее първата бутилка при всеки по-специален случай, а за Ив този интимен момент с двете й дъщери беше по-специален от предстоящата вечеря независимо от нейната изключителна тържественост.

— Къде е Фреди? — попита тя Делфин, която въздъхна сладостно в блажена отмора, отметнала главата и фините си ръце на купчината брокатени възглавници.

— Къпе децата.

— Направо не мога да повярвам, че Фреди е родила две момченца за по-малко от две години. Явно наваксва изгубеното време. Не може ли бавачката да ги изкъпе?

— По принцип да — отвърна Делфин развеселена. — Довлякоха нещастната жена от Калифорния, шест хиляди мили, а сега Фреди не се откъсва от отрочетата си.

— Кой ме споменава? — Фреди влетя в стаята с характерната си леко полюшваща се походка. На трийсет и шест години тя повече от всякога приличаше на Робин Худ в пола. В закачливите й разбойнически очи искреше прямота, в готовността й да посрещне всяко предизвикателство — безгрижна възторженост; а усмивката й бликаше от лъчиста самоувереност. Размахваше четка за коса. — Делфин, смили се над мен. Направи нещо, каквото и да е с косата ми. Толкова си умна, а знаеш, че моят случай е съвсем безнадежден.

Фреди се хвърли в съседното кресло. Преметна крака, обути в бели ленени панталони, опръскани с вода, високо над тапицираната облегалка, описвайки във въздуха мигновена дръзка арабеска. „Само по движенията й, помисли си Ив, човек може да се сети, че Фреди е родена да пилотира самолет, какъвто и да е той.“

Косите на дъщеря й бяха рижи, с цвят на старинна, добре излъскана мед, така ярки, че привличаха всички погледи, където и да се появеше; коси толкова непокорни, че никой фризьор не беше успял да ги усмири. През цялата й упорита, сензационна кариера като един от големите световни пилоти, през всичките безумно смели и славни години на Втората световна война единствено авиаторският шлем бе успявал да укроти тази нейна коса, и то само до мига, в който бе на главата й.

Ив огледа своите две дъщери — учудващо различни, ала еднакво пренебрегващи правилата, дръзки, своенравни, непоносими, благословено превърнали се с годините в жени.

— Ще изпиете ли с мен по чаша шампанско? — попита Ив и се наведе да отвори бутилката „Лансел 1947“, като бързо завъртя прибора със заоблени краища, създаден специално за тази цел преди поколения. Сипа четири пръста в чашата си, опитно я разклати, за да пробуди виното, и загледа как изчезва бялата пяна от повърхността на бледорозовата течност. Ив отпи глътка — виното бе, както го очакваше, превъзходно; сръчно напълни трите чаши и подаде по една на Фреди и Делфин.

— Никога няма да забравя първия път, когато опитах шампанско — рече Фреди. — Беше тук, на терасата, при първото ни гостуване от Калифорния. Коя година беше това, майко? — Погледът й се изпълни с непривична носталгия. Очите й бяха толкова наситено и безгранично сини, сякаш бяха пропити от небе.

— 1933 — отвърна Ив. — Ти беше едва тринайсетгодишна, но баба ти заяви, че не си чак толкова малка.

— Какво казала прабаба ми? — чу се от коридора глас и четиринайсетгодишната дъщеря на Фреди, Ани, влезе в стаята, облечена в джинси и мъжка риза с навити ръкави. — И защо не ме поканихте на това събиране?

— Не трябваше ли да си навън с другите, Ани? — направи Фреди опит да прозвучи като добра майка.

— Да не би да съм някакво татенце или гадно момченце? — заяви височката, тъничка Ани и се усмихна едновременно ангелски и безочливо. — Аз съм единственото момиче от това поколение в семейството и за нищо на света няма да се влача с тази паплач. Бях си в стаята. Всъщност дремнах си половин час. Смятам да не си лягам цяла нощ, по-точно щях да го направя, ако имаше поне един, който не ми е роднина, за да танцувам с него. — Ани огледа трите жени със задоволство. Тя определено се смяташе за най-зрялата и мъдра от всички жени Лансел, в някои отношения дори по-възрастна от баба си, която обожаваше.

— Какво ще си облечеш тази вечер, Ани? — попита Ив.

— Нямам нищичко подходящо. — Ани скръбно поклати къдрокосата си глава.

— Домъкна два куфара, натъпкани с дрехи — засмя се Фреди.

— Но нищо за случая. Бабо, мога ли да погледна твоя гардероб?

— Първо пийни чаша шампанско — предложи Ив. Тя не можеше да откаже на Ани нищо, колкото и неподходящо да беше, дори тоалет на Баленсиага.

Ани пристъпи към виното с любопитство. Никога преди не беше пила шампанско, но според френската традиция можеше да си намисли някакво желание винаги когато опитва нещо за пръв път. Тя сбърчи чаровното си носле, отпи голяма глътка, задържайки я дълго в устата си, както бе видяла да правят, след което дълбокомислено преглътна.

— М-м… — Ани си пожела нещо наум и се наведе, за да отпие още веднъж.

— Усети ли нещо по-особено? — попита Ив.

— Да. В устата имаше един вкус, а после, когато преглътнах, друг, някаква топлинка надолу в гърлото.

— Така — рече Ив — става само при първокласното шампанско. На това му казват „прощален“ привкус.

Ани отпи още една голяма глътка, остави чашата и изчезна по посока на най-големия гардероб в спалнята.

— От вас единствено това дете е надарено с чувствително небце — обърна се Ив развълнувана към дъщерите си. — Нито една не е забелязала прощалния привкус през всичките тези години. Фреди, имаш ли нещо против Ани да дойде тук през лятото, за да започне да изучава как се ражда шампанското? Някой все някога трябва да поеме дома на Лансел.

— Мисля, че другото лято тя ще се учи да лети, но ако иска, защо пък не.

Ани се върна от спалнята със закачалка, на която висеше червена шифонена рокля с тънки презрамки над малък, стегнат корсаж. Презрамките и коланът, опасващ тънката талия, бяха богато обшити с изкуствени диаманти. Те проблясваха изненадващо ярко, осветени сякаш от прожектор. Полите на червената рокля флиртуваха с въздуха, пластовете шифон трептяха в бляскави дипли. Дори на закачалка роклята изглеждаше вълшебна, като че бе живяла свой собствен живот, като че имаше свое минало, в известен смисъл като че беше същество с много лица.

— Бабче, погледни! За пръв път я виждам, фантастична е! И се обзалагам, че е точно за мен — каза Ани многозначително.

— Къде намери тази рокля? — сепна се Ив.

— Най-навътре в гардероба, веднага ми хвана окото.

— Бях… забравила, че е там. Това е стара рокля, Ани, трябва да е… о, отпреди повече от четиридесет години.

— Хич не ме интересува. По-хубава е от нова. Кога си я носила?

— Не съм я носила аз, Ани. Мади я носеше.

Делфин и Фреди се надигнаха прехласнати. „Значи това е прочутата рокля на Мади“, помисли си Делфин. Роклята, свързана със семейния скандал, за който Делфин бе узнала преди години. Никога не я бе виждала, макар че беше слушала за нея много повече, отколкото й се искаше. Фреди беше заинтригувана. Разбира се, тя знаеше за Мади, но никога не си бе представяла, че една рокля може да бъде тъй жива; бе почти като друг човек в стаята. Самата Фреди беше привързана към една своя червена рокля и никога не би я изхвърлила, но не й беше хрумвало, че майка й може да сантименталничи по такъв повод.

Ив отново напълни четирите чаши.

— Мисля, че трябва да пием за Мади — заяви тя и очите й заблестяха закачливо, а страните й леко поруменяха. Каквото и да си въобразяваха, че знаят за Мади, дъщерите й никога нямаше да разберат защо бе запазила тази рокля. Има неща, които никога не можеш да споделиш докрай… нито пък ти се е искало да го правиш. Жените Лансел вдигнаха високо чаши и рекоха:

— За Мади!

— Която и да е тя — добави Ани и също вдигна чашата си.