Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (11)

11.

— Така. Сега да започнем отначало. — Кинкейд облегна гръб на стола си в малкия кабинет и приглади мустак. — Значи в Спешно влиза някакво момиче, което никога досега не сте виждала, предава ви чанта с неща, които приличат на хранителни продукти, помолва ви да ги предадете на Милт, или на Бил, в затворническото отделение.

Шарън триеше слепоочията си, затворила очи. Най-много от всичко й се искаше просто да си легне.

— Да — кимна тя, чувствайки, че безнадеждността, в която беше изпаднала, се задълбочава.

— И знаете много добре, че е против правилата да се внася каквото и да било в това отделение, но въпреки това го правите.

— Вече ви казах, че го сканирах. Приличаше на храна.

Другият мъж в стаята се обади:

— И познавате този Милт Славич… или Бил Кей… От колко време?

— От три дни.

— Сигурна сте в това? — Беше Бранък, източеният по-възрастен мъж в тъмен костюм, който се намираше от дясната й страна, малко извън обсега на периферното й зрение.

— Искрено ще се радвам, ако мина през детектор на лъжата — отговори Шарън.

— Няма причина да се държите враждебно — каза равнодушно мъжът и Шарън изпита омраза към него. — Има ли някаква причина, поради която да мислим, че не ни казвате истината?

— Никога не съм го виждала преди.

Тя усети трепет в гласа си. Помисли си, че трябва да се стегне, да си събере мислите. Но това, което й помагаше да го постигне в подобни моменти, се намираше в чантата й, закачена заедно с палтото на закачалката в чакалнята.

— И какви чувства изпитвахте, откакто го видяхте за първи път?

— Професионални — отговори Шарън и вдигна глава.

— Очевидно са били нещо повече от това. Иначе нямаше да действате толкова непрофесионално и да нарушите правилата заради този човек.

Шарън усещаше, че самоконтролът й изневерява. Буцата, заседнала в гърлото й, сълзите, които напираха да бликнат от очите й. Не беше заради Милт или Бил, или както въобще се казваше. Беше по-скоро заради тези негодници. Инсинуациите им следваха една след друга само и само да я накарат да се озове в словесен капан. Чувстваше, че не може да предприеме нищо, като в онзи асансьор. Тогава гневът й отново избликна и тя се зарадва, че освен изпълнена с чувство за вина и лишена от надежда, може да бъде и друга.

— Вижте, мое задължение е да направя рапорт…

— Мисля, че направихте много повече от това — обади се длъгнестият мъж зад гърба й.

На Шарън й се дощя да се обърне и да го удари, но не го направи. Тя почеса белега под брадичката си и в този момент на вратата се почука. Някакъв полицай надникна вътре.

— Бранък, жена ви.

— Ей сега.

Той стана и Шарън погледна ръката му да види златната халка, но такава нямаше. Кинкейд извади пликче с дълги гризини.

— Сигурно сте огладняла, Шарън… Заповядайте — подаде й пакетчето той. — Вземете си. Стоите тук вече цяла вечност.

Шарън притисна стомаха си с ръка и поклати отрицателно глава.

— Значи вие се занимавахте с този Милт или Бил от три дни. В един момент той ви спасява от… — Лейтенантът погледна в документите на бюрото си. — … от онзи тип Андрю, който ви налита. Не е ли било естествено да се разберете някой ден да се видите извън болницата, да речем на чаша кафе или нещо друго, просто за да му благодарите един вид.

— Няма такова нещо — отвърна Шарън решително.

— Дори намек? Вие сте си говорили, смеели сте се… Кристъл ни каза. Хората са забелязали, че между вас се зараждат някакви взаимоотношения…

На вратата се почука настоятелно и едно ченге си провря главата.

— Лейтенанте?

— Извинете ме.

Той излезе и остави Шарън сама в прашната малка стая. Тогава тя изведнъж усети, че няма да намери сили дори да се надигне от неудобния пластмасов стол.

Беше станала напълно безчувствена. Чувствата й се струваха привилегия, която не можеше да си позволи. Усети, че се отдалечава на хиляди километри от самата себе си.

Кинкейд се върна в стаята, седна, без да казва нищо, само я погледна втренчено и Шарън се усмихна при мисълта, че всичко това приличаше на терапевтичен сеанс, при който лекарят и пациентът не говорят нищо.

— Защо се усмихвате? — попита той.

Тя поклати глава. Не си струваше да му обяснява.

— Шарън, мога ли да ви помоля за една услуга. Вие сте носила онази чанта — посочи той небрежно към другата стая, — когато сте влязла в затворническото отделение. Дали ще ми позволите да разгледам съдържанието й?

Отначало въпросът й се стори невинен, но после се сети за чантичката на Чарли с Мики Маус. Тя преглътна и усети някакъв неприятен вкус в гърлото си. Не знаеше какво да отговори.

— Съжалявам… не мога да ви разреша.

— Вижте, аз самият смятам, че сте невинна… че са ви въвлекли в тази ситуация против волята ви, но този Бранък е едно старо инатливо муле. Мисля, че ще успея да го умилостивя до голяма степен, ако ми дадете възможност да му кажа, че сте склонна да ни сътрудничите.

Колко ли хапчета имаше в чантичката? Осемдесет? Сто?

— Не мога.

— Ако нямате какво да криете, Шарън…

— Ако съм носела в чантата си нещо непозволено, щях да го дам на Бил, когато излезе от асансьора. Това щеше да бъде единственият начин да гарантирам версията си, така ли е?

Кинкейд я погледна мълчаливо.

— Така ли е? — повтори Шарън гневно.

— Е, да…

— Ами тогава проверете в шахтите. Намерете Бил, разпитайте го.

— По-скоро искам да помоля вас.

— Ясно. Не, не можете.

Между двамата настана мъчителна пауза.

— Мога ли поне да попитам защо?

Шарън заби поглед в черния линолеум между краката си. После го погледна право в очите:

— Губил ли сте някога син, лейтенант Кинкейд?

Той не отговори.

— Случвало ли ви се е семейството ви да загине пред очите ви?

Очевидно не.

— Е — каза тя накрая, — когато ви се случи, можете да ми се обадите.

 

 

След като се озова в долен Ийст Сайд, Бил тръгна на юг. Около главата му кръжаха идеи, подобно на електрони около протон. Влезе в една сграда на разстояние каре и половина от жилището му. Тръгна по стъпалата. Към обиталището му имаше четири входа. Този беше най-северният. Той прекоси мазето, премина през тежка стоманена врата и я залости отвътре. Озова се сред пълен мрак. Протегна пръсти, заопипва тухлените стени от двете си страни и бързо се понесе напред, отброявайки крачките. На седемдесет и петата се спря. Въпреки пълната тъмнина знаеше, че вдясно от него се намира метална пожарна врата, без лостове, ключалки и брава. Коленичи, напипа металната вратичка на ел. инсталацията и я отвори. Вътре една коледна лампичка хвърляше бледа немощна светлина, под която смътно се виждаше цифрова, негодна на вид компютърна клавиатура. Бил набра шестцифрения код и чу как скритите лостове на вратата се отвориха.

Той знаеше, че мазето по време на сухия режим е било използвано като нелегална кръчма. Подобни заведения се бяха превърнали в негово хоби, когато беше шестнадесетгодишен. Тогава той обичаше да посещава огромната зала на Нюйоркската обществена библиотека, да преглежда на микрофилм броевете на „Ню Йорк Таймс“ от двадесетте години, после да ги издирва и да крие разни неща в изоставените и неизползвани тайни подземни капанчета от онези времена.

В мазето цареше пълна бъркотия. Основното помещение приличаше на пещера. От едната страна имаше наредени картотечни шкафове, от другата — дълга, грубо издялана дървена пейка. В средата се намираше неговото бюро, отрупано с изрезки от вестници и списания, поялници, мултиметри и части за има-няма четири компютъра, хард драйвъри, монитори и платки, и всички те заобикаляха главният компютър, който както винаги стоеше включен. Въргаляха се също и купища телефонни апарати, разглобени в различна степен, сигнализатори, компоненти от алармени системи, чашки от кафе, брави и ключове, и разни други инструменти.

Бил мина покрай бюрото, приближи се до стереоприемника, качен на един от картотечните шкафове и го включи. „Дабълю Ейч Би Ен“ въртеше някакъв дисхармоничен алтернативен джаз и уредбата грачеше с грубите писъци на саксофона и дрънчащата китара. Той я усили, докато звукът не изпълни лишеното от прозорци тухлено помещение. После захвърли палтото и вестниците на един стол. В мазето беше топло. Свали ризата си и за пореден път усети завладяващото въздействие на красотата, излъчваща се от картината на Джаксън Полък, изпълнена в авангарден „капковиден“ стил, която беше окачена на стената в дъното. Пристъпи по-близо до нея, после още една крачка и цветните струи сякаш се протегнаха и започнаха да го галят и обгръщат. Той отново се почувства в безопасност в нейната прегръдка.

Вечният град.

Това, че я има, го дължеше на Екатерина. Някъде вътре в тази картина се усещаше нейният поглед. Понякога той не беше сигурен дали беше задържал картината при себе си заради вътрешната й красота, или заради ефекта от блясъка на нейното присъствие.

След това идваше кухнята, с огромна ресторантска печка, зарязана като метален отпадък, когато Бил се бе натъкнал на мястото. Беше му отнело цели две седмици, докато я почисти. Тук се намираше и леговището на Бил, обикновен матрак и ракла, поставени на пода. През още една врата се влизаше в просторно, сводесто помещение, което някога бе било питейното заведение. Всеки друг на негово място щеше да го предпочете. Бил обвиняваше плъховете, че се бе отказал, но истинската причина беше, че всъщност се чувстваше много по-удобно в разхвърляни и тесни помещения. По ъглите на голямата зала имаше поставени капани за плъхове. Веднъж на всеки две седмици той пълнеше умивалника, отваряше капаните и удавяше гадинките. Освен това тук държеше един стоманен сейф и хладилник, в който държеше по-летливите си химикали, лекарства и други вещества.

Бил обмисли случая с Шарън. Съвсем различна от Екатерина, несравнимо по-честна, и като цяло — интелигентност от съвсем различен порядък. И силна — ако не беше толкова силна, нямаше да може да оцелее. Това затваряше кръга. Той се откъсна от унасящата мъгла, излъчваща се от Полък, и постави на ръцете си кожени ръкавици без пръсти. След толкова години самообучение винаги се чувстваше много по-безопасно, когато имаше нещо на ръцете си, дори когато отпечатъците от пръсти нямаха значение — и обърна внимание на компютъра си. Беше го конструирал и усъвършенствал. Последната добавка представляваше вграждането на клетъчен интерфейс, успоредно с конвенционалния модем. Вдигна капака на клавиатурата, набра паролата — при набиране на друга комбинация, твърдият диск щеше автоматично да се преформатира, изтривайки всички налични файлове. Свърза се по модема с базата данни на „Ню Йорк Таймс“, вложи няколко параметри за търсене, набра също „Маккинън, Едуард“ и отиде да си вземе душ.

Четиридесет и пет минути по-късно Бил седеше на ръба на ваната си в мазето и подсушаваше със сешоара новоизрусените си вежди и коса. Огледа се в огледалото, остави сешоара, отвори бурканче с капсули витамин „Е“, скъса покривната тъкан на една от тях и изстиска гъстото жълто масло върху изжулената си, покрита с рани ръка. После взе от шкафчето марлена превръзка, покри вътрешната страна с алое вера и я притисна върху раната. Изправи се и огледа превръзката на огледалото.

Не беше развил максимална скорост. Това не му харесваше, но беше факт. Постави си черната вратовръзка и отново се погледна в огледалото. Знаеше какво му се иска да направи и че това беше единствената логична стъпка. Знаеше също така колко безразсъдно смела щеше да бъде тя.

Той прехвърли списъка на файловете в компютъра. После наметна дългото си черно палто и напусна мазето, за да тръгне из града.

 

 

Остани тук, мислеше си Шарън, докато излизаше от „Белвю“. Не напускай града. Искаме да ни бъдеш под ръка, за да можем да те подлудим, когато ни скимне, като ти задаваме едни и същи въпроси до безкрайност.

Разбира се, Шарън се бе съгласила, защото, мислеше си тя уморено, винаги се бе съгласявала. Бихте ли могла да не напускате града? Бихте ли била така любезна да си поставите превръзка на очите? Нали не бихте имала нищо против да ви използваме като жив щит?

Тръгна по тротоара на улицата покрай клиниката, после по Първо авеню, но спря, колебаейки се. Нямаше представа къде би могла да отиде. Не искаше да се прибира. Жилището нямаше да даде покой на душата й. После се сети къде й се иска да отиде и решително пое към Второ авеню.

Мислеше за Бил, мислеше за онова дете, което й беше донесло чантата, мислеше за ченгетата и истината неумолимо я измъчваше. По дяволите, беше се оказала пълна глупачка, май така излизаше.

Забеляза очертанията на небостъргача на корпорацията „Маккинън“, който се издигаше нагоре по улицата, и пресече авенюто, за да го избегне, сякаш самото му съществуване я накара да се зачуди дали пък нейната глупост не беше някаква семейна черта. Шарън винаги си беше мислила, че урокът с гибелта на баща й е човек да не се прецаква точно по този начин, но може би това беше просто неизбежно. Сигурно ставаше въпрос за някаква семейна карма.

Работата, помисли си тя, се състоеше в това, че през целия си живот се бе старала да постъпва добре. Така беше в детството й — тогава се мъчеше да изгради някаква малка вселена за майка си, в която тя да може да намери утеха и справедливост. Нощ след нощ, докато слушаше гласа й из другите стаи на къщата, как почуква по рамките на вратите или си говори сама с телевизора, след като започна да пие. Шарън лежеше в креватчето си и се мъчеше да си представи как Едуард Маккинън най-после бива принуден да заплати за престъпленията си към тяхното семейство. Искаше й се тя да бъде героят. Искаше й се да излекува болката на майка си. Когато беше на десет, единадесет или дванадесет години, това й изглеждаше много по-важно от всичко друго на света.

Един ден, когато беше на четиринадесет, тя дойде при майка си с план. Беше прочела във вестника, че Едуард Маккинън бе превърнал компанията си в публична — че всеки можеше да има дял в нея. Всичко, което трябваше да направят, бе да си купят няколко акции и по този начин да получат право на достъп до документацията на компанията. Щяха да получат възможност да изчислят какви печалби са получени от компютърната програма на нейния баща и след това да го осъдят. А майката на Шарън й бе отговорила: „Не, скъпа. Едуард Маккинън просто се оказа бизнесмен. Слабият беше баща ти“.

Шарън отвори с рамо вратата на бар „Стар“ на Второ авеню.

Беше го посещавала и преди, малко след като се засели в квартала. Седна край бара, поръча на младия ирландец чаша „Букърс“, три кубчета лед и вода. Отначало бърбънът й се стори сладък, после малко стипчив, след това отнякъде загърмя кънтри.

Не че държеше да излее гнева на отмъщението си върху Едуард Маккинън — да го унищожи както той беше унищожил баща й — въпреки че понякога гневът развинтваше въображението й в такава посока. След известно време в нейната глава се бе оформило едно абсурдно желание — да си поговори със своя стар чичо Ед. Искаше й се да му покаже как неговите действия водят до последствия, които дори той самият не може да осъзнае. Беше въпрос на озарение, на желание, ако може просто да изсипе съдържанието на своя мозък в неговия, така че той да осъзнае онова, което тя знаеше като азбучна истина.

И всичко това кипеше в главата й в една-едничка фраза: Ти Просто Не Се Държиш С Хората По Този Начин.

А сега й се искаше да каже същото нещо на Бил Славич или както там се казваше. Чувстваше, че са злоупотребили с нея и имаше чувството, че там някъде, където и да се намира, той се смееше, а това никак не й харесваше.

 

 

Застанал сред сенките на улицата с три платна, Бил погледна с бинокъла си на запад и на изток. Никой не се приближаваше към него на разстояние поне половин каре. И ако трябваше да го направи, сега беше моментът.

Той се плъзна между паркираните коли и изкачи двете стъпала до входа на сградата, където живееше Шарън. Външната врата се поддаде с най-обикновен, сляп венециански ключ. Вътрешната имаше по-сложна система за звънене и заключващ пулт, но засега не му се налагаше да я отключва. Той пристъпи в облицованото с плочки фоайе и огледа пощенските кутии. Бяха малко старомодни, с малко прозорче над ключалката. С покритите си с ръкавици пръсти той измъкна плика от вътрешния джоб на палтото си и го разтвори. Вътре имаше бележка, плътно увита и стегната с гумиран изолирбанд около пръчица за коктейли. Той я плъзна през прозорчето и тя падна в кутията.

Секунда по-късно се озова на улицата и пое на запад.

Бил Кайзър се изкачи по стъпалата на „Линкълн Сентър“ и се смеси с тълпата. Вечерта беше мека. Той мина покрай фонтана, обърна внимание на разнородната публика, поемаща към различните театрални зали — жилави млади мъже с вид на хомосексуалисти и жени със стройни мускулести крака, насочващи се към Балета на Ню Йорк Сити; семейните двойки и самотните възрастни, поемащи към Филхармонията на Ейвъри Фишър Хол; и най-сетне, в дъното, онези, които излъчваха богатство от загорелите си, облъчвани за бронзов тен лица, с бижутата, поклащащи се по кокалестите им белоснежни ръце и дългите, добре поддържани шии — любителите на операта, насочващи се към входа на „Метрополитън“. Бил се вля в тази тълпа със загърнато около тялото дълго черно палто и с великолепно скроения си смокинг. Зачака реда си след някаква двойка, която се опитваше да си спомни къде за пръв път бяха срещнали Летиция. В Рим? В Санта Барбара? В Тиволи? Бил огледа двойките, облечени изискано и за първи път не се почувства потиснат, че е тук сам.

Това беше неговата награда и той се опита да я изпълни със съдържанието, което беше придобила, докато висеше на една ръка в асансьорната шахта. Любовният дует в края на пролога — ето благодарение на кое беше оцелял, от къде бе почерпил сила. После двойката пред него бе обслужена и той се озова пред билетното гише.

— Пазите два билета за Редуел.

Човекът зад гишето попита:

— Кредитна карта или поръчка?

— На лична сметка — предположи Бил.

Мъжът намери плика, извади два билета и му ги подаде:

— Завесата се вдига след две минути. Приятно прекарване.

 

 

Шарън вкара ключа в ключалката на предната врата и я отвори. Не беше много трудно, само един малък трик. Затвори я след себе си и се озова в малкото фоайе. Ето те и теб, каза си тя и се усмихна. Малка шега, все едно сградата й го казваше на нея и тя на сградата. После се забави малко пред пощенската кутия, отключи старата ключалка и си взе пощата. Докато изчакваше асансьора, прегледа обичайните боклуци, с които й бяха напълнили кутията — диплянка със снимки на кучета с тъжни очи и призиви за проява на хуманност към бездомните животни, обява за поредица лекции за ново лечение на СПИН, програма на филмов форум. И най-накрая някаква странна хартийка, увита около клечка за коктейл, без плик.

Пластмасова клечка за коктейл, със зловеща котешка глава на единия край. Тя разви бележката. Почеркът беше разкривен, странен, почти нечетлив:

Шарън,

Карма: каквото даваш, ще ти се върне седемкратно.

Ще се видим.

Бил

Вратата на асансьора звънна, отвори се и зачака. Шарън стоеше окаменяла под флуоресцентната лампа във фоайето. Дъхът й беше секнал.

Той беше идвал тук. Пуснал е това. Той знаеше къде живее тя.

Само мисълта за това предизвика в нея желание да избяга навън в нощта. Погледна назад към вратата на коридора, изплашена, че може би я наблюдава отнякъде. Можеше да спи на дивана на Кристъл или да наеме стая в хотел.

Вратата на асансьора започна да се затваря, тя вкара крака си, влезе, натисна номера на своя етаж, поколеба се дали да не слезе на седмия и да се изкачи един етаж пеша, сякаш по някакъв начин той следеше всяко нейно действие.

Изкачвайки се нагоре, тя погледна зловещата пластмасова котешка глава и изпита чувството, че подът всеки миг ще се разтвори под нея и ще я погълне като парче олово.

Докато прочиташе бележката за втори път, ръцете й трепереха на бледата светлина. После вратата на асансьора се отвори и тя си даде сметка, че е трябвало да слезе на по-долния етаж. В този миг се почувства като в капан.

Провря глава през вратата и се огледа в двете посоки.

Коридорът беше празен. Тя бързо се приближи до вратата си, провери бравата и отново се огледа.

Нищо.

Влезе вътре, включи наведнъж всички лампи, отвори дрешника и изрита една след друга всичките си закачалки с дрехи, надникна и зад завесата на душкабината в банята.

От Бил нямаше и следа. Апартаментът беше така, както го бе оставила.

На телефонния секретар светеше лампичка за получено съобщение. Не й се щеше много да го прослуша, но най-сетне се престраши и натисна бутона.

Гарбър:

Ако можеш да се явиш в кабинета ми утре в десет и тридесет, има няколко аспекта на поведението ти днес следобед, които бих искал да обсъдим.

Шарън се сви на ръба на леглото и затвори очи. „По дяволите! — процеди тя на глас. — Сега ще ме уволнят.“

Самото произнасяне на тези думи накара мускулите на раменете й да се стегнат и ноктите й се забиха в дланите. Стори й се, че всеки момент ще избухне, ще рухне и ще се свърши. После дишането й се нормализира, бурята в стомаха й утихна и това сякаш беше най-ужасното: тя си стоеше кротко тук и всичко наоколо си беше от нормално по-нормално.

Сама в целия свят. При нея винаги нещастията завършваха така.

Тя отиде до кухнята. Рисунката на Чарли се полюшна от течението: къщичка, дървета — кълба със стволове и голямо жълто слънце. Тя отвори хладилника. Бутилката „Букърс“ беше зад тази с „Уиндекс“. Взе си чаша, сипа си два пръста и запуши бутилката. После придърпа чантата си, откопча я колкото се може по-широко, обърна я и я изтръска върху одеялото. Продълговатата чанта избълва цялото си съдържание.

Да загуби работата си. Беше гадно дори да си го помисли.

На дъното се намираше чантичката на Чарли с Мики Маус. Тя отпи голяма глътка от бърбъна, погълна я и усети надигащите се топли вълни в главата си. После разкопча ципа на чантичката.

Повечето хапчета вътре се бяха разтрошили на прах от непрестанното тикане на разни работи в препълнената чанта.

Смешното беше, че това съдържание привличаше въображението й само докато беше скрито вътре и не го виждаше. Физическата реалност на тези хапчета, трошици от желатинови капсулки и прах от разни транквиланти, така и не можеха да я изкушат да изсипе всичко това в чаша вода, да го смеси и да го погълне наведнъж. Но в автобуса, в банята, на работното място, в асансьора, когато се оглеждаше и виждаше как трепери, тази идея я обладаваше и тя дълго не беше в състояние да я пропъди от ума си.

Почуди се дали баща й бе гледал на оръжието си по същия начин и си даде сметка, че наистина трябва да беше така. Той сигурно беше поглеждал към него всеки път, когато влизаше в кабинета си, там, поставено на полицата над камината.

Беше чула шума от втория етаж — мощен екот, два изстрела един след друг. Толкова изненадващ на фона на среднощната тишина, че чертожният молив бе изпаднал от ръката й. Беше изтичала долу, бе завила по коридора и бе стигнала до вратата…

И това бе всичко, което си спомняше. Не си спомняше какво се случи после и това я плашеше. Имаше някакви размазани картини в главата си, но не беше сигурна кое е истинско и кое въображаемо.

Две гилзи. Дали наистина беше чула два изстрела? Или този спомен беше просто допълване на версията, просто екстраполация? Горната част на главата му беше отнесена, кръв, мозък, кости и коса се бяха залепили на стената зад него. Често й се привиждаше как е изглеждало всичко, но нямаше представа дали това беше спомен или измислица.

Имаше елементи, за които знаеше, че са създадени от въображението й — например, парчето бяла черепна кост, клатушкащо се на пода. Не знаеше кога умът й бе добавил този детайл в спомените й, но години след това разбра, че такова нещо не можеше да бъде истина. И винаги й се бе привиждало как от кухината на черепа блика кръв на струя, като вода от кран на чешма. Още първия път, когато започна да работи като медицинска сестра, беше разбрала, че хората просто не могат да кървят по този начин.

Чарли се бе привързал към тази своя чантичка с Мики Маус. Разнасяше я с месеци от стая в стая, използвайки я за каквото му скимне. Рик започна да говори за нея като за „портмонето“ на Чарли, което я ядосваше — момчето бе започнало да расте и никой не можеше да му отнеме любимата вещ. След катастрофата Шарън бе започнала да използва чантичката, за да държи в нея болкоуспокояващите и транквилантите си. В мъчителните последни четири месеца от живота на Чарли, когато докторите се отчаяха, че няма да могат да се справят с пораженията, видовете хапчета в чантичката просто нарастваха. След като Чарли умря, Шарън се бе върнала при майка си в Онеонта и бе поела дежурства в местното Спешно отделение, просто за да прави нещо. Там имаше най-различни лекарства. Тъкмо тогава тя бе започнала съзнателно да попълва своя самоубийствен пакет.

Беше започнала да търси химически препарати, които не трябваше да бъдат поемани едновременно. Когато се премести в Ню Йорк, колекцията й от хапчета вече можеше да убие наведнъж цяла стая хора.

И всичко, което беше правила с тях, бе да ги носи със себе си в голямата си дамска чанта и просто да бъде сигурна в трудни моменти, че ги има под ръка. Беше си представяла вкуса на този зловещ „коктейл“, който щеше да бъде неприятен, остър и адски отровен. Имаше един период, точно след смъртта на Чарли, когато дори не можеше да си налее чаша вода, без да си представи как изсипва съдържанието на чантичката в нея. Но всъщност никога не беше го направила. Не беше приближавала до устните си дори едно от тези хапчета.

Шарън отпи още една глътка от бърбъна и се загледа в чантичката. После стана, отиде до умивалника, спокойно отвори шкафа, взе една чаша и я напълни с вода.

Господи, колко обичаше работата си! Точно това беше най-срамното — най-после бе намерила любимата си работа и то на място, за което си струваше да се бори. И сега, за пореден път, се бе издънила и нямаше как да я запази.

Чарли беше изчезнал, Рик също. Ню Йорк, работата. Сякаш не можеше да задържи нищо.

Постави чашата на нощната масичка, надвеси над нея чантичката с натрошените хапчета и бавно наклони ръка.

Когато бледожълтия прах докосна повърхността на водата, той се разпръсна моментално, задържа се отгоре, а по-големите гранули започнаха да потъват към дъното.

Беше впечатляващо да се наблюдава как реагираха различните хапчета и как малките парченца се завихряха надолу и се разтваряха. Тя отново отпи глътка бърбън и продължи да съзерцава микстурата. После надигна пенещата се чаша, поднесе я към устните си и допря студеното стъкло в зъбите си.

Едва доловимият вкус на нещо горчиво и стипчиво парна езика й.

Навън, зад прозореца, Емпайър Стейт Билдинг огряваше нощта със светлините си. Тя отчетливо долови туптенето на сърцето си, пулса във вените си. И после нещо вътре в нея се надигна и се взриви: това беше лудост, пълна дивотия, точно такова поведение, което беше възпитавана да отклонява и възпира.

Стана, с чашата в ръка, и се запъти към банята, като внимаваше да не разсипе и капчица, ако загуби контрол над себе си. Прехапа здраво устни и изпразни чашата в тоалетната.

По дяволите, да се самоубие точно сега, означаваше да докаже на света, че е жертва, че е жертвата, каквато Гарбър, Франк и господин Карма-Бил си въобразяваха, че е. Те обаче грешаха. Тя не беше човекът, за когото я вземаха. Сигурна беше.

Влезе в кухнята, изми чашата с много вода и я остави на плота за сушене. Изпи си бърбъна, изми и тази чаша.

Чантичката на Чарли все още лежеше върху нощната масичка, наполовина пълна с отрова. Тя изсипа и останалото съдържание в тоалетната, пусна два пъти водата, почисти я добре и я пусна в панера с дрехи за пране. После се върна, откри дистанционното на телевизора, паднало до масичката, насочи го и натисна копчето за включване.

Нацистки парад, и доблестни американски войници, пристъпващи сред руините на френски градове. Смени канала и се появиха новини, пожарни коли, пушек, бълващ от прозорците на жилищна сграда. Прекъсване за реклама, ето го Арвин Редуел, ръкуващ се, фотокадри, крачещ напред-назад по подиума по време на последната си публична дискусия. Отвратителен човек. И тогава Шарън разбра: но той май е загинал.

Отново кадри на живо, камера, насочваща се към чернокожа жена, стояща пред табела, на която пише „36“. Това задейства в главата й тревожна аларма. И още докато усилваше звука, гръдта й бе пронизана от хлад, който се спусна надолу към стомаха. 36 какво?

Тя зачака. Бомбен атентат. Сенатор, загинал в жилището си в Ийст Сайд. Най-после чернокожата говорителка го каза: Сътън Плейс, 36.

„Монтклеър.“

Сърцето на Шарън биеше лудо, докато ровеше в портмонето си, за да извади визитната картичка. Детектив Майкъл Кинкейд, телефонните му номера. Помисли си дали да не звънне в „Белвю“, за да провери още веднъж, но нямаше нужда. Досието й беше под ръка тези три дни. Набра първия номер, разбра, че е сигнализатор, за малко да прекъсне, но някой се отзова.

— Кинкейд.

— Лейтенанте, тук е Шарън Блотнър…

— Шарън… гледате ли новините?

— Мъртвият сенатор… Това е сградата, където беше хванат Бил.

— Да имате нещо да ни кажете по този повод?

— Той го е направил — каза тя. — Той го е направил и е знаел, че бомбата ще избухне днес, затова е трябвало да се измъкне.

— Хм-м. — Подчертано студено. Дощя й се да му каже да върви по дяволите. Ала вместо това каза: — Оставил ми е бележка. В пощенската кутия.

— Той е бил там?! — В гласа му се долавяше паника. — Прочетете ми бележката.

Направи го.

— Намерих я увита около някаква гадна клечка за коктейли. — Сякаш това бутане през огъня беше някаква забава.

— Шарън, кажете ми… звучи ли ви като заплаха?

Тя се поколеба.

— По-скоро ми прилича на някакъв железен закон, който той налага. Проблемът ми е, че след този ден нямам представа от коя страна на закона съм аз самата.

— Вече имаме една бомба в сградата, където е бил този приятел. Ако нямате нищо против, бих третирал това послание като бомбена заплаха.

— Боже мой, лейтенанте…

— Намерете бързо плик. Поставете в него всичко, което ви е изпратил, гледайте да не го пипате много-много. Донесете го. Вземете си нещата, включете алармената инсталация и напуснете жилището.

— Лейтенанте, вие ме плашите…

— Ще оставя клетъчния си телефон на прослушване. Ако забележите нещо, обадете се веднага. Ще ви чакам тук, окей?

Той изключи телефона. Шарън измъкна един плик, пусна вътре бележката и го затвори. После се изправи и дълго се застоя така насред стаята. Мислеше. Ако се налагаше да спаси нещо от това място, кое беше то?

Чарли, помисли си тя, и започна да събира всички негови снимки и рисунки от стените.