Роджър Зелазни
Да умреш в Италбар (6)

Глава 6

Един ден дойде пролет, завихрена и изпъстрена, мека, зелена и кафява, влажна; птици се виеха в синевата, извивайки възбудени въпросителни трели; бризът носеше сол и хлад откъм морето, което се вълнуваше по същия начин, както преди пет хиляди години; огньовете на планетата бяха затворени в подходящи камери далеч под краката им, докато те вървяха бавно сред дърветата, из полята, по току-що измитите хълмове.

Докато вървеше в сферата на своето желание, той мислеше за Пелс, защото мислеше за музика, невидима, безтегловна, следваща своята собствена логика. Не помисли за Франсис Сандау, за Хайдел фон Хаймак или дори за командора, защото тя току-що бе казала: „Денят е чудесен.“ „Да — помисли си той, — облаче в небето, катеричка на клона, момиче, това е прекрасно, това е прекрасно.“