Включено в книгата
Оригинално заглавие
Today We Choose Faces, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2016 г.)

Издание:

Роджър Зелазни. Избор на лице

Американска, I издание

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Петър Колев

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Първа корица: Момчил Митев

Портрет на писателя: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Светлана Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 11

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

Издателство „Аргус“, София 1998 г.

ISBN 954–570–041–6


На Филип Дик —

беглец по острието

Първа част

Рея се… Кротко, но неспирно. Безметежно, но не по своя воля. Рея се.

Светкавица, последвана от безкрайна въздишка…

Устремявам се, падам…

Бавен порой от парчета на мозайка, някои от които се събират около мен…

… и вече започвах да узнавам.

Струваше ми се обаче, че съм знаел през цялото време.

После картината се сглоби изведнъж и вече я съзерцавах в целостта й от точка в безвремието.

Разбира се, имаше последователност, същинска върволица от подредени плочки за домино и никак не беше трудно да посочвам „тук“ и „там“.

Ето едно „тук“.

… Напусках клуба в студена съботна вечер през ноември. Май минаваше десет и половина. Еди беше с мен, стояхме до остъклената врата на фоайето, закопчавахме си палтата и зяпахме мократа манхатънска улица. Поривистият вятър размяташе късчета хартия край нас, докато чакахме Дени да докара колата отпред. Не разговаряхме. Еди усещаше, че настроението ми не го бива. Извадих цигара и той побърза да ми поднесе огънче.

Най-сетне лъскавият черен седан спря до бордюра. Тъкмо бях опънал едната ръкавица по пръстите си и дърпах другата. Еди ми отвори вратата. Излязох и леденият въздух насълзи очите ми. Поспрях се да извадя кърпичка, забравил всичко освен вятъра и мекото ръмжене на двигателя.

Но докато бършех лицето си, изведнъж забелязах още един силует на задната седалка в колата, стъклото — спуснато, а Еди се бе дръпнал на шест-седем крачки встрани от мен.

Чух изстрели и усетих ударите на първите един-два куршума. Много по-късно научих, че съм бил улучен на четири места.

Единствената ми утеха, преди светлините да угаснат за мен, беше внезапно стопилата се усмивка на Еди, който посегна за оръжието си, но не достатъчно бързо. Дори видях как започна да се свлича.

Така го зърнах за последен път, миг преди да се строполи на улицата.

Още едно „тук“.

Слушах Пол, а погледът ми се рееше към прелестна гледка — планинско езеро, в което се стичаше поточе. На брега му потрепваше гигантска плачеща върба, която сякаш мръзнеше, потопила във водата краищата на своите яркозелени гъвкави клони. Беше илюзия. Разбира се, езерото го имаше все някъде, но картината се предаваше от стотици километри. Поне беше по-приятно, отколкото да зяпам отвисоко през прозорците на апартамента към тази макар и чиста, и хващаща окото част от мегаполиса, ширнал се между Ню Йорк и Вашингтон. Апартаментът беше звукоизолиран, с климатична инсталация и доколкото можах да преценя, сигурно бе обзаведен според най-добрия вкус на времето, което впрочем още не познавах. Във всеки случай брендито беше великолепно.

— … трябва да си бил адски озадачен — казваше Пол. — Поразен съм от твоето светкавично приспособяване.

Пак се взрях в него — строен, все още младолик, тъмнокос мъж с чаровна усмивка, която не издаваше нищо. Продължавах да се стряскам, като се замислех за него. Моят внук, с шест-седем „пра-пра“ отпред. Търсех прилики и ги откривах в най-неочаквани подробности. Изпъкналите надочни дъги, късата горна устна, дебелата долна… Носът не, но пък тази позната извивка в лявото ъгълче на устата, когато се развесели или е раздразнен…

Отвърнах му с усмивка.

— Нищо чудно няма. Самият факт, че се бях погрижил за себе си, показва стремежа ми да мисля практично за бъдещето.

— Така излиза. Да ти кажа право, аз си представях, че само си търсел начин да се изплъзнеш от смъртта.

— Разбира се! Ясно ми беше, че може да стана трън в нечии очи… както се случи. И макар че замразяването още беше новост през седемдесетте години…

— На двадесетия век — прекъсна ме той, отново ухилен.

— Е да, от моята уста звучи, сякаш е било преди десетина години, нали? Опитай и ти някой път, за да разбереш какво ми е сега. Както и да е. Казах си: „Защо пък не, по дяволите?“ Ако ме гръмнат, може би повредените органи ще подлежат на замяна след време. Защо да не уредя замразяването си предварително и да си стискам палци? Бях попрочел някоя и друга научно-популярна статия и ми се струваше, че може да ми излезе късметът. Направих го, но после се чувствах някак странно. Превърна се в истинска мания за мен. Искам да кажа, че започнах непрекъснато да мисля за това, както набожният човек — за рая. Само че за мен беше нещо като: „След смъртта си ще попадна в бъдещето, а не на небето.“ Все по-любопитно ми ставаше какво ще заваря. Мъчех се да предвидя, четях много, представях си различните пътища, по които може да тръгне светът. Не беше лошо хоби. — Вдигнах рамене и си налях още една чаша. — Поне се забавлявах, а и както се обърнаха нещата, имах и полза.

— Вярно. Значи за тебе не беше голяма изненада, че разполагаме с начин да се движим по-бързо от светлината и вече сме стъпвали на светове извън Слънчевата система?

— Учудих се, естествено! Но се надявах да е така.

— А скорошните ни успехи в телепортацията, и то в междузвездни мащаби?

— Това ме изненада, но по-скоро приятно. Свързването на разпръснатите из галактиката колонии ще бъде голяма крачка напред. И огромно постижение.

— Добре де, тогава ми кажи кое те слиса най-много.

— Ами… — Седнах и отпих глътка. — Ако не броим обстоятелството, че още ни има, а тъй и не сме открили начин да премахнем опасността от война…

Вдигнах ръка, защото той ме прекъсна с обяснения за контрола и санкциите. Млъкна веднага. Отбелязах доволно, че уважава по-възрастните.

— Ако не броим това — продължих, — най-изумително ми се стори, че ние вече горе-долу се придържаме към рамките на закона.

— За какво намекваш с това „горе-долу“? — ухили ми се Пол.

Вдигнах рамене.

— Ти ми кажи.

— Толкова спазваме законите, че няма накъде повече. Иначе нямаше да сме регистрирани на Световната фондова борса.

Предпочетох да не коментирам, само се засмях.

— Разбира се, оставаме си една изключително добре ръководена организация.

— Щях да бъда твърде разочарован, ако не беше така.

— И ето ни пред очите на всички — КОЗА Инкорпорейтид. Всичко е законно, порядъчно и почтено, вече няколко поколения. Първите стъпки в тази посока са направени още по твоето време с „изпирането“, както са го наричали драскачите, на парите и влагането им в по-приемливи за обществото начинания. Защо да се борим със системата, щом ни стигат силите да сме сред най-големите в нея? Какво означават няколко долара повече или по-малко, ако можем да имаме всичко, което поискаме, без да губим сигурността? Отстраняваме рисковете съвсем просто — спазваме правилата.

— Всички до едно ли?

— Ами правилата вече са толкова много, че е по-лесно да се съобразяваш с тях, като си осигуриш необходимите за това мозъци. — Допи си чашата, сипа още и за двама ни. — Вече нямаме клеймо на челото. Представата, която са имали хората за нас по твое време, е отдавна забравена. — Наведе се заговорнически към мен. — Но сигурно е било страхотно тогава, а?

Забелязах очакването в очите му.

Не знаех дали да се чувствам поласкан, или да се ядосам. От поведението им спрямо мен, откакто ме извадиха от камерата преди две седмици, стигнах до неизбежния извод, че според тях мястото ми е в музея, някъде между нощното гърне и бронтозаврите. А пък Пол май доста се гордееше с мен, сякаш бях фамилна скъпоценност, която му е поверена за съхранение. Вече разбирах, че има стабилно и влиятелно място във върховете на организацията. Настоя да гостувам в дома му, макар че можеше да ми намери друг подслон. И се досещах, че за него е удоволствие да си припомням живота си. Постепенно си изясних, че собствената му представа за онези времена се корени в по-цветистите книги, филми и слухове. Но защо да не задоволя любопитството му — хранех се и спях под неговия покрив, бяхме роднини, а и давността бе изтекла преди толкова много години…

Може би го разочаровах с признанието, че прекарах две години в колеж, преди да поема бизнеса на баща си след неговата внезапна и преждевременна смърт. Но пък загладих нещата с разказа за детските си години в Сицилия, преди татко да ни прибере при себе си. После като че отново съсипах илюзиите му с мнението си, че поне според мен никога не е имало световна криминална конспирация, чиито конци да са били дърпани от онзи остров. Приемах онората сочиета като местно явление, опиращо се на рода, което често имаше и добри страни. Опитах се да му обясня, че имаше видима разлика между сочиета дели амичи, чиито интереси едва ли се простираха извън Сицилия, и преселниците. Те може да са били или не сред приятелите, но впускайки се в незаконни дела в новата си родина, предпочитаха да вършат работата помежду си, а не с чужденци, и също спазваха строго семейните традиции. Пол обаче беше жертва на измислиците за митичната конспирация и си остана с убеждението, че и аз все още пазя някоя и друга тайна. Полека ми стана ясно, че той е посвоему романтик и иска да е продължител на онази, несъществувалата традиция. Затова споделих с него някои случки, които очаквах да му допаднат.

Разказах му как се справих с онези, които причиниха смъртта на баща ми, а също и за няколко други сблъсъка, донесли ми името — Анджело ди Негри, което по-късно промених на Неро. Това не ме вълнуваше кой знае колко, защото по-важна беше личността. А Пол Неро се усмихваше, кимаше и жадно поглъщаше подробностите. Струваше ми се, че има незадоволено пристрастие към пошлото насилие.

Може би звучи малко пренебрежително, но аз изобщо не се отнасях така към него. Започвах да изпитвам искрена симпатия към Пол. Дали не ми напомняше малко за самия мен, но в по-мек, цивилизован вариант? Вероятно подсъзнателно съм искал да бъда такъв, ако можех да си позволя този лукс…

Но вече наближавах четиридесетте. Характерът ми се бе излял в калъпа си твърде отдавна. Вярно, оформилите ме обстоятелства тук бяха позабравено минало, но то започна да напомня за себе си и да трови удоволствието от живота в едно почти лишено от напрежения общество. След първоначалната смътно долавяна неловкост последва растящо неудовлетворение. Животът съдържа решаващи обрати и пречистващи кризи доста по-рядко, отколкото им се иска на романистите. Вярно, понякога се опомняме от сътресенията с наново отворени очи за действителността и чудесата на живота. Но това състояние на духа отшумява бързо, оставяйки и всекидневието, и нас все същите. Разсъждавах над този факт, докато описвах някогашните грубости пред потомъка си. Пристъпите на раздразнение зачестиха през следващите две седмици. Не се бях променил, за разлика от света наоколо. Не че се чувствах напълно излишен, нито пък ме мъчеше носталгията, защото лично за мен спомените бяха съвсем пресни и скорошни. Може би коренът на недоволството ми се криеше в малко по-кроткия и благ нрав на хората. Будеше у мен чувство за непълноценност, сякаш бях пропуснал някоя необходима крачка по пътя на цивилизацията.

Нямам навика да се ровя в чувствата си, но когато те станат толкова силни и натрапчиви, все трябва да им обърнеш внимание.

Вероятно Пол ме разбираше по-добре, отколкото си мислех. Защото ми направи две предложения. Първото приех незабавно, за да имам време да поумувам над второто.

Ето още едно „там“.

Отпътувах за Сицилия. Бих казал, че беше напълно предвидимо за човек в моето настроение. Не само детските преживелици ме подтикваха да отида там. Научих, че островът е и едно от малкото места, които още не са пострадали от прекомерното развитие. Отдаде ми се случай по твърде естествен начин да се върна назад във времето.

Не останах дълго в Палермо. Наех усамотено място, което чувствах някак познато и прекарвах по няколко часа на ден в езда — имаше и два коня в имението. Сутрин отивах на скалистия бряг и гледах разпенения тътнещ прибой. Бродех по мокрите камъчета, слушах писъците на птиците, гмуркащи се устремно във водата, вдишвах острия солен въздух, взирах се в играта на светлини и сенки. Следобед или вечер, според настроението си, яздех из хълмовете, където жилавата трева и разкривените дръвчета се вкопчваха отчаяно в тънкия слой почва. Ако не вдигах очи при всяко прелитане на транспортна машина високо над мен, ако се въздържах да използвам комуникатора си, освен за да слушам музика, и ако се отбивах за покупки в близкото градче само веднъж седмично, щеше да ми се струва, че времето е спряло. Не само целият пропуснат век, но и зрелите ми години като че се стапяха в безвремието на моето юношество. Затова и случилото се не беше съвсем необяснимо.

Казваше се Джулия. Срещнах я за първи път в скална ниша, където зеленината беше много по-пищна, отколкото по хълмовете с цвят на натъртено, където яздих целия следобед. Тя седеше под дърво, напомнящо ми за замръзнал фонтан от мармалад, по който са залепнали конфети. Тъмната й коса бе хваната отзад с коралова шнола. В скута й лежеше скицник, а очите й шареха ту напред, ту към листа. Ръката й се движеше точно, пестеливо, нахвърляйки рисунка на стадо овце. Погледах я, после вятърът подгони надвисналия облак и дългата ми сянка падна върху нея.

Обърна се, засенчила очите си с длан. Скочих от седлото и увих дългата юзда около клон на близък храст.

— Здравейте — подвикнах й в движение.

Стигнах до нея чак след петнайсетина секунди и тя имаше време да реши, че може да ми кимне и да се усмихне едва забележимо.

— Здравейте.

— Казвам се Анджело. Минавах наблизо и ви видях, а и това място ми се стори приятно. Рекох си — защо да не изпуша една цигара и да ви погледам как рисувате. Имате ли нещо против?

Тя поклати глава, позахапа долната си устна, както се усмихваше, и прие предложената от мен цигара.

— Аз съм Джулия. Работя тук.

— Рисувате ли?

— Биотехнолог съм. А това е хоби — потупа скицника и дланта й ненатрапчиво закри рисунката.

— Тъй ли… А с какво се занимавате всъщност?

— С нея — кимна към вълненото гъмжило.

— С коя от тях по-точно?

— „Тя“ са всички те.

— Боя се, че нещо не разбирам…

— Клонинги са, отгледани от тъканта на една-единствена овца.

— Любопитно. Разкажете ми за клонингите.

Настаних се на тревата и загледах как овцете я поскубват.

Джулия май се зарадва на повода да затвори скицника, без да ми покаже творението си. Впусна се в подробен разказ за своето стадо и трябваше само да подхвърлям по някой въпрос, за да науча нещичко и за самата нея.

Беше родом от Катания, но учила във Франция, а сега работеше за швейцарски институт по животновъдство, който използваше клонирането, за да изпитва перспективни видове едновременно в най-разнообразни условия. Беше на двадесет и шест години, бракът й бе приключил наскоро, оставяйки незараснали белези върху душата й. Поискала да я пратят на полевите изпитания с това стадо. Върнала се в Сицилия преди около два месеца. Наистина научих от нея много за клонингите, защото Джулия се въодушеви, щом стана ясно колко съм невеж по въпроса. Дори ми описа подробно странния и все още неизяснен ефект на резонанса — всички клонинги проявявали симптоми на една и съща болест, ако дори един сред тях я прихване, включително оригиналът в Швейцария заедно с пръснатите по света малки стада. Отрече, поне доколкото й беше известно, клонирането да се прилага върху хора, заради плетеницата от правни, научни и религиозни пречки, макар че се носели слухове за такива експерименти в една от извънземните колонии. Явно добре си познаваше работата, но останах с впечатлението, че говореше по-скоро заради удоволствието да общува, а не от желание да просвещава. И по това си приличахме.

Но не й разказах за себе си през онзи ден. Слушах я или седяхме мълчаливо, гледахме овцете, удължаващите се сенки, после пак си приказвахме съвсем необвързващо за дребни, незначителни неща. И все пак се зароди мълчаливо разбирателство, че някак продължаваме отдавнашен разговор и аз ще дойда отново след ден-два. Така беше.

Не след дълго и тя се запали по ездата. Скоро се разхождахме на коне всеки ден — сутрин или вечер, понякога и по два пъти. Обясних й кой съм и как съм попаднал в нейното време, премълчах само с какво съм се занимавал и как точно напуснах света на миналото си. Не разбрах, че се влюбвам, дори след като станахме любовници. Всъщност не бях открил този факт за себе си до момента, когато усетих, че е време да реша ще приема ли и второто предложение на Пол. Едва тогава осъзнах до каква степен е завладяла мислите ми.

Станах, отидох до прозореца и дръпнах завесата, вперил поглед в нощта. Жарта в камината още хвърляше алени и оранжеви отблясъци. Студът отвън се просмукваше през стените и вече настъпваше като въображаем ледник към нашето кътче в стаята.

— Ще трябва да тръгна скоро — казах на Джулия.

— Къде ще ходиш?

— Не мога да ти кажа.

Тя помълча и попита:

— Ще се върнеш ли?

На този въпрос не можех да отговоря, колкото и да ми се искаше.

— А ти искаш ли?

Пак тишина, преди да чуя:

— Да.

— Ще се постарая…

Но защо се канех да приема поръчката за Стайлър? Искаше ми се още откакто Пол ми описа положението. Висок пост във фирмата, необременен с излишни задължения, и внушителен пакет прескъпи акции — това беше само повърхностната съблазън. Изобщо не се заблуждавах, че моето размразяване, лечение и възстановяване се дължат само на чистото желание у моите потомци да се порадват на компанията ми. Необходимите технологии са били на разположение вече няколко десетилетия. Но не ми беше неприятно да се почувствам полезен, каквито и да са причините. И моята признателност за грижите им не бе помрачена никак от увереността, че съм им нужен за нещо. Всъщност се радвах още повече. Какъв друг коз можех да имам в това ново време? Вече знаех, че не съм просто куриоз от миналото. Имах собствена ценност и ако успеех да я докажа, щях да заема истинското си положение.

Мислех си за това, когато по-рано през деня дръпнах юздите на коня над близкото селце. Засадените с маслинови дръвчета тераси свършваха тук, за да отстъпят на буренака. Взрях се в светлините и движението долу.

— Какво има? — бе ме попитала Джулия.

А аз тъкмо се питах какво ли щеше да бъде, ако се бях събудил без никакви спомени. По-лесно ли щях да намеря подходящата ниша в живота, за да съм доволен? Щях ли да приличам на тези селяни, да влагам усърдие и дори удоволствие в хилядократното повторение на едно и също действие?

Стоях до плитко сенчесто вирче в топлия ярък следобед, докато зяпах играта на отраженията по гърдите на Джулия, която се плацикаше във водата. Усмивката изчезна от лицето й. Тя пак ме попита:

— Какво ти е?

Припомнях си седемнадесетте души, убити от мен. Тогава започнаха да ме наричат Анджи Архангела. Разбира се, Пол нямаше как да е научил точния брой на жертвите ми. Но за моя изненада той знаеше за осем от убийствата — дори ми изброи имената. На свой ред останах с убеждението, че привидното придържане към законите и бюрокрацията във фирмата са се превърнали в нещо повече от фасада и наоколо едва ли се навъртат чак толкова много надеждни професионални убийци. Значи наистина бях пренесъл нещо ценно през годините. Естествено аз се бях оттеглил от тази страна на бизнеса веднага щом се издигнах достатъчно в организацията. И да ми предложат изпълнението на такава поръчка точно сега в една епоха на почти пълна достъпност на културата, хармонично сработили се общности, удължен живот и междузвездни пътешествия… Стори ми се доста странно, макар Пол да ми поднесе идеята много внимателно…

Хапвахме портокали в сянката на станцията за опресняване на морската вода. Гладките и лъскави някога стени бяха поразядени от времето и обрасли с бръшлян. Постройката напомняше за стар манастир. Галех косата на Джулия, а тя късаше бледозелена хелебора — лек за безумието още от древността, и я вплиташе в косите ми. Шумовете на станцията обсебваха слуха и съзнанието ми с постоянната монотонност, с която тя поемаше, пречистваше и тласкаше по подземните тръби тонове морска вода.

Размишлявах над двойствената природа на Хърбърт Стайлър, представител на „Доксфърд индъстрис“ на планетата Алво, непостижимо отдалечена за въображението ми от нашето бледожълто светило. Този път Джулия не забеляза моята вглъбеност и не подхвърли обичайното „Какво има?“, докато аз бях потънал в мисли за човека, подложил се на все още незаконната неврална трансформация, която според слуховете му даваше пряка, пълна и съзнателно управляема връзка с огромен компютърен комплекс. Колебаех се дали този тип, изпречил се на пътя на КОЗА към завладяването на най-апетитния от извънземните светове, може да се смята за машина с човешка личност или пък е човек с компютърно съзнание. И дали онова, което искаха от мен, все пак е убийство или нещо съвсем ново — механоцид или кибероцид, да речем?… А приглушеният тътен на морето и по-близките вибрации на опреснителната инсталация проникваха в нас заедно с аромата на цветята и соления полъх на бриза.

Пол ме увери, че ще получа най-добрата екипировка и подготовка, необходими за успешното изпълнение на поръчката. Тогава точно ми предложи да се поразведря. „Махни се оттук за известно време. Обмисли всичко на спокойствие.“

… Треперейки от студ в нощта, аз се питах дали ще успея да го ликвидирам, да се измъкна жив, да се върна и започна отново, начисто, да имам своето място тук и да погреба предишния си живот веднъж завинаги…

— Ще се постарая — промълвих и пуснах завесата…

Отново „там“.

… Виждам я под онова сякаш налудничаво украсено дърво — меката й коса, хваната с шнола от светъл корал, главата и ръката й, които се движат точно и отмерено, докато пренася на хартия очертанията на своите овце. После слънцето просветва през облаците, сянката ми пада върху нея и привлича вниманието и погледа й. Аз слизам от коня, увивам юздите около близкия клон, спускам се по склона към младата жена, ловейки всяка нейна дума, изражение, жест, бавната й усмивка…

Поредното „тук“.

… Виждах как огнените цветя разцъфват под мен и букетът им закрива половината здание — набелязаната цел. Моят повреден апарат пропада, гмурка се, гори. Изхвърлен съм с непокътнатата кабина около мен, която започва да се движи самостоятелно. Криволичи, стреля, все по-надолу и напред. Накрая се разпада, но ме спуска меко, нежно. Бронята с изкуствените мускули прещраква едва чуто, когато стъпвам. После моите лазери прерязват настъпващите към мен фигури, от ръцете ми излитат гранати, а от мен се разнасят вълни ултразвук, съсипващи всяка протоплазма, сякаш звъни невидима камбана…

Колко ли роботи и андроиди пръснах на парчета, колко ли специално построени сгради изравних със земята, колко ли ракети изстрелях през двата месеца на онази гола скална топка, където ме пратиха да свикна с най-модерните методи в насилието? Не знам. Много.

Инструкторите ми бяха техници, а не унищожители и по-късно щяха да се подложат на изтриване на паметта — за свое добро и за благото на организацията. Тази възможност ми се видя особено любопитна. Научих, че похватите са много усъвършенствани и могат да се прилагат строго избирателно. Отдавна се използваха в психотерапията.

У самите инструктори цареше бъркотия от чувства и предубеждения. Отначало ми досаждаха постоянно да подобрявам боравенето си с техните оръжия, но внимаваха дори да не намекнат, че скоро ще си послужа с тях, за да убивам. После сякаш осъзнаха, че всичко казано, преживяно или премислено ще бъде заличено от паметта им, и започнаха да подхвърлят шегички за смъртта и насилието. Отношението им към мен се промени коренно. За броени седмици стигнаха от неприкрито презрение до искрена почит и едва ли не преклонение, като че ли бях жрец, а те — набожни участници в жертвоприношение. Това ме притесняваше и се стараех да ги избягвам през свободното си време. За мен предстоящата работа беше средство, за да намеря своето място в едно общество, което ми се струваше по-добро от някогашното. Тогава започнах да се съмнявам дали хората се променят достатъчно бързо, за да е сигурно оцеляването на расата ни като цяло, щом тези мъже се върнаха толкова лесно, дори стръвно към жаждата за насилие. За себе си не хранех особени илюзии и бях готов да се изтърпя до края на дните си. Но тях си бях представял като нравствено по-издигнати от мен, а и нали точно към обществото им исках да се приспособя. Чак към края на обучението си започнах да проумявам отчасти на какво се дължеше промяната в тяхното отношение. Хенмър, един от не толкова неприятните сред тях, се натресе един ден в стаята ми с бутилка в ръка, което го правеше поносим гост. Личеше, че е гаврътнал доста чаши и изражението му, обикновено застинало като на цирков клоун, се бе отпуснало. Вместо привичното бърборене чувах бавна, изпълнена с тревога реч. Скоро научих какво го терзаеше. Явно санкциите и контролът не помагаха чак толкова и вероятността за локален въоръжен конфликт — за какъвто бях споменал при разговора с Пол — бе нараснала с още няколко степени. Хенмър го смяташе дори за неизбежен. Политическите подробности ми се видяха досадни, защото още не ги приемах като част от своя свят. Но самата възможност да започне такъв конфликт, с вечно дебнещата опасност да прерасне в нещо по-голямо и страшно, беше тревожно-иронична. Да се добера по такъв странен начин до това време и да се натреса на световна катастрофа… Не! Беше нелепо. Нетърпимо. Вече подозирах, че близостта на тези мъже до инструмент на насилието като мен, точно в такъв момент, бе отприщила в тях нещо дълбоко скрито и потиснато. А Хенмър, който от известно време повтаряше монотонно „Това не може да се случи“, направо бе сломен.

— Може пък и да не се стигне дотам — окуражих го, защото все пак пиех неговото уиски.

Вдигна глава и в очите му блесна искрица надежда, но само за миг.

— Че какво ли ти пука?

— Пука ми, и още как! Този свят вече е и мой.

Хенмър се извърна.

— Не те разбирам — измънка след малко. — Май никого не разбирам, честно казано…

Аз пък разбирах, макар че едва ли някому ставаше по-топло на душата от това.

Чаках мълчаливо. Не разбирах защо реакцията му толкова го отличаваше от останалите. Тъй и не научих. Но Хенмър каза нещо, което се запечата в паметта ми:

— … ама си мисля, че всички трябва да ги затворят, докато им дойде умът в главата.

Изтъркано, смехотворно и напълно невъзможно, разбира се. Поне тогава.

Напълних чашите догоре с остатъка от бутилката и му помогнах да се отнесе по-бързо в забравата. Малко ми докривя, че нямаше още, за да го последвам и аз.

Тук… тук… и после — там…

[Звезди]      :[Извън тунела,
          :под небето и надолу]
          :
[Навлизане]     :[Мигащи светлини,
          :гръмотевици]
          :
          :[Песента на въздуха]
[Облаци       :[Невидимо докосване
          :на пръсти]
          :
          :
 облаци      :
          :
    об ла ци] :
          :
[Взрив N1]     :
    [N2] [N3] :[Lasciate ogni
          :sper-   anza
          :voi    ch’
          :en-    trate?[1]]
          :

… имаше мълнии, които разрязваха небето като ножици. Въпреки защитата и разстоянието от експлозиите друсането беше силничко. Седях сгушен в бойната си броня, оставях компютъра да се справя с дребните пречки, но бях готов да превключа на ръчно управление, ако се наложи. Алво се разстилаше под мен в твърде размазана мозайка от зелено-кафяво-сиво-синьо, за да различа каквото и да е.

Нямах време за изтънчени хитрости. Вътрешната система за сигурност на „Доксфърд“ беше толкова усъвършенствана, че за неутрализирането й ми трябваха години. Изненадващият, кинжален удар, пробивът чрез груба мощ бе избран като най-добрата възможност за успех. Отбранителните ресурси на Стайлър се оказаха превъзходни, но ние и не очаквахме друго.

Трябва да ме е засякъл още при появата ми близо до Алво. Почти не се замислих за техническите постижения, позволили ранното ми откриване, докато се носех ниско над повърхността към административния комплекс, превърнат от него в крепост. Питах се какво ли си е помислил Стайлър, когато ме е забелязал за първи път, какво ли е почувствал. Откога ли очакваше тази атака? Много ли е научил?

Отбягвах или отблъсквах всичко, което изстрелваше срещу мен, а собствените ми оръжейни системи бяха готови да се задействат всеки момент. Надявах се поне да започна нападението си от въздуха.

Припукване на радиошум, свистене, нечие тежко дишане. Не очаквах това. Струваше ми се безполезно някой да ме заплашва или увещава толкова късно.

Само че нямаше нищо подобно на: „Необозначен обект и така нататък, навлязохте в забранена зона и прочее. Заповядваме ви да…“

Вместо това чух:

— Анджи Архангела, добре дошъл на Алво. Интересно ли ти е това кратко посещение?

Знаеше кой съм. Говореше самият Стайлър. По време на подготовката слушах много пъти гласа му и се вглеждах в изображенията му. Настоях даже пред инструкторите си да се откажат от съпътстващото оплюване на жертвата, защото това само ме разсейваше. Не им се вярваше, че не изпитвах потребност да намразя нисичкия мъж с бледосини очи и пълни бузи, чиято глава бе увита с подобие на чалма, за да прикрие терминалите на постоянните присадки.

— Разбира се, че е долна пропаганда — казваха ми те, — но ще ти помогне, като му дойде времето.

Аз поклащах глава.

— Нямам нужда от помощта на емоциите, за да го убия. Дори ще ми пречат.

Примириха се, но очевидно не ме разбираха.

И тъй, познаваше ме. Това бе изненада, но не и пречка. Огромни количества текуща информация постъпваха в компютъра му, а и за него се предполагаше, че притежава логичен, дори блестящ ум, придружен от впечатляващо въображение. И макар да вярвах, че налучква, опираше се на множество факти и това стигаше, за да се досети. Но не смятах, че е нужно да говоря с него, нито пък беше задължително да си мълча. Думите нищо нямаше да променят.

— А посещението ти наистина ще бъде кратко — натърти той. — И няма да си тръгнеш оттук, да знаеш.

Поток от ослепителна светлина мина пред/около/зад мен. Корабът се разтърси, някои системи се разстроиха за миг, вълна от пращене удави приказките на Стайлър.

— … не си първият. Както се досещаш, никой от другите…

Другите ли? Може би само се опитваше да ме разколебае. А и Пол не твърдеше, че аз съм първият. Като се замислих, не би трябвало и да очаквам това. Не че се смутих, но се питах колцина ли са били. Все едно. Съвременни хлапета. Сигурно са имали нужда от промиване на мозъка, от трупане на омраза, за да се справят със задачата. Тяхна си работа… и техен провал. Аз бях избрал друг начин.

— Още можеш да се откажеш — обади се Стайлър. — Кацни и остани на място. Ще изпратя някого да те вземе. Тогава ще живееш. Е, какво решаваш?

Засмях се. Май долови звука, защото добави:

— Поне знам, че ме чуваш. Твоята атака е напразно усилие, и то не само защото нямаш никакъв шанс и скоро ще умреш. Причините, породили този безплоден опит, вече не съществуват.

Помълча, сякаш очакваше най-после да кажа нещо. Това пък беше неговото напразно усилие.

— Не те интересува, а? Всеки миг контраатаката ми ще пробие защитния ти екран. КОЗА няма как да е научила какво добавих към системата след последния им неуспешен опит.

Поредица от разтърсващи взривове, но без сериозни щети за мен.

— А, още мърдаш — отбеляза той. — Добре. Значи си запазваш възможността да промениш решението си. Ще ми се да оцелееш, защото изгарям от любопитство да поговоря с човек като тебе — от друго време, с друга култура, имайки предвид твоето минало. Та както започнах да ти обяснявам, има и други основания освен смъртоносните препятствия, за да прекратиш нападението. Не знам какво може да си научил, защото ми е известно, че си бил откъснат от събитията задълго, но е неоспорим факт, че имаше война… и допускам, че — формално погледнато — тя още продължава. Всички получени от мен доклади сочат, че Земята е в твърде плачевно състояние. И моят, и твоят работодател са пострадали сериозно. Според мен се налага да прекратим сблъсъка си и да спасяваме каквото можем от организациите. Какво е твоето мнение?

Естествено не продумах. Не разполагах с начин да проверя което и да е от твърденията му, нито пък той беше в състояние да ме убеди в нещо… освен ако не реша да кацна и да се запозная с доказателствата. И дума не можеше да става за това. Тогава какъв смисъл да започваме разговор?

Чух го да въздиша през тихичкото пращене.

— Значи упорстваш в желанието си да има още смърт. Въобразяваш си, че всичко казано от мен е само за да ти отвлека вниманието…

Едва не изключих приемника, защото никак не обичам друг да ми разправя какво мисля, дори да е прав. Но пък нямах друго развлечение в момента…

— Защо не кажеш нещо? Бих се радвал да чуя гласа ти. Обясни ми защо си се захванал с тази поръчка. Ако е само заради парите, ще ти платя повече, за да спреш, а мога да ти осигуря и защита след това.

Изчака, преди да продължи:

— Разбира се, за човек като тебе трябва да има и друга причина. Вярност към фамилията. Племенната кръвна връзка. Нещо подобно. Ако е така, по-добре да ме изслушаш. Ти вероятно си единственият в момента, който още вярва в старите отношения. Познавам онези хора, проучих ги добре още преди години, докато ти си с тях твърде отскоро. Вярно е. Техните ценности не съвпадат с твоите. Злоупотребяват с верността ти. Използват те. Ти наистина ли го правиш от привързаност към своя род? Това ли те подтикна?

Накрая започна да ми звучи неспокойно, но бързо се овладя.

— Малко е обезсърчаващо да си приказваме така, да знам, че се приближаваш с всяка изминала секунда и ме чуваш през цялото време. Все пак мога да ти вляза в положението. Вече ми е ясно, че не мога да те разубедя. Остава ми само да се опитам да те убия, за да не ме изпревариш. Ти се движиш, а аз съм като вързан. Твърде късно е да търся спасение в бягството. Разбира се, нищо няма да постигнеш. Нямаш какво да ми кажеш, а и аз също. Ето защо се дразня. Не си като другите. Знаеш ли, бяха много приказливи. Заплашваха ме, проклинаха ме, умираха с писъци. А ти си един невеж варварин, който никога няма да проумее какво представлявам, но това не те възпира, не те разколебава. Прав ли съм? Опитвах се да направя нещо за цялото човечество, но това не те засяга. Така ли е? Мълчиш и продължаваш да напредваш. Чел ли си някога Паскал? Защо ли питам… „Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже. Лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.“ Разбираш ли? Естествено, че не разбираш. Никога не си се замислял за тези неща. Ти си капката вода… В живота настъпва миг, ако е изживян пълноценно, когато човек може да приеме смъртта спокойно. Още не съм постигнал това, но бях на път да го сторя. Нека ти разкажа…

В този момент преградният огън възпламени небето, заглуши всякакви други звуци, а ударните вълни ме заблъскаха като побеснял прибой.

Аз обаче видях целта си — комплекса на „Доксфърд“, кацнал под хълмовете в отсрещния край на все още далечната долина.

Секунди по-късно започнах атаката си. Фонтани светлина изригнаха по склоновете. Десният край на сградата се срути, на покрива заиграха пламъци.

Не се радвах дълго на доброто начало, защото и аз бях улучен, апаратът ми веднага се запремята надолу. Кабината не се отдели, затова се успокоих, че контролният модул е почти незасегнат. Бързата проверка ме убеди в това. Повредената външна обвивка вече падаше към земята.

При следващия удар, дори бронята да ме предпази, щях да се простя с кораба. Ако можех да стигна долу с основния модул…

— Още ли си жив? — попита Стайлър. — Виждам някакво парче…

Експлозията отвлече вниманието ми, раздруса ме. Вече бях поел управлението, защото не исках да забавям атаката.

— Анджи? Още ли си там?

Докато се спусках, успях да настроя всички необходими системи, включих спирачното ускорение в последния допустим момент. Приземих се под малко неподходящ ъгъл, преобърнах се, стабилизирах машината и я опазих цяла. Превключих на скорост и потеглих напред, без да губя време.

Навлизах в задимената долина. Имаше немалко скални отломъци, цялата беше осеяна с кратери и дупки. Не всички изглеждаха прясно издълбани. Имаше нещо вярно в твърденията му, че не съм първият нападател. Само че така защитата чрез минни полета ставаше почти невъзможна и бях улеснен.

Не можех да не се питам дали каза истината за войната. Би засегнала малкото, което ми оставаше от миналото, и всичко свързало ме с настоящето. Предположих, че едва ли някой би си направил труда да бомбардира Сицилия. Но дали тя още е там? Минаха няколко месеца, а в тези времена хората често се местят. Какво ли бе сполетяло Пол и другите, с които се запознах? Знаех, че се бяха погрижили да имат почти съвършени скривалища и все пак…

— О, ти наистина си жив! Виждам те на екрана. Чудесно! Вече е по-лесно да прекратим това недоразумение. Няма защо да се тревожиш, че ще кацнеш на някоя мина. Чуй ме, трябва само да спреш и ще те доведат при мен. Ще видиш доказателства за всичко, което ти казах. Какво реши?

Извадих оръжията си готови за стрелба и ги раздвижих във всички посоки, за да проверя сервомоторите.

— Да смятам ли това за отговор? Виж какво, няма да спечелиш нищо, ако умреш тук, а друго не можеш да очакваш. Работодателите ни вече са извън играта. А в момента си на прицел и скоро ще бъдеш пръснат на парченца. Безсмислено е. Животът е ценен, а наскоро имаше толкова много смърт. Твърде голяма част от човечеството бе погубена, накрая може би ще останат само една десета от хората заради вторичните ефекти. Да не говорим за допълнителните проблеми — събирането и грижите за оцелелите, подготовката на достатъчно телепортационни портали за прехвърлянето им на други светове, настаняването им. Земята е почти необитаема, а условията се влошават постоянно. Повечето новозаселени планети още не са напълно подготвени, а в момента нямаме достатъчно средства да ги разработим както трябва. Налага се да бъдат изградени някакви убежища, да се поддържат комуникациите и транспортът между световете. Защо да има още смърт? Предлагам ти да живееш. Приемаш ли? Вярваш ли ми?

Стигнах до почти равна скалиста площадка и веднага ускорих. През дима и прахоляка виждах пламъците, облизващи дупката, която бях пробил в комплекса. Колкото и да ми внушаваше, че е уверен в способността си да ме унищожи, нямаше как да отрече, че здравата го ударих.

Някъде от неговия край на долината започнаха да ме обстрелват. Попаденията се съсредоточаваха постепенно около мен. Започнах по-често да променям скоростта и си отдъхнах малко, когато стигнах неравен склон, защото май пообърках защитните му системи. Подготвих ракетите си, макар да се надявах, че ще ги изстрелям от по-близко разстояние. Погледнах часовника си и установих със съжаление, че бе отминал моментът за взривяването на двата мощни управляеми снаряда, изстреляни от кораба още когато се отделих с кабината. Значи ги бе прехванал и унищожил. И без това бях преценил вероятността да улучат като нищожна.

После започнаха залповете. Подхвърляха ме, разтърсваха ме, клатушкаха ме. Почти оглушах и ослепях, пушеците станаха непрогледни. Земята трепереше, скалните шрапнели барабаняха постоянно по моя апарат. Три последователни попадения едва не ме довършиха.

Свърнах рязко и започнах да се движа под ъгъл спрямо целта, после се промъкнах под прикритието на няколко стърчащи каменни зъба. Защитните системи вече стреляха напосоки в стремежа си да покрият голяма площ. Продължих напред по заобиколен и по-труден маршрут, но все пак го избрах, защото можех да остана незабелязан. Изглежда наистина обърках засичащите устройства, тъй като експлозиите все повече се отдалечаваха от мен.

Докато завивах и се прокрадвах, за малко щях да пропусна още един комплекс, намиращ се в дълбока ниша под склона, доста по-наляво от целта. Сградите ми се видяха съвсем нови и наоколо нищо не помръдваше. Никой не ми бе споменал за тях, липсваха на снимките и картите, които знаех наизуст. Не се наложи да стрелям, докато ги подминавах.

Изкачих се още малко и от приемника се разнесе гласът, отначало слаб, после все по-звучен.

— … и вече разбираш, че се почувствах свободен за първи път в живота си. Сега мога да приложа някои от постиженията си според първоначалния си замисъл — не за облаги в бизнеса, а за доброто на човечеството, за да преживеем по-леко опасния период. Ще има голяма нужда от моите способности и тези инсталации. Дори клонирането ще…

Забелязаха ме. Няколко мощни взрива в непосредствена близост зад мен. След секунди се показах иззад скалите и вече бях на открито. Равен склон, проточващ се на стотици метри. Изстисках от машината цялата скорост, на която беше способна, но подозирах, че съм изчерпал късмета си. Само се надявах да ми остане достатъчно време, за да изстрелям своите ракети. От сегашната си позиция не бих го улучил изобщо.

Следващите експлозии изровиха кратери далече пред мен и аз заобиколих. Последваха ги няколко взрива точно зад мен.

Бях стигнал до ново прикритие, промъкнах се напред и надясно, където камъните се разхвърчаха в облаци чакъл, и дръзнах да се устремя по диагонал към следващите скали, разположени по-близо до комплекса.

Прекалих и не заслужавах да се добера дотам. Размина ми се на косъм. Улучиха ме секунди след като се показах и апаратът се завъртя, подскочи, друсна се тежко и изведнъж ми се откри ненадеен изглед към опустошения пейзаж през еднометрова дупка във външната броня малко над лявото ми рамо. Но още можех да се движа въпреки дрънченето и завалянето наляво. Стигнах до избраното укритие, а взривовете ме следваха като опашка на хвърчило.

Бях изминал половината път през долината, не можех да се надявам на повече. Кривнах още по-надясно. Излязох в далечния край на скалния масив, където ме прикриваше лабиринт от едри камънаци малко по-напред. Бях преодолял още двеста метра от предишното си убежище, което отнесе няколко смазващи удара. Нямах представа какво ще заваря отвъд тези скали, затова реших да разузная пеша. Оставих всичко включено, радиото — също, и още долавях тихото, натрапчиво:

— Жив ли си, Анджи? Чуваш ли ме?

Катерех се по склона и усещах трусовете през бронята си, подушвах вонята на изгорели химикали и солен прах дори през маската.

Накрая пропълзях и надникнах иззад кръгъл камък. Веднага ме връхлетя гласът на Стайлър от приемника в скафандъра ми.

— Съжалявам, че трябва да е така, Анджи. Ако си още жив и ме чуваш, надявам се да ми повярваш. Не знам дали те интересува, но всичко, което ти казах, е вярно. Не те излъгах…

Да! Ако се прокрадна около десния край на прикритието и по онази стръмнина, ще изляза на позиция за стрелба с право мерене! Успея ли после да стоваря всичките си ракети по комплекса, мога да се възползвам от рязкото спускане към нещо като пресъхнал ручей…

— … Просто ще продължа да стрелям. Не ми оставяш друг избор…

Върнах се в апарата и проверих отново всички системи. Скалите зад мен скоро щяха да се превърнат в ситен пясък.

Всичко беше готово и трябваше да побързам. Всеки момент можеше да запрати по мен нещо голямокалибрено.

Машината отново затрака и задрънча нагоре със съвсем прилична при тези обстоятелства скорост, макар да ми се струваше, че всеки момент ще се килне наляво.

Все пак успях да стигна до мястото, откъдето зърнах за миг сградите на „Доксфърд“ — вече не горяха, но над тях се издигаше плътен облак от дим. Спрях, прицелих се и пуснах ракетите си една след друга, а апаратът се тресеше с всеки изстрел и едва не се обърна по склона.

Не изчаках да видя резултата и се хвърлих напред. Стигнах до дъното и завих наляво. Скоро площадката, откъдето бях стрелял, изригна в яростни пламъци и се превърна в димящ кратер. Порой от камъчета се посипа върху мен след секунда.

Вече не бях подложен на прицелна стрелба. Взривовете покриваха твърде голяма площ, а и ми се стори, че са по-нарядко. Не успях да изляза от дерето при защитеното от камъни място, което си бях избрал. Двигателят просто не можа да изтика апарата по склона, пък и зловещо задрънча. Усетих миризма на горяща изолация.

Когато все пак преодолях склона, продължих напред и се озовах на четиристотин метра от крепостта на Стайлър.

Близката страна на сградата бе рухнала изцяло, огънят танцуваше по развалините. Пушеците ставаха все по-гъсти. Оръжията, каквито и където да бяха, затътнаха яростно, но скоро прекратиха стрелбата. Тишината се проточи цели десет секунди. После едно оръдие започна да обстрелва бавно и ритмично някаква въображаема мишена далече вдясно и зад мен. Пред зданието се виждаше дълга редица ниски роботи с големи вериги. Не помръдваха и предположих, че са последната отбранителна линия.

— Добре, добре, провървя ти — обади се Стайлър и гласът му прозвуча странно след дългото мълчание. — Не отричам, че ми навреди, но повече не можеш да постигнеш. Повярвай ми, задачата ти е истинско безумие. Всъдеходът ти ще се разпадне съвсем скоро и роботите ще те смажат. Смъртта ти ще е напълно безполезна, по дяволите!

В този момент машините на вериги се понесоха към мен и насочиха устройства, които очевидно бяха някакви оръжия. Открих огън по тях.

Шумното дишане на Стайлър изпълваше кабината ми, докато напредвах срещу роботите в яростна престрелка. Унищожих около половината от тях, преди апаратът ми да забуксува. Едно от оръдията ми продължи да стреля, докато нагласявах регулаторите на бронята си. Улучиха ме неведнъж, но скафандърът бе удивително издръжлив както на лазерните лъчи, така и на куршумите.

— Има ли там човек? — промълви Стайлър накрая. — Или съм си губил времето да говоря с механизъм? Стори ми се, чух да се подсмиваш. Проклет да съм, може да е бил запис! Анджи, ти ли си? Или си бездушна сила, която дори не забелязва, че е смачкала тръстиката? Няма ли да кажеш нещо? Каквото и да е. Само ми дай знак, че имам срещу себе си разумно същество!

Роботите се разделиха на две групи, за да ме хванат в клещи. Захванах се сериозно с онези отдясно, докато не унищожиха оръдието ми. Успях да повредя още четири машини, а с гранатата, която хвърлих, изскачайки от горящите останки на апарата, довърших още три.

Скрих се зад корпуса, метнах граната и по онези отляво, включих лазера, отскочих вдясно и се прицелих в най-близкия робот.

Отне ми твърде много време да го прогоря, докато спре, затова метнах оръжието на рамо, хвърлих още една граната и излязох на бегом иззад разбитата кабина. Не бях сигурен дали ще успея да ги надбягам по стръмнината.

Нямаше как да се отърва от най-близките три машини, а и едната се опита да ме хване с дългия си гъвкав манипулатор като с ласо. Надявах се силата на изкуствените мускули в бронята да се окаже достатъчна. Улових примката, вдигнах я над главата си и дръпнах робота към съседния. Сблъскаха се силно и замряха. Бутнах третия тичешком и изминах около четиридесет метра, преди стрелбата им да ме повали и от лъчите бронята да се загрее неприятно.

— Е, поне изглеждаш човек — отбеляза Стайлър. — Ще бъде ужасно обаче, ако се окаже, че в тази черупка няма нищо, сякаш си една от онези зловещи кухи твари от скандинавските легенди. Божичко! Ами ако е така? Откъс от кошмар, който не ме оставя дори след като съм се събудил…

Дотогава си бях приготвил граната. Хвърлих я по преследвачите, последвана мигновено и от предпоследната, която имах. Вече препусках към купчините отломки пред сградата. Оставаха ми трийсетина метра, усещах ударите на лъчите, паднах, но успях да стана и се заклатушках напред. От всички допирни точки между бронята и тялото ми замириса на пот и изгоряло.

Гмурнах се зад откъснато от стената парче и трескаво впих пръсти в закопчалките на бронята. Сякаш минаха цели векове, докато се отърва от нея, прехапах си устните, за да не се разкрещя. А от падналия на земята шлем се чуваше гласът на Стайлър:

— Нима не мислиш, че си струва човечеството да бъде спасено? Не заслужава ли то още малко усилия? Нима трябва да бъде погубен потенциалът му, който може да се разгърне до…

Шлемът се скри под поток от камъчета, докато се настанявах на позиция за стрелба, без да оглеждам изгарянията си. Насочих лазера към последните три робота, които настъпваха застрашително към мен. Стори ми се, че мина непоносимо много време, докато разтопя единия достатъчно, за да спре, обвит в дим.

Завъртях оръжието към втория и ми хрумна, че те май не бяха предназначени за отбрана на комплекса. Доколкото можах да преценя, не бяха достатъчно специализирани. Стайлър като че бе приспособил набързо някакви многоцелеви устройства, въоръжавайки ги допълнително. Пък и трябваше да са по-бързи и опасни.

— Разбира се, че си струва човечеството да бъде спасено — промърморих на себе си. — Но колкото по-лошо става за хората, толкова по-упорито собственото им безразсъдство ги тласка към последната крачка. Това безумие е прокобата на расата. Ако зависеше от мен, щях да го изкореня, да го залича. — Разсмях се, когато втората машина се разпадна. — По дяволите, бих започнал от себе си!

Чувах припукването на огъня зад гърба си, примесено със съскането на противопожарна инсталация. Дупчех с лазера последния робот, но се боях да не съм закъснял прекалено, тъй като неговият лъч топеше пазещата ме купчина железа. Примигвах, за да махна праха от клепачите си и се опитвах да го издухам от носа си, но само надушвах опърлената си коса и вонята на овъгленото си ухо.

А машината приближаваше неумолимо. Струваше ми се, че и лявата ми ръка е пламнала, но знаех, че няма да мръдна оттук, докато един от нас не бъде унищожен.

Подозирам, че продължих да изпепелявам робота и след като спря, защото вече бях затворил очи и не видях кога се случи.

Щом осъзнах, че съм останал жив достатъчно дълго, вдигнах глава и веднага я отпуснах. Всичко беше наред, но не можех да шавна.

След половин минута си казах, че трябва да се изправя и продължа. Иначе щях да загубя преимуществото от бушуващия в кръвта ми адреналин, да отслабвам и задрямвам от болка и преумора. Олюлях се, когато посегнах да взема последната граната от колана на скафандъра.

Сетне се изправих срещу крепостта.

Голямата метална врата на сградата беше затворена. Задърпах я настрани, но беше блокирана. По стените зееха предостатъчно дупки, но зад тях вилнееше пожарът. Отстъпих предпазливо, очаквах да ме помете взрив, когато изпепелих заключващия механизъм.

Нищо не се случи. Нямаше мини.

Влязох в най-обикновено фоайе, само че беше пусто, задушно и задимено.

Прокрадвах се напред, готов да стрелям при първото движение и се озъртах за скрити оръжия, бомби или газопръскачки. Надявах се да са повредени или лишени от захранване. Прехвърлях в ума си плановете на постройката.

Имах предчувствието, че ще намеря Стайлър долу, в мозъчния център. Беше и най-сигурното, и най-уязвимото място в целия комплекс. Докато се промъквах към задната половина в търсене на стълба, гласът отекна от високоговорителите наоколо:

— Не съм те подценил. От самото начало се боях от тебе. Жалко, че трябваше да се срещнем при тези обстоятелства. Притежаваш качество, което ценя особено високо — несломима воля. Никога досега не съм виждал такава упорита решимост, устременост към целта. Щом веднъж си решил да се заемеш с мен, край. Нищо не е в състояние да ти повлияе, само смъртта може да те спре…

Втурнах се по горящ коридор, прескочих отломки, а пръскачките ме поливаха усърдно.

— … знаеш ли, двамата трябваше да си разменим местата. Замислял ли си се някога какво би се случило, ако Отело се сблъскаше с проблема на Хамлет? Щеше да въздаде всекиму заслуженото още след разговора си с призрака. Едно-единствено действие без никакви трагедии. Съответно и датчанинът би решил дилемата на горкия мавър, без да му мигне окото. Жалко, че все така става. Ако бях на твое място, досега щях да контролирам напълно КОЗА. Бяха в ужасно състояние. Честно ти казвам! Това нападение срещу „Доксфърд“ е един от предсмъртните им гърчове. Големите шефове се мразеха помежду си повече, отколкото ненавиждаха конкурентите си. Ти можеше да се възползваш от славата си на безмилостния прадядо и набързо да ги строиш в редичка. По дяволите! Вече няма значение. Знам отговорите на всички проблеми, освен на своите. А ако ти беше на мястото ми и знаеше колкото мен, вероятно би предотвратил войната. Само че аз не го направих, така че няма смисъл да се терзая сега. Още претеглях кой ще е най-добрият избор, когато започнаха да избухват бомбите. Докато ти щеше да действаш…

Вратата към стълбището се беше заклещила. Срязах я с лазера и отвътре забълваха кълба дим, но аз задържах дъх и препуснах по стъпалата.

— … а аз още размишлявам какви възможности има за овладяване на сегашното положение…

Стигнах опипом до първата площадка и продължих надолу. Очите ме смъдяха и се пълнеха със сълзи. И вратата към подземието беше заключена. Изгорих ключалката, а вече ми се виеше свят, кръвта туптеше в слепоочията ми. Озовах се в поредния пламнал коридор. Пробягах го, пробих още една врата и влязох в сгорещено като фурна, но все още незасегнато от пожара преддверие.

Бързах, преодолявайки вратите по пътя си и все очаквах експлозия, откос, задушлив облак газ. Въздухът ставаше по-хладен и чист, накрая взе да ми се струва съвсем поносим. Лампите светеха и макар навсякъде да имаше високоговорители, чувах само накъсано дишане и шепот, който ми приличаше на нечленоразделни ругатни. Продължавах да се чудя дали Стайлър е сам. Още не бях се сблъскал с жив човек, откакто кацнах на Алво. Предполагах, че ако имаше други, щяха да потърсят убежище в светилището на Стайлър, но монолозите му показваха, че е сам и може би отдавна. Но къде ли бяха останалите? Предполагаше се, че многоброен персонал трябва да обслужва комплекса. Така или иначе, скоро щях да науча отговора. Зърнах тежката плоча, преградила достъпа до убежището му. Пристъпих предпазливо към нея и установих, че е блокирана, както и очаквах. Вдигнах лазера и започнах да режа. Само че зарядът се изчерпа, преди да се справя с ключалката.

Разбира се, имах още една граната. Но ако я използвах, щях да се лиша от единственото си оръжие, убиващо от разстояние. Оставаше да разчитам на ръцете си и на стилета, който си бях избрал в Сицилия. Инструкторите ми се превиваха от смях, когато настоях да го взема. Не вярваха в талисмани.

Извадих дългия тънък нож от ботуша си и захвърлих безполезния лазер. В другата си ръка стисках гранатата.

— Сигурно очакваш твоите съучастници да те приберат оттук, щом си изпълниш задачата — разнесе се гласът на Стайлър от високоговорителите. — Но когато не дойдат, ще започнеш да се чудиш дали не са те изоставили, или съм ти казал истината за опустошението на Земята. Аз ти казах истината. После ще потърсиш начин да се измъкнеш сам от Алво и ще установиш, че е невъзможно. Ще заподозреш, че си единственият човек тук. И ще бъде вярно. Накрая ще ти се иска да ми беше повярвал, защото ще проумееш, че заедно с мен си унищожил решенията на разнообразните си проблеми.

Отстъпих назад, хвърлих гранатата и се притиснах в плитката ниша до вратата.

— Отпратих всички. Предвидих какво ме чака още преди месеци. А след войната е твърде съмнително някой да се върне тук. Бежанците се прехвърлят на светове, където е започнало изграждането на…

В това затворено пространство взривът ми се стори чудовищен. Изскочих от прикритието, преди да затихне ехото, преди парчетата да са изпопадали на пода.

Ако наистина е отпратил всички оттук, значи е нямало кой да ме отведе при него, ако бях спрял, както ми предлагаше. Искал е само да има неподвижна мишена пред себе си. Майната му! Всякакви кълнове на симпатия към него повехнаха в душата ми.

Прелетях със скок през изкорубената рамка на вратата, готов да забия стилета.

Не се помайвах нито миг, а огледах обстановката, както тичах. Останах излъган в очакванията си за ренесансов разкош. Цялата отсрещна стена беше заета от огромен пулт, а по другите имаше множество екрани, показващи долината от различни гледни точки, както и части от вътрешността на комплекса. Предната част на залата беше отделена с декоративен параван, имаше килими и мебели като в нормално жилище. Стайлър, съвсем същият като на снимките, седеше пред малко метално бюро до лявата стена. Сложна машина, може би продължение на колоса отсреща, се подаваше от стената и обхващаше половината му тяло. От бръснатата му глава излизаха какви ли не проводници и свършваха в машината. Гледаше ме. Държеше пистолет.

Не успя да ме улучи с първия изстрел. Натисна три пъти спусъка на малокалибреното си оръжие, преди да го избия от ръката му. Забих стилета в слънчевия му сплит и той се свлече в креслото, от което се бе надигнал.

— Ти ще… — започна, след това само отвори и затвори уста.

Изненадата проби за миг през гримасата на лицето му. Дясната му ръка се отпусна и натисна малко лостче, после тялото се похлупи по лице на бюрото.

До ръката ми, с която се опирах тежко на бюрото, звънна телефон. Зяпнах нещото като омагьосан. Не можех да помръдна, толкова беше нелепо. Потиснах дивия си кикот, защото знаех, че отприщи ли се веднъж, няма да спре скоро.

Трябваше да знам, иначе никога нямаше да намеря спокойствие.

Посегнах и вдигнах слушалката.

— … намериш вероятна утеха — продължи гласът — в сградата отсреща.

Преборих се с внезапно обзелото ме желание да закрещя, само стиснах по-силно слушалката. С другата ръка сграбчих Стайлър за рамото и го дръпнах да се облегне. Беше мъртъв или поне толкова близо до рая, че едва ли имаше някаква разлика.

— Невроните още препредават импулси, а с допълнителните си устройства мога да включа всички работещи машини, макар че вече нямам контрол над гласните си струни. Ще бъдеш принуден да изучиш онова, което ще откриеш в другата сграда. Няма да ти е лесно. Голяма е вероятността да се провалиш. Но алтернативата е да прекараш сам остатъка от живота си. Тук. Ще разполагаш с обучаващи програми, архиви, моите записки, с книги. Имаш на своя страна само времето и сам ще избереш да се опиташ или да се откажеш. Досега предвидих правилно всичко, но съм дотук…

Щракане, последвано от сигнал за прекъсната линия.

Свлякох се на пода, загубвайки съзнание.

Тук… тук… и там… отново и отново. Годините, клонингите, порталите… Научих се.

Проучих всички материали в бъдещото Нулево крило. Другата възможност беше още по-страшна форма на лудост от онази, която вече познавах. Трябваше непременно да се измъкна, да потърся Джулия, да направя нещо.

Измъкнах се. Тъй и не намерих гроба й, ако изобщо го имаше. Успях да установя, че тя не е била сред онези, които са се добрали до Дома, чиито Нива бяха пръснати по още неподготвените за заселване от човека светове.

Измъкнах се. Имах много неща за забравяне, но с толкова време за самовглъбяване си изясних какво точно ми пречи. Разполагах и с необходимите технологии за заличаване на всичко, което не можех да понасям в себе си. Реших да го направя. Искаше ми се да сторя същото и с цялото човечество — по-точно с остатъка от него — и стигнах до заключението, че и за това може да се намери начин. Само че щеше да се проточи повече. Процес на нравствена еволюция, а аз щях да го насочвам и да участвам в него заедно с останалите, но винаги крачка пред тях. Така си го представях, защото все някой трябваше да се грижи за мръсната работа, за която бях особено подходящ. Това ме удовлетворяваше. Унищожих част от себе си и заварих първата скоба на мястото й. Другите можеха и да се издърпат при извънредно положение, но тази не, защото исках Анджело ди Негри да си остане мъртъв. Мразех го. После събудих клонингите. Вярвахме си напълно. Измъкнахме се.

Бележки

[1] Надежда всяка тука оставете (итал.) — Б.ред.