Роджър Зелазни
Да умреш в Италбар (5)

Глава 5

Пелс изравни орбиталната си скорост със скоростта на въртене на Самит и увисна като звезда над въпросната зона.

— … сам човек — повтори той. — Съжалявам, че не мога да бъда по-точен. Убеден съм, че той е фокусът на заразите. Няма да е достатъчно само да поставите района под карантина. Трябва да откриете този човек и да го изолирате. Той вероятно ще се движи пред вълната на заразата, като се има предвид инкубационният период. От това, което ми казахте досега, изглежда, че върви на югозапад. Препоръчвам ви да се движите постоянно в тази посока, най-добре пеша, и да започнете да го издирвате незабавно. И ми изпратете повече информация! Ако е възможно, бих искал да поддържам директна връзка с издирващите групи.

— Разбира се, ще трябва да поискам разрешение за всичко това, доктор Пелс, но съм убеден, че няма да трае дълго. Междувременно ще пристигнат още доклади. Ще ви ги изпратя веднага щом ги получим.

— Много добре. Ще чакам.

Пелс прекъсна връзката.

„Наистина — каза си той, — аз съм свикнал да чакам. Но този път… Новините достигнаха до мен твърде бързо и успях да пристигна навреме. Знам, че той е там, долу. Тия хора ще ми позволят да ръководя положението. Знам това. Тук никога преди не се е случвало нещо подобно. Изглежда, положението се влошава. Но този път ще го открия навреме. Време…“

* * *

… три, четири, пет.

— Стой! — извика той, но Джакара вече бе хвърлила шестата монета.

Тя увисна във въздуха за миг, завъртя се, потрепери, а след това се присъедини към останалите, образуващи бавно въртяща се във въздуха осмица.

— Почакай само да я стабилизирам… Ето така! Добре, добави още една… Внимателно.

Джакара метна още една монета. Тя се извиси на около метър над другите, замръзна, сякаш внезапно превърната в снимка, след това с движенията на попова лъжичка започна да се мести към фигурата. След миг вече беше част от нея.

— Още една!

Джакара със смях хвърли още една монета. Тя не спря и дори не намали скорост, а незабавно се придвижи да заеме мястото си в процесията.

— Още една!

Тя бе незабавно уловена и поставена в кръга.

— Още една…

— Мисля, че ще счупиш рекорда си — каза тя, докато я хвърляше.

Той я улови и разгъна фигурата така, че сега монетите се движеха в кръг. Кръгът се разшири и монетите се завъртяха по-бързо.

— Хайде. Още една.

Тя намери мястото си във фигурата, която продължаваше да се разширява, да ускорява движението си.

— Успя! Това е нов рекорд! — каза Джакара.

Блестящият кръг от монети се понесе към койката, на чийто край седеше тя. Спря над нея, снижи се и се завъртя над главата й.

— Все още не мога да разбера какво става в ума ти, когато правиш това — каза Шинд, — макар че разпознавам процеса, когато е в действие. Всъщност много е приятно да опитвам да…

Малакар се разсмя.

Пръстенът се разпадна. Монетите заудряха в стената, пръснаха се из каютата, посипаха се върху Джакара.

Тя извика и се отдръпна. Моруин потръпна и разтърси глава.

Засменият Малакар се появи зад преградата, разделяща пулта за управление от жилищния отсек.

— Пристанищните власти на Самит са много любезни — обяви той. — И страшно полезни.

Моруин се усмихна на Джакара:

— Това е рекорд. — А после към Малакар: — С какво ни бяха полезни?

— Просто обсъдих с тях положението за кацане, изразих загриженост относно слуховете, които съм чул за избухване на епидемия от различни болести. Попитах ги дали изобщо е безопасно да кацаме. Или да заведа туристическата група другаде.

— Туристическа група ли? — попита Джакара.

— Да. Реших да им се представя за екскурзовод. Може да се окаже подходящо да се придържаме към тази версия, ако изпаднем в затруднение. Както и да е, в отговор те подробно описаха районите, поставени сега под карантина. Тогава аз ги разприказвах и успях да получа информация за дати и места. Вече имам доста добра представа за придвижването на нашия човек в района.

— Много добре — каза Моруин, като се наведе да събере монетите. — Какво ще правим сега?

— Ще се върнем пак в подпространството — казах им, че отменяме екскурзията и ще се върнем пак от друго място. Сателитната им предупредителна система изглежда доста проста. Ще успеем да се промъкнем през нея.

— После ще се приземим в зоната под карантина и ще го приберем, така ли?

— Точно така.

— Знаете ли, мислех си, ами ако го открием, а той каже, че не иска да дойде с нас, че не желае да бъде оръжие? Какво ще правим тогава? Ще го отвлечем ли?

Малакар се вгледа в Моруин с присвити очи. След това се усмихна.

— Той ще дойде — каза.

Моруин погледна настрани.

— Само се питах…

Малакар се обърна към предната част на кораба.

— Сега ще променя курса — каза. — Ще се върнем в подпространството веднага щом бъдем в състояние.

Моруин кимна, задрънча с монетите и се изправи.

— Мисля, че е време за следващата ви имунизация — извика Малакар към тях, докато се скриваше зад преградата. — Ще се погрижиш ли за това, Шинд?

— Да.

Моруин метна монетите във въздуха. Те се превърнаха в проблясващо торнадо, няколко секунди се извиваха и се въртяха, след това със звън паднаха в протегнатата му длан.

— Ето ти още една — каза Джакара и протегна ръка.

Монетата излетя и със звън отиде при другите.

Тя се взря в него.

— Нещо не е наред ли? — попита.

Той пусна монетите в джоба си.

— Не знам.

— Знаеш — обади се Шинд. — Отговорът му те накара пак да помислиш за положението си в това начинание. И за всичко, което ще последва.

— Разбира се.

— Сега виждаш, че той се е променил, че изглежда готов да използва хората по начин, който преди не му беше присъщ.

— Така излиза.

— Джакара например. Тя защо е тук?

— И аз се чудех.

— Той си намери разумно оправдание за това, но причината е само една — тя го обожава, смята, че всичко, което той върши, е правилно. Той не иска да го признае, но сега има нужда от тая подкрепа.

— Толкова ли е несигурен в себе си?

— Остарява. За него времето тече по-бързо, но осъществяването на целите му е все така далечно.

— А моето присъствие?

— Вариант на същото. Не само затова, че можеш да накараш с ума си оръжията да стрелят или да саботираш космически кораб. Уважението ти му вдъхва увереност. Въпреки че не може да ти вярва напълно, има нужда от някогашното усещане за власт, което присъствието ти му осигурява.

— Но щом не ми се доверява, той рискува…

— Не, защото знае, че може да те контролира.

— Как?

— Като контролира Джакара. Знае за чувствата ти към нея.

— Не мислех, че ми личи. А и никога не съм го смятал за толкова прозорлив.

— Не е. Аз му казах за чувствата ти към нея.

— За бога! Защо? Чувствата ми са си…

— Беше необходимо. Ако не беше, не бих си позволила да разкрия тази твоя лична тайна. Направих го, за да съм сигурна, че ще те вземе.

— Само защото се безпокоиш за него ли?

— Вече не е толкова просто…

— Да приготвя ли ваксините, Шинд?

— Да. Приготви ги, Джакара.

Моруин я наблюдаваше как стана и отиде в задната част на каютата. След това отмести поглед и се настани на койката.

— Какво искаш да кажеш, Шинд?

— Както всички установихме, Малакар се е променил. Но, разбира се, и ние също. Той винаги е бил малко прибързан — някога това беше достойнство, — така че доскоро ми беше трудно да преценя дали той е станал по-прибързан, или просто аз съм станала по-консервативна. Но неотдавна се случи нещо, което разреши този въпрос и подхрани тревогата ми. Това стана на Дейба, където търсехме информация за самоличността на X и открихме, че той е Хайдел фон Хаймак. Сблъскахме се с един човек, който търсеше същата информация. И той я откри и се опита да убеди Малакар да не я използва, както възнамерява. Дори му предложи невероятна цена за неговото сътрудничество — възстановяването на цялата планета Земя в състоянието и от преди войната.

— Абсурд.

— Не. Човекът беше Франсис Сандау и аз бях в ума му, когато каза това. Наистина го мислеше. И беше много загрижен.

— Сандау? Създателят на планети?

— Същият. Той дълго време е бил в близки отношения с пейаните, най-старата раса, която познаваме. Беше напълно уверен, че човекът, когото търсим, има ненормална и изключително опасна връзка с едно от пейанските божества, богиня, свързана както с лечението, така и с болестите…

— И ти повярва в това?

— Не е важно дали аз вярвам и дали онова нещо наистина е богиня. Но вярвам, че в цялата работа има нещо необичайно. Сандау беше убеден, че тук има опасна концентрация на сила, и убеждението му се основаваше на значително лично познаване на този феномен. Аз познавах няколко пейани и те са много странен, надарен народ. Срещнах Сандау и знам, че той е всичко друго, но не и глупак. Също така знам, че се страхуваше. Това ми е достатъчно. Смятам, че страховете му са основателни. Малакар дори не поиска да говори с него. Вместо това се опита да го убие. Казах му, че е успял, за да спася живота на Сандау. Всъщност той беше само зашеметен.

— Какво стана после?

— Върнахме се у дома. Малакар започна да търси фон Хаймак.

— Джакара беше ли с вас, когато срещнахте Сандау?

— Да.

— Тя вярва ли, че Малакар го е убил?

— Да.

— Разбирам… А сега организацията на Сандау може би ни преследва, така ли?

— Не мисля. Не беше изпратил агенти, беше дошъл сам на Дейба. Следователно иска сам да се занимава с тази работа. Смятам, че ще продължи по същия начин. Не, не гневът на Сандау ме безпокои сега. Исках да дойдеш поради друга причина.

— Каква?

— Не преувеличавам страха си за сигурността на Малакар, нито опасността, която усещам, че ни очаква. Исках да дойдеш с нас, за да убиеш Хайдел фон Хаймак, ако успеем да го намерим.

— Искаш твърде много.

— Необходимо е. Трябва да го направиш.

— Ами ако откажа?

— Хиляди хора може да умрат, не само командорът — безсмислено, от ужасна смърт. Вероятно дори милиони.

— Не можем да знаем това със сигурност.

— Но ти ме познаваш от години. Знаеш, че съм разумна и не предприемам никакво действие, без да съм го обмислила добре. Знаеш лоялността ми към командора и знаеш, че не бих се изправила срещу него просто така. Щях ли да постъпя по този начин, ако не вярвах, че постъпвам правилно? Ти знаеш отговора. Виждам това в мислите ти.

Моруин прехапа устни. Джакара дойде с пневматичните спринцовки. Той запретна ръкава си и протегна ръка.

— Ще трябва да си помисля.

— Мисли си колкото искаш. Аз вече знам отговора ти.

* * *

Хората от издирващата група настаниха човека колкото може по-удобно на самата пътека. Завиха го, дадоха му вода. Докато чакаха да пристигне повиканият транспорт, слушаха думите му, понякога несвързани поради треската, друг път смислени, когато тя затихваше.

— … прав — каза той, взрян в небето над тях. — Луд и прав. Не знам. Да, знам. Беше слаб… Слаб и мръсен, покрит с язви. Бях в склада, когато той се появи. Никога преди не съм го виждал… Не. Коса като мръсен ореол. Не знам откъде… Дайте ми още вода. Благодаря. Не знам… Къде отиваше? Не каза. Говореше. Да, говореше. Не си спомням точно какво стана. Но беше странно. Това е вашият непознат. Не си каза името. Не изглеждаше като човек, който има нужда от име. Качи се на един сандък и започна да говори. Странно… Никой не опита да го спре, да му каже да се маха… Той… Не помня какво каза. Луд и прав… Но ние слушахме. Тук не се случва нищо… а и той беше различен. Нещо като проповедник, но не съвсем. Проклинател може би. Не знам… Та… Чакайте… Още вода? Благодаря. Странно, странно. Луд проповедник. Смърт и живот… Точно така! Точно така!… Как всички ще умрат. Не можех да престана да слушам. Не знам защо. Знаехме, че е луд. Всички казваха това — когато говорехме за него, след като си тръгна. Но никой не каза нито дума, докато той проповядваше. Беше сякаш… Докато говореше, думите му изглеждаха правилни. И той беше… прав. Вижте какво стана с мен! Прав беше. Нали? Луд и прав… Не, не видях в каква посока тръгна след това. Искате ли да го чуете? Сам, собственикът на склада, записа част от думите му. По-късно ги пуснахме. Но беше различно, когато него го нямаше. Тогава се смяхме доста, докато го слушахме. Просто луд, това е всичко. Можете да попитате Сам, ако още не го е изтрил… Можете да го чуете… Точно тогава започнах да се чувствам зле. Господи! Той се оказа прав! Прав беше, мисля… Така изглежда…

Те доложиха това на шефа на групата си и след като транспортът го откара, продължиха бавно да претърсват терена, като спираха да помагат и да записват, да се погрижат за мъртвите, умиращите, оцелелите, поддържаха радиовръзка с другите групи, вървяха през полета, претърсваха жилища, изкачваха хълмове.

От далечните кътчета на небето започнаха да настъпват облаци и те проклеха надвисващата буря, която щеше да повреди както обувките им, така и инфрачервените детектори. Един от тях — той познаваше историята на планетата си — дори прокле Франсис Сандау, който беше проектирал и построил този свят.

* * *

Облаците се развиваха като килим, стелеха се, влачейки след себе си струйки и раздърпани краища, втурнаха се към едно място в средата, наситиха синьото дневно небе до перленосиво, което бавно потъмняваше, докато отгоре се трупаха още слоеве облаци, събираха се, издигаха се нагоре, притискаха долните слоеве, затъмняваха, замъгляваха очертанията на дърветата и скалистите върхове, превръщаха по-ниските силуети на хора и животни в местещи се сенки. Все още не беше заваляло, мъглите се търкаляха и се надигаха, роса обсипа тревата, прозорците се замъглиха, влагата се събираше, потичаше, капеше от листата, звуците достигаха изкривени, сякаш целият свят бе опакован в памук, птиците летяха ниско над земята, запътени към хълма, ветровете заглъхнаха и замряха, малките животни се спираха, надигаха муцунки, завъртаха ги бавно, разтърсваха се, вдигаха глави, след това тръгваха, сякаш търсеха някакъв скрит ноев ковчег отвъд предпланините, в мъглата, над местата, където издирващите групи претърсваха, а гръмотевицата задържа дъх, светкавицата спря удара си, дъждът остана непролят, температурата падна, облак се стовари върху облак и след като запушалката на спектъра беше извадена, цветовете се оттекоха от света, оставяйки след себе си рамката на празен екран или впечатлението за пещера, сенки, плъзгащи се по далечните стени, променящи формата си, неправилни, мокри.

* * *

Доктор Пелс отново слушаше дрезгавия глас от записа, сключил палци под брадичката си и опрял кокалчета до бузите си.

„Аз… Някой да е казвал, че има право да живее? Аз… Няма никаква космическа гаранция за това. Нищо подобно! Единственото обещание, което вселената ви дава и спазва, е смъртта… Аз… Кой казва, че животът трябва да триумфира? Всички доказателства сочат обратното! Всичко, което се е надигало от първичната слуз, е било спирано и в крайна сметка унищожавано! Всяко звено във великата верига на съществуването привлича гибелта си, която го прекъсва! Животът се самоизяжда и бива размазван от неодушевената природа! Защо? Защо не? Аз…

Вие сте виновни. За това, че съществувате. Погледнете в себе си и ще видите истината… Погледнете скалите в пустинята! Те не се размножават, нито приютяват мисли и желания. Нищо живо не може да се сравнява с кристала в неговото неподвижно съвършенство. Аз…

… Не ми разправяйте за светостта на живота, нито за неговата приспособимост. Всяко приспособяване получава нов, мрачен отговор и ехото разтрошава изреклия. Единствено неподвижността е свещена. Отсъствието на слух поражда мистичния звук. Аз…

… Боговете са сбъркали, че са изхвърлили своя боклук. Но вие сте виновни. За това, че съществувате. Тази част от вселената е замърсена! От божествения боклук се е родила заразата на живота… Това е вашата святост! Затворени между мрак и мрак, оставени да изминат пътя си. А всичко живо е зараза за нещо друго! Ние се самоизяждаме, свършено е с нас! Скоро, съвсем скоро… Аз…

Аз… Братя! Завиждайте на камъка! Той не страда! Радвайте се на незаразената вода и въздух, и скала! Завиждайте на кристала. Скоро ние ще сме като тях, съвършени, неподвижни…

Не молете за прошка, а за бавно настъпване на това, което ви очаква — за да можете да се насладите на възхитителния покой! Аз… Аз… Аз…

Молете се, плачете, горете… Това е всичко. Аз… Вървете… Вървете!“

После го включи отначало и зае предишната си поза. Изпитваше неспокойно чувство, нещо, наподобяващо въздействието на Вагнер, който бе намалил до минимум. Но още веднъж…

— Как ще ни помогне това?… — започна той, а после се усмихна.

И то наистина не помогна. Но го накара да се почувства по-добре.

Един миг почивка.

* * *

Хайдел фон Хаймак се движеше по пътеката, която се виеше нагоре и отвъд хребета на скалисто възвишение. Спря се близо до върха му, погледна назад и надолу, отвъд загърнатото в мъгла разстояние, което бе изминал. Примигна и потърка брадата си. Неясното му чувство за тревога се бе усилило. Нещо не беше наред. Той се облегна на гладката като стъкло скала и опря ръце на тоягата си. Да, беше трудно да се определи, но нещо се бе променило в света около него. Приличаше на напрежението преди буря. Сякаш беше издирван от някой, когото още не бе готов да срещне.

„Дали тя не се опитва да ми каже нещо? — зачуди се той. — Може би трябва да легна и да разбера. Но това ще отнеме време, а аз усещам необходимост да продължа. Трябва да се махна оттук, преди да се извие бурята. Защо постоянно се оглеждам назад? Аз…“

Той прокара пръсти през косата си и прехапа долната си устна. Малко слънчева светлина се процеди през пукнатина в облаците и накара мъглата около него да заблести в мимолетни танцуващи призми. Със стрелкащ се поглед и намръщено чело той ги наблюдаваше може би десет секунди, след това се извърна.

— Проклет бъди! — изрече. — Който и да си…

Удари тоягата си в една скала, прекоси билото и потърси пътеката надолу.

* * *

Седеше на един камък и претърсваше с поглед. След известно време се надигна и продължи с тежки стъпки из хълмовете и осеяните с камънаци равнини в зоната на мъглите. Докато вървеше, птиците се спускаха и се стрелкаха около него, изникваха през стелещата се завеса от мъгла и изчезваха отново в нея.

Изкачи до половината стръмен скалист хълм, седна на една тясна тераса, извади пура, отхапа края й и я запали. Докато гледаше към равнината, над нея се надигна вятър и тя се появи за малко пред очите му гола и неприветлива. Гущер с шипове по гърба, чиято кожа менеше цвета си като повърхността на сапунен мехур, се спусна от една скала и дойде да сподели терасата с него. Червеният му раздвоен език се стрелкаше, жълтите му очи бяха вперени в неговото лице. Отърка се в ръката му и той го погали.

— Какво ще кажеш? — попита след няколко минути. — Не забелязвам топлокръвно тяло или разум в този район.

Продължи да пуши, а мъглите пропълзяха обратно над равнината. После въздъхна, удари с пети скалата и се надигна. Обърна се и заслиза от хълма. Гущерът застана до ръба да го гледа.

След половин миля към него се присъединиха двойка хищници, прилични на невестулки. Те лудуваха в краката му с увиснали езици, сякаш страшно развеселени от напредването на обувките му, и от време на време съскаха и пролайваха. Не обръщаха внимание на кръжащите птици и на големия скокливец, който се появи от дупката си, за да ги придружи, но заради непохватната си, тромава походка остана далеч зад тях, изпищя два пъти и се затътри обратно към дупката си.

Когато спря до един червеникав камък, за да претърси наоколо, животните замряха. Леденостудено поточе ромолеше наблизо, тъмни растения с листа като диаманти се поклащаха на туфи по бреговете му, мъглите се плъзгаха по повърхността му. Той се взираше в потока, без да го вижда, дъвчеше пурата си, търсеше.

— Не — каза той и се обърна към животните: — Защо не си вървите у дома?

Те се отдръпнаха и го загледаха, а когато тръгна, не направиха опит да го последват.

Прекоси потока и продължи пътя си без карта и без компас, на запад, след като видя издирваща група в посоката, в която беше смятал да тръгне — на изток.

Вървеше и проклинаше. Между проклятията хвърли пурата си. После се обърна на изток и се взира около половин минута.

В далечината удари гръм. Мигове след това още един. След това още и още, тътенът им се сля в една постоянна ревяща нота, чиито вибрации се усещаха не само във въздуха, а и в почвата. От запад се надигна вятър и се втурна да разгледа бурята.

Той продължи, вече на юг, известно време вървя паралелно с бурята, след това тя остана зад гърба му. След два часа забеляза нещо блестящо на запад и тръгна към него.

— Интересно! Какво ли е това? — каза той на сянката, която се бе проснала на земята до краката му. — Нещо познато, но все още е твърде далеч… По-добре да внимавам.

С предпазлива крачка пое напред, а мъглите се втурнаха да го скрият и да заглушат стъпките му.

* * *

Прегърбен под пончото си, Моруин шляпаше напред, имаше видимост на петнадесет метра в кръг около себе си. Защитен от влагата навън, той все пак беше мокър — от пот, а дланта му лепнеше всеки път, когато докосваше пистолета. Мислеше за Малакар и за Джакара, които се движеха по по-сух маршрут от пещерата, където бе скрит „Персей“. Мислеше за свличането, което бе предизвикал, за да скрие входа към пещерата, и се опитваше да не мисли за трудностите, с които можеха да се сблъскат, докато се опитват да се измъкнат оттам.

— Откри ли нещо, Шинд? — попита той.

— Ако открия някого, ти ще си първият, който ще узнае.

— А Джакара и Малакар?

— Излизат от бурята в район с по-голяма видимост. Продължават да следят радиовръзката между местните издирващи групи, както и разговорите им с доктор Пелс. Изглежда, че засега търсачите не са открили нищо освен лошо време. Дори по-лошо от това. Или поне постоянно се оплакват.

— Издирващите групи достатъчно близо ли са, за да можеш да ги усетиш?

— Не. Получавам тази информация единствено от ума на Малакар. Изглежда, търсачите са на около четири мили северно от нас и още по-далеч на изток.

— Този Пелс, когото спомена… Той същият доктор Пелс ли е?

— Така изглежда. Доколкото разбрах, той е в орбита точно над нас в този момент.

— Защо?

— Изглежда, ръководи всичко.

— Предполагам, че също търси Х.

— Вероятно.

— Значи знаят, че един човек е причинител на заразата, и го търсят по същото време и на същото място, а това не ми харесва, Шинд. А и тоя Пелс е замесен. Ако реша да постъпя както ти предложи, може да имаме повече неприятности, отколкото очаквахме.

— И аз мислех същото. Дойде ми наум, че може би е най-безопасно да потърсим начин да предадем това същество на търсачите на Пелс. Ако те го арестуват, проблемът ни е решен.

— Как предлагаш да направим това?

— Да го хванем, да го вържем. Да привлечем вниманието им към него. Ако не успеем, ти го убиваш и твърдиш, че е било при самозащита. Те го смятат за ненормален, така че ще изглежда правдоподобно.

— Ами ако Малакар го открие първи?

— Тогава ще трябва да измислим нещо друго. Например злополука.

— Не ми харесва това.

— Знам. Да имаш по-добра идея?

— Не.

Те продължиха да вървят повече от час, изкачиха се по-високо и излязоха от бурята на по-топло и чисто място, по-равно, макар и все още набраздено от пукнатини и застлано с камъни. Тъмни фигури от време на време прелитаха над тях, издавайки високи чуруликащи звуци. Вятърът продължаваше да духа от запад.

Моруин свали пончото си, сгъна, го, нави го и го закачи на колана си. Извади кърпа и изтри лицето си.

— Пред нас има някой — каза му Шинд.

— Нашият човек?

— Много е възможно.

Той откопча кобура на пистолета си.

— Възможно ли? — каза. — Ти си телепатът. Прочети мислите му.

— Не е лесно. Хората обикновено не си мислят кои са, когато се разхождат — а и никога не съм срещала този човек.

— Бях останал с впечатлението, че можеш да четеш нещо повече от повърхностни мисли.

— Знаеш, че мога. Също така знаеш, че влияят много фактори. Той все още е на доста голямо разстояние, а умът му е обезпокоен.

— Какво го тревожи?

— Усеща, че е преследван.

— Ако е фон Хаймак, е съвсем прав. Но се чудя как ли е узнал.

— Не е съвсем ясно. Той е в необичайно състояние на ума. Изключително силна параноя, бих казала — и страст към смъртта, към болестта.

— Разбираемо, естествено.

— Не и за мен, не съвсем. Изглежда, осъзнава какво върши и се наслаждава на това. Носи в себе си усещането за божествена мисия. И е някак си замаян. Да, това е нашият човек.

— С куп защитни механизми.

— Възможно, възможно…

— На какво разстояние е пред нас?

— На около половин миля.

Моруин продължи по-бързо, очите му бяха втренчени в мрака.

— Бях във връзка с командора. Мислеше, че инструментите му са открили някой, но очевидно е било само животно. Излъгах го за нашето местоположение.

— Добре. Какво прави X сега?

— Пее. Умът му е запълнен с песента. Нещо пейанско.

— Странно.

— Целият е странен. За миг бях сигурна, че осъзнава присъствието ми в ума си. След това усещането изчезна.

Моруин ускори крачка.

— Искам да приключа с това — рече той.

— Да.

Те бързаха напред, почти тичаха.

* * *

Франсис Сандау си отдъхна. Мартлиндът — вече невидим, макар и все още в обхвата на ума му — продължи да пълзи, след като бе минал покрай Малакар и Джакара. Когато това стана, той се бе оттеглил извън обхвата на детекторите им. Надникна бързо в ума на Малакар и установи, че той също си бе отдъхнал, след като бе приел, че животното е задействало инструментите.

„Трябваше да съм по-внимателен — помисли си Сандау. — Няма извинение за такава грешка. Ставам твърде самоуверен в своите собствени светове. А тази работа изисква умелост, не сила. Трябва да заблудя инструментите му… Ето така!“

Докато крачеше бързо, той още веднъж надникна в мислите на Малакар и на Джакара…

„Ожесточен, толкова ожесточен е станал — реши той. — Момичето също мрази, но при нея това е детинщина. Чудя се дали наистина биха го направили, ако осъзнаваха напълно какви ще са последствията. Не може да е загубил способностите си за анализ, така че да вижда единствено смъртта, а не умирането. Интересно, ако е минал голямо разстояние пеша, тогава може би е видял резултатите от движението на фон Хаймак. Дали ще продължава да изпитва същите чувства? Променил се е дори за краткото време, откакто се срещнахме на Дейба — а не може да се каже, че тогава беше податлив и разумен.“

Тогава в ума на Малакар се появи едно бодящо усещане и Сандау бързо изпразни съзнанието си, за да се оттегли незабелязано. Дори не изруга, защото не трябваше да има никаква емоция, никакво издайническо ехо от чувства. Трябваше да стане така, сякаш той не съществува. Никаква реакция, никакъв отговор, каквото и да става. Дори и тогава…

Странно усещане. Двама телепати едновременно изследват един и същи обект. Единият се крие от другия…

Сандау пасивно отбеляза размяна на мисли между Шинд и Малакар и мигновено научи за целите и за движението им, без изобщо да реагира. Когато размяната приключи, умът му още веднъж се раздвижи, изтегли се назад, направи преценка. Леко се докосна до ума на Джакара, после се отдръпна, почти наранен от присъствието на Шинд в нея.

Извади още една пура, запали я.

„Сложно, по дяволите! — реши той. — Търсачите отляво, все още далеч, но идват насам. Малакар отдясно. Шинд може да ме засече по всяко време, ако не съм внимателен. И някъде отпред вероятно е моят човек…“

Тръгна бавно, паралелно на Малакар и Джакара, извън обхвата на детектора, леко докосвайки периферията на съзнанията им, едно след друго, на половинминутни интервали, започна от Малакар.

Да ги остави да го открият и после да им го отнеме? Чудеше се. Но те може да не… Пък и… Не…

А после въпросите му станаха ненужни.

* * *

Забързан, Моруин се спъна, когато опита да спре рязко. Беше се изкачил на скалисто било, изпреварвайки Шинд, и през полуосветената вихреща се мъгла бе съзрял човека, слаб, почернял, с тояга в ръка, застанал неподвижно, загледан в него. Нямаше съмнение, че това е той, и Моруин се обърка при внезапното му появяване. Когато се овладя, откри, че Шинд отново е в ума му.

— Това е нашият човек! Убедена съм. Но нещо не е наред. Той знае! Той…

Тогава Моруин притисна главата си с ръце и падна на колене.

Никога преди не бе чувал някой да крещи в ума му.

— Шинд! Шинд! Какво става?

— Аз… аз… Тя ме удари! Ето…

Съзнанието му се въртеше като мъглите, до него достигна наслагване на образи и цветове, надигащи се и смесващи се с яснота и яркост, които унищожиха способността му да разграничава реално от нереално. Изменяща се синева покри всичко и в средата й безброй сини жени танцуваха диво, калейдоскопично; и докато осъзна, без никакво рационално основание, че тяхното множество е единствено някаква символна илюзия, те започнаха да се разпадат, да се обединяват, да се сливат, нарастваха все повече и повече, завладяващи, могъщи. Тогава започна да усеща, че люшкащите се жени го разглеждат. После те се превърнаха в две: едната — слаба, нежна и прекрасна, мадона на състраданието; другата — подобна и все пак различна на вид — притежаваше излъчване, което той можеше да определи единствено като застрашително. После и тези две жени се сляха в една, която притежаваше изражението и външността на втората. Извисяваща се сред сини светкавици, тя се взираше с немигащи очи, може би без клепачи, и за миг те смъкнаха от него плътта и разума му, ужасиха го със своята първична, ирационална сила.

— Шинд! — изкрещя той, пистолетът се оказа в ръката му и той стреля.

Вълна от нещо като смях премина през него.

— Тя ме използва! — крещеше Шинд. — Аз… Помогни ми!

Изпразненото оръжие се изплъзна от пръстите му. Той се озова посред сън, космически кошмар. Движещ се без движение, мислещ без мисли, умът му се сви по навик и както при оформянето на сънищата той сграбчи образа и разпростря волята си. Подтикван от ужаса, който се разгаряше като огън из цялото му същество, откри, че владее сила, която никога преди не бе притежавал, и я запрати срещу надсмиващото се нещо с форма на жена.

Изражението й се промени, изчезнаха всички следи от присмех, фигурата се сви, разкриви се, стопи се и се завърна, стопи се и се завърна. При всяко изчезване той поглеждаше човека, проснат сега на земята.

Болезнен вой запълни ума му. После воят изчезна, тя изчезна, накрая и самият той.

* * *

— Спри!

Малакар се обърна.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — рече тя. — Но свършихме работата си тук. Време е да се върнем на кораба. Заминаваме.

— Какво говориш? Какво е станало?

Джакара се усмихна.

— Нищо — отговори тя. — Вече нищо.

Но докато я гледаше, той осъзна, че нещо беше променено. Трябваше му миг да осмисли впечатленията си. Първото нещо, което го порази, бе спокойният й вид. Хрумна му, че никога не е виждал чертите на Джакара приятно оживени и че стойката й, цялото й поведение винаги дотогава бяха сковани, напрегнати, полувоенни. Гласът й също се бе променил. Освен че бе станал по-мек, по-гърлен, сега звучеше осезаемо повелителен, предразполагащ, гъвкав.

Докато търсеше подходящия въпрос, той просто каза:

— Не разбирам.

— Естествено, че не — отвърна тя. — Но няма причина да продължаваш да търсиш. Това, което искаше, е тук. Човекът фон Хаймак вече не ти е нужен, защото аз си намерих по-добро място. Харесвам Джакара — тялото й, простичката й страст — и ще остана в нея. Заедно ще постигнем всичко, което желаеш. И повече. Много повече. Ще получиш чумите и смъртта, които желаеш. Ще видиш тази болест, живота, излекувана от това, което ще стане. Да се върнем на кораба и да отидем в някое населено място. Докато стигнем, аз ще бъда готова. Ще станеш свидетел на зрелище, което ще задоволи дори страст като твоята. А това ще е само началото…

— Джакара! Нямам време за шеги! Аз…

— Не се шегувам — каза тихо тя, приближи се към него и постави ръка върху лицето му.

Прокара пръсти по бузата му, спря ги върху слепоочието. А след това той бе парализиран от видението на касапницата, което се понесе из ума му. Мъртвите, умиращите бяха навсякъде. Симптомите на болест след болест се мяркаха пред очите му върху безчетни трупове. Видя как цели планети се гърчат в лапите на епидемии, видя светове безмълвни и оголени, без следа от живот, улиците, къщите, сградите, мъртвите ниви, изпълнени с трупове, тела плуваха в пристанищата им, запушваха канавки и потоци, издути, разлагащи се. Тела от всякаква възраст и пол лежаха разпръснати, сякаш след смъртоносна буря.

Призля му.

— Господи! — изрече накрая. — Какво си ти?

— Видя каквото видя и все още не знаеш, така ли?

Той се отдръпна.

— Тук има нещо неестествено — изрече накрая. — Синята богиня, за която говореше Сандау…

— Какъв късметлия си! — каза му тя. — И аз също. По възможностите си ти далеч превъзхождаш моя предишен поклонник и имаме общи цели…

— Как съумя да завладееш Джакара?

— Твоят слуга Шинд беше свързан с ума й, когато я срещнах. Предпочетох я пред мъжа, когото познавах. Дойдох тук. Хубаво е пак да съм от женски пол.

— Шинд! Шинд! — зовеше той. — Къде си? Какво стана?

— Слугите ти не са добре — рече тя. — Но повече нямаме нужда от тях. Всъщност те трябва да бъдат изоставени. Особено човекът Моруин. Ела! Да се връщаме на кораба.

Но слабо, съвсем слабо, като куче, драскащо по врата, Шинд докосна съзнанието му.

— … прав… Сандау беше прав… Видях разум… отвъд представите ми… Унищожи… я…

Все още потресен, Малакар посегна към кобура си…

— Жалко — каза тя. — Щеше да бъде приятно. Но сега вече мога да се справя и сама — и за съжаление ще трябва.

… и разбра, че е закъснял, защото пистолетът на Джакара вече бе в ръката на непознатата.

* * *

Черна вълна издигна парцали съзнание, пропаднаха, надигнаха се отново. Понесоха се нагоре. Пак пропаднаха. Издигнаха се…

Погледът на Моруин попадна върху пистолета.

Дори още преди да осъзнае кой е, ръката му го сграбчи. Допирът на дланта до студения метал означаваше сигурност и спокойствие.

Примигвайки, той видя пътеката към реалността, тръгна по нея, надигна глава.

— Шинд? Къде си?

Но Шинд нито отговори, нито се виждаше.

Обърна се и загледа проснатата фигура на човека, може би на двадесетина стъпки. По него имаше кръв.

Изправи се и тръгна натам.

Човекът дишаше. Главата му бе извърната с тила към Моруин, дясната ръка — гротескно извита, пръстите му се гърчеха.

Джон постоя над него за момент, после го заобиколи, коленичи и се взря в лицето му. Очите на човека бяха отворени, но погледът му блуждаеше.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Мъжът рязко издиша, намръщи се. В очите му се появи светлина и те помръднаха, спряха се върху Моруин. Лицето му беше надупчено, набраздено, жълтеникаво, покрито с незараснали язви.

— Чувам те — промълви тихо той.

Моруин стисна по-здраво пистолета.

— Ти ли си Хайдел фон Хаймак? — попита. — Ти ли си човекът, наричан X?

— Аз съм Хайдел фон Хаймак.

— Но ти ли си X?

Човекът не отговори веднага. Въздъхна, после се закашля. Моруин погледна раните му. Изглежда, бе улучен в дясното рамо и в дясната ръка.

— Бях… бях болен — изрече накрая. После се закашля със сухи, дрезгави хрипове. — … сега се чувствам добре.

— Искаш ли вода?

— Да!

Моруин прибра пистолета в кобура, отвори манерката си, внимателно повдигна главата на мъжа и започна да сипва вода в устата му. Мъжът изпи половината манерка, преди да се закашля и да се отдръпне.

— Защо не каза, че си жаден?

Човекът погледна пистолета, усмихна се леко, повдигна здравото си рамо.

— Смятах, че няма да искаш да си хабиш водата.

Моруин остави манерката.

— Е? Ти ли си X? — настоя той.

— Какво значение има един инициал? Аз пренасях чумата.

— И през цялото време си осъзнавал това?

— Да.

— Толкова ли мразиш хората? Или просто не ти пука?

— Нито едно от двете. Хайде, застреляй ме, ако искаш.

— Защо позволи да се случи това?

— Вече няма значение. Тя си отиде. Всичко свърши. Стреляй.

Той седна все още усмихнат.

— Държиш се, сякаш искаш да те убия.

— Какво чакаш?

Моруин прехапа устни.

— Знаеш, че аз стрелях в теб… — започна той.

Хайдел фон Хаймак смръщи вежди и завъртя бавно глава, оглеждайки тялото си.

— Не знаех, че съм ранен — рече той. — Да… Да, сега виждам. И го усещам…

— Какво мислиш, че е станало с теб?

— Загубих… нещо. Нещо, което бе в ума ми. Вече го няма и се чувствам така, както не съм се чувствал от години. Шокът от раздялата, чувството на облекчение… Бях… разсеян.

— Как? Какво стана?

— Не съм сигурен. В един момент нещото бе в мен, а след това усетих присъствието на друго… После… всичко си отиде… Когато се свестих, ти беше тук.

— Какво нещо?

— Ти няма да разбереш. Аз самият не го разбирам докрай.

— Има ли общо с една синя жена, богиня?

Хайдел фон Хаймак отмести поглед.

— Да — рече. После притисна рамото си.

— По-добре да направя нещо за раните ти.

Хайдел му позволи да бинтова ръката и рамото му. Пи още вода.

— Защо стреля в мен? — попита най-после.

— Беше по-скоро рефлекс. Онова… нещо, което си загубил, ме изплаши до смърт.

— Наистина ли я видя?

— Да. С помощта на телепат.

— Къде е той?

— Не знам. Боя се, че е ранена.

— Не трябва ли да провериш? Можеш да ме оставиш. Не мога да стигна далеч. Не че това вече има значение.

— Сигурно трябва — каза той. — Шинд! По дяволите! Къде си? Имаш ли нужда от помощ?

— Стой там — дочу се тих отговор. — Остани там. Аз ще се оправя. Трябва само да си почина… малко…

— Шинд! Какво стана?

Мълчание.

— Шинд! По дяволите! Отговори ми!

— Малакар е мъртъв — дочу се отговорът. — Сега чакай… Чакай.

Моруин се взря в ръцете си.

— Няма ли да тръгнеш? — попита Хайдел.

Той не отговори.

— Джакара! Шинд! Джакара добре ли е?

Нищо.

— Шинд! Как е Джакара?

— Жива е. Чакай.

— Какво има? — попита Хайдел.

— Не знам.

— Приятелката ти…

— Жива е. Току-що говорихме. Не това е проблемът сега.

— Тогава какво?

— Не знам. Още не. Чакам.

— Опитвам се да разбера, Джон. Трябва да съм внимателна. Онова нещо-богиня е там.

— Къде?

— В Джакара.

— Как? Как се случи?

— Мисля, че аз съм виновна, тя мина по моята връзка с Джакара. Не съм сигурна как.

— Как умря командорът?

— Тя го застреля.

— Ами Джакара?

— Точно това се опитвам да разбера. Остави ме на мира и ще ти кажа, когато науча.

— Какво мога да направя?

— Нищо. Чакай.

Мълчание.

След известно време Хайдел попита:

— Сега знаеш ли?

— Нищо не знам. Освен че и аз загубих някого.

— Какво става?

— Приятелката ми се опитва да разбере. Поне знаем къде е отишла твоята богиня. Как се чувстваш?

— Не мога да разбера чувствата си. Тя бе с мен дълго време. Години. Известно време лекуваше чрез мен тези, които страдаха от особени болести. Сякаш носехме и болестите, и лекарствата в нас. Аз самият винаги бях защитен. После, в Италбар, бях нападнат поради лош късмет, пребит с камъни. Сякаш бях отишъл в Италбар да умра. Всичко се промени. Тогава разбрах, че същността й е двойствена. И в двете си въплъщения тя лекува. Във формата, под която първо я опознах, тя се стремеше да очисти живота по този начин. В другото си въплъщение смяташе самия живот за болест и се стремеше да очисти материята, като я излекува от тази болест. Каква ирония — или може би не, — че тя се стремеше да направи това с помощта на същото нещо, което преди бе смятала за болест. Тя представляваше лекарството и болестта. Аз й служех като апостол и в двете й противоположности. Как изглеждаше, когато я видя?

— Синя, зловеща и могъща. И прекрасна. Изглеждаше, сякаш ми се надсмива, заплашва ме…

— Къде е сега?

— Обсебила е едно момиче — недалеч оттук. Току-що е убила човек.

— О!

— Ти си доста търсен.

— Да, мисля, че знаех това… по някакъв начин.

Наблизо отекна тътен на гръмотевица. Когато ехото му заглъхна, Моруин каза:

— Тя може би е права.

— За какво?

— Че животът е болест.

— Не знам. Няма значение. Нали? Искам да кажа, това е просто една гледна точка, без значение каква е силата й.

— Твоята гледна точка същата ли е?

— Предполагам. Аз… я боготворях. Вярвах в нея. Вероятно още вярвам.

— Как е рамото?

— Ужасно боли.

— Тя сигурно е вършила и добри дела.

— Предполагам.

Ярки светкавици озариха небето на юг, последвани от още гръмотевици. Няколко капки дъжд паднаха върху тях и наоколо.

— Да отидем до онези скали — каза Моруин. — Надвесени са. Може би ще ни запазят от дъжда.

Той помогна на фон Хаймак да се изправи, прегърна го през раменете, подкрепяше го по бавния път към избраното място близо до скалата.

— Двама са — появи се Шинд — и се движат един към друг.

— Какви двама? За какво говориш?

Но Шинд сякаш не го чу.

— Те осъзнават присъствието ми — продължи той. — Трябва да внимавам много. Тя ми причини такава болка… Странно, че не разбрах тази негова особеност, когато се срещнахме за първи път… Но тогава това нещо не бе толкова близо до повърхността. Сандау също е придружен от призрачен Друг.

— Сандау? Тук ли е? С Джакара ли?

— Разговарят. Тя още държи пистолета, но той е застанал твърде далеч. Не мога да разбера оттук дали тя разбира, че Сандау не е сам. Той се обръща към нея на име, което отвлича вниманието й. Тя отговаря. Той се приближава. Тя, изглежда, няма да стреля, любопитството й е възбудено. Говорят на друг език, но улавям остатъци от мислите им. Той май я познава от някъде… другаде… Тя чака, докато той се приближава. Той я поздравява по някакъв начин, тя му отвръща. Сега й казва, че е нарушила някакво правило, което не разбирам. Това я забавлява.

Моруин отведе фон Хаймак под прикритието на скалите. Постави го да седне с гръб, опрян на камъка. Той самият седна до него и се взря в сивотата. Дъждът вече валеше силно.

— Той й казва, че тя трябва да си отиде… не разбирам къде и как… Тя се смее. Тоя болезнен смях… Той чака, докато тя престане да се смее, и започва да говори. Говори нещо официално — нещо, заучено наизуст, не спонтанно. Сложно и ритмично, съдържа много парадокси. Не го разбирам. Тя слуша.

— Хайдел, тя сега е с един човек, който, изглежда, се опитва да я спре. Не знам какво ще излезе от това. Но ние чакаме развръзката. Каквато и да е тя, нямам представа какво ще стане с теб. Моят командир, най-добрият ми приятел, е мъртъв. Той имаше планове за теб, които никога няма да се осъществят. Те не заслужаваха възхищение. Но въпреки това той бе велик човек, а аз може би щях да му помогна да ги осъществи. Но може би щях да те убия — поради опасността, която представляваше за него. Във всеки случай…

— Вероятно заслужавам всичко неприятно, което ме сполетя.

— Ти си бил манипулиран — както от обстоятелствата, така и от някакъв паразитиращ автономен комплекс с паранормални способности.

— Много ловко боравиш с термините.

— През по-голямата част от живота си съм бил тормозен от специалисти по паранормални явления. Аз съм емпатичен телекинетик, каквото и да означава това — местя неща с ума си и мога да карам предметите да предизвикват конкретни чувства у хората. Нагълтах се с терминологията. Съчувствам ти. Бил си използван, а аз щях да помогна това да продължи. Кажи ми какво би искал сега?

— Какво? Не знам… Да умра? Не. По-скоро да се махна. На някое далечно, усамотено място. Това е всичко, което някога съм желал. Толкова дълго не бях на себе си, че бих искал отново да се опозная. Да, да се махна…

— … свърши, а тя вече не се забавлява. Говори му сърдито… Заплашва… Но сега нещото в ума му е много по-близо до повърхността — прилича на нея, когато за първи път усетих присъствието й във фон Хаймак. Той говори за това нещо, споменава име, Шимбо, изглежда. Тя вдига пистолета…

Блесна ослепителна светкавица, последвана от трясъка на гръмотевица. Моруин скочи на крака.

— Шинд! Какво стана?

— Какво?… — каза фон Хаймак и завъртя глава.

Моруин бавно седна. Отново затрещяха гръмотевици насред кратки, постоянни проблясъци на светкавици — нисък, непрестанен ръмжащ звук.

— Светкавицата падна между тях — каза Шинд. — Тя изпусна оръжието и той го взе, захвърли го. Но сега вече не е самият той. Умовете и на двамата са неразбираеми. Те по някакъв начин си приличат, между тях има размяна на енергии. Мисля, че той още веднъж я подканва да си отиде, а тя протестира, че това не е справедливо. Усещам страх у нея. Той отговаря. Тя прави нещо… Сега той е ядосан. Отново й казва да си върви. Тя започва да спори и той я прекъсва, пита я дали би искала да превърне спора в двубой.

Гръмотевиците заглъхнаха. Ветровете замряха. Дъждът внезапно престана. Натежалият от мъгла въздух изведнъж стана неестествено неподвижен.

— Вече не улавям нищо — каза Шинд. — Сякаш се превърнаха в две статуи.

— Шинд, къде си сега — физически?

— Доближавам се до тях. Откакто дойдох на себе си, се придвижвам към тях. Надявах се, че все нещо ще мога да направя. Но сега е просто въпрос на любопитство. Ние сме само на четвърт миля от вас.

— Надзъртал ли си скоро в ума на фон Хаймак?

— Да. Той още е в състояние на депресия. Безвреден е…

— Какво ще правим с него сега?

— Търсачите се приближават. Предполагам, че можем да ги оставим да го открият.

— Мислиш ли, че ще му направят нещо?

— Трудно е да се каже. Групата, която улавям, гледа на всичко това като на работа, но има няколко гневни, неуравновесени типове… Чакай! Те отново се движат! Тя вдига ръка и започва да говори. Той също жестикулира и се присъединява към това, което тя казва. Сега…

Небето сякаш се срути в заслепяващ пламък, трясъкът от гръмотевицата, която последва, бе най-гръмкото нещо, което някога бе чувал. Когато усещанията му най-после се възстановиха, той разбра, че дъждът е продължил и че усеща вкуса на кръв от прехапаната си устна.

— Сега какво стана, Шинд? — попита.

Отново мълчание.

После Моруин каза:

— Хайдел, другите, които те търсят, са доста близо до нас… истинските. Разбира се, те искат да те открият, за да спрат епидемиите.

— Тогава всичко ще свърши. Аз усещам промените в себе си. Познавам усещането за безопасност и то настъпва. Всъщност още съвсем малко.

— Но тъй като ти си единственият, който знае за това чувство, те без съмнение ще искат да те арестуват. Разбрах, че доктор Ларман Пелс е във връзка с преследвачите ти. Той вероятно ще те постави под карантина, ще те изучава. Така че може би ще намериш желаното усамотение.

— Може би?

— Мисля си за търсачите. Някои от тях може да са загубили роднини, приятели…

— Сигурно си прав. Да имаш предложения — освен просто да ги избегнем?

— Още не. Ако само знаехме?

— Мисля, че всичко е решено — рече Шинд.

— Какъв е изходът?

— Не мога да разбера. И двамата са в безсъзнание.

— Ранени ли са?

— Изглежда резултат от някакъв вид физически шок, така че не мога да съм сигурна. Може би трябва да дойдеш вече. Джакара ще има нужда от теб.

— Да. Как да те открия?

— Отпусни ума си и ме остави да те насочвам. Ще те доведа при себе си.

— Но не бързай много. Хайдел не може да върви бързо.

— Защо ни е нужен?

— Не е. Ние сме му нужни.

— Добре. Идвай.

— Е, Хайдел — каза той, — време е.

Те се надигнаха заедно, наметнати с пончото и облегнати един на друг, тръгнаха през мъглата и дъжда, влагата осейваше с капки лицата им, а отново появилият се вятър духаше в гърбовете им.

 

 

Когато най-после стигнаха до тях, Моруин откри Шинд до човека Сандау, който седеше, хванал ръката на Джакара, и я придържаше откъм гърба с другата си ръка.

— Тя добре ли е? — попита Моруин.

Сандау погледна Шинд, после Моруин. След това каза:

— Физически, да.

Джон пусна фон Хаймак, който седна на един камък.

— Дай му това — каза Сандау.

— Какво?

— Пура. Той би искал да пуши.

— Да. Колко сериозно?…

— И двамата разгледахме мислите й — рече Шинд. — Тя се е пренесла в детството, в малко по-щастливо време.

— Но зле ли е?

— Виж дали ще те познае.

— Джакара? — рече той. — Как се чувстваш? Аз съм Джон… Добре ли си?

Тя обърна глава и го погледна. После се усмихна.

— Как си? — попита той.

— Нещо проблесна в ума й — каза Шинд.

Той протегна ръка. Тя се отдръпна, сведе очи.

— Аз съм Джон. Почакай.

Той бръкна в джоба си, извади шепа монети, подхвърли ги във въздуха. Те се завъртяха лудо, събраха се, построиха се във фигура. Образуваха елипса и затанцуваха пред нея, движеха се все по-бързо и по-бързо. Тя вдигна очи и ги загледа. Усмихна се отново.

По челото му изби пот, докато те продължаваха да се въртят, да се ускоряват, да се обръщат.

— Това рекорд ли е? — попита тя.

Монетите със звън се разпръснаха по земята.

— Не знам. Не ги броих. Така мисля. Значи си спомняш.

— Да. Направи го пак… Джон.

Монетите се издигнаха, увиснаха, започнаха безредно да се движат пред нея.

— Наистина си спом…

— Не я карай да си спомня нищо. Тя иска да се разсее. Не иска да си спомня. Полека. Продължи да я разсейваш.

Той жонглираше с монетите, само понякога поглеждаше да види дали тя все още се усмихва. Помириса дима от пурата на Хайдел. Усети как Сандау се движи из мозъка му.

— Значи с това си я ударил — каза. — Сега разбирам…

Мисълта му внезапно секна.

Той отново изпусна монетите, когато значението на думите достигна до съзнанието му.

— Не! — извика. — Не ми казвай, че онова нещо отиде в Джакара, защото аз го ударих с ума си! Аз…

— Не — отвърна Сандау може би твърде прибързано. — Не. Момичето беше идеално за целите й и имаше отворен канал…

— … предоставен от мен — намеси се Шинд.

— Нищо не е сигурно — каза Сандау. — Не търсете виновни. Не е нужно да има външен стимул за такова прехвърляне. Знам за още един подобен случай. Животът е достатъчно сложен, за да търсите още вини. Забравете за това.

— Направи го пак! — каза Джакара.

— Малко по-късно — отговори й Сандау, стана и бавно я вдигна на крака. — Улови се за него! — и той постави ръката й в ръката на Моруин. — Шинд ми казва, че издирващата група се приближава, и виждам, че е прав. Нямам желание да се замесвам. Можете да дойдете с мен, ако споделяте чувствата ми. — Той се обърна. — Виждам, че искате, и най-добре да тръгваме. Корабът ми е натам.

— Чакай!

— Какво има?

— Командорът — каза Моруин. — Малакар. Къде е той?

— Зад онези скали. На около двадесет метра. Издирвачите скоро ще го открият. Нищо не можем да направим.

Но Моруин се обърна и тръгна към скалите.

— Аз не бих я водил там!

Той спря.

— Сигурно си прав. Ти я отведи. Тръгвайте без мен, ако се наложи. Трябва да го видя още веднъж.

— Ще те почакаме.

— Издирвачите са съвсем близо!

— Знам.

Бурята възвърна яростта си, но се изви малко по-нататък, на югоизток.

— Благодаря за пурата… сър.

— Франк. Наричай ме Франк.

— Ще изглежда, сякаш е било извършено убийство, нали знаеш?

— Няма да е първото нерешено убийство в историята.

— Когато разберат кой е…

— … ще стане скандал. Да. Помисли за възможните слухове. За политическо убийство. Той щеше да е доволен да разбере, че със смъртта си може би е постигнал повече за ДАЙНСО, отколкото с всичко, което е направил след войната.

— Как така?

— Ще има гласуване за статут на Лига, изненадващо, в края на настоящото заседание. Чувствата, предизвикани от смъртта му, може да се окажат полезни. Някога той бе популярна личност. Герой.

— И беше уморен и твърде озлобен. Каква ирония…

— Да. Слуховете ще изискват внимателно манипулиране. Възстановяването на родната планета като част от ДАЙНСО също трябва да помогне. Още няколко години няма да мога да се захвана с тая работа, но ще избера най-подходящия момент да я обявя. Търговски договори, върху които работя отдавна, също ще бъдат обявени.

— Значи е истина това, което казват за теб.

— Какво?

— Нищо… Какво ще стане с фон Хаймак?

— Това зависи от него. Но ще се погрижа първо да говори с Пелс. Ако желае, може да дойде в клиниката на Хоумфрий, а Пелс може да остане в орбита и да поддържа връзка с персонала. Всъщност като един от малкото хора, които имат представа какво наистина стана тук, мисля, че това ще бъде чудесно място за него — поне до гласуването. И — да, роден съм на Земята, много отдавна.

— … мека — каза Джакара, навеждайки се да погали Шинд.

— И топла — добави Шинд. — Много е полезна за това време. Мисля, че Джон се връща. Защо не му кажеш къде искаш да отидеш?

Джакара се вгледа в приближаващата фигура, после извика:

— Джон, заведи ме пак в замъка с огненото блато! На Земята.

Моруин я хвана за ръката и кимна.

— Да вървим — каза той.